Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Boman (2009)
Корекция
Alegria (2009)
Разпознаване
?

Издание:

Приказки от хиляда и една нощ

Съставител: Йордан Милев

Издателство „Народна младеж“, София, 1984

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Илюстрации: Любен Зидаров

Редактор: Анна Сталева

Художник на корицата: Стефан Груев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Албена Любенова

 

Die Erzählungen aus den tausendundein Nächten

Vollständige deutsche Ausgabe in sechs Bänden. Insel Verlag, Leipzig

История

  1. — Добавяне (сканиране: Boman, редакция: Alegria)

Третото пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Изслушайте, братя мои, и чуйте онова, което сега ще ви разкажа; то е още по-странно от онова, което ви разказах преди. Но аллах е всезнаещ и най-добре знае какво решение трябва да вземе!

Както ви разказах вече, аз се върнах от второто си пътешествие весел и сияещ от щастие; защото се радвах не само на щастливото си завръщане, а бях напечелил и много пари и богатства, както също така ви разказах вчера. Аллах отново ми беше възстановил всичко, което бях загубил. Така останах и заживях в града Багдад сред щастие и блаженство, сред радости и веселие. И ето че пак закопнях да потегля на път и да погледам широкия свят; закопнях да тръгна отново да търгувам, да печеля пари и да трупам печалби. Да, душата на човека го тласка към злото, както казва Коранът. Щом реших непоколебимо, аз накупих много стоки, подходящи за пътешествие по море, наредих да ги навържат на бали и заминах с целия си багаж най-напред от Багдад за Басра. Там слязох на пристанището и си избрах един голям кораб, с който щяха да пътуват много търговци и пътници, все добри, трудолюбиви и работни мъже, вярващи, любезни и сериозни хора. Качих се при тях на палубата и ние отпътувахме с този кораб; вярвахме в благословията на аллах всевишния и се надявахме на неговата помощ и че той ще благоволи да ни води и вече се надявахме и радвахме на едно благополучно и щастливо пътешествие. Понесохме се така от море на море, от остров на остров, от град на град. Навред, където пристигахме, ние се оглеждахме и започвахме да търгуваме винаги весели и радостни. Накрай обаче, когато плавахме един ден сред кипящите вълни на разяреното море, капитанът, който седеше на борда на кораба и наблюдаваше морето, неочаквано започна да се бие по лицето; той бързо даде заповед да смъкнат платната и да хвърлят котвите, като си скубеше брадата и си късаше дрехите и викаше силно. Ние възкликнахме:

— Какво се е случило, капитане?

А той отвърна:

— О, пътници, нека аллах е милостив към вас! Вятърът властвува над нас и в открито море ни отклони от пътя ни и съдбата ни отведе за наше нещастие към планината на косматите; това са същества, подобни на маймуни, и досега никой, който е попадал сред тях, не се е измъквал жив. Сърцето ми предугажда, че всички ни очаква смърт.

И едва капитанът изрече тези думи, маймуните надойдоха и заобиколиха кораба от всички страни; страшна тълпа от тях за миг връхлетя като ято скакалци на палубата, а другите гъмжаха на сушата. Беше ни страх, че ако убием, ударим или прогоним някоя, те ще почнат да ни хапят, тъй като бяха извънредно много, а множеството побеждава смелостта. Така ние стояхме, без да предприемем нещо, макар че бяхме много загрижени, че те ще разграбят имуществото ни. Това бяха най-грозните същества, които може да се срещнат; целите бяха обрасли с косми като черен филц, видът им беше страшен и никой не разбираше нито дума от онова, което говореха. Инак тия зверове с жълти очи, черни лица и дребен ръст — никое от тях не беше по-високо от четири педи — се страхуваха от хората. Сега те се покатериха по въжето на котвата, разкъсаха го със зъби, а също така и всички други въжета на кораба; вятърът понесе кораба и го довя до техния скалист бряг. Когато спряхме на брега, те награбиха всички търговци и пътници и ги смъкнаха на острова. После вдигнаха кораба с всичко, което се намираше на него, и отидоха нанякъде, а нас ни оставиха на острова. Корабът изчезна от очите ни и ние нямахме представа накъде отидоха те с него. И като останахме сами на острова, ние започнахме да се храним от растящите там плодове, ягоди и зеленчуци и да пием от поточетата му, един ден обаче забелязахме посред острова нещо, което приличаше на обитавана къща. Забързахме натам и видяхме една крепост със стърчащи колони и високи стени; крепостта имаше двукрила порта от абаносово дърво, която беше отворена. Влязохме вътре и се намерихме в просторен двор, който приличаше на голям и обширен площад; наоколо имаше много високи врати, а на горния край, срещу входа, имаше широка висока пейка. Освен това кухненски съдове висяха над огнища и около тях разхвърляни много кости, ала ние не съзряхме никакъв човек. Всичко това много ни учуди. И все пак поседнахме за малко в двора на крепостта, а после сме се унесли в сън и сме спали от сутринта до залез слънце. Тогава земята под нас неочаквано се разтърси и ние чухме някакво бучене във въздуха. В същия миг от назъбената стена на крепостта към нас се спусна някакво огромно същество, което приличаше на човек, но беше черно и много едро, високо колкото голяма палма; очите му горяха като огнища, зъбите му приличаха на бивни на дива свиня, устата му зееше грамадна като отвор на кладенец, устните му бяха като камилски и увиснали над гърдите, а ушите му бяха същински големи капаци, клепнали чак до раменете, а ноктите на ръцете му приличаха на кривите нокти на лъвски лапи. Като видяхме чудовището, ние изгубихме и ума, и дума от голяма уплаха и замръзнахме като умрели, вцепенили се от неописуем ужас и страх. А великанът, щом стъпи на земята, поседна за малко на пейката. После стана, приближи се към нас и сграби тъкмо мен от всички мои другари, търговците; вдигна ме на дланта си и започна да ме опипва и да ме обръща на всички страни, а аз изглеждах в неговата ръка като малка хапка; после продължи да ме опипва, както месарят опипва овцата, която иска да заколи. Ала скоро видя, че доста съм отслабнал и измършавял от многото тревоги и напрежение по време на пътуването, та бях останал кожа и кости, затова ме пусна на земята и хвана друг от моите другари. Започна да оглежда и върти на всички страни и да опипва и него, както направи с мен; после пусна и него на земята. Така той опипа и огледа всички ни един след друг, докато стигна до капитана на кораба, с който бяхме пристигнали. Капитанът беше пълен, тлъст и широкоплещест човек, много силен; щом го сграби, както месарят сграбчва животното за клане, той го хвърли на земята, стъпи с крак на врата му и го пречупи. После взе един голям шиш и го прободе по продължение на гръбнака, докато шишът излезе през черепа му. След това запали огромен огън, сложи над него шиша, на който бе забол капитана, и започна да го върти над въглените, докато месото се опече; сетне го смъкна от огъня и го постави пред себе си. Накъса го на парчета, както се разкъсва кокошка, като късаше месото му с острите си нокти, и започна да го яде. Яде, докато изяде всичкото му месо. Най-после оглозга костите, така че от капитана нищо не остана; грабна кокалите и ги хвърли от другата страна на стената на крепостта. После пак поседна малко на пейката, ала скоро се излегна върху нея и заспа; при това така захърка и задиша тежко, като овен или дори като бивол, когато го колят. Спа до сутринта, без да се събужда; после стана и отиде нанякъде. Когато се уверихме, че го няма наблизо, ние започнахме да разговаряме помежду си и да се вайкаме за съдбата си, казахме си:

— О, да бяхме потънали в морето или да ни бяха изяли маймуните! Това щеше да бъде по-добре, отколкото да ни изпекат тука на огъня! Аллах ни е свидетел, това е ужасна смърт! Но ще се случи онова, което е воля на аллаха, защото няма друга власт и няма друга сила освен аллах всевишния и всемогъщия! Ние ще загинем тук жалки и нещастни, без никой да узнае за нас. Няма да можем да се измъкнем вече оттук.

След това излязохме из острова, за да намерим някое местенце, където да можем да се скрием или да потърсим някакъв начин да избягаме. Сега вече ни се струваше, че е по-лесно да умрем, отколкото да ни сложат да ни пекат над огнището. Но не успяхме да намерим никакво скривалище и тъй като вече се свечеряваше, се върнахме обратно в крепостта, треперещи от страх. И седнахме малко да си починем. Изведнъж земята под краката ни наново се разтрепера и ето че черният великан се зададе, пристъпи към нас и започна да ни обръща един по един и да ни опипва както първия път, докато един от нас му хареса; грабна го и направи с него същото, което бе извършил предишния ден с капитана. Опече го, изяде го и заспа на пейката. Спа цялата нощ, като хъркаше подобно на звяр, когато го колят. Когато настъпи утрото, той отново стана и отиде нанякъде, а нас ни остави сами. Тогава ние се скупчихме и започнахме да се съветваме, говорейки:

— Аллах ни е свидетел, ако се хвърлим в морето и се разделим с живота си, удавяйки се, ще бъде по-добре, отколкото да умрем тука над огъня. Това е най-ужасната смърт!

Тогава един от нас каза:

— Чуйте моите думи! Трябва да измислим някаква хитрост да убием великана, за да се освободим от страха пред него и да осигурим спокойствие на мюсюлманите пред ужаса от неговото насилие и жестокост!

Тогава заговорих аз:

— Чуйте, братя мои! Ако ще трябва да го убием, то би трябвало най-напред да отнесем оттук няколко от тези дъски и малко от дървата за горене край брега на морето и да си направим там лодка; чак след това ще го убием с хитрост. Тогава ще можем или да отплуваме с лодката накъдето ни отведе аллах, или да останем там, докато мине някой кораб и ни вземе на борда си. Във всеки случай, ако не успеем да го убием, поне ще можем да се натоварим на лодката и да отплуваме по морето и дори и да потънем, няма да се страхуваме, че той ще ни заколи и ще ни изпече на огъня. Усмихне ли ни се съдбата, ще се спасим, удавим ли се, ще умрем като мъченици.

Всички отвърнаха:

— Аллах ни е свидетел, твоят план е правилен.

Така всички бяхме единни и бързо се заехме за работа, изнесохме дъските от крепостта и си направихме лодка; завързахме лодката за брега, скрихме вътре малко храна за из път и се върнахме в крепостта. Едва се свечери, ето че земята отново потрепера и черният великан влезе при нас като зло куче. Той отново заразглежда и заопипва всички ни един подир друг и си избра един от нас; направи с него както с предишните двама. След като го изяде, той заспа на пейката и захърка като гръмотевица. Тогава се надигнахме тихо, взехме два железни шиша от ония, които стояха на двора, и ги подържахме над горещия огън, докато се зачервиха като въглени. После ги хванахме здраво и пристъпихме с тях към черния великан, който спеше и хъркаше, насочихме ги към очите му и ги забихме с цялата си сила и тежест. Така, докато спеше, ослепихме и двете му очи; той нададе страшен вик, та сърцата ни бързо се разбиха. После скочи с все сила от пейката и започна да ни търси. А ние се разбягахме на всички страни, защото макар и да беше сляп и да не виждаше вече нищо, все пак много се страхувахме от него и за миг отново видяхме смъртта в очите и се отчаяхме, че няма да можем да се спасим. Той стигна опипом до портата и излезе навън, като ревеше с цяло гърло, а ние все още се олюлявахме от смъртен страх и земята трепереше от неговия рев. Щом той излезе от крепостта, ние се измъкнахме подир него: навън той се затича насам и натам, за да ни търси. Скоро обаче се върна заедно с една великанка[1], която беше още по-грамадна и по-грозна от него. А ние, щом го видяхме и заедно с него страхотното чудовище, отново ни обзе ужасен страх. А двата звяра ни забелязаха и побягнаха към нас. Тогава ние бързо отвързахме лодката, която сами си бяхме направили, качихме се в нея и я оттласнахме от брега навътре в морето. Великаните обаче бяха грабнали по една огромна скала в ръце и сега и двамата запокитиха скалите по лодката, така че повечето от нас намериха смъртта си от този удар. Само трима останахме живи, аз и двамина други. А лодката ни отнесе на един остров. Там обикаляхме, докато денят превали, и когато мракът се спусна над нас, легнахме отчаяни да преспим. След малко обаче нещо ни събуди и ние видяхме една огромна змия — много дълга и с грамадно тяло. Тя се беше навила в кръг около нас и бързо се стрелна върху един от тримата ни и го нагълта до раменете; скоро погълна и останалата част от него; а ние чухме как костите му изпукаха в тялото й; после тя пропълзя нататък. Всичко това ни изпълни с изненада и ужас и ние се натъжихме за нашия другар и се изплашихме за живота си; казахме си:

— Аллах ни е свидетел, това е още по-страшно! Всяка нова смърт е още по-ужасна от предишната. Ние вече се радвахме, задето сме се освободили от черния великан, а ето че радостта ни не е била пълна. Няма власт и сила освен аллах! Той ни е свидетел, ние успяхме да се измъкнем от лапите на черното чудовище и да не се удавим; как обаче да се спасим от тази чудовищна змия?

После станахме и обиколихме острова, хапнахме от растящите тук плодове и пихме вода от поточетата. Така до вечерта; после си избрахме едно голямо високо дърво, покатерихме се по него и легнахме на най-високия клон. И щом припадна нощта и настана мрак, змията отново припълзя, огледа се надясно и наляво и после се шмугна към дървото, в чиято корона ние се бяхме скрили. Тя се промъкна до моя другар, налапа го до раменете, после се уви около него горе на дървото и аз чух как костите му се изпочупиха под нейното тяло; сетне го нагълта целия и аз гледах. След това тя се смъкна от дървото и се отдалечи. А аз останах цялата нощ на дървото и когато настъпи денят и блесна утринната светлина, слязох на земята, примрял от страх и ужас. Исках да се хвърля в морето, за да си отдъхна от всички земни мъки, ала животът все още ми беше мил, да, животът винаги ни е скъп! Тогава завързах една широка дъска напряко под краката си, друга завързах от лявата си страна, а трета — от дясната, четвърта на корема си, а друга дълга и широка пряко над главата си, подобно на онази, която бях завързал под краката си. Така лежах в това скеле, което ме обгръщаше от всички страни; бях се увързал здраво в него и после се проснах на земята. Останах така в дървеното скеле като в затворен от всички страни сандък. Когато се свечери, змията се примъкна както обикновено, забеляза ме и дойде до мен. Ала не можа да ме нагълта, тъй като аз бях се оградил от всички страни с дъските. Тя пълзеше непрекъснато наоколо ми, без да се приближава до мен, а аз я гледах и едва не умрях от ужас и страх. После змията се отдалечи от мен, но се върна отново и прави така на няколко пъти и всеки път, когато скачаше към мен, за да ме нагълта, дъските, които аз бях завързал за себе си от всички страни, й препречваха пътя. От залез слънце до разсъмване тя правеше все нови и нови опити, ала когато се развидели и се показа слънцето, змията най-после си тръгна по пътя, разярена и сърдита до немай-къде. Тогава аз подадох ръка навън и се освободих от дървения си кафез. В същото време имах чувството, сякаш вече се числя към мъртвите, защото онова, което бях преживял с огромната змия, не можеше за ми излезе от главата. Изправих се и стигнах до края на острова; и като погледнах оттам към морето видях далеч сред водите кораб. Откърших от едно дърво един голям клон и замахах с него на моряците, като същевременно виках с все сили. Като ме видели, те си казали:

— Да вървим да видим какво е това, може да е някой човек.

Тогава поели към мене и когато се приближили, чули виковете ми. Веднага се приближиха още повече, взеха ме на кораба и ме разпитаха какво ми се е случило. Разказах им всичко, което бях преживял, от начало до край, всички големи опасности, които бях преодолял. А те много се изненадаха; после ми дадоха от своите дрехи, за да прикрия голотата си, донесоха ми малко храна, за да се заситя, и ми дадоха да пия студена прясна вода. В сърцето ми се вля сила и душата ми се разведри; после усетих как в мен се разля голямо спокойствие, след като аллах всевишният ме бе изтръгнал отново от лапите на смъртта. И аз възхвалих всевишния за безкрайната му доброта и му благодарих. След като вече напълно се бях отчаял, сега аз отново се окуражих, така че всичко, което бях преживял, ми се стори като сън. И тъй като по милостта на аллах всемогъщия имахме попътен вятър, продължихме да плуваме бързо, докато стигнахме до един остров, който се нарича ес-Салахита[2]; там капитанът хвърли котва. А всички търговци и пътници слязоха на сушата, за да вършат своята търговия. Тогава капитанът ми рече:

— Чуй какво ще ти кажа! Ти си беден чужденец и ни разказа колко много ужаси си преживял. За това аз искам да направя нещо за теб, което да ти помогне да се върнеш в своята страна, за да ме благославяш навеки.

— С удоволствие — отговорих аз, — в молитвата си ще те споменавам винаги.

И той продължи:

— Тогава чуй! Веднъж с нас пътуваше един пътник, когото ние изгубихме и за когото не знаем вече жив ли е, или умрял, защото никога повече не чухме нищо за него. Затова аз ще ти дам неговите стоки, за да се заемеш с тях и да ги продадеш тук на този остров. Една част от печалбата ще ти дадем на тебе като възнаграждение за труда ти и за добрата работа, която ще свършиш; другото ще запазим, докато се върнем отново в Багдад. Там ще се осведомим за неговите близки и ще им върнем непродадените стоки и останалото от печалбата. Кажи, искаш ли да поемеш стоката и да продадеш каквото можеш на този остров, както правят търговците?

— Слушам и се подчинявам, повелителю мой — отвърнах аз, — ти си извънредно много добър към мене! — И аз го благослових и му благодарих.

Тогава той заповяда на носачите и на моряците да свалят онези стоки на острова и да ми ги предадат. Писарят на кораба обаче попита:

— Капитане, какви са тези бали, които моряците и носачите изнасят на сушата? На името на кой търговец да ги запиша?

Капитанът отговори:

— Запиши ги на името на Синдбад Мореплавателя, който по-рано пътуваше заедно с нас и после загина на острова и ние не чухме нищо повече за него! Ние искаме този непознат човек да ги продаде и да ни донесе печалбата; тогава ще дадем на него една част от нея като възнаграждение за старанието му при продажбата, а каквото остане, ще го запазим, докато се върнем в Багдад. Намерим ли отново собственика, ще предадем всичко на него; в противен случай ще го оставим на близките му.

Писарят отвърна:

— Думите ти не са лоши, а и съветът ти е разумен!

А аз, като чух, че капитанът каза да запишат балите на мое име, си каза:

„В името на аллаха, та нали аз съм Синдбад Мореплавателя; и тъкмо аз съм този, който тогава падна заедно с другите край острова във водата“.

Но се въоръжих с търпение, докато всички търговци слязоха на сушата и се насъбраха да си приказват и да разговарят по работата си. Тогава се приближих към капитана и го попитах:

— Повелителю мой, знаеш ли кой беше онзи човек, чиито стоки ти ми предаде да продавам сега?

Той отвърна:

— Не знам нищо по-точно за него. Знам само, че е от град Багдад и че се нарича Синдбад Мореплавателя. Бяхме хвърлили котва край един остров, тогава потънаха много хора и той беше един от тях. До ден-днешен нищо не сме чули за него.

В същия миг аз нададох силен вик и казах:

— Капитане, нека аллах те закриля! Знай, че аз съм Синдбад Мореплавателя. Аз не се удавих. Не, когато ти тогава хвърли котва край острова и търговците и пътниците слязоха на сушата, аз също слязох заедно с неколцина от тях. Освен това имах малко храна в себе си, за да похапна на острова; и като седнах там, за да си почина, ме налегна дрямка и съм заспал много дълбоко. Когато се събудих отново, не видях вече никакъв кораб и никакви хора. Тази стока е моя, цялото имущество е мое! А всички търговци, които търгуват с диамантени камъни, ме видяха, когато бях на Диамантената планина, и могат да докажат, че аз съм Синдбад Мореплавателя, а също и че им бях разказал всичките си преживелици; разправих им как вие ме бяхте изоставили заспал на острова и как после, когато се събудих, не намерих никого край себе си.

Щом чуха какво говоря, търговците и пътниците се скупчиха около мен; някои ми повярваха, други обаче ме взеха за лъжец. И докато разговаряхме така, изведнъж скочи един от търговците, който беше чул, че назовах Диамантената долина, пристъпи към мен и каза на заобиколилите ме:

— Чуйте какво ще ви кажа, о, хора, когато преди ви разказвах за необичайните си приключения по време на моите пътешествия и ви казах, че след като хвърлихме заклани животните в Диамантената долина, и аз бях сторил същото, тогава излезе, че за моето животно се бе завързал един човек, а вие не искахте да ми повярвате и заявихте, че съм лъжец.

— Точно така — отвърнаха те, — ти ни разказа за този случай, но ние не можахме да го приемем за истина.

А търговецът продължи:

— Това е човекът, който се беше завързал тогава за животното, което аз хвърлих в долината. Той ми даде много скъпи диаманти, каквито никъде другаде не се намират; даде ми дори много повече, отколкото бих събрал с убитото животно. Аз потеглих заедно с него на път, докато стигнахме до град Басра. Оттам той си отиде в своя град, след което се сбогувахме, а ние се върнахме обратно в нашата страна. Ето това е същият този човек, той и тогава ни беше казал, че се нарича Синдбад Мореплавателя и ни разказа, че неговият кораб го изоставил, докато той бил на острова. Сега знаете, че този човек дойде тук, сякаш за да повярвате на историята, която аз ви бях разказал. Всички тези стоки тук са негова собственост. Той и на нас ни беше разказал същото, когато бяхме заедно. Сега излиза наяве, че е говорил истината.

Като чу тези думи от устата на търговеца, капитанът тръгна към мен, пристъпи съвсем близо и ме загледа втренчено; най-после ме попита:

— С какъв знак са обозначени твоите стоки?

Аз му отвърнах:

— Знай, знакът на моите стоки е такъв и такъв.

И в същото време му припомних нещо, което се бе случило между нас двамата, когато потеглих по море заедно с него от Басра. Тогава той ми повярва, че аз съм Синдбад Мореплавателя, хвърли се на врата ми, поздрави ме за моето спасение и каза:

— Аллах ми е свидетел, мили господине, твоята история наистина е чудна; ти си преживял много странни неща. Хвала на аллаха, който отново те събра с мен и ти върна обратно богатството и стоките ти.

Така аз отново се сдобих със своите стоки по най-щастлив начин и действително имах голяма печалба от това пътешествие. Това много ме зарадва и аз сам се поздравих, задето бях успял да се спася и задето отново ми бяха върнали имуществото. Ние търгувахме на островите и най-после стигнахме до страната Синд; там също продадохме и купихме нови стоки. В онова море обаче аз видях толкова странни неща, че те не могат нито да се преброят, нито да се изредят. Между другото там видях една риба, която прилича на крава, други риби, които изглеждат като магарета. Видях също птица, която излезе от една морска мида и която снася яйцата си върху водата и ги мъти там и никога не излита от морето на сушата. Най-после след всички пътешествия с божия помощ насочихме кораба към родината; ветровете бяха благоприятни и пристигнахме в Басра. Там останах няколко дни, после потеглих към Багдад, отидох в моя квартал, влязох в дома си, поздравих близките, приятелите и другарите си. И бях щастлив, че се завърнах благополучно и че отново можах да видя страната и народа си, града и къщите си. Раздадох на всички дарове и подаръци, облякох вдовиците и сираците и насъбрах около себе си своите приятели и познати. И заживях сред ядене и пиене, сред игри и песни. Хранех се добре, пиех добре и бях винаги сред приятна приятелска дружина, така че скоро отново забравих всички ужаси и опасности, които бях преживял, освен това бях спечелил по време на пътуването си несметни богатства. Ето това са най-чудните неща, които преживях по време на третото си пътешествие, и ако е такава волята на аллах всевишния, елате утре заран пак при мен, за да ви разкажа четвъртото си пътешествие, което е още по-чудно от предишните.

После Синдбад Мореплавателя наредил както обикновено да дадат на Синдбад от сушата сто мискала злато. След това наредил да сложат трапезите и когато всичко било готово, гостите седнали да вечерят. По време на вечерята всички разговаряли, все още възхитени, за чутото и за всичко, за което им разказали. След като се нахранили, всички се разотишли; Синдбад Носача също си тръгнал към дома, след като прибрал златото и продължил да се чуди на онова, което бил чул от Синдбад Мореплавателя, и прекарал нощта в своя дом. А когато се развиделило и слънцето огряло света с ярките си лъчи, той станал, прочел утринната си молитва и отишъл при Синдбад Мореплавателя. Щом влязъл и го поздравил, стопанинът го посрещнал радостен и любезен, поканил го да седне до него, докато дошли и останалите гости. Донесли закуски и след като се нахранили и пили и всички били в най-добро настроение, Синдбад Мореплавателя подел своя разказ за:

Бележки

[1] Според друго предание той се върнал с два великана.

[2] Салахит се споменава от арабските географи като един от Зундските острови край Ява.