Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артур (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Arthur Et Les Minimoys, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Люк Бесон. Артур и минимоите

Издателство „Слънце“, 2007

Редактор: Юлия Юрукова

Рецензент: Огняна Иванова

Предпечат: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

Оформление на корица: „Ин Дриймс“ ООД

ISBN: 978–954–742–105–9

История

  1. — Добавяне

По идея на Селин Гарсия

Първа глава

Полето, както обикновено, се полюшва и зеленее, опалено от ослепителното слънце.

Лазурното небе бди над него, а малките пухкави облачета са готови да поиграят на гоненица.

Полето е хубаво както всяка сутрин през тази дълга лятна ваканция, на която дори птиците сякаш лениво се наслаждават.

Нищо през тази хубава утрин не предвещава ужасното приключение, което щеше да се случи.

Насред тази долина се вижда малка градинка край реката и една странна къща. Построена уж в колониален стил, но повече селски, тя е цялата дървена, с дълъг балкон. Встрани — голям гараж, служещ по-скоро за работилница, а до него се опира огромна каца с вода — домашната цистерна.

Малко по-далеч старият ветропоказател наблюдава градината, както фар наблюдава корабите си. Той сякаш се върти, за да ни достави удоволствие. Да, в това райско кътче дори вятърът духа гальовно.

Въпреки това днес в тази тиха къща щеше да нахлуе ужасяващ вятър.

Входната врата се отваря с гръм и трясък и една възпълна жена се появява на външното стълбище.

— Артур! — провиква се тя толкова силно, че да ти се спукат тъпанчетата.

Бабинка е на около шейсет и е по-скоро закръглена, макар хубавата й черна рокля, украсена с дантела, да прикрива пълнотата й.

Тя слага ръкавиците си, оправя шапката си и силно дръпва синджирчето на звънчето.

— Артур! — провиква се тя още веднъж, но пак не получава отговор.

— Къде ли се е дянал? Ами кучето? И то ли е изчезнало?… — пита се тя. — Алфред!

Бабинка фучи като далечна буря. Не обича да закъснява. Завърта се на пети и отново влиза в къщата.

 

 

Вътре е наредено скромно, но с вкус. Паркетът е лъснат, а дантелата е завладяла всички мебели, както бръшлянът завладява външните стени.

Бабинка нахлузва пантофите и прекосява салона, мърморейки под носа си:

— „Това е чудесно куче пазач, ще видите!“ Как можах да се оставя да ме изиграят толкова глупаво?!

Тя стига до стълбата, която води към стаите.

— Питам се какво пази това куче? Никога не е в къщи! Като Артур! Истински вятър са тези двамата — духат накъдето си искат — мърмори тя, докато отваря една от стаите. Явно това е стаята на Артур.

За детска стая тя е доста добре подредена, но това лесно се постига, когато в нея почти няма играчки, само няколко, и то дървени, от по-старо време.

— Да не би да ги е грижа, като гледат горката си баба да тича след тях по цял ден? Нищо подобно! — оплаква се на себе си тя, вървейки към дъното на коридора. — Не искам кой знае какво! Само да поспре за пет минути през деня! Като всички деца на неговите години! — въздъхва тя, вдигайки очи към небето, но изведнъж се заковава на място — една мисъл я осенява. Наостря слух да долови някакъв шум, но къщата е странно притихнала.

Бабинка започва тихичко да си говори:

— Пет минути спокойствие… Къде би могъл кротко да си играе? В някой ъгъл… без да шуми… — шепне тя, отивайки към дъното на коридора. Приближава до последната врата с дървена табелка, на която пише: „Вход забранен“.

Тя лекичко открехва вратата, за да изненада неканените гости. За беда вратата я издава със слабо предателско скръцване. Бабинка прави гримаса, сякаш проскърцването излиза от устата й. Тя надниква в забранената стая.

Това е таван, превърнат в просторен кабинет, нещо средно между магазин за стари вещи и работно място на някакъв професор, малко чудак. От двете страни на бюрото — голяма библиотека, претъпкана със стари книги в кожена подвързия.

Над библиотеката е закачена копринена лента със загадъчен надпис:

„Често в думите се крият други думи.“

Значи нашият учен на всичкото отгоре е и философ.

Бабинка бавно пристъпва сред този хаос, където преобладават африканските предмети. Копия, разхвърляни почти навсякъде, сякаш са израснали от земята като бамбукови стръкове. Великолепна колекция от африкански маски виси на стената. Маските са чудесни, освен… тази, която липсва. Пиронът самотно стърчи насред стената.

За бабата това е първият знак. Остава й само да следва посоката на сумтенето, което става все по-ясно. Тя пристъпва още по-навътре в стаята и открива Артур, легнал на земята. Африканската маска скрива лицето му, а това усилва сумтенето, подобно на хъркане. Естествено, кучето Алфред се е проснало до момчето и тактува с опашка по дървената маска.

Пред тази вълнуваща гледка Бабинка не може да сдържи усмивката си.

— Все пак би могъл да отговориш, когато ви викам! Вече цял час ви търся! — шепне тя на кучето, за да не стресне Артур. Алфред се умилква.

— Хич не ме гледай жално! Знаеш много добре, че не обичам да идвате в дядовата стая и да му пипате нещата! — казва тя строго и лекичко сваля маската от лицето на внука си.

Ангелската му главица се показва на светло. Баба му се разтапя като сняг на слънце. Наистина, когато е заспало, човек би схрускал това дете с лунички по лицето и с щръкнали коси. Толкова хубаво е да гледаш едно невинно малко човече, безгрижно потънало в сън!

Бабата въздъхва щастливо пред това немирно ангелче, което изпълва живота й.

Алфред леко скимти, сигурно от завист.

— А ти да мълчиш! На твое място бих се спотаила за пет минути — подхвърля му тя.

Алфред сякаш разбира предупреждението.

Бабинка нежно докосва с длани детското лице.

— Артур — нежно шепне тя, но сумтенето се усилва.

Е, значи гласът трябва да е друг.

— Артур! — извиква гръмогласно тя, а стаята ехти. Момчето скача стреснато, объркано, в разгара на битката.

— Помощ! Нападат ни! След мен, момчета! Алфред! Застанете в кръг! — шепне то полусънено. Баба му го разтърсва здраво.

— Артур, успокой се! Аз съм! Баба ти — повтаря тя няколко пъти. Артур идва на себе си и като че ли проумява къде се намира и най-вече пред кого.

— Извинявай, бабче… Бях в Африка.

— Виждам — усмихнато отговаря тя. — Хубаво ли беше пътуването?

— Чудесно! Бях с дядо при едно африканско племе. Негови приятели — казва той тайнствено.

Баба му кимва и подхваща играта.

— Бяхме заобиколени от десетина свирепи лъва, изскочили кой знае откъде!

— О, Господи! И какво направи, за да се измъкнеш от това положение? — уж се тревожи бабата.

— Аз ли? Нищо — отговаря скромно момчето. — Дядо направи всичко. Той разгъна широкото платно и го опънахме насред саваната.

— Платно ли? Какво платно?

Артур скача на крака, качва се на някакъв сандък и се опитва да достигне библиотечния рафт, който го интересува. Той грабва една книга и веднага я разтваря на нужната страница.

— Ето тук. Виждаш ли? Дядо е изрисувал едно платно, което е поставил в центъра. Така свирепите животни обикалят в кръг и не могат да ни намерят. Ние сме като… невидими — казва той със задоволство.

— Невидими, но не и без мирис — спори бабата.

Артур се прави, че не е разбрал.

— Изкъпа ли се тази сутрин? — добавя тя.

— С удоволствие щях да се изкъпя, но се захванах с тази книга. Толкова е интересна, че всичко забравих — признава си той, прелиствайки страниците. — Погледни рисунките! Показват какво е направил дядо и за най-отдалечените племена!

Баба му хвърля едно око на рисунките, които знае наизуст.

— Виждам най-вече, че е бил запленен от африканските племена повече, отколкото от своето собствено — подхвърля тя с чувство за хумор.

Артур отново се захласва по рисунките.

— Погледни ето тази. Той е издълбал невероятно дълбок кладенец и е измислил цяла мрежа от бамбукови тръби, за да се отвежда водата на километри далеч!

— Това е гениално, но римляните са измислили тази водна система много преди него. Нарича се водопровод — припомня му бабата.

Тази страница от историята Артур, изглежда, изобщо не знае.

— Римляните ли? Никога не съм чувал за такова племе — наивно отвръща той.

Бабинка не може да сдържи усмивката си, нито да потисне желанието да разроши косите му.

— Това е едно много старо племе, което живеело в Италия преди много години — обяснява му тя. — Вождът им се наричал Цезар.

— Като салатата ли? — пита Артур с любопитство.

— Да, като салатата — отвръща баба му и още по-широко се усмихва. — Хайде, оправи тази бъркотия, трябва да отидем в града да купим някои неща.

— Това значи ли, че днес няма да се къпя? — радва се Артур.

— Не, това означава, че няма да се къпеш точно сега. Ще се изкъпеш, като се върнем. Хайде, побързай! — нарежда бабата.

Артур подрежда старателно книгите, които е взел, а баба му слага на място африканската маска. Всички тези маски на африкански воини, подарени на съпруга й от приятели, наистина излъчват гордост и достойнство. Загледана в тях, тя навярно си спомня как е обикаляла с него из далечни земи. Но сега го няма. За секунди я обзема тъга, от гърдите й се изтръгва дълбока въздишка, горчива като спомен.

— Бабче, защо дядо замина?

Въпросът отеква сред тишината и прекъсва тъжните мисли на бабата. Тя поглежда Артур, застанал пред портрета на дядо си — с каска и светли дрехи, каквито са носели в някогашните колонии.

Бабата не знае какво да отговори. Винаги става така, когато вълнението я обзема. Отива към отворения прозорец и поема дълбоко въздух.

— И аз бих искала да знам… — прошепва тя, преди да затвори прозореца. Застоява се още малко край него, наблюдавайки градината през стъклото.

Отдалече й се усмихва едно старо градинско джудже, стъпило здраво в корените на величествен дъб, който царства над местността. Колко ли спомени е натрупал в живота си този стар дъб! Навярно би могъл да разкаже тази история по-добре от всеки друг, но не той, а бабата започва:

— Дядо ти прекарваше много време в градината, край любимото си дърво. Казваше, че е с триста години по-старо от него. Значи старият дъб наистина е имал да му разказва много неща.

Артур безшумно сяда на крайчеца на креслото, в очакване да се наслади на историята, която щеше да чуе.

— Още го виждам как, щом се стъмни, по цяла нощ наблюдава звездите през бинокъла си — започва с нежен глас да разказва бабата. — Пълната луна блести над полето. Беше… възхитително. С часове можех да го гледам, когато беше такъв — вдъхновен, кръжащ като пеперуда, привлечена от светлината.

Бабинка се усмихва, виждайки сцената, запечатана в паметта й.

После доброто й настроение постепенно изчезва и лицето й помръква.

— … И една сутрин бинокълът беше тук… а той беше изчезнал. Скоро ще станат четири години от тогава.

Артур е смаян.

— Изчезна така, без дума да каже, без нищо?

Баба му леко кимва с глава.

— Трябва да е било наистина важно, за да тръгне така, без дори да ни предупреди — подхвърля тя с лека ирония. И плясва с ръце, както се пука сапунен мехур, за да се прекъсне вълшебството.

— Хайде, ще закъснеем! Тичай да си облечеш някой пуловер!

Артур изтичва весело към стаята си. Само децата са способни с такава лекота да преминават от едно вълнение към друго, сякаш и най-тежките събития нямат голямо значение.

Бабата се усмихва на тази мисъл. На нея й е толкова трудно да забрави тъжните събития, дори за няколко минути!

 

 

Бабинка пак наглася шапката си. Прекосява градината и се запътва към своя пикап шевролет, по-предан и от старо магаре.

Артур облича в движение пуловера си и като дисциплиниран пътник машинално заобикаля колата. Една разходка с този звездолет, достоен за пионерите на космоса, е винаги приключение за него. Бабинка натиска две-три копчета и превърта ключа, но той заяжда повече и от ръждясала брава.

Моторът хърка, ръмжи, отскача напред, блокира, дави се, отпушва се, сърди се и най-накрая потегля.

Артур обожава кроткото мъркане на стария дизелов мотор, подобно на бученето на раздрънкана пералня.

Кучето Алфред се държи на разстояние от тези перипетии, а това ще рече — от колата. Толкова много шум за такъв нищожен резултат го смущава.

Бабата се обръща съм него:

— Ще може ли, без да те принуждавам, разбира се, да ми направиш по изключение една услуга?

Кучето повдига ухо. Услугите често се възнаграждават.

— Да пазиш къщата — казва му тя повелително.

Кучето излайва, без да му е ясно за какво току-що е дало съгласието си.

— Благодаря. Много мило от твоя страна — отговаря учтиво бабата.

Тя отпуска ръчната спирачка, подобна на показател на железопътен прелез, и насочва шевролета към изхода. Облачето прах показва, че в тази очарователна долина непрекъснато подухва лек ветрец. И колата, поемайки по тесния път, който криволичи към цивилизования свят, се отдалечава в посока на зеления хълм.

 

 

Градчето не е голямо, но е много приветливо.

Почти всички магазини са съсредоточени на централната улица. В тях ще намерите само най-необходимото — и в будката, и при обущаря. Когато живееш толкова отдалечено, наистина няма място за излишни неща.

Цивилизацията все още не е засегнала прекалено силно това хубаво градче, което с течение на времето сякаш се е развило от само себе си. И макар главната улица вече да има градско осветление, под няколкото стълба каруците и велосипедите са повече от автомобилите. Същото може да се каже за пикапа на Бабинка. С появата си той предизвиква ефект, достоен за един ролс-ройс. Тя току-що е паркирала срещу магазина, който, не ще съмнение, е най-важният в града. Внушителният надпис на входа гордо известява името на собственика и предназначението на магазина:

Корпорация Давидо.

Хранителни стоки

Значи тук може да се намери всичко.

Артур обича да посещава супермаркета, единствения магазин, който прилича на космическа площадка в този полусредновековен край. А и понеже си представя, че пътува със „Спутник“, има някаква логика във всичко това. Дори ако тази логика е присъща само на децата.

Бабинка се понаглася, преди да влезе в магазина и най-вече, преди да се размине на вратата с полицая Мартен. Той е на около четирийсет, по-скоро жизнерадостен, с вече посребрени коси. С поглед на кокер, но със завладяваща усмивка. Няма слабост към полицейската професия, но до фабриката му било далеч.

Мартен се спуска да отвори вратата на Бабинка.

— Благодаря, господин офицер — любезно казва тя, винаги чувствителна към кавалерството.

— За нищо, госпожо Сюшо. Удоволствие е човек да ви види в града — отвръща той малко ласкателно.

— Удоволствие е да ви срещне човек, господин офицер — отговаря тя, щастлива, че може да се позабавлява.

— Удоволствието винаги е мое, госпожо Сюшо. А тук удоволствията са твърде редки, повярвайте ми.

— Вярвам ви, господин офицер — съгласява се тя.

Мартен мачка фуражката си в ръце, сякаш това може да му помогне да завърже разговор.

— … Имате ли нужда от нещо там горе? Всичко наред ли е?

— Задължения не липсват, но затова пък не скучаем. Както винаги. А и моят малък Артур е с мен. Хубаво е да има мъж в къщата — подхвърля тя, рошейки косата на момчето, щръкнала като козина на диво животно.

Артур мрази да го галят по главата, да разрошват косите му отзад-напред, отпред-назад. Това го кара да се чувства като гумена играчка, която писука, щом я стиснеш, като клоун с шапка със звънчета.

Той се изтръгва от ръцете на баба си с недвусмислен жест. Достатъчно, за да хвърли Мартен в тревога.

— Ами… кучето, което ви продаде брат ми, добре ли се справя?

— И още как! Същински цербер! Не подлежи на дресировка! — споделя Бабинка. — За щастие моят малък Артур много добре познава Африка и успя да го овладее благодарение на дресировъчните похвати, на които се научи от тамошните племена. Те живеят навътре в джунглата — обяснява тя. — Животното сега е добре дресирано, въпреки че знаем, че звярът още спи в него. То наистина много спи — шеговито добавя тя.

Мартен е леко объркан, не знае къде свършва истината и къде започва шегата.

— Тъй, тъй… Приятно ми е, госпожо Сюшо — смутолевя той, преди да изрече със съжаление: — Ами… до скоро, госпожо Сюшо.

— До скоро, господин офицер — отвръща дружелюбно тя.

Мартен ги гледа как минават през вратата и я пуска леко, като въздишка.

 

 

Артур с все сила се опитва да разедини двете метални колички, но те явно са лудо влюбени една в друга и не искат да се разделят.

Той настига баба си, която вече снове по една от четирите пътеки между щандовете, стиснала списъка за покупки в ръка. Артур започва да се пързаля — най-добрия начин да намали хода на количката. Той застава плътно до баба си, за да не би наоколо да го чуят.

— Я ми кажи, бабче, този офицер май малко те харесва, а? — подхвърля момчето без задръжки.

Баба му се пообърква, но като че ли никой не ги чу. Тя се прокашля, докато търси точните думи:

— И таз добра, Артур! Откъде го измисли? — учудва се тя.

— Ами вярно си е. Щом те види, започва да се клати като гъсок и малко остава да глътне фуражката си. И — госпожо Сюшо така, госпожо Сюшо иначе.

— Артур! Престани! — сухо го прекъсва баба му. — Дръж се прилично. Не се говори така, да сравняваш хората с гъсоци — възмущава се тя.

Артур само повдига рамене. Не е напълно убеден, че се държи невъзпитано — та това си е чиста истина!

Баба му леко се окопитва и прави опит да даде някакво обяснение.

— Той се държи любезно с мен, както всички хора от селото — обяснява тя сериозно. — Тук много обичаха дядо ти, защото с изобретенията си помагаше на всички, както навремето помагаше и в Африка в тамошните села. А когато той изчезна, хората много ме подкрепяха.

Разговорът започва да става сериозен. Артур го чувства и престава да размахва ръце.

— И повярвай ми, без тяхната доброта и отзивчивост навярно никога нямаше да понеса толкова мъка — смирено признава тя.

Артур се умълчава. Когато си на десет години, невинаги се сещаш какво да отговориш.

Баба му го погалва нежно по косата и му връчва списъка за покупките.

— Вземи. Оставям те да пазаруваш. Знам, че това те забавлява. Трябва да отида да взема нещо от госпожа Розенберг. Ако свършиш преди мен, изчакай ме пред касата.

Артур кимва утвърдително с глава, вече във възторг от идеята да преминава край рафтовете на носа на железния си кораб.

— Мога ли да си купя сламки? — пита той с невинен вид.

Бабинка широко му се усмихва.

— Да, скъпи. Колкото искаш.

Не му трябваше повече, за да прекара една незабравима сутрин.

Бабата прекосява широката улица, като старателно поглежда ту наляво, ту надясно, макар да не е необходимо — няма никакво движение. Навярно това е някакъв стар рефлекс от миналото, когато кръстосваше с мъжа си европейските и африканските столици.

 

 

Бабинка влиза в малкия железарски магазин на семейство Розенберг, където камбанката на входната врата си има своя история.

Госпожа Розенберг се появява внезапно, сякаш дявол на пружина изскача от кутията си. Трябва да кажем, че вече повече от час тя стои залепена за стъклото на прозореца, взирайки се в улицата, в очакване да се появи приятелката й.

— Той не тръгна ли след вас? — пита тя веднага, пропускайки от възбуда да я приветства с „добре дошла“. Бабинка поглежда бързо навън.

— Не, не мисля. Смятам, че не се досеща за нищо.

— Чудесно! Чудесно! — повтаря собственичката на магазина, като влиза навътре. Навежда се зад внушителния тезгях от ливански кедър и измъква от там пакет, сложен в книжна торбичка. Поставя го внимателно върху плота от старо дърво.

— Ето, всичко е тук — казва тя с такава радостна усмивка, че заприличва на петгодишно момиченце.

— Благодаря, вие сте чудесна. Нямате представа как ми облекчавате живота. Колко ви дължа?

— Ами! Нищо! Беше ми много забавно.

Бабата на Артур е доволна и само доброто й възпитание я кара да настоява:

— Госпожо Розенберг, наистина много мило от ваша страна, но не мога да приема.

Но собственичката вече я е завъртяла с лице към вратата и е пъхнала пакета в ръцете й.

— Хайде, не настоявайте повече и побързайте, преди да се е досетил за нещо!

Тя просто я изтиква през вратата навън.

Бабинка все пак успява да се спре на прага.

— Неудобно ми е… Просто не знам как да ви благодаря — признава тя, леко натъжена.

Собственичката я разтърсва приятелски за раменете.

— Благодарение на вас и аз имам участие. Нищо не би могло да ми достави по-голямо удоволствие.

Двете възрастни дами заговорнически се усмихват. Трябва да си живял повече от шейсет години, за да може да споделиш такава усмивка, без да се разплачеш начаса.

— Хайде, да ви няма! — заповядва й собственичката. — Разчитам на вас да дойдете утре и да ми разкажете всичко, с най-малките подробности!

Бабинка леко се усмихва в знак на съгласие.

— Няма да пропусна. До утре.

— До утре — отвръща госпожа Розенберг, преди да заеме наблюдателния си пост на прозореца.

Отдалече тя вижда как бабата на Артур отваря капака на шевролета и пъхва тайнствения пакет под едно старо одеяло.

— О, колко е вълнуващо! — шепне собственичката, пляскайки с ръце.

 

 

Когато Бабинка намира Артур при касата, той вече е започнал да изпразва съдържанието на количката, редейки покупките върху подвижната лента. Какво по-забавно от това да си играеш на влакче, като слагаш едно до друго пакет макарони и паста за зъби, пакет захар и шампоан с ябълков аромат.

Бабата поглежда към касиерката, но тя, както изглежда, е въвлечена в играта. Младата жена, облечена в униформена блуза, леко й кимва, за да я успокои. Върху подвижната лента преминава пакет със сламки — нищо особено.

— Всичко ли намери? — пита Бабинка.

— Да, да — отвръща й той, погълнат от регулирането на движението.

Втора опаковка със сламки минава под носа на бабата.

— Боях се, че няма да разчетеш почерка ми.

— Не, няма проблем. А ти намери ли каквото търсеше?

Бабинка я обзема тревога — да излъжеш дете понякога е най-трудното нещо на света.

— Ами… Да… Не… Още не е готово. Навярно другата седмица — смутолевя тя, пълнейки нервно първите торби с пакети сламки. Смутена от лъжата си, едва на шестия пакет от по сто сламки тя се осмелява най-после да реагира:

— Артур! Но… какво ще правиш с всички тези сламки?

— Ти ми каза „колкото искам“, нали?

— Да, вярно… Казах го просто ей така — прошепва тя.

— Това е последният пакет! — извиква той, за да прекъсне разговора и да даде възможност на придобивката си да мине. Баба му не знае какво да каже. Касиерката си придава съкрушен вид, че не е получила никакво нареждане за намалена цена, когато се купуват сламки на едро.

 

 

Старият шевролет, още по-уморен на връщане, отколкото на отиване, току-що е спрял пред кухненския прозорец — така по-лесно ще се пренесат продуктите. Артур започва да трупа пакетите върху перваза на прозореца. Да помага на баба си, е нещо естествено за нашия малък герой, но днес той, изглежда, няма търпение да свърши час по-скоро. Дългът го зове другаде.

Баба му долавя посланието.

— Остави, скъпи. Аз ще довърша. Върви да поиграеш, докато още е светло.

Артур не чака да му повтарят. Грабва торбата, пълна със сламки, и се затичва с лай към градината. Не, не той, а Алфред лае зад него, за да сподели радостта му.

Бабата също е доволна, че толкова бързат — сега тя ще може да измъкне от колата тайнствения пакет и спокойно да го скрие вътре в къщата.

Артур запалва дългата неонова лампа, която няколко пъти премигва, преди да освети целия гараж.

Сякаш изпълнявайки ритуал, момчето грабва една стреличка до вратата и я запраща в другия край на помещението. Стрелата уцелва мишената точно в средата.

— Ура! — извиква то и размахва победоносно ръце. После се запътва към работната маса, затрупана с части от някакво изобретение.

Става дума за няколко бамбукови пръчки, старателно разрязани по дължина и всяка половинка с пробити многобройни дупчици.

Артур нетърпеливо изпразва торбата със скъпоценния товар, после разкъсва един по един пакетите със сламки. Те всички са различни по големина и по цвят. Момчето се колебае, преди да избере първата сламка, сякаш е хирург, който избира подходящия скалпел. Най-после хваща една и опитва да я закрепи в първата дупчица, издълбана в бамбуковата пръчка. Но дупчицата е малко по-тясна. Нима това може да е пречка! Артур веднага изважда швейцарското си ножче и разширява дупчицата. Повторният опит е успешен и сламката чудесно се промушва. Артур се обръща към кучето си — единствения привилегирован свидетел на този паметен миг:

— Алфред, ти ще присъстваш при създаването на най-голямата напоителна мрежа в целия окръг — перчи се той. — Ще бъде по-голяма от онази на Цезар, по-съвършена от дядовата! Ето… това е мрежата на Артур!

Алфред се прозява от вълнение.

 

 

Артур изобретателят прекосява двора, нарамил огромната си бамбукова пръчка с втъкнати в нея дузина сламки.

Баба му, все още заета с подреждането на покупките, го наблюдава през прозореца на кухнята. Тя за миг се замисля дали да го попита какво носи, защото не й е ясно, но накрая само повдига рамене.

Артур внимателно поставя бамбуковата пръчка върху малки подпорки, направени за тази цел. Под тях старателно е изкопана канавка. На дъното й, на равни разстояния, се виждат малки нежнозелени стръкчета, на които им казват „репички“.

Артур изтичва до гаража, взема маркуча и го размотава.

Всичко е наред. Нищо друго не иска.

Под тревожния поглед на Алфред, по-страшен от погледа на надзирател, момчето свързва с пластилин — разноцветен, разбира се — края на маркуча с първата бамбукова пръчка. След това извива пръчката така, че над всяко стръкче да има по една сламка.

— Това е най-важният момент, Алфред, регулирането на водата трябва да е точно до милиметър, иначе рискуваме да стане наводнение или напълно да унищожим реколтата — казва той, сдържайки дъха си, сякаш работи с експлозив.

Алфред изобщо не го е грижа за някакви си репички и след малко се връща с хубавата си стара топка за тенис в уста, която пуска точно върху едно съвсем нежно стръкче.

— Алфред! Ама че момент избра! — изревава Артур. — Нали знаеш, че на строежа е забранено за външни лица! — добавя той, като грабва топката и я запраща колкото се може по-далеч. Алфред естествено си мисли, че играта започва, и хуква, снишен до земята, да преследва въображаемата си жертва.

Артур привършва с регулирането и изтичва към крана, завинтен върху стената на гаража.

Кучето пак се връща с топка в уста, но господарят му е изчезнал.

Момчето хваща крана и благоговейно го отвърта.

— Господ да ми е на помощ! — прошепва то и хуква, следвайки посоката на маркуча, за да стигне, преди да е шурнала водата. В движение се разминава с кучето, което тича към него. Алфред е напълно объркан от тези нови правила в играта.

Артур се просва на земята, после, на четири крака, следи водната струя, която се разлива по бамбуковия прът и се стича по сламките, една по една. Така всяко наболо стръкче репичка попива живителна влага.

— Ураа! — извиква Артур и стиска лапата на кучето, за да му честити.

— Браво! Поздравления! Това е забележително дело, което ще остане в историята, помнете ми думата! — поздравява се той от името на кучето.

Бабинка се появява на прага, препасала престилка.

— Артур, на телефона! — вика тя по навик.

Артур пуска лапата на кучето.

— Извинете ме. Навярно е Председателят на компанията „Водопроводни инсталации“, който ме вика, за да ме поздрави. След минутка съм на ваше разположение.