Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корабът на чумата (1)

1.

Неслучайно разполагането на немските подводници бе планирано с предвидливостта на подреждащ фигурите си гросмайстор. Събирана бе и най-незначителната информация за силата, бързината и местоназначението на корабите, плаващи в северните части на Атлантическия океан, за да се подготвят подводниците за нападение.

Излитащи от бази в Норвегия и Дания патрулни самолети оглеждаха моретата, търсеха търговски конвои, съобщаваха по радиото позициите им в управлението на флотата и подводниците залягаха да чакат плячката си. През първите години на войната подводниците се радваха на почти пълно господство в моретата и тонове пратки бяха потопени безмилостно. Дори със солиден ескорт от бойни кораби съюзниците можеха само да се надяват, че на всеки сто кораба няма да потъне повече от един. В този отчаян хазарт хората от търговската флота понасяха толкова жертви, колкото войските на предните линии на фронта.

Но това щеше да се промени тази вечер.

Кондорът с четири двигателя беше масивен самолет — дълъг двадесет и пет метра, с размах на крилете близо тридесет и пет метра. Проектиран преди войната за „Луфтханза“ като пътнически самолет, той бързо бе превърнат във военен и служеше едновременно за транспорт и разузнаване. Запасът от гориво му стигаше за четири хиляди километра и му позволяваше да остане във въздуха часове в преследване на съюзническите кораби в открито море.

Използван във въздушни нападения — натоварен с четири двестакилограмови бомби, — през 1941 година кондорът бе понесъл тежки поражения и сега извършваше само разузнавателни полети, като оставаше високо над съюзническия противосамолетен обстрел.

Пилотът на самолета, Франц Лихтерман, се отегчаваше през монотонните часове, прекарани в претърсване на морето. Копнееше да постъпи в бойна ескадрила, да участва в истинската война, а не да се мотае на хиляди метри над леденото нищо с надеждата да открие съюзнически кораб, който ще бъде потопен от някой друг. В базата Лихтерман имаше стриктно войнишко поведение и очакваше същото от хората си. Но когато патрулираха и минутите се влачеха бавно, позволяваше на петчленния екипаж известна фамилиарност.

— Това би трябвало да помогне — отбеляза той по интеркома, като кимна към ослепителната луна.

— Или отблясъците ще скрият конвоя — отвърна с типичния си песимизъм помощникът му Макс Ебелхард.

— В това спокойно море ще ги открием дори ако спрат да питат за пътя.

— Знаем ли дали изобщо има някой долу?

Въпросът бе зададен от най-младия член на екипажа, Ернст Кеслер. Той беше задният стрелец на кондора и седеше свит в кърмовата част на вентралната гондола, която минаваше почти по цялото протежение на корпуса на самолета. Иззад плексигласовия щит и над дулото на картечницата той не виждаше нищо друго освен това, над което кондорът вече бе прелетял.

— Командирът ме увери, че преди два дни подводница, която се връщала от патрул, забелязала поне стотина кораба около островите Фейро — съобщи Лихтерман на екипажа. — Пътували на север, така че трябва да са някъде тук.

— По-вероятно е командирът на подводницата да е искал да докладва все пак нещо, след като е пропуснал целта и е изхабил всичките си торпеда — изсумтя Ебелхард и изкриви лице, като отпи от изстиналото кафе.

— Бих предпочел да ги разгледам, вместо да ги потопя — обади се Ернст Кеслер.

Това кротко момче беше едва на осемнадесет години и преди да го мобилизират, имаше амбициите да стане лекар. Произхождаше от бедно селско семейство в Бавария и нямаше шансове за висше образование, но това не му пречеше да прекарва свободните си часове, заровил нос в медицински списания и учебници.

— Това не е правилното отношение на немски войник — внимателно го сгълча Лихтерман.

Самият той изпитваше благодарност, задето никога не бяха ставали обект на вражеско нападение. Съмняваше се, че Кеслер би имал куража да открие огън с картечницата, но пък това бе единственият член на екипажа, който можеше да седи с часове, вторачен в морето, без да му се доповръща.

Лихтерман се замисли мрачно за всички войници, които умираха на Източния фронт, и за това как изпращаните на руснаците танкове и самолети забавяха неизбежното падане на Москва. Той с радост би потопил няколко от корабите с такива доставки.

Мина още един отегчителен час, през който мъжете надничаха навън с надеждата да забележат вражески конвой. Ебелхард потупа Лихтерман по рамото и му посочи дневника си. Макар официалният навигатор да бе предният стрелец, коленичил пред вентралната гондола, Ебелхард винаги изчисляваше времето на полета и посоката. Сега показваше, че е настъпил моментът да се обърнат и да претърсят друга част от морето. Лихтерман зави елегантно, без да отделя поглед от хоризонта.

Ернст Кеслер се гордееше, че има най-доброто зрение от всички на борда на самолета. В детството си правеше дисекция на умрелите животни в семейната ферма, за да изучи анатомията им, като сравняваше видяното с учебниците. Знаеше, че с острото си зрение и уверените си ръце би могъл да стане отличен лекар. Сега обаче тези сетива му служеха за откриването на вражески конвои. Поради положението си в задната част той имаше най-малък шанс да забележи нещо, но все пак го видя. Когато самолетът се наклони настрани, необичаен блясък привлече вниманието му, нещо бяло, съвсем различно от отражението на луната.

— Капитане! — извика Кеслер по интеркома. — Вдясно на борда, към триста.

— Какво видя?

Първобитната тръпка от лова възбуди Лихтерман.

— Не съм сигурен. Нещо проблесна.

Лихтерман и Ебелхард се вторачиха напрегнато в тъмнината, но не видяха нищо.

— Сигурен ли си? — попита пилотът.

— Да — отговори Кеслер с пресилена увереност. — Когато завихме, ъгълът се промени. Убеден съм, че видях нещо.

— Конвой ли? — мрачно попита Ебелхард.

— Не съм сигурен — призна Ернст.

— Йозеф, включи радиото — нареди Лихтерман на предния стрелец и отново наклони самолета.

Пилотът усили мощността на двигателите БМВ и воят им се изостри. Ебелхард притисна бинокъл към лицето си и се вгледа в тъмното море. Тъй като се носеха към вероятната цел с повече от триста километра в час, трябваше да забележи конвоя всеки момент, но минутите течаха, а нищо не се показваше. Накрая свали бинокъла.

— Сигурно е била вълна — каза той, без да натисне копчето на интеркома, така че само Лихтерман го чу.

— Довери му се — отвърна Лихтерман. — Кеслер вижда в тъмнината като проклета котка.

Съюзниците бяха свършили забележителна работа, боядисвайки корабите и танкерите си в защитни цветове, за да попречат на наблюдателите да ги видят, но нищо не можеше да скрие конвоя нощем, тъй като разцепените вълни се открояваха в бяло на фона на океана.

— Проклет да съм — прошепна Ебелхард и посочи през прозореца.

Отначало забелязаха само сиво петно върху тъмната вода, но когато се доближиха към него, то се превърна в дузини успоредни бели линии, отличаващи се ясно като рисунки с тебешир върху черна дъска. Това бяха вълните зад армада кораби, пътуващи на изток с учудваща скорост. От височината на кондора приличаха на енергично стадо слонове.

Самолетът се доближи още повече. Силното сияние на луната позволи на екипажа да различи бавните танкери и товарни кораби от бойните, разположени по фланговете на конвоя. Един от тях напредваше бързо в дясната страна, а от комините му излизаше гъст пушек. Когато стигаше до началото на редицата, бойният кораб намаляваше скоростта и пускаше товарните да минат покрай него. Съюзниците наричаха тази маневра „Индиански ход“. Останал в края на дългия километри конвой, бойният кораб ускоряваше отново и така в непрестанен цикъл. При този метод бяха нужни по-малко бойни кораби, които да осигуряват защита на конвоя.

— Сигурно са над двеста кораба — прецени Ебелхард.

— Достатъчно да заредят руснаците за месеци — съгласи се пилотът. — Йозеф, какво става с радиото?

— Нищо освен статичен шум.

Статичният шум бе често срещан проблем над арктическия кръг.

— Ще отбележим координатите си — каза Лихтерман — и ще ги съобщим по радиото, когато се приближим към базата. Хей, Ернст, чудесна работа. Щяхме да се върнем и да изпуснем конвоя, ако не беше ти.

— Благодаря — скромно отговори момчето, но в гласа му се долавяше гордост.

— Искам да знам по-точно броя на корабите и скоростта им.

— Да не се приближаваме прекалено много, защото бойните кораби могат да открият огън — предупреди Ебелхард.

Беше участвал в битки и сега летеше като помощник-пилот заради парчето шрапнел, забито в бедрото му при противосамолетния огън над Лондон. Той разпозна погледа на Лихтерман и възбудата в гласа му.

— И не забравяй за „КСБ“.

„КСБ“, „Катапултни самолетни бойци“, беше съюзническият отговор на немското въздушно разузнаване. На носа на товарен кораб монтираха дълга релса и с помощта на ракета можеха да катапултират боен самолет „Морски ураган“, който да обстрелва кондорите и дори да напада подводници, излезли на повърхността. Недостатъкът на „КСБ“ беше, че самолетите не можеха да се приземят отново на кораба. Набезите трябваше да стават близо до Великобритания или друга приятелска страна, за да могат да се приземят нормално. В противен случай се налагаше да ги зарежат в морето, а пилотът да бъде ваден от водата.

Конвоят, който се носеше долу, се намираше на повече от хиляда и петстотин километра от съюзническите територии и въпреки ярката луна не беше възможно да намерят свален пилот. Тази вечер нямаше да катапултират „урагани“. Кондорът нямаше причини да се страхува от конвоя, освен ако не се приближеше прекалено много до бойните кораби и обсега на противосамолетните им оръдия.

Ернст Кеслер броеше корабите, когато внезапно на палубите на два от бойните кораби се появиха проблясващи светлинки.

— Капитане! — извика той. — Огън от конвоя!

Лихтерман едва успя да различи бойните кораби под крилото.

— Спокойно, момче — отвърна той. — Това са сигнални светлини. Корабите пътуват в пълно радио мълчание и това е начинът им за комуникация.

— О, съжалявам.

— Не се притеснявай. Просто ги преброй колкото се може по-точно.

Кондорът летеше в ленив кръг около флотилията и тъкмо подминаваше северния й фланг, когато Дитц, който отговаряше за горната оръжейна платформа, изкрещя:

— Огън!

Лихтерман нямаше представа за какво говореше Дитц и реагира бавно. Идеално насочена поредица от 7.7-мм картечни откоси разкъса горната повърхност на кондора от основата на вертикалния стабилизатор по цялата дължина на самолета. Дитц бе убит, преди да успее да стреля. Куршумите пронизаха пилотската кабина и сред шумния трясък на рикошетите в металните повърхности и воя на вятъра в дупките на корпуса Лихтерман чу стоновете на помощника си. Погледна към него и видя как предницата на якето на Ебелхард се покрива с кръв.

Лихтерман сграбчи руля и се опита да снижи самолета, за да избегне вражеския обстрел. Маневрата беше погрешна.

Пуснат в действие само преди седмици, „Импайър макалпайн“ беше най-новата добавка към конвоя. Построен първоначално като танкер за зърно, осем хиляди тонният кораб прекара пет месеца в корабостроителницата „Бърнтисланд“, където го реконструираха и го снабдиха със сто и петдесет метрова писта и хангар за четири торпедни бомбардировача „Риба-меч“. Все още можеше да превозва почти толкова зърно, колкото преди промяната. Адмиралтейството винаги бе считало „КСБ“ за временна мярка, докато се открие по-добра и безопасна алтернатива. Използваха самолетоносачите като „Макалпайн“ само до пристигането на ескортните бойни кораби от Съединените щати.

Докато кондорът летеше над конвоя, два от бомбардировачите напуснаха „Макалпайн“ и отлетяха достатъчно далеч от флотилията, така че, когато се изкачат в мастиленосиньото небе, да устроят засада на много по-големия и бърз немски самолет. Лихтерман и екипажа му въобще не разбраха какво става. Рибите-меч бяха биплани и максималната им скорост бе едва наполовина от тази на кондора. Всеки от тях имаше картечница „Викърс“, монтирана над защитната обвивка на двигателя, и оръдие „Луис“ в задната част.

Втората риба-меч чакаше в засада на хиляда метра под кондора и бе почти невидима в тъмнината. Когато кондорът се снижи, за да избегне първия нападател, вторият бомбардировач бе готов да го посрещне.

Ожесточен картечен огън обсипа предницата на немския самолет, а вторият стрелец насочи оръдието си към двата двигателя БМВ, закрепени на лявото крило.

Дупки с размера на монета зейнаха навсякъде около Ернст Кеслер. Алуминият заблестя в яркочервено за миг, после избледня. Бяха изминали само няколко секунди от крясъка на Дитц и огъня в долната част на кондора — времето не бе достатъчно, за да изпадне в ужас. Той знаеше задълженията си. Преглътна мъчително, тъй като стомахът му се бе преобърнал при рязкото снижаване на самолета, и натисна спусъка на картечницата. Кондорът продължи да се спуска надолу покрай по-бавните риби-меч. Трасиращи снаряди изпълниха небето. Ернст завъртя 7.92-милиметровото си оръжие като пожарникар, насочващ струя вода. Видя кръг от малки огънчета, които проблясваха в тъмнината. Бяха изгорелите газове от двигателя на бомбардировача и той завъртя към тях огъня си, докато собствения му самолет бе обстрелван жестоко от британските изтребители.

Снарядите се понесоха към блестящия кръг и внезапно носът на нападащия самолет бе погълнат от пламъци. Металът на рибата-меч бе разкъсан от нападението, перката — също. Двигателят избухна като бомба. Горящо гориво и вряло масло обляха пилота и стрелеца. Постепенното снижаване на бомбардировача, който следваше кондора, се превърна в неконтролируемо падане.

Рибата-меч се понесе надолу, горяща като метеор. Лихтерман започна да уравновесява кондора. Кеслер видя летящата развалина, която внезапно промени формата си — крилата се откъснаха от корпуса. Рибата-меч падаше като камък. Пламъците угаснаха, когато разпадащата се машина потъна в тъмното море.

Ернст вдигна очи и забеляза пламъците по лявото крило. Страхът, който не бе усетил досега благодарение на суматохата, го обзе с пълна сила. И от двата деветцилиндрови двигателя излизаше дим.

— Капитане! — извика той в микрофона.

— Млъкни, Кеслер — рязко нареди Лихтерман. — Радист, ела и ми помогни. Ебелхард е мъртъв.

— Капитане, левите двигатели — настоя Кеслер.

— Знам, по дяволите, знам. Млъкни.

Първата риба-меч, която ги беше нападнала, беше доста назад и вероятно вече се бе върнала при конвоя, така че Кеслер нямаше какво друго да прави освен да гледа ужасено гъстия дим в попътната струя. Лихтерман изключи бордните двигатели с надеждата да угаси пламъците. Остави перката да се върти бавно за момент, преди да стартира отново. Двигателят изхърка и запали, а около защитната обвивка се появиха пламъци, които бързо почерниха алуминия на кабината.

Вътрешният двигател произвеждаше лек тласък и Лихтерман рискува да изключи външния. Когато отново натисна стартера, двигателят запали незабавно, като почти не димеше. Пилотът веднага изключи все още горящия вътрешен двигател, тъй като се страхуваше, че огънят може да се разпростре до тръбите за гориво, и дроселира повредения външен, за да го запази колкото се може по-дълго. С два нормално функциониращи двигателя и трети, работещ на половин мощност, можеха да стигнат обратно до базата.

Изминаха няколко напрегнати минути. Младият Кеслер устоя на желанието си да разпита пилота за положението им. Знаеше, че Лихтерман щеше да му каже нещо веднага щом можеше. Кеслер скочи и удари главата си във вътрешна подпора, когато чу нов звук, зловещо свистене, което идваше точно иззад него. Плексигласовият щит, предпазващ позицията му, внезапно се покри с капки. Нужна му бе цяла секунда, за да осъзнае, че Лихтерман сигурно бе изчислил запаса от гориво на кондора и разстоянието до базата им в Нарвик и изхвърляше излишния бензин, за да олекоти самолета колкото се може повече. Тръбата за горивото се намираше зад картечницата.

— Как си, Кеслер? — попита Лихтерман, след като изсипа горивото.

— Ъъъ, добре, капитане — заекна Кеслер. — Откъде дойдоха?

— Дори не ги видях — призна пилотът.

— Бяха биплани. Е, поне този, който свалих, беше.

— Сигурно са риба-меч — отбеляза Лихтерман. — Очевидно съюзниците си имат нов номер. Тези бомбардировачи не бяха катапултирани от „КСБ“. Подпомаганите от ракети мотори щяха да им откъснат крилата. Англичаните май имат нов самолетоносач.

— Но не видяхме да излитат самолети.

— Възможно е да са ни уловили на радара и да са излетели още преди да забележим конвоя.

— Можем ли да съобщим по радиото тази информация в базата?

— Йозеф работи по въпроса. Радиото все още лови само статичен шум. Ще стигнем брега след половин час. Дотогава връзката трябва да се изясни.

— Какво искате да направя, капитане?

— Стой си на мястото и наблюдавай за други риби-меч. Движим се с по-малко от сто възела и някоя може да ни изненада.

— А как са лейтенант Ебелхард и корпорал Дитц?

— Май бях чул, че баща ти е свещеник или нещо подобно?

— Дядо ми, в лютеранската църква в нашето село.

— Е, в следващото си писмо го помоли да каже една молитва за тях. И Ебелхард, и Дитц са мъртви.

Нямаше повече разговори. Кеслер продължи да наблюдава в тъмното за вражески самолет, като се молеше да не открие нищо. Опитваше се да не мисли, че бе убил двама души. Бушуваше война, а те бяха устроили засада на кондора без предупреждение, така че не трябваше да изпитва чувството на вина, което го тормозеше. Ръцете му не трябваше да треперят, а стомахът му не трябваше да е свит. Искаше му се Лихтерман да не бе споменавал дядо му. Представяше си какво би казал строгият пастор. Той мразеше правителството и тъпата война, която сега бе превърнала най-малкия му внук в убиец. Кеслер знаеше, че никога вече няма да може да погледне дядо си в очите.

— Виждам брега — съобщи Лихтерман след четиридесет минути. — Ще стигнем до Нарвик.

Кондорът се снижи до хиляда метра и полетя над северния бряг на Норвегия — гола, грозна земя, където пенестите вълни се разбиваха в неугледни скали и острови. Само няколко рибарски селца се гушеха сред безличните заливчета и зъбери, където местните жители едва си изкарваха прехраната от морето.

Настроението на Ернст Кеслер се подобри леко. Фактът, че вече летяха над земя, го караше да се чувства в безопасност. Не че щяха да оцелеят, ако се разбиеха в скалите, но да загинеш на земята, където щяха да намерят и погребат останките ти, беше много по-добре от анонимната смърт в морето като тази на английските пилоти, които бе убил.

Съдбата избра този момент да изиграе последния си коз. Външният двигател, който досега работеше на половин мощност и поддържаше движението на огромния самолет, спря толкова рязко, че перката внезапно отказа да се върти и се превърна в неподвижна скулптура от почернял метал, която ги затегли надолу.

Лихтерман се вкопчи в руля, опитвайки се да попречи на кондора да падне като камък. Тласъкът на дясното крило и тегленето от левия борд правеха невъзможно управлението на самолета, който упорито искаше да се наклони наляво и да се спусне надолу.

Кеслер бе отхвърлен върху картечницата и ремък с амуниции се уви около него като змия. Удари го в лицето, замъгли зрението му и разкървави носа му. След миг отново се понесе към него и щеше да го халоса в слепоочието, ако младежът не се бе навел и не го бе приковал към преградата.

Лихтерман удържа кондора в равновесие в продължение на още няколко секунди, но осъзна, че губеше битката. Самолетът бе прекалено нестабилен. Ако въобще имаха някакъв шанс да се приземят, трябваше да балансира тласъка и тегленето. Той протегна облечената си в ръкавица ръка и изключи десните двигатели. Неподвижната перка продължаваше да тегли лявата страна, но Лихтерман можеше да компенсира, тъй като самолетът се превърна в гигантски безмоторник.

— Кеслер, ела тук и си сложи предпазния колан — извика Лихтерман по интеркома. — Падаме.

Самолетът профуча над планина, издигаща се до фиорд с малък глетчер на върха, блеснал в ослепително бяло на фона на черните зъбери. Ернст запълзя иззад картечницата, когато нещо далеч долу привлече вниманието му. Дълбоко в пукнатината на фиорда се виждаше сграда, издигната отчасти върху глетчера. А може би бе нещо толкова старо, че глетчерът почти го бе скрил. Беше трудно да прецениш от бегъл поглед, но изглеждаше голямо, нещо като стар викингски склад.

— Капитане — извика Кеслер. — Зад нас. Във фиорда. Има някаква сграда. Мисля, че можем да се приземим на леда.

Лихтерман не беше видял нищо, но Кеслер бе обърнат назад и имаше открита гледка към фиорда. Теренът пред кондора бе зловещ — ледени хълмове, остри като кинжали. Шасито щеше да се разпадне в мига, когато ги докоснеха, а скалите щяха да съдерат обвивката на самолета като хартия.

— Сигурен ли си? — извика Лихтерман.

— Да, на ръба на глетчера. Видях го на лунната светлина. Там със сигурност има сграда.

Без мощност Лихтерман имаше само една възможност да приземи самолета. Беше сигурен, че ако се опита да го направи на твърда земя, той и двамата оцелели членове на екипажа щяха да загинат при удара. Приземяването върху глетчер също нямаше да е леко, но поне имаше шанс да оцелеят.

Той завъртя руля, борейки се с инерцията на кондора. Висотомерът се завъртя два пъти по-бързо, отколкото когато самолетът бе уравновесен. Лихтерман не можеше да направи нищо срещу това. Ставаше дума за проста физика. Огромният самолет зави и се приготви за приземяване на север. Планината, скрила глетчера от погледа на Лихтерман, се извиси пред него. Той безмълвно благодари на ярката луна, защото в подножието на планината успя да види снежнобяло поле, ледена отсечка дълга поне километър и половина. Не забеляза сградата, която Кеслер бе видял, но това беше без значение. Съсредоточи се върху леда.

Той се издигаше от морето, а после пропадаше в пукнатина на едната страна на планината, почти вертикална стена от лед, толкова дебела, че изглеждаше синя на лунната светлина. Няколко малки айсберга изпъстряха дългия фиорд.

Кондорът падаше бързо. Лихтерман едва щеше да успее да го завърти още веднъж, за да го изравни с глетчера. Спуснаха се под върха на планината. Обгърнатите от лед скали се появиха на една ръка разстояние от крилото. Ледът, който изглеждаше гладък от триста метра височина, сега им се стори покрит с малки замръзнали вълнички. Лихтерман не спусна колесниците. Ако някой от тях се откъснеше, при приземяването самолетът щеше да се преобърне и разпадне.

— Дръжте се — каза той с пресъхнало гърло.

Ернст се бе настанил на седалката на радиста със закопчан предпазен колан. Йозеф седеше в пилотската кабина до Лихтерман. Вътрешността на самолета бе потънала в мрак. Когато чу рязкото предупреждение на пилота, Кеслер се наведе надолу, обви ръце около тила си и притисна лакти към колената си, както го бяха обучавали. Започна да се моли безмълвно.

Кондорът удари тежко глетчера, издигна се на няколко метра, после отново падна. Звукът от стърженето на метала върху леда бе оглушителен като минаващ през тунел влак. Кеслер бе отхвърлен напред, но предпазният колан го удържа и той не посмя да промени положението си. Самолетът се блъсна силно в нещо и наръчниците по управление изхвърчаха от рафтовете. Крилото се удари в леда, кондорът се завъртя и от него започнаха да се откъсват едри части.

Кеслер не знаеше кое бе по-добро — да седи в задната част, без да знае какво се случва, или да е в кабината и да гледа как самолетът се разпада. Изпод седалката му се чу силен трясък и през корпуса нахлу леден въздух. Плексигласът, предпазващ предния стрелец, бе издухан навътре. Парчета лед се завъртяха в самолета, но скоростта все още не намаляваше. После се чу страховит звук, експлозия от раздран метал, последвана незабавно от острата миризма на авиационно гориво. Кеслер разбра какво е станало. Едно от крилата бе откъснато при забиването в леда. Макар Лихтерман да бе изсипал повечето гориво, в тръбите все още имаше достатъчно, за да причини пожар.

Самолетът продължи да се носи по глетчера от инерцията и лекия наклон. Най-после скоростта започна да намалява. Откъсването на лявото крило бе завъртяло самолета перпендикулярно на посоката му, а поради тежкото плъзгане по леда триенето взимаше надмощие над гравитацията.

Кеслер си позволи да въздъхне. Знаеше, че след секунди кондорът ще спре напълно. Капитан Лихтерман бе успял. Младежът се отпусна леко и тъкмо се канеше да се изправи, когато дясното крило се заби в леда и се откъсна. Корпусът се завъртя и падна по гръб с невероятна бързина, която едва не изтръгна Кеслер от предпазния му колан. Вратът му понесе кошмарен камшичен удар и болката стигна чак до петите му.

Младият войник вися замаян няколко секунди, после внезапно осъзна, че вече не чува дразнещото драскане на алуминий върху лед. Кондорът бе спрял. Борейки се с желанието да повърне, той внимателно разкопча предпазния колан и се спусна на тавана на самолета. Усети нещо меко под краката си. Отдръпна се и застана върху една от опорите на корпуса. Опипа мекия предмет и рязко отдръпна ръка. Беше докоснал труп и пръстите му бяха покрити с топла, лепкава течност, за която бе сигурен, че е кръв.

— Капитан Лихтерман? — извика той. — Йозеф?

Отговори му само свистенето на леден вятър.

Кеслер разрови шкафа под радиото и намери фенер. Лъчът му освети трупа на Макс Ебелхард, помощник-пилота, загинал в първите секунди на нападението. Викайки имената на Лихтерман и Йозеф, младежът насочи светлината към преобърната кабина. Видя, че мъжете са все още закопчани с предпазните колани към седалките, а ръцете им висяха отпуснато като на парцалени кукли.

Нито един от двамата не помръдна дори когато Кеслер изпълзя до тях и сложи ръка на рамото на пилота. Главата на Лихтерман беше отметната назад, а сините му очи не примигваха. Лицето му беше тъмночервено от прилива на кръв в мозъка. Кеслер го докосна по бузата. Плътта беше още топла, но кожата бе загубила еластичността си. Той насочи лъча на фенера към радиста. Йозеф Вогел също бе мъртъв. Главата му се бе разбила в стената — Кеслер видя кръвта по метала.

Силната миризма на бензин проникна през замъгленото съзнание на Кеслер и той се запрепъва към задницата на самолета, където се намираше изходът. Катастрофата бе изкривила рамката и му се наложи да удари вратата с рамо, за да я отвори. Падна навън от кондора и се просна на леда. Наоколо бяха разпилени парчета от корпуса и крилото, а ледът бе набразден от самолета.

Не беше сигурен дали щеше да избухне пожар, нито колко време щеше да мине, преди да може да се върне в съсипания кондор. Но като усети кошмарния вятър, изстудяван от леда, разбра, че не може да остане дълго на открито. Най-разумно беше да намери загадъчната постройка, която бе забелязал преди катастрофата. Там щеше да изчака, докато се увери, че самолетът няма да изгори. Ако имаше късмет, радиото бе оцеляло. Ако не, в задната част на самолета имаше надуваема лодка. Щяха да са му нужни дни, за да стигне до някое село, но ако се придържаше към брега, щеше да успее.

Ясният план му помогна да изтика назад ужасите от изминалия час. Просто трябваше да се съсредоточи върху оцеляването си. След като се върнеше в Нарвик, можеше да си позволи да мисли за мъртвите си другари. Не беше близък приятел с никого, тъй като предпочиташе да учи, вместо да се забавлява с тях, но все пак бяха неговият екипаж.

Главата го заболя, а вратът му се скова толкова силно, че едва успяваше да го раздвижи. Огледа внимателно планината, която криеше малкия фиорд, и се запрепъва по глетчера. Трудно бе да прецени разстоянието по леда и онова, което изглеждаше само един-два километра, се превърна в дълго ходене. Краката му изтръпнаха. Обля го внезапен дъжд, водата замръзна по шинела му и изпопада на малки ледени кристалчета, които хрущяха при всяка крачка. Мислеше дали да се върне и да рискува да остане в самолета, когато видя очертанията на сградата. Но докато се приближаваше към нея и я оглеждаше, затрепери повече от страх отколкото от студ. Това въобще не беше постройка.

Кеслер спря под предната част на огромен кораб, построен от дебело дърво с медна обвивка, който бе заклещен в леда. Тъй като знаеше колко бавно се движеха ледовете, той прецени, че корабът бе тук от хиляди години. Не приличаше на нищо, което някога бе виждал. Но в същия миг си помисли, че това не бе вярно. Беше виждал този кораб. Рисунки в Библията, която дядо му му четеше, когато беше малък. Кеслер предпочиташе историите на Стария завет пред проповедите на Новия, затова дори си припомни размерите на кораба — сто аршина дълъг, петдесет аршина широк и тридесет аршина висок.

„… и на този ковчег Ной натовари животните, две по две.“