Дан Милман
Пътуванията на Сократ (9)

39

Минаха две години. И един прекрасен пролетен ден на 1908 година Сергей Иванов се появи отново, яздейки на запад към Санкт Петербург. Въпреки че името си остана същото, самият човек се бе променил към по-фина проницателност и по-голяма дълбочина. Този мирен войн дишаше по-дълбоко, седеше по-изправен и се смееше с по-голяма лекота. Очите му грееха с вътрешна светлина. Като оставим настрана тези външни признаци, случайният наблюдател би решил, че в град Маргелан не му се е случило нищо особено. И щеше да направи огромна грешка.

Сега той знаеше имената им, познаваше и душите им: Канзаки… Чен… Чия… Йешовиц… бен Музавир… Прия Сингх… Нарай… Мария… и Джордж, който ги бе събрал.

След тежко пътуване на изток Сергей им бе служил като помощник, а по-късно донякъде и като ученик. Слушаше и наблюдаваше как обсъждат различни форми на медитация върху образи и вътрешни звуци: мантри… методи на дишане и концентрация за усилване на вътрешната енергия… вътрешна работа за отваряне на интуитивното зрение… хипноза и работа с низшия и висшия ум… трите съзнания на човека… от киртаните до кабалата и до дълбоката истина, скрита в традиционните и трансцедентните сфери.

Членовете на братството практикуваха още и движения от различни традиционни бойни учения, като например бавните упражнения на Тай-чи, но такива практики целяха ефикасни движения за жизненост и здраве — да възстановяват, а не да рушат.

Един ден Йешовиц и Нарай разискваха един въпрос и докато се усети, Сергей вече се бе намесил в дебата:

— Мисля, че Йешовиц има по-реалистично схващане — каза той.

Незабавно го помолиха да напусне до края на деня — заради дързостта ми, помисли си Сергей, — но когато се върна, бяха решили да го ползват като експериментален обект: Сергей щеше да прилага на практика всяка от дисциплините, върху които са постигнали съгласие, и да описва какво е изпитал. И така, той започна да разбира и преживява резултатите от тези практики.

След като изминаха няколко месеца, вече не можеше да се познае. Лицето му се бе променило — тревожните бръчки бяха заместени от гладка кожа с младежка руменина. Старият белег на ръката му почти бе изчезнал. Усещаше тялото си сякаш бе тяло на дете. Остана само бялата коса да му напомня за миналото. Ала миналото, както и самото време, се бяха превърнали едва ли не в някаква полезна условност, в илюзорна идея — вниманието му сега бе насочено към настоящия момент; главата му бе в облаците, а краката — на земята.

Там, в град Маргелан на покрива на света, Сергей премина през посвещение — тежка поредица от девет изпитания, чрез които си спечели достъп до братството като един от тях.

После дойде часът на раздялата. Всеки член на това братство носеше ново разбиране и надежда за човечеството. Отпътуваха с увереността, че за всеки истински търсач тъй наречените мистични състояния биха могли да се превърнат в обичайна част от човешкия му опит.

Понесъл с лекота това разбиране, Сергей влезе с Паездка в Санкт Петербург, обмисляйки непосредствените си намерения: възнамеряваше да посети отец Серафим, за да сподели с него даровете и благословенията, които бе получил, и да му изкаже своята благодарност. След това смяташе да си намери работа, да спести пари и да извърши отдавна отлаганото си презокеанско пътуване.

Но първо щеше да посети гроба на Аня.

Застанал там, сред покоя на ливадата, която бе напуснал за последен път толкова отдавна, той гледаше вторачено цветята, израсли върху могилката от пръст. Лек ветрец помилва лицето му, докато стоеше в безмълвно общение с любовта на своя живот.

После у него се надигна нов импулс: щеше да посети Валерия и Андреас. Бяха изминали шестнадесет години, откакто ги бе видял за последен път. Щом той се бе помирил с миналото, може би те бяха сторили същото.

В ранните часове на вечерта Сергей намери яхър за Паездка, както и тъй необходимото облекло, храна и почивка. Както и преди години, отиде на бръснар, взе си продължителна вана, а после, напълно отворен към всичко, което би могло да последва, отново се появи пред вратата на апартамента.

Със сигурност не бе очаквал разплаканата Валерия да се спусне да го прегръща, говорейки така бързо, че той едва успяваше да я разбере.

— Сергей! Сергей! Най-сетне получих отговор на молитвите си. Вече не мислехме, че ще те видим отново! След като пристигна писмото ти — трябва да е било преди две или три години — изпратих Андреас до Валаам, за да те открие, но ти беше заминал. О, Сергей, толкова скърбях за Аня, но после скърбях и за теб и за начина, по който се разделихме. Нямаш никаква представа колко много исках да върна назад изречените от мене думи. О, но ти се върна при нас! Можеш ли да ми простиш, Сергей? Колко ли трябва да си страдал!

Валерия отново заплака. Сергей прегърна застаряващите й рамене и я утеши, и старите рани най-сетне бяха изцелени.

После Валерия внезапно отвори широко очи.

— О! Андреас не знае, че си тук. Толкова ще се изненада! А също и Катя — не ти казах — той се ожени, Сергей, и сега имам внуче, Аврам, а второто е на път.

Валерия бе останала без дъх, но това не забави речта й.

— Те скоро ще се приберат у дома. Трябва да сготвя вечеря, нещо специално. О, Сергей, прости ми — не ти дадох да речеш и дума. Трябва да ми разкажеш всичко. Скоро, когато всички се съберем. Аз също имам много да ти разказвам! — извика тя през рамо, докато връхлиташе в кухнята.

Когато Андреас се прибра със семейството си и съзря Сергей, нададе радостен вик и го прегърна братски. Той също се бе променил през годините. Сергей предположи, че Катя, чернокоса жена с ведро излъчване, сега закръглена с второто им дете, има голяма заслуга за това преобразяване. Те бяха представени един на друг, а после Катя отнесе Аврам да му смени пелените, докато бабата приготвяше вечерята, а мъжете разговаряха за най-различни неща.

Андреас започна, разказвайки му за своите пътешествия до Персия и успешния си бизнес с внос на килими.

— Ала това нямаше да е възможно без твоите… е, можем да обсъдим това по-късно.

 

 

По време на вечеря Андреас каза на Сергей:

— Тъй като си бил далеч, може да не знаеш — погромите продължиха и при цар Николай — а при пътуванията си видях страшна бедност и нищета. Бяха златни години за онези, които имаха злато, Сергей, но бедните все повече се ожесточават и все повече се говори за революция. Страх ме е за тези, които си живеят на спокойствие тук, в Санкт Петербург.

— Още по-голяма причина да размислиш относно емигрирането в Америка с мен.

Валерия хвана ръката на Сергей и каза:

— В това не съм се променила. Начинът ми на живот е твърде установен, за да напусна земята, където съм родена и където са погребани съпругът и дъщеря ми.

Тишина изпълни стаята след тези думи. Изглеждаше подходящ момент Сергей да попита:

— Мога ли да те заведа на гроба на дъщеря ти?

— Да, бих искала — каза Валерия с въздишка. — След всичките тези години.

Щом съдовете бяха измити, Валерия седна и рече:

— А сега, Сергей, трябва да ни разкажеш за живота си — за всичко, което се е случило след нашата тъжна раздяла.

Как човек да изкаже годините, живота, дълбочината, силните чувства в няколко думи, изречени след вечеря? Сергей се стараеше възможно най-добре да разкаже накратко за своята клетва да отмъсти и всичките години на търсене и подготовка, приключили на остров Валаам, когато Валерия го прекъсна…

— О! Сергей, при цялото това вълнение… виждайки те отново — ето едно писмо за теб от Валаам. Получихме го преди шест месеца и го запазих. Един момент!

Валерия се спусна към стаята си, а после се върна, подавайки му плик. Той го отвори и прочете:

Сергей Сергеевич,

Моля се това писмо да те намери на адреса, който си оставил на отец Серафим. Той би желал да узнаеш, че си е заминал от този свят миналия декември. Той бе в мир с Бога. Ако мога така да се изразя — мисля, че си спомняше за теб с известна обич и уважение.

Брат Евгений, скита „Св. Авраам Ростов“

В края на краищата Сергей нямаше да ходи до Валаам.

Поемайки дълбоко дъх, той каза мълчаливо сбогом на своя духовен баща, приятел и наставник. Бъди благословен, Серафим, помисли си той. Аз съм една от многото души, които си спасил.

По-късно Сергей щеше да се върне за по-дълго към времето, споделено със стария учител, който сега живееше при другите ангели. Когато вдигна очи, Сергей каза само:

— Отиде си един добър приятел.

 

 

— И какви са твоите планове? — попита Андреас.

— Остани при нас — намеси се Валерия. — Можем да се сместим…

Сергей се усмихна.

— Може би за мъничко, майко — докато замина за Америка. Ще трябва да си намеря работа, да спестя за билет…

— Това няма да е необходимо — каза Андреас с широка усмивка. — Извини ме само за момент…

Когато се върна, Андреас сложи на масата пред Сергей три скъпоценни камъка с думите:

— Това ще покрие билета ти, както и някои други неща — не че бързаме да те видим как заминаваш…

Сергей сведе поглед към блещукащите камъни.

— Андреас, те сигурно имат огромна стойност — не мога да взема твоите кристали.

Андреас се засмя, Катя изглеждаше доволна, а Валерия бе извън себе си от радост. Навеждайки се напред, тя каза:

— Сергей, тези скъпоценности не принадлежат на Андреас, те са твои.

— Какво? Не разбирам.

— Часовникът — каза тя, като че ли тази дума обясняваше всичко. Обърканото изражение върху лицето на Сергей само я накара да се усмихне още по-широко; после това изражение изчезна, щом тя обясни:

— Преди години, в онзи ужасен ден… след като те прогоних… часовникът падна от полицата над камината и се разби. Бях толкова разстроена, че не виждах нищо.

Андреас поде нататък:

— Когато се прибрах у дома и видях строшения часовник, си помислих, че някой ни е обрал. Втурнах се из апартамента, намерих мама в стаята й, разбрах какво се е случило…

— Едва по-късно се върнах във всекидневната, за да почистя. Именно тогава я открих: примесена с отломките от часовника, на пода лежеше разпръсната колекция от скъпоценни камъни. Сложих ги в една купа и я поставих на полицата. Дълбоко в себе си знаех, че са ценни, но точно тогава никой от нас не бе в състояние да мисли много за каквото и да било.

Сергей започваше да схваща.

— Значи дядо ми е скрил камъните… вътре в часовника?

Андреас кимна:

— Двадесет и четири такива камъка.

Никой не продума, докато Сергей асимилираше това разкритие. Мислите му се върнаха към момента, в който намери часовника и прочете бележката от дядо си. Тя гласеше: „Винаги помни, че истинското съкровище е скрито вътре“. Сергей се усмихна, представяйки си с каква наслада трябва да е писал тези думи дядо Хешел, изпитвайки задоволство от двоякото им значение.

Той чу Андреас да казва:

— Скъпоценните камъни са твое наследство, Сергей. И не можеш да си представиш какво удоволствие е за нас да ти ги предадем.

Андреас погледна майка си и Катя, а после каза неловко:

— Трябва да ти кажа, Сергей, че пет години ги запазихме непокътнати, но когато не получихме никакво известие за теб — не знаехме даже дали си жив — продадохме два от по-малките камъни… за да подпомогнем старта на моя бизнес, както и разходите. Сега имаме достатъчно пари, и мога да ти върна…

Сергей вдигна ръка, за да спре Андреас:

— Моля те, не говори повече за това.

Андреас започна да клати глава и тогава Валерия се намеси в разговора:

— Сергей, синът ми е твърде горд, за да помоли. Но дали не би могъл да дадеш още два като подарък за увеличаващото се семейство…

Разбира се — каза Сергей.

Валерия извади малка велурена торбичка, нейна изработка, и изсипа камъните върху масата между тях. Следобедното слънце заблещука в стеничките на кристалите и от лъчите му някои от тях заискряха в бистро зелено, други в тъмно, плътно червено, а прозрачните камъни пречупваха светлината в многобройни дъги.

Знаейки, че Андреас би взел само двата по-малки камъка, Сергей щедро подбра два по-едри кристала и ги плъзна по масата към Андреас, а после още два:

— За семейството ти.

С това въпросът бе приключен.

Валерия пъхна останалите осемнадесет кристала обратно във велурената кесия и я сложи пред Сергей, който попита:

— Имате ли някаква представа за тяхната стойност?

— Двата камъка продадохме на Ябланович, бижутер и доверен приятел на твоя дядо — отговори Андреас. — Той ни даде хиляда и шестотин рубли за единия кристал и две хиляди за другия — а те бяха най-малките в твоята колекция. Останалите оцени. Все още си го спомням ясно.

Когато го попитах колко са ценни камъните, Ябланобич извади окуляр от джоба на ризата си, разгледа камъните един по един — обръщаше и претегляше всеки от тях — а после каза: „Не мога да ти кажа колко са ценни — всеки човек решава това сам за себе си — но мога да ти кажа нещичко за тяхната равностойност на пазара. Нека го обясня по следния начин: Днес можеш да похапнеш отлично в добро заведение за хранене срещу двадесет и пет копейки. С този камък“ — рече той, сочейки най-малкия рубин, — „можеш да се храниш там по три пъти на ден в продължение на много години. А с този — каза ми той, докосвайки един смарагд — можеш да си купиш много повече неща. Колкото до кристалите от александрит, те са по-ценни от диаманти, и ако живееш скромно, с тях ще посрещнеш всички свои нужди до края на живота си — тук или в Америка.“

— Ти си богат човек, Сергей — каза в заключение Андреас.

 

 

След като Валерия и Катя отнесоха съдовете в кухнята, Андреас дръпна Сергей настрана и каза с по-сериозен тон:

— Може би сега не е подходящият момент, Сергей, но… би ли ми разказал какво точно се случи… онзи ден на ливадата? През всичките тези години съм искал да те попитам… ако не е твърде болезнено за теб…

— Винаги ще е болезнено — отвърна Сергей. — Но ти трябва да чуеш всичко.

И така, той разказа на Андреас как е загинала сестра му и какво е направил Заколев след това. Виждайки как пребледнява лицето на Андреас, Сергей съжали, че е казал толкова много.

— Благодаря, че ми разказа — каза Андреас, гледайки втренчено надолу към пода. — Винаги щях да се питам… — Той вдигна очи и добави: — Мама също ще иска да знае и сега мога да й кажа истината, но… ще спестя подробностите.

Сергей кимна.

После Катя се върна и двамата с Анреас се оттеглиха, предоставяйки остатъка от вечерта на Валерия. Тя и Сергей разговаряха до късно през нощта, преодолявайки годините на раздяла.

40

Следобеда на следващия ден Сергей заведе Валерия и Андреас да посетят ливадата и мястото на гроба. Тримата поседяха заедно мълчаливо, всеки със своите мисли и молитви. Чувствата им се променяха подобно на небето, в което облаците бавно се движеха под напора на пролетния вятър.

Сергей чувстваше Аня тъй близо, че можеше да я съзре под затворените си клепачи. Виждаше я такава, каквато бе някога и винаги щеше да бъде — вечно млада. Чуваше гласа и смеха й. Усещаше нейното докосване и знаеше, че докато е жив, тя винаги ще е до него, докато най-накрая се срещнат на едно място отвъд този живот.

На връщане към града и тримата говореха много малко, но Валерия се протегна и хвана ръката на Сергей — а после прошепна нещо толкова тихо, че той за малко да не го чуе:

— Онези клети бебета…

— Какво? — каза той. — Какво каза, мамо?

Тя отвърна с тъжен, замислен глас:

— О, само си мислех за бебетата, издъхнали заедно със своята майка, без изобщо да имат шанс да се родят… как сега почиват в ливадата…

— Бебета? — прекъсна я Сергей. — Не разбирам.

— Аз… аз мислех, че знаеш, Сергей. О, толкова съжалявам, ти не си…

— Валерия, кажи ми.

— Аня ми бе споделила, но… не искаше да те разочарова в случай, че акушерката е сбъркала. Жената изглеждаше сигурна, че Аня носи близнаци. Знам, че тя възнамеряваше да ти каже… Мислех си, че вече го е сторила.

Сергей гледаше отнесено. Бебета. Два живота вътре в Аня. Мислите му полетяха назад във времето, свързвайки думи и образи: Валерия, отбелязваща големината на издутия корем на Аня. Аня, която се шегува: „При толкова много ритници, вътре в мен като че ли има цяла танцова трупа“. После ужасяващата гледка, зейналата рана, кървавото кълбо преплетени черва и…

Сергей бе видял смъртта на едно дете; после бе ударен и загуби съзнание. Беше намерил само едно… Ако е, имало второ дете, щеше да го е видял… А също и Дмитрий Заколев.

В един миг Сергей осъзна прекрасната, страшна истина: Още едно дете, момче близначе, можеше да е живо. След всичките тези години… пред погледа на Заколев, близо до него. Не можеше да бъде сигурен, но имаше някакъв шанс — доста голям шанс — да имат второ дете, син, който все още да е жив.

Всичко това му се разкри само за няколко удара на сърцето. Валерия трябва да е предположила, че и двете бебета са умрели заедно с майка си. Това бе всичко, което той щеше да й позволи да узнае, освен ако не намереше детето си и не го доведеше у дома.

— Сергей?… Сергей? — гласът на Валерия внезапно го върна обратно.

— Извинявай — каза той. — Просто си мислех… за Аня. И се изненадах да чуя за двете бебета. Тежка новина е, дори сега… да узная какво би могло да бъде.

 

 

— Да — каза тя с въздишка. — Какво би могло да бъде…

Понякога ние правим избор, а понякога той ни се налага отвън. Един или два пъти в живота осъзнаваме как всичко, случило се по-рано, ни е довело до този момент. Сега Сергей почувства ново, неотложно усещане за цел: Ако синът му беше жив, щеше да го открие. За да направи това, трябваше да намери Заколев.

Но какво щеше да каже на Валерия?

В действителност Сергей вече не се водеше от омраза или от някаква лична мисия да използва насилие, за да спре злините по света. Както му бе напомнил Серафим, Сергей не носеше отговорността, нито имаше пълномощията да играе ролята на Божи палач. Но щеше да му е необходима правдоподобна причина за внезапното заминаване — такава, че да не подхранва у Валерия някаква надежда, която впоследствие би могла да бъде сломена. Затова щеше да й каже истината — че отива да издири Заколев и неговите хора. Официалният му мотив — да не позволи на злодеите да причинят още вреди — беше такъв, какъвто Валерия би поддържала въпреки своята загриженост за неговата безопасност.

Когато Сергей уведоми Валерия за промяната в плановете си, тя започна да протестира, но след това само тъжно кимна и каза:

— Моля те, бъди внимателен, Сергей, сине мой.

Тя съзнаваше, той може да не се върне в продължение на месеци и дори години — и въпреки че никой от тях не говореше за това, и двамата разбираха, че може никога вече да не се срещнат.

 

 

Докато Паездка носеше Сергей на юг, прекосявайки морето от хълмове и равнините, той прецени ситуацията, позовавайки се на предишните си търсения. Не бе твърде вероятно сам човек на кон да открие банда мародери, които нападат бързо, не оставят свидетели, а после отново се скриват някъде из необятната шир на Украйна. Можеше само да разчита на това, че сетивата му, изтънчени от живота сред дивата природа, годините на съзерцание, както и интуитивните му способности щяха да му покажат пътя. Щеше да язди на юг, за да улови някаква диря от слухове, пушек и сълзи.

Когато я откриеше, щеше да приложи прокрадване и стратегически ходове, наблюдавайки от разстояние, за да определи броя и обичайните им дейности. Щеше да издири сина си, ако можеше да бъде открит, и да изчака подходящ момент за разговор насаме с него. Такъв план нямаше да е лесен за изпълнение, но беше много по-добре, отколкото да връхлети самонадеяно на кон в лагера и да предизвика кървава баня, която би могла да застраши детето му.

Освен всичко това, Сергей трябваше просто да следи как ще се развият събитията. Само глупакът подценява своите противници. И както би казал Серафим, „всички планове са хипотетични“.

41

Онази пролет на 1908 година петнадесетгодишната Полина за първи път не се подчини на повелите на баща си: тя разкри на своя доверен Константин дълго пазената тайна. Надяваше се, че като сподели товара си с него, това някак би разпръснало тъмнината, която напоследък тегнеше върху нея.

Докато се разминаваше с Константин на път за сутрешната тренировка, Полина пъхна в ръката му една бележка, написана от нея с печатни букви, както я бе научил: „Чакай ме за среща на нашето специално място. Преди следобедната тренировка.“

Константин вдигна очи от бележката, оживен от перспективата да прекара няколко минути насаме с нея. Опита се да си представи бъдещето с Полина, но в мислите му то никога не бе приемало определена форма. А и как би могло? Той нямаше какво да й предложи — не притежаваше нищо, освен дрехите на гърба си — остатъци от плячката, заграбена от убитите, които другите в лагера бяха изхвърлили като ненужни.

По време на почивката между тренировките, веднага щом татко Дмитрий отиде да говори с неколцина мъже, Полина изтича в гората и прекоси тесния мост над реката, чиито води се спускаха надолу по водопада. Там, в малката им пещера, издълбана сред гъсталака, дето се криеха като деца, я чакаше Константин.

В малкото минути преди да забележат тяхното отсъствие Полина помоли Константин да се наведе към нея. Сърцето му се разтуптя, щом тя сложи ръка на неговото рамо и прошепна в ухото му:

— Преди години татко ми каза една тайна, която никога не трябваше да издавам: Елена не е моята майка…

Тя го изчака да асимилира разкритието, без да е наясно, че той вече знае това. После добави:

— Истинската ми майка била убита от чудовище с бяла коса, и… и оттогава имам кошмари за беловлас магьосник, който може да парализира с гласа си и идва да ме убие. Боря се, за да го убия, преди да успее да проговори, но той винаги изрича една дума. Никога не успявам да запомня думата, а в съня умирам.

Гласът й трепереше, докато шепнеше тези думи. Не бе особено вероятно да ги чуе някой, но Полина се наведе, защото й харесваше тази близост; имаше нужда от нея.

— Това, разбира се, не е някоя история, която Атаманът ти е разказал — отвърна той.

Полина поклати глава.

— Татко Дмитрий ми каза, че чудовището е истинско. То е човек на име Сергей Иванов.

Тя се отдръпна и се вгледа внимателно в Константин, очаквайки реакция — някакъв знак, който да оправдае споделянето на тайната, поетия риск: изненада, любопитство, даже недоверие — каквото и да е.

Той само сбърчи чело.

— Какво има, Контин?

Разсеян от спомена, изкристализирал в съзнанието му, той каза:

— Нищо, само дето… се разстроих, когато чух за смъртта на майка ти… и как се е случило…

Имаше нещо, което той премълчаваше. Полина бе убедена в това. Понечи да говори, да го разпита, но изведнъж скочи на крака разтревожено.

— Ох! Виж кое време стана — трябва да тръгвам! — Тя бързо изпълзя от гъсталака. Йергович щеше да я чака, и то ядосан. Нямаше да докладва за нейното закъснение, но ако баща й се бе върнал…

Паникъосана от тази мисъл, Полина се втурна по тесния мост над реката, обратно към лагера.

 

 

Константин все още си мислеше за онова име, Сергей Иванов. Беше го чувал и по-рано, в един разговор преди много време. Неслучайно си спомни това име: този човек можеше да е неговият баща.

Константин винаги бе предполагал, че е едно от онези сирачета, чиито родители са убити — докато не чу Шура да шепне на един от мъжете относно Сергей Иванов. Константин бе слушал внимателно и успя да долови няколко думи: „едното бебе убито… момче… другото взето“. Константин имаше усещането, че говорят за него, тъй като бе оставил Шура и Томоров съвсем малко преди това, а после се бе промъкнал обратно да подслушва през една цепнатина в стената от дървени трупи.

Това ново откритие не му даваше възможност за избор. Трябваше да спре Полина, да не би да нарани този Сергей Иванов. Но как можеше да й каже? Ако тя проговореше за това пред татко Дмитрий, последствията щяха да бъдат непредсказуеми и опасни. А и не бе сигурен дали Сергей Иванов е неговият баща. Всичко можеше да рухне заради няколко думи, разбрани погрешно.

Да говори открито, дори пред Полина, би означавало собствената му смърт. И все пак, как можеше да премълчи?

 

 

Същата нощ, тъкмо когато Полина се унасяше в сън, Татко Дмитрий влезе в стаята й, седна на леглото и дълго се взира в нея, преди да я събуди.

— Полина, ти винаги си била добра и послушна дъщеря… накара ме да се гордея с теб. Не живееш като обикновените момичета, защото не си обикновена. Имаш изключителни дарби и рядка съдба. Също като баща си.

Той направи пауза, за да остави тези думи — най-милите, които бе изричал — да произведат своето впечатление, а после се пресегна към врата си и свали оттам нещо, което Полина досега не бе забелязвала. Подаде й сребърен медальон на верижка. Тя го взе, не знаейки какво да прави с него.

— Това е подарък — каза той, — в чест на деня, когато ти ми се роди.

Една сълза се изтърколи по бузата на Полина. Тя се извърна и избърса очите си, а Татко Дмитрий отново заговори:

— Отвори го — каза той, посочвайки малка закопчалка.

Във вътрешността на медальона Полина откри миниатюрна, избеляла фотография, на която имаше две лица — мъж с тъмна брада и бледа жена. Докато се взираше в снимката, баща й отново заговори:

— Това са мама и татко — твоите баба и дядо. — После добави: — Спомняш ли си какво ти казах за магьосника, който уби майка ти? Човекът Сергей Иванов?

Тя кимна.

— Той уби също баба ти и дядо ти — лицата, които виждаш в медальона. Всичко се случи в един и същи ден. — Той изпусна дълга въздишка и Полина разбра, че дори сега все още скърби за тяхната загуба. Протегна се, за да докосне ръката на баща си:

— О, татко…

Той издърпа ръката си и заговори забързано:

— Всички ние живеехме щастливо в малко казашко селище. Аз трябваше да излизам по разни дела, така че те оставях с майка ти, баба ти и дядо ти на сигурно място в стана. Ти бе още бебе.

— Свърших си работата, върнах се по-рано и те открих при Шура, която ми каза, че майка ти, баба ти и дядо ти са те оставили и са заминали на разходка до ливадата край едно езеро. Реших да отида при тях. Щом навлязох в ливадата с коня си, бях обграден от въоръжени мъже, които ме вързаха…

Треперейки от ярост, той продължи:

— Докато се борех, за да се освободя, Сергей Иванов изнасили и уби майка ти, а после се нахвърли върху баба ти и дядо ти и ги посече. Изчаквах досега, за да ти разкажа цялата история; все пак трябваше да я чуеш, заради… един дълг, който ще те помоля да изпълниш.

— Много отдавна аз се заклех да намеря и убия това чудовище, което ми отне твоята майка, което ми отне всички тях… — Полина никога не бе виждала Татко Дмитрий да плаче и ефектът бе съкрушителен. — Аз имам свои хора — успя да продължи той, — корави мъже като Корольов. Но не е тяхна работа да отмъщават за смъртта на съпругата и родителите ми. Този дълг тегне над мен, като въпрос на кръв и чест.

Погледна я в очите и добави:

— Аз остарявам… и няма да живея вечно… затова предавам този факел, тази чест, на теб. — Погледна изпитателно изражението й, преди да обясни: — Сергей Иванов познава лицето ми…

Заколев спря, за да даде възможност на Полина да схване какво има предвид — че като млада жена, непозната за този мъж, и щеше да има безспорно преимущество, тактическо предимство. Моето дете, моето бъдеще, мислеше си той, ще залови чудовището, което ме преследваше през всичките тези години…

После добави:

Ако имах син, това щеше да е негова мисия; вместо това имам невероятно способна дъщеря. Сега знаеш защо тренираше толкова много през всичките тези години; защо имам такава вяра в теб; и най-после, защо ти дадох този медальон: за да може никога да не забравяш кой уби твоите майка, баба и дядо.

— Няма да забравя — каза Полина, а очите й бяха студени и безмилостни — също като на баща й, Дмитрий Заколев.

 

 

На следващата сутрин Полина стана рано за тренировка. На път за срещата си с Йергович в плевнята тя видя как Шура излиза от колибата си, за да донесе вода. Осъзнавайки, че тя сигурно знае истината за смъртта на нейните близки, извика към по-възрастната жена.

Шура остави на земята кофите си и приближи, както винаги радостна да види Полина. Но когато усмивката й внезапно угасна, девойката се обърна, за да погледне зад себе си, и видя Татко Дмитрий да стои край колибата, наблюдавайки ги. Той показа с жест на Полина да отива на тренировка. Когато момичето отново се обърна към Шура, жената вече бе вдигнала кофите и бързо се отдалечаваше, без да поглежда назад.

Същия ден Полина изкара една от най-добрите си тренировки, побеждавайки няколко нападатели едновременно. През изминалите години мъжете я бяха атакували въздържано, отнасяйки се с нея като с новак; сега се биеха с Полина толкова грубо, колкото и помежду си. Тя получи няколко синини и навяхвания, които обаче й минаха доста бързо.

Мъжете я превъзхождаха по размах и сила, но дори Големия Йергович — който можеше да приклекне под малък кон и да вдигне ритащото животно над земята, — не можеше да се добере до нея. Полина беше по-гъвкава и далеч по-бърза в сравнение с всеки един от тях. Тя сякаш можеше да вижда вътре в телата им, да усеща слабите им места, а после да ги изважда от равновесие отново и отново. Това, което най-много ги изненадваше, бе нейната сила. Полина можеше да рита като кон. Силата, извираща от нея, не изглеждаше възможна за жена с нейния ръст. Сякаш черпеше своята енергия от самата земя.

Дланите, стъпалата и лактите й намираха онези специални точки, които при удар докарваха и най-силния мъж до състояние, в което не е способен да помръдне. Ако някой боец се опиташе да я сграбчи или замахне с юмрук, тя удряше силно един нерв на ръката му. Ако някой я ритнеше с десния си крак, откриваше, че левият му крак е пометен изпод него.

Полина в действителност не желаеше да убива никого — даже и белокосото чудовище, което я преследваше в сънищата й. Тя никак не бе сигурна, че може да се реши да му счупи врата, да му смачка трахеята или да забие нож в сърцето му. Ала все пак тази мисия значеше всичко за нейния баща, затова даде най-доброто от себе си в подготовката.

Когато бе попитала Татко Дмитрий защо просто не използва пушка или пистолет, той бе казал: „Пушката може да пропусне целта или да направи засечка; също и пистолетът. Ръцете, както и ножът, са най сигурното оръжие в ръкопашния бой… и най-удовлетворяващото“.

„Удовлетворяващо?! Странна дума“, помисли си тя. „А понякога и странен човек“, осъзна след това. Но той в края на краищата бе главатар на казашки отряд и експерт в такива неща. И все пак, в ума й започнаха да проникват слаби наченки на съмнение. Животът на Полина се бе превърнал в сложен пъзел… и едва сега бе започнала да забелязва липсващите части.

Най-сетне Заколев разбра, че никой от мъжете не може да я победи — освен може би Корольов, който все още отказваше да влиза в „двубой с дете“. Много добре: Ако бъдеше предизвикан, Корольов може би щеше да я нападне, намирайки смъртта си. За Заколев бе достатъчно предизвикателство да държи синеокия гигант далече от дъщеря си, и то съвсем не заради битките. Затова, въпреки оскърблението върху авторитета му, Атаманът Заколев не обръщаше внимание на това, че Корольов бяга от задължението си да участва в двубоите с нея. Заколев правеше това за Полина. Той правеше всичко за Полина.

 

 

Атаманът Дмитрий Заколев се събуди, плувнал в пот след поредния нощен кошмар. Писъците заглъхнаха едва когато рязко отвори очи. Появи се мимолетен спомен, а после изчезна. Разтърка чело, опитвайки се напразно да изтрие призрачния остатъчен образ, сънищата за умрелите… гласа на бивш съученик… лицето на момиче, което беше обезчестил… всички те шептяха и се отдалечаваха… отстъпващо назад дете… един ден на ливадата… смущаващи гледки, които проблясваха за кратко… всичко това заради Сергей Иванов — чудовището, убило съпругата му.

Заколев изстена гласно, а после се огледа, за да се увери, че никой не го е чул.

— Сънища, само сънища — измърмори той, като междувременно се надигна и закрачи.

Скоро Сергей Иванов щеше да умре от ръката на Полина. Трябваше да стане скоро.

 

 

Изправена сама в тъмното, спомняйки си бащините думи, Полина докосна своя медальон. Въздъхна, поглеждайки нагоре към нощното небе — искаше й се нейният баща никога да не й бе разказвал за смъртта на майка й или за мисията. Невинността й си бе отишла, а заедно с нея и вярата й в един свят на любов и доброта. Сега Константин като че ли ставаше все по-отчужден от нея, а тази мисия… тази мисия, която хвърляше сянка върху бъдещето й…

След случилото се редките й усмивки прикриваха растящата меланхолия и страшното решение — защото тя бе поела факела от ръцете на баща си и приела неговата мисия за своя. Знаейки за страданията му нощем, когато бълнуваше и стенеше насън, сега Полина бе измъчвана от собствените си неразбираеми сънища — някакъв загадъчен, променлив пейзаж с гора и ливада… тъжното лице на една жена, която би могла да е тя самата, само че по-възрастна… Устните на жената от съня се мърдаха, но Полина не разбираше думите й. Понякога виждаше белокосия мъж, но винаги обърнат гърбом, така че никога не съзираше лицето му.

Събуждаше се в един не по-малко неразбираем и смущаващ свят. Сега, след като тялото й бе започнало да се оформя, мъжете гледаха на нея по друг начин — особено Корольов, от когото я побиваха тръпки. Търпеше присъствието му, преструвайки се, че е само призрак. Докато баща й поддържаше своя авторитет, тя щеше да бъде в безопасност, а и бойните й умения я окуражаваха по-малко да се страхува от всеки мъж.

Няколко дни по-късно, когато Полина тъкмо се канеше да влезе в колибата, долови приглушения глас на Океана, която говореше на Елена. Полина се спря и я чу да казва:

— Да, Атаманът е станал „по-угрижен“ и „по-неспокоен“… и още един от мъжете ни, Леонтиев, бе убит при последното нападение… Никога ли няма да свършат тези чистки? — Океана бързо добави: — Казвам ти това само от обич и загриженост за Атамана Заколев.

— Разбира се — каза Елена.

Когато Полина влезе, жената внезапно смени темата, а Океана забързано излезе. Станът се е променил, забеляза Полина — хората се спотайват и дебнат наоколо, говорят шепнешком, с неискрени физиономии по лицата. Елена бе особено внимателна. После Полина се запита: Те ли са се променили, или аз просто се събуждам от някакъв сън?

Някога, когато Полина бе по-малка, беше попитала какво правят мъжете, когато ходят да патрулират. Казано й бе само: „Патрулират за царя“.

Тя искаше да поразпита Шура повече за това, но изглежда, че никога не й се удаваше сгоден случай. Старата жена уважително кимаше, когато се разминаваха, ала рядко изричаше повече от няколко думи. Затова Полина бе изненадана, когато, в деня след завръщането на мъжете в лагера, Шура спря и я погледна така, сякаш искаше да каже нещо.

— Какво има? — попита Полина.

Възрастната жена просто си стоеше там и я гледаше.

— Шура?

Тя бавно се огледа надясно и наляво. После каза:

— Аз бях там… скоро след раждането ти. Грижех се за теб.

Леко смутена да мисли за подобни неща, Полина отвърна рязко:

— Да, ти си ми разказвала…

Шура се огледа наоколо и после каза:

— Полина… наистина те е грижа за мен, нали?

— Да, естествено, но не разбирам… Жената отново я прекъсна:

Не би искала да ми навлечеш неприятности, нали? Ако ти кажа нещо, можеш ли да го пазиш в тайна?

Даже от Татко Дмитрий?

— Особено от… него — отговори Шура, изсумтявайки нервно. После като че ли взе някакво решение: — Нещата не са такива, каквито изглеждат. Белегът на врата ти…

Полина докосна шията си и напипа изпъкналия родилен белег.

— Родилният ми белег? Като на баща ми…?

— Да… не! — каза Шура. — Не като неговия. Твоят бе причинен от един жив въглен — още чувам писъците…

— Какво говориш? — извика Полина по-силно, отколкото бе възнамерявала. Ала когато видя изплашеното й лице, сега пребледняло, Полина сниши гласа си: — Шура, не разбирам…

Тя само продължи да говори забързано и неясно:

— Толкова мъничка… когато те донесоха. Такова прелестно дете… ти не си като него. Той е убил толкова много…

Тогава Шура видя един от мъжете да приближава и бързешком се отдалечи, оставяйки потресената Полина да асимилира казаното от старата жена.

42

До лятото на 1909та Сергей бе търсил в продължение на повече от година, без да намери следи, които със сигурност да водят към местонахождението на Заколев. Бе открил овъглените останки на усамотени колиби, както и няколко стопански постройки — вероятно дело на Заколев — и бе отбелязал всяко от местата върху една карта, но получената картина не му говореше нищо.

Една нощ Сергей сънува, че двамата с Паездка са малка точица, не по-голяма от мушица, и цяла вечност се скитат, кръстосвайки една огромна карта на Украйна в търсене на друга една точка, която постоянно им се изплъзва. Събуди се, изпълнен с чувство за безизходност. Започваше да си мисли, че Заколев вероятно е преместил лагера си в Сибир или на север.

Не, разсъди той, трябваше да са в Украйна, където продължаваха зверствата срещу евреите. Ала Украйна, която се простираше на повече от хиляда километра от север на юг и от запад на изток, подлагаше на изпитание неговото голямо мъжество и силна воля. Със същия успех можеше да търси и игла в купа сено.

Сергей се движеше по зигзагообразен маршрут: на запад, после на изток, но все в южна посока към Киев, средището на Украйна. Следваше слуховете като някоя миризма, но откриваше само следи от пушек, разнасяни от вятъра.

Избягвайки по-големите градски центрове, Сергей издирваше усамотени колиби, стопанства и малки селища, където бе най-вероятно да удари бандата на Заколев. Близо до едно такова село разговаря с възстар евреин, който, при липсата на кон или муле, сам си теглеше каруцата. Старецът му предложи да сподели с него малко хляб от оскъдните си запаси.

— Благодаря, но информацията ми е нужна повече от храната. Чувал ли си напоследък за някакви погроми?

— Че кой не е чувал? — отвърна възрастният човек.

— В селищата край Киев, Минск, Полтава, а и другаде, изневиделица изскачат конници. Вълци, облечени като хора. Не, по-лоши са от вълци, защото избиват собствения си вид — мъже, жени, деца — за тях е все едно. Но защо? Защо?

Когато Сергей го попита къде са били забелязани за последно такива мародери, той сведе поглед, неспособен или не желаещ да говори. Само поклати бавно глава.

 

 

Щом дойде зимата, търпението на Сергей започна да се изчерпва. Яздеше върху замръзналата земя, увит в дългата си бурка, приведен срещу вятъра. Изтощен, но непоколебим, той пришпорваше Паездка да препуска напред. Ала го мъчеха съмнения.

При всичките си умения и прозорливост, Сергей не можеше да проследява хора, душейки въздуха, нито пък умееше да вижда човешки лица между разклоненията на багета. Нуждаеше се от ясни знаци, поличби, подсказки от някакво усещане за посока. Докато откриеше нещо по-конкретно, можеше само да върви от мълвата към клюките и от клюките към селищата, в които може би щеше да намери свидетели. Междувременно на въпросите му отговаряха с озадачени погледи и пръсти, сочещи в различни посоки.

Той постеше и се молеше да му се покаже ясно пътя към неговия син, но не идваше никакъв знак. После си помисли: „Може би задавам неправилно въпроса“. Дишането му се измени и той потъна в дълбок транс, без изобщо да усеща тялото си. В това състояние попита_: „Къде е Дмитрий Заколев?“_

Отговорът дойде под форма, доста по-различна от очакваната. Появило се сякаш от нищото, лицето на Дмитрий Заколев потрепна пред него — същата жълтеникава кожа, руса коса и безжизнени очи. Не си беше представил това лице; наистина го бе видял — и почувствал с пълна сила терзанието и лудостта на Заколев. Почувства ги като свои.

43

В същия този миг лицето на Сергей Иванов внезапно се изправи пред спящия Дмитрий Заколев, приемайки застрашителни размери. Заколев се събуди в паника, виждайки Сергей Чудовището да се извисява над него. Дишайки тежко, той се опитваше да си поеме въздух с широко отворени очи, вперени в мрака. Лицето на врага му не изразяваше гняв, а по-скоро нещо като… съжаление. После видението изчезна.

Заколев бързо се надигна и закрачи като обезумял, удряйки главата си с юмрук. У него се надигна мигновен порив да каже на дъщеря си истината. Но каква беше истината? Само ако можеше да си спомни…

 

 

Като деца Константин и Полина бяха почти неразделни. Сега той високо ценеше всеки кратък момент, в който можеха да се срещнат — като онзи път, когато я намери между тренировките, седнала недалеко от скришното им място, с крака, потопени в хладната река над водопада. Седна до нея, събу си обувките и пусна босите си крака до нейните в освежителните води на потока. В този миг едва не я помоли да избяга с него. Но изведнъж изгуби дар слово — не знаеше откъде да започне. Затова не каза нищо — от малодушие, от обич.

Сега Полина гледаше на своя Константин по начин, който понякога я караше да се изчервява. Тя бе виждала един от мъжете с Оксана, вън зад плевнята. Беше й се сторило грубо и вулгарно, с всичките звуци, които издаваха. Но сега вече не бе толкова сигурна. Сякаш умът и тялото й не бяха на едно и също мнение по този въпрос — за края на невинността. Полина нямаше с кого да сподели интимните си вълнения — не можеше да каже дори на Константин. Особено на Константин.

Една сутрин, след като Елена бе излязла от колибата, Полина отвори медальона и тъкмо съзерцаваше лицата на своите баба и дядо, когато Татко Дмитрий мина край нейната стая и каза:

— Отивай да тренираш. Йергович ще те чака. Полина въздъхна. Йергович винаги бе там, винаги чакаше. Един ден щеше да стане по-рано и да пристигне в плевнята преди него. Но не днес. Бе твърде уморена — чувстваше се неуравновесена, раздразнителна и… имаше още нещо, което не можеше да назове.

Когато Татко Дмитрий понечи да излезе, Полина посочи фотографията и каза:

— Татко, любопитна съм… ти изобщо не приличаш на баща си — косата ти е светла, а неговата тъмна и…

— Не ме занимавай с такива глупости! — каза той.

— Просто помни кой ги е убил и влагай повече усилия в тренировките! — После затръшна вратата на колибата.

Наскърбена и ядосана, задето тъй несправедливо я отрязаха, тази сутрин Полина тренира толкова ожесточено, че си разтегна един мускул на ръката, докато събаряше Големия Йергович. Тя потръпна от острата болка.

— Какво не е наред, малката? — попита той.

— Няма нищо, Мечок — само си разтегнах мускула. Ще се оправя; не казвай на баща ми. — Опита се да вдигне ръка, но прехапа устни.

— Не, не си добре — каза той. — Иди си потопи ръката в потока, докато изтръпне. После си почивай.

— Никаква почивка! — извика тя. — Трябва да тренирам по-усилено!

— Първо си накисни ръката, а после ще видим.

— Първо ти си накисни главата! — извика тя, като избяга твърде бързо, за да успее Мечокът да я хване.

Полина седна сама в своята стая; по-потисната от това не си спомняше да е била някога. Разтривайки ръката си, тя реши, че може би наистина трябва да я потопи в студения поток. Това щеше да отклони нейните мисли от гнева на баща й. Нямаше никаква представа защо го бе разсърдила само с един обикновен въпрос.

Преди всичко, той бе този, който й даде медальона — и бе съвсем естествено да го попита. Но очевидно не бе въпрос, който той искаше да чуе…

Обърна се и видя Татко Дмитрий, изправен на входа на простата им колиба, разчорлен и разстроен. Полина изведнъж се укори за това, че бе загубила самообладание. Искаше да се извини, но нещо я възпря. Защо да се извинява? За какво?

Затова просто си остана там, с поглед, забит в пода, докато той не проговори:

— Полина, съжалявам, че разговарях грубо с теб. Не исках да говоря за баба ти и дядо ти, защото така се връщат твърде много болезнени спомени.

 

 

Приближи се и седна на леглото й. С дрезгав от вълнение глас каза:

— Зная, че имам твърде малка прилика с баща си, но не всяко дете наподобява своите родители. Имаш късмет, че не изглеждаш като мене. Имаш щастието да приличаш на майка си. И все пак, ние с теб имаме еднакви родилни белези…

Той отметна своята сламеноруса коса, разкривайки на врата си един червеникав белег, подобен на нейния.

— Ние сме с една и съща кръв, ти и аз — каза той, докосвайки косата й. — Ето защо ти се доверих да… защо трябва да тренираш още по-усилено. Напомням ти, че Сергей Иванов е не само добре трениран боец; освен това гласът му има силата да заблуждава и омайва… да те накара да повярваш, че земята е небе, а черното — бяло. Затова, когато го срещнеш, не бива да му даваш възможност да изрече своите лъжи, иначе ще те обърка, а после ще те убие.

Татко Дмитрий й беше казвал тези думи толкова много пъти, че вече ги бе запомнила.

Когато се обърна и я остави, Полина докосна изпъкналия белег на шията си. Мразеше чудовището Сергей Иванов за това, че бе накарало баща й да страда. Един ден щеше да го намери. Един ден той щеше да си плати.

Няколко дни по-късно, по бреме на следобедната тренировка, Полина се изплаши, откривайки кръв по панталона и по крака си. Йергович я освободи без повече приказки; сигурно той също си бе помислил, че е нещо сериозно. Тя изтича от плевнята обратно в своята колиба и се опита да открие раната. Не я болеше — само леки спазми дълбоко в корема. Чудеше се дали не е някаква болест.

Шура влезе в колибата няколко минути по-късно.

— Йергович ми каза — рече тя, усмихвайки се, което само обърка Полина още повече. — Нормално е — означава, че си вече жена, а не момиченце. Време беше; закъсняваш спрямо повечето девойки. Кървенето ще идва всеки месец. Сега иди си смени гащите. Вероятно ще се наложи първия ден да тренираш по-леко.

Шура й подаде няколко парчета плат и каза:

— Когато кървиш, постави няколко от тези горе между краката си. — После се обърна и излезе, преди Полина да успее да я попита за още нещо.

Какви ли други тайни не са ми известни, чудеше се тя. Какво ли още не са ми казали? Докосна шията си, спомняйки си какво бе казала Шура за живия въглен.

На следващия ден Полина легна болна от простуда и треска. Стомахът й не можеше да задържа храна. Главата й се въртеше, а тя самата не бе в състояние дори да се изправи. Никога преди не се бе чувствала толкова неразположена. Елена я отбягваше, но старата Шура идваше и слагаше хладни кърпи на челото на Полина, докосваше страните й и приготвяше топли питиета с отвратителен вкус.

Смътни образи минаваха през съзнанието й в този ад между будното и сънното състояние. Имаше нещо, за което искаше да попита Шура, но не можеше да се сети какво е то… После възникнаха и други въпроси, каквито никога не й бе хрумвало да зададе… въпроси за самата себе си… за света наоколо. Какво има в моето бъдеще? Колко години ще прекарам в издирване на мъж, който вече може да не е сред живите?

Имаше нужда да се види с Константин — да разговаря с него, да хване ръката му, да погледне в тъмните му очи… Той бе нейните очи и уши, връзката й със света — един свят отвъд плевнята, нейна цел, неин затвор…

Унесът й бе прекъснат от рязък глас:

— Ставай от леглото! — рече Татко Дмитрий, застанал сковано на прага, вперил поглед в нея. — Трябва да се упражняваш, макар и съвсем малко!

Полина направи голямо усилие да се надигне, но падна по гръб и заспа.

Когато отново отвори очи, върху трескавото й чело лежеше влажна кърпа. Вдигна очи и видя Константин да седи на леглото, милвайки косата й.

— Контин! — прошепна тя. — Ами ако баща ми те свари тук?

— Ш-ш-ш-ш — каза той. — Той излезе да… патрулира.

Константин поседя при нея, а усмивката му повдигна духа й, въпреки че беше една тъжна усмивка. Тя затвори очи, за да запомни неговия образ, докато той й говореше тихо, с нежност, каквато по-рано не бе долавяла в гласа му.

— Полина — започна той шепнешком, приведен ниско над нея; дъхът му галеше ухото й, а ръката му милваше косата й. — Веднъж ти ми каза една тайна. Сега и аз ще ти кажа една, за да знаеш, че ти имам доверие… и че съм загрижен за теб. — Той пое дълбоко дъх и се загледа в далечината: — Ако споделиш с когото и да е онова, което ще ти кажа сега, все едно ще ме обречеш на сигурна смърт…

Полина, която бе в полусъзнание и на моменти бълнуваше, измърмори:

— Никога няма да умреш… винаги тук до мен…

— Не, Полина, моля те, чуй ме! Имам нужда да ти го кажа сега, а ти трябва да ми повярваш! Държана си в неведение за толкова много неща — дори не ги знам всичките. Но не можеш да убиеш Сергей Иванов…

Константин се обърна отново към Полина. Тя бе дълбоко заспала.

Константин остави Полина насаме с обърканите й сънища.

В същото време Заколев и неговите мъже връхлитаха като гръм върху едно малко, усамотено стопанство. Стопанинът Ицхак бе увещаван от приятели в недалечния град да се премести по-наблизо, където би могъл да намери помощ, ако го сполети беда, но Ицхак бе пренебрегнал съвета им. „Какво да се прави?“ — каза той, свивайки рамене. — „Колониите заемат обширно пространство. Не са идвали по тези места. Нима ще съм в по-голяма безопасност близо до някое селище?“ Приятелите му само поклатиха глава; Ицхак беше прав — ако тези мародери дойдеха насам, никъде нямаше да е безопасно.

Бандата на Заколев уби Ицхак, жена му и децата му. А Корольов направо се престара, преди жената да издъхне. Хората на Заколев подпалиха фермата. Мрачни и необщителни, те се движеха механично, без да хранят вече каквито и да било илюзии, че служат на Майката Църква или на царя; вече знаеха, че са слуги само на волята на Атамана.

Когато някои от мъжете пожелаха да вземат децата, а други — не, се разрази спор. Заколев ги отряза:

— Убийте ги. Веднага. Хайде, бързо!

Това бе неговият начин да прояви милост — и те се подчиниха.

Преди да подпалят колибата, мъжете от бандата на Заколев конфискуваха всичко ценно. По-късно в лагера Атаманът щеше да прерови всеки сандък, който не бяха хвърлили в огъня, тършувайки из снимки и други лични вещи. Днес обаче се натъкна на специална придобивка — един от най-добрите бойни коне, които някога бе виждал, с цвят на тъмен лешник и див поглед.

Пламъците танцуваха над фермата зад тях, осветявайки вечерното небе, а Атаманът Заколев се смееше. Превъзбуден, той нахлузи оглавник на подплашения жребец и обяви:

— Ще го нарека Вожд!

За кратко всичко бе наред, докато глупакът Гумлинов не изтърси:

— Той наистина е великолепен кон, Атаман Заколев — но ти, естествено, си спомняш, че моят кон също бе наричан Вожд през последните три години. Естествено, не можем и двамата да имаме кон с едно и също…

Думите на Гумлинов заседнаха в гърлото му, когато видя изражението на Заколев, което внезапно стана спокойно, почти ведро, докато приближаваше коня му, шегувайки се със своя доверен човек:

— Е, слава богу, че се казваш Гумлинов, а не Заколев, иначе на хората щеше да им е трудно да ни различат.

Това отпусна напрежението и мъжете, в това число и Гумлинов, зареваха с гръмогласен, нервен смях.

Смехът секна, когато Заколев извади сабята си и с един удар разсече коляното на коня на Гумлинов, напълно прерязвайки крака. Шокираното животно изцвили пронизително и се опита да се изправи на задните си крака, но вместо това се прекатури, а от прерязания му крак рукна кръв. Докато животното цвилеше, агонизирайки, ужасеният Гумлинов отстъпи заднешком, препъвайки се, а погледът му се стрелкаше от страдащия кон към Заколев и обратно.

Останалите мъже гледаха онемели, с отворени уста. Бяхавиждали Атамана да върши много странни неща, но това — жестокост към кон — бе светотатство, и казашката им кръв кипна.

Ето, че и последното парче хоросан, което крепеше ума на Заколев, започна да се разпада. Той вдигна отрязания крак, сякаш бе парче дърво, и рече със спокоен, безгрижен тон:

— Сега поне ще можем да различаваме конете си. Хвърляйки крака през рамо, Атаманът отиде до стария си кон и го яхна, стиснал в ръка въжето на оглавника, с което държеше новия си жребец. Заколев извика надолу към Гумлинов:

— По-добре намери ново име за коня си — или още по-добре, намери си нов кон, на когото да дадеш име.

Заколев направи кръг и обърна, последван от другите, оставяйки Гумлинов да избави горкото животното от мъките му. Скоро мъртвият и окървавен кон лежеше в краката му. Двадесет метра по-нататък бе горящата клада на поредното еврейско семейство. После Гумлинов преметна седлото си през рамо и закрачи към една стара кобила, която бяха пуснали от заграденото за добитък място.

Бе решил да не отива с другите при следващото им нападение още по на север — не и върху разнебитен кон с хлътнал гръбнак. Нека сами изколят следващото село, без негова помощ.

— Уморих се да убивам коне — каза си той, — уморих се да убивам евреи.

 

 

По време на бащиното си отсъствие Полина укрепна достатъчно, за да стане от леглото и да се разкърши. Винаги бе обичала разтягането; караше я да се чувства като котка.

Липсваше й Константин. Искаше отново да почувства върху косата си милувката на ръката му — или само си го бе въобразила? Може би е било само сън, помисли си тя. Но той й беше казал нещо; все още си спомняше дъха му в ухото си. Дали бе нещо относно баща й? Тогава се почувства ядосана, без да знае защо.

На следващия ден попита Елена:

— Виждала ли си Константин с някое от другите момичета?

— Наистина не знам — каза рязко Елена, — но едва ли.

Полина почувства облекчение, ала стана по-предпазлива. Имаше твърде малко доверие в думите на Елена. Жената не бе нищо повече от слугиня на баща й — винаги се държеше студено и отчуждено, винаги тъй старателна в грижите за дъщерята на Атамана, сякаш Полина бе задължение като чистенето и готвенето. Елена не я бе грижа за нея; това беше очевидно. Тогава защо се преструваше? Защо се преструваха всички?

Полина се чувстваше така, сякаш живее в колибата на тайните, в лагера на лъжите.

44

През април 1910 година, докато продължаваше търсенето си от село на село, Сергей заобиколи един хълм и видя в далечината все още тлеещите останки на малко стопанство. Миризмата извика спомена за колибата на семейство Абрамович в онези далечни години. За един миг се почувства физически зле от скръбта за онези, които бяха погребани под отломките.

Когато се приближи, възседнал коня си, съзря един мъж, застанал близо до руините, прегърбен от мъка, с глава, приведена в молитва. Сергей слезе от коня и извървя пешком последните тридесет метра, за да не стресне по-възрастния човек, който в този момент можеше и да не посрещне радушно ездач на кон — още повече с вид на казак. Приближавайки, продължи да оглежда земята за някакви дири.

Когато Сергей доближи, той спря на известно разстояние, застана почтително и изчака, докато скърбящият човек не вдигна очи, най-сетне усетил присъствието му.

— Моите съболезнования — каза Сергей. — Близки ли Ви бяха?

— Нима всички ние не сме си близки?

— Да, вярвам, че сме.

Този старец напомни на Сергей за дядо му Хешел.

— Бяха ми приятели. Сега са пепел.

— Видяхте ли какво се случи… хората, които сториха това?

— Идвах с каруцата, за да се видя с Ицхак и добрата му съпруга… и трите му деца… — Той въздъхна и след дълга пауза добави: — и когато колата ми приближи, видях пушек в далечината. Побързах, за да помогна, мислейки, че може би гори плевнята. Но после — преди фермата да се покаже пред погледа ми — чух виковете на мъже, а после… писък на жена… и децата… ох, децата! — Той хвана главата си с ръце.

— Чул си мъже? Колко бяха? — попита Сергей, връщайки го обратно в настоящето.

— Колко бяха? Не знам… може би десет. Видях ги само отдалеч. Криех се… като страхливец…

— Като разумен човек — каза Сергей. — Видя ли ги да заминават?

— Да. — Мъжът потръпна, а после тъжно поклати глава.

— В коя посока потеглиха? Моля те. Важно е.

Мъжът се поколеба, а после посочи на югозапад.

Сергей отведе Паездка двадесет метра в тази посока. Пулсът му се ускори, когато се натъкна на стъпките от копитата на поне десет коня — най-прясната следа, която бе откривал, откакто бе започнало търсенето му. Ако това бе сторено от бандата на Заколев, те може би имаха само час преднина, най-много два.

Преди да потегли, той се върна при стареца.

— Можеш ли да опишеш някой от тях?

— Не, криех се. Но имаше един, който изглеждаше по-висок от останалите — гигант. Това е всичко, което знам.

— Благодаря ти. Толкова съжалявам за твоите приятели. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгна?

— Нищо, което би могъл да ми дадеш, опасявам се. Ще ида да кажа на другите. Те ще дойдат. Живеем в едно селище двадесет километра на юг. Ако някога дойдеш там, питай за Ицик.

Старият Ицик кимна за сбогом и тъкмо щеше да потегли, когато залитна, хвана се за гърдите и падна. Сергей се спусна към него.

— Всичко… всичко е наред — каза той, мъчейки се да се надигне, но очевидно изпитваше силна болка. — И преди се е случвало. Сигурно е просто от шока, виждайки всичко това.

— Какво мога да направя за теб? — попита Сергей.

— Ако можеш да ми помогнеш да се кача на каруцата си. — Той се надигна бавно и болезнено, после се опита да ходи, но не можа, затова Сергей го отнесе на ръце. Благодаря ти. Ще се оправя. Кобилата ми е стара като мен самия — тя знае пътя.

Събираха се облаци; скоро можеше да завали. Сега Сергей имаше следа, по която да върви. Можеше даже да ги догони, преди да са стигнали гората. Никога не бе усещал своя син толкова близо.

Лицето на Ицик се сви от нов пристъп на болка.

— Ще се оправя — настоя той. — Ти върви… — Той едвам държеше юздите.

Сергей въздъхна, вече взел своето решение.

— Дай ми само няколко минутки — ще карам с теб до твоето селище. — Ицик кимна и Сергей видя облекчението, изписано на лицето му.

Той яхна Паездка и още веднъж обиколи набързо руините. Откри тялото на един кон; гърлото му бе прерязано, а единият крак — отсечен при коляното. Рояк мухи бръмчаха около трупа. Опита се да открие някаква логика във всичко това, но не успя.

Следите водеха на юг. До болка копнееше да проследи тези мъже, докато дирята е прясна. Погледна назад към стария Ицик, превит на две върху седалката на каруцата. Завърза Паездка да върви след колата, качи се и пое юздите.

— Е, хайде, конче — каза той. — Заведи ни у дома!

— Името на кобилата е Цадик — прошепна старецът. И добави: — Разкривам името й само на приятели. — После се смълча.

Докато стигнат селището на Ицик, почти се беше здрачило. Над главите им бяха надвиснали дъждовни облаци. Паднаха няколко капки. Една жена изтича да ги посрещне и им посочи дома на Ицик. Докато Сергей му помогне да стигне до вратата, вече бе тъмно, а дъждът започна да се лее като из ведро.

Много малко следи щяха да останат — ако изобщо останеха.

Докато съпругата на Ицик, Девора, помагаше на своя мъж да си легне, тя заговори на Сергей, сякаш бе част от семейството:

— Тъмно е; вали дъжд. Моля те — вържи коня си в плевнята от другата страна на улицата и остани за през нощта. На сутринта ще закусиш добре у нас. Като си хапнеш, можеш да продължиш по пътя си. Или пък остани у нас, колкото желаеш. — После побърза да се погрижи за съпруга си.

Сергей бе чул също и неизречените й думи: Благодаря ти. Бог да те благослови. Ти не си чужд в този дом.

Веднъж Серафим бе казал: „Характерът на един човек се разкрива най-ярко в избора, който прави, когато е под напрежение.“ Сергей бе направил своя избор; надяваше се да е правилният. Но се опасяваше, че с този избор може да е изгубил пътя към детето си. Нямаше да е в състояние да открие никакви следи в дъждовната нощ, затова прие гостоприемството на тези хора от народа на евреите — народа на дядо Хешел, народа на майка му. Неговият народ.

45

В един иначе приятен ден рано през пролетта кучетата започнаха бясно да лаят. В лагера бе влязъл непознат. Почти гол, с разкъсани и парцаливи дрехи, той ругаеше на висок глас и размахваше сабя във въздуха. Косата и брадата му бяха дълги и сплъстени, сякаш бе живял сред дивата природа месеци наред — не човек, а горско създание. Едно от кучетата ръмжеше свирепо от безопасно разстояние. Друго куче го нападна и бе посечено.

Заколев и мъжете му бяха заминали да извършват своите набези, а почти всички младежи, в това число и Константин, бяха в гората да събират дърва, оставяйки на пост само Големия Йергович. Като видя дивака, едно дете извика стреснато и избяга, пищейки. Полина се показа от колибата си точно когато Големия Йергович се втурна да разбере какво става.

Йергович и Полина видяха чужденеца по едно и също време, но и за двамата бе твърде късно да спасят Шура, която тъкмо се показваше иззад ъгъла, носейки вода от потока. Стреснат, непознатият се завъртя и посече Шура със сабята, при което почти й отряза главата. Вбесеният Йергович се спусна да убие този неканен гост, но направи фаталната грешка да подцени противника си, мислейки го за „безумний“ — ненормален, луд. Йергович самонадеяно и безразсъдно се приближи, за да сплаши нещастния малоумен глупак.

Щом Йергович дойде по-наблизо, мъжът метна сабята си, която описа въртелива дъга и прониза сърцето на Стария Мечок. Той се препъна заднешком и падна, а докато погледът му угасваше, на лицето му се изписа изненада.

Полина стоеше слисана, като първоначално си помисли, че човекът с обезумелия поглед вероятно е чудовището Сергей Иванов. Но после бързо осъзна, че този полудял брадат чужденец, който ломотеше безсмислици, не бе чудовище, а човек, обладан от зъл дух и склонен към насилие. Той със сигурност щеше да нападне останалите жени и децата…

Тя нямаше спомен от случилото се след това, но Океана, надничаща иззад вратата на своята колиба, видя всичко.

 

 

Няколко минути по-късно младежите се завърнаха, натоварили ръцете си с дърва за огрев. Виждайки телата на Шура и стария Йергович, както и на някакъв непознат човек, проснат по лице, те хвърлиха дървата и се завтекоха да разберат какво се е случило. Константин пръв стигна до Полина, която сега седеше на земята, облегната на близката стена, и плачеше. Седна до нея, прегърна я с една ръка и я притисна до себе си.

Тъкмо преди да се здрачи, Дмитрий Заколев, Королъов и повечето от останалите се завърнаха. Щом Атаманът видя телата на Йергович и Шура — и трупа на някакъв чужденец, който лежеше малко по-нататък, — той извика:

— Какво се е случило? Къде е Полина?

— Видях всичко, Атамане — каза Океана. — Един луд влезе в лагера!

Заколев скочи от коня си и я разтърси:

— Къде е Полина? — повтори той, но Океана започна да дърдори още по-бързо, сякаш с това искаше да спаси живота си.

След като посече Шура, той запрати една сабя и уби стария Йергович — но Полина ни спаси! Тя отиде до подивелия човек и вдигна ръка, сякаш за да му каже „Спри!“. Той издърпа сабята от стария Йергович, нададе страховит писък и нападна Полина. Тя се движеше тъй бързо! В един миг бе пред него, а в следващия — отстрани, и сабята му не я улучи. Тя го удряше ли, удряше… и накрая той падна и умря.

Заколев дишаше тежко, опитвайки се с усилие да се овладее. Каза меко:

— Океана, ще те попитам още веднъж. Къде е Полина?

Тя посочи към колибата на Атамана.

— Мисля… мисля, че Константин — той й помогна да стигне до вашата колиба…

Заколев пусна Океана и се завтече към колибата.

Полина бе помолила Константин да си тръгне още в мига, когато чуха мъжете да пристигат на конете си. Когато Татко Дмитрий я откри, тя седеше сама, все още замаяна, вперила поглед в празното пространство. Беше отмъстила за смъртта на Шура, която я бе отгледала като майка, както й за гибелта на мъжа, обучил я да стане по-добра и от него самия. Бе шокирана колко лесно било да отнемеш живота на човека — и отвратена, защото бе пожелала да го убие — но също и заради онова, което бе казал…

В началото той бълваше яростно и несвързано неразбираеми за нея думи, но после изломоти няколко думи на руски. Тогава Полина осъзна, че той не просто бе налетял на тях, а беше издирвал и намерил лагера. Беше изкрещял: „Убийци!… погубиха жена ми… децата ми… защо? Защото сме евреи!“ Очите му бяха налети със сълзи. Тя не разбра останалото бръщолевене, но гласът му звучеше искрено като на човек, който говори истината.

Думите на безумеца накараха Полина да се изправи лице в лице срещу онова, което тъй дълго бе пренебрегвала. Сега тя знаеше откъде мъжете са намерили всичките коне, овце, сандъци, сечива, книги, както и много други неща. Знаеше също и какви хора са…

Точно тогава баща й се втурна в стаята разтревожен:

— Добре ли си?

Отговорът й се забави, а гласът и прозвуча безизразно:

— Не съм ранена, ако това имаш предвид.

После вдигна очи и видя онова, което дотогава не бе забелязвала с детските си очи: баща й бе остарял; беше изпит, изтощен, обсебен от натрапчиви мисли. Очите му бяха като очите на онзи безумец. Не, бяха всъщност доста по-студени.

Заколев въздъхна с облекчение:

— Добре тогава. Добре си се справила — Оксана ми разказа — и скоро ще си готова. — Понечи да погали косата й, но тя се отдръпна.

Престори се, че не е забелязал.

— Почивай си — каза той. — Утре ще намеря някой друг да те обучава.

Забила поглед към пода, Полина отвърна:

— Не мисля, че ще имам нужда още някой да ме обучава — а ти?

Когато отново вдигна очи, при вратата вече нямаше никого.

Дмитрий Заколев бе заминал да се изкъпе в реката и да изтърка до болка тялото си, за да прочисти мислите си. После щеше да се опита да поспи. Не му се нравеше загубата на Големия Йергович и жената, Шура. И двамата му бяха от полза — и той беше бесен заради този пропуск в охраната. И все пак, този странен обрат на съдбата бе подложил дъщеря му на изпитание в смъртоносна схватка. Така че накрая нещата се бяха развили в добра посока.

Тя беше готова.

 

 

Скоро, помисли си тя. Той каза, че ще бъде скоро. Полина се надяваше да стане така; искаше да го направи, да приключи с това, за да разбере дали има някакъв живот за нея отвъд тази мисия. Потръпна, когато до съзнанието й стигна мисълта колко реално и неизбежно е да се случи това. Знаеше, че умее да се бие, а сега разбра и че може да убива. Но дали наистина бе готова да погуби Сергей Иванов? Тя докосна медальона, подържа го нежно в свитата си длан, сякаш вътре в него бяха душите на баба й и дядо й. Опита се да си представи какво ли е мислила майка й, преди да я убие белокосият демон.

Да, можеше да го убие и щеше да го направи. Всичко зависеше от това. Не само животът й — защото, ако се провалеше, със сигурност щеше да умре, — но дори ако оцелееше, нямаше да може да живее с този срам. Искаше й се нейният баща никога да не бе слагал този товар на плещите й. Но го бе сторил. И тя нямаше да го разочарова. Сега, вече на седемнадесет, Полина се питаше колко още време, колко дълго би могла да живее след това.

„Какво е станало с мен?“ — помисли си тя. — „Някога имах мечти; сега пред мен стои само тази мрачна цел.“

— Полина въздъхна. — „Не, имам повече от това. Имам Контин…“

 

 

На следващия ден Атаманът отново започна да мърмори за преместване на лагера. Обикаляйки като тигър в клетка, той не обръщаше думите си конкретно към никого, сякаш приказваше на въздуха или на себе си.

— Станали сме мекушави и отпуснати, като в някое старовремско еврейско село! — сипеше той гръмки фрази.

— Спомнете си какво ви казах преди много време: Трябва да сме подвижни мишени — значи трябва да се движим!

Той ту се отнасяше, ту се съвземаше от пребиваването си в някакъв свой мрачен вътрешен свят, в който никой друг не можеше да го последва. А после, без видима причина, се събуждаше от този транс и раздаваше заповеди съвсем съзнателно. Някои се надяваха, че ще забрави за напускането на лагера. Други шепнеха за намеренията си да го напуснат сами.

Заколев вече не можеше да разграничава ясно света на будните хора от нощните кошмари, вилнеещи в съня му, които преминаваха и се променяха подобно на картините, рисувани от пушека, издигащ се в нощното небе.

Но той намираше утеха в мисълта, че някой ден, съвсем скоро, Полина щеше да бъде последното нещо, което ще види Сергей Иванов. Ако изобщо я видеше да приближава. И справедливостта щеше да възтържествува.

Междувременно Корольов наблюдаваше с растящо презрение упадъка на Заколев към лудостта. И всеки път, когато малката апетитна Полина минаваше край него, Корольов я следваше с ледения си син поглед.

46

Сергей си тръгна от селото на Ицик с твърде слаба надежда, но с нови провизии и благословията на едно семейство. Студеният дъжд бе спрял, оставяйки след себе си свеж и прохладен въздух — един хубав ден за проследяване на дирите, ако такива изобщо бяха останали.

Върна се при руините, сега изстинали, и до мястото, където бе видял следите. Не откри нито един отпечатък от копито върху калната земя. И все пак, имаше посока, в която да върви. Или пък не? Мисли! — каза си той. Дали тези мъже, водени от Заколев, чието съществуване зависеше от пазенето на тайна, биха напуснали сцената на кървавата сеч точно по посока на своя лагер? Едва ли. Първоначалната следа водеше на югозапад, към областта Подолия, а по-нататък и Бесарабия, които не бяха най-добрите райони за укриване.

Но ако предположеше, че са променили курса и са направили кръг — накъде? На север, говореше инстинктът му. Към гористия район близо до Киев, където веднъж бе намерил следи, преди да се изгубят в коритото на една река. Сега познаваше този район добре и ако беше на мястото на Заколев, щеше да отиде точно там.

Сергей насочи с колене Паездка да върви ходом покрай върволицата от стари следи. По-нататък на земята можеше да се появи някаква диря. Не откри нищо в протежение на петдесет метра… сто… двеста. Но след около триста метра съгледа неясните следи от много ездачи. Тръгна по стъпките, докато се изгубиха.

После се върна обратно по дирите, докато откри отново стъпките от копита, и описа деветдесетгра-дусова дъга надясно, след което вече яздеше на северозапад. Не откри нищо, ето защо се върна отново по следите, а после целия следобед описваше все по-широки кръгове. Щом в този кратък ден от ранната пролет слънцето се спусна ниско над хоризонта, той тъкмо щеше да се откаже от по-нататъшно търсене за деня, когато нещо привлече вниманието му. Един-единствен отпечатък от копито. Пообиколи в кръг и намери още такива стъпки, водещи на североизток. Беше открил следите им.

Имаше моменти, когато отново губеше следите, но съзираше други знаци там, където бяха яздили през високи треви и шубраци. Оглеждаше се за пречупени клони на височината на главата, рамото или преметнатата пушка на ездачите — места, където конете, вървейки, пощипваха и хапваха растения; или за отместени встрани и надолу храсти поради кръговото движение на копитата. Той мълчаливо благодари на Алексей за няколкото урока по проследяване.

Беше се надявал да са поели директно към лагера си, но следата водеше към покрайнините на град Нижин, където дирите окончателно се губеха сред множество стъпки от конски копита и коловози, оставени от пътуващите на коне и каруци. Вече нямаше следа, по която да върви.

Едва ли бяха останали дълго в селището. Но разчитайки на слабата надежда да научи нещичко, Сергей влезе в града и реши да наеме стая, в която да прекара нощта, и да хапне готвено ястие.

Намери обор за Паездка, а за себе си малка страноприемница, държана от масивна жена на средна възраст със свита на кок посивяла коса. Тя го заведе до стаята и обяви, че вечерята ще е готова след двадесет минути.

Сергей реши да слезе до кръчмата оттатък улицата и да поразпита неколцина местни жители дали през града са минавали конници. Поръча си чаша водка, за да сгрее костите си и да не се набива на очи сред останалите клиенти. Поседя за кратко в мълчание, вслушвайки се в случайните разговори. Тъкмо надигаше чашата, когато чу мъжа на задната маса да си мърмори под носа:

— … До гуша ми е дошло… да убивам за Заколев… безчестие… последен път, няма вече…

Внезапно застанал нащрек, Сергей тихичко постави чашата на масата. Седеше неподвижно и се ослушваше, но не чу нищо, освен как мъжът дишаше, наливаше, преглъщаше. Взе бутилката и нехайно се премести на друга маса, откъдето можеше да наблюдава самотния мъж с казашко облекло. Бяха минали много години оттогава, но все пак го разпозна. Такива хора не се забравят.

Не след дълго мъжът се надигна неуверено, и продължавайки да мърмори, се заклатушка нагоре по улицата. Сергей го последва от разстояние, докато пияният влезе в друга страноприемница. После през дългата нощ чака и наблюдава, забравяйки за вечерята и леглото си.

На сутринта, помисли си той, този човек може би ще се върне в своя лагер.

47

Още преди инцидента с коня на Гумлинов, мъжете вече криеха неизречени съмнения. Сега вече всичко се разпадаше — Атаманът се държеше като разбеснял се чакал.

В един от следващите набези загинаха още двама мъже. Единият бе убит от евреин, който ги нападна с вила, докато съпругата му стоеше при вратата, притиснала децата им плътно в прегръдките си. Той успя да промуши Чортоски, преди един от мъжете да го посече. Още един от хората им бе намушкан в гръб от някакво храбро момче, изскочило от прикритието си. Това бе последното действие в живота на момчето.

Докато хората на Заколев препускаха обратно към стана, онези, които яздеха достатъчно далеч от ушите на Атамана, замърмориха недоволно за напускане, отвратени от това, в което се бе превърнал животът им. Един от мъжете каза тихо на близкия ездач:

— Вероятно ще стана монах. Другият отвърна:

— Твърде късно е за това — душите ни са вече изгубени…

 

 

Точно преди следобедната си тренировка, която правеше в усамотение и повече по навик и преди очакваното завръщане на баща си от патрул — Полина претърси лагера за Константин. Откри го, седнал върху една скала, извисена над водопада, вперил поглед към падащата върху камъните вода далече долу. Сядайки до него, Полина му каза, че скоро ще замине да довърши задачата, която й бе поставил Татко Дмитрий.

— Твърде малко млади жени са предприемали такава мисия — каза тя, сякаш опитвайки да убеди самата себе си. — За да я изпълня, той ме освободи от задълженията на останалите жени… даде ми специални привилегии и протекция…

Полина погледна напрегнато Константин, отчаяно търсейки неговото одобрение, но изразът на лицето му не разкриваше нищо.

— Той ми каза, че съм родена за това — продължи тя с молещи очи, а ръката й стискаше рамото му. — О, Контин, надявам се, че съм готова! Баща ми тъй силно се нуждае от тази победа, за да постигне… вътрешен покой.

После пъхна ръка в своята пазва — жест, който накара Константин да се задъха — и извади оттам медальона си. Показа му избелялата снимка на своята връзка с едно минало, за което нямаше никакъв спомен.

— Правя това също и за тях — каза тя. — Татко настоява да изпрати Томоров с мен. Иска ми се ти да можеше да дойдеш вместо него…

Тогава Константин за малко не проговори — едва не й разказа всичко, което знаеше — но какво ли знаеше със сигурност? А дори и да й кажеше, щеше ли да му повярва? Или това би означавало катастрофа и за двамата?

Полина се бе надявала, че Константин ще сподели нейното усещане за предопределеност, че ще се радва за нея, но обезсърчението, изписано на лицето му, въпреки усилията му да го скрие, дълбоко я натъжи.

 

 

Същия този следобед, след като Полина отиде да тренира, Константин окончателно взе своето решение: щеше да напусне този лагер — щеше да каже всичко на Полина и да я убеди да замине с него. Бе го премислял отново и отново, ала в каквато и посока да тръгнеха мислите му, все стигаха до една и съща крайна точка: Трябваше да заминат заедно; това бе единственият им шанс да бъдат щастливи. Щяха да избягат, за да спасят живота и бъдещето си. Трябваше да се измъкнат още тази нощ.

Константин не беше глупак — знаеше, че за Полина няма да е лесно да избере между познатите лъжи и горчивата истина, и само се надяваше, че го обича достатъчно, за да загърби всичко, което й е близко.

Ако тя не можеше да се реши да замине с него, тогава щеше да тръгне сам — отчаяно бягство, водено единствено от надеждата, че може някой ден да забогатее и да се върне за нея. Най-малкото щеше да успее да се сбогува с единствения човек, който му вдъхваше вярата, че любовта все пак е възможна в този мрачен свят.

 

 

Константин изтича в плевнята, където тренираше Полина, огледа се наоколо, за да се увери, че вътре няма други хора, и рече бързо:

— Полина, този следобед, чакай ме при водопада. Не казвай на никого, че отиваш там!

После, преди тя да успее да продума, той избяга, мислейки си, че ако заминат през нощта, никой няма да забележи отсъствието им чак до сутринта.

Всичко можеше да се развие добре, ако Елена тъкмо не се бе върнала от общата тоалетна и не бе дочула думите на Константин към момичето. Тя се спря, все още извън полезрението на младежа, който се отдалечаваше тичешком. После продължи към колибата.

 

 

Късно същия следобед, докато Константин чакаше в гъсталака от къпинови храсти близо до върха на водопада, той имаше време да помисли върху много неща. Зачуди се защо Татко Дмитрий досега не бе открил това място, а после се обезпокои, че вероятно го е намерил.

Константин си мислеше още и за молитвата. Някои от мъжете бяха споменавали за Бога, за рая и ада, но религиозните му познания се простираха само дотам. Никога преди не се бе молил, въпреки че беше виждал други да го правят. Сега се помоли за безопасността на Полина, без да е съвсем сигурен към кого се обръща — в случай че наистина съществуваше някакво всемогъщо същество, което да го слуша. Не можеше да се моли за любовта й, защото само тя бе в състояние да му я даде.

Вятърът бе довял тъмни облаци, превръщайки ясния следобед в сумрак. Полина щеше да пристигне до час — ако изобщо дойдеше. Той зашепна още една гореща молитва: „Моля те, нека тя да дойде с мен!“

Бе завалял непрекъснат, равномерен дъжд, който можеше да им помогне да скрият следите си. Щеше да бъде заекът, който се изплъзва от ноктите на лисицата Заколев.

Два заека, напомни си той. Два.

48

До ранния следобед на същия ден Сергей бе изостанал доста назад, за да не бъде забелязан от ездача пред него. Така вече не виждаше преследвания от него човек, но дирята бе прясна и лесна за проследяване, въпреки преваляванията от дъжд. Накрая дирите водеха до покрайнините на една гора. Сергей усили хода си; сега можеше да се приближи, без да го забележат.

Мина един час. На места стъпките от копита се смесваха с други следи, а после Сергей стигна до един бързей, където дирите напълно се губеха. Следите не изчезват просто така, а и конете не могат да летят, помисли си Сергей; конят на онзи човек бе продължил нагоре срещу течението. Затова тръгна нататък, оглеждайки и двата бряга; силната водна струя обгърна първо коленете на Паездка, а после и силните й бедра. По-нататък реката щеше да стане още по-дълбока, а и по-стремителна. Скоро чу как пенливата вода шуми, блъскайки се в камъните. Това не бе плавателна река — добро място за усамотен лагер.

Сергей се ослуша за някакви издайнически звуци, но чу само равномерния грохот на някакъв водопад точно пред себе си.