Ейдриън Басо
Интимно предателство (3)

Глава 3

Възцари се мрачно мълчание. Двамата мъже чакаха Алиса да продължи. Но тя просто гледаше младия мъж пред себе си, все още объркана и вцепенена. Дукът протегна нетърпеливо ръка:

— Може ли? — Той взе писмото и бързо прочете съдържанието му. — Изглежда, вашият адвокат, мистър Бартлет, е успял да уреди въпроса с полицията. Той ги е разубедил да водят разследване. Смъртта на лорд Карингтън е нещастен случай. Това е заключението.

— Нещастен случай? — повтори невярващо Алиса.

— Пъркинс, донеси бренди — нареди Морган, като видя унесеното й състояние.

Икономът бързо излезе и мъжът взе ръцете й в своите. Тя изведнъж се почувства уютно от силата и топлината на допира му.

— Изпий това — нареди Морган и й поднесе чаша с бренди. — Ще успокои нервите ти.

Тя не му обърна внимание, а отново попита:

— Как могат да считат подобно нещо за нещастен случай? — отчаяние изпълваше гласа й. — Няма ли все пак да има някакво разследване? Ами ако е било убийство или някой го е принудил да го направи?

— Това е всичко, Пъркинс — каза дукът и освободи иконома.

Щом останаха сами, той отново взе ръцете й в своите. Морган бе развълнуван от измъчения й поглед, но това не го спря да й каже истината:

— Мистър Бартлет ви е направил голяма услуга, мис Карингтън. — Той спокойно се опитваше да я убеди. — Това е най-доброто за всички, особено за вас.

Напрежението се засили, когато Алиса се реши да сподели ужасяващото я подозрение.

— Самоубийство — прошепна тя. — Да не намеквате, че е било самоубийство?

— Изглежда, че е така — внимателно потвърди Морган.

— И вие смятате, че трябва да оставя въпроса без последствие? — вдървено продължи тя.

— Може би това е най-разумно.

— И какво би трябвало да направя сега? — разсеяно попита Алиса. — Да отида до Лондон да… да… — Думите просто бягаха от устните й.

— Мистър Бартлет ще подготви всичко. Просто му наредете да изпрати тялото на лорд Карингтън тук.

— В Уестгейт Менър? Но защо… Имението не принадлежи вече на фамилията Карингтън.

— Да не мислите, че съм някакво чудовище, което ще откаже последното място за почивка на един благородник? Разбира се, че ще бъде погребан тук. — Гласът на дука прозвуча по-сурово, отколкото бе възнамерявал, но причината се криеше в това, че, кой знае защо, Морган се чувстваше виновен.

— Благодаря ви — леко се раздвижиха в отговор устните на младата жена. — Ще изпратя писмо на мистър Бартлет веднага.

Тя седеше неподвижно на стола, стиснала забравената чаша с бренди. „Самоубийство, самоубийство.“

Думата ехтеше в съзнанието й. Тя позволи на шока и мъката да надделеят над забележителното й самообладание. Опитваше се да си припомни нещо хубаво, свързано с баща й, някой незабравим спомен. И се чувстваше още по-отчаяна, защото не можеше. Джеръми Карингтън беше егоист, необщителен и отчужден, студен баща. А сега се бе самоубил и я оставяше съвсем сама.

Дукът й говореше нещо. Алиса вдигна невиждащи очи в опит да се съсредоточи и да излезе от обзелото я вцепенение. Мъжът повтори:

— Има ли нещо, което бихте искали да направя, мис Карингтън?

Да, тя искаше да крещи. Ако можеше всичко това да не се бе случвало и нещата да се върнеха към стария, привичен ред! Алиса затвори очи в напразно усилие да прогони мисълта от главата си. „Искам да се тревожа за цената на зърното и за времето, което може да измрази реколтата. Не желая да ме гонят от собствения ми дом и да погребвам баща си, който току-що се е самоубил“ — мислеше си тя. После обезсилена и обезсърчена изпи на един дъх брендито.

— Направихте вече достатъчно, Ваша светлост — студено каза тя, като ясно съзнаваше, че няма право да му прехвърля чужди вини, но не можеше да сдържи укора и страданието в гласа си. — Мисля, ще ме извините, ако не прекарам сутринта с вас в разглеждане на имението. Ще трябва веднага да се занимая с неотложна кореспонденция.

Морган остана сам, като продължаваше да се взира в затворилата се след нея врата. Няколко минути се чудеше дали да я последва и да се опита по някакъв начин да облекчи страданието й. Но не можеше да измисли какво още да каже или направи. Чувстваше необяснима злоба към Джеръми Карингтън. Как бе могъл този човек да бъде толкова безотговорен и жесток към собственото си дете? Бе просто невероятно.

Дукът забави тръгването си колкото е възможно, като се надяваше, че Алиса ще приключи с писането на писмата и ще го потърси. Най-накрая разбра, че тя няма да го направи и че самият той ще трябва да я намери.

Откри я в кабинета, загледана замислено в оловните капаци на прозорците.

Жената го чу да влиза и бързо се обърна. Дукът забеляза проблясъка на болка в очите й, преди тя да успее да прикрие слабостта си.

— Готов ли сте да отпътувате, Ваша светлост? — прозвуча твърдо гласът й.

— Ако не ви трябва някаква помощ.

Алиса поклати глава. Импулсивно тръгна към него, протегнала ръка за сбогом. Искаше й се с този последен жест да се извини за безпричинната си грубост.

Дукът разбра, хвана ръката й, приближи я до устните си и нежно целуна китката й.

Очите им се срещнаха. Двамата постояха така за момент. И в този кратък миг сякаш погледнаха в душите си. Привличането бе толкова непобедимо, че мъжът не издържа. Нежно я пое в прегръдката си, силното му мъжко тяло я приюти и успокои. Затова, макар и изненадана от жеста му, тя просто си почиваше в сигурността на ръцете му. Физическото му надмощие и духовна сила вдъхнаха на Алиса усещане за сигурност. Удивена от самата себе си, тя вдигна лице и му благодари мълчаливо за човечността и състраданието.

Морган също се чувстваше необичайно. Силни, познати усещания запулсираха в тялото му, щом погледите им се сляха. Без да мисли повече, той се наведе и я целуна. Целувката беше дълга и чувствена — мъжът проучваше и се наслаждаваше, поддаваше се на емоцията и страстта. Осъзна какво прави чак когато усети удивлението и нерешителния отговор на устните й. Почувствал неудобство, той завърши целувката също толкова неочаквано, колкото я бе започнал, и отстъпи, изумен от факта, че не бе успял да се овладее.

Алиса го наблюдаваше с уплашените си очи, почти онемяла. Тя се полюляваше леко, като се чудеше дали ако се облегне на рамото му, той отново ще я целуне. Целувката му бе най-забележителното нещо, което бе изпитала през живота си досега: настъпателна и въпреки това нежна, силна, но и ласкава. Съжаляваше, че не може да се повтори.

Морган се намръщи на замечтаното й изражение. Преглътна шумно, за да преодолее неудобството и вълнението, и реши, че е време да се сбогува.

— Довиждане, мис Карингтън.

— Ваша светлост — изговори отчетливо думите тя, объркана от неочакваната му грубост.

Наблюдаваше мъжа, без да трепне, докато той излизаше от стаята, преднамерено забързан. Алиса рязко разтърси глава, за да преодолее натрапчивата мисъл за целувката и се върна към бюрото с недовършеното писмо.

Дукът скочи в очакващата го двуколка и се обърна към Пъркинс:

— Кажи на мис Карингтън, че може да ме намери в Рамсгейт Касъл, до Портсмут. Ще бъда там до четвъртък тази седмица. След това заминавам за резиденцията си в Лондон. — Той подаде на иконома бележка, съдържаща същата информация. — И, Пъркинс, наблюдавай я, не я изпускай от очи — продължи Морган, изненадвайки и себе си, и стария човек.

После с леко подръпване на юздите подкара расовите коне по алеята.

 

Беше разсеян по целия път до Рамсгейт Касъл. Мислите му непрекъснато кръжаха около Алиса. Не можеше да си обясни с какво момичето го бе впечатлило толкова силно. Целувката им бе страстна и му достави огромно удоволствие въпреки очевидната й неопитност. Според него Алиса също се бе наслаждавала на интимността им. Но Морган не бе очарован само от красотата й. Той бе впечатлен от силния дух и интелигентността, от способността й да се справя с трудностите с някаква особена лекота. И то при обстоятелства, които биха принудили много мъже да отстъпят. Що се отнася до по-голямата част от жените, те биха били безпомощни. А тази бе демонстрирала вътрешна сила и кураж, с който бе спечелила уважението му по време на краткия му престой в имението.

И въпреки тези ясно определени причини, все пак имаше нещо, което убягваше от желанието му да бъде разбрано — тя го привличаше не само с волята, силата и хубостта си. Имаше и друга причина, която не му харесваше. Въобще не му харесваше.

Беше усещал подобно безпомощно привличане към жена си, Валери, преди много години. Не беше точно същото, разбира се, но той бе изпитвал силно вълнение, когато бяха заедно. За съжаление, чувството бе избледняло и после изчезнало съвсем след женитбата им, а той вече усещаше, че е хванат в капан. Обвързан с жена, която не обичаше, нито харесваше. А и тя постоянно му напомняше какво мъчение бе да бъдеш съпруга на лорд Гилингам.

Валери бе плакала отчаяно, докато му обясняваше, че се чувства наранена и обидена от постоянните му физически домогвания до тялото й. Бе ужасена от контакта им и го обвини, че я използва единствено за да зачене наследник. И Морган бе наясно, че тя казва истината. Размисли и оттогава стоеше далеч от леглото на жена си. Тя почина, без да му роди дете, но и Морган не бе вече толкова загрижен за продължението на рода. По-малкият му брат, Тристан, се бе върнал наскоро след поредната война на полуострова — ранен, но по божията милост — жив. Морган незабавно прие, че той ще реши въпроса с наследника на титлата и имението. Той самият не желаеше да мисли за нова, скорошна женитба. Ето защо отговорността за продължаването на рода Аштън бе прехвърлена на Тристан.

Мрачните мисли на дука се изпариха веднага щом забеляза Рамсгейт Касъл в далечината. Въпреки че не бе основното му жилище през детството, замъкът бе свидетел на много скъпи спомени за опияняващи момчешки лета. Той стоеше царствено на върха на хълма и като че ли наблюдаваше всичко наоколо. Слънчевите лъчи проблясваха по сивите каменни стени и омекотяваха величието, което пораждаха огромните размери на постройката, издигната от Хенри VIII като крепост, която да спира нашествията на френските банди. В истински замък го бе превърнал четвъртият по ред дук, дядото на Морган, който решил да го обнови след завръщането си от Европа. Реконструкцията на сградата бе отнела цели двайсет години, но резултатът бе впечатляващ — изкуството на майсторите, богатството и въображението бяха създали нещо завладяващо. Бе възстановен в готически стил, първоначалните архитектурни елементи бяха превърнати в произведения на изкуството: високи каменни кули; пищни орнаменти; безбройни арковидни прозорци, някои от които от рисувано стъкло; будещи възхищение и любопитство гравюри, дело на майсторско длето.

Интериорът бе не по-малко зашеметяващ: мраморни подове, рисувани в черно, червено и бяло; тавани, по които проблясваше злато; високи релефни дърворезби.

Неочакваното пристигане на духа хвърли всички в паника. Бърк, икономът, едва не изпочупи пръстите на ръцете си от притеснение, докато следваше Морган по огромното фоайе и му помагаше да свали палтото и ръкавиците си.

— Не бяхме осведомени за пристигането ви, Ваша светлост. — Страхът се прокрадваше недвусмислено в гласа му. — Готвачът едва ли ще има време да приготви подходяща вечеря.

— Не се притеснявай, Бърк — спокойно отговори дукът. — Имах работа насам и не можех да се върна в Лондон, без да съм се видял, със старата дукеса. Как е тя?

— В отлично здраве, както винаги, Ваша светлост. Мисля, че са в дневната заедно с мисис Глиндън. Работят върху кореспонденцията на Нейна светлост.

Тези думи предизвикаха усмивка по лицето на Морган. Баба му винаги „работеше върху кореспонденцията си“. Веднъж той й бе казал, че е написала повече писма до приятелите си, отколкото Наполеон до генералите си.

— Чудесно. Ще отида там веднага, след като се измия и преоблека — каза дукът и бързо се заизкачва по дългото ветровито стълбище.

След него Бърк пухтеше и се опитваше да не изостава.

— А, Бърк, бих желал да сервирате чая в дневната след час.

С рязко движение на ръката той освободи иконома и взе последните няколко стъпала по две наведнъж.

Изоставащият Бърк застина неподвижен, сграбчил металния парапет, докато успее да нормализира дъха си. Надяваше се, че все пак ще успее да се справи с разпорежданията на дука своевременно.

Морган се изми, преоблече се и се почувства безкрайно по-добре. Ободрен и освежен се отправи към дневната, за да поздрави баба си. Когато влезе, тъкмо сервираха чая.

— Морган! — възкликна старата дукеса. — Каква приятна изненада.

Дукът се приближи и се приведе, за да целуне бузата й.

— Изглеждате чудесно, мадам.

Дукесата потупа мястото до себе си и той седна.

— С Имоджин тъкмо привършихме.

Морган погледна към компаньонката на баба си.

— Как сте, мисис Глиндън?

— Много добре, Ваша светлост — тихо отговори жената.

— Ще пиете ли чай с нас, Имоджин? — учтиво попита дукесата.

Мисис Глиндън отклони поканата. Въпреки че бе прехвърлила средната възраст, тя се чувстваше смутена от присъствието на внука на работодателката си. Освен това знаеше, че дукесата предпочита да остане насаме с него.

— Тогава ще ви видим на вечеря — освободи я дукесата. — Хайде, кажи ми сега, скъпо момче, на какво дължа тази прекрасна изненада. Досега винаги си ме предупреждавал, не е присъщо за теб да дойдеш, без да се обадиш предварително. — В гласа на старата жена прозвучаха тревожни нотки. — Да не се е случило нещо? Тристан добре ли е?

— Трис е добре — успокои я Морган. — Какво ви става на всички днес? Не мога ли просто да дойда вкъщи, без да всявам паника? Първо Бърк, сега и ти.

— Не се ядосвай, Морган — каза дукесата, като го наблюдаваше замислено.

По-големият й внук не избухваше лесно, но тя познаваше настроенията му и й беше ясно, че нещо го тревожи. Затова реши да изчака благоприятен случай да подхване отново темата и се зае да налива чая. Елегантно повдигна порцелановия чайник, напълни изящните чаши, добави захар и поднесе на Морган димящата, уханна напитка. Той пое в ръцете си ювелирното изделие, като се опитваше да не разлее съдържанието. Дукесата му напълни и една голяма чиния с бисквити, сандвичи, кифлички и любимите му сладки, постави я на ниската масичка пред него и го наблюдаваше как се храни с наслаждение.

Самата тя разсеяно отпиваше от чашата си и продължаваше да се взира в лицето на любимия си внук. Забеляза следите от умора в очите и тънките тъжни бръчици около устните. Да, нещо наистина го безпокоеше, но опитът й подсказваше, че той сам щеше да й го каже, когато му дойдеше времето.

Тя обичаше и двамата си внуци. Но по-големият заемаше специално място в сърцето й. Дукесата не бе сляпа за недостатъците му — той бе избухлив и властен, в някои моменти дори и тиранин. Но под тази външна изява се криеше благородно, честно сърце и лесно наранима чувствителност. Много малко хора познаваха истинската му същност. Но старата жена бе наясно с нещастния му брак. Тя също се обвиняваше, защото бе взела активно участие, бе насърчила тази връзка. И тя единствено знаеше за болката и вината, която Морган изпитваше заради смъртта на Валери. Дукесата бе станала свидетел на затварянето му в себе си, продължило повече от три години. Дукът бе сложен човек — харесваха го и го уважаваха в обществото, но малцина можеха да се похвалят с приятелството му. Той ревниво пазеше собствения си свят. Колкото до жените, дукесата добре знаеше репутацията му на честен човек. Тя не бе наивна — известно й бе, че внукът й издържа метреси, а и връзките му с омъжени жени не бяха тайна. Но те бяха инцидентни, в тон с времето, в което живееха. Бе положила много усилия и старание да го запознава с млади жени и девойки с добро обществено положение и състояние. Накрая се отказа. Морган категорично й бе заявил, че не желае да обсъжда нова женитба, и тя тактично бе отстъпила, уважавайки молбата му. Беше нещо като неписан договор между тях.

След като реши, че той е приключил с храненето, дукесата продължи с въпросите:

— Как са Трис и неговата скъпа Каролайн? Напредват ли с подготовката за сватбата? Отвеяната й майка още ли не е определила точната дата?

— Бабо — предупредително започна Морган, — не можеш да се отнасяш по този начин към лейди Гренъм.

— И защо не? Та това е самата истина. Благодаря на бога, че Каролайн е наследила единствено мекия характер на майка си, но не и липсата на всякакъв разум. Знаеш, че не понасям глупостите, особено при жените. Но хайде да се върнем на подготовката за сватбата.

Морган й хвърли унищожителен поглед:

— Ако ще говорим за сватби, по-добре да си тръгвам.

— О, стига си се цупил, Морган. Ако продължаваш, ще си взема назад думите, че съм безумно радостна да те видя.

— Извинявай. Имах много неприятна седмица. — Морган изяде още два малки сандвича. — Бабо, познаваш ли Джеръми Карингтън, виконт Мългрейв?

Старата дукеса се замисли за миг.

— Спомням си ясно, че се срещнах с Елеонор Карингтън преди много години. Тя почина млада, бедната жена. Беше много тъжно. Но не съм сигурна каква точно беше връзката й с лорд Карингтън. Съпруга или сестра? Не, почакай, Елеонор му беше жена. Имаха и дете — едно малко момиченце.

— Алиса — промърмори дукът.

— Имаха чудесен дом някъде в Хемпшир. Мисля, че се казваше Уестгейт Менър.

В този момент Морган си пожела баба му да не притежаваше толкова силна памет. Тя знаеше повече за фамилия Карингтън, отколкото самият той.

— Сега имението е мое — информира баба си Морган.

— Не знаех, че възнамеряваш да купуваш още едно имение!

— Всъщност го спечелих на търг.

— Търг! По това време на годината?

— Беше единична продажба, наистина необичайна. В един от клубовете на Уайт — допълни без желание дукът.

— Боже мили! Що за глупак би продал част от собствеността си по този смешен начин? — Дукесата присви подозрително очи. — Да не е бил пиян?

— Разбира се, че не — рязко отговори Морган. — Уверявам те, бабо, платих му съвсем разумна цена. Беше повече от честно, дал съм му повече, отколкото си заслужава, като съдя по това, което видях вчера.

Дукесата стисна устни:

— Въпреки това намирам цялата тази история за доста странна. Необичайна е дори за теб, Морган.

Дукът повдигна вежди:

— Да не намеквате, че постъпките ми са неуместни, мадам?

— Не — бавно продължи дукесата. — Не намеквам. Твърдя го!

— Разбрах, мадам. — Морган знаеше къде да спре. Щеше да изчака няколко дена, преди да й каже за смъртта на лорд Карингтън. — Но мисля, че Трис би желал да има имението, след като се ожени.

Дукесата обмисли думите му и веднага смени тона:

— Сигурна съм, че ще се радва. Дълбоко в себе си Трис винаги е желал да живее в провинцията и да се занимава със стопанство. А и ще бъде разумно Каролайн да бъде далеч от Лондон и от влиянието на майка си. Никой не е толкова грижовен и внимателен като теб, момчето ми.

— А вие сте ужасна — пошегува се Морган.

— Да, прав си — съгласи се тя с весели искрици в очите.

 

Вечерята започна обещаващо. Морган галантно настани двете дами, преди да седне начело на масата. Официално облечени слуги, по един за всеки от вечерящите, сервираха първото ястие.

Дукът ядеше, без да усеща вкуса на храната. Умът му бе зает с предстоящия разговор с управителя на имението, Викърс. Бе го насрочил за сутринта. Чувстваше се особено, едва ли не като глупак, да поставя капани в собствения си дом.

Информацията на лорд Касълриг може и да е погрешна, реши дукът, докато пресушаваше третата чаша с вино. Не бе възможно някой в имението да работи за французите.

Дукесата улови погледа му и се намръщи неодобрително на празната му чаша. Морган й се усмихна палаво, по момчешки, за да стопи раздразнението й. Старата жена не можа да издържи на чара му и също се усмихна в отговор.

— Казах ли ви, мадам, колко сте очарователна тази вечер? — каза й нежно той и преглътна парчето месо от фазан.

Дукесата засия при този комплимент и гордо се изправи на стола си:

— Не сте, сър — отговори му тя, — крайно време беше.

Тя наистина изглеждаше прекрасно — облечена бе в семпла сива рокля с квадратно деколте. На шията й блестяха огромни сапфири и диаманти, косата й бе обвита с тюрбан, който правеше дребното й лице по-издължено и изтънчено. В сравнение с ниската, закръглена мисис Глиндън, дукесата изглеждаше много млада за своите шейсет години.

Мисис Глиндън. Морган подозрително погледна към компаньонката на баба си. Сега си спомни, че е чувал за някакви нейни роднини във Франция. Дали пък в това не се криеше нещо?

— Кажете ми, мисис Глиндън, все още ли имате близки, които живеят във Франция?

— Да, Ваша светлост — отговори жената, поласкана от това, че той си е спомнил нещо толкова лично, свързано е нея. — Моята сестра, чийто съпруг почина, и тримата й синове имат къща близо до Париж.

— Често ли си пишете с тях?

— Не много. Има известни трудности с получаването на писмата оттам през последните няколко години.

— Но винаги се намира начин, нали? — настояваше Морган.

— Предполагам, че да — продължи колебливо мисис Глиндън, като не разбираше какво цели дукът с този разговор.

— Племенниците ви във френската армия ли служат в момента? — притисна я Морган.

— О, боже господи, не. Ваша светлост — дойде бързият отговор. — Те са все още много малки. Филип, най-големият, е на тринайсет години.

— А вашата сестра, мисис Глиндън? Тя симпатизира ли на френската кауза?

— Аз… ъ… не съм сигурна какво имате предвид — вцепени се жената.

— Въпросът е много прост. Сестра ви симпатизира ли на Наполеон? — В гласа му се прокрадна обвинение.

— Морган, моля те — намеси се дукесата, — какво си си въобразил, че говориш на Имоджин с подобен тон?

Морган изгледа двете жени. Мисис Глиндън бе готова да се разплаче, а баба му се канеше да плисне съдържанието на чашата си в лицето му.

Дукът се почеса по врата. „Какво ми става? Държа се, като че ли бедната жена е обвинена в убийство!“

— Дами, приемете извиненията ми. Мадам, мисис Глиндън, ще можете ли да ме извините? Не мисля, че съм подходяща компания тази вечер. — Той се изправи и им кимна за довиждане, преди да излезе от стаята.

 

На следващата сутрин Морган се бе втренчил мрачно във великолепните градини. Стоеше в библиотеката и си мислеше за току-що преминалия разговор. Той не му бе донесъл нищо ново или неочаквано. Не бяха наемали нови хора през последните години. Морган се чувстваше напълно объркан, а това усещане никак не му харесваше.

Той прекоси стаята — стъпките му потъваха в дебелия ориенталски килим — и затвори вратата на библиотеката. Не успяваше да се освободи от лошото предчувствие.

Изглеждаше му твърде просто да постави капан на Фолкън. Дукът бе получил три папки с документи, всяка от които съдържаше важна, но различна информация за придвижването на армията на полуострова. Бяха го инструктирали да заключи първата папка в бюрото си в Рамсгейт Касъл, втората на друго, по-необичайно място в същата стая, а третата — в жилището си в Лондон.

Лорд Касълриг възнамеряваше да подхвърли на определени хора новината, че Морган заема важно място и активно съдейства на Военното министерство. Това трябваше да наведе шпионина на мисълта, че има какво да получи от дука. Очакваха, че Фолкън ще активизира връзката си в Рамсгейт Касъл, за да се сдобие с ценната информация.

Британските шпиони във Франция щяха да съобщят каква информация е била получена.

Всеки, който познаваше работещите в имението и имаше достъп до Рамсгейт, щеше да може да намери първата папка в бюрото. Втората щяха да открият много по-трудно. Ако и от нея изтечеше информация, можеха да направят заключението, че шпионинът е от приближените на дука. А ако и третата папка попаднеше в ръцете на французите, то някой от висшето общество бе намесен в играта.

След като се увери, че вратата е заключена, Морган извади от вътрешния си джоб документите. Първата папка постави в най-горното чекмедже на бюрото и превъртя ключа. Вторият комплект скри в кутия, която постави в един лъскав шкаф в стил Шератън.

Огледа още веднъж стаята и излезе. Капанът бе заложен. Сега оставаше да се чака.

 

Три дни по-късно Джеръми Карингтън бе погребан до жена си във фамилното гробище. Службата бе съвсем обикновена. За да плати, Алиса продаде единствената си скъпоценност — гранатова брошка с перли, наследена от баба й. Тя не заплака по време на опелото, стоеше съвсем сама във февруарската мъгла. Съвсем спокойно наблюдаваше как тежкият дъбов ковчег с тялото на баща й бе спуснат в земята. Знаеше, че изглежда коравосърдечна, но не се чувстваше способна да рони фалшиви сълзи заради малцината, присъстващи на погребението. Бяха дошли няколко местни благородници, по-скоро от любопитство, отколкото от някакви други чувства. За Алиса те бяха напълно непознати и чужди.

Мистър Бартлет, адвокатът на лорд Карингтън, също дойде и когато приключиха с формалностите, той и Алиса проведоха кратък разговор, за да обсъдят положението с имението. Новините бяха лоши.

Веднага след като седнаха в библиотеката, адвокатът започна:

— Уестгейт Менър, както вече знаете, лейди Алиса, принадлежи на Морган Аштън, дук на Гилингам.

Впечатляващата фигура на дука изникна в съзнанието й и сърцето на Алиса заби учестено.

— Доколкото разбирам, новият виконт Мългрейв е вашият чичо, мистър Ричард Карингтън — продължи Бартлет.

— Чичо ми? — сухо попита Алиса. Тя бе забравила напълно за съществуването на по-младия брат на баща си. — Никога не съм го виждала. Той е заминал за колониите много преди да се родя. Предполагам, че са се скарали за нещо. И, доколкото знам, не са се срещали в продължение на трийсет години. Не знам нищо за Ричард, но едва ли титлата му означава нещо за него. Още повече че няма нищо за унаследяване.

Алиса погледна въпросително адвоката, очаквайки мнението му. Мистър Бартлет, нисък, набит човек, се размърда от неудобство под открития й поглед. После прочисти гърлото си:

— За съжаление, лейди Алиса, новият виконт Мългрейв трябва да бъде открит незабавно. Казвам ви го, защото не успях да разбера нищо за местонахождението на Ричард Карингтън, нито пък на неговите наследници. Надявах се, че вие ще ми помогнете.

— Защо е толкова важно да го намерите, мистър Бартлет? — Лошото предчувствие не напускаше Алиса.

— Когато е умрял, лорд Карингтън е оставил значителна сума от неплатени сметки. — Адвокатът извади документите от кожената кесия, която държеше в скута си.

Алиса вдигна уплашено очи към него:

— Не е възможно. Лорд Карингтън е продал Уестгейт Менър на търг. Би трябвало тази сума да покрие дълговете от хазарта.

— Парите от продажбата баща ви е похарчил, преди да умре. — Бартлет посочи дебелата купчина книжа. — Това не са сметки от хазартни дългове, лейди Алиса, а търговски: за шивач, обущар, наем за жилището и други подобни. Сега те би трябвало да бъдат изплатени от новия наследник и ако ние не открием чичо ви, вие сте отговорна за тези дългове.

— Колко? — попита Алиса, а лицето й бе добило пепеляв оттенък.

— Общата сума възлиза на около шест хиляди лири.

Шест хиляди! Алиса бавно издиша въздуха, който бе задържала, за да приеме новината. Стомахът й се сви на топка и тя постави треперещата си ръка на устните, за да спре напиращия вик. „Господ да ми е на помощ: Дано това да е някаква грешка.“ Но щом отново погледна към адвоката, тя разбра, че нямаше никаква грешка.

— И какво ще стане, ако не мога да платя?

Мистър Бартлет прехапа устни, преди да отговори:

— Длъжниците, които не могат да платят, отиват в затвора Нюгейт — каза той с възможно най-мекия си глас.

— И аз предполагах, че е така, мистър Бартлет. — Алиса прекоси стаята и взе необходимите документи от бюрото си. Почувства как гърлото й се стяга, а ужасът от това, което се канеше да направи, разтърси тялото й. Тя мълчаливо протегна ръката си с хартията към адвоката:

— Вложих известна сума пари преди няколко години и сега притежавам скромна къща в покрайнините на селото. Ако я продам и изтегля инвестициите си, мислите ли, че ще набавя необходимото, за да платя дълговете?

Говореше спокойно, но мъжът виждаше какво й коства подобно решение. Той бегло погледна документите, защото вече бе решил твърдо да покрие разликата със собствени пари.

— Сигурен съм, че това ще е достатъчно. Надявам се, че ще ми разрешите да действам от ваше име.

— Ще ви бъда безкрайно благодарна, мистър Бартлет — бързо каза Алиса и го изчака да приближи изхода на библиотеката. — Искрено ви благодаря за проявената доброта.

Бартлет видя тъгата в зелените й очи. Усмихна й се окуражаващо и излезе.

Щом вратата се затвори след него, Алиса бавно се свлече на пода. Умът й отказа да работи, в главата й остана една-единствена мисъл — вече нямаше нищо, абсолютно нищо, от което да преживява.