Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корабът на чумата (29)

29.

Това беше най-старият номер в света и бе свършил чудесна работа. Макс откри скалата секунди след като избяга от подземния бункер. Скочи от мотора и го бутна в бездната. Беше прекалено тъмно, за да види къде бе паднал, но знаеше, че Ковач ще претърси околността и ще открие машината.

После се върна до входа на бункера и сред суматохата, предизвикана от издирващите групи, които се отправяха навън, и медицинския персонал, който се суетеше около ранените монтьори, дръзко влезе вътре. Връщането на местопрестъплението щеше да е последното, което Ковач очакваше. Следователно бункерът щеше да е последното място, което да си помисли да претърси.

В подземието имаше предостатъчно места да се скрие. Макс се чувстваше по-самоуверен, облечен като монтьор, затова отвори някои от вратите, покрай които бе минал по време на бягството си. Много от стаите бяха обзаведени като общежития с много легла, оградени със завеси, и огромни общи бани. Макс прецени, че в подземието можеха да се поберат няколкостотин души, макар в момента да имаше само неколцина. Огледа котлоните на печките и разбра, че никога не бяха използвани. Гигантските фризери бяха претъпкани с храна, а един масивен склад бе изпълнен от пода до тавана с палети бутилирана вода и консерви.

Реши, че бункерът е нещо като скривалище от времето на Студената война. Можеше да функционира самостоятелно и имаше достатъчно храна, вода, електричество и място за хора, които да се подслонят тук, докато последиците от бедствието отшумят. Фактът, че всичко бе ново и построено от „Отговорните“, го накара да си помисли, че точно те щяха да предизвикат бедствието. Припомни си ужасите, които Хуан и екипът бяха открили на борда на „Златна зора“, и потръпна.

Взе си две шишета вода и отвори консерва с праскови, които изяде лакомо, като сладкият сироп се стичаше по насинената му брадичка. Уви найлонов чаршаф около торса си, макар да знаеше, че съвременните лекари не превързваха напукани ребра. Стегнатият найлон облекчи болките му, а храната и водата го заредиха с енергия.

Натъпка още две бутилки в дълбоките джобове на гащеризона си и продължи проучването. Подмина няколко души из коридорите. Те изгледаха учудено раните, после кимнаха със съчувствие, когато им обясни, че е бил нападнат от избягалия затворник.

Намираше се едно ниво над килията, в която го бяха измъчвали, когато откри, че не всички членове на организацията щяха да посрещнат Армагедон в бетонния лабиринт. Пред него стоеше масивна двойна врата с електронна ключалка. Платката още не бе монтирана и на пода пред нея лежаха инструменти. Очевидно майсторът бе изтичал да донесе нещо забравено.

Макс не губи време, а влезе в обезопасеното помещение. Подът бе застлан с дебел зелен мокет, а стените — облицовани с ламперия. Боята все още миришеше, което означаваше, че бе нанесена наскоро. Осветлението беше флуоресцентно, но лампите бяха от по-добро качество и дори се виждаха аплици по стените. Картините бяха пъстри, но ненатрапчиви. По някаква причина помещението му напомни за кантората на един от адвокатите му по развода. Трапезарията приличаше повече на луксозен ресторант с плоски екрани по стените вместо прозорци. Столовете бяха тежки, тапицирани с мека кожа, а плотът на бара бе от солиден махагон.

Той намери зала с кабинки за малка армия секретарки и комуникационен център, който би предизвикал завистта на Хали Касим. Влезе в центъра и затърси телефон или радио, но никога преди не бе виждал подобна система. Чувствайки се изложен на риск в малката стая, той реши да опита отново по-късно и продължи проучването си.

Встрани от функционалната част на това, което Макс бе кръстил „тузарското крило“, се намираха спални, обзаведени като в петзвезден хотел. На нощните шкафчета нямаше библии, а екземпляри от книгата на Лайдъл Купър „Размножаваме се до смърт“. Стаите бяха за около четиридесет души или двойки. Очевидно в тях трябваше да се подслони елитът на „Отговорните“ — лидерите, бордът на директорите, богатите последователи. В най-далечния край се намираше апартаментът на Том Северънс и жена му. Това бе най-луксозното място. Банята беше с размера на гарсониера, а ваната изглеждаше достатъчно голяма, за да се нуждае от спасител.

Макс прекара нощта на леглото на Северънс, а на сутринта изми зъбите си с четката му. Докато плакнеше устата си, Хенли се стресна от гласове във всекидневната. Позна грубия акцент на Зелимир Ковач. Чу плътен, мек глас, който очевидно принадлежеше на Томас Северънс. Третият глас го накара да наостри уши втрещено. Беше доктор Адам Дженър.

Макс се вслуша в разговора им и се ужаси. Всяко разкритие звучеше още по-зловещо от предишното. Дженър се оказа доктор Лайдъл Купър. Гениален номер, на който Хенли мрачно се възхити. Вярата и отдадеността им на каузата бяха много по-силни, отколкото хората си мислеха. Това всъщност беше религия с пророци, мъченици и многобройни последователи, готови на всичко за вярата си.

Северънс спомена нещо за самоубийството на Гил Мартел, което подсказа на Макс, че Ковач бе убил директора на гръцкото имение. После Хенли изслуша кошмарния им план да пуснат създадения вирус по света и да стерилизират половината човечество.

Този път не се възхити, но осъзна гениалността на зловещия план. Цивилизацията нямаше да оцелее при координирана биологична атака, която убива половината си жертви, но планираното от „Отговорните“ бе нещо различно. Човечеството щеше да се върне едно поколение назад, но накрая щеше да оцелее и преуспее. Макс бе прочел всичко възможно за учението на Купър, когато бившата му съпруга му съобщи, че синът им се бе присъединил към организацията. Докторът твърдеше, че мракобесието през Средновековието никога нямало да приключи, ако не била чумата, избила половин Европа и довела до нова ера на просперитет.

Макс бе сигурен, че нещата не са толкова прости, но се зачуди как щеше да реагира днешният свят, свикнал на двадесет и четиричасова информация и бързи пътувания. Петдесет години след пандемията населението щеше да е запълнило пролуките, оставени от загиналите, и светът можеше да стане по-добро място. Но Макс не искаше да е част от подобен свят. Според него Купър, Северънс и Ковач нямаха право да решават съдбините на човечеството.

Искаше му се да изскочи от банята и да ги очисти с голи ръце, но знаеше, че няма да направи повече от пет-шест крачки, преди Ковач да го застреля. Наложи си да се успокои. Щеше да му се предостави по-добра възможност. Просто трябваше да прояви търпение.

След като тримата мъже си тръгнаха, Макс се измъкна от апартамента и се скри във вградения гардероб в една от неизползваните хотелски стаи, убеден, че засега е в безопасност. Мозъкът му копнееше да поразсъждава върху проекта, който Северънс и бандата му се канеха да осъществят, но Макс се съсредоточи върху това как конкретно щяха да изпълнят плана си.

Бяха споменали предавател. Щяха да координират пускането на вируса чрез предаване на някакъв активиращ код. Макс веднага видя пропуска. Въздушно предаване, дори на къси вълни, не можеше да обхване целия свят. Факторите, които можеха да предизвикат смущения в сигнала, бяха прекалено много — от климатичните условия до активността на слънцето. Не, не става дума за къси вълни, помисли си той.

Спомни си тунела в подземието и намотките от дебели медни жици, както и огромните генератори, които „Отговорните“ бяха инсталирали.

— Шибана антена за ИНЧ — прошепна той и в същия миг осъзна как щеше да предупреди Хуан.

Изчака Ковач да проведе теста, после се вмъкна в помещението, което бе сметнал за зала за комуникации. Нужни му бяха двадесет вбесяващи минути, за да разбере как да използва предавателя. Настрои честотата и изпрати съобщението си.

„ОРЕГОН. ТУК Е МАКС. ВИРУСНА АТАКА НА ПЕТДЕСЕТ ПЪТНИЧЕСКИ КОРАБА. НЕ УБИЙСТВО, А ПО-ЛОШО. ИНЧ Е КЛЮЧЪТ. УНИЩОЖЕТЕ ГО С ЯДРЕНО ОРЪЖИЕ ДО 72 ЧАСА.“

Ужасно му се искаше да добави местоположението на предавателя, но нямаше представа къде се намира. Просто трябваше да вярва, че Хали щеше да успее да го открие по източника на сигнала. Освен това нарочно бе използвал думите „ядрено оръжие“, защото знаеше, че бункерът е непревземаем и можеше само да се надява, че Хуан щеше да намери начин да го унищожи.

Върна се в скривалището си в гардероба, след като си взе няколко шоколада и бира от минибара в стаята. Беше сигурен, че тъй като денят на атаката наближава, Северънс щеше да накара Ковач да разположи пазачи близо до изхода. Значи не можеше да се измъкне оттам. Не възнамеряваше да се жертва и разполагаше с по-малко от три дни, за да намери друг изход.

Том Северънс седеше в кабинета си и разговаряше с Лайдъл Купър, когато някой почука. Той вдигна глава и бързо свали очилата, които напоследък бе принуден да използва. На вратата стоеше Зелимир Ковач. Сърбинът изглеждаше необичайно мрачен. Каквото и да бе станало, очевидно бе лошо.

— Какво има? — попита Северънс.

— Току-що съобщиха по новините. Смъртен случай на пътнически параход в Истанбул. Зак Реймънд, един от хората ни на „Златно небе“.

— Той беше начело на отряда ни на борда, нали?

— Да, сър.

— Знаем ли подробности?

— Паднал от балкона на корабния атриум и загинал намясто.

— Значи е било инцидент?

— Така твърдят в новините, но аз не вярвам. Прекалено голямо съвпадение е лидерът на групата ни да умре.

— Да не би да мислиш, че е бил убит от хората, които организираха отвличането на Кайл Хенли? — саркастично попита Северънс. — Не ставай смешен. Никой не би могъл да направи връзката.

— Има и друго. Тъкмо се чух с екипа ни на Филипините. Казаха, че двама мъже пристигнали в изоставената фабрика и открили старите японски катакомби. Двамата натрапници загинали вътре след експлозия, но самият факт, че са били там, ме притеснява.

Северънс сключи пръсти под елегантната си брадичка, оформена от скъп пластичен хирург.

— Ако някой се е заинтересувал от нас, е научил за клиниката ни във Филипините. Не знам как са разбрали за японските тунели. Явно са се поровили повече. Но това е без значение, тъй като са мъртви, а зад нас не остана нищо, което да ни уличи в престъпление.

— Това не ми харесва, Том — намеси се Купър. — Прекалено много е заложено на карта, за да рискуваме да ни разкрият, а аз не вярвам в съвпадения. Можех да не мисля за заплахи към операцията ни, ако имахме предвид само отвличането на Кайл Хенли. Но сега има два отделни инцидента: проникването във Филипините и смъртта на Зак Реймънд. Някой е по петите ни.

— Ако беше така, досега ФБР щеше да е атакувало имението ни в Калифорния и да е притиснало правителството в Атина да направи същото в Гърция.

Основателят на „Отговорните“ не можа да обори аргумента.

— Ами ако става дума за организацията, която Хенли нае за връщането на сина си? — предположи Ковач. — Може още да действат според първоначалните инструкции и да изпробват защитата ни, опитвайки се да намерят начин да спасят и момчето, и бащата.

Купър подскочи.

— Звучи напълно логично.

— Значи не мислиш, че знаят за плана ни? — попита Северънс.

— Вероятно не — отговори Ковач. — Но ако са имали време да разпитат Зак Реймънд, ФБР вече може да планира нападението, което Том спомена.

— Имаш ли идеи?

— Да, сър. Трябва да се кача на „Златно небе“, за да се уверя, че вирусът не е открит. Ако е станало така и са го предали на властите, те ще имат предимство пред нас и могат да открият лек за заболяването още преди хората да започнат да проявяват симптоми. Освен това бих предложил да предизвикаме пълно комуникационно затъмнение на кораба — без достъп до интернет, без телефонна и радиовръзка с брега. По този начин враговете на борда няма да могат да се свържат с шефовете си.

— Накъде плава „Златно небе“ в момента?

— На път от Истанбул към Ираклион, Крит. Лесно мога да пресрещна кораба, когато се спусне през гръцките острови.

Само няколко души извън организацията знаеха, че собственикът на „Златни пътешествия“, компанията, която притежаваше „Златно небе“ и злощастния близнак „Златна зора“, бе член на „Отговорните“. Беше се присъединил към тях, тъй като той и жена му не можаха да си родят деца, а учението на Лайдъл Купър им помогна да приемат този факт и дори да му се радват. Макар да правеше огромни дарения за каузата и да даваше впечатляващи отстъпки, когато предоставяше корабите си за морските почивки на организацията, корабният магнат не бе част от вътрешния кръг посветени, който бе изготвил плана да използват параходите за разпространение на генетично модифицирания вирус.

— Бихте могли да телефонирате на президента на параходната компания — продължи Ковач — и да му обясните, че групата, нападнала „Златна зора“, планира нещо подобно за „Златно небе“. Уредете ми да се кача на борда и да задържа кораба в морето, докато пуснем вируса. Тогава, дори ако открият нещо, няма да могат да предупредят никого.

— В подобен случай той ще настоява да прекрати пътешествието.

— Кажете му, че искаме услуга от него. На борда има петдесет „Отговорни“. Повечето нямат представа какво ще се случи, но ще ми помогнат да претърся кораба.

Северънс погледна Лайдъл Купър. Бившият изследовател дължеше младежкия си вид на безброй пластични операции, но огънят в очите му си беше чисто негов. Това бе пламъкът на върховно убеждение и пълна отдаденост на вярата.

— Том — каза Купър, — човечеството е на ръба на пропастта. Има прекалено много усти за хранене, а природните ресурси намаляват с все по-висока скорост. И двамата знаем, че това е единственият хуманен начин да предотвратим срива на пет хиляди години цивилизация. Открихме метода за действие още в основите на същата тази цивилизация. Той е правилен и справедлив. Трябва да направим всичко възможно, за да успеем. Не ми се иска да се отклоняваме от плана, но смятам, че господин Ковач е прав. Някой някак си е узнал нещо. Съгласен съм, че звучи доста неясно, но не можем да си позволим да рискуваме сега. Прекалено близо сме до целта. Дни, а не седмици. Ако те имат хора на „Златно небе“, които търсят вируса, ще могат да съобщят на властите как ще бъде пуснат и цялата ни работа ще се окаже безрезултатна.

Северънс кимна.

— Да. Разбира се, прав си. Май проявих излишна надменност, когато реших, че сме прекалено добри, за да бъдем уязвими. Ще поговоря с параходната компания. Ще уредя качването ти на борда, Зелимир, заедно с необходимия персонал и оборудване. Ще се уверя, че капитанът ще ти сътрудничи. Запомни следното: при никакви обстоятелства вирусът не трябва да напуска кораба. Направи всичко възможно. Ясно ли е?

— Да, сър. Всичко възможно.

— Чувствате ли го? — попита Купър и двамата мъже го погледнаха въпросително. — Борим се с тъмните сили, които са отвъд нашето измерение. В продължение на хиляди години те са оформяли човека и са създали днешното същество, готово на самоунищожение. Докарали са човечеството до момента, в който е готово да се самоизяде. Но сега ние отвръщаме на удара и поемаме контрол над съдбата си. Чувствам го. Долавям учудването им, че не се прекланяме пред волята им, а започваме да градим собствения си път. Когато успеем, ще бъдем свободни. Ще процъфтим в нов свят, където вече не могат да ни докоснат. Ще разбием невидимите робски окови, в които хората страдат, макар да не го знаят. А ние наистина сме страдали. Те са ни направили неспособни да устоим на животинските си инстинкти и вижте докъде ни е довело това. Войни, глад, вечна нужда. Техният прикрит контрол в продължение на безброй поколения ни е довел дотук. Когато най-после осъзнах, че никое разумно общество не би избрало да живее по начина, по който ние живеем, едва тогава разбрах, че не ние контролираме всичко това, а сили извън нашата галактика. Те са влияели на мислите ни и са ни водили към Армагедон по причини, които не разбирам. Аз бях първият, който схвана това, а вие и хора като вас също разбраха, че светът нямаше да страда така, ако срещу нас не стояха външни сили. Но краят на машинациите им приближава. Няма да повлияят на това, което ни предстои, защото ще се погрижим всички да узнаят кои са те и какво са направили. Господа, просто не мога да ви обясня колко съм развълнуван. Предстои велик момент, а ние ще стоим рамо до рамо, за да му се наслаждаваме.

Ковач винаги бе изпитвал неудобство от извънземния фактор в учението на доктор Купър. Но разбираше увеличаващия се брой на населението и намаляващите ресурси, както и резултата от сблъсъка на двете, затова не каза нищо. За него бе достатъчно, че щеше да помогне на човечеството да се спаси от самото себе си. А в момента се интересуваше повече от залавянето на вероятните врагове на борда на „Златно небе“, отколкото от великото събуждане.