Емил Зола
Човекът-звяр (2)

II

Къщата в Кроа дьо Мофра бе разположена напреки сред разсечена от железопътната линия градина и се намираше тъй близо до релсите, че всеки път, когато минеше влак, се тресеше; достатъчно бе да пропътуваш веднъж оттам, за да остане тя завинаги в паметта ти — целият полетял с огромна скорост свят знаеше, че стои там вечно затворена, непозната, сякаш сполетяна от бедствие, а сивите капаци на прозорците позеленяваха поради идещите от запад дъждове. Мястото е като пустиня, на цяла левга наоколо няма жива душа и къщата сякаш засилва усещането за пълно усамотение.

Наблизо е само къщурката на пазача на прелеза, точно до пътя, който пресича линията и води към Доенвил, намиращ се пет километра по-нататък. Ниска, с попукани стени, с разядени от мъха керемиди, тя се свива като забравен от бога бедняк сред обкръжената от жив плет зеленчукова градина, в която стърчи огромен кладенец, висок колкото самата постройка. Прелезът е по средата между гарите в Малоне и Барантен и до двете има четири километра разстояние. Рядко се мяркат хора, старата, полуизгнила бариера се вдига само пред тежките каруци, пристигащи от гората, от каменоломните в Бекур, на половин левга път. Мъчно е да си представи човек по-забутано, по-откъснато от всякакъв живот място, защото поради дългия тунел по посока към Малоне изобщо не може да се мине натам, а към Барантен води само лошо поддържаната пътечка, виеща се покрай линията. Рядко се случва някой да се отбие насам.

Тази вечер времето бе мрачно, но топло; в сгъстяващия се здрач един пътник, слязъл в Барантен от хавърския влак, крачеше забързано по пътеката към Кроа дьо Мофра. Местността представлява низ от редуващи се падини и възвишения, сякаш цялата земя е нагъната, и железопътната линия се провира по насипи и през изкопи. Неравният терен от двете страни на линията, височините и долчинките правят пътищата труднопроходими. Усилват усещането за запустение; хилавата, белезникава почва стои необработвана; по обраслите с горички хълмове тук-там се открояват дървета; из тесните долове в сянката на върбите текат потоци. Някои варовити могили са напълно голи, сред глухата, мъртвешка тишина се виждат безплодни бърда. Младият, пъргав пътник крачеше все по-бързо, сякаш за да избяга от печалния тих здрач, спускащ се над тоя затънтен край.

В градината на пазача на прелеза едра и яка осемнадесетгодишна девойка вадеше вода от кладенеца — тя имаше пълни устни, големи зеленикави очи, ниско чело и гъста руса коса. Не беше хубава, беше с яки бедра и корави мишци, приличаше на момче. Като видя пътника да се спуска по пътеката, остави кофата и изтича до решетестата врата в живия плет.

— Я! Жак! — извика тя.

Той вдигна глава. Беше също висок, тъмнокос, скоро бе навършил двадесет и шест години — хубав младеж с кръгло, приятно лице, само долната му челюст беше прекалено издадена^[1]. Косата му бе къдрава и буйна, а мустаците — тъй големи и черни, че изглеждаше по-блед, отколкото бе всъщност. Гладката кожа, добре избръснатите бузи му придаваха почти господарски вид, но занаятът бе белязал незаличимо ръцете му на машинист — пожълтели от смазочното масло, и все пак малки и изтънчени.

— Добър вечер, Флор — рече той простичко.

Над големите му черни очи, осеяни със златисти петънца, сякаш пробягна топла вълна, от която те избледняха. Той замига и смутено извърна поглед, обзет от внезапен свян, от неприятно усещане, граничещо с болка. Инстинктивно цялото му тяло се бе отдръпнало.

Застанала неподвижно, вперила поглед в него, тя бе забелязала неволното трепване, което той се опитваше да сдържи винаги когато разговаряше с жена. Явно й стана тягостно и мъчно. После, за да скрие смущението си, той попита вкъщи ли е майка й, макар да знаеше, че не е добре и не може да излиза, а девойката кимна, отмести се, за да му направи път да влезе, без да я докосне, и безмълвно се върна при кладенеца гордо изправена.

Жак прекоси с бързи крачки тясната градинка и влезе в къщата. Там в първото помещение — широка кухня, която служеше и за трапезария, и за дневна — на сламен стол до масата седеше със завити в стар шал крака леля Фази, както бе свикнал да я нарича още от детството си. Тя беше братовчедка на баща му, от рода Лантие, беше му кръстница и когато навърши шест години, го прибра в дома си, понеже баща му и майка му изчезнаха, сякаш се стопиха в Париж — той остана в Пласан и по-късно завърши занаятчийското училище. Беше й много благодарен, твърдеше, че ако е постигнал нещо, дължал го на нея. Когато след две прослужени години по орлеанската линия стана машинист първи разред в Западната железопътна компания, се появи отново при своята кръстница, която се бе омъжила повторно за един пазач на прелез на име Мизар и се бе оттеглила с двете момичета от първия си брак в тоя пущинак Кроа дьо Мофра. Сега, макар да бе едва на четиридесет и пет години, едрата и яка навремето хубавица леля Фази изглеждаше на шестдесет, бе отслабнала, прежълтяла и постоянно трепереше.

Тя възкликна радостно:

— Ами! Ти ли си, Жак!… Ах, момчето ми, каква изненада!

Той я целуна по бузите, обясни й, че внезапно му се наложило да излезе в отпуск за два дни: същата сутрин при пристигането в Хавър лостът на неговия локомотив Лизон се счупил и понеже ремонтът щял да отнеме най-малко двадесет и четири часа, трябвало да се върне на работа чак утре вечер, за експреса от шест и четиридесет. Ето защо решил да я навести. Щял да преспи тук и да отпътува от Барантен със сутрешния влак в седем и двадесет и шест. Стискаше немощните и отслабнали ръце и й говореше колко го е разтревожило последното й писмо.

— Вярно, момчето ми, не съм добре, никак не съм добре… Много си мил, дето си се сетил, че искам да те видя! Само че нали знам колко си зает, не смеех да те помоля да дойдеш. И най-после си тук, пък на мен ми е толкова тежко, толкова тежко на сърцето!

Тя млъкна и хвърли плах поглед към прозореца. От другата страна на линията под гаснещата дневна светлина се виждаше мъжът й Мизар, свит в една дъсчена барака — на всеки пет-шест километра бяха построили такива бараки, свързани с телеграфни жици, за да следят придвижването на влаковете. Всъщност с бариерата на прелеза се занимаваше отначало жена му, а после Флор, Мизар си седеше в бараката.

Като сниши глас, потръпвайки, сякаш би могъл да я чуе, тя каза:

— Мисля, че ми дава отрова!

Жак трепна, смаян от признанието й, обърна се на свой ред към прозореца и очите му отново странно се замъглиха, черното им сияние, прошарено със златисти петънца, избледня под същата топла вълна.

— О, лельо Фази, внушавате си! — промълви той. — Изглежда толкова кротък и свит.

Току-що бе минал един влак за Хавър и Мизар бе излязъл от бараката, за да даде червен сигнал и да затвори пътя. Жак го погледа как дърпа ръчката. Беше дребен, хилав човечец, с редки и безцветни брада и коса, с изтерзано и жалко лице. Мълчалив, безличен, той мъчно се гневеше и угодничеше пред началниците. Влезе обратно в дъсчената барака, за да впише часа на преминаването в регистъра и да натисне двата електрически бутона, с които се отваряше линията при предишния пост и се съобщаваше за приближаването на влака към следващия.

— Ха, ти не го познаваш! — продължи леля Фази. — Казвам ти, че ме тъпче с някаква гадост… Толкова яка бях, цял можех да го изям, пък ето че тоя дребосък, това нищожество ще изяде мен!

Разтърсена от глуха, боязлива омраза, тя изливаше сърцето си, доволна, че най-сетне е намерила слушател. Откъде й беше хрумнало да се омъжва повторно за такъв подлец, и безпаричен, и стиснат, че и пет години по-млад от нея, с тия две дъщери — едната на шест, другата на цели осем години? Скоро щяха да станат десет години, откакто бе направила тоя „голям удар“, и ден не минаваше да не се проклина: жалко съществуване, пълна откъснатост на тия студени северни места, където непрекъснато зъзнеше, смъртна скука, няма с кой да размениш две приказки, няма дори съседки. Мизар бе работил по-рано при поставянето на релсите, а сега като пазач изкарваше хиляда и двеста франка; отначало на нея й плащаха петдесет франка, за да следи бариерата, край която Флор я бе заместила; това й бяха и настоящето, и бъдещето — никаква надежда, сигурно бе само, че ще живурка, докато пукне в тая дупка, без жива душа на хиляди левги околовръст. Пропускаше да разкаже как се бе утешавала, преди да се разболее, когато мъжът й ходеше да насипва баластра, а тя оставаше край бариерата сама с дъщерите си; по онова време й беше излязла такава слава на хубавица по цялата линия от Руан до Хавър, че железопътните инспектори се отбиваха на минаване; бяха се развихрили дори борби между съперници — надзиратели от друга служба все се навъртаха насам, уж да подсилят наблюдението на работата. Съпругът не й пречеше, подмазваше се на всички, промъкваше се през вратите, изчезваше и се появяваше, без да забелязва нищо. Но краят на тези развлечения бе дошъл — сега седмици, месеци наред седеше в самота на тоя стол и чувствуваше как тялото й се обезсилва с всеки изминал час.

— Казвам ти — повтори тя в заключение, — нарочил ме е и ще ме довърши, нищо, че е такъв дребосък.

Внезапно иззвъняване я накара отново да хвърли навън неспокоен поглед. Съседният пост предупреждаваше Мизар, че наближава влак за Париж; разпределителната стрелка, монтирана пред стъклото, се наклони в тази посока. Мизар изключи звънеца и излезе да извести за влака, тръбейки два пъти. Флор незабавно задвижи бариерата; после застана мирно, като протегна ръка с флагчето, свито в кожен калъф. Разнесе се по-силно боботене — зад завоя се приближаваше влакът, беше експрес. Профуча като мълния, като буреносен вихър, разтърси нисичката постройка, сякаш се канеше да я отнесе. Флор отново се зае със зеленчуците, Мизар затвори линията след влака и отвори обратната линия, като угаси с ръчката червения сигнал; беше се чул нов звън и другата стрелка се бе вдигнала — обаждаха му, че изнизалият се преди пет минути влак е подминал следващия пост. Той се прибра, предупреди съседните два поста, вписа часа и отново зачака. Еднообразна работа — занимаваше се с нея по дванадесет часа на ден, живееше там, хранеше се там, без дори да прегледа някои вестник, а под плоския му череп като че ли не се пораждаше никаква мисъл.

Навремето Жак занасяше кръстницата си за нейните завоевания сред железопътните инспектори, така че сега се засмя и каза:

— Може пък да те ревнува.

Фази сви пренебрежително рамене, в безцветните й измъчени очи заигра неудържимо весела искрица.

— Стига, момчето ми, какви ги приказваш?… Той да ме ревнува! Никога не го е било грижа, стига да не му бъркат в джоба.

После отново потрепери.

— Не, не, той не държеше на това. Държи само на парите… Виж, скарахме се, когато миналата година отказах да му дам хилядата франка, дето ги наследих от татко. Заплаши ме, че няма да видя добро от тая работа, и наистина се разболях… И оттогава насам все ми е зле, да, тъкмо оттогава!

Младежът чудесно я разбра, но понеже смяташе, че измъчената жена само си втълпява разни черни мисли, опита се да я разубеди. Тя обаче заклати упорито глава, нищо не бе в състояние да промени мнението й. Тогава Жак каза:

— Какво пък, ако искате да оправите работата, много е просто… Дайте му хилядата франка.

Тя направи невероятно усилие и се изправи на крака. Оживи се, обзета от ярост:

— Моите хиляда франка — никога! По-добре да пукна… Ха, не се бой, на скришно са, добре съм ги скрила! Ако ще да обърнат наопаки цялата къща, пак няма да ги открият… А хитрецът му с хитрец претършува всичко! Чувах го нощем как чука по стените. Нека търси, нека! Като го гледам как души с дългия си нос, всичкото ми търпение се възвръща… Ще видим кой ще се предаде пръв, той или аз. Пазя се, не вкусвам нищо, ако го е пипал той. Пък и да се спомина, пак няма да ми пипне хилядата франка! По-добре да си изгният в земята.

Тя отново се отпусна изтощена на стола, стресната от ново изсвирване на тръбата. Мизар бе застанал на прага на бараката — този път даваше знак, че идва влак за Хавър. Колкото и да се инатеше и да стискаше наследството си, тя тайно се боеше от него все повече и повече, както великанът се бои от насекомото, което му пие кръвта. Освен обявения влак в далечината с глухо боботене се задаваше пътническата композиция, потеглила от Париж в дванадесет и четиридесет и пет. Чуха я как излиза от тунела и пухти все по-силно сред полето. После профуча като могъщ ураган: колелата й гърмяха, огромните вагони се изнизваха.

Загледан навън. Жак бе проследил върволицата от квадратни прозорчета, зад които се очертаваха профилите на отделни пътници. Опита се шеговито да отклони фази от мрачните мисли:

— Кръстнице, все се оплаквате, че в тая ваша дупка не се мярка жива душа… Я вижте колко народ!

Отначало тя се зачуди, не го разбра.

— Къде има народ?… А, да… пътниците. И какво от това! Нито ги познавам, нито можем да си поприказваме.

Той продължи да я закача.

— Мен нали ме знаете, пък и често минавам насам.

— Вярно, теб те познавам, знам и по кое време минаваш с влака и все чакам да се появи твоят локомотив. Ама ти само профучаваш, и край! Вчера ми махна. Дори не можах да ти отвърна… Не, не, то си е все едно, че не виждам никого.

Все пак, като си представи безкрайните тълпи, които ежедневно прииждаха и се отдръпваха като вълни с идещите от една или друга посока влакове сред безмълвието и пустотата наоколо, тя се умисли, загледа се в потъналата сред нощния мрак линия. Докато беше здрава, докато се движеше свободно и стоеше край бариерата е флагчето в ръка, и през ум не й минаваха подобни неща. Но откакто прекарваше дните си на стола, без да има над какво да размишлява освен за подмолната схватка с мъжа си, неопределени и смътни видения блуждаеха в съзнанието й. Чудно й се струваше как тъй живее сам-сама в тоя пущинак и няма един човек, с когото да си каже приказката, а толкова мъже и жени се нижат денем и нощем сред буреносния грохот на полетелите с пълна пара влакове, разтърсващи къщата. Вярно, че цялата земя се изнизваше оттук — имаше не само французи, а и чужденци, хора, дошли от най-далечни краища, та нали никой вече не си седи у дома и, дето се вика, току-виж, всички народи се слели в един. Това е то прогресът — всички пътуват заедно, като братя, към някаква блажена страна. Тя се опитваше да преброи средно колко души има в един вагон: бяха толкова много, че не й се удаваше. Често и се струваше, че разпознава отделни лица, онзи господин със светлата брада, навярно англичанки, който всяка седмица отскачаше до Париж, една дребничка тъмнокоса дама, която неизменно пътуваше в сряда и събота. Ала те изчезваха мълниеносно, дори не бе убедена дали наистина ги е видяла — всички лица се стопяваха, смесваха се, заприличваха едно на друго и се заличаваха взаимно. Потокът струеше, без да оставя следи. Сред непрестанния грохот, край цялото това благополучие и богатство, устремени напред, най-мъчно й беше, защото усещаше, че тая задъхана тълпа няма представа за нейното съществуване, за заплашващата я смъртна опасност и дори мъжът й да й видеше сметката някоя вечер, влаковете все тъй щяха да се разминават близо до нейния труп, скрит в самотната къщица, без дори да подозират за извършеното убийство.

Фази продължаваше да седи, вперила очи в прозореца, не можеше да обясни надълго и нашироко неясните си усещания, затова каза:

— И да умуваш, и да не умуваш, хубаво е измислено. Бързо се пътува, човек научава много неща… Само че дивите зверове са си диви зверове и каквито и чудни машинарии да изобретят още, в дъното пак си остават дивите зверове.

Жак отново кимна, съгласен беше с кея. Преди малко се бе загледал във Флор, която вдигна бариерата, за да пропусне една каруца от каменоломните, натоварена с два огромни каменни блока. Този път водеше единствено към каменоломните в Бекур, затова нощем слагаха катинар на бариерата и рядко се налагаше да будят девойката. Като я видя да разговаря свойски с работника — дребен мургав младеж, — той възкликна:

— Ха, да не би Кабюш да е болен, та братовчед му Луи води неговите коне?… Горкият Кабюш, виждали ли сте го скоро, кръстнице?

Тя махна с ръце, без да отговори, само въздъхна тежко. Миналата есен се бе разиграла цяла драма, та състоянието й съвсем се бе влошило: по-малката й дъщеря Луизет, която работеше като прислужница при госпожа Бонон в Доенвил, една вечер бе побягнала, обезумяла и пребита, и бе отишла да умре в горската къщичка на своя приятел Кабюш. Носеха се слухове, че председателят Гранморен се държал грубо с нея; никой обаче не смееше да вдига шум около тази история. Дори собствената й майка, макар да знаеше как стоят нещата, избягваше да разговаря на тази тема. Все пак тя каза:

— Не, престана да се прибира, превърнал се е в същински вълк единак… Горката Луизет — беше такава миличка, беличка и добра! Обичаше ме тя мене, щеше да ми обръща повече внимание! Боже мой! Не че се оплаквам от Флор, ама сигурно нещо не й е наред — всичко върши на своя глава, току се губи с часове нанякъде, и е такава горда, избухлива!… Тъжно, много тъжно.

Жак я слушаше и наблюдаваше тежката каруца, която в момента прекосяваше линията. Колелата обаче се запънаха между релсите, наложи се работникът да използува камшика си, а Флор се развика, за да накара конете да се размърдат.

— Ей! Само да не довтаса някой влак!… — рече младият мъж. — Всичко ще стане на пестил!

— А, няма страшно! — успокои го леля Фази, Флор може да е малко особена, ама си знае работата, отваря си очите… Слава богу, от пет години не е имало нещастен случай тук. Навремето един човек направо го накълцали на парчета. Откак сме ние, само една крава щеше да изкара цял влак от релсите. Горката животинка! Тялото й беше тук, а главата я откриха чак при тунела… Ама когато е Флор, беля не може да стане.

Каруцата бе отминала, чуваше се как колелата й топуркат тежко в издълбаните по пътя бразди. Леля Фази отново отвори дума за онова, което я занимаваше постоянно — здравето, независимо дали се отнасяше до нея или до някой друг.

— Ами ти как си, оправи ли се напълно вече? Помниш ли какви болести те мъчеха, като беше още тук, дето докторът тъй и не ги разбра?

Очите му отново се замъглиха по онзи особен начин.

— Съвсем добре съм, кръстнице.

— Ами! Значи, оная болежка, дето те пронизваше в тила зад ушите, ти мина, не качваш вече така внезапно температура и не ти става тъжно, та да се криеш от хората като зверче в дупката си?

Думите й засилваха смущението му, почувствува се толкова неловко, че я прекъсна малко сухо:

— Уверявам ви, че съм съвсем добре… Вече нищо ми няма, нищичко.

— Е, чудесно, моето момче!… Ако ти беше лошо, на мен едва ли щеше да ми стане по-хубаво. Пък и на твоите години човек трябва да е здрав, иначе какво… И е много мило, дето дойде да ме видиш, след като можеше да отидеш да се забавляваш някъде. Нали оставаш на вечеря у нас? Ще спиш горе, на тавана, до стаята на Флор.

Нов тръбен звук я прекъсна. Нощта бе настъпила и като се обърнаха, двамата едва различиха през прозореца Мизар, който разговаряше с някакъв човек. Вече беше шест часът и той предаваше поста на своя заместник, нощния пазач. Най-сетне щеше да бъде свободен след дванадесетте часа, прекарани в бараката, където имаше само една масичка под таблото с апаратурата, табуретка и печка, която нагряваше въздуха тъй силно, че трябваше постоянно да държи вратата отворена.

— Аха, ей го, прибира се — промълви леля Фази, обхваната отново от страх.

Обявеният влак, тежък и безкраен, се приближаваше с все по-силен грохот. Младежът се наведе, за да може болната да го чува; жалкото й състояние го вълнуваше, искаше му се някак да й поолекне.

— Слушайте, кръстнице, ако наистина е намислил нещо лошо, сигурно ще се спре, като разбере, че съм го усетил… Няма да е зле да поверите на мен тия хиляда франка.

Тя се разбунтува за сетен път:

— Моите хиляда франка! Нито на тебе, нито на него!… Нали ти казах, по-добре да пукна!

В този миг влакът префуча като буря, сякаш се канеше да помете всичко. Къщата затрепера, обгърната от въздушния поток. Беше претъпканият влак за Хавър — идният ден се падаше неделя, щеше да има празник по случай пускането по вода на нов параход. Въпреки голямата скорост през осветените прозорчета се мярнаха пълните купета, наредените една до друга глави, всяка със своя неповторим профил. Изнизваха се, изчезваха. Колко много народ! Отново тълпата, безкрайната тълпа, понесена от гърмящите вагони сред писъка на локомотивите, тракането на телеграфа и дрънкането на камбаните! Приличаше на грамадно туловище, на огромно живо същество, проснато върху самата земя — главата му бе Париж, гръбначните прешлени се редуваха по линията, крайниците се разперваха по разклоненията, а Хавър и другите големи градове представляваха краката, ръцете. То се носеше напред, носеше се към бъдещето — победоносна рожба на техниката, умишлено пренебрегнала онази двойствена, прикрита и изначална природа на човека: вечната страст и вечната склонност към престъпления.

Най-напред се прибра Флор. Запали лампата — малка газена лампа без абажур — и нареди масата. Не си казаха нито дума, тя само хвърли поглед към Жак, който стоеше полуизвърнат към прозореца. На печката се топлеше зелева чорба. Тя тъкмо я сипваше, когато влезе и Мизар. Не се изненада, като завари вкъщи младия мъж. Може и да го бе видял, като идваше, но не прояви никакво любопитство, не го попита нищо. Ръкува се с него, размениха две приказки и въпросът бе приключен, Жак по собствена инициатива разказа как му се счупил лостът, как решил да навести кръстницата си и да преспи тук. Мизар леко кимаше, сякаш да изрази пълното си одобрение; седнаха и започнаха да се хранят мълчаливо, без да бързат. Фази от сутринта не бе изпускала из очи тенджерата, в която вреше зелевата чорба, и се съгласи да изяде една чиния. Но понеже мъжът й стана да донесе забравената от Флор гарафа с вода, в която бяха сложили няколко гвоздея, за да я обогатят на желязо, тя не пи от нея. Свит и хилав, той кашляше доста лошо и сякаш не забелязваше боязливите погледи, които тя му хвърляше, където и да отидеше. Понеже жена му поиска сол, а на масата нямаше, заяви, че ще има да съжалява, дето яде толкова солено, и че сигурно затова се е разболяла, стана и й донесе половин лъжичка, а тя я прие без всякакви опасения — според нея солта пречистваше всичко. После се разприказваха за времето, което от няколко дена насам се беше затоплило, за един влак, дерайлирала Маром. Жак си каза, че кръстницата му само си внушава разни страхотии — нищо не го смущаваше у тоя добродушен, дребен човечец с блуждаещи очи. Поседяха тъй около час. Флор на два пъти излезе, като чу свирката отвън. Влаковете минаваха и чашите дрънчаха върху масата; никой не им обръщаше внимание.

Отново прозвуча сигналът и този път Флор, която бе разчистила вече масата, се забави. Майка й и двамата мъже продължаваха да си седят, а пред тях имаше отворена бутилка с ябълкова ракия. Останаха още половин час. После Мизар, който от известно време шареше с неспокойния си поглед в един ъгъл на стаята, взе фуражката си и излезе, като им пожела лека нощ. Бракониерствуваше из околните поточета, където се въдеха прекрасни змиорки, и никога не си лягаше, без да е обиколил заложените на скришно въдици.

Щом излезе. Фази се втренчи в своя кръщелник.

— Как смяташ, а? Видя ли го как върти очи към оня ъгъл?… Хрумнало му е, че може да съм си скрила имането зад гърнето с маслото… Ха! Знам си го аз, сигурна съм, че през нощта ще помести гърнето, за да провери.

Тя започна да се поти, ръцете и краката й трепереха.

— Виж, ето на! Пак ми пробута нещо, в устата ми горчи, сякаш съм глътнала стара медна пара. Господ ми е свидетел, нищичко не съм хапнала, дето да ми го е дал тон! Направо да взема да се удавя… Нямам повече сили тая вечер, по-добре да си лягам. Хайде, сбогом, момчето ми — щом тръгваш утре в седем и двайсет и шест, на мен ще ми е много рано. Ела пак, нали? Дано съм още жива, като дойдеш.

Наложи се да й помогне да се добере до стаята си, тя си легна и заспа напълно изтощена. Като остана сам, той се поколеба, запита се дали да не отиде също да дремне върху сеното, което му бяха постлали на тавана. Ала беше едва осем без десет, имаше време за сън. И на свой ред излезе, като остави малката газена лампа да свети в пустата, задрямала къща, която от време на време се разтърсваше от гръмотевичното преминаване на някой влак.

Навън приятният въздух го изненада. Сигурно пак щеше да вали. Небето бе покрито с млечни, еднообразни облаци, иззад които прозираше червеникавото зарево на невидимата пълна луна. Той ясно различаваше околността — земята, хълмчетата и дърветата се открояваха като черни сенки под тая равна, безжизнена светлина, сякаш разпръсната от нощна лампа. Обиколи градинката. После реши да повърви към Доенвил, понеже натам пътят не бе толкова стръмен. Но самотната къща, която стърчеше в другия край на линията, привлече вниманието му и той прекоси релсите, като мина през страничната врата, понеже бариерата бе вече спусната за през нощта. Познаваше добре тая къща, поглеждаше я всеки път, когато минаваше оттук с тресящия се и боботещ локомотив. Тя непрестанно се връщаше в мислите му, без да може да определи защо, изпълваше го неясното чувство, че има нещо общо с него. Винаги изпитваше отначало някакъв страх да не би да е изчезнала, а после му ставаше неприятно, че си е пак тук. Никога не бе я виждал с отворени врати или прозорци. Успя да узнае само, че принадлежи на председателя Гранморен; тази вечер го обзе неудържимо желание да я пообиколи, за да научи още нещо.

Жак дълго стоя неподвижен на пътя, точно срещу желязната врата. Отстъпи назад, повдигна се на пръсти, мъчеше се да разгледа къщата по-добре. Минавайки през градината, железопътната линия бе оставила пред пруста само една тясна леха, оградена със зидове; зад постройката се простираше доста широко парче земя, скрито зад жив плет. Запустялата къща се открояваше злокобно мрачна под червеникавите отблясъци на мъгливата нощ; тъкмо се канеше да тръгва, тъй като по кожата му полазиха тръпки, когато зърна една дупка в плета. Реши, че ще се прояви като страхливец, ако не влезе, и се промъкна през нея. Сърцето му биеше силно. Мина покрай малък, полуразрушен парник и мигновено спря, защото съзря някаква сянка, свита до вратата.

— Как, ти ли си? — възкликна той изненадано, като позна Флор. — Какво правиш тук?

Отначало тя също се бе стреснала. После спокойно каза:

— Нали виждаш, вземам си въжета… Оставили са цял куп въжета, които гният и не вършат работа на никого. А пък на мен зее ще ми потрябват, затова дойдох да си взема.

Наистина тя седеше на земята с остри ножици в ръка, разплиташе въжетата, срязваше възлите, когато бяха затегнати.

— Стопанинът не идва ли вече? — попита младият мъж.

Тя се разсмя.

— Е, откакто се случи онази работа, с Луизет, няма опасност председателят да си покаже; дори носа в Кроа дьо Мофра. Спокойно мога да прибера въжетата му.

Той помълча, явно развълнуван от спомена за трагичния случай.

— Според теб верни ли са приказките на Луизет, че той й посегнал, пък тя се дърпала и така се ударила?

Внезапно Флор спря да се смее и извика злобно:

— Луизет никога не е лъгала, нито пък Кабюш… Кабюш ми е приятел.

— Да не ти е случайно и любовник?

— Той! Че ти ще ме изкараш най-долната курва!… Не, не! Той ми е приятел, нямам любовник! Пък и не ми е притрябвал.

Тя бе вирнала глава, ниско над грубоватото й лице се спускаха гъсти, къдрави руси кичури; цялото й яко, гъвкаво тяло излъчваше дива, неудържима сила. Из околността за нея вече бяха плъзнали всевъзможни слухове. Разказваха разни случки, описваха как предотвратила тая или оная беда: веднъж издърпала някаква каруца, която щяла да се озове под влака; друг път спряла откачен вагон, който се спускал по склона на Барантен като побесняло животно, а насреща му се задавал експрес. Тия доказателства за силата й учудваха хората и караха мъжете да я желаят, още повече, че отначало им се бе сторила съвсем лесна — кали все обикаляше из полята в свободното си време, криеше се по разни забутани места, излягаше се из долчинките и оставаше тъй, неподвижна, безмълвна, с очи, вперени в небето. Ала първите, които си бяха опитали късмета, не бяха пожелали да повторят. Понеже обичаше с часове да се къпе гола в един поток наблизо, няколко хлапаци, нейни връстници, се бяха наканили да отидат да я погледат; тя беше сграбила единия, без дори да се потруди да си облече ризата, и тъй го бе подредила, че никой повече не посмя да я причаква. Освен това разнасяха и историята й с един стрелочник на име Озил от разклона край Диеп, от другата страна на тунела, млад човек, тридесетгодишен, много почтен, когото тя известно време като че ли харесвала — една вечер той си въобразил, че е готова да му се отдаде, посегнал й и тя за малко не го пребила с тояга. Беше девствена и войнствена, пренебрегваше мъжете и накрая хората си рекоха, че сигурно нещо не е в ред.

Като чу приказките й, че няма нужда от любовници, Жак продължи да я занася:

— И какво, май не стана сватбата с Озил? Разправяха ми, че всеки ден си тичала през тунела при него.

Тя сви рамене.

— Ха, сватба, как не!… Приятно ми е в тунела. Търчиш два километра и половина в тъмницата и все си мислиш, че ако не си отваряш очите, току-виж, някой влак те срязал на две. Да знаеш само как гърмят влаковете там!… Само че Озил ми дотегна. Не го ща.

— Друг ли искаш?

— Че знам ли!… Нямам си представа!

Тя отново се разсмя и леко смутена, пак се залови да разплита някакъв затегнат възел. После се обади, без да вдига глава, сякаш бе твърде заета с работата си:

— А ти имаш ли си любовница?

На свой ред Жак стана сериозен. Очите му се замъглиха, той извърна поглед и се втренчи в далечината, погълната от нощта. Отвърна сухо:

— Не.

— Вярно — продължи тя, — разказваха ми, че не можеш да понасяш жени. Пък и нали не те знам от вчера — езикът ти не се обръща да кажеш една любезна дума… Защо така?

Той мълчеше, тя спря да се занимава с възела и го погледна.

— Да не би да обичаш само машината си? Хората си правят майтап, знаеш ли. Дрънкат, че все я триеш и я лъскаш, че само с нея си нежен… Казвам ти го, понеже съм ти приятелка.

Сега той също я загледа под бледата светлина, бликаща от мъгливото небе. Спомняше си колко силна и горда бе още като малка, но винаги щом той се появеше, се хвърляше на шията му с нежността на дивачка. После започнаха да се виждат все по-рядко, всеки път я намираше пораснала, а тя все тъй тичаше насреща му и все повече го смущаваше с пламтящите си, огромни светли очи. Сега бе вече жена — възхитителна, желана, и без съмнение го обичаше открай време, от най-младежките си години. Сърцето му буйно затуптя и внезапно осъзна, че е чакала него. Кръвта пулсираше в жилите му, в главата, той се обърка съвсем, понечи да побегне, обзет от страх. Желанието винаги го бе подлудявало, просто побесняваше.

— Какво стърчиш такъв? — рече тя. — Сядай!

Той отново се поколеба. Но краката му внезапно отмаляха; победен от жаждата за любов, се отпусна до нея върху купчинката въжета. Вече не продумваше, гърлото му бе пресъхнало. Сега тя, гордата и мълчаливата, бъбреше непрестанно, развеселена, сякаш се опитваше да се замае с приказки:

— Трябва да знаеш, че мама сбърка най-много, дето се омъжи за Мизар. Няма да свърши добре… На мен ми е все тая, човек се оправя сам, нали тъй? Пък и мама ме праща да си лягам, щом се опитам да се намеся… Значи, тя да си решава! Аз живея навън. Мисля си разни работи, какво ще бъде по-късно… А! Знаеш ли, тази сутрин те видях как мина с локомотива — бях седнала ей там, в ония храсти. Ама ти никога не поглеждаш… И на теб ще ти кажа за какви работи си мисля, но не сега, по-късно, когато станем съвсем добри приятели.

Тя беше изпуснала ножиците, а той, все тъй, без да продума, стискаше ръцете й. Тя не ги отдръпна, изпълнена с възторг. Ала когато Жак притисна към тях парещите си устни, трепна като подплашена девица. При първото докосване на мъжа войнствената й, неудържима и борбена природа се събуди.

— Не, не! Остави ме, не искам… Мирувай, нали си говорим… Всички мъже все за това мислят. Ох, само да ти кажа какво ми разправи Луизет оня ден, когато умря при Кабюш… Всъщност аз знаех някои работници за председателя, бях виждала разни мръсни неща, когато идваше тук с някое момиче… Има едно, дето никой не го подозира, той даже успя да го омъжи…

Жак не я слушаше, не я чуваше. Беше я сграбчил грубо, впи устни в нейните. Тя извика, по-скоро изстена — дълбоко, нежно, цялата й дълго таена обич избликна. Но все още се бореше, опитваше да се изкопчи в инстинктивен порив за самоотбрана. Желаеше го, но не го оставяше да я покори, макар да копнееше за това. Безмълвно притиснати един до друг, те задъхано се боричкаха, мъчеха се да се съборят взаимно. За миг тя като че ли надделя и сигурно щеше да го надвие, но той вилнееше, хвана я за гърлото. Разкъса роклята й, млечнобелите й гърди изскочиха в сивкавия полумрак — набъбнали, стегнати от битката. Тя се просна по гръб победена, предаде се.

И тогава, вместо да я обладае, той се спря и я загледа, дишайки тежко. Завладян от бяс, от внезапна жестокост, затърси с очи наоколо оръжие, камък, нещо, с което да я убие. Погледът му попадна върху ножицата, която лъщеше сред нарязаните въжета; скочи, грабна я и вече се канеше да я забие в разголената плът, между белите гърди с разцъфнали розови пъпки. Ала хладна вълна го отрезви, хвърли ножицата и побягна като обезумял; а тя лежеше със затворени очи и си мислеше, че се е отдръпнал от нея, понеже му се бе съпротивлявала.

Жак тичаше в мрачната нощ. Втурна се по една стръмна пътека, спусна се в някакво долче. Под краката му се търкаляха камъни, шмугна се наляво между храстите, сви вдясно и се озова на някакво пусто плато. Рязко се смъкна надолу и се блъсна в преградата покрай железопътната линия: един влак се приближаваше с грохот, бълвайки огън; отначало не можеше да проумее какво става, стресна се. А, да! Всички тия хора пътуват, потокът се излива, а той тук бере душа! Затича отново, изкачваше се, слизаше. Сега непрестанно се озоваваше край релсите — ту вдълбани в бездънни изкопи, ту опънати върху насипи, които се надигаха високо, сякаш за да преградят небето. Този пустинен край, осеян с възвишения, беше като безкраен лабиринт, сред който той блуждаеше обезумял, обкръжен от унили и безплодни земи. Кой знае колко минути вече обикаляше склоновете, когато съзря напреде си кръглия черен отвор, зиналата паст на тунела. Един влак хлътна вътре с вой и писък и след като земята го погълна, всичко наоколо продължи да тътне там, отдето бе минал.

Краката на Жак се подкосиха, той се просна по корем досами линията, зарови лице в тревата и избухна в неудържими ридания. Господи! Нима отново го бе завладяла тая ужасна болест, от която смяташе, че се е излекувал? Ето че бе пожелал да убие момичето! Да убие, да убие жена — тоя припев звънеше в ушите му, идеше от недрата на буйната му младост с растящата, подлудяваща треска на желанието. Както другите с навлизането в пубертета копнееха да обладаят жена, така той неистово мечтаеше да убие някоя. Нямаше какво да се залъгва, бе грабнал ножицата, за да я забие в тялото й — още щом бе зърнал плътта й, топлата, бяла гръд. И не защото му се съпротивляваше, не, а заради удоволствието — защото изгаряше от желание, толкова силно желание, че ако не се бе вкопчил в тревата, би се завтекъл обратно да я заколи. Да заколи нея — Флор, след като бе израснала пред очите му, след като бе усетил колко силно го обича тази малка дивачка! Сгърчените му пръсти се забиха в земята, ридания се изтръгнаха от гърдите му, изстена, обзет от страшно отчаяние.

Мъчеше се да се успокои, опитваше се да разбере. Какво го отличаваше от другите хора, с които се сравняваше? Още като малък в Пласан си бе задавал този въпрос. Вярно, майка му Жервез го бе родила съвсем млада, на петнадесет години и половина; но той й беше втори син, тя била едва на четиринадесет, когато родила първия — Клод; а никой от двамата му братя, нито Клод, нито роденият по-късно Етиен, не се бе измъчвал от присъствието на тази майка-дете, нито пък от бащата-хлапак — онзи красавец със зло сърце Лантие, който щеше тъй често да разплаква Жервез. Може би братята му също си имаха свои болки, без да ги признават — особено по-големият, който тъй се разкъсваше от желание да стане художник, че вече го изкарваха полудял от гениалност. Всички членове от семейството им бяха неуравновесени, имаха нещо сбъркано. Понякога самият той ясно усещаше, че е сбъркан поради наследствеността; не че не беше здрав, навремето слабееше, защото се отвращаваше и се срамуваше от кризите си; но отведнъж вътрешното му равновесие рухваше, нещо в него се пречупваше, зейваха отверстия, през които рукваше съкровеното му „аз“, и сякаш го обгръщаше гъст дим, през който всичко изглеждаше различно. Тогава той преставаше да се владее, подчиняваше се на мускулите си, на своето беснеещо зверско начало. При това не пиеше, отказваше дори чашка ракия, тъй като бе забелязал, че подлудява от една капка алкохол. Често си мислеше, че плаща за другите, за дедите си, които бяха пили, за цели поколения пияници, които му бяха влели развалената си кръв, бяха го отровили бавно, бяха го дарили с тоя див нрав, който го приобщаваше към вълците, разкъсващи самотни жени вдън горите.

Жак се надигна на лакът, умисли се, загледан в черния вход на тунела; ново ридание го разтърси, отпусна се, заблъска глава о земята, крещеше от болка. Ах, това момиче, това момиче, как бе пожелал да го убие! Отново изпита същото остро, ужасно усещане, като че ли ножицата се врязваше в собствената му плът. Никакви разсъждения не можеха да го успокоят: той бе пожелал да я убие, би я убил и сега, ако застанеше пред него с разкопчана рокля и разголени гърди. Спомни си как болестта му се прояви за пръв път още когато бе шестнадесетгодишен, като си играеше с някакво момиченце, дъщеря на техни роднини, по-малка от него с две години: тя беше паднала, той бе видял краката й и бе връхлетял отгоре й. На следващата година помнеше как бе наточил нож, за да го забие в шията на друго едно русичко момиче, което всяка сутрин минаваше край пътната врата. То имаше заоблена, розова шийка — той даже бе избрал мястото, една кафява бенка под ухото. Следваха други, много други, цял низ от кошмари, всички опия жени, предизвикали внезапното му желание да убива, жени, които бе срещал по улиците, които случайно се озоваваха до него — особено една младоженка, седнала на съседния стол в театъра, която се смееше ужасно силно и от която му се бе наложило да избяга по средата на действието, за да не я изкорми. Нали не ги познаваше, откъде идеше яростта му срещу тях? Всеки път го обхващаше внезапен, необясним гняв, неутолима жажда да отмъсти за някакви далечни, безвъзвратно забравени обиди. Нима първопричината бе толкова отдавнашна — още в злото, което жените бяха причинили на такива като него, в омразата, предавана от самец на самец още от първата изневяра нейде из пещерите? В пристъпите си усещаше и нужда да се бие, за да завладее самката, да я укроти, изпитваше извратена необходимост да метне на рамо безжизненото й тяло като окончателно завоювана от другите плячка. Черепът му се пръскаше от напрежение, твърде голям невежа беше, за да си отговори, умът му бе твърде притъпен, за да разсъждава, завладяваше го уплахата на човек, принуден да върши неща не по своя воля, поради непознати на самия него причини.

Един влак отново профуча, изливайки светкавично поток от светлини, и потъна в тунела, а грохотът му се усили и затихна като гръмотевица; и Жак се надигна, сдържа риданията си, доби невинен вид, сякаш безличната, безразлична и забързана тълпа би могла да го чуе. Колко пъти след някой от пристъпите си бе изтръпвал виновно от най-лекия шум! Чувствуваше се спокоен, щастлив, откъснат от света само в машината си. Когато тътнещите й колела го понасяха шеметно, когато докосваше с ръка лоста за скоростите и се вглеждаше внимателно в пътя, за да не изпусне някой сигнал, преставаше да мисли и вдъхваше дълбоко непрестанно нахлуващия чист въздух. Затова обичаше тъй силно своята машина, сякаш тя бе любовница-умиротворителка, която не можеше да му донесе друго освен щастие. Макар да бе извънредно умен, щом завърши занаятчийското училище, избра професията на машинист поради съпровождащото я усамотение, поради затъпяването — нямаше никакви амбиции; за четири години стана машинист първи разред, печелеше вече две хиляди и осемстотин франка, така че с премиите за въглищарска и смазочна работа изкарваше повече от четири хиляди, без да мечтае за нищо повече. Срещаше се с приятелите си от втори и трети разред, обучени от Компанията, обикновени работници монтьори, които минаваха курсове и почти всички се изжениха пред очите му за работнички — безлични жени, мяркащи се пред хората само за да ги изпратят преди всеки курс и да им дадат по някоя кошничка о храна; докато честолюбивите му познати, особено ако бяха възпитаници на някое специално училище, чакаха да станат началници на депа, преди да се оженят, с надеждата да хванат някоя буржоазна дама, свикнала да носи шапки. Той отбягваше жените, какво значение имаше това за него? Никога нямаше да се задоми, предстоеше му единствено да пътува, да пътува все сам, без почивка. Затова всичките му началници го смятаха за образцов машинист, който не пие, не се мъкне по фусти — неприятно бе единствено, че приятелите му женкари го задяваха за прекалено доброто му поведение и за това, че стряскаше хората, като се умълчаваше и изблещваше очи, блед, обзет от внезапна тъга. Колко часове бе прекарал в стаичката си на улица Кардине, от която се виждаше Батиньолското депо, където бе зачислена машината му — останеше ли свободен, се затваряше там като монах в килията си и се просваше по корем, за да притъпи със сън бушуващото желание!

Жак направи усилие и стана. Защо се излежаваше върху тревата в тая топла и мъглива зимна нощ? Цялата местност наоколо тънеше в мрак, само от небето струеше слабата светлина на месеца, стаен зад прозрачната мъгла, ширнала се като огромен купол от матово стъкло; скритият в непрогледна чернилка простор дремеше, застинал в мъртвешко вцепенение. Стига вече! Сигурно наближаваше девет, най-добре да се прибере и да си легне. Все още зашеметен, той си представи как се завръща в дома на Мизар, как се качва по стълбата на тавана и се хвърля върху сламата до стаята на Флор, от която щяха да го делят само няколко дъски. Тя щеше да бъде там, щеше да я чува как диша, знаеше, че вратата й ще остане отворена и би могъл да се вмъкне при нея. Отново го поби оная мъчителна тръпка, представи си разголената девойка с отпуснато, затоплено от съня тяло и се хвърли пак на земята, разтърсен от неудържимо ридание. Беше пожелал да я убие, да я убие, господи! Задушаваше се, изнемогваше при мисълта, че ако се прибере, ще я убие по-късно в собственото й легло. Дори да не разполага с оръжие, дори да притисне главата си с ръце, за да се възпре, усещаше как самецът в него ще надвие волята му, ще блъсне вратата и ще удуши девойката, покорен на разбесувалия се инстинкт за унищожение, на необходимостта да отмъсти за някогашното оскърбление. Не, не! По-добре цяла нощ да скита навън, отколкото да се върне там! Изправи се с един скок и побягна отново.

И пак близо половин час тича сред забулената в тъма местност, като че по петите му идеше, изскочила от своето леговище, глутницата на всички първични страхове. Изкачваше се по склонове, спускаше се в стръмни клисури. Прекоси един след друг два потока, измокри се почти до кръста. Изпречилият се по пътя му храст го вбеси. Едничката му мисъл бе да бяга, да избяга далеч, колкото е възможно по-далеч от онова нещо, от звяра, който вилнееше вътре в него. Ала звярът надделяваше, той препускаше с не по-малък устрем. Вече повече от половин година смяташе, че се е отървал от него, че ще заживее като другите; сега отново трябваше да се преборва, за да не се нахвърли върху първата срещната жена. Все пак дълбоката тишина, пълното усамотение малко го поукротиха, замечта за безсловесен, пустиннически живот, подобен на тая безплодна земя — да крачи все тъй и да не среща жива душа. Явно се бе въртял в кръг, без да усети, защото отново се озова при линията, след като описа широка дъга по обраслите с храсталак стръмнини над тунела. Дръпна се назад, ядосан и разтревожен, да не би да се натъкне на хора. Промъкна се зад някакво хълмче, изгуби се и излезе пак срещу сградата на железопътната линия, точно при изхода на тунела, до полянката, където преди малко се бе обливал в сълзи. Стоеше тъй, покрусен, сепна го глухият, нарастващ всеки миг грохот на влак, който тътнеше сякаш изпод земята. Беше експресът за Хавър, потеглил от Париж в шест и половина, който минаваше оттук в девет и двадесет и пет: през два дена той самият караше тъкмо тоя влак.

Отначало Жак видя как зиналото гърло на тунела се озари като пещ с разгоряна вътре жар. После с гръм изскочи самият локомотив, предният му фар блестеше ослепително като огромно кръгло око, което хвърли огнена светлина върху околността, а релсите залъщяха подобно на две пламтящи линии. Прелетя, сякаш бе мълниеносно видение: мигом се появиха вагоните, ярко грейналите им квадратни прозорчета, пълните с пътници купета се заизнизваха с такава шеметна бързина, че за окото бе почти невъзможно да разграничи менящите се образи. За някаква частица от секундата Жак ясно съзря през блесналия прозорец на едно купе мъж, който бе натиснал друг мъж върху седалката и забиваше нож в гърлото му, а някакво тъмно тяло — трето действуващо лице или купчина багаж — притискаше тръпнещите крака на умиращия. Влакът вече бе отминал, губеше се към Кроа дьо Мофра и в мрака останаха да искрят само трите задни светлинни — червеният триъгълник.

Закован на мястото си, младият мъж следеше с поглед влака, чийто грохот замираше сред невъзмутимия мъртвешки покой на природата. Наистина ли бе видял това? Вече се колебаеше, не смееше да признае пред себе си реалността на това видение, изникнало и стопило се светкавично пред очите му. В паметта му не се бяха задържали чертите на хората, участвували в тази драма. Тъмният предмет сигурно беше пътно одеяло, с което жертвата се бе завила. Впрочем отначало му се бе сторило, че бе различил изпод спуснатите тежки коси нежен блед профил. Ала всичко се заличи, изпари се като сън. За миг профилът изплува пак; после се изгуби съвсем. Сигурно беше просто игра на въображението. Хлад полази по тялото му, не можеше да повярва, реши, че е жертва на халюцинация, породена от ужасната криза, която бе преживял.

Жак продължи да броди още цял час, в главата му блуждаеха неясни мисли. Беше съсипан, започваше да се отпуска, смразяващ вътрешен хлад замени напълно треската. Накрая несъзнателно се върна към Кроа дьо Мофра. После, когато се озова пред къщата на пазача, си каза, че няма да влиза, ще поспи под навеса, в единия ъгъл на постройката. Но през цепнатината под вратата се процеждаше светлина и преди да съобрази какво прави, той я отвори. Неочаквана гледка го накара да се спре на прага.

Мизар бе отместил гърнето за масло в ъгъла; лазеше по пода със запален фенер, почукваше с юмрук по стените, търсеше. Като чу скърцането на вратата, се изправи. Не се смути, само каза простичко:

— Изпуснах си кибрита.

После остави гърнето на мястото му и добави:

— Върнах се да си взема фенера, защото, като се прибирах преди малко, видях някакъв човек да лежи върху релсите… Според мен е умрял.

Жак бе поразен, като завари Мизар да търси парите на леля Фази, защото осъзна отведнъж справедливостта на нейните обвинения, но така се развълнува от новината за намерения труп, че съвсем забрави за драмата, която се развиваше тук, в тая забутана къщурка. В съзнанието му светкавично възкръсна споменът за видяното в онова купе, за мъжа, който колеше другия.

— Човек върху релсите ли, къде точно? — попита той пребледнял.

Мизар се накани да обясни, че мъкнел две змиорки, хванали се на въдиците му, и първо изтичал до дома си да ги скрие. Но защо да се доверява на тоя младеж? Махна вяло с ръка и отвърна:

— Ей там, кажи-речи, на петстотин метра… Трябва да си светнем, за да се уверим.

В същия миг Жак чу над главата си тъп звук. Беше тъй разтревожен, че подскочи.

— Няма нищо — обади се старият. — Флор се е размърдала.

Наистина младият мъж разпозна шума от боси крака, стъпващи по плочките. Сигурно го бе чакала, а сега се бе приближила до полуотворената врата да разбере какво става.

— Идвам с вас — рече той. — Сигурен ли сте, че е умрял?

— Знам ли! Тъй ми се стори. С фенера ще видим.

— А според вас какво е? Сигурно нещастен случай, нали?

— Може. Някой щурчо се е пъхнал под колелата или пътник е скочил от вагона.

Жак се разтрепери.

— Елате бързо! Бързо!

Никога не бе изпитвал такава трескава жажда да види, да разбере. Навън, докато неговият спътник най-спокойно крачеше покрай релсите и поклащайки фенера, ги осейваше бавно със светли кръгчета, той хукна напред, раздразнен от мудността му. Усещаше нещо като плътско желание, изгаряше в огън подобно на влюбените, които тичат на уговорените срещи. Боеше се от онова, което го чакаше, а се стремеше натам с всичка сила. Когато стигна до мястото, за малко не се спъна в една черна купчина точно до линията и замръзна, а от главата до петите му пробягнаха тръпки. Уплашен, че не може да види нищо, захвана да сипе ругатни по стария, който бе изостанал с тридесетина крачки.

— Елате де, дявол да ви вземе! Ако е още жив, можем да му помогнем.

Мизар се заклатушка вяло, приближи се. После залюля фенера над тялото и заяви:

— Къде ти! Направо го отпиши.

Мъжът явно бе паднал от някой вагон, беше се проснал по корем на около петдесетина сантиметра от релсите, с лице, заровено в земята. От главата му се виждаха единствено гъстите, щръкнали бели коси. Краката му бяха разтворени. Дясната му ръка лежеше като откъсната, а лявата бе подвита под гърдите. Беше много добре облечен — с широко синьо палто, с елегантни обувки, с тънка риза. Тялото не изглеждаше премазано, само от гърлото бе изтекла много кръв и бе зацапала яката му.

— Изглежда, буржоа, на когото са видели сметката — подметна спокойно Мизар, след като го огледа мълчаливо.

После се обърна към смаяния, застанал неподвижно Жак:

— Не бива да го пипаме, забранено е… Вие останете тук да го пазите, пък аз ще отърча до Барантен да се обадя на началник-гарата.

Вдигна фенера си и се взря в един километричен знак.

— Тъй! Точно при сто петдесет и третия стълб.

След това пусна фенера на земята до тялото и се отдалечи с провлечената си походка.

Останал сам, без да помръдва, Жак продължаваше да гледа безжизнената купчина, чиито неподвижни очертания се различаваха смътно на бледата светлина. Вълнението, което го бе подтикнало да тича, ужасната притегателна сила, възпираща го да се отдалечи, бе прераснала в една-едничка пронизваща, избликваща от цялото му същество мисъл: ето, онзи мъж, когото бе съзрял за миг с нож в ръката, си беше позволил! Осъществил бе желанието си, извършил бе убийство! Ах, ако можеше да се отърси от страховете, да изпита удовлетворение, да забие ножа! Копнееше за това от десет години! Тресеше го, презираше себе си, възхищаваше се от непознатия и най-вече изпитваше непрестанна нужда да гледа, жажда да съзерцава тая човешка дрипа, това разглобено плашило, тоя парцал, в какъвто един удар с ножа може да превърне всяко живо създание. Той бе мечтал, а непознатият бе осъществил тая мечта — ето я! Ако извършеше убийство, някъде върху земята щеше да остане нещо такова. Сърцето му биеше до пръсване, видът на зловещия труп усилваше оня сърбеж, оня похотлив стремеж да причинява смърт. Пристъпи по-близо, като дете, което постепенно се освобождава от страха си. Да! И той, и той щеше да си го позволи!

Ала зад гърба му се разнесе грохот и Жак отскочи. Потънал в съзерцание, не бе чул приближаващия се влак. Можеше да го прегази, само горещият дъх, могъщото дихание на локомотива го бе стреснало. Влакът отмина сред ураган от звуци, дим и огън. Пак имаше много хора, потокът от пътници продължаваше да приижда към Хавър за утрешния празник. Някакво дете бе долепило нос до прозореца и гледаше непрогледния мрак навън; мярнаха се мъжки лица, млада жена смъкна прозореца и запокити някаква изпоцапана с масло и захар хартия. Влакът радостно продължи своя път, не го засягаше трупът, до който колелата му почти се бяха докоснали. А мъртвецът лежеше все тъй по очи, бледо осветен от фенера, сред глухия нощен покой.

Тогава Жак изпита желание да види раната, докато е сам. Възпираше го само безпокойството да не проличи, ако размести главата. Беше изчислил, че Мизар ще се върне с началник-гарата най-рано след четиридесет и пет минути. Времето летеше, а той си мислеше за хилавия, муден и невъзмутим Мизар, който също си бе позволил и също извършваше най-спокойно убийство — отравяше човек. Нима е толкова лесно да убиваш? Щом всички убиват! Приближи се още. Желанието да види раната го пробождаше като игла, цял гореше. Да види как е сторено, какво е изтекло, да види червената дупка! Ако намести внимателно главата, никой няма Да разбере. Но в колебанието му се таеше и нещо друго, непризнато — страх от кръвта. Винаги, при всички обстоятелства в надигащото се у него желание се примесваше и ужас. Оставаше му да бъде сам още четвърт час и тъкмо вече се бе решил, изведнъж го сепна лек шум, идещ отстрани.

Флор бе застанала неподвижно и гледаше също като него. Нещастията събуждаха любопитството й: щем чуеше, че някое животно е премазано или човек е накълцан от минаващ влак, веднага дотичваше. Беше се облякла, искаше да види мъртвеца. Хвърли един поглед и без да се колебае, се наведе, взе фенера, а с другата си ръка обърна безжизнената глава.

— Внимавай, забранено е — промълви Жак.

Тя само сви рамене. В жълтеникавата светлина се открои лицето — лице на старец с голям нос, с широко отворени сини очи, които издаваха, че е бил рус на младини. Под брадичката зееше ужасяваща рана, дълбок нащърбен разрез, който минаваше през целия врат, като че ли ножът е бил завъртян вътре. Дясната страна на гърдите бе оплискана с кръв. Върху левия ревер на палтото като случаен съсирек се мъдреше розетка на командор на Почетния легион.

Флор възкликна изненадано:

— Я гледай! Старият!

Жак също се наведе, приближи се, косите им се допряха — взираше се задъхан, наслаждаваше се на гледката. Без да съзнава, повтори:

— Старият… старият…

— Ами да, старият Гранморен… Председателят.

Тя продължи да изучава още миг бледото лице с изкривена уста и разширени от ужас очи. После пусна вече вкочанената глава, която тежко тупна на земята, затваряйки раната.

— Край на забавленията му с момичета! — рече тя глухо. — Сигурно е заради някоя жена… Ах, горкичката ми Луизет! Животно с животно, пада му се!

Възцари се продължително мълчание. Флор бе оставила фенера на земята и чакаше, поглеждайки от време на време Жак, а той стоеше като замаян от другата страна на тялото, неподвижен, вцепенен от видяното. Навярно наближаваше единадесет. След тазвечерната случка тя се смущаваше да заговори първа. Чуха се гласове, баща й водеше началник-гарата; тъй като не желаеше да я видят, най-сетне се реши да заговори:

— Няма ли да се прибереш да си легнеш?

Той потръпна, поколеба се за миг. После промълви напрегнато, сякаш се съпротивляваше отчаяно:

— Не, не!

Тя не помръдна, но се попрегърби — в отпуснатите й силни ръце прозираше дълбока мъка и сякаш да му поиска прошка за съпротивата си преди малко, добави:

— Значи, няма да се прибереш? Няма да се видим пак?

— Не, не!

Гласовете приближаваха, тя не се опита да му подаде ръка, тъй като той очевидно стоеше нарочно тъй, че трупът да ги разделя, дори не му махна, както навремето, в детските години — отдалечи се и потъна в мрака, като дишаше тежко, сякаш сподавяше риданията си.

Веднага след това се появи началник-гарата, придружен от Мизар и от двама железничари. Той също установи самоличността на жертвата: председателя Гранморен, познавал го, всеки път се виждал с него, когато пристигал да навести сестра си госпожа Бонон в Доенвил. Можеха да оставят тялото, където си беше, само нареди да го покрият с палтото, което бе донесъл единият от служителите. Бяха пратили в Барантен човек, който да замине с влака в единадесет часа, за да предупреди прокурора в Руан. Той едва ли щеше да пристигне преди пет или шест часа сутринта, защото трябваше да се свърже със съдия-следователя, със съдебния писар и с някой лекар. Затова началник-гарата нареди през цялата нощ да има пазач при мъртвия, няколко души щяха да се редуват тук с фенера.

Преди да отиде най-сетне да дремне под някой навес на гарата в Барантен, откъдето трябваше да замине за Хавър чак в седем и двадесет, Жак остана дълго неподвижен и объркан. После се стресна при мисълта за предстоящото пристигане на съдия-следователя, сякаш се чувствуваше съучастник. Дали да разправи онова, което бе видял в минаващия експрес? Отначало реши да каже — нали всъщност нямаше от какво да се бои? Несъмнено това бе негов дълг. После се запита имаше ли смисъл: не бе в състояние да даде никакво ценно указание, да съобщи каквато и да било подробност за убиеца. Глупаво би било да се заплита в тая история, да си губи времето и да си усложнява живота, след като никой нямаше да спечели от това. Не, не, няма да каже! Най-сетне си тръгна, като се обърна на два пъти, за да погледне трупа, който приличаше на тъмна буца в светлия кръг на фенера. От мъгливото небе полъхна хлад върху унилата пустош, върху безплодните хълмове наоколо. Минаваха влакове, профуча много дългият парижки влак. Разминаваха се — неотвратими, могъщи чудеса на техниката, устремени към незнайна цел, към бъдното, дори не забелязваха, че докосват полуотрязаната глава на един човек, заклан от друг човек.