Приказка за Синдбад Мореплавателя (6)

Шестото пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Както вече знаете, братя мои, приятели и другари, след като се върнах от петото си пътешествие, аз забравих сред шеги и песни, сред веселие и щастие всичко, което бях преживял преди, и водех най-приятния и охолен живот, който човек може да си представи. Живях така, докато един ден, както си седях честит и блажен, дойдоха да ме посетят група търговци, които явно се връщаха от път. Припомних си как аз самият се връщах от път и как се радвах, че съм видял отново близките, приятелите и другарите си и че пак съм в родината си. И ето почувствувах отново силно желание да пътувам и да търгувам. И като взех решение да тръгна на път, купих скъпоценни и хубави стоки, подходящи за морско пътешествие, поръчах да натоварят стоката и заминах с нея от Багдад за Басра. Там намерих един голям кораб, на който щяха да пътуват търговци и благородници, носещи скъпоценни стоки. Заръчах да натоварят и моята стока на същия кораб, и ние доволни потеглихме от Басра. Пътувахме от място на място и от град на град, като търгувахме навред и разглеждахме чуждите страни. Щастието бе благоразположено към нас, пътуването ни върнеше добре и ние натрупахме големи печалби. Един ден обаче, както се носехме по водата, неочаквано капитанът на кораба се развика силно, захвърли тюрбана си, започна да се бие по лицето и да си скубе брадата и падна в каютата от страх и възбуда. Всички търговци и пътници се струпахме около него и се развикахме:

Капитане, какво се случи? Тогава той отговори:

— Знайте, о, хора, че корабът ни се е отклонил от пътя, ние сме излезли от морето, в което плавахме, и сме навлезли в друго, чиито пътища не познаваме, и ако аллах не ни изпрати помощ, за да ни спаси, всички сме обречени на гибел. Молете се на аллах всевишния да ни избави от тази беда!

И той веднага скочи на крака и се покатери по мачтата, за да свие платната, но вятърът поде кораба със сила и го запрати назад, така че кормилото ни се счупи о една висока скала. Тогава капитанът слезе от мачтата и извика:

— Няма власт и няма сила освен аллах всевишния и всемогъщия! Никой човек не може да хване съдбата за юздите. Аллах ни е свидетел, ние изпаднахме в страшна беда, няма спасение от нея, няма избавление!

Всички пътници започнаха да оплакват съдбата си и да се прощават един с друг, тъй като часът им беше ударил и те нямаха вече никакви надежди за живота си. Веднага след това корабът се блъсна о скалата и се разби; дъските му се разпаднаха и всичко, което бе натоварено на кораба, потъна в морето. Търговците също паднаха във водата, някои се удавиха, а други се вкопчиха о скалата и можаха да се покатерят по нея. Аз бях от онези, които се покатериха по скалата, и оттам ние видяхме, че се намираме на един голям остров, на чийто бряг имаше натрупани много отломки от кораби и всевъзможни стоки; те бяха изхвърлени тук от разбитите в морето плавателни съдове, чиито пътници бяха се издавили. Морето бе изхвърлило на брега толкова много прибори и стоки, че умът не можеше да го побере.

Аз се изкачих нагоре по острова и навлязох навътре, докато стигнах един поток с течаща сладка вода, който извираше в подножието на планината и отново се скриваше в земята от другата страна на планината. Останалите пътници се покатериха по планината още по-навътре в острова и се разпръснаха, объркани и като полудели от вида на всички богатства и стоки, с които бе осеян брегът на морето.

Аз открих на дъното на потока множество скъпоценни камъни, рубини и всевъзможни едри царски перли; те лежаха като нанос по коритото и то цялото блестеше от тях. Освен това ние намерихме на острова най-скъпоценното алое, китайско и камаринско. Там имаше също и един извор с особен вид сурова амбра. Тя се разтопява под слънчевите лъчи като восък, прелива от извора и изтича чак до брега на морето. После идват морските чудовища, поглъщат я и пак изчезват в глъбините. Ала амбрата изгаря вътрешностите им и те отново я изплюват в морето, там тя замръзва на повърхността на водата, цветът и формата й се променят и вълните я изхвърлят по крайбрежието; пътниците и търговците, които знаят какво представлява амбрата, я събират и я продават. Суровата амбра обаче, която не е погълната от никакво животно, изтича по края на извора и се втвърдява на земята, а когато слънцето я напече, тя се разтопява и цялата долина дъха на нея като на мускус, но щом слънцето се скрие, тя отново замръзва. Местата, където се намира суровата амбра, са недостъпни за човешки крак, защото те са оградени от всички страни от планини, които никой не може да изкачи. Ние повървяхме из острова и се дивяхме на тези странни неща, които аллах всевишния бе създал там, объркани от нашето собствено положение и от онова, което бяхме видели, защото всички бяхме много загрижени.

Бяхме насъбрали малко храна по брега и много я пестяхме, като ядяхме само по веднъж на ден или през ден, страхувахме се, че запасите ни ще се свършат и всички ще загинем от глад и страх. Когато умреше някой от нас, ние го измивахме и го загръщахме в дреха или в платно, довлечено от вълните на брега.

Мнозина починаха и останахме само малка група. Всички обаче страдахме от някакво заболяване, предизвикано от морето, и не мина много време, всички мои приятели и другари измряха един подир друг и ги погребахме. Така аз останах съвсем сам на онзи далечен остров, със съвсем малко храна, аз, който преди това бях толкова богат човек. Оплаквах горко съдбата си, като си говорех:

„Да бях умрял преди другарите си! Тогава те щяха да ме измият и да ме погребат. Ала няма никаква сила и никаква власт освен аллах всевишния и всемогъщия“.

И така аз изчаках още известно време, после тръгнах, намерих едно място край брега, изкопах си дълбок гроб и си казах:

„Когато силите ми съвсем отслабнат и почувствувам, че смъртта ми наближава, ще легна в този гроб и ще умра в него, после ветровете ще навеят пясък отгоре и ще ме покрият така, че и аз ще бъда погребан.“

Сетне започнах да се упреквам, задето бях постъпил толкова глупаво и бях напуснал своя град и своята страна и бях тръгнал отново по широкия свят след всичко преживяно по време на първото, на второто, на третото, на четвъртото и на петото си пътешествие. Винаги при всяко пътуване бях преживявал все по-големи и по-страшни ужаси и опасности, отколкото предишния път и ето сега най-после вече нямаше никаква надежда, че ще мога да спася живота си. Съжалявах, задето пак бях тръгнал по море, макар че съвсем нямах нужда от пари, защото притежавах големи богатства и едва ли можех да изразходя имуществото си, дори и половината от него през всичките години, които ми оставаха да живея, защото, каквото имах, ми беше достатъчно, даже предостатъчно! Замислих се за всичко това и си казах:

„Аллах ми е свидетел, онзи поток трябва да има начало и край, той сигурно излиза някъде от земята на бял свят в обитаема страна. Затова смятам, че ще бъде най-разумно да си направя някакъв малък сал, голям тъкмо колкото да седна в него, да го спусна в потока и да се оставя да ме носи течението. Ако той ме изведе на спасителен бряг, ще успея с помощта на аллаха да запазя живота си, ала не намеря ли изход, ще умра в тази река и то ще бъде по-добре, отколкото да загина тук.“

Въздъхнах още веднъж над тежката си участ и се заех за работа, пренесох стволове от острова, и то стволове от дървета на китайско и камаринско алое, навързах ги с въжа от корабни платнища, потърсих сред изхвърлените останки от корабите еднакви дъски и ги положих върху стволовете. Така си приготвих сал, който беше малко по-тесен от ширината на потока, и завързах здраво дъските за стволовете. После насъбрах купчина от скъпоценните камъни и големи перли, които лежаха по коритото на потока като нанос, и някои други неща от острова, а също и няколко парчета чиста сурова амбра и натоварих всичко върху сала. Взех със себе си всичко, което бях насъбрал на острова, също и запаса от храна, който ми беше останал. Накрая поставих от двете страни по една дъска, които щяха да ми служат като весла, и постъпих, както е казал поетът:

Недей остава, дето те мъчи вечна грижа,

строителят да жали за твойта свидна хижа —

на друго място скоро ще струпаш пак имот,

но има ли замяна за похабен живот?

Не трепери от ужас сред нощната тъма,

накрай загива злото на мирната земя;

орисано е вече къде те чака смърт —

там трябва да издъхнеш, а не на друга твърд.

За важно, трудно дело не пращай друг — в сърцето

заслушаш ли се, скоро ще доловиш съвета.

После се понесох със сала си по течението на потока, замислен какво ли ще излезе от това ми начинание. Продължавах да плувам така, докато стигнах мястото, където потокът се губеше под планината. Когато салът ми влезе вътре, неочаквано ме обгърна плътен мрак, течението носеше сала все по-навътре в планината до едно място, където проходът сред скалите съвсем се стесни. Тогава страните на сала започнаха да се търкат о стените на планината, а главата ми опираше о свода, но за мен нямаше вече връщане. Отново започнах да се упреквам за онова, което сам си бях направил, и си казах:

„Ако тази дупка стане още по-тясна, салът не ще може да мине, ала той не може и назад да се върне и аз ще загина тук в мъки, няма вече съмнение в това.“

После се проснах с лице към сала, защото проходът съвсем се стесни. Течението обаче продължаваше да ме носи напред и сред скалите беше толкова тъмно, че не знаех навън нощ ли е, или ден; към това се прибавиха и страхът и ужасът ми от смъртта. Така се оставих на течението да ме носи ту през широки, ту през тесни проходи между скалите. Мракът обаче така ме измори, че заспах въпреки голямата си възбуда и така съм потънал в сън върху носещия се по течението сал, че не знам дали съм спал дълго, или не. Ала ето че неочаквано се събудих и се видях залят от слънчева светлина. Отворих очи, пред мен се простираше някаква широка равнина, салът бе завързан на брега, а наоколо ми стояха група индийци и кафявокожи мъже. Щом видяха, че се събудих, те се приближиха към мен и ме заговориха на своя език. Аз не разбрах какво приказват те и си помислих, че всичко е сън, тъй като все още тръпнех от страх и възбуда. След като те ме заговориха, без аз да разбера думите им и без да им дам никакъв отговор, един от тях излезе напред и ми каза на арабски:

— Мир над тебе, братко, кой си ти? Откъде идваш? Защо дойде тук? Как попадна в тази вода? Каква земя има зад планината? Досега ние не знаем някой да е дошъл при нас оттам.

Тогава аз го попитах:

— А какви хора сте вие? И каква е тази страна?

Той отвърна:

— Братко, ние сме земеделци и орачи и дойдохме, за да напоим нивите и посевите си. Като те видяхме да спиш на сала, ние го спряхме и го завързахме на брега, за да можеш да се събудиш спокойно. А сега ти ни кажи за какво дойде при нас!

— За бога, драги господине — възкликнах аз, — дай ми да хапна нещо, толкова съм гладен, а след това ме питай каквото искаш!

Той веднага изтича и ми донесе нещо за хапване; ядох, докато се заситих, и се посъвзех; тогава страхът ми изчезна и чувството на ситост ми придаде нови сили. Възхвалих аллах всевишния за всичките му дела и се зарадвах, че бях дошъл по реката при тези хора. Разказах им всичко, което бях преживял, от начало до край, и особено как се бях промъкнал по течението през тесния проход.

Тогава заобиколилите ме хора заговориха помежду си и казаха:

— Ще трябва да го вземем със себе си и да го отведем при нашия цар, за да разкаже и нему своите премеждия.

Така те ме взеха със себе си и понесоха и сала, натоварен с парите и всичкото ми имане — скъпоценните камъни.

Като влязоха при своя цар, те му разказаха какво се бе случило. Тогава той отправи поздрав към мене, поздрави ме с „добре дошъл“ и ме попита кой съм и какви приключения съм преживял. Така аз разказах и на него всичко за себе си и всичките си приключения от начало до край. Той изслуша разказа ми с най-голямо удивление и ме поздрави за моето спасение. Тогава излязох и донесох от сала много скъпоценни камъни, алоево дърво и сурова амбра и ги подарих на царя. Той прие всичко и ми оказа още по-голяма чест и дори ме остави да живея в собствения му дворец. Аз свързах познанства и със знатните му хора и те всички се отнасяха с голямо уважение към мен; и през цялото време живеех все в двореца на царя. Чужденците, които пристигаха на този остров, ме разпитваха за живота в моята родина и аз им разказвах, аз също ги питах за техните родни места и те ми разказваха за там. Един ден обаче царят ме попита какъв е животът в моята родина и как управляват халифите в град Багдад, тогава аз му разказах колко справедлив владетел е халифът. Той се учуди много и ми каза:

— Аллах ми е свидетел, халифът управлява разумно и заслужава похвала за това. Ти спечели моята любов за него и аз искам да му приготвя един подарък и да му го изпратя по тебе.

— Слушам и се подчинявам, господарю! — отвърнах аз. — Ще му го отнеса и ще му разкажа, че ти си негов истински приятел.

Останах още доста време при този цар и се ползувах с голямо уважение и почести и водех най-приятен живот, докато един ден, както си седях в двореца, чух, че група търговци от града приготвили кораб, с който искали да заминат за град Басра. Тогава аз си казах:

„За мен не може да има нищо по-хубаво от това да замина с тези хора.“

Избързах веднага при царя, целунах му ръка и му съобщих, че бих желал да отпътувам с групата търговци, които тъкмо приготовляват кораба си, тъй като вече много ми е домъчняло за близките ми и за родината ми. Царят отвърна:

— Само ти можеш да решиш това. Ако желаеш да останеш при нас обаче, ние с удоволствие ще те задържим тук, защото ти ни стана много близък.

— Аллах ми е свидетел, велики господарю — отвърнах аз, — че ти ме отрупваш с добротата и благоволението си. Въпреки това обаче на мен много ми е домъчняло за моя род, за родината ми и за близките ми.

Като чу думите ми, царят извика онези търговци при себе си и им заръча да се грижат за мен; след това той ми подари много от своите богатства и заплати за моето пътуване на кораба. Освен това ми даде да отнеса и един скъпоценен подарък за халифа Харун ар-Рашид в град Багдад. След това аз се сбогувах с царя и с всичките си приятели, с които бях общувал тук. И като се качихме заедно с търговците на кораба, той отплува. Вятърът беше благоприятен, пътуването вървеше добре и вярвайки в закрилата на аллах всепризнатия и всевишния, ние продължихме пътуването си от море в море, от остров на остров, докато пристигнахме с помощта на всесилния живи и здрави в град Басра. Там аз слязох от кораба и останах няколко дни и нощи, за да си поотпочина и да натоваря стоките си. После се отправих към град Багдад, селението на мира, издействувах да ме пуснат при халифа Харун ар-Рашид, за да му предам подаръка, и му разказах своите преживелици. След това складирах всичките си богатства и стоки и отидох в моя квартал. Близки и приятели ме посрещнаха и аз раздадох подаръци на всички, раздадох също милостини и помощи. След известно време обаче халифът изпрати да ме повикат и отново ме разпита за подаръка, който му бях донесъл, и за града, от който му го бяха изпратили. Отговорих му:

— О, повелителю на правоверните, аллах ми е свидетел, аз не знам името на града, нито знам пътя дотам. Когато корабът, с който пътувах, потъна, аз се спасих на един остров и там сам си приготвих сал, с който навлязох по течението на един поток във вътрешността на острова.

И аз му разказах всичко, което бях преживял по време на пътуването си, как бях успял да се измъкна по течението на потока и как пристигнах в онзи град и защо му бяха изпратили подаръка. Като изслуша с голямо учудване разказа ми, царят заповяда на своя хронист да запише моята история и да я прибере в хранилището на царя като поука за всички, които ще я прочетат. После той ме отрупа с богати подаръци.

А аз продължих да водя в град Багдад същия начин на живот, както и преди; съвсем забравих всичко, което бях преживял и изстрадал, и заживях отново чудесно в истинска радост. Това ми мина през главата по време на шестото ми пътешествие, братя мои. Утре, ако аллах всевишният го желае, ще ви разкажа историята на седмото си пътешествие; то е най-чудното и най-странното от всичките ми предишни пътешествия.

После той заповядал да сложат масите и вечерял заедно с гостите си. След това заповядал да донесат на Синдбад Носача както винаги сто мискала злато; той прибрал златото и си отишъл. Другите гости също се разотишли по домовете си и всички били извънредно много учудени от това, което били чули. Синдбад Носача прекарал нощта в къщи, а на сутринта прочел утринната си молитва и се отправил към дома на Синдбад Мореплавателя. Надошли и другите гости и когато се събрали всички заедно, стопанинът им разправил: