Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Boman (2009)
Корекция
Alegria (2009)
Разпознаване
?

Издание:

Приказки от хиляда и една нощ

Съставител: Йордан Милев

Издателство „Народна младеж“, София, 1984

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Илюстрации: Любен Зидаров

Редактор: Анна Сталева

Художник на корицата: Стефан Груев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Албена Любенова

 

Die Erzählungen aus den tausendundein Nächten

Vollständige deutsche Ausgabe in sechs Bänden. Insel Verlag, Leipzig

История

  1. — Добавяне (сканиране: Boman, редакция: Alegria)

Четвъртото пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Знайте, о, братя мои, че когато се върнах в град Багдад, аз останах сред своите близки и сред приятелите и другарите си и живях сред радост и блаженство и удобства и забравих какво бях преживял, защото сега ми беше добре. Отдадох се напълно на радостите, на игрите и песните с дружината на моите приятели и другари и водех най-хубавия живот, който човек може да си представи. Но въпреки това душата ми отново ме изкуси за лошо и ми пошушна да тръгна по широкия свят и аз отново закопнях да отида сред непознатите народи да търгувам и да печеля. И тъй като решението ми беше твърдо, накупих скъпоценни стоки, подходящи за пътуване по море, наредих да ги направят на бали, като взех този път повече стоки от обикновено. После поех от Багдад към Басра, натоварих стоките на един кораб и се срещнах там с хора, които се числяха към първенците на града. Поехме и с благословията на аллах всевишния нашият кораб се понесе по кипящите вълни на бушуващото море. Но тъй като имахме попътни ветрове, плавахме дълго денем и нощем от остров на остров и от море на море, докато неочаквано един ден задуха неблагоприятен вятър. Тогава капитанът заповяда да пуснат котва и спря кораба в открито море от страх, че може да потънем в глъбините. И докато угрижени молехме коленопреклонно аллах всевишния да ни спаси, неочаквано върху нас връхлетя страшен ураган, разкъса платната на парчета и помете във водата хората заедно със стоките, с имуществото и вещите, които притежаваха. И аз потънах заедно с всички, ала заплувах по водата и се носих така половин ден и когато мислех вече, че съм загубен, аллах всевишният ми изпрати една дъска от разбития кораб; аз се покачих върху нея, а същото сториха и неколцина търговци. И ние заедно се понесохме върху дъската, като движехме краката си във водата като весла, а вятърът и вълните бяха благоприятни за нас. Прекарахме цял ден и цяла нощ така; на другия ден рано сутринта обаче срещу нас излезе буря, морето се развихри, надигнаха се огромни вълни и вятър и вълните ни изхвърлиха на един остров. Ние бяхме полумъртви от тревоги и напрежение, от студ и глад, от ужас и жажда. Въпреки това тръгнахме по острова и намерихме всевъзможни растения, от които ядохме, за да продължим живота си и да наберем сили. Нощта прекарахме на брега на острова. А когато разсъмна и светът се озари от светлина и блясък, ние станахме и тръгнахме да обходим острова по всички посоки. Тогава неочаквано в далечината пред нас блесна някакво здание. Насочихме се към тази далечна постройка и спряхме едва когато стигнахме вратата й. Ала щом застанахме там, отвътре излязоха и се нахвърлиха върху нас цяла тълпа голи мъже. Те не ни казаха нито дума, а ни сграбиха и ни отвлякоха пред своя цар. Той ни даде знак да седнем и когато ние седнахме, ни донесоха някакво ястие, което ние не познавахме и каквото дотогава не бяхме виждали. Сърцето ми ме предупреди и аз не хапнах нищо, макар че другарите ми ядоха. Това, че аз се въздържах да не ям, се случи по волята и благоволението на аллах всевишния и тази е именно причината, че и днес още съм жив. Защото, щом другарите ми хапнаха от онова ястие, умът им ги напусна и те започнаха да гълтат като умопобъркани и изведнъж целият им вид се промени. Тогава диваците им донесоха кокосово масло, дадоха им да пият и ги натъркаха с него. Едва пили от маслото, другарите ми извърнаха очи и отново започнаха да гълтат лакомо от онова ястие, съвсем различно от начина, по който се бяха хранили преди. Това ме накара да се загрижа много за състоянието им и аз много се натъжих за тях. Същевременно бях неспокоен, защото много се страхувах от голите мъже за собствения си живот. Взрях се по-отблизо в тези хора; те бяха маги, а царят на града им беше гул. Всеки, който идваше в техния град или когото виждаха или срещаха в долината или по пътищата, те отвеждаха при своя цар, даваха му да яде от онова ястие и го натриваха със същото масло; от това стомахът на човека се разширяваше, така че той можеше да поглъща много храна, разумът му се замъгляваше, мислите му съвсем се объркваха и той ставаше слабоумен глупак. Тогава те му даваха още повече да яде от това ястие и да пие от онова масло, докато ставаше тлъст и дебел, и го заколваха и приготовляваха от него ястие на своя цар, а хората на царя ядяха човешко месо, без да го пекат или варят. Като научих това за тях, обзе ме голям ужас за собствения ми живот, а и за приятелите ми; те вече никак не разбираха какво ще стане с тях, тъй като мозъците им съвсем се бяха замъглили, и така ги предадоха на един момък, който ги водеше всеки ден на острова на паша, както се пасе добитък. А аз бях станал от страх и глад съвсем сух и слаб и бях останал само кожа и кости. Когато диваците ме видяха в това състояние, те ме оставиха на мира и накрая съвсем ме забравиха: никой от тях и не помисляше вече за мен, никой не си спомняше за моето съществуване, така че един ден аз успях да се измъкна чрез хитрост оттам. Изтичах нататък по острова, надалеч от това място на ужасите. Тогава забелязах един овчар, който седеше на висока скала насред морето; като се взрях по-добре, познах в негово лице момъка, комуто бяха предали моите приятели да ги пасе, а наоколо му имаше още мнозина други, които бе сполетяла същата съдба. Като ме видя, момъкът разбра, че аз все още съм запазил разума си и не съм се умопобъркал като другарите си, затова той ми направи отдалече знак, който трябваше да каже:

„Обърни се, а след това тръгни надясно, там ще стигнеш до един широк път!“

Аз се обърнах назад, както той ме беше посъветвал, намерих пътя отдясно и продължих по него. Вървях така доста дълго време, ту тичах от страх, ту вървях бавно, за да си поотпочина, и продължих така, докато човекът, който ми бе посочил пътя, съвсем се изгуби от погледа ми: нито аз го виждах вече, нито той можеше да ме забележи. Тогава слънцето залезе пред мен и над земята се спусна мрак; седнах да си отпочина; много ми се искаше да поспя, ала през тази нощ не ми идваше сън от страх, глад и преумора. Когато мина полунощ, станах и продължих пътя си по острова, докато се развидели. И когато зората обля света с ярката си светлина и слънцето обгърна със своите лъчи планини и долини, понеже бях много огладнял и зажаднял, започнах да ям от коренищата и тревите, които растяха по острова. Ядох, докато се заситих, и продължих по този начин живота си. После отново поех на път, вървейки все напред по острова; вървях целия ден и цялата нощ и всеки път, когато усетех глад, ядях от коренищата. Това продължи седем дни и седем нощи. А когато настъпи утрото на осмия ден, погледът ми се спря на нещо, което се мержелееше в далечината. Насочих се натам, докато към залез слънце се приближих до него; и докато все още бях на известно разстояние и сърцето ми трепереше от всички страхове, които бях преживял досега, аз се взрях по-добре и забелязах група хора, които събират зърна черен пипер. Приближих се към тях, а те, щом ме забелязаха, изтичаха към мен, заобиколиха ме от всички страни и ме попитаха:

— Кой си ти и откъде идваш?

Отвърнах им:

— Знайте, о, хора, че аз съм един беден чужденец! — и им разказах всичко, което бях преживял, и ужасите и опасностите, които ме бяха сполетели.

Тогава те казаха:

— Всичко това е много чудно! Но как успя да се отскубнеш от ръцете на черните и да им избягаш на този остров, след като те са толкова многобройни, тия човекоядци, и никой не може да им убегне и да се спаси от тях?

Тогава им разказах какво съм преживял там, как ония диваци заловиха другарите ми и им дадоха да ядат от онова ястие и как аз не хапнах от него. Те ме поздравиха за моето спасение и отново се учудиха на приключенията ми. После ме помолиха да остана при тях, а като свършиха работата си, те ми донесоха някакво хубаво ястие; хапнах от него, защото бях много гладен.

Като си отпочинах малко, те ме взеха със себе си в една лодка и ме откараха на острова, където живееха. Там веднага ме отведоха при своя цар. Като го поздравих, както е прието, той ми пожела почтително „добре дошъл“ и ме попита кой съм и що съм. Разказах му за себе си и за преживелиците и премеждията си от деня на моето отпътуване от Басра до времето, когато ме доведоха при него. Той изслуша с голямо учудване разказа ми за моите приключения и със същото удивление ме слушаха всички, които присъствуваха в залата. После той ми нареди да седна до него и като сторих това, заповяда да донесат ястия. И като подредиха яденето пред мен, аз започнах да се храня, докато се заситих; после измих ръцете си и отправих към аллах всевишния хвала и благодарност за добротата му. Най-после се отделих от царя, за да поразгледам малко града; тогава видях, че той е добре построен и че е гъсто населен, и че в него има много храни, пазари и стоки, търговци и продавачи. Зарадвах се, задето съм дошъл в този град, и се успокоих; свързах дори приятелство с жителите му и скоро си спечелих тяхната и на царя им висока почест, с каквато се ползуваха първенците на държавата и на града.

Тогава ми направи впечатление, че всички тукашни хора, големи и малки, яздят благородни хубави коне, ала без седла. Учудих се на това и попитах царя:

— Велики господарю, защо не яздиш със седло? Тогава ездачът е много по-спокоен и запазва по-дълго силите си.

Царят ме попита:

— А какво е това „седло“? Ние не сме виждали такова нещо през целия си живот и никога не сме яздили върху такъв предмет.

Аз му отвърнах:

— Ако ми разрешиш да ти направя едно седло, би могъл да пояздиш върху него и да се убедиш в качествата му.

— Направи ми! — отвърна той.

Тогава аз го помолих да заповяда да ми донесат малко дърво. Той веднага даде заповед да ми донесат всичко, което ми е необходимо. А аз повиках един сръчен дърводелец, седнах до него и му показах как се прави седло. После взех вълна, разчесах я и направих от нея мека постелка; накарах да ми донесат кожа и облякох седлото с нея; след като го излъсках, му поставих юзда и ремъци. Накрая накарах да доведат един ковач и му описах как изглеждат стремената; той приготви чифт големи стремена, а аз ги изстъргах да се изгладят и ги калайдисах. После завързах копринени ресни на седлото. Накрая помолих да доведат един от най-хубавите коне на царя, положих му седлото, завързах стремената за него и прехвърлих юздата през устата му; после отведох коня при царя. Видът на животното му хареса много и той ми благодари. Ала когато го яхна, радостта му от седлото нямаше край и той ми направи голям подарък като отплата за положените усилия. А везирът му, като видя какво седло бях направил, ме помоли да направя и на него, така аз приготвих и за него същото седло. После дойдоха големците на царството и сановниците и всички искаха да им направя седла и аз изпълнявах желанията им. Бях научил дърводелеца да прави дървената част на седлата, ковача — да приготовлява стремената, и така ние заедно правехме седла със стремена и ги продавахме на големците и на първенците. Спечелихме много пари, всички ме уважаваха и дори ме обикнаха; ползувах се с високо уважение пред царя и пред неговите приближени, пред първенците на града и пред сановниците на царството. И ето един ден седях край царя радостен и почитан и докато аз седях край него, неочаквано той ми каза:

— Знай, синко, че ти се ползуваш с голямо уважение пред нас и ние те приехме като свой. Ние не искаме да се разделяме с тебе и няма да можем да понесем ти да напуснеш нашия град; затова искам нещо от теб, което ти трябва да изпълниш, без да ми противоречиш.

Отговорих му:

— Какво е това, което искаш от мен, о, царю? Никога не бих се противопоставил на твоето желание, защото ти винаги си бил добър и любезен и благоразположен към мен. Хвала на аллаха, задето ти ме прие за свой слуга.

Тогава той продължи:

— Аз искам да те оженя за една хубава, умна и прелестна жена, която е богата и се харесва на всички, за да станеш по този начин наш жител, а после ще ви оставя да живеете при мен в моя дворец. Не ми противоречи и недей погазва волята ми!

Като чух това от царя, аз замълчах стеснено и не му отговорих, тъй като бях твърде смутен. А той ме попита:

— Защо не ми даваш никакъв отговор, синко?

Тогава аз отвърнах:

— Повелителю мой, ти имаш право да заповядаш, о, най-велики царю на нашето време!

И той начаса повика кадията и свидетелите и веднага ме ожени за една жена от видно семейство и знатен род, която имаше големи богатства и имоти, беше от благородническо потекло, чудно красива и прелестна, собственица на къщи, богатства и имоти.

А царят, като ме ожени за онази благородна жена и нашият брак бе вече сключен, ми даде една голяма и хубава къща, която имаше грамаден двор; той ми подари също и евнуси и слуги и ми определи заплата и доходи. Така аз заживях там сред спокойствие, доволство и радости и забравих всички мъки, тревоги и лишения, които бях понесъл, и си казах:

„Като си тръгна за дома, ще я взема със себе си. Всичко, което е предопределено на човека, ще му се случи, а никой не знае предварително какво го очаква.“

Обичах жена си от все сърце и ние бяхме силно привързани един към друг. Живеехме чуден живот, изпълнен с радост, дълго време, докато веднъж аллах всевишния прибра жената на моя съсед в своите селения. Съседът ми беше мой приятел и аз отидох при него, за да го утеша малко за загубата на жена му. Заварих го потънал в най-дълбока мъка, и сърцето му, и умът му преливаха от болка. Изказах му своите съболезнования и се помъчих да го успокоя някак си, като казах:

— Не тъжи толкова много за своята съпруга! Аллах всевишния сигурно ще ти даде вместо нея някоя по-добра и ти ще живееш дълго според волята на аллах всевишния.

Ала той избухна в горчив плач и ми каза:

— Приятелю мой, как бих могъл да се оженя за друга, как би могъл аллах да ми изпрати по-добра от нея, след като на мен ми остава да живея още един-единствен ден?

Аз казах:

— Братко мой, бъде благоразумен и не призовавай собствената си смърт! Та ти си жив и здрав!

А той ми отвърна:

— Приятелю мой, кълна се в живота ти, утре ти ще ме загубиш и няма да ме видиш никога повече през живота си.

— Но как е възможно това? — попитах аз, а той ми отвърна:

— Още днес ще погребат моята жена и ще хвърлят и мен в същия гроб, защото такъв е обичаят в нашата страна, когато жената умре първа, да заровят мъжа й жив заедно с нея, а също така, когато умре мъжът, да сложат и жената жива в гроба, за да не може никой от двамата да се радва на живота след съпружеската раздяла.

— Аллах ми е свидетел — възкликнах аз, — това е много лош обичай, никой не може да приеме такъв закон!

И докато ние двамата разговаряхме така помежду си, дойдоха почти всички жители на града и започнаха да изказват съболезнованията си на човека заради смъртта на съпругата му и заради него самия. После те подредиха трупа според обичая им, донесоха една носилка и отнесоха при нея трупа на жената, като взеха и мъжа й със себе си. Отведоха и двамата извън града, докато стигнаха до подножието на една планина край морския бряг. Там се приближиха, вдигнаха един голям камък от скалата, а под камъка се отвори грамадна дупка, която приличаше на отвор на кладенец. Там те хвърлиха жената, защото отдолу имаше огромна пещера. После доведоха мъжа, превързаха го с едно въже около гърдите и го спуснаха в пещерата заедно с една грамадна стомна прясна вода и седем хляба. Като го спуснаха долу, той се отвърза и те издърпаха въжето нагоре; после покриха отвора на пещерата с големия камък, както си беше по-рано, и си тръгнаха, като оставиха моя приятел там долу край мъртвата му жена. Тогава аз си казах:

„В името на аллаха, тази смърт е още по-страшна от всички предишни!“

И веднага отидох при царя и му казах:

— Господарю мой, как е възможно във вашата страна да заравят живите заедно с мъртвите?

Той ми отвърна:

— В нашата страна обичаят е такъв — да погребваме жената заедно с мъжа, ако той умре пръв, а също така и мъжа с жена му, за да останат те и в живота и в смъртта вечно съединени. Този обичай ни е останал от предците ни.

Тогава аз пак попитах:

— О, най-велики царю на нашето време, а ако се случи на чужденец като мен например жена му да умре при вас, и с него ли ще постъпите така, както с вашите хора?

— Разбира се — отвърна царят, — ще го погребем заедно с нея и с него ще се случи същото, каквото видя, че се случи с твоя съсед.

Като чух тези думи от устата му, жлъчката ми се пръсна от ужас и страх за живота ми, умът ми се помъти и аз живеех непрекъснато сред страха, че жена ми може да умре и тогава местните хора ще ме погребат жив. Накрая обаче аз все пак се утеших, като си казах:

„Може пък аз да умра преди нея, никой не знае кой пръв ще си върви и кой последен.“

И започнах да разсейвам мислите си чрез работа. Не мина много време обаче, жена ми се разболя и като се помъчи няколко дни, умря. Повечето хора от града се насъбраха около мен, за да утешат мен и нейните близки за загубата; дори самият цар дойде и ми поднесе съчувствията си за нейната кончина, както беше обичаят при тях. После доведоха една жена да измие и подреди трупа; като измиха покойницата, облякоха я с най-скъпите дрехи, които тя имаше, нагиздиха я с украшения, огърлици и скъпоценни камъни. Приготвиха я и я положиха върху носилката и я отнесоха край скалата, откриха отвора на пещерата и я спуснаха вътре, а всички мои приятели и роднини на жена ми се приближиха, за да се сбогуват с мен приживе, тогава аз се разкрещях:

— Аз съм чужденец, не съм длъжен да се подчинявам на вашите обичаи!

Те изслушаха думите ми, ала не им обърнаха внимание, а ме хванаха и ме завързаха против волята ми; освен това привързаха за мене седем хляба и една стомна с прясна вода, както, им беше обичаят, и ме спуснаха в отверстието, което водеше към голямата пещера под скалите. Извикаха ми отгоре:

— Отвържи въжетата!

Ала аз не исках да го сторя и тогава те хвърлиха въжетата подире ми. После положиха големия камък, който затваряше гробницата, и се разотидоха.

Тогава аз открих в пещерата много трупове, от които се излъчваше ужасна смрад. Започнах да се коря сам за всичко, което бях извършил, и извиках:

— Аллах ми е свидетел, че съм си заслужил всичко, което ми се случи и ме сполетя!

От този час нататък обаче вече не можех да различавам кога е ден и кога е нощ и поемах съвсем малко храна; ядях само тогава, когато гладът започваше да ме гризе, и пиех само тогава, когато жаждата ме измъчваше непоносимо, страхувайки се, че запасите ми от вода и хляб ще се свършат скоро. Казах си: „Няма друга власт и друга сила освен аллах всевишния и всемогъщия. Какво проклятие тегнеше над мене, та се ожених в този град! Всеки път, когато си помисля, че съм се измъкнал от някакво нещастие, попадам в още по-голямо. Аллах ми е свидетел, смъртта ми тук е наистина ужасна! Да се бях удавил в морето или да бях умрял в планината! Това щеше да бъде по-добро, отколкото да загина тук така нещастен и жалък!“

Продължих да се самообвинявам все така, като лежах върху скелети на мъртви и отправях молитвите си към аллах всевишния, докато започнах да призовавам смъртта, без да можех да я намеря в отчаянието си. Това трая, докато отново започна да ме гложди гладът и да ме пали жаждата, тогава станах и пийнах глътка водица. Накрая обаче се изправих и тръгнах да обикалям пещерата. Видях, че тя е много просторна и има празни вдлъбнатини, ала навред по пода се валяха трупове и гниещи кости на отдавна погребани покойници. Тогава си направих на другата страна на пещерата, далеч от пресните трупове, едно ложе, за да мога да спя там. Постепенно обаче запасите ми започнаха да привършват и ми останаха съвсем малко, макар че аз хапвах само по веднъж на ден, дори през ден по един залък хляб и пиех по глътка вода от страх, че те ще свършат, преди да умра. Бях все така загрижен, докато един ден, както си седях и размишлявах какво ще сторя, когато запасите ми съвсем се привършат, неочаквано плочата, която затваряше отвора, се отмести и върху мен падна дневна светлина. Рекох си:

„Какво ли означава това?“ — и скоро видях как горе около входа на пещерата застанаха много хора. После те спуснаха вътре един мъртвец и заедно с него една жива жена, която плачеше горчиво и се вайкаше за съдбата си; бяха й дали обаче много припаси от вода и хляб. Аз можех да я виждам, ала тя мен — не. Когато хората горе изтикаха отново камъка над отвора към пещерата и се разотидоха, аз скочих, грабнах една кост от бедрото на един мъжки труп, нахвърлих се върху жената и я ударих по главата. Тя падна в несвяст, после я ударих още веднъж и още веднъж, докато умря. Тогава взех нейния хляб и всичко, което тя имаше, защото бях видял, че тя е облечена с много богати одежди с много украшения, огърлици, накити и скъпоценни камъни. Отмъкнах водата и хляба на жената на другата страна на пещерата, там, където си бях подредил леговището. Така започнах да се храня от тези нови припаси, но само по толкова, колкото да остана жив; не исках да ги свърша бързо, за да не умра след това от глад и жажда. Доста дълго време живях така в тази пещера; и всеки път, когато погребваха някой жив човек заедно с мъртвеца, аз го убивах и му отнемах яденето и пиенето, за да мога да запазя живота си. И ето веднъж, когато лежах унесен в сън, неочаквано се събудих, тъй като чух в един ъгъл на пещерата някакво дращене. Исках да разбера какво е то, затова се изправих и се примъкнах към шума, като стисках бедрена кост от някакъв скелет. Щом ме забеляза, живото същество веднага избяга. Беше някакъв див звяр; проследих го до другия край на пещерата и там ненадейно видях съвсем малко светло сияние, което беше голямо колкото звезда и ту се появяваше, ту изчезваше. Щом го забелязах, аз тръгнах натам и колкото повече се приближавах, толкова по-силна и по-голяма ставаше светлината. Така бях сигурен, че там навярно има цепнатина в скалата, която води навън, казах си:

„Тази пукнатина е била направена за нещо или тук има втори отвор, като онзи, през който спуснаха и мен вътре, или това е някаква пукнатина в скалата.“

Размишлявах известно време по това, като продължавах да вървя все по посока на светлината, и накрая видях на другата страна на скалата една дупка, изровена от дивите зверове, през която те се промъкваха в пещерата, за да изяждат труповете, и откъдето изскачаха, когато се заситеха. Като видях дупката, в душата ми се разля мир и спокойствие, сърцето ми се отпусна и след ужаса от смъртта у мен отново просветна вярата в живота. Ала аз се движех като насън. И като успях да се промъкна през пролуката, се видях на една висока скала край брега на Соленото море, което се разливаше между двете морета и отделяше морето на оттатъшната страна на острова от морето от другата му страна и от града, така че никой не можеше да достигне до него. Тогава възхвалих аллах всевишния и му благодарих; зарадвах се много и сърцето ми се изпълни с нова надежда. Промъкнах се обратно през дупката в пещерата и изнесох навън всичкия хляб и водата, които си бях запазил. Взех и малко дрехи от мъртъвците и ги навлякох, за да сменя досегашното си облекло. После смъкнах много от украшенията им — огърлици, скъпоценни камъни, нанизи от перли, накити от сребро и злато, в които бяха инкрустирани скъпоценни камъни; навързах ги в моите дрехи и в дрехите на мъртъвците, които бях взел, и ги изнесох през отвора на скалата навън. Останах на брега на морето, и всеки ден влизах и излизах от пещерата и винаги, когато погребваха някой жив, било мъж, било жена, аз го убивах, прибирах запасите му от храна и вода и пак се измъквах през дупката навън. После отново сядах на брега на морето и чаках аллах всевишния да ми изпрати спасение чрез някой кораб, който щеше да мине покрай мен. Всички скъпоценности, които намирах в пещерата, завързвах на вързопчета в дрехите на мъртъвците и ги изнасях навън. Така преживях доста дълго време на брега на морето.

И ето един ден, когато си седях и размишлявах над съдбата си, забелязах един кораб, който се появи посред бурното море с бушуващи големи вълни. Тогава грабнах една бяла кърпа от дрехите на мъртвите и я завързах на една тояга.

Затичах се насам и натам по брега и махах на хората от кораба с кърпата, докато те насочиха погледи към мен и ме видяха там горе на скалите. Приближиха се и като чуха гласа ми, изпратиха една лодка с неколцина моряци при мен. Когато се приближиха, те ми извикаха:

— Кой си ти и как дойде на тази скала, на която никога през живота си досега не сме виждали да стои човек?

Отвърнах им:

— Аз съм търговец, корабът, с който пътувах, потъна и аз се спасих заедно с вещите си, плувайки върху една дъска. Аллах всевишният ми помогна да стигна дотук, а нещата си запазих благодарение на собствената си сила и сръчност, макар че това ми костваше много сили.

Тогава те ме взеха в своята лодка и натовариха вътре всичко, което аз бях измъкнал от пещерата и бях направил на вързопи в дрехи и погребални покрови. После всички загребахме с веслата, докато стигнахме до кораба, и ме отведоха на борда при своя капитан заедно с всичките ми вещи. Капитанът ме попита:

— Човече, как стигна до това място? Това е една много висока планина, а зад нея е разположен голям град, аз вече цял живот минавам с кораба си покрай същата планина, ала никога не съм забелязвал там нищо друго освен диви зверове и птици.

Тогава аз отвърнах:

— Аз съм търговец; пътувах с един голям кораб, ала претърпяхме корабокрушение и аз паднах заедно с всичко, което имах, в морето, с всички тези платове и дрехи, които виждаш тук. Успях обаче да се заловя и да ги натрупам върху една дъска от потъналия кораб, а след това щастието и съдбата ми помогнаха, за да се изкатеря там горе върху скалата. И все чаках да мине някой и да ме прибере.

Разбира се, не му разказах какво ми се беше случило в града и в пещерата, защото се страхувах, че на борда на кораба може да има някой от жителите на онзи град. После подбрах много неща от имуществото си като подарък за собственика на кораба и му казах:

— Господарю, ти стана причина за моето спасение от онази планина; вземи всичко това като отплата за доброто, което ми направи!

Той обаче не искаше да приеме и ми каза:

— Ние не приемаме никакви подаръци. Забележим ли някой корабокрушенец край брега на морето или на някой остров, спасяваме го и му даваме да се нахрани и да пие, а ако е гол, го обличаме. И когато най-после пристигнем на сигурно пристанище, му даваме подарък и се отнасяме към него любезно и благородно, както ни повелява аллах всевишният.

Тогава аз се помолих аллах да го дари с дълъг живот и ние продължихме да плаваме от остров на остров, от едно море в друго. По онова време аз вече се надявах, че съм се освободил от всички мъки, и се радвах, че съм спасил живота си. Колкото пъти си спомнех обаче как бях седял в пещерата край мъртвата си жена, едва не се умопобърквах от мъка. После по волята на аллаха пристигнахме живи и здрави в град Басра; там слязох на сушата и след като останах няколко дни в града, най-после отново се върнах в Багдад. Веднага отидох в моя квартал и влязох в дома си. Поздравих близките и приятелите си и ги попитах как са, всички се зарадваха много на щастливото ми завръщане и ми пожелаха много щастие. После прибрах всички богатства, които бях донесъл, в складовете си, раздадох дарове и подаръци и облякох вдовиците и сираците. И заживях отново толкова великолепно и приятно, колкото човек едва ли може да си представи и отново се отдадох както по-рано на веселите събирания с приятелите си и живеех сред шеги и песни. Това е най-чудното нещо, което ми се случи по време на четвъртото ми пътешествие.

А сега, братко Синдбад, хапни за вечеря заедно с мен и приеми обичайния си подарък! Утре, когато дойдеш отново при мен, ще ви разкажа преживелиците и приключенията си по време на петото си пътешествие. То е още по-странно и по-необикновено от всичко, което ми се бе случило дотогава.

После той наредил да донесат отново сто мискала злато и да подредят масите за вечеря. След като се нахранили, гостите се разотишли много учудени, защото всеки нов разказ бил още по-необикновен от предишния.

Синдбад от сушата също си отишъл у дома и прекарал нощта сред радост, добро настроение и удивление. А когато настанало утрото и заляло света със своя блясък, той станал, прочел утринната си молитва и се отправил отново към дома на Синдбад Мореплавателя, комуто пожелал „добро утро“. Стопанинът на дома го поздравил и го поканил да седне до него. Когато дошли и другите гости, закусили и пили радостни и весели и разговаряли помежду си. Тогава Синдбад Мореплавателя започнал отново разказа за преживелиците и приключенията си по време на: