Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Intimate Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)

Издание:

Ейдриън Басо. Интимно предателство

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Камея

ИК „Торнадо“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Диана Й.)

Глава 12

Тристан се разхождаше из кабинета на Морган и най-после седна зад бюрото, където дукът обикновено работеше. Почувства се удобно в кожения стол и с удоволствие протегна краката си върху бюрото.

— Каролайн иска да знае дали ще има място в твоята карета за нас довечера. Баба се отказа от вечерните забавления, а жена ми настоява, че ти и Маделин се нуждаете от компания за операта.

Морган му отправи недоволен поглед.

— И как точно е разбрала Каролайн, че ще водя Маделин на опера тази вечер?

Тристан се протегна и отвори уста в ленива прозявка.

— Ами те двете ходили на соарето на лейди Джърси днес следобед. Въпреки че едва ли човек трябва да е гений, за да разбере, че ще придружаваш Маделин. Ти направо не се отделяш от нея през последните няколко месеца.

Морган долови сарказма в гласа на Тристан.

— Не одобряваш ли, братко? — издигна вежди той.

— Недей да се сърдиш, Морган. Само казвам какво виждам. Но ако питаш за мнението ми, добре, въпросът не е в това, дали одобрявам. Просто не разбирам от какво си привлечен.

— Не смяташ Маделин Дюпон за привлекателна? — засмя се Морган, което рядко му се случваше напоследък. — Никога не съм мислил, че ще дойде ден, когато няма да оцениш една хубава жена. Бракът ли те промени толкова?

Тристан повдигна рамене.

— О, предполагам, че Маделин е достатъчно хубава. Бог знае как зет ми, Гилбърт, е зашеметен от нея, въпреки че ти направо монополизира дамата в последно време. Но през всичките тези дни, които прекара с нея, ти не изглеждаш щастлив, Морган. Винаги съм се надявал да срещнеш жена, която ще ти носи радост.

— Не съм се спрял на Маделин Дюпон. Нека кажем, че ме забавлява временно.

Дукът беше впечатлен от верния усет на брат си, но се надяваше, че ситуацията не беше ясна и за останалите. Той наистина се чувстваше отегчен от компанията на французойката, но бе важно за мисията му да бъде близо до нея и брат й.

Морган се протегна към шкафа до стената и взе две чаши. Наля вино за двамата и смени темата.

— Кажи ми кога се местиш в оня стар паметник, който ти подарих? Мислех, че ще е готов до август.

— И аз смятах така — разсмя се Тристан, като схвана положението — брат му не искаше да обсъжда Маделин. Беше загрижен, но не трябваше да прекалява. Знаеше, че ако Морган иска да му се довери, ще го направи, когато реши. — Работата по къщата се проточи и няма да приключи скоро. Възхищението ми от нашата баба нарасна стократно през последните месеци. Чудя се как е търпяла дядо ми да прави ремонт на Рамсгейт Касъл цели двайсет години! А са живели тук през повечето време, когато се е вършела работата. Трябва да е било ужасно.

Морган се съгласи със смях.

— Неслучайно нейният герб е гравиран върху камъка над главния вход.

— Все още се надяваме да се настаним в Уестгейт Менър преди Коледа. Каролайн иска да изчакаме, докато всичко приключи. Много от познатите ни вече си отпътуваха за именията, но за нея все има какво да се прави в Лондон — хубавото му лице се намръщи. — Надявам се, че не ти създаваме проблеми, Морган. Винаги можем да отседнем у семейството на Каролайн, ако нарушаваме спокойствието ти — нещастното му изражение показваше колко му допада тази идея.

— Не ставай смешен. Това е толкова мой, колкото и твой дом. Честно да ти кажа, доволен съм, че сте тук. Също и баба. Знаеш колко обича да бъбри с Каролайн.

— Обещавам да се изнеса оттук възможно най-скоро. Мистър Уолш вече е напуснал Уестгейт Менър и лейди Алиса наблюдава довършителните работи.

Морган усети сърцето си да трепва при споменаването на името й. Рядко му се случваше да мине и ден, без да си мисли за нея. Първо се опитваше да се убеди, че нуждата му е само физическа, но никоя друга жена не успя да привлече вниманието му. Дори и в леглото.

После си каза, че чувството му ще си иде с времето, но дяволското време се точеше твърде бавно. Липсваха му оживените разговори с Алиса, вдъхновението й към всяко нещо в живота. Понякога се чувстваше разочарован, че не получи писмо, което да му покаже, че тя носи неговото дете. Мисълта бе егоистична и жестока, но щеше да му даде необходимото извинение да нахлуе отново в живота й.

— Как е мис Карингтън? — попита дукът с възможно най-безразличен глас.

— Бих желал да знам — отговори Трис и отпи от виното си. — Последните два пъти, когато се отбих в Уестгейт Менър, тя се чувстваше неразположена. Ако не я познавах по-добре, щях да си кажа, че ме избягва.

Морган прие скептично предположението му. Не й беше присъщо подобно поведение. Тя никога не бягаше от нищо и никого. С изключение на самия него.

— Много се съмнявам — промърмори.

— Добре… може би си прав. Вероятно е попаднала в плен на моето очарование и след като се е влюбила безнадеждно, не й се иска да ме вижда, защото съм вече женен и не може да ме има.

— Не мисля, че е забавно, Тристан!

— Боже господи, Морган, успокой се. Само се пошегувах. — По-малкият брат бе изумен от гневната бръчка между веждите на дука — той изглеждаше направо бесен.

Морган прокара пръсти през косата си и въздъхна.

— Съжалявам, Трис. Малко съм разстроен напоследък.

Това бе интересно, реши Тристан, който знаеше доброто мнение на брат си за Алиса Карингтън. Трябваше да го поразпита още малко.

— Знаеш ли, често се чудя защо лейди Алиса не се е омъжила. Та тя е най-прекрасното същество — интелигентна, очарователна, забавна. Ако се облече както трябва, ще е направо зашеметяваща. — Той се втренчи в Морган и никак не се разочарова от реакцията му.

— Тя наистина е много красива — прошепна Морган и по лицето му пробягна някакво особено замечтано изражение. Беше си спомнил първия път, когато видя голото й тяло — толкова нежно, меко и всеотдайно.

И си призна, че тя му липсва. Много. Особено сега, след като бе прекарал толкова време в компанията на Маделин Дюпон, която бе просто една егоистка, търсеща богатство и титла.

Чак сега се сепна и осъзнал хитростта на Тристан, веднага прикри настроението си:

— Като знам как е израсла, едва ли ще си намери подходящ мъж.

Сигурен съм, че си прав — съгласи се Тристан, който не бе изпуснал нито една подробност от изражението и оттенъка в гласа на брат си, щом се споменеше Алиса.

Но засега това бе достатъчно. Нямаше да го притиска повече. В бъдеще обаче имаше твърдото намерение да разбере как прямата мис Карингтън е успяла така дълбоко да впечатли хладнокръвния Морган. Загадката си заслужаваше.

Огромният часовник във фоайето отброи шест удара.

— Съжалявам, но ще трябва да те оставя — каза дукът облекчен, че разговорът приключи. — Имам среща в шест и половина и не искам да закъснявам. Ще бъда готов за тръгване към операта в осем. Ако все още искате да се присъедините с Каролайн, ще ви чакам.

 

Беше седнал срещу лорд Касълриг и внимателно преглеждаше последните сведения от министерството. Информацията, която бе скрил в Лондон и Рамсгейт, бе стигнала някак до французите. Въпреки че брегът около Рамсгейт бе наблюдаван и не бяха забелязани подозрителни лица, Фолкън си бе свършил работата.

Морган бе пропилял много и напразни усилия да се добере до шпионина и фактът, че не бе по-близо, отколкото в началото, го изнервяше неимоверно. Бе убеден, че Хенри Дюпон работи за французите и вероятно Маделин също бе замесена. Ето защо продължаваше да поддържа впечатлението, че я ухажва. Не мислеше, че Хенри е Фолкън, знаеше само, че той може да го заведе до него. Само че досега нито дукът, нито пък хората от министерството успяваха да хванат французина на местопрестъплението или пък да доставят на властите сигурни доказателства.

— Това е копие на информацията, която е преминала през Канала — започна лорд Касълриг. — Този път успяхме да задържим куриера, но ни отне доста време да дешифрираме кода. По-голямата част е от теб. Би ли погледнал?

Морган кимна, след като прочете доклада.

— Тези са от лондонската ми резиденция — каза той и хвърли първата страница на масата. — Другото е от Рамсгейт. И то, след като ги бях скрил на доста трудно за откриване място. Явно човекът им е много способен — всички документи са намерени.

— А какво ще кажеш за това? — Касълриг му подаде още една страница, която нарочно бе задържал досега.

— Това ли? — повтори Морган и докато четеше, по лицето му се изписваше все по-голяма изненада.

— Информацията е по-стара от другите, но положихме страшно много усилия, за да разгадаем новия код. Къде беше я сложил?

— Господи! — Морган започваше да разбира. — Тези книжа никога не са били в моите резиденции, лорд Касълриг.

— И къде ги съхраняваше?

— На място, където си мислех, че са в пълна сигурност — отговори дукът и усмивка на облекчение разтегли устните му.

Информацията бе от онези два плика, които бе скрил в старото бюро в библиотеката на Уестгейт Менър. Не се бе поинтересувал от тях, тъй като не му бяха потрябвали през последните пет месеца.

— Мисля, че точно това ни трябваше, лорд Касълриг. Най-накрая нашият човек сбърка и тази грешка ще му струва скъпо.

— Трис… Тристан! — Морган чукаше по вратата на брат си, но тя бе заключена.

Дукът продължи да упорства, търпението му вече се изчерпваше.

— Трябва да те видя веднага, Трис. Ела в кабинета след пет минути — извика той и си тръгна, преди да чуе каквото и да било възражение.

— Милостиви небеса, Морган! — обади се старата дукеса, излязла от спалнята си, за да провери за какво е цялата тази врява. — Защо стоиш така и крещиш като продавач на пазара?

— Извинете, мадам — ухили се Морган. — Искам Тристан да излезе от тази спалня. Много е важно и трябва да говоря с него незабавно.

— Мисля, че Трис е зает точно сега, Морган. Той и Каролайн си… си почиват, преди да излязат довечера — обясни дукесата.

— Почиват ли си? — провлече дукът. — Та те само това правят. Сутрин, обед, вечер — те си почиват. Знам, че са младоженци, но има нещо от съдбоносно значение, което се налага да обсъдя с Трис. След това той може да се върне към почивката си. — Морган й отправи цинична усмивка. — Боже мой, бабо, вие се изчервихте.

— Съвсем не — отговори дукесата с най-царствения си тон, но бузите й пламтяха и дукът се ухили широко. — Невъзможен си понякога, Морган.

Мъжът се втурна към нея и залепи целувка на бузата й. Чувстваше се по-добре за пръв път от толкова месеца, радостен от обрата на събитията след срещата с лорд Касълриг. Имаше нужда от информация, която само Тристан можеше да му даде, и не желаеше да чака нито минута повече.

— Кажи им да побързат, бабо. Ако до десет минути Тристан не излезе, ще вляза аз.

— Не можеш да направиш подобно нещо! — шокирана извика дукесата, като премигваше смутено. — Тръгвай си, Морган, брат ти ще дойде след малко — и тя го избута към стълбището.

След около двайсетина минути Тристан се появи, явно раздразнен: Не се бе погрижил дори да се дооблече — бе наметнал долната си риза и бе навлякъл набързо бричовете и ботушите. Не можеше да повярва, че брат му го е измъкнал от леглото.

— Какво, по дяволите, е толкова важно, че не може да почака до довечера, Морган? — попита веднага той.

— Успокой се, Трис — тихо започна дукът. — Извинявай за безпокойството, но е много належащо. Като начало искам да знам къде се намира в момента Хенри Уолш. Трябва незабавно да се свържа с него. — Морган спря за момент и се ухили. — Между другото, бричовете ти са разкопчани.

Тристан му отправи смразяващ поглед и после бавно оправи панталона си.

— Ти ме прекъсна в сюблимен момент, Морган. Съмнявам се, че Каролайн би ти простила някога…

— Сигурен съм, че ще направи усилие — прекъсна го Морган и продължи да разпитва брат си въпреки намръщеното му изражение. — Ще ми трябва също и пълен списък с имената на всички, които си наемал да работят в Уестгейт Менър. И доставчиците в това число. Предполагам, че нямаш всички тези данни, затова ще се свържа с Уолш. Но съм уверен, че си водил някои документи лично. Бих желал да ги видя веднага. И ми кажи кой е посещавал имението с теб и Каролайн. Искам да знам за всеки, който е стъпвал в Уестгейт Менър през последните пет месеца — довърши дукът и погледна брат си в очакване.

Тристан го изгледа объркано.

— Морган, да не си полудял? Дори и да имах цялата тази информация, за какъв дявол ще ти трябва? Какво ще правиш с нея?

Дукът се замисли за момент. Не искаше да измисля някоя правдоподобна лъжа веднага, а и можеше да разчита на брат си. Но все пак не му каза истината. Щеше да е по-безопасно за Тристан, а и за всички останали в семейството да не знаят за мисията му.

— Няма значение защо са ми необходими тези данни. Можеш ли да ми ги дадеш?

— Морган! — Тристан бе вбесен до крайност и нервно барабанеше с пръсти по бюрото. — Какво става?

— Довери ми се, Трис!

— Добре — разпери ръце брат му. — Ще направя всичко, което мога. Но те предупреждавам, че не можеш да намериш Хенри Уолш. Той е при семейството си някъде в Ирландия и ще се върне в Англия към края на месеца. Имам и някои от документите, които искаш, но основната част от счетоводните книги се съхраняват в Уестгейт Менър. Човекът, който ти трябва, е Алиса Карингтън. Тя води всички книжа, проверява работата на наетите майстори й се грижи за заплащането им.

— Какво?

Сега бе ред на Тристан да накара брат си да се чувства неловко.

— Знаеш много добре, че лейди Алиса ръководи ремонта. Нали сам я препоръча?!

Морган почти изпсува.

— И това си беше чудесно предложение, Морган. Дори нямаш представа как се справя тя. Води подробни записки и управлява парите много умело.

Дукът скочи от стола и се заразхожда из стаята. Не му се искаше да се срещне с Алиса точно сега. Чувствата му не бяха преминали, щеше да изпитва несигурност в нейно присъствие. А освен това бе обещал да стои далеч от Уестгейт Менър.

— Не можеш ли да пратиш някого, за да донесе документите? Иди самият ти! — Той погледна с надежда към брат си.

Тристан се усмихна чаровно, като се наслаждаваше на раздразнението на брат си. Бе доволен да види, че теорията му за Алиса Карингтън не е безпочвена.

— А, не, Морган, не мога. Не знам какво точно търсиш. Ако искаш да ми кажеш… — провлачено завърши Тристан, а коварната му усмивка влуди дука.

— Отивам аз! — избоботи Морган неспокойно и странно развълнувано.

— Чудесно. Има ли нещо друго? — попита Тристан и тръгна бавно към вратата.

— Не — прозвуча зад гърба му троснатият отговор. — Тръгвам още утре на зазоряване. Много ти благодаря за помощта.

 

Дукът пристигна в Уестгейт Менър малко след обяд. Докато яздеше по чакълената алея, той си помисли колко променено изглеждаше всичко. Сградата лъщеше от чистота — тухлите бяха измазани, счупените — подменени. Прясно боядисаното дърво сияеше отдалеч. Алеята бе опасана от изящно подредените храсти. Моравата грееше със свежа зеленина. Наоколо бе чисто и сякаш те канеше да влезеш.

Скочи от седлото и застана пред големите дъбови врати с нови пиринчени ръкохватки.

„Странно успокояващо ми действа фактът, че някои неща не са се променили“ — помисли си той, защото, както и първия път, чакаше напразно някой да поеме жребеца му. Понечи да извика Нед или Пъркинс, но после промени решението си и поведе коня към конюшнята.

Не намери никого и там, затова свали седлото на животното, даде му прясна вода и храна и го върза в една от празните клетки. После се отправи към кухнята, уверен, че ще завари мисис Стратън около печката.

Но изненада Пъркинс. Икономът седеше сам и довършваше обяда си.

— Ваша светлост! — заекна удивено старият човек, когато забеляза дука.

— Здравей, Пъркинс — с най-обикновен тон започна Морган, сякаш бе говорил с иконома вчера, а не преди цели пет месеца. — Има ли някой вкъщи?

Пъркинс забави отговора си, после каза:

— Всички заминаха в отпуска да посетят семействата си преди пристигането на лорд Тристан. Тук сме само с Мейвис и Нед.

— А лейди Алиса?

— Неразположена е — автоматично отговори икономът с думите, предназначени за всеки, който търсеше Алиса.

Всъщност тя бе в горната градина. С Мейвис беряха свежи зеленчуци за вечеря. Старият човек се съмняваше, че господарката му ще иска да се срещне с дука. Особено в сегашното си състояние.

Морган присви раздразнено очи при това обяснение. Изглежда, Тристан не преувеличаваше, като каза, че Алиса избягва да се среща с него.

— Няма значение — измърмори дукът ядосано. — Ще я видя, след като си свърша работата. Можеш да й съобщиш, ако искаш.

Без повече приказки, той остави объркания иконом и тръгна към библиотеката, за да намери бюрото, в което бе скрил документите. Но щом отвори вратата, замръзна на прага, за да се увери, че не е сбъркал стаята. Нищо не бе останало от предишния й вид — на прозорците висяха нови кадифени завеси, ориенталски килимчета със сложни изображения по тях покриваха пода. Огледа още веднъж, възхити се на ефекта, после потърси бюрото. Нямаше го.

Обърна се да се върне при Пъркинс, но икономът вече стоеше пред него.

— Мога ли да ви помогна, Ваша светлост?

— Да, Пъркинс. Къде е бюрото, което стоеше ей там, под оня прозорец? — посочи той към центъра на стаята и се опита да събере мислите си. — Нали това е библиотеката?

— Да, Ваша светлост. Миналия месец поставиха нови мебели.

— Разбира се — прекъсна го Морган, като си спомни изведнъж. — А старото обзавеждане трябваше да отиде на тавана. Можеш ли да ми покажеш?

Мълчаливо отидоха до таванското помещение. Около двайсет минути дукът обикаля между спретнатите редици от мебели, докато Пъркинс го чакаше безизразно до вратата. Морган успя да се удари няколко пъти в ниските корнизи и гласно кълнеше безплодните си усилия. След още десет минути търпението му се изчерпа. Почувства главоболие и раздразнение.

— Няма го, Пъркинс — каза най-после той. — Само тук ли складирате стари мебели?

— Да, Ваша светлост.

— Може би точно това бюро е преместено в друга стая?

— Не мога да ви кажа със сигурност, Ваша светлост — отговори икономът, който знаеше много добре какво се бе случило с бюрото.

Морган сви устни. Пъркинс отговори на изпитателния му поглед, без да трепне, но дукът можеше да се закълне, че старият човек лъже.

— Сигурен съм, че лейди Алиса ще знае какво е станало. Съобщи й, че я чакам в салона за гости.

Тогава забеляза паниката в очите на иконома.

— Както ви казах вече, Ваша светлост, лейди Алиса не се чувства добре и не приема посетители.

— О, но мен ще приеме, Пъркинс — тихо и твърдо каза дукът. — Дори и ако трябва сам да я извадя от стаята й.

Пъркинс разбра, че не може да направи нищо, и го последва по петите. Морган спря в коридора на втория етаж и огледа затворените врати.

— Коя е нейната, Пъркинс?

— Тя не е в стаята си, Ваша светлост.

В лявата част на устата му затрептя нерв и дукът си наложи голямо усилие да сдържи гнева си.

— И къде е тя, Пъркинс?

Икономът обмисля положението няколко секунди. Лоялността му към Алиса не подлежеше на съмнение, въпреки че нямаше да работи за нея още дълго време. Старият човек бе много разстроен, когато тя му разказа за състоянието си, и той се закле, че ще й помогне с каквото може. Но сега, когато стоеше, и с инат се взираше пред себе си, той разбра, че нищо на този свят няма да спре Морган Аштън да види Алиса.

— Тя е в южната градина с Мейвис, Ваша светлост — прошепна Пъркинс. — Излезте от галерията и тръгнете към розовата градина, после завийте надясно.

 

Морган вървеше в мекия есенен ден и усещаше как гневът му намалява с всяка стъпка. Нямаше причина срещата им да бъде неприятна. Щеше да остане за кратко и да свърши работата си възможно най-бързо — да вземе информацията, от която се нуждаеше, да открие старото бюро и да потегли към Лондон.

Спази указанията на Пъркинс и мина покрай разцъфналите рози. После чу гласа на Алиса, но все още не различаваше думите й. Най-накрая я забеляза в подножието на хълма да стои в началото на една зеленчукова леха. Беше с гръб към него и първото нещо, което видя, бе разпуснатата й коса. Гъстият водопад от медни кичури падаше до кръста. Младата жена продължаваше да бъбри с Мейвис и се навеждаше от време на време да откъсне по нещо и да го сложи в кошницата. Напълни я и се обърна, за да почисти ръцете си.

В този момент вятърът духна по-силно, развя полите на дрехата й, после я прилепи към тялото й и Морган едва не падна по очи — широката рокля вече не скриваше наедрялото тяло и тайната в него.

Минаха няколко дълги минути. Той стоеше, парализиран от гледката на бременната жена. Бе шокиран. Мускулите му се схванаха от напрежение, хиляди въпроси се щураха из главата му.

Тя не се бе обадила. Вълна на собственическо чувство заля съзнанието му, когато спря отново поглед на издутия корем. Неговото дете растеше там. Продължаваше да стои неподвижен и да съзерцава тялото й, обещаващо нов живот. Живот, който той бе създал и който щеше да му бъде отнет, ако съдбата не го бе довела тук.

Какъв глупак бе! Тя беше обещала да му пише, ако разбере, че е бременна. И той й се бе доверил. А сега разбираше, че тя бе предала доверието му.

Алиса чу, че някой идва, и се обърна, като очакваше Нед или Пъркинс. Но видя Морган и застина, после премигна няколко пъти, като не вярваше на очите си. Толкова много безсънни нощи бе прекарала да си представя срещата им. Сега не знаеше дали този мъж е истински, или сънува. Но видението се приближи и заговори:

— Добър ден, мис Карингтън.

Гласът му бе хладен и груб.