Приказка за Синдбад Мореплавателя (7)

Седмото пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Знайте, хора, че когато се върнах от шестото си пътешествие и отново подех прежния си начин на живот сред охолство и радости, сред шеги и песни, живях така доста време, непрекъснато сред разни удоволствия, дни и нощи наред; пък и нали бях натрупал големи богатства. Въпреки това обаче душата ми отново закопня да види нови страни, да се понеса по моретата, да се присъедини към други търговци и да се порадвам на разкази за нови неща. Щом взех решение да го сторя, накарах слугите си да приберат в годни за пренасяне по море бали скъпоценни стоки и ги откарах от град Багдад в Басра. Там намерих един кораб, който тъкмо се готвеше да отплува и на който се бяха насъбрали група търговци на едро. Качих се при тях на палубата и се сприятелих с всички; скоро отплавахме весели и доволни към широкия свят.

Ветровете бяха все благоприятни, докато пристигнахме в един град, който се нарича Мадинат ес-Син^[1]. Весели и доволни, каквито бяхме, ние продължихме пътуването си, разговаряхме за пътешествия и за търговията си, когато неочаквано и неподозирано се разрази страшна буря, която се стовари върху нас от посоката, по която пътувахме, и ни заля с дъжд, така че и ние, и балите ни целите нагизнахме във вода. Тогава покрихме стоките с филцови чергила и кълчищени платна, за да не се повредят от дъжда, и отправихме молитвите си към аллах всевишния, като го молехме смирено да ни спаси от опасността, която бе надвиснала над нас. Капитанът обаче се изправи, превърза се през кръста с едно въже, запретна ръкави и се покачи по мачтата. Оттам той се огледа надясно и наляво, после погледна надолу към хората на палубата, удари се по лицето и започна да си скубе брадата. Ние му извикахме:

— Какво има, капитане?

А той отвърна:

— Молете аллах всевишния да ни спаси от опасността, сред която се намираме! Оплачете съдбата си и се простете помежду си! Знайте, че сме изпаднали под властта на вятъра и той ни е отнесъл в най-крайното море на света.

После той слезе от мачтата, отвори една ракла и извади оттам кесия от памучно платно, отвори я и взе отвътре някакъв прах, който приличаше на дървесна пепел. Сетне навлажни праха с вода, почака малко и го помириса. Взе след това от раклата една малка книжка, прочете нещо в нея и ни каза:

— Знайте, пътници мои, че в тази книга има едно странно описание, според което всеки, когото ветровете отнесат в тукашната местност, не може да се върне назад, а загива по тези места. Местността се нарича Царската местност^[2] и тук се намира гробът на нашия господар Соломон, сина на Давид — хвала и на двамата! Тук има огромни и страшни змии. Всеки път, когато кораб попадне из тези места, пред него изплува от морските дълбини огромна риба и го поглъща заедно с целия му товар.

Кито чухме тези думи от устата на капитана, ние много се изненадахме, ала едва той млъкна, неочаквано корабът ни се повдигна от водата, после пак потъна надолу и ние чухме някакъв пронизителен рев, силен като гръмотевичен тътен. Изплашихме се до смърт и решихме, че вече е свършено с нас. В същия миг към кораба се насочи една риба, грамадна като планина, и ни ужаси до смърт; ние заплакахме горчиво над съдбата си и се приготвихме да мрем. Гледахме учудени страшния звяр. Тогава се появи втора риба! Тя беше още по-голяма и по-огромна от всичко, което бяхме виждали дотогава; като я видяхме, ние се простихме един с друг и се завайкахме за живота си. И ето неочаквано изплува трета риба, още по-грамадна от другите две, които се бяха появили преди това. Ние изгубихме ума и дума и не бяхме на себе си от ужас и страх. А трите риби заплуваха в кръг около кораба ни и ето че третата вече разтвори широко уста, за да погълне кораба с всичко, което бе натоварено на него. В този миг обаче излезе страшна буря, която издигна кораба нависоко и го захвърли върху един голям риф, където той се разпадна на парчета. Всички дъски се разхвърчаха и стоки, търговци и пътници паднаха във водата. Аз смъкнах дрехите от тялото си, като останах само по една риза, и заплувах, докато успях да се добера до една дъска от разбития кораб и се вкопчих в нея. После се покатерих отгоре и я яхнах. Вълните и вятърът ме мятаха над водата насам натам като играчка, ала аз здраво се държах о дъската; вълните ту ме издигаха нагоре, ту ме смъкваха надолу. Намирах се в най-ужасното положение, което може да си представи човек, изплашен до смърт, гладен и жаден. Тогава започнах да се укорявам за всичко, което бях направил, та сега душата ми така да страда, след като най-после бе намерила спокойствие. И си казах:

„О, Синдбад Мореплавателю, ти никога няма да се умориш; всеки път попадаш в беда и сред опасности, ала не се отказваш да предприемаш нови пътешествия по море и ако се откажеш, то е само привидно. Търпи сега онова, което те сполетя, защото всичко, което ти се случи, ти сам си го заслужи. Аллах всевишният ми е изпратил това изпитание, за да се откажа най-после от вечното си желание да пътувам; страданията ми сега са само последици от страстите ми, а при това аз имам толкова много пари и богатства. — И като се поуспокоих и започнах да размишлявам по-разумно, си казах: — По време на това си пътешествие обаче наистина ще дам обет пред аллах всевишния да се откажа по-нататък от всякакви пътешествия. За в бъдеще никога вече няма да заговарям, дори няма и да помислям за такова нещо.“

Замолих смирено аллах всевишния и дълго плаках; и си мислех как бях живял по-рано сред спокойствие и радости, весел, щастлив и задоволен от всичко. Плувах така два безкрайни дни, докато най-после стигнах до един голям остров, на който растяха много дървета и течаха потоци. Там ядох от плодовете на дърветата и пих от водата на потоците, докато се съвзех, и ето че животът се върна в мен и аз набрах нови сили и сърцето ми се освободи от потиснатостта. Тръгнах да обиколя острова и видях от другата му страна една широка сладководна река, която се носеше с голяма сила. Тогава си припомних за сала, с който бях плувал някога, и си казах:

„Ще трябва пак да си направя такъв сал, може би чрез него ще се измъкна от сегашното си положение. Спася ли си живота, значи съм постигнал целта си, и се заклевам пред аллах всевишния никога вече да не предприемам пътешествия, ако пък умра, сърцето ми най-после ще си отдъхне от всички мъки и страдания.“

Заех се веднага за работа и събрах клони от дърветата; те бяха от скъпоценно сандалово дърво, каквото никъде другаде няма, но тогава аз не знаех това. След като насъбрах достатъчно дървета, измислих един нов план и сплетох въжа от дребни клони и от тревите, които растяха по острова; завързах с тях сала и си казах:

„Ако и сега се спася, то това ще бъде голяма милост на аллаха.“

Така стъпих върху сала и се понесох с него по течението, докато стигнах до другия край на острова. После обаче аз се отдалечих от сушата и продължих да плувам един ден, втори ден и трети ден, откакто бях напуснал острова. През всичкото време лежах на сала, без да ям нищо, само когато усещах жажда, пиех от водата на голямата река и вече бях заприличал на олюляваща се кокошка от възбудата, глада и жаждата. Най-после салът стигна до подножието на една голяма планина, под която минаваше реката. Като видях това, аз се изплаших за живота си, като си спомних тесния процеп, през който трябваше да се промъквам по-рано, докато плувах по онази река. Реших да спра сала и да сляза в подножието на планината, ала течението беше по-силно от мен и повлече сала под планината. Като видях това, реших, че с мен вече е свършено, и възкликнах:

— Няма друга власт и друга сила освен аллах всевишния и всемогъщия!

Скоро обаче салът излезе отново на открито и пред мен се простираше голяма долина, по която реката се спущаше надолу с гръмотевичен шум и със силата на вятъра. Вкопчих се здраво с ръце о сала от страх, че ще падна във водата, докато вълните ме подхвърляха насам и натам. Салът ми обаче полетя заедно с водите надолу в долината, тъй като аз не можех да го спра или да го отклоня към брега. Най-после достигнах до един град, който беше много гъсто населен. Жителите му ме бяха видели върху сала, който се носел сред реката по течението, и хвърлили мрежи и въжа върху мен, за да ме изтеглят от водата на сушата. Паднах на земята като мъртъв сред тях; толкова много бях изнурен от глада, от бодърствуването и от страха. Тогава измежду хората излезе напред един възрастен човек, благороден старец, пристъпи към мен, поздрави ме с „добре дошъл“ и хвърли към мен много красиви дрехи, за да покрия с тях голотата си. После ме взе със себе си и тръгнахме заедно по улиците и той ме отведе в една баня; там ми донесе освежителни шербети и скъпи благовонни масла. Когато излязохме от банята, той ме отведе в своята къща и домашните му се зарадваха, че ме виждат. Той ми посочи едно красиво кресло и поръча да ми донесат скъпи ястия. Ядох, докато се нахраних, и благодарих на аллах всевишния за спасението си. След като направих това, слугите му ми донесоха топла вода, за да си измия ръцете, а робините му ми подадоха копринени кърпи; избърсах с тях ръцете и устата си. Веднага след това старецът нареди да освободят за мен в страничното крило на къщата му една стая и заповяда на своите слуги и слугини да ми прислужват, да изпълняват всички мои желания и да се грижат за всичко, от което имам нужда. И така, обграден от техните грижи, аз останах три дни в тази стая за гости, хранех се добре, пиех хубави вина и се радвах на скъпи благовония, докато силите ми отново се възвърнаха; страхът ми изчезна, сърцето ми се успокои и в душата ми отново се всели мир. На четвъртия ден старецът дойде при мен и каза:

— Ти ни зарадва със своето гостуване, сине мой! Хвала на аллаха за твоето спасение! Кажи, искаш ли да дойдеш заедно с мен на брега и после да отидем на пазара, за да продадеш стоката си и да получиш печалба? Така ще си купиш нещо, с което ще можеш да търгуваш.

Помълчах известно време, тъй като си казах: „Че откъде мога аз да имам стока? Защо говори той така?“

Старецът обаче продължи:

— Сине мой, не се грижи за нищо и не му мисли много, а ела да вървим на пазара! Намерим ли някой, който да ти предложи за твоята стока толкова, колкото на теб ти хареса, вземи парите за себе си, ако не се съгласиш с цената обаче, аз ще запазя стоката за теб в моите складове, докато дойдат добри дни за твоята търговия.

Аз все още размислях и си казах наум: „Прави, каквото ти казват! Сам ще видиш каква е тая стока!“

Така отговорих на стопанина:

— Слушам и се подчинявам, мой чичо шейх, нека аллах благослови деянията ти! Нямам намерение да ти противореча в нищо.

После отидох заедно с него на пазара и там видях, че салът, с който бях пристигнал, е разглобен, а той бе направен от скъпо сандалово дърво. Той възложи на викача да обяви стоката за продан. И щом посредникът я предложи, веднага надойдоха много търговци и започнаха да наддават; наддаваха все повече и повече, докато цената достигна хиляда динара. Тогава те престанаха да наддават; шейхът обаче се обърна към мен и ми каза:

— Чуй, сине мой, по това време тази цена е подходяща за стоката ти; желаеш ли да продадеш на същата цена, или смяташ да изчакаш, тогава аз мога да прибера дървата в моите складове, докато дойде време, когато ще можеш да поискаш и да очакваш по-висока цена?

Отговорих му:

— Господарю мой, ти ще трябва да решиш, направи каквото ти прецениш!

— Синко — продължи той, — искаш ли да ми продадеш дървата за сто динара повече, отколкото ти предлагат търговците тук?

— Да — отвърнах аз, — ще ти ги продам на тази цена, приемам я.

Тогава той заповяда на своите слуги да отнесат дървесния материал в неговите складове и след като се върнахме двамата в дома му, седнахме и той наброи парите. Заръча да донесат една касетка и сложи парите вътре; после заключи касетката с железен ключ и ми даде ключа. След няколко дни шейхът ми каза:

— Синко, искам да ти направя едно предложение и ще ми бъде много приятно, ако ти го приемеш.

— И какво е това предложение? — попитах аз, а той отговори:

— Знай, че аз съм вече стар човек, а нямам наследник. Имам обаче дъщеря, млада на години и хубава, богата на пари и на достойнства. Искам да я оженя за теб, за да останеш ти в нашата страна заедно с нея. После ще ти оставя всичко, което притежавам и с което разполагам. Защото аз съм вече стар човек и ти скоро ще заемеш мястото ми.

Мълчах и не му отвърнах нищо. Тогава той продължи:

— Синко, съгласи се с онова, което ти казвам! Защото аз ти желая най-доброто; приемеш ли моето предложение, скоро ще те оженя за дъщеря си; тогава ти ще ми бъдеш като роден син и цялото ми богатство и всичката ми собственост ще принадлежат на теб. Ако имаш желание да търгуваш и да заминеш за своята страна, никой няма да ти попречи; цялото мое богатство ще ти бъде на разположение. Направи, както искаш и както сам решиш!

— В името на аллаха, чичо шейх — отвърнах му аз, — ти ми стана като баща. Аз съм преживял много ужаси и затова вече не мога да се реша сам на нищо. Ти направи, както желаеш.

Тогава шейхът изпрати слугите си да повикат кадията и свидетели, щом те дойдоха, той ме ожени за дъщеря си и уреди за нас голямо сватбено празненство. След това ме отведе при нея и аз видях една девица с чудна хубост и нежност, с красива снага; тя беше облечена в скъпи одежди, с много украшения, скъпоценни камъни, огърлици, все неща, които струваха хиляда пъти по хиляда жълтици, толкова, колкото никой не можеше да заплати. И щом влязох при нея, тя много ми хареса и ние веднага се обикнахме. Живях дълго с нея сред истинска радост и веселие, докато баща й си отиде по волята на аллах всевишния. Тогава ние го положихме на носилка и го погребахме; и премина в мои ръце всичко, което той бе притежавал, всичките му слуги и роби станаха моя собственост и занапред действуваха по мое нареждане. А търговците ме въведоха в службата му, защото той беше техен старейшина и никой никога не бивало да предприеме нищо без негово знание и без негово разрешение. И ето сега аз заех мястото му. Като поопознах по-отблизо жителите на града, аз забелязах, че те се променяха по веднъж в месеца; тогава им израстваха криле и те излитаха към облаците в небето, а в града оставаха само жените и децата. Казах си:

„Щом дойде първо число на месеца, ще помоля някого от тях да ме вземе и ме отведе там, където те отиват.“

И щом започна новият месец и техните лица се промениха, а телата им също, аз пристъпих към едного от тях и му казах:

— В името на аллаха, заклевам те, вземи и мен със себе си, за да мога и аз да видя всичко и после да се върна заедно с вас!

Той обаче ми възрази:

— Това е нещо напълно невъзможно.

Аз обаче не престанах да го увещавам, докато той се съгласи и аз се уговорих и с останалите. Тогава се залових за него и той полетя заедно с мен, без да бях казал нещо за това на близките си, на слугите и на приятелите си. Човекът летеше все по-нагоре и по-нагоре, а аз висях на раменете му, докато той ме отнесе чак във висините и чух как ангелите хвалят бога в царството небесно. Възкликнах учуден:

— Хвала на аллаха! Слава на бога!

Едва що изрекох тази похвала обаче и от небето полетя към нас огън, който насмалко не изгори хората. Тогава всички те се спуснаха надолу и ме хвърлиха върху една висока планина и тъй като много ми се бяха разсърдили, се отдалечиха и ме оставиха сам. Стоях сам-самичък на планината. Започнах да се упреквам за онова, което бях сторил, и казах:

— Няма друга сила и няма друга власт освен аллах всевишния и всемогъщия! Всеки път, когато едва се измъкна от някоя беда, попадам в нова, която е още по-страшна от предишната.

И докато седях така на планината и не знаех накъде да поема, изведнъж се появиха двама младежи, красиви като луната, и всеки държеше по една златна тояга в ръка и се подпираше на нея. Пристъпих към тях и ги поздравих; и когато те отговориха на поздрава ми, им рекох:

— В името на аллаха, кажете кои сте вие и какво смятате да правите тук?

Те отвърнаха:

— Ние сме слуги на аллах всевишния.

След тези думи те ми подадоха една от двете тояги от червено злато, които носеха, и си отидоха, и отново ме оставиха сам. А аз тръгнах по билото на планината, като се опирах на тоягата и си мислех за думите на тези двама младежи; в този миг ненадейно от планината изскочи някаква змия, която бе налапала един мъж в устата си чак до кръста; човекът крещеше:

— Който ме освободи, него аллах ще го освободи от всички беди!

Изтичах към змията и я ударих със златната тояга по главата. А тя веднага изплю човека от устата си. Тогава той пристъпи към мен и каза:

— Тъй като ти ме спаси от тази змия, аз никога вече няма да се отделя от теб; ти ще станеш мой другар из тази планина.

— Да си жив и здрав! — отвърнах аз.

И ние тръгнахме двамата по планината, докато неочаквано насреща ни се изпречиха група хора. Вгледах се в тях и, виж ти, единият бе мъжът, който ме бе носил на рамената си, докато летеше във въздуха. Отидох при него, помолих го за прошка и му заговорих приятелски, като казах:

— Приятелю мой, човек не бива така да постъпва с приятеля си!

Ала той ми отвърна:

— Ти ни навлече голямо нещастие, задето възхвали аллах, докато те носех на гърба си.

— Не ми се сърди! — продължих аз. — Не знаех, че не бива, занапред няма да кажа нито дума повече.

Тогава той се съгласи да ме вземе отново, ала само при условие, че никога няма да споменавам името на аллаха и никога няма да го възхвалявам, докато се намирам върху гърба му. После ме взе отново на гръб и полетя както преди заедно с мен, докато ме отнесе в дома ми. Там жена ми излезе да ме посрещне, поздрави ме и се зарадва много, задето си бях дошъл, и ми каза:

— Пази се, друг път не тръгвай с тези хора и не се сближавай с тях, защото те са братя на дявола и не бива да произнасят името на аллах всевишния!

— А как се отнасяше баща ти с тях? — попитах я и тя ми каза:

— Баща ми не беше от тях и не правеше като тях. И тъй като сега той умря, аз смятам, че ще бъде най-добре ти да продадеш всичко, което имаме, да закупиш стоки с парите и да заминеш заедно с мен в своята родина, при своите близки; аз нямам никакво желание да остана в този град, след като майка ми и баща ми починаха.

Тогава аз разпродадох малко по малко всичкото имущество на шейха и непрекъснато следях дали някой от града няма да тръгне за Багдад, за да се присъединя към него. И докато вършех това, скоро разбрах от неколцина граждани, че искали да заминат натам, но не можели да намерят кораб, затова те закупиха много дървен материал и си построиха голям кораб. Аз се уговорих с тях за цената на пътуването ми и за откарването на стоките ми и след като им заплатих предварително цялата искана сума, отведох жена си и пренесох цялото ни движимо имущество на кораба, изоставих само недвижимите имоти и земите. После поехме по морето и плувахме така от остров на остров, от едно море в друго. Времето и вятърът бяха благоприятни и ние пристигнахме по живо, по здраво в град Басра. Този път не останах там, а веднага наех един друг кораб, върху който прехвърлих всичката си стока, и се отправих към Багдад. Там отидох в моя квартал, влязох в дома си и поздравих своите близки, приятели и познати; после прибрах всички стоки, които бях донесъл, в складовете си. Моите близки обаче пресметнали времето, докато съм отсъствувал от дома по време на седмото си пътешествие, и излязло, че ме е нямало двадесет и седем години, затова те вече били изгубили напълно надежда за моето завръщане. Като се върнах при тях и им разказах за всичките си преживелици и приключения, те много се изненадаха и ме поздравиха, задето се бях върнал щастливо в родината. После аз дадох обет пред аллах всевишния, че никога вече няма да предприемам никакво пътешествие по суша или по вода, след като бях успял да запазя живота си по време на седмото си пътешествие, то сложи край на моите пътувания и на желанието ми за нови приключения. Благодарих на аллах всевишния и всепризнатия и го възхвалих от все сърце, задето ме бе върнал обратно при моите близки в родината ми. Прецени сега, о, Синдбад Носачо, всичко, което аз преживях и изпитах, и колко нещо ми е минало през главата!

— В името на аллах, заклевам те — казал след това Синдбад Носача на Синдбад Мореплавателя, — не ми се сърди за онова, което ти причиних!

И занапред двамата заживели като най-близки приятели и другари сред веселие, радост и щастие до деня, в който при тях дошъл онзи, който кара радостите да замлъкнат и разкъсва връзките между приятелите, унищожава дворците и изравя гробовете, онзи, който е потирът на смъртта — хвала нему живия, който никога не умира.