Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корабът на чумата (22)

22.

Макс Хенли се събуди в агония. Остра болка пронизваше бедрото и главата му. Първият му инстинкт бе да разтрие слепоочията си и да разбере защо кракът му пулсира, но дори в полусъзнание знаеше, че трябва да остане неподвижен, докато възприятията му се нормализират. Не беше сигурен защо, но знаеше, че ще е по-добре. Мина известно време, пет или десет минути, нямаше начин да прецени.

Когато се разбуди още малко, осъзна, че лежи в легло. Нямаше чаршафи и възглавници, матракът бе груб. Преструвайки се на заспал, той се размърда леко. Поне му бяха оставили боксерките. Усети студена стомана около глезените и китките си.

Внезапно всичко си дойде на мястото. Зелимир Ковач. Бягството на Еди. Отвратителната сладникава миризма на парцала, притиснат към носа и устата му. Главоболието бе в резултат на опиата. После си припомни и останалите ужаси и ахна неволно.

Лежеше в задната част на ван и се отдалечаваше от хотела. Ковач му бе инжектирал наркотик, за да му придаде вид на пиян, който трябва да бъде отведен от купон. Макс видя неясни фигури. Кайл? Адам Дженър? Не беше сигурен.

Ковач бе прокарал металотърсач по тялото му и когато той изпищя над крака на Хенли, сърбинът разпра панталона му с нож. Откри белега след секунда и безцеремонно заби ножа в плътта на Макс. Въпреки опиянението болката бе кошмарна. Макс изпищя и се опита да се бори, но някой притисна рамената му към пода на вана.

Ковач завъртя ножа, разшири дупката и пъхна пръсти вътре. От раната бликна кръв. Макс се загърчи диво, сякаш имаше шанс да се освободи. Сърбинът продължи да рови из дупката, без да му пука, че не носеше ръкавици, а кръвта се бе пропила в ръкава му.

— Аха — каза той най-после и измъкна пръсти.

Предавателят беше с размера на дигитален часовник. Ковач го вдигна и го показа на ококорения Макс. После го пусна на пода и го размаза с пистолета си. Останаха само парченца пластмаса и съсипана електроника.

Ковач заби инжекция в ръката на Макс и прошепна:

— Можех да почакам наркотикът да се задейства, но нямаше да е забавно.

Това бе последното, което Макс си спомняше.

Нямаше представа къде се намира сега, нито от колко време бе пленник. Искаше да се размърда, да разтърка слепоочията си и да провери крака си, но бе сигурен, че го наблюдаваха. Освен това се съмняваше, че оковите щяха да му позволят да се движи. В стаята нямаше никого. Бе буден от достатъчно дълго време, за да чуе или усети враговете макар и със затворени очи. Но това не означаваше, че на стените няма монтирани камери и микрофони. Искаше да изчака колкото се може по-дълго, преди похитителите му да разберат, че е в съзнание. Щеше да използва времето, за да даде възможност на организма си да се изчисти от опиатите. Ако искаше да понесе онова, което предстоеше, трябваше да е в най-добрата си форма.

Мина около час. Или пък десет минути. Макс не беше сигурен. Беше загубил представа за времето. Знаеше, че лишаването от способността да определиш времето бе основно оръжие на разпитващите, затова се насили да не мисли по въпроса. Затворник можеше да бъде докаран до ръба в опитите си да разбере дали е ден или нощ, а чрез отблъсването на тази естествена нужда Макс лишаваше мъчителите си от възможността да го тормозят.

Това никога не бе проблем във Виетнам. Клетките, в които държаха него и другарите му, бяха достатъчно разнебитени, за да позволят проникването поне на лъч светлина. Но благодарение на работата си Макс бе наясно с техниките за разпит и знаеше, че „лишаването от време“ върши работа само донякъде. Що се отнасяше до останалото, което възнамеряваха да му причинят, просто трябваше да чака и да види.

Наблизо се отвори тежка ключалка. Макс не беше чул никой да се приближава, затова разбра, че вратата е много дебела. Следователно помещението бе проектирано като затворническа килия, а не бе временен подслон. Фактът, че „Отговорните“ имаха подобно помещение, не говореше добре.

Вратата се отвори със скърцане на ръждясал метал. Или пантите не бяха използвани често, или килията се намираше във влажен климат или под земята. Макс не помръдна и мускул. Вслуша се в звуците от два чифта крака, които се приближиха до леглото му. Единият вървеше по-тежко от другия, но и двамата бяха мъже. Вероятно Ковач и един от съучастниците му.

— Вече трябваше да е буден — каза Зелимир Ковач.

— Той е едър мъж, така че трябваше да е буден — съгласи се другият, който имаше американски акцент. — Но при всеки е различно.

Ковач плясна леко бузата на Макс, който издаде мяукащ звук, сякаш смътно бе усетил удара, но бе прекалено упоен, за да му пука.

— Минаха двадесет и четири часа — каза сърбинът. — Ако не се събуди до час, ще му инжектирам стимулант.

— И ще рискуваш да получи инфаркт?

Макс имаше леко повишено кръвно налягане. Щеше да е напълно буден следващия път, когато влезеха в стаята.

— Господин Северънс ще е тук съвсем скоро. Трябва да знаем какво са си говорили този тип и синът му. Хлапето бе упоено през цялото време, докато беше с тях. Кой знае какво може да е издрънкало под влияние на наркотиците.

Макс си помисли, че се нуждаеха спешно от тази информация. За разлика от популярното мнение, добре проведените разпити отнемат седмици и дори месеци. Единственият ефикасен начин да изтръгнеш информация бързо бе чрез нечовешка болка. При подобни обстоятелства жертвата щеше да каже на мъчителя си всичко, което той искаше да чуе. Работата на разпитващия бе да не разкрива намеренията си, така че затворникът да няма друг избор освен да каже истината.

Макс имаше един час, за да помисли какво Ковач искаше да чуе, защото по никакъв начин не би казал истината на гадното копеле.

 

 

Кевин Никсън се почувства ужасно, когато мина покрай бариерата и стъпи на снимачната площадка. С присъствието си тук нарушаваше обета пред мъртвата си сестра. Можеше само да се надява, че тя би му простила при тези обстоятелства. Сцената от новия филм на Дона Скай се снимаше в стар склад, оставен на разрушение след обединението на Германия. Сградата напомни на Кевин за „Орегон“, само дето тук ръждата бе истинска. Половин дузина фургони, камиончета за снабдяване с храна, скелета, кранове за камерите и релси бяха разпръснати из паркинга. Мъже и жени сновяха енергично по площадката, тъй като в света на киното времето буквално е пари. Никсън прецени по видяното, че продуцентите харчеха тук по около сто и петдесет хиляди долара на ден. За него организираният хаос на скъпите филми бе добре познат, но в същото време и абсолютно чужд. Пазач в униформа, но без оръжие, се канеше да го заговори, когато откъм паркинга долетя глас:

— Не мога да повярвам, че наистина си ти.

Гуен Ръсел подмина пазача и прегърна здраво Кевин. Целуна го по двете бузи и зарови лице в брадата му. Винаги изпълнена с безкрайна енергия, тя бързо приключи с прегръдките и се отдръпна от него, за да го огледа.

— Изглеждаш великолепно — отсъди накрая.

— Най-после си признах, че никоя диета не ми помага, затова преди две години си направих стомашен байпас.

В дългогодишната битка с излишните килограми това бе отчаян ход, който обаче доведе до чудесен резултат. Преди операцията Кевин не бе падал под сто и двадесет килограма, откак бе завършил колежа. Сега тежеше седемдесет и пет и наистина изглеждаше великолепно.

Готвачите на „Орегон“ му приготвяха специална храна в съответствие със следоперационната диета и макар да не бе любител на спорта, спазваше дневния си режим с религиозна отдаденост.

— Да, страхотна работа, приятелче.

Гуен го завъртя и го хвана подръка. Тръгнаха към паркираните фургони.

Косата й беше яркорозова. Бе издокарана в ярки колоездачни шорти и мъжка риза. Около врата й висяха поне петнадесет златни верижки, а на всяко от малките й уши имаше по половин дузина обици. Тя бе помощничка на Кевин, когато той бе номиниран за „Оскар“, а сега бе търсена гримьорка.

— Изчезна от радара преди няколко години. Никой не знаеше къде си и с какво се занимаваш. Е, разкажи ми всичко, което става с теб.

— Няма много за разказване.

Тя се нацупи престорено.

— А стига бе! Изчезваш за осем години, а после няма нищо за разправяне? Да не си открил Господ или нещо подобно? Чакай малко! Каза, че искаш да говориш с Дона. Да не си се присъединил към групата й? Имам предвид онези, „Реакционерите“?

— „Отговорните“ — поправи я Кевин.

— Каквото и да е — небрежно отвърна тя. — Да не си от тях?

— Не. Но трябва да поговоря с нея по въпроса.

Стигнаха до фургона на гримьорите.

Гуен отвори вратата и изтича по стълбите. Восъчната миризма на грим и пудри бе адски силна. Пред дълго огледало бяха подредени шест стола и плот, отрупан с шишета и бурканчета, моливи за очи и безброй четки. Гуен извади две минерални води от малък хладилник, метна едната на Кевин и се отпусна на стол. Косата й заблестя като захарен памук на силната светлина.

— Е, кажи сега. Беше точно след „Оскарите“. Между другото, ти трябваше да спечелиш. А после изведнъж изчезна. Какво стана?

— Трябваше да напусна Холивуд. Не можех да го търпя повече.

Очевидно Кевин нямаше да сподели с нея какво прави, откак бе напуснал филмовия бизнес, но Гуен беше добра приятелка и заслужаваше да знае истината.

— Познаваш ме — започна той. — Бях ляв, като всички други. Гласувах само за демократите, мразех всичко, свързано с републиканската партия. Правех дарения на групи, които се грижеха за екологията. Бях част от холивудските институции.

— Не ми казвай, че си станал консерватор — изсумтя Гуен с престорен ужас, тъй като никога не се бе интересувала от политика.

— Не, не е така — отвърна той. — Просто ти обяснявам какво се случи. Всичко се промени на единадесети септември.

Споменаването на кошмарната дата накара Гуен да се намръщи сякаш знаеше накъде отива историята.

— Сестра ми пристигаше да ме види. Излетя от Бостън.

— Не ми казвай.

— Нейният самолет удари северната кула на Световния търговски център.

Гуен се протегна и го хвана за ръката.

— Ужасно съжалявам. Нямах представа.

— Нямах сили да го споделя с никого.

— Значи затова напусна. Заради смъртта на сестра си.

— Не съвсем — каза Кевин. — Е, може би. Не знам. Върнах се на работа три седмици след опелото. Опитвах се отново да заживея нормално. Отговарях за грима в един исторически филм. Няма да ти кажа коя бе звездата, тъй като днес е още по-известна оттогава. Седеше на стола и говореше с агента си за нападенията. И каза нещо такова: „Мисля, че случилото се с онези хора е ужасно, но страната ни си го заслужава. Имам предвид, погледни как се държим с останалата част от света. Не е чудно, че ни мразят.“ Не беше необичайна мисъл — добави Никсън. — Нито тогава, нито сега. Но после тя добави, че хората, които загинаха, сестра ми включително, били не по-малко виновни за нападенията от терористите. Не можех да повярвам на ушите си. Малката ми сестричка беше на двадесет и шест години и се канеше да започне стажа си като лекар. А проклетата свръхплатена курва твърдеше, че сестра ми е виновна за нападенията. Това ми взе акъла, Гуен. Хората в Холивуд са толкова далеч от реалността, че не можех да го понеса повече. Тази актриса натрупа милиони, като се появяваше по бельо на екрана, засягайки убежденията на мюсюлманите, а после хвърли вината за омразата им към нас върху сестра ми. Още два месеца слушах дивотиите на хората от шоубизнеса и разбрах, че почти всички разсъждаваха по същия начин. Можех да се примиря с „Америка е виновна“. Но не можех да понеса мисълта, че никой от тях не се смяташе за част от същата тази Америка.

Кевин не добави, че бе отишъл направо в ЦРУ, за да предложи уникалните си умения. Не обясни, че бе започнал по-интересна и добре платена работа в Корпорацията най-вероятно защото Лангстън Овърхолт бе съобщил името му на Хуан, преди ЦРУ въобще да разбере за кандидатурата му.

Приспособяването към полувоенната банда пирати на Кабрило се оказа изключително лесно и за първи път Никсън разбра привлекателността на армията. Не заради екшъна и приключенията, защото повечето дни бяха скучни и спокойни, а заради другарството, чувството за лоялност, което всички изпитваха един към друг. Възлагаха си върховната отговорност да защитиш приятеля си, а това създаваше връзки много по-дълбоки от това, което Кевин бе смятал за възможно.

Но всъщност времето му на „Орегон“ не го бе променило много. Все още даряваше пари за либерални каузи и гласуваше за демократите.

— Ужасно съжалявам — каза Гуен, нарушавайки дългата тишина. — Май не обръщам много внимание на тези неща.

— И аз не обръщах, но сега…

Гласът му заглъхна и той сви рамене. Усещаше, че бе накарал Гуен да се почувства неудобно. Може би се беше променил повече, отколкото си мислеше.

Внезапно вратата на фургона се отвори. На екрана или на червения килим, Дона Скай бе блестяща личност, която можеше да очарова всички. Беше превъплъщение на стил, елегантност и маниери. Нахлувайки във фургона със скрита под бейзболна шапка коса и без грим, който да прикрие акнето й, приличаше на невзрачна млада жена в лошо настроение, убедена, че светът й е длъжен с нещо. Очите й бяха кръвясали и подкръжени. От другия край на стаята Кевин усети миризмата на алкохол.

— Кой, по дяволите, си ти и какво правиш тук? — грубо извика тя на Никсън.

Прочутият й глас бе предрезнял от махмурлука. Тя замълча за момент, вторачи се в Кевин и най-после го позна.

— Кевин Никсън, нали? Ти ме гримира в „Семейни бижута“.

— Доколкото си спомням, това беше началото на кариерата ти — отвърна той.

— Рано или късно щеше да се получи — каза тя самоуверено, като се настани на освободения от Кевин стол и погледна през рамо към Гуен. — Отърви ме от торбичките под очите. Ще снимам след два-три часа, но не мога да търпя да изглеждам по този начин.

Кевин копнееше да каже, че не е трябвало да скита по баровете предишната нощ, но си сдържа езика.

Гуен го изгледа многозначително и каза:

— Разбира се, скъпа. Каквото пожелаеш.

— И по този филм ли работиш? — обърна се Дона към Никсън, когато Гуен се залови за работа.

— Всъщност не. Тук съм, за да поговоря с теб, ако нямаш нищо против.

Тя въздъхна тежко, после каза:

— Какво пък, по дяволите. За какво искаш да говорим?

Кевин погледна Гуен, която схвана намека.

— Дона, скъпа, защо не оставиш Кевин да те гримира, за да можете да си побъбрите на спокойствие?

— Добре.

Никсън благодари на Гуен, която му подаде четката и тръгна към вратата. Изчака я да излезе от фургона и започна:

— Искам да поговорим за Том Северънс и движението на „Отговорните“.

Дона Скай се напрегна.

— Съжалявам, но тази тема е забранена.

— Важно е. Животът на много хора е заложен на карта.

— Не искам да говоря за това, ясно ли е? Ако искаш да си бъбрим за кариерата ми или светския ми живот, добре. Но вече не обсъждам движението с никого.

— Защо?

— Просто не го правя!

Кевин се опита да си припомни всичко за разпитите, което Линда му бе преподала през последните двадесет и четири часа.

— Преди около седмица кораб, нает от „Отговорните“, потъна в Индийския океан.

— Знам. Гледах новините. Казаха, че бил ударен от вълна. Има си специално име.

— Отклонена вълна — помогна й Кевин. — Нарича се отклонена вълна.

— Точно така. Корабът бил ударен от отклонена вълна.

Кевин извади лаптопа от раницата си и го постави на плота, като отмести купчината боклуци на Гуен. Бяха му нужни само няколко секунди, за да намери файла, който търсеше.

Качеството на записа не беше добро, тъй като нямаше почти никаква светлина за камерата, която Марк Мърфи бе използвал на борда на „Златна зора“, но бе достатъчно ясно, за да се видят ужасените изражения на мъртвите матроси и литрите кръв, разплискана по палубата.

— Какво е това? Филм, по който работиш?

— Записът е направен на борда на „Златна зора“. Всички пътници и моряци бяха убити, отровени с нещо толкова силно, че не са имали време да се обадят по радиото.

Той намери следващия запис. Той бе направен от камерата, монтирана на мачтата на „Орегон“, и показваше потъването на кораба. Името му се видя ясно, когато прожекторите осветиха кърмата.

Дона Скай се обърка.

— Кой е направил записите и защо това не е било съобщено в медиите?

— Не мога да ти кажа кой е направил записа. А все още инцидентът не е бил докладван, защото става дума за терористична атака, а властите не искат терористите да знаят какво знаем ние.

Трябваше да й признае, че бързо загря значението на употребеното местоимение.

— Какво е това „ние“? Ти да не си… имам предвид, да не работиш за…?

— Не мога да ти отговоря направо на тези въпроси, но фактът, че притежавам записа, би трябвало да ти говори достатъчно.

— Защо ми го показваш? Не знам нищо за тероризма.

— Името ти се появи няколко пъти по време на разследването. А уликите сочат, че убийството е било извършено от хора на „Отговорните“ — каза Кевин меко.

Дона или щеше да му повярва, или да повика охраната и да го изхвърлят от снимачната площадка. Отражението й в огледалото се вторачи в него. Кевин обаче бе работил по прикриването на лица, а не по разчитането им. Нямаше представа какво мислеше Дона. Зачуди се как самият той би реагирал, ако някой му кажеше, че пасторът му е терорист.

— Не ти вярвам — каза тя накрая. — Мисля, че сте фалшифицирали този запис, за да изложите Том и Хайди.

Е, поне не ме изрита навън, помисли си Кевин. После попита:

— Защо бих направил това? Какъв мотив може да ме накара да изфантазирам подобна история и да пропътувам половината свят, за да ти я пробутам?

— Откъде да знам какво мислиш? — грубо отвърна Дона.

— Моля те, опитай се да разсъждаваш логично. Ако целта ми беше да дискредитирам „Отговорните“, нямаше ли да отнеса записа в CNN или Fox?

Актрисата не отговори и Кевин настоя да чуе откровеното й мнение.

— Да, вероятно е така.

— Добре, а щом не съм го направил, значи целта ми е друга, нали?

— Може би — склони тя.

— Защо тогава да не ти казвам истината?

— „Отговорните“ не вярват в насилието. Няма начин член от нашата група да извърши нещо подобно. Вероятно са били банда радикални противници на абортите.

— Госпожице Скай, моля те, повярвай ми. Казвам ти, че проверихме всички групи в света в търсене на виновните. Но всичко сочи към „Отговорните“. И не говоря за лидерите ви.

Кевин се въодушеви и започна да лъже без притеснение.

— Смятаме, че има група отцепници, които са извършили това злодеяние, и може би планират и други подобни нападения. И двамата знаем, че някои хора са прекалено крайни в убежденията си. Мислим, че точно с това си имаме работа: екстремисти в организацията ви. Ако наистина искаш да помогнеш на приятелите си, трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш.

— Добре — кротко се съгласи тя.

Говориха почти час, преди Гуен да се върне. Тя водеше няколко статистки, които трябваше да гримира за предстоящите сцени. Накрая Кевин бе убеден, че Дона не знаеше абсолютно нищо за откритото от Корпорацията. Освен това почувства, че тя бе тъжна и самотна млада жена, пленничка на собствените си успехи. Лидерите на „Отговорните“ я бяха привлекли лесно точно заради това. Той можеше само да се надява, че някой ден Дона щеше да намери вътрешен източник на сила, който да й помогне да се справя самостоятелно. Съмняваше се, че това ще стане, но все пак се надяваше.

— Благодаря ти, че поговори с мен — каза Кевин, като прибра лаптопа си.

— Не мисля, че ти помогнах много.

— Не. Чудесна беше. Благодаря.

Дона погледна лицето си в огледалото. Отново имаше красотата, която привличаше филмовите зрители. Следите от снощното пиянство бяха заличени. Кевин бе възстановил изкусната смесица от невинност и сексапил. Не можа да промени само тъгата в очите й.