Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корабът на чумата (31)

31.

Хуан видя отражението си в огледалото и се зачуди къде свършва лицето му и къде започва творението на Кевин Никсън. Погледна увеличените снимки, които Кевин бе залепил на огледалото, после отново лицето си. Идеално съвпадение. Перуката имаше абсолютно същия цвят и прическа.

— Кевин, надмина себе си — похвали го Хуан, като свали хартиената яка, която Кевин му бе сложил около врата, за да предпази официалната му риза.

— Да те дегизирам като терориста Ибн ал Асим, е нищо работа. Приемам похвали, ако те докарам да приличаш на някоя от курвите му.

Хуан завърза папийонката и нахлузи бяло вечерно сако, опънато върху широките му рамена. Всеки мъж изглежда добре в смокинг, но Кабрило надминаваше повечето, независимо от подплънките около кръста, предназначени да наподобят фигурата на арабина. Помогна му и разузнавателното сведение, че терористът си пада по „Армани“. На кръста под смокинга Хуан носеше плосък кобур за любимото си оръжие, автоматичен пистолет „ФН 57“.

— Приличаш на Джеймс Бонд с шкембе — ухили се Майк Троно от другия край на стаята.

Хуан отговори с гласа на Шон Конъри:

— Чистачите трябва да бъдат виждани, но не и чувани.

Майк и Джери Пуласки носеха униформите на чистачи от прочутото казино в Монте Карло. Кевин и хората му поддържаха гардероб с безброй униформи — можеха да докарат всичко — от руски генерал или пътно ченге в Ню Делхи до парижки пазач в зоологическата градина. Бяха им нужни само няколко минути да прекроят стандартен гащеризон в нужния стил.

Майк и Джери влачеха кофа за боклук на колелца и друга с парцали и пластмасов надпис, който предупреждаваше, че подът е влажен.

Главният стюард се появи на прага, тих и дискретен както винаги. Носеше снежнобяла престилка върху костюма си. Членовете на екипажа спореха дали Морис си сменя престилките, преди да излезе от кухнята, или просто никога не се покапва. Повечето залагаха на последното. Той държеше затворена пластмасова кутия и се мръщеше.

— За бога, Морис — подразни го Хуан, — не прилича на истинско.

— Капитане, аз го направих, така че е съвсем истинско.

— Да видим.

Морис остави кутията на плота и отстъпи назад, отказвайки да вдигне капака. Хуан го направи вместо него и бързо завъртя глава.

— Пфу! Трябва ли да вони толкова?

— Трябваше ти повръщано. Подходих към задачата както към всяко друго ястие. Миризмата е не по-малко важна от вида и консистенцията.

— Напомня ми на оня риба, дето приготви за Джанике — ухили се Майк, затвори кутията и я остави върху кофата с парцали.

Морис го изгледа строго като училищен директор.

— Господин Троно, ако се надявате на друго освен на хляб и вода в бъдеще, ще се наложи да ми се извините.

— Хей, аз харесах рибата — бързо се оправда Майк, който приемаше заплахите на Морис сериозно, както всички други на борда на „Орегон“. — Е, какво имаме тук?

— Основата е супа от грах, а останалото е търговска тайна.

Хуан го погледна накриво.

— И преди ли си го правил?

— Младежка закачка с Чарлс Райт, капитана на бойния кораб, на който служех навремето. Това леке се гордееше с железния си стомах, затова по време на една инспекция изсипахме малко от тази смес в личната му баня точно преди адмиралът да я посети. Прякорът Чък Драйфаното му се лепна до края на кариерата му.

Всички се разсмяха много по-силно отколкото историята заслужаваше, за да се освободят от натрупаното напрежение.

— Това ли е всичко, капитане?

— Да, Морис. Благодаря.

— Няма защо — кимна стюардът и напусна стаята, като направи път на доктор Хъксли да влезе.

Мъжете подсвирнаха възхитено. Хъкс бе издокарана в пурпурна рокля без презрамки, която прилепваше към тялото й като втора кожа. Косата й бе вдигната в елегантна прическа от къдрици и масури. Гримът подчертаваше очите и устата й и придаваше великолепен блясък на кожата й.

— Заповядай — каза тя, като подаде плоска кожена кутийка на Кабрило.

Той я отвори и видя три спринцовки.

— Инжектираш във вената и след петнадесет минути човекът заспива — обясни Джулия.

— Хапчетата? — попита Хуан.

Тя извади малък флакон от чантичката си и изтърси две хапчета.

— Ако Ал Асим има проблеми с бъбреците, ще се озове в болницата още преди да му се наложи да използва тоалетната.

— Колко време ще мине, преди да му подействат?

— Десет-петнайсет минути.

— Сигурна си, че няма да усети вкуса им?

Хъкс завъртя очи. Вече бяха обсъждали това три пъти.

— Абсолютно — потвърди тя, после му показа паспорта си.

Жителите на Монако нямаха достъп до казиното, затова на входа искаха документи за легитимация.

— Всички ли имат телефони? — попита Хуан.

Не искаха да привличат внимание с микрофони и слухови апарати, затова щяха да използват за връзка мобифоните си. Всички кимнаха и той добави:

— Добре тогава, да отиваме на брега да свършим работата.

 

 

Проектирано от Шарл Гарние, архитекта на прочутата Парижка опера, казиното в Монте Карло се извисяваше като катедрала, посветена на хазарта, построена в пищния стил Наполеон III, създаден от Гарние, с красиви фонтани на входа, две кули и меден покрив. В елегантния атриум се издигаха двадесет и осем ониксови колони, а всяка зала бе украсена пищно с мрамор и рисувано стъкло. На влизане Хуан забеляза под тентата три ферарита и няколко бентлита. Казиното привличаше елита на обществото. Мъжете бяха облечени в смокинги, а жените — издокарани като принцеси.

Той погледна часовника си. Кериков и Ал Асим никога не се появяваха преди десет, така че бе подранил с половин час. Повече от достатъчно, за да си намери подходящо скришно място, където да чака. Нямаше да е разумно арабинът да срещне двойника си до рулетката. Телефонът му иззвъня.

— Шефе, със Скай сме на позиция — докладва Майк Троно.

— Някакви проблеми?

— Маскирани като чистачи, сме направо невидими.

— Къде сте сега?

— До рампата за доставки. Почистваме олиото, което Скай разля.

— Добре. Стойте там и чакайте сигнала ми.

Кабрило показа паспорта си и плати входната такса. Тълпата се движеше надясно към елегантните зали за хазарт и той се присъедини. Насочи се нагоре към бара, поръча си мартини, което не възнамеряваше да пие, но му се стори подходящо за обстановката, после си намери тъмно ъгълче, където да чака. Хъкс се обади след секунди, за да съобщи, че е пристигнала в салон „Европа“, главната зала на казиното.

Докато чакаше, Хуан се върна на въпроса как да помогне на Макс, преди да унищожат остров Еос с орбиталната балистична ракета. Не се колебаеше да взриви острова дори ако не успееха да спасят приятеля Хенли. Залозите бяха прекалено големи, дори Макс би се съгласил. Искаше му се да има начин за обратна връзка с Хенли, но ИНЧ можеше да се използва само като предавател. Обмисли безброй идеи, но ги отхвърли.

— Тук са — съобщи Джулия по телефона след около двадесет минути. — Отиват към масата за шмен-дефер.

— Остави ги да се настанят и да пийнат по едно-две. В казиното Джулия разделяше вниманието си между рулетката и целта, която следваха. Купчината с чипове пред нея намаляваше и се увеличаваше, а в другия край на залата Ибн ал Асим пиеше третото си питие. Стори й се иронично, че арабинът финансира ислямските терористични групи, а в същото време нарушава един от основните закони на мюсюлманите, като пие алкохол. Според нея той явно се смяташе за „такфир“ — вярващ в исляма, който пренебрегва принципите му, за да проникне в западното общество. Разбира се, можеше да постигне това само като свали традиционната роба и гъстата брада, без пиенето и жените, но тези забавления просто му харесваха.

— Мисля, че е време, Хуан — каза тя в телефона.

— Добре. Действай. Майк, подгответе се за операцията.

Джулия изчака топчето на рулетката да падне на номер шест и крупието да събере губещите чипове, после взе своите, извади две хапчета от чантичката си и тръгна към другия край на залата. Неколцина мъже я изгледаха похотливо, когато мина покрай тях, но повечето хора бяха съсредоточени върху играта.

До масата на Кериков и Ал Асим нямаше свободни места, затова Джулия зачака търпеливо да се отвори възможност. Когато руснакът спечели сериозна ръка, тя се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Поздравления.

Кериков се стресна за миг, после се усмихна широко, когато видя как изглежда Хъкс. Друг играч спечели на свой ред и тя се наведе и към него. След малко вече я възприемаха не като непознат човек, а като част от комарджийския кръг. Тя заложи няколко чипа към купчинката на втория играч. Той не спечели и й се извини, но Джулия само сви рамене, сякаш искаше да му покаже, че не е голяма работа. После помоли с жест Ал Асим за позволение да сложи чиповете си до неговите. Той кимна и тя се наведе през масата, облягайки ръка до чашата му. Едва не я събори, когато се изправи, но я грабна, преди да се разлее, светкавично пусна двете хапчета в нея и я остави обратно на масата.

Хапчетата бяха хомеопатични, използвани от наркомани, за да прочистят телата си от дрога преди медицински тестове, за да избегнат влизането в затвора. Джулия проучи съставките и откри, че не вършеха работа, но страничният им ефект бе силно диуретичен. Това бе идеалният начин да вкарат Ал Асим в тоалетната по своя график, а не по неговия. Арабинът не заподозря нищо. Изигра ръката си и спечели. Ухили се широко, когато подаде на Джулия печалбата й.

— Мерси, господине — каза тя и заложи заедно с друг играч.

Загуби и се оттегли от масата. Когато излезе от залата в атриума, звънна на Кабрило, за да му докладва, че работата е свършена.

— Добре, намери си удобно място да го наблюдаваш и ни уведоми, когато се отправи към тоалетната. После се върни на пристанището — нареди й Хуан на път към тоалетната до салон „Европа“. — Майк, заемете позиция.

— Потегляме.

Близо до тоалетната имаше врата към коридорите за обслужващия персонал. Гостите на казиното не искаха да виждат чистачите. Хуан спря до вратата за миг, после я отвори и Майк му подаде кутията с фалшиво повръщано. Кабрило изчака няколко минути хапчетата да подействат, после влезе в тоалетната.

Като всичко друго в казиното и тоалетната бе в мрамор и позлата. Някакъв мъж си миеше ръцете, но излезе още преди Хуан да се вмъкне в кабинката. Слава богу, на представлението му нямаше публика, така че не му се наложи да се прави, че повръща. Просто изсипа малко от вонящата смес на пода и се скри в друга кабинка.

Следващият човек, който влезе в тоалетната, незабавно повика служител на казиното. Хуан не разбираше много френски, но успокоителният тон на служителя означаваше, че веднага ще уведоми чистачите. Мъжът тръгна към най-близкия вход на служебния коридор и в следващия миг откри, че двамата чистачи вече са там, сякаш ги бяха предупредили за инцидента. Вратата на тоалетната се отвори отново и Хуан чу колелцата на огромната боклукчийска кофа да скърцат.

— Здравейте, момчета — каза той и излезе от кабинката.

— Защо вечно ние получаваме най-гадните задачи? — саркастично попита Майк.

— Защото знаете как да накарате пода да заблести.

Вратата се отвори. Скай застана до нея и направи път на госта, като му се извини с усмивка за мръсотията на пода.

— Тъкмо стана от масата — обади се Джулия. — След миг ще е при вас.

— Разбрано. Ще се видим по-късно — отговори Хуан и се върна в кабинката.

Скай пусна Ал Асим в тоалетната. Арабинът се намръщи от противната воня, но нуждата му бе по-силна от отвращението и той се втурна към писоара.

Кабрило го изчака да свърши, после пристъпи тихо зад него. Ал Асим долови присъствието му в последния момент и се завъртя. Очите му се ококориха, когато видя едноличния си близнак, но преди да разбере какво ставаше, Хуан заби спринцовката във врата му. Арабинът се опита да извика, но Кабрило притисна ръка към устата му и я задържа там, докато жертвата изпадна в безсъзнание.

Скай бе отказал достъп на следващия гост, за да даде възможност на Хуан и Троно да натъпчат терориста в огромната кофа за боклук. Кабрило замени часовника си с елегантното „Мовадо“ на арабина и нахлузи помпозния му пръстен на пръста си.

— Трябва да приключа с Кериков, преди Асим да се съвземе — каза той, като се погледна в огледалото. — Оставете го някъде, където няма да бъде намерен през следващите няколко часа, и се върнете на „Орегон“ с Джулия.

— До рампата за доставки има килер. По това време никой няма да го използва — каза Майк, като метна парцала в кофата.

— Добре, момчета, ще се видим по-късно. Хуан тръгна към масата за шмен-дефер.

— Добре ли си, приятелю? — попита руснакът на английски, единствения език, който и двамата с арабина говореха.

— Малък стомашен проблем. Нищо тревожно.

Кабрило бе слушал внимателно записите от разговорите между двамата мъже и знаеше отлично как си говореха. Търговецът на оръжия въобще не се усъмни във вида му. Маскировката вършеше отлична работа.

Играха още четиридесет и пет минути. Хуан се държеше сякаш състоянието му се влошава и това се отразява на играта му. Заложи глупаво и петдесетте хиляди долара на арабина намаляха наполовина.

— Съжалявам, Иван — извини се той, притиснал ръка към корема си. — Трябва да се върна на яхтата.

— Имаш ли нужда от лекар?

— Не мисля, че е толкова сериозно. Просто искам да полегна.

Хуан отказа следващата ръка и се надигна, залитайки.

— Продължавай си играта, моля те.

Беше рисковано да му предложи подобно нещо, но арабинът със сигурност би го направил. Кериков се замисли за момент. Беше спечелил тридесет хиляди долара и не му се искаше да напусне печелившата маса. От друга страна, Ал Асим вероятно щеше да стане най-добрият му клиент.

— Спечелих достатъчно пари за една вечер — каза той, като се изправи.

Върнаха чиповете в сметката си за следващата вечер и тръгнаха през богато украсения атриум. Кериков се обади на шофьора си и нареди лимузината да ги чака пред сградата. Шофьорът спря пред входа, но остана зад волана. Телохранителят на Кериков изскочи от предната седалка и им отвори вратата. Беше около десет сантиметра по-висок от Кабрило и имаше тъмни очи, които гледаха подозрително. Мъжът огледа тълпата и после прикова мрачен поглед в Хуан.

Друг човек инстинктивно би отместил очи настрани и телохранителят би разбрал, че нещо не е наред. Но Хуан бе усъвършенствал способността да игнорира инстинктите си. Вместо да сведе очи, той отвърна на мрачния поглед и попита:

— Проблем ли има?

Изражението на телохранителя се смекчи.

— Не — кротко отговори той.

Кабрило влезе в колата и вратата се затвори след него. Пътят до пристанището бе съвсем кратък. Хуан продължи да се прави на затормозен от стомашни проблеми, за да не му се налага да говори с руснака.

Личната моторница на Кериков ги чакаше на пристанището, за да ги отведе до яхтата. Телохранителят скочи от колата и им отвори задната врата.

— Добре че не пръснахме пари по жени тази вечер — отбеляза Кериков, когато излязоха от лимузината.

— В момента дори не мога да погледна жена — отговори Хуан. — Всъщност почти изпитвам ужас от пътуването до яхтата.

Руснакът сложи месеста ръка на рамото му.

— Разстоянието е съвсем малко, а водата е гладка като огледало. Няма да имаш проблеми.

Телохранителят запали двигателя на моторницата, а шофьорът развърза въжетата. След пет минути стигнаха до „Матрьошка“, където бе спусната тикова платформа. Стълбите водеха към главната палуба на огромната яхта.

— Предполагам, че отиваш направо в каютата си — каза Кериков, когато се качиха на борда.

Телохранителят остана долу, за да обезопаси моторницата. Един прислужник ги чакаше на стълбите. Хуан видя още двама пазачи. Единият стоеше на палубата зад мостика, а другият патрулираше близо до басейна. Хората му бяха преценили, че за поддържането и управлението на яхтата са нужни поне осемнадесет души и десетина охранители.

— Всъщност — отговори Хуан — бих искал да поговорим в кабинета ти.

— Нищо от особена важност, надявам се — каза Кериков, който знаеше, че лесно можеха да ги подслушват, когато се намираха толкова близо до брега.

— Не, не — бързо отвърна Кабрило. — Просто тази вечер се сетих нещо.

Кериков го поведе през луксозната яхта. Минаха покрай трапезария за двадесет души и кинозала за два пъти повече. Бившият комунистически шпионин определено харесваше екстрите на капитализма.

Стигнаха до кабинета на руснака. Веднага щом Кериков затвори вратата, Хуан извади пистолета си и го притисна в гърлото му достатъчно силно, за да съдере кожата.

— Един звук и си мъртъв — предупреди го той на чист руски, зарязал арабския си акцент.

Кериков не помръдна. Вероятно бе попадал в подобни ситуации достатъчно често, за да знае, че ако нападателят му искаше да го убие, вече щеше да е мъртъв.

— Кой си? — попита той.

Хуан не отговори, само закопча чифт белезници на ръцете му.

— Говориш идеално руски. Мисля, че си от ЦРУ, а не от ФБР. Проучих Ибн ал Асим добре; произходът му е безукорен. Сериозно си се потрудил да си създадеш легенда. Безброй доверени хора ме увериха, че арабинът е сериозна работа.

— Аз не съм Ал Асим — каза Хуан.

Кериков се ухили презрително.

— Очевидно не си.

— Той е още в казиното в кофа за боклук. Ще се върне в съзнание след няколко часа.

Руснакът присви очи и се опита да осмисли положението. Хуан го остави на мира за миг.

— Що се отнася до мен, ти и Ал Асим сте стари другарчета от колежа и сега се забавлявате заедно в Монте Карло. Не ми пука какво планирате. Тук съм заради нещо, което си откраднал от бившите си работодатели.

— Откраднах доста неща от тях — гордо отвърна руснакът.

Хуан бе проучил подробно търговеца на оръжие и ужасно му се искаше да му пръсне черепа, за да отърве света от него. Нужни му бяха сериозни усилия, за да не натисне спусъка.

— Искам кодовете за „Юмрука на Сталин“.

Фактът, че бе споменал оръжието наскоро пред Ал Асим, не убягна на руснака и той отново попита Хуан кой е.

— Убиецът ти, ако не ми дадеш онова, което искам — отговори той.

— Наблюдавал си ме, нали?

— Екипът ми те наблюдава от известно време — каза Хуан. — Интересуваме се само от кодовете за сателита. Дай ми ги и двамата с Ал Асим можете да си продължите сделките без проблеми. В противен случай тази вечер ще умреш.

Хуан бе споделил намеренията си с Овърхолт, който настоя по никакъв начин да не рискуват дългосрочния му план да превърне арабина в двоен агент. Свали предпазителя на пистолета, за да наблегне на думите си. Кериков се опита да го срази с поглед и дори не мигна, когато видя как пръстът на Хуан започна да натиска спусъка.

— Давай и хората ми ще са тук след двадесет секунди — предупреди той.

— Душата ми е готова за небесното царство на мъчениците — отвърна Хуан, влизайки в ролята на религиозен фанатик. — А твоята готова ли е?

Кериков въздъхна.

— Господи, липсва ми Студената война. Ти си чеченец, нали?

— Ако това ще успокои съвестта ти, не съм чеченец, а оръжието няма да бъде използвано никъде в бившия Съветски съюз — отговори Хуан.

— Кодовете са заключени в сейфа зад картината — Кериков кимна към стената.

Хуан побутна картината с пистолета си, в случай че бе вързана към бомба. Сейфът бе голям около половин квадратен метър, с десетцифрена електронна ключалка.

— Комбинацията — каза той.

— Две–пет, едно–нула, едно–девет–едно–седем.

Минаха няколко секунди, преди Хуан да осъзнае значението на числата, тъй като при датите европейците слагаха дните пред месеците.

— Октомврийската революция — ухили се той. — Страхотна идея.

Набра номерата и накара Кериков да застане точно пред сейфа, когато завъртя дръжката. Беше разпознал модела на сейфа и знаеше, че ако бе вкаран неточен код, щеше да се взриви граната. Кодът се оказа истинският. Вътре имаше пачки с пари, пистолет, който Хуан прибра в джоба си, и купища папки.

— Трябва да е на дъното — каза Кериков, който нямаше търпение да приключи по-бързо.

Хуан огледа някои от документите, докато търсеше кодове. Руснакът бе участвал в сериозни сделки, включително във въоръжаването на Саддам Хюсеин преди нахлуването на Съединените щати в Ирак, както и в сделка с афганистански опиум и руски оръжия в замяна на африкански диаманти.

На дъното на сейфа лежеше папка с етикет, надписан на кирилица: „Октомврийско небе“. Хуан прелисти няколко страници и видя, че бе открил търсеното.

След като компютърът на „Орегон“ преведеше текста на английски, Ерик и Хали щяха да се справят с техническия жаргон. Той плъзна документите в непромокаемата чанта и се завъртя към Кериков. Сърбеше го да му каже точно какво мисли за него, но се въздържа.

— Когато намериш Ал Асим, обясни му, че случилото се тази вечер няма нищо общо с вашия бизнес. Кажи му, че призрак от миналото ти се е завърнал за кратко, но проблемът вече е решен. А сега се обърни и застани на колене.

За първи път, откак Хуан бе извадил пистолета си, Кериков наистина се уплаши. Очите му гледаха ужасено, но той успя да прикрие страха в гласа си.

— Получи онова, което искаше.

— Няма да те убия — обясни Хуан, като извади една от спринцовките. — Ще те упоя със същото лекарство, което дадох на Ал Асим. Ще поспиш няколко часа и нищо повече.

— Мразя инжекции. Предпочитам да ме халосаш по главата.

Хуан го фрасна с пистолета и руснакът се срина на пода.

— Както искаш — каза Кабрило, но все пак му заби инжекцията.

Външната стена на кабинета на Кериков бе от подсилено стъкло, което се издигаше над корпуса в плитка арка. Хуан отвори един от прозорците и надникна навън. На парапета над него нямаше никого. Той свали смокинга, ризата и подплънките. Под тях носеше прилепнала по тялото черна фланелка с дълги ръкави. Натъпка чантата под нея, метна пистолета на Кериков през прозореца, срита обувките си и се гмурна във водата.

Ако се движеше тихо и не вдигаше глава, за да не видят лицето му, черната перука се сливаше с мастилените води на Средиземно море. Той заплува към мястото, откъдето висеше веригата на котвата. Гмурна се под повърхността и заслиза по веригата към мястото, където Еди и Франклин бяха закачили водолазната му екипировка. Навлече я и погледна луминесцентния компас, който му бяха оставили. „Орегон“ се намираше само на километър и половина от него, а благодарение на прилива придвижването му щеше да е още по-бързо. Докато плуваше, той се зарече наум, че това не беше последната му среща с Иван Кериков. По време на следващата руснакът нямаше да се отърве толкова лесно.