Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корабът на чумата (9)

9.

И без да чуе ужасения вик на Хали, Макс Хенли разбра, че серия от експлозии бе разтърсила „Златна зора“. Видя на монитора облачетата от бяла вода, които изригнаха около кораба. Изглеждаше сякаш параходът бе ударен от няколко торпеда, но той знаеше, че това е невъзможно. Радарът бе чист, а сонарът би предупредил за изстрелване.

Когато димът се проясни, Ерик увеличи образа на един от повредените райони. Дупката беше достатъчно голяма, за да мине през нея човек, и морската вода нахлуваше с кошмарна бързина. С четири еднакви дупки на ватерлинията параходът бързо се наводняваше, а нямаше ток за помпите. Ерик прецени, че „Златна зора“ ще потъне след по-малко от час.

Макс се завъртя към пилота.

— Джордж, мятай се на птицата. Току-що на „Златна зора“ избухнаха няколко взрива. Хората ни имат сериозен проблем.

— Разбрано — веднага отговори Джордж. — Искаш ли да се приземя на палубата?

— Не. Доближи и чакай допълнителни заповеди — отвърна Макс и смени канала. — „Орегон“ към Кабрило. Чуваш ли ме, Хуан?

Статичен шум се понесе из оперативния център. Хали затърси сигнала на председателя, но не можа да намери нищо.

— Джулия, там ли си? Еди?

— Тук съм — внезапно избумтя глас от радиото.

Принадлежеше на Марк Мърфи, който все още беше в кабината на щурвала и можеше да използва радиостанцията си. — Какво стана? Звучеше като взривове.

— Точно така — потвърди Макс. — Някой се опитва да потопи кораба и определено ще успее.

— Едва започнах да изтеглям данните.

— Събирай си багажа, синко. Гомес е на път към вас. Изчезвайте колкото се може по-скоро.

— Ами Джулия и останалите? — попита Мърф.

— Имаш ли връзка с тях?

— Не. Хуан изчезна от обсег преди двадесет минути, когато слезе долу в машинното.

Хенли потисна ругатнята си. Машинното бе възможно най-лошото място, където човек можеше да попадне при тези обстоятелства.

— А Ерик и Хъкс?

— Изчезнаха няколко минути по-късно. Ще ти кажа нещо, Макс. Веднага щом се върнем, трябва да поръчаме нови радиостанции.

— Ще се тревожим за това, когато му дойде времето — отвърна Макс, макар да мислеше абсолютно същото.

Той разгледа образа на екрана и установи, че „Златна зора“ потъва бързо. Най-долните илюминатори бяха на по-малко от половин метър от водата, а корабът се бе наклонил леко надясно. Ако изпратеше Мърфи да търси другите, бе напълно възможно и той да попадне в капан. Засега „Златна зора“ потъваше равномерно, но всеки момент можеше да се наклони и преобърне. Нямаше друг избор освен да се надява, че останалите ще успеят да се измъкнат.

— Марк — извика той, — качвай се на хеликоптера веднага щом можеш. Ще останете над кораба, за да приберете всички, които стигнат до горната палуба.

— Разбрано, но това не ми харесва.

— И на мен, синко, и на мен.

 

 

След като прецени набързо разположението на помещенията в кораба, Еди Сенг поведе Джулия към малката болница, която се намираше на ниво „ДД“ под главната палуба. С негова помощ лекарката събра проби от кръвта и тъканите на жертвите, които откриха по пътя си.

— Справяш се учудващо добре за немедицинско лице — каза Хъкс, докато работеше по първата жертва.

— Виждал съм в Китай в какво състояние са затворниците след разпитите — отвърна Еди с равен глас. — Оттогава почти нищо не ме притеснява.

Джулия знаеше за мисиите под прикритие, които Еди бе изпълнявал от името на ЦРУ в Китай, и не се съмняваше, че бе преживял невероятни ужаси.

Както бе подозирала, безброй трупове водеха надолу по коридора към клиниката — мъже и жени, които едва бяха имали време да се насочат към мястото, където смятаха, че някой ще им помогне. Тя пак взе проби, като си мислеше, че нещо в тяхната психика им бе дало няколко минути живот повече отколкото на останалите поразени от вируса. Това можеше да е важна следа при изследването на заразата, тъй като Джулия не се надяваше да намери оцелели.

Болничната врата беше отворена. Тя пристъпи над издокаран в смокинг мъж, който лежеше на прага, и влезе в преддверие без прозорци. Лъчът от фенера освети две бюра и няколко шкафа. По стените имаше туристически плакати, надпис, напомнящ на всички, че миенето на ръцете е важна стъпка в предпазването от зарази на кораба, и плакет, който удостоверяваше, че доктор Пасман е завършил медицина в университета в Лийдс.

Джулия насочи лъча към съседния кабинет за прегледи и видя, че е празен. Врата в далечния край на кабинета водеше към помещенията за пациенти, малки кабинки, преградени със завеси. Всяка от тях съдържаше легло и нощно шкафче. На пода имаше още две жертви, млада жена в тясна черна рокля и мъж на средна възраст, облечен в халат. И те, като останалите, бяха потънали в собствената си кръв.

— Мислиш ли, че това е лекарят? — попита Еди.

— Да, така предполагам. Вероятно е бил покосен от вируса в каютата си и се е втурнал насам колкото се може по-бързо.

— Не достатъчно бързо.

— За този вирус никой не е достатъчно бърз — отвърна Джулия и наклони глава. — Чуваш ли това?

— В този костюм не чувам нищо освен собственото си дишане.

— Звучи като помпа или нещо подобно. Джулия отдръпна завесата около едно от леглата.

Одеялото и чаршафите бяха чисти и пригладени.

Пристъпи към следващото. На пода до леглото имаше кислороден апарат, задвижван от батерии, за хора с дихателни проблеми. Прозрачните пластмасови тръбички изчезваха под завивките. Джулия насочи лъча към леглото, където лежеше някой, придърпал одеалата над главата си.

Тя се втурна напред.

— Открих жив!

Хъксли дръпна одеялата. Млада жена спеше дълбоко. Тръбичките влизаха право в ноздрите й. Тъмната й коса бе разпръсната по възглавницата и обрамчваше лице с бледи деликатни черти. Беше много слаба, с дълги ръце и нежни рамене. Джулия видя очертанията на ключицата й под тениската. Макар да спеше, личеше, че е преживяла нещо тежко. Очите й се отвориха леко и тя изпищя, когато видя двете фигури над леглото й.

— Всичко е наред — успокои я Джулия. — Лекарка съм. Тук сме, за да те спасим.

Приглушеният й глас не успокои жената. Сините й очи се ококориха ужасено и тя се отдръпна към таблата на леглото, придърпвайки завивките над себе си.

— Казвам се Джулия, а това е Еди. Ще те изкараме оттук. Как се казваш?

— Кои… кои сте вие? — заекна младата жена.

— Аз съм лекарка от друг кораб. Знаеш ли какво е станало?

— Снощи имаше купон.

Жената не каза друго, очевидно бе в шок. Джулия се обърна към Сенг.

— Извади още един биологичен костюм. Не можем да я откачим от кислородния апарат, докато не го облече.

— Защо? — попита Еди, като разкъса найлоновата опаковка на резервния костюм.

— Питам се защо само тя е оцеляла. Вирусът сигурно се пренася по въздуха. Тя не е дишала околния въздух, а кислорода от болничната система и когато заразата е избухнала, е използвала този апарат.

Джулия погледна момичето и прецени, че е на около двадесет години. Вероятно бе на пътешествие със семейството си или член на екипажа.

— Как ти е името, сладурче? — попита тя.

— Джанике. Джанике Дал. Приятелите ме наричат Джани.

— Мога ли и аз да те наричам Джани? — попита Джулия, като седна на леглото и насочи светлината към скафандъра си, за да покаже лицето си на момичето.

Джанике кимна.

— Добре. Аз съм Джулия.

— Американка ли си?

Тъкмо когато Джулия отвори уста, за да отговори, силен шум изпълни стаята.

— Какво беше това?

Еди нямаше време да й обясни, че бе експлозия, преди втори, по-мощен взрив да разтърси кораба. Джанике изпищя и издърпа одеалата над главата си.

— Трябва да вървим — каза Еди. — Веднага!

Още два взрива разлюляха „Златна зора“. Единият бе близо до клиниката и събори Еди на пода и принуди Джулия да заслони Джанике с тялото си. Лампата падна от тавана и крушката се разби с трясък.

Еди се надигна.

— Остани с момичето — каза той на Джулия и изфуча навън.

— Джани, всичко е наред. Ще те изкараме оттук — каза Джулия и отметна одеялата.

По бузите на Джани течаха сълзи, а долната й устна трепереше.

— Какво става?

— Колегата ми ще провери. Трябва да облечеш това — Джулия й подаде защитния костюм. — Ще го направим много внимателно, ясно ли е?

— Болна ли съм?

— Не мисля така.

Джулия нямаше да знае това със сигурност, докато не направеше пробите, но никога не би го споделила с уплашеното момиче.

— Страдам от астма — обясни й Джани. — Затова съм в болницата. Имах ужасен пристъп, който докторът не можа да овладее.

— Премина ли?

— Мисля, че да. Не съм използвала инхалатора, откак… — гласът й замря.

— Но си останала с кислородната маска?

— Видях какво се случи с доктор Пасман и приятелката ми Карин. Мислех, че сигурно са вдишали нещо, затова продължих да използвам апарата.

— Ти си смело и умно момиче. Мисля, че си спасила живота си по този начин.

Идеята, че бе направила нужното, за да си помогне, вдъхна малко увереност на Джани, както и надежда, че ще се измъкне жива от кораба.

Еди се втурна обратно в стаята.

— Взривът разруши коридора. Не можем да се върнем горе по пътя, откъдето дойдохме.

— Има ли друга възможност?

— Да се надяваме. Чувам, че долната част на кораба се пълни с вода.

 

 

Водата нахлу под вратата и ако не беше защитният костюм със собствен въздушен запас, Кабрило щеше да се удави. След като се мъчи няколко минути да освободи протезата, той се отпусна назад и остави морето да бучи над него, докато бързо запълваше машинното. Водата вече бе над един метър и се надигаше всяка секунда. Единствената му утеха бе, че останалите от екипа не бяха проникнали толкова дълбоко в „Златна зора“ и щяха да се измъкнат сравнително лесно.

Докато оглеждаше машинните помещения, не видя никакви жертви, което му подсказа, че корабът се е движел на автопилот. Той се зачуди колко дълго вирусът ще остане във въздуха, след като не можеше да инфектира никого. Хъкс вероятно имаше някаква представа, но това беше нов вирус дори за нея и сигурно можеше само да гадае.

Климатиците не работеха от известно време и даваха възможност на праха и микробите да се натрупат по околните повърхности. Дали беше минало достатъчно време? Кабрило само можеше да се надява на това. Знаеше, че престоят във водата и мислите му само отлагат неизбежното.

Освободи дясната си ръка от ръкава и я протегна към десния си крак. Сграбчи плата в края на крачола и го издърпа над изкуствения си крак. С опитни пръсти разкопча каишите на протезата и свали лепенката, която я придържаше. Почувства незабавно облекчение, след като откачи протезата, макар че костюмът му остана прикован под вратата.

Сега следваше трудната част. Хуан се протегна над рамото си, за да увеличи притока на въздух към костюма си, и го усети как се издува. Винаги носеше със себе си три неща: запалка, макар да си позволяваше по някоя пура много рядко, миниатюрен компас с размера на копче и сгъваем нож. Той извади ножа от джоба си и отвори острието с една ръка. Трябваше да се свие като зародиш, за да стигне до края на крачола си, като се бореше с тежестта на водата, която все още нахлуваше под вратата. Ножът бе остър като скалпел и лесно проряза защитния костюм. През процепа нахлу вода и започна да изпълва дрехата. Хуан заработи по-бързо, като режеше плата светкавично, за да се освободи, преди наводнението да го смаже. Лежеше настрани. Водата притисна лицето му и го принуди да завърти глава и да се опита да се издигне няколко сантиметра, без да спира рязането. Новото положение бе прекалено неудобно и затрудняваше работата му. Той си пое дълбоко дъх и се спусна надолу, размахвайки острието около глезена си, за да пререже заклещения плат. Дробовете му молеха за въздух, но той пренебрегна нуждите на тялото си и заработи спокойно въпреки опасността. Опита се да се освободи, но здравият найлонов плат не се късаше. Наложи му се да си поеме дъх, затова се надигна да опразни скафандъра си от вода, но напрежението бе прекалено голямо. Скафандърът отказа да се опразни. Дробовете му се, сгърчиха и няколко мехурчета изскочиха от устата му. Болката в гърдите му напомни, че мозъкът копнее за кислород. Вече започваше да му се вие свят. Той задърпа ожесточено костюма и усети как се разкъсва леко. Опита се да се успокои, но инстинктът за оцеляване надделя над логиката. Отново се наведе и трескаво започна да реже плата, като в същото време го дърпаше с цялата си останала сила. Внезапно се прекатури назад. Или напълно бе прерязал костюма, или се бе скъсал при дърпането. Той се надигна от пода и усети как водата започна да се оттича от костюма през процепа. Уплашен от вируса, си позволи мъничка глътка въздух, само колкото да прогони замайването.

Застана прав и водата, изпълнила костюма му, се оттече. Заради бързата струя под вратата не можеше да стои стабилно на един крак, затова се качи на една от работните маси. Трескаво завърза съдрания плат, като затягаше възлите колкото се може по-добре. Намали притока на въздух, когато костюмът се втвърди и скова. Беше сигурен, че благодарение на положителното напрежение в него нищо опасно нямаше да проникне през цепките. Излагането му навън бе съвсем кратко, а почти през цялото време се намираше под водата, затова се надяваше, че няма да се зарази и всичко ще е наред.

Сега осъзна че е затворник в потъващ кораб. Нямаше начин да се измъкне, нито да се свърже с екипа си или с „Орегон“. Залута се сляпо в тъмнината, протегнал ръце пред себе си, за да се ориентира в огромното помещение. Без изкуствения крак движенията му бяха тромави и бавни, но най-после намери другата работна маса, която бе видял по-рано. Отвори чекмеджетата и заопипва инструментите. Накрая откри онова, което търсеше. Фенерът не беше мощен като този, който бе загубил, но лъчът светлина повдигна духа му. Поне вече не беше сляп. Заподскача из машинното, но надигащата се вода затрудняваше движенията му. Мина покрай двата дизелови двигателя и стигна далечната водоустойчива врата. Беше спусната до долу. Затърси ръчния механизъм, който я отваряше, но нямаше такъв.

Почувства начален пристъп на паника, но бързо го потисна. Не знаеше колко вреди бяха нанесли на кораба взривовете и не можеше да прецени колко време оставаше, преди „Златна зора“ да потъне. Ако останеше стабилен като сега, щяха да са нужни няколко часа, за да се наводни машинното. Времето бе достатъчно да измисли начин за измъкване или да даде възможност на Еди и останалите да го спасят.

Но в мига, в който помисли това, отекна протяжен стон. Металът по корпуса на „Златна зора“ се късаше, опънат отвъд точката на пределното напрежение. Хуан усети как корабът се накланя към носа си. Водата в машинното се надигна в мощна вълна, която удари далечната врата. После се върна назад и го принуди да се метне на масата, за да не бъде размазан в преградата. Завъртя лъча наоколо и видя, че количеството вода се бе удвоило. Морската вода нахлуваше изпод вратата в яростни гейзери, сякаш океанът нямаше търпение да погълне поредната си жертва. Часовете на Хуан се превърнаха в минути. Той трескаво затърси изход от помещението. Внезапно му дойде откачена идея. Насочи лъча към един от масивните двигатели и тръбите, които се издигаха от него.

— Аха! — извика Хуан въодушевено.

 

 

Джулия се обърна към Джанике Дал със спокоен глас:

— Джани, скъпа, трябва да те изкараме оттук, но за да го направим, трябва да облечеш защитен костюм като нашите.

— Корабът потъва, нали? — попита Джанике.

— Да. Трябва да вървим.

Джулия включи батериите на вентилаторите на костюма и разкопча предницата му. Не обясни на Джани, че костюмът бе повече за предпазване на екипажа на „Орегон“, отколкото на самата нея. Като внимаваше да запази притока на въздух през тръбичките в носа си, Джани пъхна слабите си крака в костюма и го нахлузи върху тесните си рамена. Джулия й помогна да прибере дългата коса в скафандъра и усети, че косата й не е била мита от няколко дни. Очевидно астматичният пристъп бе задържал момичето в клиниката известно време.

— Поеми си въздух дълбоко през носа и го задръж колкото се може по-дълго — нареди й тя.

Джани се подчини послушно. Хъкс откачи тръбичките и ги метна настрани. Закопча костюма и облепи процепите с лепенки.

Възхити се от Еди. Въпреки напеченото положение той не проявяваше нетърпение. Разбираше, че младата жена е на ръба на кататоничен шок и трябва да се отнасят с нея като с малко дете. Според Джулия Джани се справяше чудесно, особено като се имаше предвид какво бе преживяла.

На връщане от краткото си проучване Еди покри с чаршафи двата трупа пред кабинката на Джани. Момичето се вторачи ужасено в купчините. Тримата излязоха в коридора. Тук относно многобройните мъртъвци не можеше да се направи нищо. Хъкс усети как ръката на Джани се стяга в нейната, но слава богу, момичето не припадна. В другата си ръка Джулия носеше куфарчето с пробите.

— Този път е блокиран — кимна Еди в посоката, откъдето бяха дошли. — Джани, има ли друг начин да стигнем до главната палуба?

— Този коридор просто свършва — каза тя, като не сваляше очи от лицето му, за да не поглежда към труповете. — Но в края има метална врата, през която съм чувала екипажът да работи нещо долу. Вероятно има изход.

— Чудесно — отвърна Еди. — Сигурно е помощен вход.

Следвайки лъча на фенера, тръгнаха към края на коридора, където видяха голям овален капак в металната стена. Еди отключи ключалката и надникна вътре. Бе изправен пред куп тръби.

— Това е помпеното за главния плувен басейн — отсъди той. — Водата слиза тук за филтриране, после я качват отново горе.

Корабът внезапно изскърца зловещо, сякаш корпусът му се цепеше. „Златна зора“ се наклони силно.

Джанике полетя към пода. Джулия я задържа и двамата с Еди се спогледаха. Времето им изтичаше.

Еди мина през капака да търси друг изход. На пода имаше втори капак, заобиколен от метален парапет. Той коленичи, отключи ключалките и вдигна тежката врата. Стълба се спускаше надолу в тъмнината. Еди пое по нея, затруднен от защитния си костюм и тясното пространство. Намираше се в друго машинно, натъпкано с електроника. Това бе разпределителното табло за електричеството на кораба и по принцип би трябвало да жужи от протичащия ток. Сега обаче стаята бе потънала в тишина. Отворена врата водеше към поредния тъмен коридор.

— Слизайте долу — извика той и зачака под стълбата, за да помогне на Джани.

Еди не беше едър мъж, но имаше чувството, че може да обгърне талията на момичето с длани въпреки масивния предпазен костюм, с който Джани приличаше на снежен човек. Джулия слезе след секунда и Еди ги поведе вън от помещението.

— Знаеш ли къде сме? — попита той Джанике.

— Не съм сигурна — отговори тя замислено. — Хотелският персонал няма достъп до всички части от кораба, а и не съм на борда от дълго време.

— Няма проблеми — увери я Еди, доловил раздразнението от безпомощността й.

Той зави към кърмата. Усети леко напрежение в краката си, което му подсказа, че се изкачват нагоре. Наклонът не беше голям, но той знаеше, че щеше да стане по-стръмно, когато и други части на кораба се напълнеха с вода.

Защитен от костюма, Еди не усети внезапния полъх отзад. Това, което го накара да се завърти, бе потреперването на палубните плочи под краката му. Стена от вода се носеше към тях по коридора на нивото на бедрата им. Вълната ги удари, преди той да успее да изкрещи предупреждение. Тримата бяха понесени от нея, като размахваха ръце и крака безпомощно. Водата ги просна на палубата и продължи да тече покрай тях.

Еди скочи първи и помогна на Джани да се изправи.

— Добре ли си?

— Да, така мисля.

— Док, а ти как си? — попита той Джулия.

— Леко стресната, но без проблеми. Какво стана?

— Сигурно някоя от преградите до носа е паднала и водата е нахлула. Имаме още малко време.

Продължиха напред в дълбоката до глезените вода. Еди поглеждаше надписите на всяка врата, покрай която минаваха, с надеждата да открие табелка за стълбището, но нямаха късмет. Тук долу се намираха помещения за складиране. Греда с Т-образно сечение, монтирана на тавана, позволяваше на екипажа да използва лебедки, за да пренася тежкото оборудване оттук към близкия асансьор. Еди си помисли, че това може да е изхода им, ако не намереха стълбите. Не се съмняваше, че може да се покатери в шахтата на асансьора. Вероятно и Хъкс щеше да успее, но Джанике нямаше сили. Ако не беше предпазният костюм, можеше да я качи на гърба си. Трябваше да помисли по въпроса. За малко да пропусне вратата вдясно и се наложи да спре и да освети табелата, на която пишеше „Склад за лодки“.

— Бинго! — извика той.

— Какво видя? — попита Джулия.

— Начин да напуснем кораба — отговори той и отвори вратата.

Освети няколко джета и моторници, поставени на специално проектирани шейни. В тавана имаше голяма дупка, през която вдигаха лодките, и вита стълба водеше към следващото ниво. Той се изкачи горе, последван от двете жени.

Тук пътниците можеха да си наемат лодка, когато параходът бе закотвен в пристанище. На едната стена имаше регистрационно гише и табели с правилата за безопасност. Подът бе застлан с гумиран мокет, а на външната преграда имаше голяма гаражна врата. Хидравлично контролирана рампа бе сгъната до вратата. Когато вратата се отвореше и рампата заработеше, можеше да служи като малък док.

Еди почука стоманената врата с фенера си. Не чу остро ехо, а приглушен трясък. Почука по-нагоре и най-после получи желания резултат.

— Корабът е потънал до един метър под горната част на вратата — съобщи им той. — Когато я отворя, стаята ще се наводни.

— Ще можем ли да излезем навън? — уплашено попита Джани.

— Без проблеми — усмихна й се Еди, за да я успокои. — След като външното и вътрешното напрежение се уравновесят, ще можем да изплуваме. А най-хубавото е, че костюмите ще ни държат на повърхността.

— Ще сляза долу да затворя вратата, през която дойдохме — каза Джулия, която разбираше, че за да се изпълни планът на Еди, гаражът за лодки трябваше да бъде изолиран от останалата част на кораба, иначе водата щеше да продължи да нахлува в него.

— Благодаря — кимна й Еди.

Той настани Джани встрани от вратата и до парапета, за да може да се задържи за него, когато стаята се наводни.

Вратата се отваряше с малък електрически повдигач, но имаше и механична ръчка, в случай че електричеството спре. Когато Хъкс се върна и застана до Джани, Еди се наведе и хвана ръчката. Вратата се открехна леко и водата започна да нахлува в помещението. Той стоеше встрани от нея, но все пак усети водата да се надига, когато дръпна вратата по-високо.

Морето изригна през процепа.

Еди бе отворил вратата на около една четвърт, когато ръчката блокира. Той я дръпна силно, но не можа да я помръдне. Огледа вратата и видя какво бе станало. Силата на водата бе огънала метала и бе извадила колелата от релсите им. След миг вратата се изкриви още повече и се сгъна в средата, сякаш натисната от гигантска ръка.

Еди извика да предупреди Джулия и Джани, но грохотът на водата го заглуши. Водната струя откъсна вратата и я метна през стаята сякаш бе лист хартия. Океанът нахлу през отвора в стената.

Джулия и Джани бяха достатъчно далеч, за да бъдат пощадени от най-тежката атака, но водата все пак ги отхвърли назад. Ако не беше Хъкс, Джанике Дал щеше да се загуби във водовъртежа.

Едва когато водата се успокои, Еди пусна подпората, за която се държеше, и незабавно започна да се издига към тавана. Превъртя се и се приземи там на ръце и колене, все още стиснал фенера. Нагласи притока на въздух в костюма си, за да намали напрежението. В противен случай щеше да остане залепен за тавана и неподвижен.

Завъртя лъча на фенера и видя Джулия и Джани, увиснали на парапета с насочени нагоре крака. Той изпълзя до тях и леко докосна крака на Хъкс. Тя пусна парапета и се издигна нагоре към него. Еди постъпи по същия начин и с Джани и намали притока им на въздух. Запълзя към отворената врата, но Джулия отхвърли помощта му. Потупа го по рамото и притисна скафандъра си към неговия.

— Загубих куфарчето с пробите — извика тя. — Трябва да го намерим.

Еди огледа безбройните предмети, които се носеха из бушуващата вода: хавлии, спасителни жилетки, книги, бутилки с вода, туби крем за слънце, хладилни чанти. Щяха да са нужни часове, за да намерят куфарчето, а ако бе изскочило навън, вече падаше към морското дъно на около три хиляди метра.

— Нямаме време — отговори той.

— Еди, имаме нужда от пробите.

Отговорът му бе да хване ръката й и да я насочи към вратата.

Внезапният прилив на вода, наводнила гаража за лодки, бе изместил центъра на тежестта на „Златна зора“ и корабът започна да се накланя още по-зловещо. Стоманата на корпуса започна да се пука от напрежението. Зловещият звук отекна в океана.

Джулия и Еди изтеглиха Джани през вратата. Веднага щом напуснаха кораба, Еди увеличи притока на въздух в костюма си и изскочи на повърхността.

Близо до тях блестеше „Орегон“, окъпан в светлини. Опипващи прожектори разсичаха тъмнината и обикаляха палубата и ватерлинията на „Златна зора“. Надуваемият „Зодиак“, който бяха вързали близо до гаражната врата, подскачаше на повърхността, но въжето му бе опънато докрай, а носът му се накланяше надолу, повлечен от потъващия кораб. Еди го развърза и в същия миг един от прожекторите мина покрай тях, после бързо се върна и ги окъпа в светлина. Джулия и Джанике замахаха енергично. Светлината примигна в знак, че са ги видели.

Хеликоптерът се спусна към тях. Джордж Адамс го задържа стабилен достатъчно дълго, за да се увери, че са добре, преди да се издигне отново и да ги защити от урагана на перките.

Еди настани Джулия и Джанике на борда на „Зодиак“. След миг моторът заработи и малката лодка се понесе към „Орегон“. Вратата над гаража за лодки бе отворена и екип в предпазни костюми ги чакаше с бутилки концентрирана белина, за да ги обеззарази.

Еди спусна котва точно до кораба. Радиостанцията не работеше заради дългия престой във водата и той не можеше да говори с екипа, но всеки си знаеше задълженията. Хората му хвърлиха няколко четки и включиха мощните маркучи с белина. Еди и Джулия първо изтъркаха Джанике, а после се почистиха един друг, като внимаваха да обеззаразят всеки сантиметър от костюмите си. Преди да приключат, петнадесет сантиметра белина покриха пода на „Зодиак“.

След като Джулия реши, че са убили всеки вирус, който можеше да се е загнездил в костюмите им, тя съдра лепенката и се измъкна от своя. Топлият влажен въздух бе най-прекрасното нещо, което някога бе усещала.

— Господи, това е великолепно — въздъхна тя.

— Амин — ухили се Еди, като свали костюма си и го остави в лодката.

Той поведе все още облечената Джанике към покритата с тефлон рампа, която използваха за спускане на бойната моторница. Джулия се зае с нея. Щеше да я заведе в болничното отделение и да проведе редица тестове в изолационното, за да реши дали младата жена бе заразена. След като се уверяха, че всичко е наред, Джани щеше да получи разрешение да общува с екипажа.

Макс Хенли се появи тъкмо когато Еди се готвеше да потопи „Зодиак“. Лицето му подсказа на Еди, че положението на останалите не бе толкова добро, както при него и Джулия.

— Какво стана? — разтревожи се Еди.

— Марк е в безопасност на борда на хеликоптера, но загубихме контакт с председателя.

— Мамка му, връщам се. Той е някъде в машинното.

— Погледни — каза Макс, като му посочи потъващия кораб.

Килът му бе разцепен и водата, наводняваща корпуса, се бе учетворила.

— Няма време.

— Макс, става дума за председателя, за бога!

— Мислиш, че не знам ли? — мрачно отвърна Хенли, който едва се сдържаше.

Срещу тях „Златна зора“ изживяваше последните си мигове. Илюминаторите на главната палуба бяха под водата. Тъй като корпусът бе разкъсан, средната част на кораба потъваше по-бързо от носа и кърмата. Двамата мъже наблюдаваха безмълвно.

Въздухът в корпуса започна да изскача с експлозии. Прозорците се разбиха, вратите бяха откъснати от пантите си от силното напрежение. Морето заля горните палуби, от които изригваха гейзери. От „Орегон“ изглеждаше сякаш „Златна зора“ се намира в казан с вряща вода.

Океанът достигна нивото на мостика и разби закаленото стъкло. От корпуса излетяха безброй предмети — най-вече шезлонги, но и една от спасителните лодки се преобърна пред очите им.

Когато и върхът на мостика изчезна, Макс избърса очи. Над водата останаха само коминът и мачтите на кораба. Морето лакомо поглъщаше „Златна зора“.

От оперативния център Ерик Стоун контролираше прожекторите на оръжейната станция. Остави най-мощния насочен към комина на „Златна зора“. Морето кипеше като горещ минерален извор, а хеликоптерът висеше отгоре.

Макс прошепна името на Хуан и се прекръсти, когато върхът на комина остана само на около тридесет сантиметра от водата. Внезапно от него изригна въздух и жълт предмет излетя нагоре като от топ. Издигна се на шест-седем метра, размахайки ръце като птица, която се опитва да полети.

— Мили бо… — изсумтя Макс, не вярвайки на очите си.

Жълтият предмет бе защитен костюм, в който Кабрило енергично размахваше ръце. Инерцията го отнесе от комина и го метна в морето. Ударът сигурно го бе зашеметил, защото лежа неподвижно няколко секунди, преди да заплува. Ерик насочи прожектора към него. Хуан стигна до преобърната лодка, качи се на дъното й, завъртя се към „Орегон“ на колене и се поклони театрално. Ерик го поздрави с мощен рев на корабната сирена.