Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Intimate Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)

Издание:

Ейдриън Басо. Интимно предателство

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Камея

ИК „Торнадо“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Диана Й.)

Глава 2

Алиса го погледна стреснато, лицето й пребледня. Сякаш буца заседна в гърлото й и тя запреглъща трудно, като се опитваше да преодолее шока.

— Мога ли да видя документа? — повтори тихо младата жена.

Морган бръкна в джоба на жилетката си и извади акта за собственост. Без да пророни и дума, й го подаде. Наблюдаваше я мълчаливо, като не знаеше какво ще последва. Опитът го беше научил, че жените са твърде емоционални създания. В моменти като този те или припадаха, или изпадаха в истерични пристъпи.

Алиса Карингтън не направи нито едното, нито другото. Тя пое парчето хартия, без да трепне, и го прочете открай докрай. Цялото имение, къщата, обзавеждането, конюшните, фермите на наемателите и цялата останала собственост бяха надлежно описани.

Тя вдигна очи и объркано го погледна:

— Бих желала да видя бележката на лорд Карингтън, не акта за собственост.

Морган разбра:

— Не съм спечелил имението в игра на карти, мис Карингтън. Купих го на търг.

— Търг? Не съм прочела съобщението за това във вестника.

Дукът пристъпваше от крак на крак от неудобство. Мълчаливото й страдание го трогна и го караше да се чувства виновен.

— Не мисля, че са успели да го отпечатат.

— Разбирам — едва проговори Алиса. — Мога ли да попитам за цената, която сте платили?

Дукът без желание назова сумата и Алиса си помисли, че бе повече от честно. Тя бавно кимна, като явно се опитваше да възприеме информацията. Дълбоко в себе си винаги бе знаела, че този ден ще дойде, но това не намаляваше болката. Усети как главата й се замайва, пред очите й се спусна тъмна пелена и за момент Алиса се почувства скрита в мрака на собствената си мъка. Някъде отдалече долетяха думите на красивия мъж пред нея:

— Добре ли сте, мис Карингтън?

Тя погледна към него и видя загриженото изражение, изписано върху лицето му.

— Всичко е наред — бавно проговори тя и чуваше собствените си думи да отекват странно в ушите й. Насили се и се усмихна. — Предполагам, това означава, че ще останете за вечеря. Би трябвало да информирам мисис Стратън.

Алиса свали очилата си с обигран жест и подреди книжата по бюрото, преди да тръгне към вратата. Някъде по средата на стаята тя се спря, изправи гордо рамене и се обърна към дука:

— Пъркинс ще ви покаже стаята и ще ви окаже всяка помощ, от която имате нужда. — Алиса се запъна на думите „стаята ви“, но бързо си възвърна самообладанието. — Бихте ли ме извинили, но трябва да разговарям с готвача. Ще ви видя за вечеря — направи реверанс и излезе.

Пъркинс се появи незабавно, което накара Морган да се чуди дали не е подслушвал. Само един бегъл поглед към разстроеното лице на иконома потвърди съмнението му.

— Води, Пъркинс — провлачено каза дукът. — И вземи пълна кана с бренди.

Морган знаеше, че ще има нужда от това, преди тази нощ да е свършила.

 

Алиса се отправи към кухнята, за да говори с мисис Стратън. Трябваше да се направят някои допълнителни приготовления за вечерята, но преди всичко бе необходимо да уведоми хората си за случилото се.

Когато влезе, малкият персонал тъкмо започваше вечерята си. Хокинс, пазачът на имението, режеше хляб. Луси и Моли пълнеха чашите и сервираха чиниите. Младият Нед, който се грижеше за конете, флиртуваше с момичетата, като ги караше да се червят и кикотят. Мейвис, старата бавачка, отгледала Алиса и майка й, мъмреше Нед за задявките му, което още повече го амбицираше да се изяви и да направи впечатление на девойките. Мисис Стратън разливаше супата, докато раздаваше команди наляво-надясно и някак си надвикваше веселата суматоха.

Алиса спря за момент, като поглъщаше всички толкова познати звуци и миризми. Тези хора представляваха единственото семейство, което някога бе имала. Сега трябваше да се разделят. Очите й се изпълниха със сълзи, краката й се подкосиха при мисълта за това, което бе направил баща й. Усещаше сърцето си да бие в гърлото и не можеше да понесе чувството на безпомощност и отчаяние.

„Трябва да бъда силна“ — каза си тя, преглътна сълзите и прочисти гърлото си шумно, за да привлече вниманието им. Като подбираше внимателно думите си, Алиса започна:

— Дукът на Гилингам току-що ме информира, че сега той е собственик на Уестгейт Менър.

Мисис Стратън пое рязко дъх и едва не изпусна чинията с горещата супа в скута на Нед. Моли изхълца. Останалите мълчаха.

— Знам, че ударът е ужасен — продължи Алиса, — но дукът изглежда честен човек и ще направя всичко, което зависи от мен, за да запазите работата си в имението, преди да си замина. Ще успеете ли да сервирате вечерята след час, мисис Стратън?

Жената безмълвно кимна в отговор.

— Ще съобщя на Пъркинс да подреди масата в трапезарията за гости. Нед може да му помогне със сервирането. — Алиса плъзна поглед по мълчаливите, изплашени, изразяващи мъка лица. Толкова много чувства и мисли я вълнуваха в момента, че не можеше да им каже нещо смислено. — Ще ми липсвате — прошепна тя бързо и излезе, като остави цялата група от замаяни хора сами да се справят с шока, който бяха предизвикали думите й.

 

Алиса вече чакаше в трапезарията, когато дукът дойде. Те мълчаливо седнаха и вечерята започна. Морган се почувства странно, когато му посочиха мястото на господаря и собственика на имението, но не каза нищо. Алиса седеше от дясната му страна и той с любопитство очакваше какво ще последва — обикновено подобно разположение на масата се считаше за доста интимно. Но Морган съвсем не бе разочарован.

Забеляза, че тя носеше друга рокля, и макар сивото да бе по-приятно от предишния убит кафяв цвят, впечатлението отново бе на поразяваща бедност. Морган усети, че се пита как ли изглежда жената до него под прекалено широката дреха и доста се учуди на посоката на мислите си.

Интимните връзки след смъртта на жена му се свеждаха до кратки, задоволяващи страстта му преживявания и никога не продължаваха повече от няколко месеца.

Дукът знаеше, че е хубав, богат и с репутация на надарен любовник и щедър мъж, така че интересът на жените бе нещо съвсем нормално.

Някои се страхуваха от надменното му поведение, но повечето го считаха за очарователно предизвикателство и полагаха много усилия, за да привлекат вниманието му. Той, от своя страна, намираше усилията им за ласкателни, а и това го забавляваше. Но лорд Гилингам никога не се впускаше пръв във флирт, нито пък бе почувствал необходимост да го прави, ако не му дадяха ясно да разбере, че е харесван и желан. Досега.

Морган огледа с внимание залата, докато Пъркинс сервираше. Многобройните свещи, разположени върху шкафовете и голямата махагонова маса, хвърляха меки отблясъци. Дукът подозираше, че съвсем умишлено не бяха запалили огромния полилей, но въпреки приглушената светлина, можеше да забележи износените тапети, избледнели на места, от които по разни причини бяха свалени картини или друга украса. Голите, студени стени ярко контрастираха на отрупаната със скъп фин порцелан маса, по която блестяха позлатените прибори и просветваха кристалните чаши. Дукът се намръщи, когато видя добре познатия му вече Пъркинс да влиза с отрупан с ястия поднос. Съмняваше се, че Алиса често вечеря по подобен начин.

Пъркинс царствено сервира вечерята. Помагаше му млад мъж, който явно се притесняваше. Ястията бяха прости, но изненадващо вкусно приготвени. Първо поднесоха ухаеща, подправена с къри супа, последва я желирана дива патица с гарнитура от пресни картофи и зеленчуци, а десертът беше плодов пай.

Морган ядеше с апетит, когато забеляза, че Алиса само побутва парчетата месо в чинията си. И двамата избягваха неприятната тема, така че разговорът се въртеше около чудесната храна и времето. След като почистиха масата, Пъркинс поднесе няколко бутилки, остави ги в близост до господарите и попита.

— Бихте ли желали още нещо, Ваша светлост?

— Не, Пъркинс. Моля те, предай на готвача, че вечерята беше чудесна — отговори дукът и освободи иконома.

Забеляза, че старият човек се поколеба, но след като получи утвърдителен знак от Алиса, излезе от стаята.

— Шери, мис Карингтън? — учтиво попита Морган и напълни чашата й.

Чувстваше се необичайно — да пие шери с дама след вечеря, бе най-малкото странно. Обичаят повеляваше жените да напускат залата веднага след храненето, като оставят мъжете сами с брендито, цигарите и разговорите. Устните му се разтеглиха в несъзнателна усмивка — нищо в Уестгейт Менър не напомняше за утвърдените порядки във висшето общество, към което бе привикнал. Същото се отнасяше и до Алиса Карингтън.

— Радвам се, че харесахте вечерята, Ваша светлост — каза Алиса. — Мисис Стратън бе много притеснена, тъй като не разполагаше с достатъчно време за подготовка. Но вие ще се уверите, че тя е чудесна в работата си, както между другото и всички, които работят тук.

Дукът изненадано повдигна вежди — усети вълнението в гласа й и това изостри любопитството му. Защото досега мис Карингтън бе показвала завидно самообладание, но ето че бе дошъл моментът, в който бе загубила железния си контрол.

— Бихте ли ми казали, мис Карингтън, защо баща ви не е тук? — попита Морган, като съвсем съзнателно смени темата.

— Лорд Карингтън е много рядко в имението. Той никога не е харесвал провинциалния живот — предпочита разнообразието в Лондон.

— Не бяхте ли информирана за моето посещение?

— Не. Мисля, че не е имало достатъчно време.

— Глупости — рязко отметна глава дукът. — Мина повече от седмица, откакто Карингтън ми прехвърли имението.

— Толкова отдавна? — отбеляза сухо тя. — Наистина сте твърде благовъзпитан и въздържан, след като не сте се втурнали веднага насам.

Морган я изгледа студено, но се възпря. Много малко хора, особено пък жени, бяха имали смелостта да се държат предизвикателно с него. По-голямата част веднага се поддаваха на властния му характер, впечатляваха се от титлата и богатствата му. Но Алиса Карингтън явно бе от по-друга материя.

— Вие не предпочитате ли също разнообразието на Лондон, мис Карингтън?

Алиса рязко се извърна към мъжа, като се страхуваше, че той се подиграва, но красивото лице срещу нея бе напълно искрено. Брадичката й нервно подскочи:

— Никога не съм била в Лондон.

Сребристосивите му очи се присвиха от изненада.

Изведнъж той разбра колко уязвима и самотна беше тя. Запита се какъв живот ли бе водило това момиче, изоставено от баща си в провинциалното имение.

— Нямате основание да недоволствате — внимателно започна той. — Много пъти съм си мислил каква досада е цялата тази шумотевица в Лондон. Да не говорим за обществото — с по-голямата част от хората не си заслужава дори да се познаваш.

Алиса му отправи едва доловима усмивка:

— Уверявам ви, че едва ли бих могла да бъда считана за жена, която недоволства или се оплаква за нещо толкова несъществено като липсата на познанства в Лондон.

Той отново се учуди на отсъствието на каквито и да било преструвки й превземки в поведението й. Това му действаше освежаващо. Почувства се привлечен от открития й характер и зеления огън на дълбоките бадемовидни очи.

— А вие с какво предпочитате да се занимавате, мис Карингтън?

— Обичам да яздя — веднага отговори тя. — Обожавам да съм сред природата. Бродирането оставям за вечерите, а четенето е огромно удоволствие, въпреки че рядко имам време да удовлетворявам личните си предпочитания и интереси.

— Сама ли се справяте с имението?

— Помагат ми няколко дългогодишни служители на семейството — призна Алиса. — Предпочитам да се справям сама и с тяхна помощ, мисля, че успявах. Лорд Карингтън не възразяваше.

— Лорд Карингтън? Защо сте винаги толкова хладна, когато става въпрос за баща ви?

Алиса го погледна неразбиращо:

— Винаги съм мислела за него като за лорд Карингтън. Дори когато бях малко момиченце.

Морган недоумяваше що за баща бе този човек, предизвикал подобно отчуждение у едно младо момиче.

— Но, изглежда, баща ви е направил всичко необходимо за вашето възпитание. Едва ли ви липсват умения за висшето общество.

— Е, не сърбам, когато си ям супата, и ползвам успешно приборите — засмя се Алиса. — Всъщност бавачката ми, Мейвис, винаги е имала огромно влияние върху мен. Пък и гувернантките все пак успяха да огладят някои мои несъвършенства.

— Трудно дете ли бяхте? — Морган можеше да си я представи единствено като жизнерадостно, упорито малко момиченце с открит, любознателен нрав.

— Мисля, че точното определение е „с висок дух“, Ваша светлост. Но, честно казано, аз се държах прилично. Желанието да се харесам на гувернантките си оформи поведението ми.

— Тогава защо са били толкова много?

— Лорд Карингтън имаше навика да не им плаща редовно заплатите. В края на краищата те бяха принуждавани да си търсят по-добро място. Задържаха се за различно време.

Морган си напълни отново чашата и погледна жената до себе си с възхищение. Колкото повече говореше с нея, толкова повече се чувстваше привлечен. Тя, изглежда, не беше като онези комплексирани жени, с които обикновено се срещаше. Просто едно провинциално момиче, честно и интелигентно. И с най-красивите очи, които някога бе виждал.

— Значи харесвате местното общество, мис Карингтън?

— Аз не посещавам приеми и други обществени прояви, Ваша светлост. Репутацията на лорд Карингтън като прахосник и комарджия ме постави в неблагоприятна позиция сред местните благородници още преди много години. Освен това излязох извън традиционната им представа за стара мома — заех се да ръководя имението. Мен не ме възприемат, не одобряват поведението ми.

— Не е толкова необичайно една жена да поеме управлението на парите в собствените си ръце — настоя дукът. — Баба ми, старата дукеса, проявява жив интерес към всичките си финансови дела.

— Баба ви е вдовица. Винаги се подхожда с разбиране към вдовиците, разрешава им се по-голяма свобода на действие. Освен това интересът е нещо съвсем различно от боравенето с финансите.

— Хората често са подозрителни към неща, които не разбират напълно — каза Морган.

— Може би — съгласи се Алиса. — Но в моя случай изолацията ми в провинциалното общество не се дължи само на факта, че съм неомъжена жена, която се занимава с мъжка работа. Всъщност моят най-голям грях е, че проявих воля и успях — тя стана и го погледна. — Пъркинс е запалил огъня в салона за гости. Ще продължим ли там?

Алиса се чувстваше непривично в тази ситуация — разговорът непрекъснато се връщаше към нея и сега се радваше, че може да отклони вниманието на госта от себе си.

Докато прекосяваха огромния коридор, тя изучаваше мъжа до себе си, като се опитваше да прецени как да подхване темата за служителите на имението и тяхното оставане на работа. Бе казала на хората, че дукът е свестен човек, но това бе само предположение.

— Свирите ли, мис Карингтън? — попита Морган, когато влязоха в стаята.

— Не, Ваша светлост, не свиря на пиано. Мис Гибсън, една от гувернантките, притежаваше талант, но успя да ме научи само на някои основни неща. Дори не чета нотите както трябва.

— И тя си тръгна, защото не й платиха?

— Не, лорд Карингтън я наплаши. — Алиса се изчерви в затруднението си да обясни. — Мис Гибсън бе значително по-млада от останалите гувернантки и доста хубава. Страхувам се, че някоя вечер се е почувствал преситен от удоволствията в Лондон и се е опитал да я направи своя любовница. Тя напусна веднага след случилото се.

Дукът не каза нищо и Алиса съжали, че е била толкова откровена. Тя се чудеше дали е шокирала госта с безцеремонния си отговор. Но това бе истината — лорд Карингтън се бе напил и опитал да прелъсти жена, която зависеше от него. Алиса знаеше, че това са неща, за които тя не би трябвало да знае, а още по-малко да говори. Такива бяха правилата на учтивия разговор — тук честността и прямотата нямаха място.

Твърдо решена да говори с дука за персонала, тя се настани на нисък стол близо до огъня. Изразителните й зелени очи не изпускаха Морган, докато той крачеше безцелно из стаята.

Алиса не можеше да сдържи възхищението си от елегантния вечерен костюм и артистичността, с която дукът носеше дрехите си. Около него витаеше дух на сила и власт. Явно бе човек, свикнал да получава онова, което иска. Ако наистина мислеше за хората си, тя не би трябвало да го предизвиква.

Дукът престана да се разхожда и се обърна към нея. Усмивката, озарила лицето му, наистина я обезкуражи. Алиса изпита чувството, че се потапя в сребристосивите очи срещу нея. За известно време те се изучаваха съсредоточено и размишляваха.

Алиса съвсем се обърка, притесни се и избърбори:

— Какво възнамерявате да правите с имението?

Дукът пристъпи от крак на крак, почувствал неудобство от директния въпрос.

— По-младият ми брат, Тристан, се кани да се жени до края на годината. Той винаги е харесвал провинцията. Решил съм да му подаря имението и се надявам да е щастлив тук.

Алиса си пое дъх, за да обмисли, новата информация и да прецени как би могла да я използва.

— И вашият брат ще поеме грижата за имението?

— Разбира се.

— Той ще решава кой ще остане и кой ще напусне?

— Има ли някакво значение кой ще го прави, мис Карингтън? Да не би да планирате да работите тук?

— Мислите ли, че брат ви би обмислил подобна възможност? — отговори му с въпрос Алиса, а очите й бяха изпълнени с надежда. — Знам, че е необичайно, но съм отлично квалифицирана, а и вече съм доказала на практика, че мога успешно да се справям.

За няколко секунди Морган мислеше, че тя се шегува. После разбра, че момичето говори сериозно, и се помъчи да прикрие скептицизма в отговора си.

— Едно е да управляваш собственото си фамилно имение и съвсем друго някой да те наеме за тази работа. Не мисля, че идеята за жена управител ще допадне на Тристан. Той е убеден, че жените имат свое строго определено място в обществото.

— Определено място в обществото? — повтори меко Алиса. — И къде точно се намира това място?

Дукът се усмихна на пълния й с възмущение въпрос. Облегна се удобно в креслото и протегна дългите си крака.

— Жената трябва да бъде предпазена и закриляна от грубостта и проблемите в живота, за да може да посвети цялото си време на осигуряване на удобството и щастието на мъжа, поел отговорността за нея. През деня тя би трябвало да бъде до него — красива и обожаваща го — любяща и изпълнителна в леглото.

— До него, Ваша светлост, но не и в краката му — презрително изкоментира Алиса.

— Ех, ако е абсолютно необходимо — усмихна се цинично Морган. — Не сте ли съгласна, мис Карингтън?

Тя повдигна гордо брадичка:

— Никога не ми се е налагало да ме закрилят или предпазват, Ваша светлост. И намирам мнението ви за моя пол грубо и предубедено. Вярвам, че един мъж има нужда да се грижи за жена си само защото това го кара да се чувства щастлив.

Той се усмихна и Алиса трябваше да напрегне цялата си воля, за да остане спокойна при това показно самодоволство. Имаше чувството, че мъжът й се присмива, и въпреки това знаеше, че разговорът й е приятен. Защото с всяка измината минута тя усещаше все по-осезаемо мъжкото присъствие — красивото лице, привлекателната усмивка, искрените очи, които потъваха в нейните и я караха да се чувства толкова женствена. Сякаш бе погълнала някаква сладка отрова, водеща я до опиянение. Алиса знаеше, че това е опасно. И в същото време завладяващо и непреодолимо. Затова реши, че трябва да приключи вечерта възможно най-скоро, и отново върна разговора към новия собственик на имението.

— Тъй като брат ви би се чувствал унижен да ми предложи работа в имението, смея ли да се надявам, че останалите ще запазят положението си. Както сам можете да прецените, само аз съм особената и странната тук. Всички други се справят отлично.

— Въпреки мнението, което успях да ви създам за брат си, мога да ви уверя, мис Карингтън, че той не е някакъв тиранин. Уверен съм, че всеки, който си върши добре работата, ще бъде помолен да остане. Но повече не бих могъл да обещая.

Беше честен отговор и Алиса кимна с глава в знак на съгласие.

— Мога само да се надявам, Ваша светлост, че уважаваният ви брат е със същите разбирания.

Тя леко се поклони за довиждане и напусна стаята.

Морган се ухили широко на последните й думи, като никак не беше сигурен дали тя бе имала намерение да изрази възхищение, или да го обиди. Да, Алиса Карингтън не беше като жените, които познаваше, още по-малко приличаше на онези, с които се срещаше. И той я намираше очарователна. Е, какво да се прави — френски шпиони в Рамсгейт Касъл, а сега тази интригуваща мис. Седмицата далеч бе надхвърлила представите му за седем нормални, обикновени, привични дни. Дукът си помисли, че невинната, искрена и пряма Алиса го бе накарала да се чувства по-жизнен отколкото ако беше в стая, пълна с красиви, многословни куртизанки. Мъжът поклати глава, забавлявайки се с тази иронична ситуация, и бавно тръгна към стълбището. Докато се качваше, в главата му се въртеше не друга, а палавата мисъл къде ли е спалнята на Алиса Карингтън.

 

На следващата сутрин Алиса се събуди по-рано от обикновено. Полежа, замислена за събитията от предната вечер — колко малко време бе необходимо, за да бъде разбит животът на човека! Сякаш беше ужасен сън. Но не беше и тя почувства желание да се скрие в завивките на леглото и да прекара така деня. Все пак успя да стане, да се приготви и с невиждащи очи се взря в ранната утринна мъгла. Сълзите потекоха по лицето й, но тя знаеше, че не може да си позволи лукса да плаче. Притвори тежките завеси на прозореца и прекоси стаята, за да наплиска лицето си със студена вода. Искаше й се да изтрие издайническите следи на умората след безсънната нощ. Облече се набързо, прибра косата си в кок на врата и бе готова за закуската заедно с персонала в кухнята. Вече почти бе прекосила фоайето и тъкмо завиваше зад ъгъла, когато внезапно пред нея изникна дукът. Алиса залитна встрани и мъжът инстинктивно я прихвана за раменете, за да я задържи.

— Проклятие! — изруга тихо младата жена, докато оправяше роклята си.

— Добро утро и на вас също.

Алиса пое шумно дъх и се вгледа в сребристите очи срещу себе си.

— Извинявам се, Ваша светлост — тя усети, че се изчервява и несъзнателно докосна с ръка пламналата си буза.

Той най-безсрамно се ухили.

— За какво, мис Карингтън? За това, че едва не ме съборихте или че се нахвърлихте върху ми толкова очарователно?

— Ако искате да бъдете груб, ще си оттегля извинението — сопна се тя.

Дукът наклони глава, за да я огледа по-добре, и като забеляза ядосаното й лице, не се сдържа и съвсем искрено се разсмя. Смехът му бе най-заразителното нещо, което бе чувала някога, и Алиса, без да осъзнае, също се усмихна.

Когато се успокоиха, тя забеляза, че Морган бе облечен за езда. Плътно прилепналите дрехи очертаваха стройно мускулесто тяло и младата жена отново се изчерви. Съвсем несъзнателно ръката й легна върху рамото му, пръстите й се плъзнаха гальовно по широката гръд, като се наслаждаваха на контраста между мекото кадифе на връхната дреха и стегнатата плът под него.

Мъжът бе изненадан, жестът й го бе заварил неподготвен и затова не можа да прикрие желанието си. Той се пресегна и повдигна лицето й, очите му я оглеждаха с нескрито любопитство и страст. Погледите им се срещнаха и тя се изплаши — чак сега разбра какво бе направила. Алиса стреснато отдръпна ръката си, за момент си помисли, че сърцето й ще спре да тупти. Прехапа устни, за да се овладее. Лицето й стана огненочервено, тя сведе очи и не смееше да го погледне отново.

Морган разбра, съжали я и меко каза:

— Надявах се да ме придружите в обиколката ми на имението тази сутрин. Може би след закуска?

Все още неспособна да говори, Алиса само кимна.

— Чудесно. Хайде тогава да отидем и да видим какво е сътворила мисис Стратън за закуска. — Морган сграбчи ръката й и преди да чуе някакви протестни думи, бързо тръгна надолу по стълбите и влезе в трапезарията.

Мисис Стратън наистина бе много заета. Пъркинс наливаше кафето, докато Моли и Луси носеха безбройни подноси с димяща храна и внимателно ги подреждаха върху бюфета встрани.

— Да ви сервирам ли, Ваша светлост? — запита икономът.

— Да, Пъркинс, сложете прибори и за лейди Алиса.

Тя с гордост забеляза блестящата от чистота изгладена покривка на масата, снежнобелите салфетки, излъсканите сребърни прибори, семплата, но елегантна ваза с цветя. Добрият стар Пъркинс бе успял да осигури дори и един брой на „Морнинг Поуст“. Алиса трескаво се надяваше, че всичко това ще му направи впечатление и дукът ще остане доволен от усилията им да му доставят удоволствие.

Тя се усмихна благодарно на Пъркинс, който постави чиния пред нея, но едва не изпусна чашата от китайски порцелан, когато видя съдържанието й: бъбреци, яйца на очи, пържени картофи, печена шунка и дебел резен филе. Та това бе храната, която тя ядеше за цял месец! „О, господи, целият ми бюджет за храна рухна“ — помисли си Алиса. Беше забравила, че сега дукът осигуряваше и плащаше храната. Този факт обаче не събуди апетита й. Алиса разсеяно ровеше в чинията, ронеше хляба на малки парченца и дори не се пресегна към маслото.

— Смея ли да ви попитам, мис Карингтън, какви са вашите бъдещи планове? — учтиво започна разговор дукът.

— Планове ли? Мисля, че вие ми напомнихте да ви разведа из имението — безсмислено отговори тя.

— Нямах предвид днес, а изобщо — подчертано меко продължи той.

— О, вие имате предвид какво смятам да правя, след като… хм… напусна Уестгейт Менър? Не се безпокойте, всичко е уредено.

Дукът учудено повдигна вежди.

— Толкова скоро? — Сивите очи се присвиха недоверчиво. — Но вие ми казахте, че не сте знаели нищо за продажбата на имението до вчера следобед!

— Не ме разбрахте. Обмислила съм всичко много преди да дойдете.

Той се намръщи в недоумение и тя побърза да му обясни:

— Въпреки мнението ви за женския пол, ние не сме чак толкова безпомощни, глупави и неподготвени за живота. Някои от нас са способни да се грижат за себе си. Още когато видях книгата с отчетите за състоянието на имението, се убедих, че лорд Карингтън няма да престане да пилее парите си. Знаех, че все някога ще загуби Уестгейт Менър. И така реших, че ще е най-сигурно, ако закупя някоя малка къща в покрайнините на селото. И го направих — сключих изгодна сделка с един стар учен, който реши да живее зад граница. В същото време вложих малка сума пари в някои сделки и успях да спечеля. Не е много, но ще успея да се справя с приходите, които, ще имам. Лордът пропиля дори зестрата, която майка ми ми остави. Точно тогава реших да взема тези пари като компенсация за грижите ми за имението — завърши Алиса и в тона й се прокраднаха нотки на оправдание.

Морган я гледаше с огромно удивление.

— През краткото време на нашето запознанство вие непрекъснато ме изненадвате.

Тя му се усмихна:

— Ще го приема за комплимент, макар да не съм сигурна, че имахте предвид това.

В този момент влезе Пъркинс със сребърен поднос в ръце. Спря се пред Алиса и с поклон постави пред нея съдържанието му.

— Пощата е пристигнала по това време? — попита учудено тя.

— Писмото бе донесено от специален пратеник от Лондон, лейди Алиса.

Любопитна, младата жена разпечата восъка върху плика и веднага разпозна специфичната хартия, която лорд Карингтън използваше.

— От адвокатите на баща ми — информира тя дука. Устните й се изкривиха в иронична усмивка. — Вероятно това е съобщението за продажбата на имението и вашето пристигане.

Но щом започна да чете, изражението й се промени. Зелените й очи се разшириха, цялото й тяло застина, напрежението и тревогата победиха самообладанието й. Тя повдигна пребледнялото си лице към духа и прошепна:

— Лорд Карингтън е мъртъв. Намерили са го в стаята му снощи. С куршум в главата.