Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корабът на чумата (17)

17.

Зелимир Ковач обичаше да убива. Откри това, когато в родната му Югославия избухна гражданска война и той бе мобилизиран в армията. Преди да стане войник, Зелимир бе строителен работник и аматьор боксьор тежка категория. Но в армията намери истинското си призвание. В продължение на пет прекрасни години той и поделението му, хора със същите идеи, вилняха из страната и убиваха хървати, босненци и косовари.

През 1999 година, когато НАТО се намеси, Ковач, който бе роден с друго име, чу слухове за процесите срещу отговорните за престъпления срещу човечеството. Беше сигурен, че властите ще започнат да го издирват, затова избяга първо в България, а оттам — в Гърция.

Висок малко над два метра, с фигура на борец, той бързо си намери мястото в подземния свят в Атина. Коварството и жестокостта му бързо го издигнаха в света на организираната престъпност. Циментира репутацията си, като изби цяла банда албански търговци на дрога, които се опитваха да превземат търговията с хероин.

През първите години в Атина Ковач започна да чете книги на английски, за да научи езика. Самата литература беше без значение за него. Четеше биографии на хора, чиито имена никога не бе чувал, истории за места, които не го интересуваха, романи, чиито сюжети не го вълнуваха. Единственото важно бе, че книгите са на английски.

Веднъж в една антикварна книжарница се натъкна на овехтяла книга. Заглавието го заинтригува: „Размножаваме се до смърт“ от доктор Лайдъл Купър. Зелимир си помисли, че е нещо за секса, и я купи.

Между кориците се криеше рационалното обяснение на всичко, в което вярваше след войната. В света имаше прекалено много хора и ако не се направеше нещо по въпроса, планетата бе обречена. Разбира се, доктор Купър не споменаваше етнически групи, но Ковач изчете трактата от собствената си расистка перспектива и бе убеден, че Купър имаше предвид нисшите раси като онези, които Зелимир бе избивал дълго време.

Без естествени хищници няма ограничения в нарастването на населението, а заложеният в нашето ДНК инстинкт да се размножаваме гарантира, че няма да се спрем сами. За нас са пречка само вирусите, а с всеки ден се приближаваме до премахването и на тази заплаха.

Според Ковач това означаваше, че човечеството се нуждае от хищници, които да убиват слабите, така че само здравите и силните да оцеляват. Идеята на Купър съвсем не беше такава. Той не проповядваше насилие, но това нямаше значение за Ковач. Беше намерил кауза, в която наистина вярваше. Човечеството се нуждаеше от хищници и той искаше да бъде такъв.

Когато откри, че движението на „Отговорните“ е построило имение в околностите на Коринт, той осъзна, че срещата му с книгата на Купър бе знак от бога.

Томас Северънс се намираше в имението в деня, когато Ковач пристигна да предложи услугите си. Двамата мъже говориха с часове. Обсъдиха основните моменти в творбата на доктор Купър и идеологията на организацията, която се бе появила в резултат на нея. Северънс деликатно обясни на Ковач истинската философия на „Отговорните“, но нито веднъж не се опита да изглади грубите краища на сърбина.

— Ние самите не сме жестоки, Зелимир — каза Северънс. — Но има хора, които не ни разбират и не желаят посланието на великия ни основател да се разпространи. Все още никой не се е опитал да ни нападне, имам предвид физически, но знаем, че и този момент ще настъпи, тъй като хората не обичат да им се казва, че са част от проблема. Ще ни натиснат, а ние ще имаме нужда от теб да ни защитиш. Това ще бъде твоята задача.

И така Зелимир Ковач отново стана боец, само че този път пазеше „Отговорните“, а не наркобарони и диктатори.

 

 

Гил Мартел изглеждаше излъскан и мазен. Златистата му коса бе пригладена назад, а избелените корони на зъбите му блестяха. Успя да задържи усмивката на лицето си цяла секунда след влизането на Зелимир Ковач.

Запознанството с Томъс Северънс бе изключително изгодно за Гил. То му помогна да изчезне от Ел Ей, преди полицията да го пипне за кражби на коли. Мартел имаше огромна къща с изглед към морето само на няколко километра от имението и достатъчно жени — членки на „Отговорните“, които идваха тук на почивка — в леглото. Дори вярваше, че на планетата има прекалено много хора. Разбира се, не даваше ухо на дрънканиците за извънземни, но беше роден за далавери и можеше да се престори на искрен. Що се отнася до откачения план на Томас и Хайди Северънс, какво му пука за сбирщината богати тузари, които се развяват на пътнически кораб?

Фасадата му се пропукваше само в присъствието на Ковач. Едрият сърбин си беше направо психопат. Гил не знаеше нищо за миналото му, но можеше да предположи, че е участвал в етническото прочистване в Югославия, за което беше чел в края на деветдесетте години. Отвличането на Кайл Хенли бе катастрофа, но Мартел смяташе, че може да се справи с последиците. Нямаше нужда Ковач да му диша във врата и да докладва всяка подробност на Томас и Хайди. Да, наистина трябваше да предположи, че кабинетът му се подслушва, но пък не бе казал нищо важно, преди да включи заглушителя. Просто дребен пропуск, а Том веднага свирна на този зловещ копой.

Ковач вдигна пръст към устните си, преди Мартел да проговори. Приближи се до бюрото му, изключи заглушителя, после извади малък предмет от вътрешния джоб на черното си кожено яке. Провери систематично стаята, като очите му не се отделяха от екранчето. Прокара устройството по рафтовете, мебелите и мокета. Накрая доволен го прибра в джоба си.

— Значи няма никакви…

Мрачният поглед на Ковач накара Мартел да замълчи и да потъне дълбоко в стола си.

Сърбинът обърна настолната лампа и свали миниатюрния подслушвател. Не беше запознат с тази марка, но разбираше, че е модерен и качествен. А тъй като бръмбарчето бе толкова малко, значи някъде на около два-три километра от имението усилвател прехвърляше сигнала на кръжащ отгоре сателит. Търсенето му беше безплодна работа.

— Край на предаването — каза той в устройството, като внимаваше да скрие акцента си.

После смачка бръмбарчето с дебелите си пръсти и погледна Мартел.

— Сега вече можеш да говориш.

— Това ли беше единственото?

Ковач не си направи труда да отговори на тъпия въпрос.

— Ще трябва да проверя всички места, където са влизали — отговори той.

Работата щеше да е отегчителна, но се налагаше да я свърши.

— Накарай пазачите да ми направят скица докъде са проникнали.

— Разбира се. Но мога да те уверя, че са влизали само в кабинета ми и общежитието.

Главата на Ковач запулсира от върховната тъпота на Мартел и той едва сдържа нервите си. Когато заговори, английският му имаше силен акцент, но звучеше ясно.

— Проникнали са през оградата и са прекосили имението, за да стигнат дотук. Може да са поставили подслушватели по пътеките, храстите, дърветата и дори на върха на оградата.

— О, не знаех това.

Ковач го изгледа презрително, сякаш искаше да му каже: „Да, прав си. Не знаеш.“

— В компютъра ти имаше ли нещо, което се отнася до предстоящата мисия?

— Не. Разбира се, че не. Всичко е в сейфа ми. Това е първото, което проверих, след като говорих с Том.

— Дай ми материала — заповяда му Ковач.

Мартел се зачуди дали да не откаже и да се обади на Северънс, но знаеше, че Том се доверява на сърбина за всичко, свързано с охраната, и протестите му щяха да останат безплодни. А и колкото по-малко общо имаше с плана, толкова по-добре. Всъщност май беше време да изчезва оттук. Проникването в лагера може би беше знак, който му подсказваше да си събира багажа. Беше откраднал почти милион долара от бюджета на имението. Нямаше да му стигнат да живее охолно до края на живота си, но щяха да са достатъчни, докато намери нещо друго.

Мартел се надигна от бюрото си и тръгна към приемната част на кабинета си. Ковач не му помогна да отмести мебелите от ориенталския килим, нито да отвори скритата под него вратичка, която водеше към вградения в пода сейф.

— Масите и столовете бяха по местата си, когато влязох тук, затова знам, че нищо не е било размествано — обясни Мартел. — Виж, восъчният печат над ключалката е непокътнат.

Ковач не си направи труда да му обяснява, че професионален екип, като онзи, проникнал в имението, знаеше как да върне мебелите на точните им места, а макар восъчният печат да бе добра идея, можеше да бъде подменен, ако бяха имали достатъчно време. Но той не се притесняваше, че сейфът е бил целта им. Беше прегледал документацията на Кайл Хенли в архива и предположи, че семейството на младия калифорниец бе наело екип за спасяване на заложници да върне сина им. Несъмнено щяха да наемат и психиатър. Най-вероятно Адам Дженър. Мисълта за Дженър накара Ковач да стисне юмруци.

— Ето — каза Мартел и извади метална кутия от сейфа. На капака й имаше електронно табло. Директорът натрака числата и се ухили на Ковач.

— Според паметта на устройството не е била отваряна от четири дни. Тогава получих последните сведения от Том.

Всяко второ хлапе можеше да програмира отново таблото, но Ковач отново се въздържа.

— Отвори — нареди той.

Мартел набра кода. Кутията изпищя и капакът се повдигна леко. Вътре имаше дебела кафява папка. Ковач протегна ръка и изчака Гил да му подаде папката. Прегледа страниците набързо. Списъци с имена, кораби, пристанища, графици, както и кратки биографии на членовете на екипажа. Напълно непонятна за страничен човек. Споменаваха се дати в недалечно бъдеще.

— Заключи сейфа — заповяда сърбинът разсеяно, докато преглеждаше папката.

Мартел се подчини. Върна кутията на мястото й и затвори вратичката в пода.

— Ще поставя восъчния печат по-късно — каза той. Ковач се вторачи мрачно в него.

— Добре, ще го направя сега — кимна Мартел с престорена небрежност.

Държеше восъка в бюрото си, а печатът бе от пръстена на университет, който не бе завършил. След няколко минути килимът бе застлан отново, а канапето, креслата и масичката за кафе се върнаха на място.

— Кайл Хенли знаеше ли нещо за това? — попита Ковач, като вдигна папката с жеста на фанатик, показващ светата книга.

— Не. Обясних вече на Том. Хенли бе тук съвсем отскоро. Видя машините, но не знаеше нищо за плана.

Небрежният отговор на Мартел предизвика подозренията на сърбина. Стаята сякаш изстина с няколко градуса. Гил взе решение. Веднага щом Ковач си тръгне, ще се прибере у дома да си събере багажа и да се метне на следващия самолет за Цюрих, където беше банковата му сметка.

— Възможно е да е чул слухове — добави той.

— Какви слухове, Мартел?

Гил не хареса начина, по който Зелимир произнесе името му.

— А, няколко от хлапетата говореха за почивка по море като онази на „Златна зора“. Звучеше като страхотен купон.

За първи път солидната фасада на Ковач се пропука.

— Имаш ли представа какво е станало на кораба?

— Не. Не позволявам на никой тук да гледа новини или да използва интернет. Аз също не го правя. Защо? Да не би нещо да се е объркало на кораба?

Ковач си припомни думите на Томас Северънс, когато му се бе обадил от Калифорния сутринта: „Направи онова, което считаш за необходимо.“ Сега разбра какво бе имал предвид лидерът на „Отговорните“.

— Господин Северънс ти няма доверие — каза той.

— Как смееш? Той ме избра да ръководя този лагер и обучението на хората ти — възмути се Мартел. — Доверява ми се не по-малко отколкото на теб.

— Не, господин Мартел. Не е така. Нали разбираш, преди два дни бях на „Златна зора“, където участвах в експеримент. Беше великолепно. Всички на кораба загинаха по начини, които не съм си представял дори в най-ужасните си кошмари.

— Какво? — извика Мартел, шокиран от новината и благоговейния тон, с който Ковач му я съобщи, сякаш говореше за любимото си произведение на изкуството или за красотата на спящо дете.

— Мъртви са. Всички. А корабът потъна. Трябваше да обезопася мостика, преди да пусна вируса, за да попреча на някой да докладва какво става. Вирусът мина по кораба като стихиен пожар. Надали отне повече от час. Млади и стари, без значение. Никой не може да се бори с това.

Гил Мартел се отдръпна зад бюрото си като че то бе бариера пред ужасите, които чуваше. Протегна се към телефона.

— Трябва да се обадя на Том. Това не може да е вярно.

— Добре, обади му се.

Мартел се поколеба. Знаеше, че ако се обадеше, Том щеше да потвърди казаното от сръбския бандит. В мозъка му пробляснаха две мисли. Първата бе, че цялата тази история е прекалено много за него. А втората, че Ковач нямаше да му позволи да напусне кабинета жив.

— Какво точно ти разказа господин Северънс за операцията ни? — попита Ковач.

Задръж го на разговор, трескаво си помисли Мартел. Под бюрото му имаше копче, което призоваваше секретарката му. Ковач със сигурност нямаше да направи нещо в присъствието на свидетел.

— Той… ъъъ… той ми каза, че нашият изследователски екип на Филипините е създал вирус, който предизвиква силно възпаление на женските и мъжките репродуктивни органи. Всеки трима от десет души изложени на заразата, щели да останат стерилни и никога нямало да могат да помогнат за увеличаване на световното население дори ако опитат с инвитро. Планът бе да пуснат вируса на няколко кораба, където хората нямат начин за бягство, така че всички да се заразят.

— Това е само част от историята — каза Ковач.

— Е, каква е истината?

Къде е проклетата жена, ядосано си помисли Мартел.

— Всичко, което каза за ефекта на вируса, е вярно. Но има нещо, което не знаеш — триумфално се ухили сърбинът. — Нали разбираш, вирусът е силно заразен за около четири месеца след като засегне приемника, макар той да няма симптоми. От корабите той ще се разпростре по целия свят. И накрая всички мъже, жени и деца на планетата ще бъдат засегнати. Броят на стерилните всъщност ще е пет от всеки десет. Тук не става дума да се попречи на няколко хиляди души — пътници и екипаж — да имат деца. Говорим за половината свят.

Гил се отпусна тежко на стола си. Устните му се раздвижиха, но не излязоха думи. Последните три минути му дойдоха прекалено много. „Златна зора“. Познаваше около сто-двеста души от пасажерите. А сега подобна новина. Проклетото чудовище му съобщава, че от две години се работи върху план за стерилизирането на три милиарда души.

Мартел нямаше да се притесни от стерилизирането на няколко хиляди богати пътници. Да, щяха да се отчаят, но животът щеше да си продължи. А положителното бе, че доста приюти за сираци щяха да се обезлюдят.

Трябваше отдавна да разбере, че има нещо много по-сериозно. Какво точно беше написал доктор Купър в „Размножаваме се до смърт“?

Най-голямото преразпределяне на богатства в човешката история вероятно е станало, когато чумата покосила една трета от европейското население. Уедряването на обработваемите земи повишило стандарта на живота не само на собствениците, но и на наемните работници. Същата тази чума разчистила пътя на Ренесанса и затвърдила доминиращата роля на европейската цивилизация в света.

— Вслушахме се в думите на доктор Купър и ги превърнахме в действия — каза Ковач и вледени ужаса в празната бездна, която доскоро бе душата на Мартел.

Гил си помисли, че в момента е в безопасност зад бюрото си, но бе забравил за силата на огромния сърбин. За него бюрото не бе нищо повече от картонена кутия, Ковач го избута към Мартел и го прикова към задната стена. Гил отвори уста да извика секретарката си на помощ. Зелимир не беше много бърз и директорът успя да изкрещи задавено, преди гигантът да го халоса в адамовата ябълка. Очите на Мартел се ококориха и той се помъчи да си поеме дъх.

Ковач огледа кабинета. Нямаше нищо, което да му помогне да представи случая като самоубийство. Внезапно видя окачените по стените снимки. Огледа бързо лицата и разбра кои може да използва. Остави Мартел да се гърчи за въздух и се приближи до снимката на Дона Скай.

Актрисата беше прекалено кльощава за вкуса му, но не бе трудно да повярваш, че Мартел би се влюбил в нея. Сърбинът откачи снимката от стената и внимателно я извади от рамката. После разби стъклото в ръба на бюрото. Притисна Гил с едната си масивна ръка, а с другата взе най-голямото парче стъкло, кинжал, дълъг поне тринадесет сантиметра. Пусна главата на Мартел и сграбчи едната му ръка, като внимаваше да не остави синини по загорялата кожа. Стъклото преряза плътта му с лекота и по бюрото се разля локва кръв, която закапа по пода. Гил Мартел се бореше енергично, но не беше равностоен противник на сърбина. Успя само да изкрещи задавено, но никой извън кабинета не би го чул. Движенията му се забавиха и накрая се отпусна.

Ковач плъзна бюрото на мястото му, като се оглеждаше предпазливо да не остави кървави следи. Вдигна Мартел от стола и го завъртя. Разположи главата му така, че синината на гърлото му да съвпадне с дървената облегалка на стола. Съдебният лекар щеше да отдаде синината на отмятането на главата назад, след като бе припаднал от загуба на кръв. Последната подробност бе да сложи снимката на Дона Скай пред него. Изглеждаше сякаш Гил Мартел бе вперил поглед в нея преди смъртта си.

Ковач затвори вратата на кабинета зад себе си. В същия миг секретарката на Мартел влезе в сградата през предната врата. Носеше керамична чаша кафе и голяма чанта. Беше в края на петдесетте, с ужасно боядисана коса и около двайсет излишни килограма.

— Здравейте, господин Ковач — поздрави го тя приветливо.

Той не можа да се сети за името, затова каза:

— Господин Мартел е в кабинета си. Както можете да предположите, ужасно е разстроен заради случилото се снощи.

— Да, ужасно нещо.

— Така е — съгласи се сърбинът, като кимна мрачно и усети вибрирането на мобифона в джоба си. — Той помоли да не бъде безпокоен по никаква причина днес.

— Ще разберете ли кой ни нападна и ще върнете ли бедното момче обратно в лоното на вярата ни?

— Точно затова господин Северънс ме изпрати тук. Патриша, помисли си той. Името й беше Патриша Огденбург. Погледна екранчето на мобифона си. Обаждаше се Том Северънс и настояваше за обезопасен разговор. Като се има предвид, че бяха говорили рано сутринта, сигурно бе станало нещо изключително важно. Ковач прибра телефона си.

Патриша го погледна в очите и наклони леко глава.

— Извинете ме за прямостта, но сигурно знаете, че доста хора тук се страхуват от вас.

Ковач не отговори и тя продължи:

— Мисля, че сте суров, както изглеждате, но освен това сте грижовен и умен човек. Разбирате социалната си отговорност и намирам присъствието ви за успокоително. Навън има прекалено много неграмотни хора, които не разбират, че вършим добро. Радвам се, че сте тук, за да ни защитавате. Бог да ви благослови, Зелимир Ковач — засмя се тя. — Изчервихте се. Май ви засрамих.

— Много сте мила — отговори той, като си представи самотата, която я бе подтикнала към „Отговорните“, също като него впрочем.

— Е, ако комплимент може да ви накара да се изчервите, знам, че съм права.

Напротив, страхотно грешиш, помисли си той, докато излизаше от сградата, без да погледне назад.