Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корабът на чумата (4)

4.

В мига, когато вторият войник се втурна към вратата, малка точка рубиненочервена светлина се появи върху оръжието на първия, последвано от безшумен куршум, който откъсна калашниковия автомат от хватката му и обля с кръв обезобразената му ръка.

Хуан не се поколеба. Линк или Еди бяха обезвредили човека от горната платформа, където бяха заели позиция, и Кабрило знаеше, че зашеметеният техник също бе в обсега на пушките със заглушител. Той се завъртя на пети и се втурна след третия. Увеличаваше скоростта си при всяка крачка, тласкан от упоритост и страх да не допусне провал. Часовоят хлътна в тъмната военноморска база и ако не беше светлобежовата му униформа, Кабрило щеше да го изгуби от поглед. Само след осем стъпки бе смалил дистанцията до минимум, а след още три се хвърли върху иранеца. Сграбчи го за коленете и го тръшна на земята в хватка, с която би се възгордял всеки професионален ръгбист. Двамата паднаха на твърдия асфалт. Хуан бе защитен от тялото на войника, но врагът му нямаше този късмет. Главата му се шибна в земята с ужасяващ трясък, а грубият асфалт раздра лицето му до мускулите.

Кабрило се огледа бързо. Наблизо имаше два тъмни склада, а в далечината видя четириетажна офис сграда с няколко осветени прозореца. Очевидно никой не го беше забелязал. Той закопча пластмасови белезници на китките на войника, метна го през рамо и се втурна обратно към укритието за подводници.

Когато затвори вратата зад себе си, видя, че Еди бе завързал техника и бе сложил лепенка на устата му. Влачеше го към отдалечения ъгъл на вестибюла, където вече бе скрил двамата упоени часовои. Хуан метна товара си до тях.

— Това ми скъси живота с няколко минути — задъхано каза той.

— Видя ли те някой? — попита Сенг.

— Ако чуеш вой на аларма, ще получиш отговор. Имаше ли проблеми с останалите?

— Единият посегна към оръжието си. Линк спря кръвотечението му и ако стигне до болница до час-два, ще оживее. Носехме маски, а аз крещях на китайски, както планирахме. Ако тези момчета са наясно с оръжията, ще познаят, че нашите са китайска изработка.

— Да и това заедно с чешките амуниции, които използваме, ще ги озадачи сериозно.

Макс Хенли се приближи към тях усмихнат.

— Винаги трябва да усложняваш нещата, а?

— Хайде, Макс, ако не увеличим риска, няма да получим огромните суми, на които всички сме свикнали.

— Готов съм да ти отстъпя част от моя дял следващия път.

— Имаше ли проблеми с твоя човек?

— Ще спи кротко до утре. А сега, ако нямаш нищо против, хайде да намерим проклетите торпеда.

В първата от двете огромни зали под издигнатата платформа намериха складирани руски торпеда „ТЕСТ 71“, абсолютно същите като онези на „Орегон“. Във втората, след като Линк простреля ключалката, откриха най-новото и смъртоносно оръжие на иранците. Залата беше пълна с работни маси, диагностични компютри и всякакви видове електронно оборудване. По средата се виждаха две покрити с чаршафи форми, които приличаха на трупове в морга. Макс се приближи до едната и отметна чаршафа. На пръв поглед торпедото, настанено на механична вагонетка, изглеждаше като „ТЕСТ 71“, само дето нямаше перка. Той огледа осемметровата подводна ракета, най-вече интересно оформения й нос. Точно тази характеристика създаваше въздушен мехур около торпедото и му позволяваше да фучи през водата без никакво триене.

— Какво мислиш? — попита Хуан, като пристъпи към Макс.

— Същата е като снимките на руския „Сквал“ — отговори инженерът. — При тези неща функцията зависи от формата, което означава, че само няколко проекта биха могли да произведат подобен ефект. Да, това тук е идентично с руските рибки.

— Значи руснаците помагат на иранците?

— Без съмнение — потвърди Макс и се изправи. — Окончателното доказателство е в проекта на ракетния мотор, но определено ги пипнахме.

— Добре, чудесно. Еди ще ти помогне да съберете всичко, което можете.

Сенг вече стоеше до компютърния терминал и закачаше пиратски драйв, който щеше да източи всичко от системата. Линк преглеждаше дневници и папки в търсене на нещо важно. Кабрило се обърна към Франклин Линкълн.

— Готов ли си, великане?

— Да.

Макс сложи ръка на лакътя на Хуан, който се канеше да излезе от стаята.

— Едно или две?

Хуан огледа двете торпеда.

— Така и така сме били път. Да вземем и двете.

— Знаеш, че вероятно са заредени, нали?

Кабрило се ухили.

— Значи ще ги вземем внимателно.

Докато Линк претърсваше горната платформа за механизма, който отваряше главните външни врати, Хуан се качи по стълбата, завинтена към едната стена, и тръгна към контролната кабина на крана. Запознат с всички видове кранове след прекараните в морето години, той включи машината и я подкара към предната част на дока. Внезапно го осени пъклена идея и спусна огромната кука. Тежка почти тон и движеща се достатъчно бързо, за да има размах, куката бе насочена към горната платформа на най-новата иранска подводница „Кило“.

Куката не откъсна перката, но зловещата дупка, която остана в деликатното контролно управление, означаваше, че подводницата щеше да остане в дока през следващите няколко месеца.

Когато Хуан най-после спря крана, Еди и Макс изкараха едно от тритонните торпеда от лабораторията. Кабрило спусна куката, а колегите му закачиха към нея гигантските кабели, които иранците предвидливо бяха оставили там. Макс му махна, а Еди отиде да вземе водолазната си екипировка.

Кабрило вдигна торпедото от вагонетката и подкара крана на заден ход над водата, като внимаваше да го държи далеч от подводницата. Стигна на около седем метра от вратите и спусна оръжието във водата, наблюдавайки как стоманеният кабел се отпусна, което показваше, че торпедото е стигнало до дъното. Еди нахлузваше екипировката си в движение. След като се облече, се гмурна във водата. След минута палецът му се показа над водата.

Хуан вдигна освободената кука и потегли обратно към дока, където Макс бе подготвил второто торпедо. Докато кранът се движеше по релсите, Кабрило видя Линк в горната наблюдателница. Гигантът бе наведен над компютъра, който отваряше външните врати. Очевидно бе открил правилната комбинация, защото светлините започнаха да угасват, докато остана само тази над Хенли. Хуан погледна през рамо. В далечината различи как една от огромните врати се отваряше навън. Това щеше да е сигнал към Линда да вкара „Номад“ в укритието. СОСО щеше да улови торпедото на дъното и тя трябваше да изчака знака на Кабрило, който да й покаже дали щяха да крадат и второто.

След като и второто торпедо бе закачено към крана, Макс се присъедини към Линк и двамата отнесоха водолазното си оборудване, включително и това на Хуан, до края на дока. Приготвиха се за тръгване, а Хуан нагласи крана да спусне торпедото във водата. След като то изчезна под повърхността и кабелът се отпусна, Кабрило изключи крана, протегна ръка под контролното табло и откъсна няколко жици.

Нямаше начин иранците да не открият кражбата, така че най-малкото, което можеше да направи, бе да затрудни работата им колкото се може повече. Линк бе сложил малък заряд експлозив, за да унищожи компютъра, който контролираше вратите и светлините. Настрои го да се взриви, когато усети движение. За да затруднят напълно криминалистите, бяха взели експлозиви китайско производство.

Припомняйки си подробност, която бе пренебрегнал, Хуан извади пистолета от кобура си и го метна във водата. Беше „КСЗ–92“, най-новото оръжие на китайската народна освободителна армия. Иранците щяха да претърсят дока за улики и да се опитат да разберат кой бе проникнал в базата им. Кабрило бе сигурен, че щяха да намерят пистолета. Бе твърдо решен да ги обърка напълно.

Вместо да губи време да слиза от крана, той запълзя по огромната греда, която се простираше по ширината на сградата. Когато стигна до кабела, предпазливо обви ръце около него и се спусна надолу. Скочи във водата от около три метра.

Макс го чакаше там с екипировката му и му помогна да закачи резервоара на раменете си и да сложи шлема.

— Линда, чуваш ли ме? — попита той.

Тъй като шлемът му бе проектиран да работи с водолазния костюм, който Линк държеше, нямаше да може да го използва, след като се потопеше.

— Да, шефе. Чудесен скок, между другото. Оценявам го на 9.2.

— Двойно завъртане — ухили се Хуан. — Разполагаме с две рибки. Трябва да започнем операцията по изтеглянето им.

— Разбрано.

Мъжете усетиха как водата се раздвижи под тях, когато Линда се приближи напред с „Номад“.

Без водолазната си маска Хуан бе поведен от Линк към камерата на миниподводницата. Гигантът промуши едрото си тяло през тесния отвор и протегна ръце над главата си. Когато индикаторът на стената светна в зелено, той отвори крановете, които пресушаваха камерата.

Кабрило свали шлема си веднага щом нивото падна до брадичката му. Въздухът беше студен и освежителен след дишането в наситената с химикали атмосфера на дока. Въпреки че пространството беше много тясно, той успя да се освободи от резервоара, така че когато камерата се изпразнеше, да бъде готов да се присъедини към Линда в пилотската кабина.

— Добре дошъл на борда — ухили му се тя. — Как мина?

— Фасулска работа — разсеяно отвърна той и се плъзна на стола в мократа си униформа на сирийски офицер.

Компютърният монитор между тях показа на Линда, че подводницата беше леко встрани от първото торпедо. Тя оправи позицията й, така че единият чифт извити ръкохватки, инсталирани от Макс, застанаха точно над тритонното оръжие. Натисна бутон и стоманените ръчки обвиха торпедото и го закачиха към долната част на „Номад“. Хуан й помогна, като изпомпа един от баластните резервоари. Линда отклони миниподводницата настрани, захапала устна. Тя изруга под нос, когато подводницата подмина торпедото.

— Приливът започва — обясни Линда и върна подводницата над мишената.

Светлинката на контролното табло светна в зелено. Еди и Макс бяха на борда.

При втория опит „Номад“ отново подмина торпедото и принуди Линда да увеличи мощността, за да се пребори с приливните вълни, нахлули в дока.

Водовъртежите затрудняваха движенията на малката подводница, но Хуан бе убеден, че ако Линда не можеше да се справи, щеше да поиска помощта му. Остави я да си върши работата и при третия опит тя нагласи „Номад“ над торпедото. Затвори ръкохватките около него и източи още малко от баласта.

Линда се ухили доволно и каза:

— Третият път е на късмет.

Хуан задвижи манипулаторния лост и използва гъвкавите му пръсти, за да събере четирите кабела, които бяха придвижили торпедата, и ги прибра в голям кош. Линда завъртя „Номад“. Сигналите от СОСО й позволиха да мине през частично отворената врата към морето.

Хуан провери батериите, скоростта и дълбочината. Натрака числата в компютъра, за да разбере обсега на „Номад“. Зад него екипажът сваляше неопрените и обличаше сухите дрехи, които си бяха приготвили по-рано.

Приливът беше по-силен отколкото очакваха, и малката подводница щеше да разполага само с час резервна мощност, докато стигнеха до „Орегон“. Това беше неприятно малко, а Хуан имаше лошо предчувствие за реакцията на иранците и искаше да отдалечи кораба си колкото се може повече от пролива Хормуз.

— „Номад“ до „Орегон“ — обади се той по радиостанцията.

— Радвам се да те чуя, председателю — отговори Хали Касим. — Предполагам, че всичко е минало добре.

— Все едно да откраднеш близалката на детенце — каза Хуан. — Как върви преобразуването на кораба?

— По часовник. Коминът си е на мястото и почти привършихме сгъването на контейнерите.

— Добре. Хали, след около тридесет минути искам да потеглиш, но да поддържаш скорост от около три възела.

„Номад“ се движеше с четири възела.

— Ще се срещнем по-надолу по крайбрежието.

— Това е прекалено близо до корабните маршрути — напомни му Хали. — Не можем да спрем там, за да ви приберем.

— Знам. Ще го направим в движение.

Вкарването на „Номад“ в лунния басейн бе достатъчно опасно, но да се направи, докато „Орегон“ бе в движение, беше нещо, което Кабрило би рискувал само в краен случай.

— Сигурен ли си? — попита Макс, като се наведе към пилотската кабина.

Хуан се завъртя и погледна стария си приятел в очите.

— Десният ми глезен дава знак.

Това беше кода им, че председателят има лошо предчувствие. Беше изпитал същото, преди да приеме задачата, която му струва десния крак, и в следващите години и двамата мъже бяха започнали да се доверяват на инстинкта на Хуан.

— Добре, ти си шефът — кимна Макс.

Нужни им бяха още два часа, за да стигнат до „Орегон“, който бавно се отдалечаваше от иранския бряг. „Номад“ мина под тъмния корпус на петнадесет метра под кила. Вратите на лунния басейн бяха отворени и сгънати към корпуса, а червените лампи в кораба хвърляха ален блясък върху водата. Стори им се, че приближават вратите на ада.

Линда намали скоростта, за да я изравни с тази на „Орегон“, и центрира подводницата под отвора. При нормални обстоятелства водолазите щяха да влязат във водата, за да закачат кабели към „Номад“, който щеше да бъде вдигнат в кораба. Сега, макар да се движеха само с три възела, течението бе прекалено силно, за да се гмурнат безопасно в лунния басейн.

Линда започна да се освобождава от баласт, като изпомпваше резервоарите толкова бавно, че „Номад“ едва се повдигаше.

— Не искам да ви притеснявам — обади се Хали по радиото, — но след по-малко от четири минути трябва да завием.

Корабните маршрути в пролива Хормуз бяха толкова нагъсто, че отклонения просто не се допускаха.

— Изобщо не ни притесняваш — отвърна Линда, без да сваля очи от компютърния екран.

Тя изпомпа още вода и направи няколко дребни корекции, когато отворът се приближи към тях.

— Справяш се чудесно — каза Хуан.

Стъпка по стъпка пролуката се стесни. Накрая „Номад“ застана точно под кораба. Чуха тихото бръмчене на двигателите.

Линда намали скоростта още малко, така че „Номад“ се върна към задната част на лунния басейн. Задните му перки и пропелери бяха на по-малко от тридесет сантиметра от отвора.

— Започваме — каза тя и се освободи от последния баласт, малък самосвал, натоварен с половин тон метални топчета.

„Номад“ изскочи на повърхността и се понесе напред. Линда натисна спирачката, когато малката подводница бързо прекоси басейна, който бе едва два пъти по-дълъг от нея. Надуваем предпазител бе спуснат във водата за аварийни случаи като този. Подводницата го удари толкова леко, че той почти не помръдна.

Няколко чифта крака затрополиха по покрива на „Номад“, когато техниците започнаха да закачат кабелите към него. Под тях вратите вече се затваряха. Линда въздъхна облекчено и разкърши ръце. Хуан я потупа по рамото, забелязал напрежението в очите й.

— Не бих могъл да се справя толкова добре — похвали я той.

— Благодаря — изморено отговори тя, после наклони глава, сякаш се вслушваше в далечен глас. — Мисля, че ваната ме вика.

— Тръгвай — каза Хуан, като се надигна от мястото си, оставяйки малка локвичка на седалката. — Заслужи си почивката.

Екипът чакаше под капака, когато „Номад“ бе настанен в спусковата шейна и външният капак се отвори. Въпреки че от него все още течеше вода, Хуан излезе последен от подводницата. Един от техниците му подаде слушалки.

— Ерик, там ли си? — попита той.

— Тук съм, председателю — отговори Ерик Стоун от мястото си в оперативния център.

— Веднага щом вратите се затворят, ускори на осемнадесет възела. Колко време ни трябва да напуснем пролива?

— Два часа и половина. И още петнадесет часа до мястото на срещата.

Кабрило би искал да разкара торпедата от кораба си колкото се може по-скоро, както и цялата техническа информация, която Еди бе свалил от компютъра, но времето на срещата им с американската „Талахаси“, подводница за светкавични нападения, бе грижливо координирано, за да избегнат шпионските сателити и вероятността някой минаващ наблизо кораб да забележи прехвърлянето.

— Добре, благодаря. Кажи на Хали да слуша внимателно всички разговори от базата в Бандар абас. Ако чуе нещо, събуди ме.

— Ще го направя, шефе.

Макс надзираваше освобождаването на ракетните торпеда изпод „Номад“. Еди вече бе сложил компютърния драйв с информацията в непромокаемо куфарче.

Хуан потупа едно от оръжията.

— Пет милиона на парче, плюс още един милион за информацията от компютъра. Не е лошо за един ден работа.

— Трябва да се обадиш на Овърхолт, за да му съобщиш, че сме откраднали и двете бебчета. Иначе може да получи инфаркт, когато му връчим сметката — се ухили Макс.

— Първо ще си взема душ — отвърна Хуан. — После ще му звънна. Лягаш ли си?

Макс си погледна часовника.

— Почти четири и половина е. Мисля, че ще остана да помогна с реконструкцията на кораба. Може да си направя кефа с богата закуска по изгрев.

— Е, приятно прекарване. Лека нощ.

 

 

Каютата на Кабрило се намираше на лявата страна на „Орегон“, но ъгъла, под който корабът пътуваше, позволяваше на слънцето да нахлуе през илюминатора и да превърне стаята в пещ въпреки климатика. Той се събуди окъпан в пот и объркан за момент, като се чудеше какво го бе изкарало от съня му. После чу упоритото звънене на телефона. Погледна големия часовник на стената срещу леглото си и измъкна ръце от усуканите чаршафи. Още нямаше осем, а слънцето вече печеше безмилостно.

— Кабрило — каза той в слушалката.

— Хали на телефона. Положението се напече.

Хуан направи някои изчисления наум, докато премисляше новината. „Орегон“ вече трябваше да е напуснал пролива, но надали бе навлязъл далеч в Оманския залив. Все още се намираха в сферата на влияние на иранската армия.

— Какво става? — попита той, като спусна крака от леглото и прокара ръка през късата си коса.

— Преди пет минути типовете от Бандар абас дрънкаха оживено, но оттогава няма нищо.

Хуан очакваше подобно развитие на нещата. Командирът на базата щеше да има нужда от известно време, за да разбере какво бе станало и да събере кураж да докладва за кражбата на началниците си в Техеран. Те на свой ред щяха да наредят незабавно на военноморската база да спре да използва радиото и необезопасени телефони и да се прехвърли на кодирани линии.

По време на първата война в Залива Америка се изпусна и съобщи на света за невероятните си способности за подслушване. Използвайки сателити и наземни станции, НАСА можеше да подслушва или разчита всяко телефонно обаждане, радиопредаване, факсове и всякакви други форми на комуникация. Точно по този начин армията научи накъде да насочи оръжията си, за да срази контролните и командни уреди на Садам Хюсеин. В отговор на това изумително технологично предимство народи, които гледаха на САЩ като на заплаха, а по-точно Иран, Сирия, Либия и Северна Корея, похарчиха стотици милиони, за да изградят мрежа от наземни линии, които не можеха да бъдат подслушвани без директно проникване в тях.

След първите нервни телефонни обаждания, които „Орегон“ бе прихванал, иранците бяха минали към наземната система и лишили Кабрило от ценен източник на информация.

— Какво научи? — попита той.

— Докладваха за проникване в дока, малка експлозия, повредила контролната стая, и кражбата на два кита.

— Това е кодовото наименование на ракетните торпеда — каза Хуан. — Мисля, че думата на фарси е „хут“.

— Това каза и компютърът. След това имаше заповед от министерството на отбраната да минат към нещо, което наричат „Гласа на Пророка“.

— Това са военните им комуникационни линии — обясни Хуан, като стисна телефона между рамото и главата си, за да освободи ръцете си и да се облече. — Нещо друго?

— Съжалявам, шефе, това е всичко.

Кабрило се опита да разсъждава като иранците и се запита какво щеше да последва.

— Ще затворят Бандар абас и ще проверят отново всеки кораб в пристанището. Военните ще обявят тревога и вероятно ще се опитат да спрат всички кораби, които се намират на около петдесет мили от брега по цялото протежение на Оманския залив.

— Все още сме в този радиус — съобщи Хали.

— Кажи на кормчията да ни разкара оттук колкото се може по-бързо. Ще бъда в оперативния център след две минути. Събери старшия състав.

Макар че най-обучените хора на „Орегон“ бяха на дежурство само допреди един-два часа, той искаше те да управляват кораба, докато не минеха отвъд границата на иранския обсег.

При проектирането на кораба бяха положени огромни усилия за оперативния му център. Той беше мозъкът на „Орегон“, нервния център, от който се контролираше всичко, от двигателите и оръжейните системи до противопожарните пръскачки и комуникациите. Помещението беше невероятно в технологично отношение, за разлика от вехтия интериор на кораба. На предната стена имаше масивен плосък екран, който можеше да показва дузина картини по едно и също време, от батериите на корабните камери до данните от подводниците, сателитните антени и камерите, монтирани на хеликоптера. Можеха да се видят и образи от сонара и радара.

Управителната и оръжейна станция се намираше точно под плоския екран и включваше командното табло на Хали, инженерната станция на Макс Хенли и главния сонарен дисплей в затъмнената стая. В средата стоеше онова, което Марк Мърфи и Ерик Стоун наричаха „Стола на Кърк^[1]“. От командната си позиция Кабрило можеше да надзирава всичко, което се случваше на и около кораба му, и да поеме управлението, ако се наложеше. С ниския си таван и блясъка на дузини монитори оперативният център приличаше на контролно помещение в НАСА.

Изтощеният Макс Хенли вече седеше на стола си, когато Хуан влезе. Макс Мърфи също бе там. Мърф бе единственият член на екипажа без стаж в армията или разузнаването и това си личеше. Висок и мършав, той имаше черна дълга и рошава коса и се опитваше да си пусне брада, макар че резултатът от досегашните му усилия бе да заприлича на козел. Имаше обаче най-високия коефициент на интелигентност от всички на борда и се бе сдобил с докторска степен от МИТ^[2] още в началото на двадесетте си години. Оттам се бе прехвърлил към разработки на системи за могъща компания от военнопромишления комплекс, където се запозна с Ерик Стоун. Ерик работеше в отдел за доставки във флотата, но вече планираше да се оттегли и да се присъедини към Корпорацията. През двата месеца, които Мърф и Ерик прекараха в работа по дългобойно оръдие, предназначено за самолетоносачи, Ерик убеди и Кабрило, и приятеля си, че и двамата са нужни на Корпорацията.

Хуан не можеше да открие недостатък в работата на Мърф с оръжейните системи на „Орегон“. Само се надяваше, че един ден младият господин Мърфи ще спре да се облича само в черно и да дъни пънк рок достатъчно силно, за да свали обрасналите по корпуса водорасли и ракообразни. Тази сутрин го завари издокаран в тениска, украсена с кървавочервени устни. На гърба й пишеше: „Ужасяващото шоу на Роки“. Работното му място бе покрито с дузина празни кутии от енергийни напитки и по стъкления поглед в очите му личеше, че мърда само благодарение на кофеина.

Кабрило седна на мястото си и настрои компютърния дисплей до лакътя си. Чаша димящо кафе се появи до него. Морис се бе приближил толкова тихо, че Хуан въобще не го чу.

— Ще трябва да ти сложа звънче — каза той.

— Ще използвам вехто клише, капитане, и ще ти отговоря следното: само през трупа ми.

— Добре — ухили се Хуан. — Благодаря.

— Няма защо, господине.

Над чашата кафе Хуан проучи екраните, особено внимателно радарната картина на околното пространство. Брегът на Иран все още стоеше на върха на екрана. Безброй кораби наоколо влизаха и излизаха от Персийския залив. По размера им можеше да се съди, че повечето бяха танкери. Движението бе претоварено като в Атланта по време на час пик. Далеч на юг имаше няколко кораба, заобиколили огромен съд, за който Кабрило предположи, че е американски самолетоносач.

Той провери скоростта и посоката им, както и дълбочината на водата под кораба. Дъното се намираше на повече от сто метра от тях, достатъчно дълбоко за иранска подводница. Но той се притесняваше повече от самолетно нападение, ако успееха да ги свържат по някакъв начин с кражбата. Бърз поглед към камерата му показа, че „Орегон“ изглеждаше точно както трябва, с опразнена от контейнерите палуба и единствен комин. Името отново си беше истинското, но Панамският флаг все още висеше от мачтата. Разумна мярка, защото иранците не се нуждаеха от позволение да се качат на борда на регистриран в страната им кораб, какъвто беше „Орегон“. Камерата на върха на мачтата показваше танкер, покрай който тъкмо бяха минали, и товарен кораб по петите им, на около половин миля на север.

— Хали, нещо на сонара? — попита Кабрило.

— С изключение на шума от осемте близки кораба, навън няма никой освен нас, невинните превозвачи — отговори Хали, после замълча за миг, сякаш се чудеше дали да добави нещо.

Хуан усети колебанието му и го подтикна.

— Хайде, сподели. Няма значение за каква дреболия става дума.

— Около минута след като комуникациите в Бандар абас замряха, имаше бързо предаване от военноморската база в Чах бахар.

— Чу ли нещо по-късно?

Хали поклати глава.

— Не. Само това.

Кабрило не знаеше какво да прави с дадената информация, затова я пренебрегна за момент.

— Ами самолети и хеликоптери?

— Разузнавателен самолет от самолетоносача на юг направи обиколка преди около час, но от приятелите ни на север няма нищо.

Хуан изпита известно облекчение и започна да вярва, че все пак ще успеят да се измъкнат. Точно в този момент Хали изкрещя:

— Сонарен контакт! Деветдесет градуса, седем хиляди метра. Торпедо във водата. Мамка му, чакало ни е в засада.

Повече от пет мили отделяха кораба от приближаващото торпедо и Хуан знаеше, че има предостатъчно време да измъкне „Орегон“ от опасността. Гласът му остана спокоен.

— Проследи го, Хали. Да се уверим накъде отива, преди да реагираме.

— Сонарен контакт! — отново извика Касим. — Второ торпедо във водата, същите градуси и обсег. Първата рибка се отправи към товарния кораб. Идентифицирах го като „Сага“, която напусна Бандар абас двадесет минути преди нас. Положението се влоши.

— Получихме предупреждение от бойната група на самолетоносача — съобщи Хали. — Чули са ни и изпращат самолети.

— Настъпва пълна суматоха — ухили се Макс накриво.

— Не е лъжа — промърмори Хуан.

— А стига бе! — изрева Хали. — Нов контакт. Изстреляха трето торпедо. Очевидно мишените им са „Сага“, танкерът зад нас, на име „Аги Джонстън“, и ние.

Кабрило можеше да се справи лесно с едно торпедо, насочено към „Орегон“. Може би дори с две, ако успееше да вкара кораба си между второто торпедо и неговата мишена, но с три риби във водата възможностите му бързо се изчерпваха. Или „Сага“, или „Аги Джонстън“ щяха да понесат директен удар. Нямаше начин да позволи това да се случи на танкера с товар от двеста хиляди тона петрол.

— Току-що изстреляха четвърто торпедо — съобщи Хали с изумление в гласа. — Четири риби във водата. Разстоянието между „Сага“ и първата е две хиляди метра. Последното торпедо се движи много по-бавно от останалите.

— Чака да види какво ще пропуснат останалите — каза Макс, — за да довърши работата.

Ако някое торпедо пропуснеше целта си или не избухнеше, резервното щеше да се намеси и да унищожи мишената. Кабрило бе добре запознат с тактиката. Но нямаше защита срещу нея. Вече мислеше, че ще извадят страхотен късмет, ако успеят да се измъкнат от Оманския залив живи.