Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Intimate Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)

Издание:

Ейдриън Басо. Интимно предателство

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Камея

ИК „Торнадо“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Диана Й.)

Глава 11

Беше средата на май, почти два месеца след последната им среща. Дукът спазваше обещанието си и не се появи в Уестгейт Менър, но Тристан, Каролайн и Присила идваха често, за да обсъждат с мистър Уолш ремонта на къщата. Те винаги намираха време да разговарят с Алиса по време на посещенията си и да я държат в течение за последните новини относно Морган.

Каролайн непрекъснато бъбреше за всички онези прекрасни партита, които посещаваха с Тристан, и главно за бала в чест на годежа им. Особено възторжени бяха приказките й за новата й приятелка, Маделин Дюпон. Каролайн бе убедена, че французойката бе привлякла непостоянните очи на дука, и Алиса усети болезнената топка в гърдите си отново. Беше й невъзможно да седи и да слуша спокойно за безкрайния низ от балове, на които дукът и неговата прекрасна Маделин ходеха заедно. И тя започна да избягва Каролайн.

Присила, от своя страна, показваше по-голям интерес към обзавеждането на къщата и Алиса често търсеше нейната компания. Младата жена нямаше нищо против да отговаря на непрекъснатите й въпроси и когато не успяваше да я съпровожда, Присила обхождаше имението сама.

Имаше обаче много по-важен проблем от този да ревнува последните похождения на Морган. Дните и седмиците минаваха, а нямаше и следа от месечния й цикъл. Алиса се паникьоса. После реши, че причината бе в нервите, и се поуспокои. В нейния случай вярата, че няма последствия след любовните им изживявания, бе за предпочитане, отколкото мисълта за едно невинно, малко същество, което тя не би могла да осигури финансово.

Работата в имението напредваше по-бавно, отколкото мистър Уолш бе предполагал. Грижите по цял ден ангажираха мислите на Алиса. Но нощите й бяха ужасни.

Тристан идваше доста често и сам в имението. Неговото присъствие също й носеше утеха и Алиса започна да очаква с нетърпение посещенията му. Той бе внимателен и мил, винаги в добро настроение. Бог го бе дарил с остър ум. Младата жена можеше винаги да разчита, че той ще я разведри и ободри.

В една чудесна пролетна утрин градината примами Алиса с уханието на разцъфналите рози и тя се скри от работата и останалите хора. Разхождаше се безцелно сред цветята и се удивляваше на красотата, която вещата ръка на новия градинар бе създала. Вдъхваше силната сладка миризма на цветовете, които бе откъснала за стаята си. По листенцата все още блестяха кристални капки сутрешна роса. Наведе се да откъсне една жълта роза, скрита в храста, и почувства как кръвта нахлува в главата й, по лицето й се стекоха капки пот, причерня й и тя се отпусна безжизнена на земята.

— Лейди Алиса — изкрещя Нед и се спусна към нея, като видя сгърченото й тяло. — Добре ли сте?

Тя бавно отвори очи. Цветовете изглеждаха размазани, но най-после лицето на Нед се проясни пред погледа й.

— Добре съм, Нед — треперливо прозвуча гласът й.

Момчето внимателно я повдигна.

— Трябва да съм изгубила равновесие.

— Сигурна ли сте, че нямате никакви наранявания? — Нед никак не беше убеден от обяснението й. — Изглеждате ужасно бледа. Нека ви помогна да влезем вътре и да си легнете.

Мистър Уолш ги срещна на входната врата.

— Боже мой, какво се е случило? — извика той, като я видя да върви бавно, придържана от Нед. — Да не сте се наранили?

— Не, разбира се, че не, мистър Уолш. — Тя се опита да смекчи впечатлението от случилото се. — Бях несръчна и паднах, това е. Нед бе наблизо и ми помогна. Благодаря ти, Нед. — Тя нарочно се отдели от момчето и тръгна сама. Но трябваше веднага да се вкопчи в голямата махагонова маса. Опасяваше се, че те няма да й повярват и ще продължат да се суетят около нея. После почувства познатото гадене да се надига в гърлото й и се примоли двамата мъже да излязат, преди да се унижи пред тях. Затвори очи и задиша дълбоко, за да спре повръщането.

— Ще отида за Мейвис — каза Нед, докато я гледаше загрижено.

— Не е необходимо, Нед — възрази тя, но той не я послуша и бързо излезе.

Мистър Уолш й помогна да седне на канапето и й наля чаша вода. Засуети се несръчно наоколо, а на нея й се искаше да изпищи от натрапеното й внимание. Стомахът й се бунтуваше и усилието да се сдържа й костваше неописуеми мъки.

И двамата въздъхнаха облекчено, когато Мейвис влезе.

— Какво се е случило, моето момиче? Нед ми каза, че си паднала в градината.

— Преувеличил е. Просто загубих равновесие. Не знам защо е цялата тази загриженост! — Алиса ги гледаше невъзмутимо й спокойно.

— Предполагам, че си се преуморила? — реши Мейвис, но никак не хареса бледите й бузи. Момичето беше бяло като платно.

Мистър Уолш се обърка.

— Но, моля ви, кълна се, че не съм искал да се преуморява — отчаяно каза той и се наведе да я огледа по-отблизо — Но съм съгласен, че изглежда зле. Ще трябва да си почине днес. Сигурен съм, че ще се справя и без нея.

Алиса отвори уста да възрази, но предупреждението в очите на Мейвис я възпря.

— Благодаря ви, мистър Уолш — без желание каза тя. — Оценявам вашата загриженост. Ще се видим утре.

— Надявам се, че ще се чувствате по-добре — измърмори Уолш и излезе от стаята.

— Ако нямате повече нужда от мен, по-добре да се връщам на работа — съобщи Нед. — Пристигна новата карета на лорд Тристан и Хоукинс има нужда от помощ за почистването й.

Алиса се раздразни, че той не си тръгна веднага след нейното кимване, а изчака разрешението на Мейвис.

Щом останаха сами, старата й бавачка я изгледа изпитателно.

— Добре съм, Мейвис — побърза да я увери Алиса. — Не знам защо всеки прави голям въпрос от тази незначителна случка.

— Не изглеждаш добре.

— Благодаря — кисело отговори Алиса.

— Ще кажа на мисис Стратън да ти запари чай. Ще успокои стомаха ти.

— Откъде знаеш, че ми е лошо? — заекна Алиса и чак тогава разбра, че се е издала.

Мейвис присви очи и стисна устни.

— Мисля, че е крайно време да си поговорим, моето момиче. Искаш ли да ми кажеш нещо?

— О, Мейвис! — очите на Алиса се насълзиха. — Не може да е вярно.

Старата жена въздъхна. Най-лошите й предчувствия се потвърдиха.

— Само защото не искаш да е истина, нещата няма да се променят. — Тя протегна ръка и потупа успокоително Алиса. — Не си първото момиче, което разбира, че носи бебе.

— Но как ще поема отговорността за едно дете, Мейвис? — трепна Алиса, все още отказвайки да приеме реалността.

— Трябва да се надяваш, че това е основното. Аз ще бъда винаги до теб. И освен това, дукът има последната дума — заключи Мейвис хитро.

Алиса я погледна удивена. Нищо не убягваше от вниманието на старата жена.

— Не мога да се омъжа за него — каза тихо тя и съвсем не приличаше на силната, интелигентна жена, която Мейвис познаваше.

— Но ти ще му кажеш за детето, нали? — обезпокоена попита бавачката.

— Имам ли избор?

— Не — твърдо отговори Мейвис.

— Тогава ще му съобщя новината. Ще напиша писмото още днес следобед. Той ми каза, ако има нужда, да го търся в Рамсгейт или в Лондон. — Алиса безпомощно се загледа в дланите си. — Разочаровах ли те, Мейвис?

— Разбира се, че не — каза по-възрастната жена и я прегърна.

Мейвис не бе на себе си от тревога, когато Алиса й обясни, че няма да има сватба. Каквото и да се бе случило между двамата, то трябваше да се уреди незабавно. Едно дете беше на път да се роди и тя вярваше в разума и сърцето на дука, за разлика от младото момиче пред нея.

— Стига с тия сълзи — засмя се бавачката, усетила мокрото си рамо. — Нещата ще се оправят, ще видиш! Сега ми кажи как се чувстваш.

— Ужасно — изстена Алиса, благодарна, че има с кого да говори за неприятните си изживявания. — Изморена съм постоянно, гади ми се, щом погледна храна.

Мейвис поклати глава с разбиране.

— И с майка ти беше така. Не се безпокой, това ще мине.

Тя мълчаливо взе снежнобяла кърпа и попи сълзите на момичето. Те побъбриха доста дълго и решиха, че бебето ще се роди някъде около Коледа.

Алиса отпиваше от слабия чай и се чувстваше значително по-добре, облекчена, че няма повече нужда да се крие от действителността. Щеше да се свърже с дука и да намерят някакво благоприятно решение. Прекара останалата част от деня на бюрото си в писане на писмо до Морган. Нямаше ни най-малка представа, какво да му каже. Накрая успя да подреди няколко изречения, с които се интересуваше за здравето му и го питаше какъв подарък би я посъветвал да купи за сватбата на Тристан и Каролайн. Направи две копия на написаното, запечата писмата с восък и адресира едното до Рамсгейт, а другото до Лондон, защото не знаеше къде може да намери дука в момента. После смело написа „лично“ с надеждата, че той веднага ще забележи надписа и ще побърза да се появи в имението. Чак сега се почувства почти спокойна.

Но Морган не получи известието й.

 

Хенри Дюпон харесваше да бъде шпионин. Обичаше силните вълнения и опасността. И, разбира се — парите. Не беше от тези, които вярваха в някакви си каузи и идеи. Привличаше го играта.

Фактът, че шпионската дейност се наказваше със смърт, не го тревожеше. Първо трябваше да го хванат, после щяха да го съдят. А Хенри нямаше никакво намерение да им дава подобна възможност. Никога. Той беше умен. Далеч по-умен от британските власти.

Да получава информация за французите, бе детска игра. Тъй наречената английска аристокрация бе твърде осведомена и много бъбрива. Няколко питиета, няколко раздавания на карти и хоп! Ставаше му ясно кой има достъп до важни документи в Министерството на войната. Щом набележеше целта, не му представляваше никаква трудност да открие някой от обслужващия персонал, на съответната личност — слугите се сменяха толкова често, колкото и модните дрехи. След като вербуваше подходящия човек, идваше ред на Фолкън.

След толкова време на съвместна работа Хенри и сега се възхищаваше на таланта му. Въпреки че самият той го бе обучил, подозираше, че вече е далеч под професионалното ниво на ученика си — хитър, ловък и безмилостен.

Маделин Дюпон влезе в стаята и прекъсна работата му. Бе облечена в тънка, прозрачна дреха, хлабаво пристегната на кръста. Тя пресече стаята и седна близо до него. Протегна ръка, прокара пръсти през косата му, като се опитваше да привлече внимание. Бяха прекарали няколко часа в леглото, но споменът за податливото, меко женско тяло го възбуди отново.

— Ела да си легнем пак, Хенри — изръмжа жената и съблазнително погали гърдите си. — Самотно ми е без теб.

— Ти си една ненаситна уличница — процеди мъжът с отвращение. — Знаеш, че трябва да копирам тези документи и да ги върна на Фолкън до тази вечер. Иначе собственикът ще забележи липсата.

— Но ти си тук вече толкова време — нацупи се Маделин. — Друг път не си се бавил толкова.

— Използвам нов код. Много е сложно и изисква голямо внимание.

— Различен код? И защо? По каква причина Фолкън изисква тази непрекъсната смяна?

— Сменихме куриерите и Фолкън не иска да разберат самоличността му, ако хванат този. Умно, нали?

Маделин му направи физиономия, която показваше мнението й по въпроса.

— Ако не те познавах по-добре, щях да си мисля, че ревнуваш от Фолкън — подразни я Хенри.

— Ха! — тръсна тя дългата си тъмна коса. — Що за смехотворна идея!

Маделин не му беше сестра, а любовница и съучастничка. Бе му толкова вярна в личния живот, колкото той създаваше впечатление, че е привързан към нея на обществени места.

Историята бе необикновена. Двете малки хлапета скитаха по разрушените от революцията улици на Париж, когато Филип Лобер ги откри. Той бягаше от страната и му бе добре платено да изведе зад граница двете деца на сестра си. Но той бе захвърлил малките на произвола на съдбата и те умряха. Филип бе отчаян от загубата, защото така нямаше да получи настойничество, а оттам и достъп до парите на Дюпон. И той реши да замести починалите деца с други. След като сестра му и съпругът й бяха гилотинирани, Филип, вече извън Франция, успя да се добере до настойничеството и богатството, вложено в чуждестранни банки. Тримата се установиха в Англия и бяха приютени от английското общество: две малки сирачета и техният чичо, благородник, който бе успял да спаси децата от смъртта.

Външният вид и маниерите бяха най-важни за висшите кръгове и Филип се погрижи потомците му да получат необходимото възпитание. Но самият той бе жесток и безскрупулен човек, без какъвто и да било морал. Децата научиха и тези уроци. Това ги подготви за бъдещата им дейност.

— Какво е това? — попита Маделин, като разглеждаше документите от Уестгейт Менър. Тя вдигна два бели плика от бюрото на Хенри.

— О, тези ли? — отговори Хенри и махна с ръка. — Взех ги по погрешка. Това е за дука на Гилингам. Имаха надпис „лично“ и изглеждаха важни. Но всъщност не са. Някаква глупава жена иска съвет от дука относно подаръка си за сватбата на Тристан и Каролайн.

— Да ги сложа ли в общия куп или за връщане е останалите документи?

— Не се притеснявай. Вече счупих печатите и нямам време да ги поправям.

Хенри поскрибуца с писалката по листа пред себе си още няколко минути и после отпусна ръка.

— Най-после. Готов съм — въздъхна облекчено той. — Сега ела при мен и ми покажи колко ме обичаш.

 

Алиса чакаше отговор на писмата си. Времето течеше мъчително — гаденето се усили, повръщането зачести. Тя не знаеше кога ще й се случи и се налагаше да бяга от стаята, давейки се. Това затрудни много работата й. Мистър Уолш вероятно си мислеше, че тя е много болна, защото се случваше да го спира два пъти на един ден по средата на изречението, за да изхвърчи навън.

По съвета на Мейвис започна да носи сухи, корави бисквити в джобовете на дрехата си и да си похапва, когато й прилошаваше. Те помогнаха малко и Алиса бе благодарна, че Мейвис е до нея и знае добре какво е необходимо за бъдещата майка.

Работата не напредваше според очакванията на мистър Уолш и той определи нов срок — есента. Удвоиха работниците и това създаде много грижи на Алиса. Отвличаше вниманието й през деня, но през нощта оставаше насаме със себе си. Мислеше си за мъничкото късче живот в себе си и за мъжа, който бе посял семето. Радостта се сменяше с мъка, младата жена се опитваше да предвиди реакцията на Морган към нероденото им дете. Тя лежеше будна по цели нощи и обмисляше какво щеше да направи дукът за нея и бебето. Предполагаше, че той ще им осигури някаква пожизнена рента. Може би щеше да купи и къща, където никой не я познаваше. Преди няколко години мисис Стратън й бе разказвала за най-малката дъщеря на лейди Хармън, Ана, която била опозорена от лорд Албърт Джонсън. Ана била изпратена в Италия да роди и никой не я бе виждал оттогава. Но Алиса знаеше, че толкова голяма промяна в живота й — да напусне родната си страна — бе невъзможна.

Мисълта за женитба често се прокрадваше в ума й, но като си припомняше отношението на Морган към брака, тя потискаше подобни романтични идеи. Той едва ли би й предложил отново да му стане жена. И все пак една малка непокорна струна в сърцето й й припяваше, че дукът би се оженил за нея от привързаност, а не по задължение. Тя хранеше тази илюзия дълбоко в душата си. Каквото и да беше крайното му решение, Алиса вече знаеше, че ще трябва да се откаже от гордостта си и да приеме желанието му. Въпреки различията между тях, тя бе убедена, че Морган ще направи всичко възможно, за да подпомогне нея и детето. Но на първо място в съзнанието й бе опазването на този малък живот в утробата й, от който в началото се бе страхувала, после отхвърляла, а сега обичаше безумно. Защото за първи път в живота й някой щеше да й принадлежи изцяло. И тя щеше да закриля и опази детето си с цената на живота си. Нямаше да позволи на никого да го нарани.

Нямаше значение къде ще се установи. Щеше да се представи за вдовица, за да не лепнат на детето епитета „копеле“. Винаги трепваше при тази мисъл, че едно невинно дете може да бъде низвергнато и жестоко наказано от обществото.

Болезнените спомени от нейното самотно детство се бяха врязали дълбоко в душата й и Алиса бе твърдо решена собственото й дете да живее в сигурност и никога да не изпита срам заради родителите и произхода си. Може би нямаше да е възможно детето да получи името, което му се полагаше по право, но пък щеше да има цялата любов, на която беше способна. Това дете щеше да знае колко много го обича и иска тя и никога нямаше да бъде пренебрегвано.

 

Всички прозорци бяха отворени, за да нахлува топлият юлски бриз. Беше неделя и Уестгейт Менър си почиваше, странно спокоен без ударите на чукове и стърженето на триони.

Алиса седеше тихо в креслото си и пиеше чай с Пъркинс, мисис Стратън, Мейвис, Нед и Луси. Цялото внимание бе съсредоточено върху стария иконом, който четеше на глас от „Лондон Таймс“ отзвука за сватбата на Тристан и Каролайн. Въпреки че вестникът бе от няколко седмици, подробностите от грандиозното събитие бяха описани в изящна проза и всички се наслаждаваха, сякаш бяха присъствали.

Въпреки решението си да не слуша, Алиса не успя да преодолее любопитството си и картината се запечата в съзнанието й: „Роклята на булката, вълшебно творение от снежнобяла коприна и тафта, бе гарнирана с ръчно изплетена брюкселска дантела покрай деколтето и ръкавите. Цялата предна част над кръста бе обсипана с малки перли. В ръцете й нежно сияеше букет от портокалови цветчета.“

Пъркинс поспря, за да отпие от чая си и продължи:

„Клетвите за вярност бяха разменени в църквата «Сейнт Джордж» на Хановер Скуеър в присъствието на принца регент. Братът на младоженеца, Морган Аштън, дук на Гилингам, стоеше до младата двойка, както и Присила, сестрата на младоженката. Самият дук също бе обект на интерес заради избора му на дама по време на тържеството — Маделин Дюпон, сестра на мосю Хенри Дюпон. Може би ще станем свидетели на още една венчавка в близко бъдеще.“

Алиса едва не се задави с чая си, докато Пъркинс четеше тези редове. Представи си Морган с друга жена! Скочи и напусна, за да не си причинява повече болка. Остана сама в стаята си, отвори прозореца и се замисли дали Маделин му бе любовница. Сълзите потекоха по лицето й и в този момент тя усети движение в утробата си. В първия момент не бе сигурна какво е това, но то се повтори и сълзите й рукнаха с нова сила. Бебето се бе размърдало. Беше прекрасно, невероятно и все пак страшно. Обхвана корема си с ръце, сякаш да го защити. „Обичам те, мой малки непознати — проплака сърцето й. — Дори и ако баща ти не го е грижа за нас.“ После отново видя Морган да съпровожда красивата Маделин Дюпон.

Почукването на вратата спря сълзите й.

— Аз съм, Мейвис. Добре ли си?

Алиса пое дълбоко дъх, за да се успокои. Изтри очи и пусна Мейвис в стаята. Затвори вратата и се обърна към бавачката си.

— Времето накъсява, Мейвис. Трябва да измисля нещо.

— Не смяташ ли да почакаш до идването на дука?

Алиса й отправи тъжен поглед:

— Но той не идва!

— Не можеш да бъдеш сигурна, че…

— Стига, Мейвис. Минаха цели шест седмици, откакто пуснах писмата. Не съм получила никакво известие от него досега. Време е да погледна нещата направо. Морган е приключил с мен.

— Сигурна съм, че грешиш, трябва да му пишеш пак!

— Не! — Алиса бе категорична. — Отказвам да се унижавам повече. Ти чу статията от вестника. Намерил си е други, по-приятни начини да прекарва времето си. Аз трябва да се оправям сама.

— Знаеш, че онова беше само предположение, слухове — продължи Мейвис с опитите да й вдъхне надежда.

— Вече прекарах достатъчно безсънни нощи, за да си представям дука като баща — тъжно каза Алиса. — Мълчанието му ми дава отговора.

— О, бедното ми дете — промълви нежно Мейвис.

— Усетих детето си да се движи — прошепна Алиса с благоговение. После грабна ръцете на старата жена в своите. — Няма време за страдание, Мейвис. Това дете има нужда от мен. Заради него трябва да отхвърля всички напразни надежди.

— Какво ще правим?

— Първо ще намерим мястото, където да живеем. Мисля да се представя за вдовица, така че не може да е близо до Хемпшир.

— А парите — попита Мейвис. — Ще стигнат ли?

— Спестих всичките си заплати досега. Не е много, но ще са достатъчно за храна в началото. След колко време ще си проличи?

Тя застана пред огледалото и прокара ръце по корема си, като критично оглеждаше тялото си. Талията й се бе разширила, гърдите й напираха под тънката рокля. Но засега старата износена кафява дреха я спасяваше. Не мислеше, че някой е забелязал промяната до този момент, но дори и да беше, едва ли се бе досетил за бременността й.

Мейвис я огледа замислена.

— След месец-два няма да можеш да прикриеш корема си.

— Мистър Уолш си тръгва след три седмици. Той очаква останалата част от работата да приключи под моето наблюдение. Ако останем, докато ремонтът приключи, ще е някъде около средата на септември. Много ли ще съм наедряла тогава?

Мейвис кимна.

— Да, сигурна съм, че бебето ще се оформи.

Алиса се сви, като да се защити.

— Имаме нужда от повече време. — Тя се заразхожда из стаята, като мислеше на глас. — Винаги проверявам свършеното през деня вечер. Ако изчаквам всички да си тръгнат, преди да огледам работата им, никой няма да ме вижда. Пъркинс може да реши всеки по-малък проблем, а аз ще му давам забележките си от проверките, за да запознае хората на следващата сутрин. Мистър Уолш излиза в отпуска, Луси, Моли и Хоукинс ще отидат за няколко седмици при семействата си. Слугите няма да се върнат, докато Тристан и Каролайн не се настанят. Пъркинс остава, също и Нед, разбира се. На тях някак си ще намеря кураж да кажа истината.

— А мисис Стратън?

Алиса въздъхна разочаровано.

— Ще ми е трудно да съобщя новината на Пъркинс и Нед, но те ще я запазят в тайна. Мисис Стратън ме уважава много, но езикът й не се подчинява на волята. Много е рисковано да я посветя.

— Почакай малко — прекъсна я Мейвис, защото й хрумна нещо. — Мисис Стратън все говори колко иска да посети братовчед си в Плимут. Ако я убедим да отсъства няколко седмици, тя също няма да се върне преди пристигането на Тристан и Каролайн и ние отдавна ще сме заминали.

— Ще ни трябва време да намерим място, където да живеем. А и няколко допълнителни заплати няма да са ни излишни.

— Имаме пенсията, която дукът ми уреди, а и можем да отседнем при сестра ми в Корнуол, докато се уредим.

Алиса бе забравила за пенсията на Мейвис, щедро осигурена от Морган. Как бе могъл да е толкова благороден към жена, която едва познаваше, а да изостави собственото си дете? Незаконното си дете, припомни си тя.

— Мислиш ли, че ще се справим? — попита Мейвис.

— Единственият проблем остават Тристан и Каролайн — заключи Алиса. — В последното си писмо Тристан пише, че не смятат да се местят в Уестгейт Менър до Коледа. Къщата няма да е готова до началото на новия сезон, а Каролайн ще иска да остане в Лондон, за да може да посещава баловете. Сигурна съм, че той ще е достатъчно зает с нея и няма да ни посещава често. Мога да му пиша редовно и да го осведомявам подробно за работите тук. А когато идва, ще бъда неразположена.

— Не мислиш ли, че ще стане подозрителен?

— Може би. Тогава ще заминем незабавно. Моля се да е достатъчно запленен от жена си, за да го е грижа за мен.

— Тогава решено — въздъхна Мейвис.

— Да… — бавно се съгласи Алиса, а умът й все още бе зает с мисълта за парите. И се сети за всички онези излишни мебели, с които бе претъпкан таванът.

— Всъщност имам още някои идеи как да си набавим пари.

— Добре. Стига вече планове засега — приключи разговора Мейвис. Не й харесваше как изглежда Алиса.

— Лягай и си почивай, ще те събудя за вечеря.

Алиса се канеше да протестира, но изведнъж усети колко бе изморена и отпаднала. Сега, повече от всякога, трябваше да се грижи за себе си. Имаше много работа за свършване. Септември щеше да дойде толкова скоро и тя трябваше да е подготвена да напусне Уестгейт Менър. Завинаги.