Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Boman (2009)
Корекция
Alegria (2009)
Разпознаване
?

Издание:

Приказки от хиляда и една нощ

Съставител: Йордан Милев

Издателство „Народна младеж“, София, 1984

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Илюстрации: Любен Зидаров

Редактор: Анна Сталева

Художник на корицата: Стефан Груев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Албена Любенова

 

Die Erzählungen aus den tausendundein Nächten

Vollständige deutsche Ausgabe in sechs Bänden. Insel Verlag, Leipzig

История

  1. — Добавяне (сканиране: Boman, редакция: Alegria)

Разказаха ми, че по времето на царуването на халифа Харун ар-Рашид, владетеля на правоверните, в град Багдад живял един мъж, когото наричали Синдбад Носача. Той бил беден човек и срещу заплащане пренасял товари на главата си. И ето случило се така, че веднъж, когато носел някакъв много тежък товар, той капнал от умора, защото денят бил много горещ. Синдбад започнал да се поти, жегата много го мъчела. Така той минал покрай къщата на един търговец, пред която улицата била чисто пометена и напръскана с вода; въздухът там бил по-хладен, а край външната порта имало широка пейка. Носачът оставил товара, за да си отпочине малко и да си поеме дъх. Тогава от вътрешността на къщата го облъхнал хлад и приятен аромат. Това разведрило малко бедняка и той поседнал на пейката. И ето отвътре се чул звън на струни и лютни и гласове, които го развълнували и го затрогнали със стиховете, които декламирали. Чак тогава той чул цвърченето на птиците, възхваляващи славата на аллаха с нежните си и най-разнообразни песни; там имало гълъби, дроздове, косове, славеи, гривици и пъдпъдъци. Изненадан и възхитен, той пристъпил навътре и видял голяма градина, в която имало момчета и роби, евнуси и слуги и всевъзможни неща, които човек може да види само в царски и султански палати. От вътрешността на къщата се носел мирис на вкусни дъхави ястия и на хубави вина. Тогава той вдигнал поглед към небето и заговорил:

— Хвала на тебе, о, господарю и създателю наш, който сподобяваш с блага, когото поискаш, без да се замисляш! О, повелителю, аз те моля да ми простиш всички грехове и се разкайвам пред тебе за всички свои прегрешения! О, господарю, никой не може да ти противоречи, когато ти решиш и си в правото си да сториш, каквото желаеш; на теб никой не може да ти иска сметка за онова, което вършиш, защото правиш богат, когото поискаш, и беден — пак когото поискаш; ти възвисяваш, когото пожелаеш, а и принизяваш когото пожелаеш. Няма друг бог освен теб! Колко голямо е твоето величие, колко силна е властта ти и как прекрасно господствуваш над всичко! Ти отрупваш с блага, когото си избереш сред твоите слуги. И ето така господарят на този дом живее сред разкош и радости и може да се радва на приятни аромати, вкусни ястия и хубави вина. Ти си определил по своя воля съдбата на твоите създания и си предрешил участта на всекиго. Едни от тях са трудолюбиви, а други обичат да стоят на спокойствие; едни живеят щастливо, а други, като мене, се измъчват в тегота и немотия. — И той продължил в стихове.

Нерядко човек е злочест, без покой

напусто честита съдба чака той.

Ах, юноша още — аз вече съм стар,

защото понесох тъй тежък товар.

А друг е щастливец, не знае беда,

към него съдбата е блага всегда,

на него животът поднася на длан

наслада и радост, и пълен стакан.

От капката семе е всеки роден —

аз с него съм равен, а той равен с мен,

но аз съм далеко назад, той напред —

нима ще сравняваме вино с оцет?

Но, господи, аз съм твой раб търпелив,

защото ти мъдър си и справедлив.

Като произнесъл своите стихове, Синдбад Носача посегнал да надигне отново товара си и да продължи пътя си, но в този миг от вратата излязъл един прислужник, съвсем млад, с хубаво лице, със строен стан, облечен разкошно, и се приближил към него. Слугата хванал носача за ръка и му казал:

— Влез, моят господар те вика, иска да поприказва с тебе!

Носачът понечил да откаже да последва слугата, но онзи настоял, затова Синдбад оставил товара си при пазача в голямото преддверие и влязъл заедно с водещия го младеж навътре в дома. Видял, че къщата била много добре построена, богато и удобно; после той видял една огромна зала, а в нея много благородни мъже и знатни господа. Там имало също всевъзможни цветя и дъхави билки, всякакви лакомства и плодове, голямо изобилие от най-различни вкусни ястия и вина от най-отбрани грозда; после той чул пеенето и свиренето на много красиви девойки. Всеки гост седял на мястото, което подобавало на положението му; на почетното място обаче седял един едър и достолепен мъж с брада, вече посивяла на бузите, лицето на снажния мъж било красиво и благородно, излъчвало възвишеност и издавало неговата знатност. Всичко това много объркало Синдбад Носача и той си казал:

„Аллах ми е свидетел, тази зала е кът от райските селения или може би дворец на някой цар или султан?“

После той се поклонил почтително, произнесъл подобаващия поздрав пред господата, пожелал им аллах да ги сподоби с благословиите си и целунал пода пред тях. И останал така с приведена глава, в почтителна стойка. Господарят на дома го поканил да се приближи и да седне на масата. Когато носачът се подчинил на поканата, стопанинът го поздравил с любезни думи и с „добре дошъл“. После наредил да му поднесат от вкусните скъпи ястия и Синдбад Носача седнал по-близо до масата и започнал да се храни с думите „слава на аллаха“ и ял, докато съвсем се наситил. Тогава той казал:

— Слава на аллаха и на всички негови деяния! — измил си ръцете и поблагодарил на господата за гощавката.

Стопанинът на дома обаче казал:

— Нека ти е наздраве и нека денят ти бъде благословен! Кажи, как се казваш и с какво се занимаваш?

Носачът отговорил:

— Господарю, казвам се Синдбад Носача, пренасям срещу заплащане вещите на хората на главата си.

Стопанинът на дома се усмихнал и продължил:

— Знай, носачо, че ние с тебе носим едно и също име; аз съм Синдбад Мореплавателя. Сега аз бих желал, о, носачо, да ми дадеш възможност да чуя още веднъж стиховете, които произнесе, когато беше навън пред вратата.

Тогава носачът се засрамил и отвърнал:

— В името на аллаха, заклевам се, не ми се сърди! Бедата и мъките, и празните ръце учат хората на лоши нрави и на неблагоразумие!

— Не се срамувай — прекъснал го стопанинът, — ти вече стана мой брат. Повтори стиховете, те ми харесаха, когато чух да ги казваш, докато стоеше пред вратата!

Тогава носачът издекламирал още веднъж същите стихове и те отново се харесали на стопанина и той ги изслушал с възхищение. После казал:

— Знай, о, носачо, че моята история е чудна и аз ще ти разкажа всичко, което ми се случи и което преживях, преди да стигна до това благосъстояние и да мога да се заселя в тази къща, в която ме виждаш сега. Защото цялото ми богатство и този дом станаха мои едва след тежки мъки, много преживени ужаси и изпитания. О, колко беди и мъка трябваше да преживея и да понеса някога! Аз съм направил седем пътешествия и всяко от тях е свързано с по една необикновена история, от която главата може да ти се замае. Но всичко е било предопределено от съдбата, а онова, което е писано, че ще стане, от него никой не може нито да избяга, нито да се спаси.

И така той подел разказа за:

Първото пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Знайте, о, благородни господа, че моят баща беше търговец, един от знатните мъже сред народа и търговците, който притежаваше много пари и имоти. Той умря, когато бях още малко момче, и ми остави богато наследство от пари, земи и имоти. Като пораснах, станах собственик на всичко това, ядях само най-хубавите ястия, пиех най-скъпите вина и се сдружих с млади хора. Гиздех се в хубави дрехи и се веселях с приятели и другари и бях уверен, че всичко ще върви все така докрай и все ще ми бъде добре. Преживях така дълго време, но накрая бях изтръгнат от безгрижието си. Когато отново се опомних, разбрах, че моето състояние беше пропиляно и че положението ми се беше много влошило. Видях дори, че всичко, което бях притежавал, е опропастено, обзе ме ужас и страх. Тогава си припомних една поговорка, която бях чул по-рано от баща си; това бяха думи на нашия господар Соломон, сина на Давид — мир на праха им! — които гласяха: „Три неща са по-добри от други три: денят на смъртта е по-добър от деня на раждането; едно живо куче е по-добро от един мъртъв лъв, а гробът е по-добър от нищетата.“

И аз се вдигнах, събрах цялата покъщнина и дрехи, които ми бяха останали, и ги продадох; после продадох имота си и всичко, което все още беше мое, и събрах три хиляди дирхема. Тогава ми хрумна да предприема едно пътешествие в непознати страни, защото си спомних думите на поета, които гласят:

Към стръмни върхове се катери,

за слава работи до късен час,

във морски бездни бисери дири —

така ще стигнеш до имот и власт.

Да мислиш, че спечелил би без труд,

то значи да живееш като луд.

Така взех решение, приготвих се, накупих стоки и всякакви неща, а също и всичко, което щеше да ми бъде необходимо за из път; и тъй като душата ми копнееше за пътешествие по море, качих се на един кораб и отплавах с него към града Басра заедно с цяла група търговци. Оттам продължихме пътешествието си по море много дни и нощи; отминавахме остров след остров, навлизахме от едно море в друго, от една страна в друга. И навсякъде, където спирахме, продавахме и разменяхме стоки. И както плавахме така по морето, един ден стигнахме до някакъв остров, който беше толкова хубав, че приличаше на райска градина. Капитанът реши да спрем там; хвърлиха котва, сложиха стълбичката за слизане и всички, които бяхме на кораба, слязохме на суша, на острова. Някои си направиха огнища, запалиха огньове, за да си свършат всякаква работа. Едни си готвеха, други перяха, а трети разглеждаха околността. Аз бях сред ония, които тръгнаха да се разходят по острова. Когато всички пътници се събрахме да похапнем и пийнем и да се позабавляваме и поиграем на различни игри, неочаквано капитанът — той бе останал на палубата на кораба, извика със силен глас към нас, които нищо не подозирахме:

— Ей, хора, спасявайте живота си! Тичайте, върнете се на кораба, и то колкото може по-бързо! Зарежете всичко там! Бързайте, докато сте още живи, спасете се, да не загинете! Островът, върху който сте се разположили, не е никакъв остров, това е една огромна риба, която се е спряла насред морето. Върху гърба й е нанесен пясък и затова тя прилича на остров и върху нея са израснали дървета. Когато вие запалихте огньовете, рибата е усетила жегата и се раздвижи. В следващия миг тя ще потъне заедно с вас в морските дълбини и вие всички ще се издавите. Затова бързайте тук на сигурно място, преди да сте потънали! Зарежете всичко!

А хората, като чуха тези думи, побягнаха и всеки бързаше да се покачи на кораба: всички изоставиха вещите, дрехите, съдовете и огнищата си. Неколцина успяха да стигнат на кораба, други обаче закъсняха, защото островът ни вече се раздвижи и скоро изчезна под водата с всичко, което се намираше върху него, а бушуващите води го заляха с огромни вълни. Аз бях един от онези, които бяха принудени да останат на острова, и потънах заедно с всички във водата; аллах всевишният обаче ме запази и ме спаси от удавяне, като изпрати един голям дървен чебър, в който хората преди това си бяха прали дрехите. Загрижен за сладкия живот, аз се вкопчих здраво о чебъра и го яхнах като кон и се понесох по водата, движейки краката си като весла, а вълните ме блъскаха ту надясно, ту наляво. Капитанът бе вдигнал през това време мачтите на кораба и бе отплавал с онези, които успяха да се изкачат на палубата, без да го е грижа за потъналите. Следих с мъка кораба, докато изчезна от взора ми; тогава бях сигурен, че моят край е дошъл.

После нощта се спусна над мене, изпадналия в голяма беда. Цялата нощ и целия следващ ден останах в същото положение; сетне обаче благоприятни ветрове и вълни ме отнесоха до подножието на един висок остров, чиито дървета бяха спуснали клоните си над водата. Успях да хвана клона на едно високо дърво и се вкопчих здраво за него, след като вече бях видял смъртта пред очите си. Покатерих се по клона, докато най-после можах да скоча върху острова. Тогава забелязах, че краката ми бяха отекли и се бяха вцепенили, а по петите и стъпалата ми имаше следи от ухапвания от риби. От големия страх и от отчаяние дори не бях усетил това преди. Хвърлих се на земята на острова като мъртъв, после съм загубил съзнание и съм потънал в тежък сън. Останал съм да лежа така до другата сутрин и когато ме сгря слънцето, се събудих. Но тъй като краката ми бяха отекли, започнах да се придвижвам както мога: ту се примъквах като малко дете, ту пълзях на колене.

А на острова имаше всякакви плодове и потоци със сладка вода; така аз започнах да се прехранвам с тези плодове. Но прекарах все в такова състояние още много дни и нощи; едва тогава у мен се събуди нова сила, желанието ми за живот се възвърна и аз вече можех да се придвижвам по-лесно. Тогава се реших да тръгна по брега на острова и се намерих сред дървета, каквито аллах всевишният щедро бе създал в тази местност. Направих си тояга от един клон, та се подпирах на нея, като ходех. Това продължи няколко дни, докато веднъж, като обикалях по брега на острова, видях в далечината някаква фигура. Помислих си, че това ще е някой див звяр или морско чудовище, ала когато се приближих повече и се взрях по-добре, видях, че беше красив кон, завързан близо до морския бряг. Когато се приближих съвсем до него обаче, конят изцвили страшно, така че аз се изплаших и понечих да побягна назад. Тогава от земята неочаквано излезе някакъв човек, който ме извика и се затича подире ми. Той каза:

— Кой си ти? Откъде идваш? Какво те води по тези места?

— Драги господине — отвърнах, — аз съм чужденец, пътувах с един кораб и паднах заедно с много други пътници във водата. Тогава аллах ми изпрати един дървен чебър, аз го яхнах и плавах с него, докато вълните ме изхвърлиха на този остров.

Като чу думите ми, човекът ме хвана за ръка и ми каза:

— Върви с мен!

После ме въведе в някакъв подземен вход и ме покани да вляза в една голяма зала под земята. Там ме покани да седна на почетното място срещу вратата и ми донесе да хапна нещо, тъй като бях прегладнял, нахраних се, заситих се съвсем и се подсилих добре. После той ме попита отново кой съм и какво съм преживял и аз му разказах всичко, което ми се беше случило, отначало докрай. Той слушаше думите ми с нарастващо учудване и аз му казах, след като завърших разказа си:

— В името на аллаха, заклевам те, мили господине, не ми се сърди! Аз ти разказах цялата истина за себе си и споделих с тебе всичките си приключения; сега те моля да ми кажеш кой си и защо живееш тук, в тази зала под земята, и защо държиш завързана горе оная кобила на брега на морето.

Тогава той ми отговори:

— Знай, че ние сме цяла група хора, разпределени по целия остров. Защото ние сме конярите на цар Михрджан и се грижим за всички негови коне. Всеки месец, когато изгрее новата луна, ние довеждаме тук чистокръвните му кобили, които още не са оплодени, и ги завързваме на острова. После се скриваме в подобни зали под земята, за да не ни вижда никой. След това идва морският кон и щом надуши кобилата, излиза на сушата. Той се обръща на всички страни и като не види никого, скача върху кобилата и я оплодява. Когато слезе от нея, той иска да я вземе със себе си, ала кобилата не може да тръгне, защото е завързана. Тогава жребецът започва да цвили и да блъска с глава и с копита кобилата и продължава да цвили. Щом чуем шума, ние знаем, че той е слязъл от нея, и изтичваме насреща му със силни викове; жребецът се изплашва от нас и влиза отново в морето. А кобилата се опложда и ражда някое жребче или кобилка, които струват колкото цяло златно съкровище и няма равни на тях нийде по земята. Сега е тъкмо време да дойде морският жребец и тъй като това е волята на аллах всевишния, аз ще те отведа със себе си при цар Михрджан и ще ти покажа нашата земя. Знай обаче, че ако не ни беше срещнал тук, ти нямаше да видиш жива душа по тези места и щеше да загинеш, без никой да узнае за тебе. Така аз ще стана причина за твоето спасение и за да се върнеш отново в родината си.

Тогава аз призовах милостта на небето за него и му благодарих за добрината, която ми оказва. Докато разговаряхме така помежду си, жребецът излезе от морето и силно зацвили; после скочи върху кобилата и като уталожи жаждата си по нея, слезе и искаше да я отведе със себе си, но не можа и тя започна да го рита и да цвили насреща му. Тогава конярят грабна меча и щита си, изтича през вратата на залата и извика на другарите си:

— Напред! Да вървим срещу жребеца! — и заудря с меча по щита.

Веднага дотичаха цяла група мъже, крещящи и размахващи копия; жребецът се изплаши от тях, побягна, хвърли се в морето като хипопотам и изчезна под вълните. Тогава конярят седна да си отдъхне; скоро след това и другарите му дойдоха и всеки от тях водеше по една кобила. Като ме видяха, те ме попитаха кой съм и що съм. Разказах им същото, което бях разказал и на техния другар. Тогава те ме заобиколиха, сложиха трапеза да похапнат и поканиха и мен и аз ядох заедно с тях. После те станаха, яхнаха конете, като дадоха и на мен една кобила и ме поведоха със себе си. Яздихме така, докато стигнахме в града на цар Михрджан. Там конярите влязоха при него и му разправили моята история; той наредил да ме повикат и ме въведоха при него. Тогава аз изрекох поздрав, какъвто подобава, той също ме поздрави с „добре дошъл“ и ме посрещна с почести; после ме попита кой съм и аз му разказах всичко, което ми се беше случило, разказах му за всичките си преживелици от начало до край. Той се изненада колко много бях препатил и ми каза:

— Синко, кълна се в аллаха, ти си бил спасен два пъти. Ако не ти е бил отреден дълъг живот, нямаше да можеш да излезеш жив от тези опасности. Хвала на аллаха, задето те е спасил.

После той ми оказа голяма чест, като ме покани да седна до него, и се отнасяше към мен благосклонно с думи и дела. След това ме назначи за началник на пристанището и ми възложи да записвам всички пристигащи кораби. Така аз станах доверено лице на царя и му помагах в неговите дела, а той ми засвидетелствуваше благоволението си и ми правеше много добрини; облече ме в хубава и скъпа одежда. Станах дори негов посредник и изслушвах молбите на народа и сам ги разрешавах. Така живях дълго при него, ала всеки път, когато отидех на пристанището, аз питах и разпитвах пътуващите търговци и моряците за град Багдад и търсех някой да ми извести за него и да се върна с кораба му у дома. Никой обаче не знаеше за града и не познаваше никой, който да пътува натам. Това много ме натъжаваше и вече ми дотегна дългият живот в чужбина; всичко продължи така още известно време. И ето един ден отидох при цар Михрджан и заварих при него група индийци. Като ги поздравих, те отвърнаха на поздрава ми, поздравиха ме с „добре дошъл“ и ме попитаха коя е моята родина. Когато след това аз ги попитах отде са и що са, те ми отговориха, че принадлежали към различни касти; едните били шакирити от кастата на военните, която била най-почитаната, и те били хора, които не обиждали никого и не принуждавали никого за нищо; други били брамани, хора, които не пият вино, ала живеят весели и щастливи сред игри и песни и притежават камили, коне или едър рогат добитък. После те ми разказаха още, че народът на индийците се делял на седемдесет и две касти; аз много се учудих на това.

В царството на цар Михрджан бях виждал и един остров на име Кабил, където през цялата нощ се чуваше биенето на дайрета и барабани; жителите на другите острови и пътешественици обаче ни казаха, че живеещите там хора били строги и разумни. Освен това аз бях видял в онова море риба, дълга двеста лакти, и друга една, която приличаше в главата на бухал. По време на това пътуване бях узнал много чудеса и странни неща и ако исках сега да разкажа за всичките, времето не би ми стигнало.

Та, казвам ви, аз оглеждах всичко по островите и забелязвах всичко, което съществуваше там, докато един ден, когато стоях, както обикновено, с тояга в ръка на пристанището, доплава някакъв голям кораб с много търговци на палубата. Като навлезе в пристанището и стигна до мостика, капитанът накара да съберат платната и закотви кораба; хвърли стълбичката и моряците започнаха да свалят целия товар на кораба на земята. Пренасяха дълго, а аз все стоях там и отбелязвах всичко. Най-после казах на капитана:

— Остана ли още нещо в кораба ти?

— Да, господине — отвърна той, — имам долу още стоки, чийто собственик потъна, когато бяхме спрели на един остров, а ние бяхме принудени да продължим пътя си. Сега неговите стоки са ми поверено имущество; ние ще ги продадем, ще впишем в книгата точно получените за тях пари и ще ги върнем на близките му в град Багдад, в града на мира.

Тогава аз попитах капитана:

— А как се наричаше човекът, комуто принадлежат стоките?

— Той се наричаше Синдбад Мореплавателя — отвърна капитанът — и потъна във водите на морето.

Като чух думите му, аз се взрях по-отблизо в него и наистина го познах. Тогава нададох силен вик и казах:

— Капитане, знай, че аз съм собственикът на стоките, за които говориш! Аз съм онзи Синдбад Мореплавателя, който слезе заедно с група търговци на един остров от твоя кораб. И когато рибата, върху чийто гръб стояхме, се раздвижи и ти ни извика, някои успяха да се върнат на кораба, а другите паднаха във водата. Аз бях от онези, които потънаха в морето, но аллах всевишният ме запази и ме спаси от удавяне, като ми изпрати един от големите чебъри, в които пътниците бяха прали на острова. Седнах върху него и започнах да се оттласквам с крака, а благоприятни ветрове и вълни ме отнесоха на този остров. Тук стъпих на суша и аллах всевишният направи така, че се срещнах по негова воля с конярите на цар Михрджан. Те ме отведоха със себе си, докато дойдохме в този град, и ме представиха на своя цар. Аз му разказах своята история и той ми оказа милост, назначи ме за надзирател на пристанището на града; добре ми провървя в тази служба и аз се ползувах от благоволението му. И така стоките, които ти си запазил, са мои стоки и моя собственост.

Тогава капитанът на кораба възкликна:

— Няма власт и няма сила извън аллах всевишния и всемогъщия! Не съществува вече ни чест, ни съвест!

Тогава аз му възразих:

— Капитане, какво означава това? Нали чу, като ти разказах моята история?

А той отвърна:

— Понеже разбра, че в трюма ми са останали още стоки, чийто собственик се е удавил, сега ти искаш да си ги присвоиш, това е грях! Та нали ние с очите си видяхме как той потъна и как заедно с него имаше още много други пътници, от които нито един-единствен не се спаси. Как можеш тогава ти да твърдиш, че тези стоки са твои?

— Капитане — отвърнах аз, — чуй думите ми и вникни в смисъла на моята реч! Тогава ще се съгласиш, че аз говоря истината. Лъжата е присъща на лицемерите.

След това аз разказах на капитана всичко, което се бе случило с мен от деня, в който отплавах на неговия кораб от Багдад, до деня, в който пристигнахме на онзи остров, където потънахме, припомних му също така някои случки, които бях преживял заедно с него на кораба му. Тогава капитанът и всички пътници търговци се убедиха в истинността на моя разказ и като ме познаха отново, те ме поздравиха за спасението ми и казаха всички:

— Аллах ни е свидетел, ние не сме вярвали, че ти можеш да се спасиш от смъртта сред вълните. Аллах сигурно те е дарил с нов живот.

После те ми дадоха моите стоки и аз видях написано името си върху тях, и нищо не липсваше. Веднага разтворих балите и извадих оттам чудесни скъпоценни стоки; дадох ги на неколцина моряци от кораба да ги носят и ги предадох дар на царя. Разказах му също така, че това е корабът, с който бях плавал, и добавих, че съм получил отново всичките си стоки и че този подарък е от тях. Царят много се учуди на всичко и отново се убеди в истинността на онова, което му бях разказал някога, и той още по-силно ме обикна и ми доказа своето благоразположение още повече от преди, и в отговор на моя дар ме възнагради богато. Тогава аз закупих стоки и товари, и всевъзможни неща от неговия град и когато търговците решиха да си заминат с кораба, аз накарах да отнесат цялото ми богатство на палубата. После пристъпих към царя и му благодарих за преголямата му доброта към мене. Същевременно обаче го помолих да ми позволи да се върна в моята страна, при своите близки. Той ми пожела „добър път“ и за раздяла ми подари още много стоки, произведени в неговия град. След като се сбогувах с него и се качих на кораба, ние отплавахме с позволение на аллах всевишния. Щастието ни се усмихна, съдбата беше благоразположена към нас, така че ние можахме да плаваме без прекъсване дни и нощи, докато пристигнахме в град Басра. Там слязохме на сушата и си отпочинахме за кратко време; бях много доволен, задето бях успял да се завърна щастлив в родината си. Оттам се отправих към град Багдад, това мирно селение, заедно с всичките си товари, стоки и богатства, едно голямо имане, което струваше много. Отидох в квартала, в който бях живял, и влязох в своя дом; всички мои близки и приятели се стекоха там. Наех отново евнуси и слуги, и мамелюци, одалиски и черни роби и събрах голямо домакинство. После си купих къщи и недвижими имоти още повече, отколкото бях притежавал преди. Отново се събрах със своите приятели и още повече се сближих с другарите си. Забравих за всичко, което ми бе минало през главата, мъката в чужбина, страданията и ужасите. Отдадох се на радост и удоволствие, на вкусни ястия и скъпи вина и продължих да живея така.

Та това беше моето първо пътешествие, а утре, ако волята на всевишния аллах бъде такава, ще ви разкажа за второто от моите седем пътешествия…

Като казал това, Синдбад Мореплавателя наредил да поднесат вечерята и поканил Синдбад от сушата да седне на масата; после той заповядал да му дадат сто мискала злато и го освободил с думите:

— Днес ти ни достави удоволствие с присъствието си.

Носачът поблагодарил, прибрал подаръка и си тръгнал по пътя, като си мислел учуден какво може да се случи на хората и какво могат да преживеят. Нощта той прекарал у дома си, а когато се разсъмнало, отново отишъл в дома на Синдбад Мореплавателя и влязъл вътре; стопанинът го поздравил с почести и го поканил да седне до него. И когато всичките му приятели се събрали, той заповядал да им поднесат ястия и питиета; всички били весели и доволни. Тогава Синдбад Мореплавателя отново заговорил и им разказал за: