Дан Милман
Пътуванията на Сократ (3)

Пролог

„Аз убих Дмитрий Заколев“.

Тази мисъл, тази сурова действителност се въртеше отново и отново в ума на Сергей, който лежеше по корем, яхнал един мъхнат дънер, и гребеше възможно най-тихо в мразовитите води на езерото Круглое на двадесет и пет километра северно от Москва. Той бягаше от Военното училище „Невски“ и от своето минало — но не можеше да избяга от истината за смъртта на Заколев.

Като следваше курс, приблизително успореден на бреговата линия, Сергей се взираше в мрака към гористите хълмове, които ту се появяваха, ту изчезваха в леката мъгла. Черната повърхност на езерото, осветена от снопове слаба лунна светлина, трепкаше при всяко загребване. Плисъците на водата и пронизващият студ отвличаха за кратко вниманието на Сергей, преди в съзнанието му отново да изникне тялото на Заколев, лежащо в калта.

Сергей вече не усещаше дланите, нито краката си — трябваше да се добере до брега, преди подгизналият дънер да потъне под него. Още съвсем малко, помисли си той, още един километър, преди да се насоча към брега.

Този начин за бягство беше бавен и опасен, но езерото имаше едно явно предимство: по водата не остават никакви следи.

Най-после той зави към брега, свлече се от дънера и започна да гази през стигащата до кръста му вода, просмуквайки се с кал; после се провря между острите тръстики край сушата, изкачи песъчливия бряг и навлезе в тъмната гора.

Сергей бе само на петнадесет години, а вече беглец. Той трепереше не само от студа, но и от някакво чувство за съдбовност, сякаш всички събития в живота му го водеха до този момент. Докато си проправяше път през боровите и брезовите гъсталаци, той мислеше за думите на своя дядо и за това как започна всичко…

Онази есен на 1872 година мразовити ветрове духаха на запад през покритата с мъх сибирска тундра, като профучаваха над планината Урал и на север, пресичайки тайгата и обширните брезови и борови гори, лишеи и шубраци около град Санкт Петербург — скъпоценния камък в короната на Майка Русия.

Точно пред Зимния дворец телохранителите на Александър II маршируваха с вълнени шапки покрай река Нева (една от общо деветдесетте реки и канали, минаващи под осемстотинте моста на града), а после и покрай редиците малки жилищни сгради и заострените църковни кубета, увенчани с православни кръстове. Недалеч от реката имаше градски паркове със статуи на Петър Велики, Екатерина и Пушкин — цар, царица и литературен майстор — всички изправени като часовои на пост с наредени покрай тях улични лампи, току-що запалени в отиващата си дневна светлина.

Пронизващият вятър отнасяше последните жълти листа от оредяващите клони, развяваше вълнените поли на ученичките и рошеше косите на двете малки момчета, които се бореха в предния двор на един двуетажен дом близо до Невски проспект. Един порив на вятъра надипли завесите в спалнята на втория етаж, където силуетът на Наталия Иванова се открояваше в рамката на прозореца. Тя придърпа шала над раменете си, притвори малко прозореца и впери поглед надолу към дворчето, където нейният малък син Саша играеше с приятеля си Анатоли.

Анатоли се затича към Саша, опитвайки се да го нападне. В последния миг Саша отстъпи встрани и прекатури Анатоли над хълбока си, точно както го беше учил баща му. Горд от себе си, Саша изкукурига като петел. Такова силно момче, помисли си Наталия — също като баща си. Как й се искаше да има и тя такава енергия, особено сега, когато чакаше второ дете и през повечето време бе уморена. Изтощението на Наталия не беше изненада. Яна Васлакова, нейна съседка, приятелка и акушерка, беше я предупредила: „Жена с твоята крехка натура не трябва да ражда второ дете.“ Въпреки това в нея растеше този нов живот и тя всеки ден се молеше за силата да износи детето до края на бременността — особено откакто започнаха периодите на отпадналост и голямо изтощение бе проникнало чак до костите и.

Наталия обгърна тялото си с ръце и потрепера, чудейки се как малки момченца могат да играят навън в мразовита вечер като тази. Тя се провикна през прозореца:

— Саша! Анатоли! Скоро ще вали. Прибирайте се, момчета!

Умореният й глас едва ли бе успял да се пребори с вятъра. Освен това шестгодишните уши чуваха само каквото си искат.

Наталия се отправи с въздишка към малката кушетка, където бе разговаряла с Яна. Седна и въздъхна отново, разресвайки дългата си черна коса. Сергей скоро щеше да се прибере у дома. Тя искаше да изглежда колкото може по-красива.

Васлакова каза:

— Ти си почивай, Наталия. Аз ще изляза и ще подгоня момчетата да се прибират.

Докато приятелката й слизаше по стълбите, Наталия чу как дъждът затрака по перваза, а после, точно над главата си — тропането на бягащи детски крачета и палави крясъци. Пак са се покатерили по решетката за цветя на стената, помисли си тя. Със смесица от гняв и безпокойство, присъща на всички майки на малки момчета, които си въобразяват, че са неуязвими, Наталия извика към тях:

— Момчета, моментално слизайте от покрива! И внимавайте!

Смях и още трополене, докато момчетата се бореха върху покрива.

— Слизай веднага или ще кажа на баща ти!

— Добре, мамочка! — извика мило Саша, за да й се подмаже. — Само не казвай на татко! — Още хихикане.

Докато Наталия се обръщаше, за да остави четката си за коса, всичко се промени в миг от едно внезапно, ужасяващо залитане. Детският смях секна, внезапно сменен от писъците на падащите момчета. А после — тишина.

Наталия изтича към прозореца. За неин ужас, долу лежаха две тела.

Наталия сама не разбра как се озова вън, коленичила в калта. С лице, обляно в сълзи, тя притисна в обятията си своето безжизнено момче, поклащайки се напред-назад във вечния ритъм на майчината агония.

После една рязка, разкъсваща болка в утробата й сякаш я изтръгна от бездната и Наталия смътно осъзна присъствието на Васлакова и на един изправен до нея мъж. Докато Васлакова помагаше на Наталия да стъпи на краката си, мъжът се опитваше да отнеме товара от ръцете и. Наталия отчаяно се съпротивляваше, но застина, когато чу пронизителен момчешки вик — погледна бързо надолу към своя Саша, но беше извикало другото момче, Анатоли, чийто крак бе счупен.

Васлакова помогна на Наталия да влезе вътре, преди отново да я обхване болката. Тя се преви на две и припадна на прага. Къде е Саша, чудеше се тя. Той трябва да влезе вътре. Студено е, толкова е студено.

Когато се събуди, Наталия се намери в леглото, обгрижвана от акушерката. Изведнъж осъзна: Бебето идва… твърде рано… два месеца по-рано. Или месеците са минали, без да забележа, помисли си тя. Къде съм? Къде е Сергей? Той ще знае дали това е сън. Сергей ще се усмихне и ще погали косата ми, и ще каже, че Саша е добре… че всичко е наред.

Ах! Болката! Какво става? Къде е моят Саша? Къде е Сергей?

Сергей Иванов пристигна у дома и намери съседите в предния двор, изправени в дъжда. Щом видя лицата им, се втурна вътре. Васлакова му съобщи накратко: Саша е мъртъв — падане от покрива. Наталия започна да ражда… кървенето не спира… нищо не може да се направи. Изгубихме и двамата.

Но бебето им бе живо. Един син, роден толкова рано, че вероятно нямаше да оцелее. Васлакова бе виждала много раждания и много смърти. Смъртта е лесна, мислеше си тя, но тежко на останалите живи. Скоро щеше да дойде свещеник, за да изпълни последното опело за Наталия и Саша, а навярно и за бебето.

Васлакова положи мъничкия син на Сергей в обятията му и каза на разстроения баща, че детето е твърде немощно, за да може да суче, но малко козе мляко, изстискано от парче плат, би поддържало момчето, ако преживее нощта.

Сергей погледна надолу към малкото сбръчкано личице на младенеца, здраво повит в пелена, направена от Наталия. Той едва чу как госпожа Васлакова казва: „Последните думи на Наталия, преди да угасне… тя каза, че те обича с цялото си сърце… и те помоли да предадеш сина й на грижата на нейните родители…“

Дори умираща, Наталия бе помислила какво ще е най-доброто за нейното дете… и за съпруга и. Тя знаеше, че Сергей, един от „стрелците“, офицерите от царската гвардия, няма възможност да се грижи за мъничкия им син. Възможно ли бе да е предвидила още и че всеки път, когато погледне момчето, той ще си мисли за този мрачен ден?

Пристигна свещеникът и кръсти пеленачето за спасение на душата му, в случай че умре. Когато попита за името на бебето, обърканият баща отвърна „Сергей“, мислейки, че свещеникът пита за неговото име. Стореното — сторено: детето взе името на бащата.

Акушерката Васлакова предложи да се грижи за детето през нощта.

Сергей бавно кимна.

— Ако доживее до сутринта… моля те, занеси го на баба му и дядо му.

Той й каза адреса и имената им — Хешел и Естер Рабинович. Евреи. Това не го устройваше твърде, но те щяха да обичат детето и да го отгледат благополучно. Така че той направи така, както Наталия го бе помолила. Сергей никога нищо не можеше да й откаже — и в живота, и в смъртта. Този есенен ден беляза началото на залеза на Сергей Иванов към смъртта, докато в същото време мъничкият му син се беше вкопчил с всички сили в живота.

Осем години по-късно, в една тъмна октомврийска вечер, Хешел Рабиновиц седеше сам в третия вагон на влака за Москва. Той гледаше втренчено през прозореца, отпуснат и замислен, в привичната за старците полудрямка, като едва ли забелязваше преминаващите пред погледа му гори и селски колиби, започващи да се открояват в сутрешната виделина. Хешел ту дремеше и клюмаше, ту се взираше отнесено навън. В съзнанието му преминаваха спомени подобно на гледките, прелитащи край калния прозорец на влака: дъщеря му Наталия в червена рокля и светнало лице… снимка на Саша, внука, когото никога не беше срещал… и красивото, въпреки старостта, лице на неговата любима Естер. Сега си бяха заминали, всичките.

Хешел потърка силно очите си, сякаш за да отпъди миналото. После погледът му се успокои и той се усмихна, тъй като се появи друго видение — лицето на тригодишно момче с очи, твърде големи за мършавото му тяло, което протягаше ръчички нагоре към дядо си…

Гласът на кондуктора, обявяващ пристигането на влака, стресна Хешел и го извади от неговия унес. Той се изправи мъчително, като се прозяваше и разтягаше ставите си. Загърна се плътно в старото си палто, почеса белоснежната си брада и нагласи очилата си с телена рамка върху големия си нос. Забързаните пътници блъскаха стария евреин, но той почти не им обръщаше внимание. Държейки грижовно чантата си пред гърдите, както се носи бебе, той слезе на перона и се затътри през облак пара в студения утринен въздух. Погледна нагоре към небето. Скоро щеше да падне първият сняг.

Хешел оправи шапката си и съсредоточи блуждаещия си ум в северна посока. Трябваше да си намери място в каруцата или фургона на някой благосклонен земеделец, за да го закара на половин ден конски ход по хълмовете.

Това нямаше да е лесно пътуване. Гърбът на Хешел, деформиран от безбройните часове на работната му маса, беше извит като цигулките, които оформяше от старо кленово, смърчово или абаносово дърво. Хешел правеше още и точни часовници. Беше научил и двата занаята като момче — единия от баща си, а другия от дядо си. Тъй като не можеше да предпочете единия занаят пред другия, той първо правеше цигулка, а после часовник, като ги редуваше за разнообразие. Дори на неговата възраст, въпреки болките в ставите на пръстите си, той работеше усърдно, оформяйки прецизно всяка цигулка, сякаш е първата в живота му, а всеки часовник — сякаш е последният.

Скоро след като Хешел изучи тези два занаята, неговият баща му остави работилницата и отпътува на изток, за да търгува със скъпоценности. По-късно богатството и щедростта на баща му позволиха на Хешел, един евреин, да продължи живота си в град Санкт Петербург, където той и жена му, Естер, споделяха един апартамент.

Хешел размишляваше върху тези спомени, докато изнасяше чантата си с бавна, накуцваща походка от железопътната гара към главния път извън града.

Няколко часа по-късно той седеше, облегнат на един чувал картофи, докато каруцата на земеделеца се друсаше по тесните, кални пътища, набраздени от колелетата на фургони и осеяни със следи от конски и волски копита; после продължи пеш към училището на брега на езерото Круглое сред хълмовете на север от Москва.

Докато слизаше в долината, Хешел си мислеше за многото писма, които бе написал през последните пет години, и същия брой откази, които бе получил. Преди няколко седмици той бе изпратил едно последно писмо до директора на училището Владимир Иванов: „Не съм виждал Сергей, откакто го заведоха в училището. Съпругата ми почина. Никой друг не ми остана. Това може да е последната ми възможност да видя своя внук.“

Когато пристигна писмото на Иванов, с което позволяваше посещението, Хешел тръгна незабавно.

Сега, смразен от снежния вятър, който духаше във врата му, той вдигна яката на вълненото си палто. Два дни, мислеше си той — толкова малко време, за да влея живота си в едно осемгодишно момче. Тогава в съзнанието му изплуваха думите на Раби Хилел: „Децата не са съдове, които трябва да се напълнят, а свещи, които трябва да бъдат запалени“.

„Не ми е останал много огън“ — измърмори на глас Хешел, докато се провираше между брезите и боровете надолу по студения и каменист склон, посипан със снежинки. Болезнените стави му напомниха за тленното му съществуване — и за тази последна задача. Воят на вятъра заглъхна, щом умът на Хешел се промъкна обратно в процепите на неговата памет, връщайки го пет години назад към деня, в който един млад войник почука на тяхната врата, носейки писмо от бащата на Сергей с наставления синът му да бъде отведен във Военното училище „Невски“…

Час по-късно Хешел приближи главния портал на училището и разгледа двора, ограден като палат с високи близо четири метра стени. Точно пред себе си можеше да види спартански комплекс от дървени постройки. Никакъв жив плет, нито друга украса не смекчаваха каменните зъбери, където, догаждаше се той, изпълнителността и службата формираха живота на младите войници.

Един кадет преведе Хешел през обширния двор към главната сграда и надолу по дълъг коридор към една врата с табелка, на която пишеше: „В. И. Иванов, ДИРЕКТОР“.

Той свали шапката си, разреса назад оредялата си коса и влезе.