Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корабът на чумата (14)

14.

Кабрило се нуждаеше само от секунда, за да състави нов план. — В спалнята на Кайл има прозорец. Задната част на тази сграда е по-близо до външната ограда.

Той ги поведе отново по коридора, като размахваше пистолет към всеки, който посмееше да се покаже от стаята си. Видът на оръжието беше повече от достатъчен да накара всички да си останат вътре. Съквартирантът на Кайл беше в дълбок наркотичен сън.

Хуан се втурна в стаята и стреля няколко пъти към големия прозорец на отсрещната стена. Пластмасовите куршуми напукаха стъклото и той се хвърли навън. Търколи се на сухата морава и усети няколко порязвания по ръцете и тила си.

Лампите в повечето стаи на общежитието вече светеха и той видя ясно бетонната ограда на пет метра от себе си. Пазачите все още бяха съсредоточили усилията и огъня си върху входа и не бяха заобиколили сградата. Стъклата захрущяха зад него. Мърф, Линк и Еди изскочиха един след друг през счупения прозорец. Действията на Хуан им бяха осигурили поне няколко секунди преднина.

Експлозивите, които Еди бе заредил, се намираха по продължение на оградата. Мястото бе избрано повече заради камерите отколкото заради тактическото си разположение. За да стигнат до него, трябваше да прекосят стотина метра открито пространство, което щеше да ги превърне в идеална мишена за пазачите на „Отговорните“.

— Линда, какво е положението? — изрева Кабрило, който се нуждаеше от по-ясен поглед върху терена.

— Ти ли скочи през прозореца?

— Да. Какво става наоколо?

— Трима пазачи до входа на общежитието. Дузина мъже се разполагат из цялото имение. Всички са сериозно въоръжени, а двама от тях са в джипове. Джордж е на път. Скоро ще чуете хеликоптера. Хуан вече дочуваше перките на „Робинсъна“.

— Кажи на Макс да се задейства. Може да се наложи да използваме план Б.

— Тук съм, Хуан — каза Макс по радиото. — Вече се задействахме. Кайл с вас ли е?

— Да. В момента е добре, но трябва да изчезнем оттук колкото се може по-бързо.

— Не се тревожи, кавалерията пристига.

— Същото са обещали на Къстър на Литъл Биг Хорн^[1], но знаеш какво му се е случило.

Звукът от приближаващия хеликоптер се усили до оглушителен вой. Тъкмо преди Джордж да се спусне над оградата, Хуан кимна на Еди. Нямаше нужда да си говорят. План А се бе провалил и трябваше да преминат към план Б. Еди държеше детонатора в ръка. Изчака секунда, за да остави пазача от джипа да се приближи до бомбата, после спокойно натисна спусъка.

Част от стената избухна в облак от бял прах и пламъци. Пазачът излетя от джипа на шест-седем метра височина, преди да се просне на земята. Колата се преобърна и гумите се завъртяха безпомощно. Парчета бетон се посипаха като градушка.

Екипът се затича напред. Линк с Кайл на рамо не изоставаше от останалите. Когато стигнаха до ъгъла на сградата, Хуан надникна предпазливо. Един от пазачите лежеше на земята. Лицето му бе обляно в кръв от раната, нанесена от парче бетон. Помагаше му друг пазач, докато третият се опитваше да отвори вратата.

Прицелвайки се внимателно, Хуан изстреля четирите куршума от глока си. Знаеше, че телата на мъжете са защитени от бронирани жилетки, а и не искаше да ги убива, затова насочи куршумите ниско. Нямаше чак да ги кастрира, но слабините щяха да ги болят поне седмица. Двамата паднаха на земята с писъци.

— Съжалявам, момчета — каза Хуан, докато прибираше оръжията им.

Пазачите имаха миниузита, които бяха великолепно оръжие за близко разстояние, но не вършеха работа отдалеч. Метна едното на Еди, а другото на Линк, който беше по-добър стрелец с човек на рамото си от Мърф, застанал в звукоизолираната будка на стрелбището.

Внезапно черният хеликоптер изръмжа над главите им. Летеше толкова ниско, че релсите му едва не свалиха керемидите от покрива. Джордж Адамс го завъртя над имението, предизвиквайки пясъчна буря, която скри Хуан и останалите и прикова пазачите към земята. Сред оглушителния рев на перките и хаоса наоколо никой не разбра откъде дойде неочакваният откос. Внезапно предното стъкло на хеликоптера бе напукано от куршуми. Джордж се снижи и завъртя хеликоптера, но огънят продължи упорито. Хуан трескаво смени честотата на радиостанцията си и закрещя:

— Изчезвай оттук, Джордж! Тръгвай! Тръгвай! Това е заповед!

— Изчезвам. Съжалявам — провлече Адамс.

Хеликоптерът се издигна над оградата и се загуби, оставяйки следа от дим зад себе си.

— А сега какво? — обърна се Мърфи към председателя.

Пред тях имаше седемдесет и пет метра открито пространство, а „Отговорните“ вече се организираха. Екипът на Корпорацията се бе прикрил в плитка канавка, но това не беше надеждна позиция. Пазачите сформираха групи за издирване и фенерите им прорязваха тъмнината.

— Къде си, Линда? — попита Кабрило.

— Пред оградата, близо до мястото, което взривихте. Можете ли да стигнете до мен?

— Не. Прекалено много бойци и никакъв заслон. Кълна се, това място прилича повече на казарма отколкото на курорт за луди.

— Тогава предполагам, е време за диверсия.

— Действай.

Хуан чу звука на ръмжащ двигател, но Линда не му отговори. След тридесет секунди портата на имението увисна откъсната от пантите, а задницата на наетия ван нахлу вътре. Дузината пазачи се завъртяха едновременно. Някои се затичаха към новата заплаха, без да забележат сенките, които се надигнаха от канавката и се втурнаха към оградата.

Пазачите откриха огън. Повече от четиридесет дупки цъфнаха в метала на вана, преди Линда да го подкара отново. Гумите вдигнаха облак прах и тя изчезна от обсега на оръжията. Докато тичаха към оградата, Хуан извика на Линк и Еди:

— Дайте ми пълнителите си.

Подчиниха се на заповедта и му предадоха пълнителите.

— Минаваме на план В. Ще се видим след малко.

— Къде отиваш? — задъхано попита Марк. Кабрило си помисли разсеяно, че беше крайно време да вкара Мърфи в корабния фитнес салон.

— Уцелиха една от гумите на Линда. Пред главната сграда има джипове. Ще ни пипнат, преди да изминем и километър. Ще ги забавя, за да стигнете до моста.

— Това би трябвало да е моята задача — обади се Еди.

— Не. Ти отговаряш за сина на Макс. Късмет.

Хуан се отдалечи от димящата купчина боклук, която бе останала от оградата. Джипът още лежеше настрани, а от ауспуха му излизаха изгорели газове. Кабрило се завъртя и видя как хората му се мушнаха в дупката в оградата, после се пъхна в джипа. Завъртя волана, решил да използва мощността на колата, вместо да си хаби силите да се опитва да я изправи. Машината подскочи на гумите, а моторът изръмжа.

Хуан се понесе по моравата. Неколцина пазачи се втурнаха към джиповете си, а онези, които се намираха близо до оградата, възобновиха преследването на екипа на Корпорацията.

Кабрило все още беше с очилата за нощно виждане, но из имението светваха все повече лампи. Прожекторите, монтирани по пилоните, хвърляха бляскави кръгове светлина. Оставаше му по-малко от минута, преди пазачите да забележат, че в джипа се намира външен човек. Хуан изфуча напред все едно преследва натрапниците, като се мъчеше да открие някой пазач далеч от светлините. Забеляза един тип, който се криеше зад изсъхнало дърво. Подкара бързо към него. Свали очилата, но спря в сянката, за да скрие лицето си. Не знаеше какъв език говори онзи, затова му махна да се приближи и да се качи в джипа. Човекът не се поколеба. Втурна се към Хуан и се метна на седалката зад него. Хвана се за рамото на Кабрило с едната ръка, като стискаше автомата си в другата.

— Нямаш късмет, приятел — промърмори Хуан и подкара.

— Всички са при мен — обади се Линда Рос. — В момента сме на главния път.

Поглеждайки към джиповете, Хуан видя, че първият се канеше да започне преследването. Освен шофьора и човека до него на задната седалка седяха още двама мъже. Знаеше, че хората му ще се представят добре, но бяха практически невъоръжени, във ван със спукана гума, който не можеше да вдигне повече от шейсет километра в час. Резултатът бе неизбежен, особено когато и останалите джипове се включеха в преследването. Беше време да си поиграе с врага.

Човекът зад него го потупа по рамото и му посочи, че трябва да се отправят обратно към общежитието. Хуан се подчини и ускори по равния терен. Усещаше, че останалите пазачи го наблюдаваха, затова изчака до последната възможна секунда, преди да наклони джипа силно вдясно. Гумите изровиха земята и, ако Хуан не бе хвърлил цялата си тежест в обратната посока, колата щеше да се преобърне. Насочи се към отвора в оградата и натисна газта. Изтръгна миниузито от ръцете на пазача и го пъхна в колана си. Мъжът се обърка за миг, но бързо се съвзе. Обви ръце около врата на Хуан и започна да го души.

Кабрило се сборичка с него, като се опитваше да си поеме въздух, и в същото време продължаваше да ускорява към дупката. Тя бе с диаметър два метра, а под нея имаше купчина разбити бетонни блокове и хоросан. Носеха се напред с шестдесет километра в час. Оставаха им по-малко от петнадесет метра, когато дъжд от куршуми се изсипа върху стената. Пазачите ги бяха видели и предполагаха, че са от нападателите.

Хуан усети горещ полъх от куршумите, които летяха около тях. Един одраска изкуствения му крак, но той не му обърна внимание, съсредоточен върху дупката. Дробовете му потръпнаха от липсата на кислород, защото мъжът зад него започна да го души още по-енергично. Хайде, копелета, стреляйте по-точно, помисли си Хуан. Пред очите му притъмня. Съзнаваше, че това може да е последната му мисъл.

В същия миг усети силен удар, сякаш го бяха халосали в гърба. Хватката на пазача се отпусна. Той изхърка и се отпусна върху Хуан. От устата му потече кръв. Пазачите бяха убили собствения си човек, който изпадна от джипа, когато Хуан удари купчината боклуци. Дебелите гуми на джипа изкачиха с лекота купчината. Когато профучаха през дупката, Кабрило се наведе, за да предпази главата си. От другата страна инстинктивно се надигна от седалката, за да омекоти удара при приземяването.

Мощният джип подскочи и едва не го изхвърли навън. Радиостанцията изхвърча от ухото му и увисна на гърдите. Той вдиша дълбоко, за да напълни дробовете си с кислород. Насочи се към пътя, който водеше към Коринт.

След миг първият джип на пазачите изскочи от портата и се понесе по пътя. Линда и останалите имаха само километър преднина. Не беше достатъчно. Хуан натисна газта и се понесе по протежение на оградата. Портата се намираше на около двадесет метра от него, когато вторият джип изскочи от нея. В него имаше само трима пазачи — шофьор, пътник до него и мъж на задната седалка, който стискаше калашников.

Хуан имаше предимството на ускорението и се залепи за джипа, преди хората вътре да усетят присъствието му. Той се стегна, надигна се леко и халоса задната им броня. Ударът метна Кабрило в джипа на пазачите и той удари с рамо онзи на задната седалка. Лицето на мъжа се фрасна в металната преграда. Зъбите му излетяха от устата и той се изви назад сякаш искаше да докосне главата си с пети. Ако не бе убит, със сигурност вече нямаше да може да се бие. Хуан ритна човека до шофьора с изкуствения си крак. Мъжът излетя от джипа и се търколи на пътя. Притисна дулото на узито към главата на шофьора.

— Скачай или си мъртъв. Изборът си е твой.

Пазачът избра трета възможност. Натисна рязко спирачката. Гумите изсвириха, а задницата на джипа почти се вдигна от пътя. Хуан бе отхвърлен в предното стъкло, разби го и се претърколи по капака. Падна толкова бързо, че нямаше време да се хване за решетката. Веднага щом Кабрило изчезна от погледа му, шофьорът натисна газта. Знаеше, че мъжът, който го бе нападнал, лежеше безпомощно на пътя.