Мекотата тържествува над твърдостта, кротостта над силата.

Гъвкавото превъзхожда неподвижното.

Това е принципът за контрол над нещата чрез тяхното приемане, за изкусно овладяване чрез приспособяване.

Лао Цзъ

27

По време на дванадесетте часа, необходими на двумачтовия кораб да прекоси развълнуваните от вятъра води, Сергей говори с няколко пилигрими, поели към манастира. Научи, че Валаам е най-големият от множеството острови в Ладожкото езеро, но е дълъг само седем километра и е заобиколен от още няколко по-малки острова, разположени съвсем близо до бреговете му. Гъста гора и стръмни скали обграждаха като щит крайбрежието на острова, но щом шхуната заобиколи една стърчаща канара, пред погледа им се появи малък залив, последван от най-високата кула на главния манастир — огромна, ослепително бяла крепост на възраст осем века, с яркосини заострени кубета със златни върхове. Сякаш влизаха тържествено в залива на мечтите.

Друг един пилигрим разказа за тихи езера във вътрешността на острова, скрити сред девствени гори, отвесни скали и горски поляни. Като допълнение към главния манастир, центърът на живота в тази общност, каза той, из острова имало разпръснати по-малки, усамотени отшелнически сгради, наречени скити. Те били обитавани от монаси, търсещи по-дълбоко уединение. Дори по-изолирани от тях били миниатюрните отшелнически колиби и пещери, а имало дори няколко дупки в земята, в които монаси отшелници работели и се молели в пълно усамотение. Пилигримът добави: „Казват, че там не живее никой друг, освен монаха и Бог, докато остане само Бог“.

Един завръщащ се брат му разказа, че в миналото манастирът е бил разрушаван много пъти, тъй като миролюбивите монаси отказвали да се бият дори когато шведите присъединили острова към своите територии, преди Петър Велики окончателно да го възвърне. Странно е, помисли си Сергей, да търся войн сред общество от монаси, които не употребяват насилие. Очакваше, че такъв човек би се откроявал на подобно място. Във всеки случай, ако този учител живееше на острова, Сергей щеше да го открие.

Ако той самият искаше да бъде открит.

Сергей издигна временен бивак тази пролет в една усамотена част на гората, покрита с мъхове, папрати и цветя. През следващите дни кръстосваше острова, минавайки край малкото стопанство, което снабдяваше острова с мляко и зеленчуци, покрай усамотените скити и малките отшелнически колиби, разпръснати из гората.

С течение на седмиците Сергей внимателно наблюдаваше монасите в черни одежди. Опитваше се още и да зърне някой от отшелниците, в случай че един от тях е търсеният от него човек.

Щом Разин бе виждал този войн преди много години, сега той би трябвало да е на средна възраст, в четиридесетте или петдесетте си години, а може би дори и по-стар. Дали монах, или отшелник, ако този учител все още живееше сред тях, той би могъл да се разкрие на Сергей просто по начина, по който се движи.

Докато седмиците отминаваха, Сергей започна да различава познати лица сред многото братя, както и някои от по-възрастните отци, докато извършваха своите служения. Един от тези мъже се открояваше в спомените му: Сергей се намираше в главната манастирска сграда, когато забеляза един от облечените в черно расо по-старши братя, мъж с белоснежна брада и дълга бяла коса, да прислужва в болницата на един монах, прикован към леглото, давайки му последно причастие. Няколко минути по-късно, връщайки се надолу по коридора, Сергей видя същия стар монах, затворил съсредоточено очи, да полага ръце върху гърдите и челото на поредния пациент. По едно време — може би бяха изминали секунди или минути — той вдигна очи и погледна втренчено право към Сергей, който стоеше като закован…

Магията бе развалена, когато един по-млад монах мина бързо край него, за да влезе в стаята. Монахът се обърна, за да види изражението върху лицето на Сергей, и се усмихна:

— Името на отеца е Серафим. Той е старец. По-късно Сергей научи, че с думата старец наричат по-старшите отци, притежаващи необикновен характер и мъдрост. Той си отбеляза да разговаря с този отец Серафим, който може би беше достатъчно стар, за да си спомни за търсения от него войн.

Междувременно продължи да разпитва и други монаси. На един остров с миролюбиво настроени хора той не можеше открито да заяви, че издирва майстор на бойните умения, затова формулира въпроса си така: „Веднъж чух за един човек, който живее тук. Той бил изкусен войн, преди да придобие мир. Чували ли сте за такъв човек?“ Въпросите му предизвикваха озадачени погледи. Никой не изглеждаше да знае нещо, а и той не откри следи от такъв войн.

Щом лятото премина в есен, и откъм езерото задуха мразовит бриз, у Сергей се надигнаха нови съмнения дали този учител изобщо съществува — поне на Валаам.

Докато следеше братята, те също го наблюдаваха — младия пилигрим с бяла коса, който се скиташе из острова и задаваше въпроси. Не след дълго един монах, който се представи като брат Евгений, му предаде следното послание:

— Старшите братя знаят за твоето присъствие тук, но не и какви са духовните ти намерения. Тъй като изглежда, че следваш някакво вътрешно призвание, можеш да останеш за кратко, ако имаш готовност да служиш. Имаш ли такава готовност?

— Да, имам — отговори Сергей.

Доволен от отговора му, брат Евгений продължи:

— Тъй като през зимата не можеш да живееш на открито, ще живееш и работиш в скита „Св. Авраам Ростов“. Тази уединена обител се намира пет километра на юг. От главния остров я дели тесен канал…

— Мястото ми е познато — каза Сергей.

— Добре — отвърна монахът. Накрая добави още нещо: — Там ще ти бъде разрешено да отседнеш само седем дни. Когато се върне старшият брат, можеш да помолиш за позволението му да останеш и служиш на братята в тази обител. Иначе скоро ще трябва да напуснеш острова. След още пет седмици силни ветрове и ледени блокове ще направят езерото непроходимо чак до пролетта.

Сергей имаше само един въпрос:

— Отецът, чието позволение ми е необходимо… как е името му?

— Отец Серафим — отвърна монахът, и като кимна, се отдалечи.

Сергей събра нещата си, заличи всички следи от своя бивак и се добра до скалистия бряг, където слезе по каменни стъпала и бе откаран отвъд канала с едномачтова лодка. Пристигна в късния следобед, когато всички монаси се бяха оттеглили в килиите си за няколкочасова молитва. През това време Сергей крачеше тихо из скита — малката кухня, тъмните коридори и общата стая сега бяха пусти. Подходящо време и място за тренировки, помисли си той.

На петата сутрин след пристигането си в скита „Св. Авраам Ростов“, докато Сергей бършеше пода и чистеше, запита един от братята кога би могъл да разговаря с отец Серафим.

— Той би трябвало да се върне след няколко дни — отговори монахът, преди да се отдалечи, за да върши други задължения. Сергей продължи със следобедните си задачи, докато братята се оттеглиха и дойде време за тренировки.

В гаснещата светлина, докато вървеше към общата стая, Сергей мина край празната килия на отец Серафим. Любопитен, той се спря и надникна през отворената врата в сумрачната стая. Не видя никакви мебели освен малка маса и стол. А в ъгъла, където по правило би трябвало да има легло, стоеше отворен ковчег.

Потръпвайки, той продължи надолу по коридора.

Освен далечния гръмотевичен тътен — знак за приближаваща буря, тишината в Ростовския скит бе тъй пълна, че дишането на Сергей звучеше неестествено силно, а мъждивото осветление придаваше призрачен характер на зимната вечер.

Докато Сергей правеше рутинната си загрявка, тренирайки удари с крака и ръце във въздуха, в рамката на слабо осветения вход се появи самотна фигура със свещ в ръка. Внезапното видение стресна Сергей, но после разпозна лицето на отец Серафим. Сергей понечи да проговори, но откри, че гласът му се е изгубил.

Неподвижността на стария монах и начинът, по който стоеше нащрек, напомниха на Сергей снежен леопард, готов да скочи върху плячката си. После проблясък на светкавица изпълни стаята с ярка, ослепителна светлина, превръщайки лицето на монаха в мъртвешка глава — череп с дълга разрошена бяла коса, чиито празни очни кухини се взираха в нищото.

В хватката на първичен страх, Сергей гледаше втренчено това видение в мрака — докато отец Серафим не вдигна свещта по-високо и Сергей видя просто един възстар монах, чието ведро и спокойно лице бе осветено от трепкащия пламък.

В следващия миг преддверието бе вече пусто. Не че отецът се бе обърнал и отдалечил, нито пък се бе оттеглил в сянката. Но в един миг стоеше там, а в следващия вече го нямаше. Сергей не чу никакви стъпки да се отдалечават надолу по коридора.

Трябва да съм си затворил очите или да съм отвърнал поглед за миг, каза си той. Само дето не се сещаше да го е правил.

Два часа по-късно, в осветената от свещи стая, Сергей сервира порциите на шестимата братя, които живееха в скита. Очакваше да види отец Серафим, но мястото му остана празно.

Щом приключи вечерята, Сергей каза шепнешком на брат Евгений:

— Видях отец Серафим този следобед. Защо той не беше…

— Казваш, че си го видял? — рече братът.

— Да, беше при вратата.

Клатейки глава, брат Евгений каза:

— Сигурно си видял някой друг. Отец Серафим трябва да се върне чак утре.

Когато отецът се завърна на следващия ден, както се очакваше, той привика Сергей в малката си килия и с жест го покани да седне на единствения стол. Мека светлина сякаш обгръщаше стария монах. Дългата му, буйна бяла коса и гъста брада го караха да изглежда някак по-едър, по-внушителен. Сергей, обзет от чувство на страхопочитание и благоговение, никога преди не бе срещал човек с такова духовно присъствие.

— Аз съм отец Серафим — каза меко старшият брат, а после се усмихна. — Но мисля, че вече сме се срещали… в болницата, нали така?

Сергей прочисти гърлото си, а после с известно затруднение успя да възвърне гласа си:

— Да, да — така беше. Радвам се да Ви срещна отново, отче. И бих искал да помоля за Вашето позволение да остана в тази обител през цялата зима.

Отецът затвори очи, пое бавно и дълбоко дъх и остана така близо минута. Накрая отвори очи и каза:

— Необичайно е за един мирянин да отсяда в скит, но… Вече проучих въпроса. Можеш да останеш цялата зима — а може би и по-дълго…

Виждайки Сергей да поглежда крадешком към ковчега, отецът се усмихна и рече:

— Ковчегът ми служи като легло, но освен това ми напомня да използвам добре времето, дадено ми от Бога. И една сутрин, когато не се надигна повече, ще спести на останалите известни неудобства.

Моментът просто не изглеждаше подходящ Сергей да пита отец Серафим дали е срещал някога онзи велик войн.

28

Така започна официалното пребиваване на Сергей Иванов в скита „Св. Авраам Ростов“, живеейки заедно с обречените на безбрачие монаси аскети, които приемаха растителна храна и пазеха тишина по време на ядене — в търсене на човека, когото все не успяваше да открие. Моментът сякаш никога не бе подходящ да говори отново с отец Серафим. Той често отсъстваше, за да извършва лечителската си дейност в манастира, да се грижи за нуждите на братята, живеещи там, или да се моли в уединение. При това мълчание по време на хранене и задълженията на Сергей преди и след това, пътищата му рядко се пресичаха с тези на отеца в подходящо време.

Междувременно, изпълнявайки извънредни поръчки в главната манастирска сграда, Сергей продължаваше да издирва неуловимия — или несъществуващ — войн.

Близо шест седмици след първата им кратка среща той неочаквано се натъкна на отец Серафим, който бе вперил поглед през прозореца към снежния пейзаж. Сергей тихо се приближи, за да не го безпокои, и за един момент сподели с него зимната картина, виждайки я през очите на стария монах… изумруденозелените борове… шубраците с миниатюрни червени плодчета, посипани със сняг…

Докато Сергей дойде на себе си, монахът вече се отдалечаваше.

— Отче! Отче Серафиме! — извика той, стреснат от силата на собствения си глас.

Старшият монах се обърна. — Да, Сергей?

— Мислех си да те попитам — но сега вече не съм сигурен как точно да го направя. Ти си бил тук дълго време, предполагам?

Той кимна.

— Ами, през това време, преди няколко години… дали си познавал, или виждал… един човек — монах или пилигрим — който да е бил изкусен боец? Някакъв вид учител?

Сергей изведнъж се почувства като глупак и наивник, щом този опитен старец го изгледа с безизразно лице.

— Боец, казваш? Войн? — рече отецът. — Аз… нямам нищо общо с такива хора. — И като се извини, той се отдалечи.

Сергей не се сещаше кого другиго да попита, нито какво още да стори. Въпреки това, през цялата тази зима работи усърдно, служейки, където може, присъединявайки се към братята на редовните им хранения два пъти дневно — овесена каша, хляб, картофено пюре и зеленчуци, понякога също риба и подправки. Пиеха квас — питие, направено от хляб, а на светите празници и чай. Беше един прост, аскетичен живот на работа, съзерцание и тренировки.

В един такъв момент на размисъл Сергей осъзна, внезапно разтърсен от разкаяние, че не бе намерил никакво време да пише на чичо си Владимир — един пропуск, който му се стори още по-сериозен, щом си спомни как Заколев бе унищожил онова прощално писмо. Може би чичо му до ден днешен все още вярваше, че Сергей е мъртъв.

Затова подреди мислите си и започна да пише с перо върху хартията:

Уважаеми Господин Иванов,

Пиша това много закъсняло писмо, за да Ви поднеса моите извинения, задето напуснах училището без Ваше съгласие — а също и разкаянието си за това, че не Ви писах по-рано. Постъпих така, както беше необходимо, и нямам никакво оправдание. Благодаря Ви за добрината и грижата, които проявихте към мен в ранните ми години. Те не са забравени. Вие не сте забравен.

Прилагам картата, която взех от Вашата библиотека. Връщам я сега, малко поизносена от употреба. Тя ми служи добре и аз Ви благодаря за този „заем“. Колкото до ножа, лопатката, компаса и другите припаси, един ден ще Ви ги върна или заплатя.

Сега съм на двадесет и три години. По време на дългите си пътувания из Русия, уменията, които придобих във Военното училище „Невски“, ми дадоха възможност да оцелея сред тежките условия на дивата природа. Въпреки начина, по който напуснах, искам да знаете, че както Вашата грижа, така и обучението Ви може би все пак ще послужат на някаква висша цел.

Уважавах Ви, както и Вашия пост на директор, но винаги съм мислил за Вас преди всичко като за моя чичо и моето семейство. Вие бяхте човекът, когото най-много възприемах като свой баща. Завинаги ще останете в спомените и в молитвите ми.

Вашият племенник, Сергей Сергеевич

Докато запечатваше писмото с восък от свещта, в съзнанието си виждаше суровото лице на своя чичо. Сергей вече не изпитваше към него онова страхопочитание, което имаше като малък, а по-скоро дълбока обич към този добър човек, Владимир Борисович Иванов.

Писмото слагаше край на една малка част от миналото му; друг много по-голям дял оставаше незавършен.

През кратките мразовити дни Сергей следваше една и съща рутина: работа, размисъл, тренировки, хранене и сън. Сякаш отново беше във Военното училище „Невски“ — като че ли никъде не бе заминавал и нищо не бе вършил. Чувството му за безизходност растеше с всеки изминал ден.

Повече от три месеца бяха минали, откакто Сергей бе отседнал там. Той си припомни живота сред войниците в училището, когато бе копнял поне за малко да почувства мир. Сега, в това място на покой, той търсеше един войн.

Междувременно продължаваше самостоятелните си тренировки, като упражняваше движенията без никакво усещане за напредък или промяна. Зима отвън, зима и отвътре. Сергей най-сетне прие истината, че може скоро да си тръгне оттук, пропилял още една година от живота си.

После, съвсем внезапно, съдбата на Сергей се измени.

Кой би могъл да каже как се случват такива неща? Вероятно бе въпрос на подходящ момент или късмет — или учителят най-сетне бе решил да разкрие себе си. Но в последния ден на март 1897 година, тъкмо когато Сергей довършваше движенията от рутинната си тренировка, заемайки финална позиция на готовност с вдигнат гард, той забеляза, че отец Серафим го наблюдава.

Ръцете на стария монах бяха скръстени пред широките му гърди. Той клатеше глава, сякаш за да каже, че всичките умения на Сергей не струваха и пукнат грош.

— Какво всъщност правиш? — попита озадаченият отец.

— Тренирам… подготвям се — отговори Сергей.

— В истинската битка — рече отец Серафим — няма никакво разгряване, никакви упражнявани техники, никакви правила. — Той отново поклати глава. — Не вярвам, че такива движения ще те подготвят да се изправиш срещу мъжете, които преследваш.

Умът на Сергей за кратко се завъртя от нахлуващите един през друг въпроси: Как можеше отецът да знае за онези мъже? Възможно ли бе този човек да е…

— Да — каза отец Серафим, отговаряйки на неизречените му въпроси. — Аз съм този, когото търсиш, и знам защо си тук. Но ти не знаеш.

— Какво?

— Ти все още си мислиш, че си изпратен от Разин, но ти си пратен от Бога. И когато си тръгнеш, няма да си вече същият човек, който пристигна тук.

Той говореше с авторитет, който идваше сякаш от самата вечност. И тези думи поставиха началото на един начин на подготовка и на живот, който се различаваше от всичко, с което Сергей се бе сблъсквал.

Без повече приказки Серафим влезе в ролята си на учител, сякаш това за него бе както естествено, така и неизбежно. Започна да се появява в общата стая всеки следобед, за да наблюдава тренировките. Един ден скоро след това Сергей спря за малко, за да го попита:

— Отче Серафиме,…

Възрастният човек вдигна ръка, за да прекъсне Сергей:

— Не ме наричай вече „отче“, освен в присъствието на другите монаси. „Серафим“ е достатъчно.

Преди Сергей да успее да попита защо, Серафим обясни:

— Да те подготвям да побеждаваш други хора — това няма нищо общо с призванието ми на монах. Дал съм обет за ненасилие и бих издъхнал, преди да убия друго човешко същество. Видял съм и съм извършил достатъчно убийства.

Повече нищо не каза по въпроса. Вместо това впери поглед в Сергей, който внезапно се почувства гол, а след това и прозрачен. После Серафим рече:

— Виждам, че и ти имаш още едно име. Така че, когато сме насаме, ще те наричам… Сократ.

Когато Сергей най-сетне успя да проговори, той заекна:

— К-как разбра… ?

— Аз… се взрях и го видях.

— Ако ти… виждаш такива неща — и ако си знаел, че съм тук, — тогава защо ме накара да чакам толкова дълго, преди да ми се разкриеш?

Серафим направи пауза.

— Имах нужда да наблюдавам, да преценя сърцето и характера ти. Затова изчаках, докато дойде точният момент.

Сега вече Сергей виждаше стария монах в съвършено нова светлина. Беше като да впериш поглед надолу към разлюлените вълни на Ладожкото езеро: Сергей не можеше да види под повърхността, но чувстваше огромни дълбини.

Въпреки необикновеното присъствие на Серафим и неговите интуитивни способности, за Сергей беше трудно да си го представи като велик войн. В миналото, може би — когато е бил млад и силен. Но сега, мислеше си Сергей, въпреки силата на словото си, Серафим имаше вид по-скоро на нечий стар дядо, отколкото на майстор по бойни умения.

Серафим вероятно бе доловил съмненията на Сергей. На следващата тренировка той каза:

— Атакувай ме, както пожелаеш. Но нека атаката ти бъде искрена. Постарай се добре да ме удариш.

Тонът на Серафим носеше ясното послание, че няма да приеме половинчато усилие. Затова Сергей даде най-доброто от себе си.

Той не успяваше дори да приближи стария монах. Нещо повече: не можеше да схване какво прави този човек; само съзнаваше, че изглежда не е в състояние нито да уцели, нито даже да открие стария отец.

Всеки път, когато Сергей се опитваше да удари с крак или ръка, да се нахвърли или впримчи, да сграбчи или събори, той самият се озоваваше на земята, отново и отново, без да има и най-малка представа как е попаднал там. А Серафим го поваляше с една ръка, с кокалче на юмрука си, с един пръст. Сергей физически не бе способен да се надигне. Веднъж той осъзна, че пада, без Серафим дори да го е докоснал.

Разин беше прав. Сергей бе намерил истинския учител. И това бе едно от най-съкрушителните открития в живота му. Когато старият монах предизвикваше Сергей да го блъсне така, че да загуби равновесие, той пробваше отново и отново, но без никакъв успех. Припомни си времето, когато бе опитвал да събори Алексей Казака — беше като да се мъчиш да събориш планина. Но при Серафим това бе като да се опитваш да събориш перце и да не си способен да го направиш.

Старецът се изплъзваше на Сергей и го препъваше, усукваше, преобръщаше, хвърляше го на земята е ръце, с крака и като че ли даже само с мисълта си. Серафим на практика никога не го бе удрял, чак до края на тренировката им, когато старият монах му нанесе лек удар, от който Сергей остана зашеметен и неспособен да помръдне в продължение на няколко минути. Ако Серафим бе понечил да го нарани, какви ли поражения би могъл да му нанесе, чудеше се Сергей.

На следващия ден Серафим помоли Сергей да го придружи за една разходка в снега до малка овощна градина над фермата. Докато вървяха, Серафим заговори:

— Прегледах твоето положение… твоето търсене… — Той спря за малко, а после продължи: — Знаеш Писанието: „Отмъщението е мое, рече Господ“.

Сергей кимна.

— Какво ти дава правото да влизаш в ролята на ангела на отмъщението?

— Нямам никакво право — отвърна Сергей. — Нито пък бих могъл да знам дали душата на съпругата ми ще намери по-дълбок мир след това. Зная само, че моята душа ще го намери…

— Значи вярваш в това…

— Вярвам в това.

— Не можеш да върнеш обратно стореното от онези мъже…

— Но бих могъл да ги спра, за да не разрушат живота на още хора.

Това, което Сергей остави неизречено, беше, че като изпълни клетвата си и вероятно умре при това, би могъл да намери спасение на своята душа и да отиде при съпругата и детето си на едно по-хубаво място, ако такова изобщо съществуваше.

— Никакъв начин ли няма да те откажа от твоите намерения да извършиш това деяние? — попита Серафим.

Сергей бавно поклати глава. Старият монах въздъхна.

— Добре тогава, ще те въведа в сенките. Ще ти дам, каквото искаш… за да можеш един ден да пожелаеш… това, което аз искам да ти дам.

— Какво всъщност искаш да ми дадеш? — попита Сергей.

— Мир.

— Има само един начин, по който ще намеря покой.

— Чрез смъртта.

— Тяхната или моята. Може би и двете — отвърна Сергей. — И не мога да чакам повече. Трябва да ги открия скоро — три месеца, шест месеца, най-много година.

Очите на Серафим отново се приковаха върху Сергей.

— Не ни е дадено да определяме кой да бъде точният момент на събитията.

— Мислиш, че може да отнеме повече време ли?

Той кимна.

— Колко повече?

Серафим се спря. После каза:

— Животът може да се преобърне в един миг; сърцето може да се отвори в момент на Божия милост. Но подготовката за този момент може да отнеме цял един човешки живот… — Серафим закрачи, продължавайки да говори: — Да научиш нещо, това може да стане много бързо. Да се отучиш от същото изисква повече време. Ако имаш готовност да започнеш веднага… е, може би ще отнеме по-малко от десет години…

— Не разполагам с години!

Очите на Серафим запламтяха.

— Трябва да си някой много важен човек, за да поставяш такива изисквания на Бог, и изключително мъдър, за да знаеш колко време е нужно за всяко нещо…

Докато излизаха от овощната градина и поемаха обратно към скита, смъмреният Сергей промени темата:

— Колко други ученици си обучавал?

Серафим въздъхна.

— Никой от тях не е научил от мен това, което търсиш.

— Защо искаш да ме обучаваш? Не съществува ли някакъв вид посвещение?

— Ти вече си посветен — от Разин и… от живота си.

— Какво всъщност знаеш за моя живот?

— Видял съм достатъчно.

Сергей поклати глава в удивление, все още озадачен от стария монах.

— Значи възнамеряваш да ме обучаваш просто така, без никаква отплата?

— Би било грешка да виждаш в моето обучение лична услуга, Сократ. Не го правя за теб; аз само служа на Божията воля. И правя това, защото… като помагам на теб, може би с това все пак служа на една по-висша цел, която никой от нас в момента не е в състояние да прозре.

29

Повечето от мъжете на Заколев, а и всички жени, които бяха сбрали по пътя си, копнееха за по-постоянен лагер — подобно на селата, от които произхождаха някои от тях. Но отговорът на главатаря им винаги беше един и същ: „По-трудно е да се уцели движеща се мишена“.

Ето защо бе изненада за всички, когато Атаманът свика мъжете си край огъня на техния временен стан близо до румънската граница и обяви:

— Приготвяйте се! Утре отпътуваме на север, за да построим постоянен лагер. Преди много време открих едно място дълбоко в гората на север от Киев. Никакви бараки вече — този път ще са истински колиби. И, слушайте добре! Правя следното пророчество: Скоро ще имаме достатъчно жени и деца, за да поставим началото на нова казашка династия. Нашият час настъпи! От това скришно място ще връхлитаме и ще нападаме евреите, а после ще изчезваме. Няма да оставяме след себе си никакви живи очевидци, освен по едно дете всяка година, твърде малко, за да си спомня, което ще превръщаме в един от нас. С времето легендата за нас ще се разраства. Напред за Църквата и Царя!

Това последно възклицание, което предизвика наздравици и вдигнати саби, беше изречено заради всички, които все още вярваха. Мъжете му имаха нужда да почувстват, че служат на висша цел. Заколев служеше на собствената си воля и на ничия друга.

И тъй, той поведе растящата си общност от самозвани казаци към техния лагер на север, скрит дълбоко в една гора. С инструменти, придобити по разнообразни начини, мъжете се захванаха да секат дървета и да издигат истински колиби. Работата бе добра за повдигане на духа, жените изглеждаха твърде доволни, децата си играеха, а мъжете известно време нито убиваха, нито плячкосваха. Беше период на установяване. Дори неспокойният Корольов бе доволен да върши обикновена работа.

Скоро след като мъжете привършиха със строежа на дървените къщички, Атаманът обяви, че майката на Полина, жената на име Елена, трябва да пренесе нещата си в неговата колиба и да живее с него, за да се грижи за детето. Елена направи това, което й бе наредено.

Внезапното решение на Заколев да има семейство като че ли не беше в неговия стил. Но за първи път в живота си той изпитваше нещо подобно на обич. Не към Елена, а към детето. Присъствието на Елена в това домакинство беше в най-добрия случай с практическа цел; тя не споделяше леглото му, а спеше върху сламена рогозка в стаята на Полина. Винаги щеше да бъде наричана стаята на Полина, а детето щеше да остане, заедно с момчето Константин, основният обект на привързаността на Заколев.

Хубаво е бащите да разказват приказки на своите деца. Затова една вечер Татко Дмитрий разказа на малката Полина историята на нейното минало.

— Един ден, не чак толкова отдавна, живял един мъж със съпругата си, и те били много щастливи и добри, затова им се родило красиво момиченце. Аз бях този мъж, а ти беше малкото момиченце.

— А майка ми била Елена — каза тя. Той тъжно поклати глава.

— Елена не е твоята истинска майка, но ти никога не трябва да издаваш тази тайна.

Това разкритие в действителност не бе изненада за Полина; тя никога не бе чувствала Елена като своя майка.

— Шура ли е истинската ми майка?

— Би била щастливка да имаш за майка старата Шура, но не — тя също не е твоята майка.

— Тогава коя е…

Татко Дмитрий пресече думите й:

— Не прекъсвай баща си! — После добави с по-мек глас: — Трябва да мълчиш, докато приключа, Полина. Твоята истинска майка — моята възлюбена съпруга — бе убита от едно чудовище…

Очите на Полина се разшириха от ужас. По строга заповед на Атамана тя бе държана настрана от всякакво споменаване на насилие и смърт и особено на самото предназначение на отрядите за нападение. Тя знаеше само, че баща й и неговите хора излизат да патрулират в служба на някакъв човек, наречен Царя.

— Как… как изглеждаше това чудовище? — попита тя, уплашена и очарована от това мрачно разкритие.

— Той изглежда като всеки друг човек — приблизително на моята възраст, но с бяла коса, коса на магьосник. И този магьосник има силата да омайва със своя глас, разказвайки сладки лъжи, които те объркват, преди да те убие. Единственият начин да унищожиш това чудовище, е да го направиш бързо, преди да успяло да проговори и да те оплете в своите заклинания.

Татко Дмитрий бе съвсем убедителен в своята приказка, която разказа с треперещ глас, сякаш сам той действително вярваше в нея.

Всяко дете има кошмари. От този ден насетне, кошмарите на Полина приеха формата на белокосо чудовище с човешки облик.

Мъжете бяха озадачени от новата бащинска роля на Атамана, а жените мълчаха смутени, откривайки такова привлекателно качество у един мъж, от когото се страхуваха. Някои от жените попитаха Елена дали Атаманът е станал също и съпруг.

Тя не желаеше да говори за това.

Нощта, когато Атаманът Заколев влезе в новата си роля на глава на семейство, в лагера започна един период на сравнително нормално положение на нещата — мъжете бяха съсредоточени повече върху строителството, отколкото върху преследването на евреи. Странно, но именно кучетата допълваха тази атмосфера на установеност.

Преди да се заселят в постоянен лагер, Заколев бе убивал ръмжащите псета заедно с техните господари. Но сега допускаше присъствието на онези кучета, чиято вярност можеше да бъде подкупена с малко остатъци от храна. Понякога Заколев бе забелязван да почесва някое от животните зад ушите. Те бяха идеални последователи, винаги готови да лижат ръката на Атамана и да покажат пълна покорност. По-умните деца постъпваха по същия начин.

Заколев разрешаваше на най-малките да правят, каквото си искат — да тичат свободно, подобно на кучетата, и да се забавляват. Но веднага щом пораснеха достатъчно, на децата им бе възлагана черната работа, като например да чистят външните тоалетни, да перат дрехи в реката — всичко онова, което възрастните намираха за неприятно или досадно.

Също както децата, и кучетата си изкарваха прехраната: нито един външен човек не можеше да приближи без техния предупредителен лай. Освен това кучетата хващаха натясно заблудени коне или овце от стадата на наскоро убити евреи. И тъй, животните се превърнаха в част от стана, като ходеха на лов с мъжете и наблюдаваха внимателно и съсредоточено как жените приготвят храната, надявайки се, че нечия ръка нехайно ще изпусне някое късче към отворените им в очакване челюсти.

И така, кучетата лаеха и гонеха пръчките, хвърляни от децата, мъжете градяха камини в здрави колиби, а жените приготвяха храната и се грижеха за децата, както във всеки друг казашки стан. Но огньовете бяха разрешени само нощем, когато димът се разсейваше в мрака, а също и когато валеше дъжд или сняг, които прикриваха всички следи.

Хората едва ли можеха да не обърнат внимание на растящата загриженост на Атамана за безопасността — ала засега никой не забелязваше семената на една засилваща се мания: Заколев започна да вижда как Сергей Иванов се спотайва в сянката на някое дърво, как наднича иззад плевнята или гледа втренчено Заколев откъм долния край на леглото му късно през нощта.

Съвсем скоро последствията от нощните кошмари на Заколев се пренесоха в светлината на деня: потрепване на окото, рязко завъртане на главата, измърморена фраза, без да е отправена към някого. Понякога изглеждаше разсеян — спираше насред това, което изричаше или вършеше, и вторачваше погледа си в някакъв свят, който само той можеше да види. Под очите му се появиха тъмни кръгове и още повече се отчужди от своите хора. Същевременно Атаманът започна да гледа на себе си като на някаква митична фигура, укрепнала в своето страдание, извисена над другите хора. Общувайки с все по-ограничен вътрешен кръг, сега той издаваше заповеди чрез Корольов, който се уверяваше, че биват изпълнявани с безмилостна експедитивност.

Междувременно животът в лагера продължаваше. След като мъжете се върнеха от лов — на животни или на евреи — те сядаха край лагерните огньове, разказваха истории за своята младост и вдигаха наздравици. Но внимателно подбираха думите си, когато главатарят им бе наблизо, а дори и когато не беше. Заколев бе обявил смъртно наказание за всеки, който подрони авторитета му или изложи на риск тяхното местоположение.

Имаше твърде малка опасност да бъдат открити. Колибите им бяха скрити дълбоко в обширна гора, сред малко сечище на сто метра от течаща река. А наблизо, отвъд дърветата, реката преминаваше във водопад, изливайки се над скалата и падайки отвесно с тътен върху камъните и плитчините далече долу, на двадесет метра разстояние. Малко след подножието на водопада реката се превръщаше в стремителен поток от пенлива вода, със стръмни склонове и бързеи. Понеже не бе плавателна река, не минаваха никакви лодки, а и лагерът стоеше далече встрани от всички утъпкани пътеки. Никой нямаше да ги обезпокои.

Деветте деца в лагера — четири момичета и пет момчета, — радостни заради този постоянен дом близо до истински водопад, играеха щастливо в плитчините — до момента, в който едно от момчетата нагази в реката твърде близо до ръба, подхлъзна се, водата го повлече и то издъхна долу върху скалите.

След тази случка Атаманът забрани на Полина и Константин да играят близо до върха на водопада. Момчето, което загина, заяви той, не е имало нито разумност, нито късмет. Нямаше да липсва на никого, освен може би на Шура.

Също като другите момчета на неговата възраст, Константин обичаше да изследва горите, разигравайки наужким измислени приключения, и да язди кон винаги, когато му се разреши. Да прекарва времето си с някакво момиченце не бе от най-любимите му занимания, въпреки че мъничката Полина се възхищаваше от него. Но още от мига, в който за първи път преди години видя невръстното дете, у него растеше обич към нея, която му носеше и радост, и унижение.

Все още си спомняше, когато Шура за първи път го бе помолила да подържи бебето, докато се погрижи за друго пеленаче, как малката ръчичка на Полина се протегна бързо като ръката на трениран боец и сграбчи ръкава на вълнената му риза. После изгука тъй сладко и погледна нагоре към лицето му. Докато се взираше в големите й очи, Константин видя света такъв, какъвто го виждаше тя — едно тайнствено място, където хората са добри и всичко е постижимо.

Този светъл миг внезапно си отиде, когато край тях мина едно от по-големите момчета и го нарече „дойка“. Веднага щом му бе възможно, Константин се освободи от това задължение и се втурна да помага на мъжете.

По-късно, когато Полина вече се бе научила да ходи и малко да говори, тя следваше Константин, тичайки с малките си крачета, опитвайки се да го настигне, като викаше „Контин! Контин!“, защото не можеше да каже цялото му име. От този ден насетне той стана нейният Контин. Докато времето минаваше, той бдеше над нея покровителствено.

Атаманът бе дал на Елена строго нареждане Полина да не си играе с никое от другите момичета — само с момчетата. Дъщеря му трябваше да се облича като момче и да бъде обучена на ръкопашен бой от Големия Йергович и най-добрите му бойци. Междувременно, ако нещо й се случеше, отговорността щеше да тежи на плещите на Елена и Константин. Което значеше, че ако с Полина се случеше нещо лошо, върху раменете им нямаше да остане съвсем нищо.

Въпреки, че любимката на Татко Дмитрий явно бе Полина, той изглежда бе привързан и към Константин — но понякога Атаманът го гледаше толкова странно, че момчето се плашеше и не знаеше какво да мисли.

Константин се радваше, че Полина живее в една колиба с хора, които са загрижени за нея, или поне се грижеха за нея. Понякога се чудеше кои са неговите родители, но такива мисли не водеха наникъде, затова ги оставяше настрана. И все пак, той се стараеше да слуша внимателно мъжете, да не би някой случаен разговор да даде ключ към разгадаване на миналото му.

Нощем често седеше и рисуваше картини или дялкаше нещо в единия ъгъл на плевнята, където неколцина от мъжете пиеха и разговаряха. Едно момче с чувствителен слух можеше да подочуе много неща, а Константин бе невидим като кучетата, които лежаха свити на кълбо край него.

Когато бе по-малък, той бе желал да отиде на патрул с големите мъже. Но когато ги чу да разговарят с приглушен глас за всички тези убийства, вече не беше толкова сигурен. Щеше да дойде времето да избира дали да стане един от тях, или… или…

Момчешкият му ум не можеше да се сети за друга възможност. Този живот бе всичко, което познаваше; останалото бяха само мечти.

30

Няколко седмици по-късно, докато Сергей се приготвяше за началото на следващия урок, Серафим замахна да го удари с юмрук по лицето. Това движение свари Сергей съвсем неподготвен, но той избегна удара, както се бе научил в миналото. Серафим отново замахна; Сергей парира удара.

Движи се естествено — рече монахът, като го хвана за раменете и ги разтърси, побутвайки го насам-натам. — По-малко като войник, повече като дете. Прекалено си напрегнат. Дори когато се движиш, се отпускай… винаги се отпускай.

— Аз съм отпуснат.

— Има отпуснат — каза Серафим, — а има и отпуснат.

— Дори в смъртоносен бой?

— Особено тогава — каза той, като продължаваше да го атакува. — Повече хора загиват от изтощение, отколкото поради липса на умения. Само когато се научиш да се отпускаш, когато си под натиск, да се отпускаш в самото движение, само тогава можеш да се биеш по-дълго и да живееш по-дълго. Затова се упражнявай да се отпускаш във всичко, което вършиш — в кухнята, в пералното помещение. Позволи на движението да се случи, вместо да го караш да се случи. — След кратка пауза, Серафим се усмихна и каза: — Бъди търпелив, Сергей. Старите навици умират трудно, а напрегнатите войни умират млади.

През следващата седмица Сергей си повтаряше тихичко думите отпусни се по сто пъти на ден, като поемаше дълбоко дъх и освобождаваше всяко ненужно напрежение — особено докато извършваше физически труд или когато тренираше.

— Твоето обучение не се заключава само в юмручни удари и ритници — напомни му Серафим. — То засяга всичко, което правиш. Помни: Тук и сега… дишай и се отпускай… в битките и в живота.

Силно раздразнен — чувствайки се по-напрегнат от всякога — Сергей го обърна на молба:

— Моля те, Серафим, нямам нужда постоянно да ми напомняш да се отпусна и да дишам. Разбирам какво искаш да ми кажеш!

— Да разбереш значи да го направиш — каза Серафим.

Докато вървяха по пътеките на острова, Серафим накара Сергей да вдишва и издишва в такт с крачките си, докато успя да вдиша за двадесет бройки и да издиша по същия начин. Серафим го можеше с десет бройки повече — той имаше дробове като огромни мехове.

Докато още една мразовита зима посрещна новата година, тренировките станаха още по-съкрушителни. Серафим го мъмреше на всяка крачка:

— Все още се придържаш към познатото, Сократ, към рутинни техники, които си преповтарял хиляди пъти. Но ти не можеш да планираш предварително всяка ситуация. Действителността ще те изненадва всеки път.

През тази фаза на обучението Серафим започна да го напада изневиделица — така, както правеше Разин. Старият монах удряше Сергей ден и нощ, в най-различно време: когато Сергей изпълняваше поръчки върху неравен или хлъзгав терен, край някое езеро или в гората, а понякога дори из коридорите на обителта. Нямаше безопасно място — веднъж дори старият монах нападна Сергей, докато той се облекчаваше.

Чак след това Серафим обясни:

— Всяка ситуация е уникална, Сократ. Противникът ще бъде непредвидим; такава трябва да е и твоята защита. При схватките има усложнения, кал, подхлъзване, загуба на равновесието, престъпване на правилата, непредсказуеми ситуации. Всичко би могло да се случи и всичко се случва: твоят противник може да има скрито оръжие или съучастници, чакащи наблизо. Той може да изглежда пиян, а после внезапно да стане бдителен.

Може да се окаже, че е по-силен или по-бърз от теб. Не предполагай; не предричай; не се опитвай да отгатнеш какво ще направи или няма да направи противникът ти в следващия момент. Само бъди буден и отвръщай естествено на всичко, което възниква във всеки миг.

— Да не би да казваш, че трябва да се движа, без изобщо да мисля?

— В боя няма никакво време за мислене. Преди това можеш да кроиш планове и стратегии, но всички планове са нещо хипотетично и се налага изведнъж да се променят. Каквото и да се случи, има само едно сигурно нещо: няма да стане точно както си го очаквал. Затова нищо не очаквай, а бъди готов на всичко. Отпусни се и се довери на мъдростта на своето тяло. То само ще отвръща на атаките.

— Мисля, че изпитах това… с Разин.

Серафим кимна.

— Ти си го изпитал, но сега трябва да го овладееш — да можеш да го правиш дори когато си ранен, сразен или в най-лошия си ден. Това означава да отхвърлиш всички предварително създадени представи за личността и емоциите на своя неприятел. Всичко това няма никакво значение. Дали ще бъде юмрук, камък, сабя или връхлитащ кон, към теб идва някаква сила — ти се движиш, дишаш — и във всеки един момент тялото ти само ще открива разрешението на всяка ситуация.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — рече Сергей.

Серафим се усмихна.

— Мисля, че започваш да разбираш.

Започна се, когато Серафим вдигна от земята един камък с големината на юмрук, и застанал на три метра разстояние, каза:

— Вдигни ръката си и хвани този камък!

Той хвърли камъка с такава сила, че почти счупи ръката на Сергей.

— Запомни тази болка — каза той. — Нарича се съпротива. В живота стресът идва, когато се съпротивляваш. Същото важи и по време на бой. Без значение какво те сполетява, ако заемеш твърда позиция, ще изпиташ болка. Никога не отвръщай на силата със сила. Вместо това я поглъщай и използвай. Сега можеш да научиш как чрез огъване си способен да победиш дори сила, която те превъзхожда.

Серафим започна с леко подхвърляне на камъни с размера на юмрук, под нивото на раменете, към гърдите на Сергей.

— Отстъпвай встрани и ги хващай плавно — каза той, — изравнявайки скоростта на ръката си с тази на камъка, така че да не се чува никакъв звук…

По-нататък монахът донесе тежка дъбова тояга и замахна с нея към Сергей отстрани. Първоначално му нареди да заеме неподвижна поза, подобно на здрава отвесна стена, и да изпита болката от сблъсъка. След това Серафим накара Сергей да замахне с тоягата към него и показа как, чрез отместване и навеждане в посока, обратна на тоягата, в последния момент — така, както Сергей поглъщаше движението на камъните с ръката си — успява да погълне удара, намалявайки неговата сила с повече от половината й.

— Това е чудесно, ако някой замахне с тояга — каза Сергей. — Но да предположим, че е със сабя? Не мога да „погълна“ разсичането с острие просто ей-така.

Серафим почеса брадата си, сякаш обмисляйки въпроса.

— В такива случаи предлагам да се отдръпваш.

Следващата, както и по-следващата седмица, Серафим хвърляше още камъни, все по-бързо и по-бързо. Сергей трябваше да се отмества от силовата линия и безшумно да хваща камъка, поглъщайки силата му. С течение на времето той премина от камъни към ножове — първоначално хвърляни бавно, а после по-бързо. По-нататък, в допълнение към ударите с тоягата, той се научи да избягва и поглъща блъскане, юмручни удари и ритници, като се движеше подобно на вълна.

— Много са хубави тези игри — каза Сергей във внезапен прилив на нетърпение. — Но кога ще бъда готов да усвоя висши умения — да боравя с оръжия и да се бия като някои животни, както правят китайските монаси?

— Преди всичко — рече Серафим, — не съществуват никакви висши умения; съществува само умението да се движиш. Имитирането на тигри, маймуни и дракони има известно естетическо лустро, но аз ти предлагам да станеш най-опасното от всички животни — животното-човек, което използва както инстинкта, така и разума. Твоето най-страшно оръжие се намира в главата ти. Тези, които се съсредоточават само върху силата, биват побеждавани с остроумие, непредвидимост, гъвкавост и измама.

Рано през есента, щом студените ветрове отново забрулиха острова, Серафим заведе Сергей до ръба на една стръмна гранитна скала, чиято отвесна стена свършваше двадесет метра по-долу, където се разбиваха вълните.

— Застани с гръб към водата, с пети точно до ръба нареди той. — Има случаи, в които може да се озовеш на ръба на някоя пропаст — върху мост или скала като тази, — и да ти се наложи да се биеш там. В мига, когато у теб се надигне страх и започнеш да се напрягаш точно тогава имаш нужда да отпуснеш съпротивата, да дишаш, да поглъщаш и избягваш ударите. Ако се стегнеш, ще паднеш.

Сергей хвърли поглед назад и почти загуби равновесие.

— Ако падна…

— Едва ли ще умреш — каза Серафим — но ще бъде… неприятно.

Серафим внимателно го бутна, а Сергей се завъртя около оста си, огъвайки се. Серафим продължи с побутване на дясното рамо, после лявото; бедрата, торса. Сергей избягваше ударите, огъваше се, запазвайки равновесие, а ударите ставаха все по-силни.

Направи същото и когато Серафим го мушна с върха на един нож.

Накрая отецът каза:

— Обърни се — и Сергей застана с лице към прибоя и на вълните далече долу. Вече не можеше да вижда тласъците на Серафим; налагаше му се да долавя тяхното приближаване и незабавно да се огъва. Един миг на напрежение, и щеше да падне от ръба…

Серафим започна бавно, внимателно, като през цялото време напомняше на Сергей:

— Страхът е чудесен слуга… но ужасен господар… Страхът поражда напрежение, затова дишай и се отпускай… Не е необходимо да се отървеш от страха… просто се упражнявай да отвръщаш по различен начин.

Вперил очи надолу към пропастта, Сергей трябваше да си припомни защо е посветил живота си на това обучение, докато тласъците на Серафим идваха с все по-голяма сила, а после се превърнаха в леки удари. След тях дойде ножът — парливата болка от острието, което буташе, мушкаше, пронизваше кожата му, докато Сергей се движеше като водата…

Изведнъж Серафим ръгна Сергей в лопатката на рамото — това го свари неподготвен и той падна.

В един ужасен миг всичко сякаш се въртеше… после инстинктите му взеха надмощие и той успя да застане отвесно, като размаха ръце и крака, които събра точно преди да разцепи водата с мощно пляс!…

Ударната вълна премина през краката, ханша, гърба и врата му. А после — тишина и ледена вода. Стомахът му се сви — чувстваше се така, сякаш някой го е ударил в слабините.

Борейки се да изплува горе, при въздуха и светлината, той пресече повърхността, вдишвайки рязко, и чу прибоя на вълните и крясъка на чайките. Поглеждайки нагоре, Сергей видя далече над себе си малката фигура на Серафим, която сочеше надясно от Сергей. Заплува в тази посока и откри малка пясъчна ивица — съвсем навреме, защото вече не чувстваше ръцете и краката си. Докато вървеше и се катереше обратно към Серафим, Сергей размишляваше върху това колко много още има да учи.

Седмица по-късно Сергей тъкмо се разкършваше, когато Серафим внезапно се нахвърли отгоре му с нож. Дойде му като гръм от ясно небе: в един миг монахът се усмихваше, отпуснат, изправен, с празни ръце. В следващия момент към гърлото на Сергей летеше острие. Ръцете му мигновено се вдигнаха нагоре и той се наклони, за да избегне удара. Не твърде обиграна защита, но поне се движеше, без да мисли, както го бе научил Разин.

— Всеки човек реагира различно на една и съща атака — каза Серафим. — Някои войни се сепват и се завъртат; други се навеждат напред или назад. Започваме с инстинктивната ти реакция. Ето, ще ти покажа какво имам предвид. — Той подаде на Сергей ножа. — Замахни с острието към гърлото ми — Сергей го направи неохотно. Серафим блъсна ножа, който полетя с такава сила, че се заби в една дървена греда на три метра от тях. После зашлеви Сергей по лицето. — Искрена атака!

Следващия път, когато Сергей атакува — искрено — Серафим се наклони назад и встрани, вдигайки длани пред гърлото си.

— Това беше собствената ми инстинктивна реакция първия път, когато ме изпитваха — каза той. — А сега, забележи как градя върху нея.

Когато Сергей отново атакува, Серафим направи същото движение, но последвано от леко завъртане на единия лакът, и Сергей установи, че ръката му, която държи ножа, е приклещена. После отецът плавно се завъртя обратно и ножът бе изтръгнат от ръката на Сергей и насочен към него, докато Серафим държеше китката му в болезнена хватка.

— Разбираш ли? Започваме с естествена реакция, а после оставяме телата си да поемат по пътя на най-малкото съпротивление, за да разрешат задачата. Не съществуват погрешни движения. Единствената грешка е изобщо да не се движиш.

Почти всеки следобед, освен ако не го викаха по работа, Серафим придружаваше Сергей, за да го наблюдава и обучава, като коригираше, демонстрираше, даваше нови упражнения и разиграваше с него двубои, подлагайки на изпитание бавния му, но устойчив напредък.

Серафим му разкри хитри и заблуждаващи начини да се приближава под ъгъл, така че да обезоръжава и побеждава нападатели, въоръжени с пистолет или сабя, и поправяше грешките на Сергей — не с думи, а с побутване, докосване и потупване. Работейки по този начин в мълчание, Серафим обучаваше директно тялото на Сергей, без никакви абстрактни идеи.

Когато най-сетне проговори, Серафим напомни на Сергей:

— В смъртоносна битка няма да има значение какви брилянтни идеи схваща твоят ум.

С времето Сергей мина през много етапи на своята тренировка. Той се упражняваше дори когато постеше, когато се чувстваше неразположен или уморен. Тренирайки даже когато е изтощен, той откри, че може да се владее дори и в най-трудните моменти. Когато му липсваха физическа сила или бързина, можеше да развива отпускане, равновесие, усет за точния момент и използване принципа на лоста.

Бе изминала близо година, откакто започна обучението му. Всеки път, когато Сергей бе на път да се откаже поради изтощение или сломен дух, Серафим му казваше нещо като например: „Когато бягаш нагоре по някой хълм, няма проблем да се откажеш… стига краката ти да продължават да се движат“. Понякога единственото нещо, което караше краката му да продължават да се движат, бе неговият спомен за Аня и клетвата му да отмъсти за нейната смърт.

Сергей често си мислеше за Заколев и неговите мъже. Всеки месец отлагане би могло да означава погубването на още невинни животи — но ако ги нападнеше, преди да е готов, щеше да загуби всички шансове за успех.

Докато минаваше ценно време, тази дилема продължаваше да го тормози.

31

Когато Полина беше на осем или девет години — в стана на Заколев никой не следеше рождените дни — тя все така си оставаше приятелка и почитателка на Константин. И все пак, много неща се бяха променили, откакто тя започна обучението си при Стария Йергович. Сега, след като имаше свои собствени занимания, Полина вече не можеше да прекарва толкова много време с Константин, освен когато успяваше да се измъкне в някоя от почивките. Тъй като имаха по-малко време заедно, те го ценяха още повече.

Животът на Константин също се бе променил — будният му ум сега бе жаден за предизвикателства, а любознателността му растеше. Бе способен да разбере неща, които другите момчета не можеха. А това, което не разбираше, се опитваше да си обясни. Търсеше да научи от по-възрастните всичко, което можеше, а един от малкото мъже, умеещи да четат, показа на момчето кирилицата, поласкан от възхищението му. После Константин сам се научи да чете; намери няколко книги, захвърлени сред купчина изоставени вещи, отнети от някакви хора, които мъжете наричаха евреи.

Една от тези книги, написана от човек на име Аврам Чудомински, разказваше за презокеанско пътуване до една страна, наречена Америка. Дума по дума, Константин извърши своето собствено пътешествие из книгата; после я прочете за втори, а след това и за трети път. Помисли си, че някой ден би искал пътува с огромен кораб до едно такова място отвъд океана. Щеше му се да бе имал възможност да срещне човека, написал тази чудна история.

За да си чете и мечтае на спокойствие, Константин построи специално скривалище — малка пещера, която издълба сред гъстата зеленина оттатък реката близо до върха на водопада. По-късно разкри тайното си място на Полина и те се срещаха там винаги, когато задълженията им позволяваха. Скрити далеч от света, те си шушукаха и се смееха, а той й четеше от любимата си книга, показваше й азбуката и я учеше как да произнася думите и да пише буквите.

Тогава, в навечерието на 1900 година, лагерът на Заколев бе обхванат от тревога и недоволство. Някои от мъжете, чиито детски религиозни чувства бяха деградирали до наивни суеверия, бяха разтревожени от идването на Страшния съд и се страхуваха за душите си. Докато вярваха, че постоянните им набези са за справедлива кауза, кръвта и писъците имаха за тях друг смисъл. Само Корольов спеше невъзмутимо.

Атаманът продължаваше да управлява с мълчаливо благоволение и произволен терор. Стига да е доволен от теб, можеше да бъде щедър. Ако обаче го предадеш, нямаше да е добре за тебе. Въпреки своя променлив характер, Заколев не бе ленив. Той поддържаше респекта у хората си, тренирайки най-усърдно от всички. Ала все пак властта на Атамана в действителност се крепеше не благодарение на бързината и силата му, а на това, че той постоянно изкарваше хората от равновесие. Королъов можеше да е по-безжалостен, но никой не бе по-непредсказуем от Дмитрий Заколев. Никой от мъжете, жените и децата никога не знаеше какво ще направи той в следващия момент.

Веднъж, няколко месеца по-рано, пияният Бруковски бе измърморил някакви оплаквания по повод странното поведение на Атамана през последните години и бе намекнал, че той самият би могъл да ги командва не по-зле от него — а може би дори и по-добре — вероятно надявайки се, че някой ще потвърди това. Но никой не пророни и дума. Константин подочу това едновременно с малцината безмълвни мъже, които гледаха надолу към ръцете си, преструвайки се, че нищо не са чули, за да не бъдат замесени. Ала Атаманът, който си имаше начини да научава всяка тайна, бе известен за инцидента. Някои вярваха, че Заколев може да чете мислите на хората, което хвърляше повечето от мъжете му в състояние на постоянно безпокойство.

Скоро след това Константин бе допуснат да се присъедини към патрулиращите мъже като момче за сервиране — още една привилегия, дадена му от Татко Дмитрий. Така че той присъстваше, когато Атаманът и дванадесет от мъжете му бяха насядали около голяма маса, като се хранеха и пиеха до насита. Заколев, бидейки в добро настроение, отбеляза:

— Ние седим като Христос и неговите ученици на Тайната вечеря, само дето мен изобщо няма да ме разпъват на кръст в близко време.

После се огледа наоколо, взирайки се в очите на всеки мъж.

Щом вдигнаха чаши за наздравица, пожелавайки на Атамана дълъг живот, Заколев закрачи около масата, полагайки одобрително ръка върху раменете на някои от мъжете. Но когато стигна до Бруковски, който тъкмо бе отпил голяма глътка от водката, Заколев се пресегна и преряза гърлото на мъжа толкова дълбоко, че водката се изля навън заедно с животворната му кръв.

Атаманът огледа побледнелите лица на своите хора, докато небрежно захвърляше тялото на земята; седна на неговото място и довърши блюдото на Бруковски.

— Не трябва да разхищаваме храната — нареди той, винаги грижовният водач.

Въпреки растящото безпокойство в лагера относно поведението и умственото състояние на Атамана, повече не се чу и дума за бунт. Дълго след тази случка всички разговори бяха кратки, осторожни и рядко по-гръмки от шепот.

Дори Корольов не бе защитен от гнева на Атамана. Една студена вечер през февруари Заколев откри Корольов в обора, току-що завърнал се от лов. Атаманът огледа плевнята горе, както и отделенията за конете, за да се увери, че са сами, а после попита своя лейтенант:

— Спомняш ли си онзи човек, Сергей Иванов, когото оставихме да лежи по очи в калта преди няколко години? Ти прекърши врата на жена му — ако това ще ти помогне да си опресниш паметта.

Имаше толкова много случки, толкова много лица, които нищо не значеха за едноръкия гигант. И все пак той наистина си припомни човека на име Иванов и как Атаманът глупаво бе наредил на Корольов да го остави жив…

Острите нотки в гласа на Заколев внезапно изтръгнаха Корольов от неговите спомени:

— Пак те питам, Корольов, мислиш ли, че той бе все още жив, когато го оставихме?

— Ти ми каза да го оставя — отговори Корольов. — И аз го направих. Да, мисля, че той още беше жив, но главата му бе окървавена…

— Не съм те молил да правиш догадки; попитах какво си спомняш!

Заколев бе станал по-неспокоен. Призракът на Сергей Иванов напоследък му се явяваше все по-често — както по време на сън, така и в будно състояние. Сега дълбоко съжаляваше за импулсивното си решение да остави Иванов жив. Това го разяждаше отвътре; болеше го главата, а стомахът му се преобръщаше, само като си помислеше за това. Корольов бе прав: скръбта на Иванов щеше да се превърне в ярост и рано или късно той щеше да потърси отмъщение. Дори сега чудовището преследваше Заколев в неговите сънища.

32

На прага на новия век в скита „Св. Авраам Ростов“ царуваше спокойно и празнично настроение, а братята се молеха за човечеството в този светъл момент. После новата година осъмна като всеки друг ден, с мразовит изгрев, молитва и служения — а за Сергей, с повече упражнения.

Пролетта дойде с прелетните птици, капчуците, стремителните бързеи и ярката премяна на разцъфналите цветове — островът се раждаше отново. Работата, която Сергей вършеше в полето, пералното помещение и кухнята, го даряваше с усещане за свързаност с общността като цяло и по един здравословен начин допринасяше за баланса му като противовес на бойните тренировки.

В тоя дух, в тези рутинни дейности бяха отминали четири години на острова на безвремието, наречен Валаам, където промяната се измерваше във векове. До манастира стигна мълва за Боксерското въстание в Китай; бунтовниците бяха прогонили японците и западняците от своите земи, а Майка Русия бе изпратила войници да окупират Манджурия. Когато тази новина достигна до скита „Авраам Ростов“, тя бе посрещната с няколко кратки кимвания, преди вниманието да се върне отново към по-възвишени теми.

Междувременно тренировките на Сергей напредваха: Серафим го научи да движи ръцете, краката, ханша и раменете си поотделно и независимо.

— Позволи на съзнанието си да се съсредоточи в една-единствена точка, и все пак, върху всичко едновременно — каза Серафим. — Отпусни тялото и освободи съзнанието. Когато постоянно си във флуидно състояние и си отворен, можеш да удариш противника пред себе си, докато кракът ти рита друг зад теб, дори когато тялото ти се движи или завърта. Твоите противници ще си помислят, че се борят с октопод.

Освен това Серафим напомни на Сергей и че, без значение колко души са го обградили, в даден момент никога не му се налага да се бие с повече от един човек.

— Даже ако те атакуват десет или двадесет души, повечето от тях се пречкат един на друг. От тези трима-четирима, които са заплаха за теб, тръгни към най-близкия — недей да чакаш той да стигне до теб.

Същия ден Серафим го научи да жонглира с два камъка, а после с три.

— Битката с много противници доста прилича на изкуството на жонглирането — рече той. — Подхвърляш предметите във въздуха един по един, но в бърза последователност. Ако при жонглирането вниманието ти се разсее, изпускаш камък; ако концентрацията ти се разсее по време на битка, губиш живота си. Затова бъди отпуснат, съсредоточен и винаги се движи с лице към един човек… после към следващия… и следващия… с разширяващо се съзнание и флуидно тяло… с мирно сърце и войнски дух.

Въпреки, че Сергей първоначално бе пристигнал на Валаам да се обучава в бойни умения, двамата със Серафим имаха и други задължения, които бяха необходима част от битието на скита. Серафим постоянно бе зает, ангажиран с духовното водачество на монасите и с лечителската си работа при болните и наранените. Но следобедите в по-голямата си част бяха посветени на обучението.

Колкото и съкрушителни да бяха тези учебни часове, Сергей очакваше с нетърпение всеки един от тях, защото никога не знаеше какво следва. Един ден, както и в продължение на четири седмици след това, Серафим му показваше как да хвърля ножове с дясната и лявата ръка — през рамо, изотдолу, от изправено и легнало положение, а също бягайки и търкаляйки се.

После Сергей се научи да прилага правилната сила върху опасни точки на натиск, при което може да се парализира ръка или крак; а също и как да удря двама или дори трима души едновременно чрез въртеливо, рязко движение, и да пренасочва удар с крак или юмрук на противника така, че да попадне върху някой от съучастниците му в нападението.

В един момент от този етап на обучението отецът улови Сергей да се взира напрегнато в застрашително вдигнатата от Серафим брадва.

— Отпусни погледа си — нареди той. — Вместо да се концентрираш върху ръцете, краката или очите на своя противник, бъди буден за всичко около себе си. Един отворен поглед разширява твоето съзнание и изпраща мощно послание до ума на врага ти: че за теб той е само временен проблем, който скоро ще отстраниш от пътя си. Затова гледай през своя опонент, отвъд него, сякаш почти не те е грижа за тази атака, и все пак остани съвсем бдителен.

— Това възможно ли е? — попита Сергей.

— Съвсем скоро ще разбереш — увери го Серафим.

С течение на месеците Сергей осъзна, че задълженията му в обителта — часовете на служене и съзерцание — не са били просто за отмора на вниманието, а съществена част от неговото обучение. Упражняването на движения и останалата част от живота му се проникваха едно друго, сливайки се в единно битие. Почти незабелязано практиката на боя се пренасяше в практиката на живота.

— Как би могло да бъде иначе? — рече Серафим. — Не бих си пропилял времето само за да те уча как да побеждаваш враговете си. Времето, което споделяме, има много повече общи неща с живота, отколкото с битките. А аз все още се моля да намериш начин да се откажеш от своята вендета.

Сергей не каза нищо. Нямаше какво да каже.

Към средата на петата година, прекарана от Сергей на Валаам, обучението му се разшири и задълбочи. Тъй като Серафим винаги го тласкаше до ръба на неговите способности, Сергей забеляза това постепенно преобразяване не само в начина, по който се биеше, но и в това как се движеше по-грациозно, когато бършеше пода, отваряше някоя врата или миеше паниците и приборите за хранене. Усещаше своето тяло… някак различно. Без съмнение бойните умения на Сергей ставаха все по-добри, но освен това самият той неусетно се бе превърнал в част от скита, тъй както младите дървета бяха част от острова. Външният свят, зает със своите неотложни задачи, нито знаеше, нито го бе грижа, че един млад човек на име Сергей Иванов най-сетне се е научил да се движи като дете.

Няколко седмици по-рано Серафим му бе напомнил: „Едно малко дете реагира непосредствено на всеки миг, без планове и очаквания. Това е добър начин да се биеш… добър начин да живееш.“ Сега Сергей бе направил още едно пътуване — обратно към невинността. Той вече не можеше да си спомни какви са били умът и тялото му в началото, когато бе пристигнал на Валаам в търсене на някакъв тайнствен учител. Сергей все още не можеше да се мери с необикновените умения на учителя си, но бе придобил способността да вижда какво прави старият Серафим — и бе заинтригуван както никога по-рано.

Припомни си една история, която му бе разказал Серафим — за един човек, който постоянно бил уморен и всеки ден се молел за повече енергия. Молитвите му никога не получавали отговор, докато един ден, в пристъп на отчаяние, той извикал: „Моля те, о, Господи, изпълни ме с енергия!“ Тогава Бог му отговорил: „Аз винаги те изпълвам, но тя все изтича от теб като от пробита стомна!“

Сергей вече не допускаше пробиви в енергията си — във всеки случай, не толкова много — а сякаш я натрупваше с всеки изминал ден, докато се подготвяше за предстоящата задача.

През следващите седмици Серафим натискаше, ръгаше, мушкаше, усукваше и удряше чувствителните точки на Сергей, за да предизвика у него все по-голям дискомфорт.

— Забележи — рече той, — когато бутна тук, изпитваш страх; когато натисна тук, изпитваш скръб. Няма двама души, които да са съвсем еднакви в това. Но каквито и емоции да се надигнат, пусни ги да минат през теб, а ти остани съсредоточен в целта си.

Старият монах започна още и да зашлевява Сергей по лицето, за да го зашемети внезапно, докато се стигна дотам, че Сергей бе способен да се концентрира и движи насред самата болка. По-късно, докато работеха в кухнята, един от монасите забеляза „здравословната руменина“ по бузите на Сергей. „Тренировките ти сигурно са особено укрепващи“ — каза братът.

Сергей се усмихна, мислейки си: Само ако знаеше…

Една вечер скоро след това отец Серафим повика четирима от братята, за да асистират в едно упражнение. Бидейки миролюбиви в своя морал, монасите на острова не одобряваха такива бойни практики, но отстъпиха пред мъдростта на Серафим, приемайки тази необичайна форма на служене. Така че се съгласиха да държат здраво краката, ръцете и главата на Сергей, докато той лежи по гръб на пода. По инструкции на отец Серафим всеки от тях дърпаше и усукваше безмилостно в различна посока, причинявайки някаква болка. Задачата на Сергей бе да остане отпуснат. Той откри, че това упражнение е изненадващо трудно — може би защото му припомни какво е усещането да си притиснат към земята, както в онзи ужасен ден преди години. Но, чрез отпускане и конструктивни движения, той всеки път успяваше да се освободи.

— Докато си отпуснат и подвижен — отбеляза Серафим, — никога вече няма да бъдеш притиснат от много ръце.

Сергей си припомни деня, в който най-сетне бе разказал на Серафим за събитията, подтикнали го да започне своето търсене. Докато възрастният монах кимаше, у Сергей се появи странното усещане, че думите му само са потвърдили онова, което старият учител вече бе видял…

Когато Сергей излезе от своя унес, той чу Серафим да продължава:

— Вместо да се опитваш незабавно да се освободиш, поддържай физическия контакт; това ти дава възможност да знаеш къде се намира противникът. Ако той те сграбчи, в действителност ти го държиш в ръцете си; тогава можеш да мръднеш тялото си така, че да го събориш.

Наставленията и практиката напредваха все повече и повече. Тази зима Сергей стигна до мъчителното осъзнаване на всяка своя слабост, липса на равновесие и всяка напрегната точка. Когато каза на Серафим, че му се струва, че се справя по-зле, монахът се усмихна:

— Не е по-зле — правиш обичайните си грешки, но в по-малка степен. Животът се занимава с извайване на нещата, за да стават все по-ефирни, а не с тяхната завършеност. А ти все още имаш какво да доизваеш.

Не липсваха и комични моменти в обучението. Следващата сутрин, докато Серафим му причиняваше още болка, боравейки с кожен камшик, един от братята мина край тях, поклати глава и измърмори: „В Средновековието щяха да се редят на опашка за това.“

Щом братът се отдалечи, и двамата се засмяха. После Серафим каза, вече по-сериозно:

— Никой нормален човек не търси болката, Сократ — нито пък на мен ми е приятно да я причинявам. Но такива упражнения, разумно поднесени, те привикват към състояние, при което болката в битките има по-малка сила да те шокира, обезкуражи или забави.

След това всеки път, когато Сергей усетеше парливата болка от резкия удар на камшика, той си мислеше за Заколев.

През пролетта на 1903 година Серафим превързваше очите на Сергей през част от всяка тренировка, за да усили неговата будност и възприятия. Той разведе Сергей из гората, казвайки му:

— В случай, че временно си заслепен, ще ти се наложи да продължиш да се биеш, разчитайки на всичките си останали сетива.

След няколко падания и натъртвания, Сергей започна да заобикаля препятствията пипнешком, развивайки по-голяма острота на слуха. Освен това понякога чувстваше енергията на предметите около себе си. През цялото време Серафим сипеше удари отзад, отпред, отстрани, а Сергей трябваше изведнъж да ги омекотява и да се отмества или претъркулва. Ако в някакъв момент загубеше представа къде се намира учителят му, Серафим винаги го удряше с пръчка по главата. На връщане към скита отецът въведе Сергей в една стая, където той трябваше да познае колко още монаси има вътре, ако има такива.

Друг път Серафим казваше на Сергей да затвори очи и да опише всичко, което го заобикаля, с възможно най-много подробности. Това го насърчаваше повече да е с изострено внимание към заобикалящия го свят, отколкото да потъва в мислите си, самозабравяйки се.

— Ти се учиш — каза Серафим — как да мислиш със своето тяло, как да се освободиш от ума си и да достигнеш до своите сетива.

Серафим завърза тънки въжета към глезена и лакътя на Сергей, които дърпаше, карайки го да губи равновесие, докато Сергей се бореше с въображаеми противници. Освен това завърза едната, а после и двете му ръце зад гърба, заставяйки го да се бие с рамене, брадичка, ханш, глава, крака, колене и торс.

— Ако не можеш да използваш нищо друго — изтъкна Серафим, — използвай своята находчивост. Може сам да се изненадаш от способностите си, дори срещу значително превъзхождащи те сили.

Сергей научи още и нови начини да се изплъзва от хватки и усуквания — хватки на главата, на ръката и различни задушаващи хватки на гърлото — чрез хитро нанесени удари по различни цели. После разучи начини да побеждава един или повече противници докато стои прав, легнал по гръб, по корем или настрани, и докато се изправя на краката си, така че можеше да се бие, когато е обезоръжен или се намира върху труден терен, или в неудобна поза.

Щом мислите на Сергей се върнаха към неговата мисия и към онези, с които щеше да се бие, той каза на Серафим:

— Някои от моите неприятели са по-едри и по-силни от мен. Един от тях е гигант…

— Това няма никакво значение — отвърна Серафим. — Едрите хора умеят да се бият добре от известно разстояние, ала мекотата, флуидността и бързината могат да победят едрината и силата. Един по-дребен човек е в състояние да действа отблизо, при скъсена дистанция. Всеки тип тяло има своите силни и слаби страни, затова работи да сведеш до минимум своите слабости и се концентрирай върху силните си страни. Можеш да победиш дори по-голяма бързина, като отвръщаш мигновено на атаката, вместо да чакаш тя да се разгърне.

Същото лято, когато Серафим реши, че Сергей вече „най-сетне е готов за обучение“, те се срещнаха на горското сечище и Серафим му показа няколко изключително хитри движения за изплъзване и обезоръжаване на човек със сабя. Хванал в ръка остра като бръснач сабя, плъзгайки се над земята и разсичайки въздуха, Серафим каза:

— Научиш ли се да боравиш със сабя, това ще ти помогне да се отбраняваш срещу нея.

След като в продължение на седмици Сергей бе упражнявал разнообразни атаки и удари в стила на японските самураи, Серафим го помоли да извади сабята от ножницата колкото може по-бързо и да го атакува.

В момента, в който Сергей посегна да извади сабята, за да нападне стоящия на три метра, отпуснат, но бдителен Серафим, монахът вече стоеше до него, заключил в хватка ръката на своя ученик, държаща сабята, така че вече бе невъзможно да я извади — а после демонстрира как би могъл да обезоръжи Сергей по различни начини.

— Никога не се страхувай от оръжието, а само от човека, който го държи. Съсредоточи се върху своя противник, докато той се концентрира върху собствения си нож, сабя или пистолет. Той влага силата си в оръжието, но забравя останалите части на тялото си. Именно когато понечиш да отстъпиш пред едно оръжие, точно тогава тръгни към него без никакво колебание! Скъси разстоянието и го обезоръжи, преди да може да го използва. Спри атаката, преди изобщо да е започнала.

Нужни бяха още много седмици търпеливи тренировки, преди Сергей да успее да скъси дистанцията между себе си и неприятеля за части от секундата.

После, сякаш изведнъж, обучението на Сергей пое в друга посока. Докато се връщаха пеш към скита в свежия въздух на късния септември, Серафим заговори за търпението и моралните принципи на битката.

— Ти се справи добре през последните години, Сократ, но упражняването на умения е само началото. Движенията на най-благородните войни са естествени и в тях има широта, защото се бият за кауза, която стои по-високо от тях самите. Само като се подчини на Божията воля, човек постига победа в битките и умиротворение в живота.

Серафим отново закрачи, както правеше винаги, когато възнамеряваше да подчертае нещо.

— Истинският войн, Сократ, съхранява своята човечност дори в битката. Постигайки победа чрез жестокост, можеш да изгубиш душата си. Който се бори с дракона, може да се превърне в същия този дракон.

Тези думи, както и смисълът, скрит зад тях, проникнаха не само в ума на Сергей, но и в сърцето му. Той се взря в този мирен стар войн монах, който през последните седем години бе приел ролята на наставник. Изглеждаше като ирония на съдбата това, че не трябваше никога да го нарича „Отче“, защото именно в това се бе превърнал Серафим — в негов баща, заемайки мястото на една фигура, която липсваше на Сергей още от детските му години.

Същата нощ, след като Сергей бе излял в молитва своята любов към Аня и сина си, той благодари на Бога и за великодушието и непринудената човечност на Серафим.

Още от самото начало знаеше, че у монаха няма никакво желание Сергей да премине това обучение, и въпреки това, неизменно всеки ден — освен ако църковните задължения не го отклоняха в друга посока — този островен отец му предаваше част от опита и живота си. В замяна не получаваше нищо, освен благодарността на Сергей. Изглежда за Серафим бе достатъчна наградата да служи на тайнствената воля на Бога.

Тази истина караше Сергей да обича отеца още повече.

33

След сутрешните си уроци с Йергомвич, Полина се втурваше през гората към реката, смеейки се от радост, като едва успяваше да се изплъзне на Константин. Той можеше да я хване, но предпочиташе да я остави да го надбяга. Както напредваше обучението й, скоро нямаше да може да я стигне, дори и да се опита.

Вече не момче, а висок младеж, Константин продължаваше да бъде неин закрилник и приятел. Не че Полина се нуждаеше от някаква закрила; тя можеше да се справя сама удивително добре, за своите единадесет години. Освен това, никое от по-големите момчета не беше толкова глупаво, че да малтретира любимката на Заколев. Но когато бе по-малка, той трябваше да я пази от нея самата. Полина се бе впускала с дива страст във всякакви видове опасна акробатика: катерене по дървета чак до най-високите клони, вървене по хлъзгав дървен ствол над дълбок канал. Сега растеше, жилава и бърза колкото повечето момчета и много по-сръчна в боя.

Полина вече можеше да надбяга и надвие повечето от по-големите момчета. Йергович я обучаваше в традиционния казашки боен стил, който разчиташе повече на плавните движения, равновесието и пъргавината, отколкото на грубата сила и едрината. Всички в лагера бяха съгласни, че тя има талант за това, въпреки че никой не смееше да попита защо Атаманът Заколев настоява всеки от мъжете да я научи на всичко, което знае. Само Корольов отказа да бъде въвлечен в тези „детски игри“.

Сега Атаманът обичаше Полина по-безумно от всякога, ала дойдеше ли до бойното й обучение, сълзливата му сантименталност се превръщаше в бащина строгост. Ден след ден той изискваше от нея да влага само най-доброто от себе си — сутрешни, следобедни и вечерни тренировки. Полина, от своя страна, никога не се оплакваше. Тя имаше както желанието, така и енергията да го прави и се гордееше с новите си умения. В действителност се стараеше с концентрация, впечатляваща всички, които следяха нейния напредък.

Константин прекарваше в усамотение през повечето време, като мечтаеше, четеше или рисуваше образи в пръстта, или правеше скици върху пергамент с въглен от огнището. Освен това си мислеше за Полина. Липсваха му нейната нежност и невинност — качества, които бе изгубил някъде по пътя си. Да я има до себе си беше като да излезе от мръсна колиба и да пристъпи в ухайна гора. Понякога, скрит в сенките, наблюдаваше как Големия Йергович я обучава по време на тренировки.

Йергович бе внушителна фигура — по-висок от всички други мъже в лагера освен гиганта Корольов. По своите размери Йергович напомняше на Константин мечок, особено със своята гъста кафява брада, космати гърди и врат. Той притежаваше мечешка сила — и макар че не можеше да се движи така бързо, както някои от младежите, успяваше да изпревари атаките им.

Преди години бе работил като зидар. Но един ден се бе сбил с Томоров в една кръчма. Минута по-късно Томоров и останалите, дошли да му помогнат, лежаха на земята без сериозни наранявания — пострадала бе само гордостта им. Когато се появи Заколев, Йергович му каза:

— Мога да науча тези нахакани младежи да се бият както трябва.

Така се присъедини към тях и доказа, че е способен. Сега никой не можеше да го победи, освен Корольов, който веднъж за малко не счупи главата на стария мечок. Но по време на свадата Корольов получи няколко натъртвания, след което вече изпитваше неохотен респект към едрия мъж.

След тази случка го нарекоха Големия Йергович. Бе послушен, можеше да му се има доверие и не задаваше въпроси, което го правеше добър учител за Полина. Той ценеше много поста си на неин ръководител и се радваше да гледа как напредва момичето. Големия Йергович нямаше собствено семейство, само приятелство с Шура, единствената жена в лагера на неговата възраст. В известен смисъл именно Йергович и Шура бяха отгледали като родители подрастващото момиче.

Йергович се разбираше твърде добре с всички мъже освен с Корольов. Не харесваше начина, по който гигантът гледаше Полина. Корольов бе достатъчно разумен, за да не й досажда, ала Йергович нямаше доверие на този тигър, който се правеше на кротък, когато му бе угодно, но изчакваше сгоден момент, размахвайки опашка.

И така, мечокът и тигърът поддържаха нестабилно временно примирие.

Всеки ден Йергович прекарваше Полина през сурова програма, съставена от военни игри и упражнения — бягане, плуване, катерене — и практикуване на бойни умения, каквито повечето от мъжете никога не бяха виждали. Беше запазил тези тайни за нея. Бе решил да подготви Полина така добре, че ако някога настъпи този час и не е до нея, за да я предпази, тя да има поне шанс срещу едноръкия мъж.

Междувременно Константин постоянно бе гладен. Ризата и обувките му умаляха. Наложи му се за кратко да ходи бос, докато не намери стар чифт ботуши сред купчина захвърлени дрехи. Чувстваше се непохватен, а от време на време гласът му ставаше дрезгав. Често си мислеше за по-големите жени и за това, което правеха с мъжете — и което един ден може би щяха да правят с него. После си мислеше за Полина и се чувстваше като подлец; в края на краищата, тя бе още момиче.

При всички тези промени, тя си оставаше единственият му верен приятел — някой, който го обича, каквото и да се случи. Сега Константин изпитваше ревност и ненавист към Татко Дмитрий, от когото Полина толкова се възхищаваше. Тя бе видяла само едната страна на Атамана; за нея той беше грижовен баща-покровител, който се интересува от нейния напредък. Атаманът никога не бе давал повод на Полина да се страхува от него. Тя не познаваше истинския Дмитрий Заколев, а Константин не можеше да се реши да й го каже.

Същевременно Константин криеше растящата си привързаност към Полина. Някога той й бе като брат, но сега чувствата му се бяха задълбочили и променили. Съзнаваше, че трябва да е благодарен, задето Атаманът не възразява срещу тяхното приятелство — стига Константин да не я разсейва от тренировките.

Ролята му в бандата — слуга, но никога войник — бе предрешена още преди години, когато Атаманът за първи път му възложи да помага в грижите за Полина. Затова не бе изненадващо, че никой от мъжете не го насърчаваше да придобива бойни умения.

Той всъщност чувстваше облекчение от това, че стои настрана от набезите и убийствата; имаше други интереси и таланти. Сред растящата купчина захвърлени вещи, отнети от убитите евреи, той откри ценен комплект четки и бои. Така че, докато Полина се занимаваше със своите тренировки, Константин упражняваше занаята си с въглена и четката, върху хартия или всяка друга повърхност, която успяваше да намери. Часовете минаваха неусетно, докато чертаеше и рисуваше — дървета, колиби, коне и птици, а понякога дори образи от сънищата си.

Само когато си помислеше за своето бъдеще, го налягаше тъга. Константин не можеше да си представи, че ще живее така години наред — в лагера, с жените и Йергович, очаквайки завръщането на „истинските мъже“ от патрул. Другите младежи на неговата възраст, някои от които вече яздеха с мъжете, мислеха Константин за твърде странен.

Само Полина го разбираше.

Но сега вече не бе толкова сигурен за каквото и да било. Когато намираха време да бъдат насаме, той се чувстваше неловко, вече неспособен да изрече онова, което по-рано му идваше на езика тъй лесно. Затова я разпитваше само за обучението й, а тя му разказваше с такъв ентусиазъм, че той разбираше — те все още бяха приятели.

Константин обичаше начина, по който късо подстриганата коса на Полина с цвят на плодородна земя подскачаше, докато тича. Беше красива даже и облечена в момчешки дрехи. Веднъж се бе опитал да нарисува лицето й; и двамата се смяха на този първи опит. Можеше да я рисува отново и отново, без никога да успее да улови красотата и. Някои от мъжете биха били заплаха за нея, ако не бе закрилата на Татко Дмитрий.

Татко Дмитрий. Мисълта за него предизвика прилив на справедлив гняв заради огромната заблуда, лицемерието, тайните и лъжите. Полина все още виждаше само онова, което искаше да види — и което й позволяваха да узнае: дисциплинирания живот на Атамана и патрулите, извършвани в услуга на някакъв далечен цар. Тя никога не научаваше за овъглените тела, които оставяха след себе си.

Константин знаеше, че би трябвало да й каже, но всеки един ден мълчание правеше по-трудно изричането на истината. Нямаше да повярва; щеше да изгуби доверието й. Можеше дори да го намрази. А ако Полина се опълчеше на Татко Дмитрий, това можеше да означава катастрофа и за двама им.

Просто трябваше да изчака, докато сама прозре истината.

Притежавайки благороден ум и добро сърце, Полина предполагаше, че околните имат същите качества. Разбира се, тя бе виждала настроенията и изблиците на гняв у Татко Дмитрий, но едно дете лесно прощава слабостите на своя баща. Изолирана от света по негово нареждане и погълната от живота, който й бе устроил, Полина имаше твърде малко време да размишлява върху големите въпроси на живота. Тя бе приела, че като на дете на Атамана й се дават специално обучение и отговорности. Не завиждаше на другите жени за тяхното плахо, покорно държане, докато чистеха, готвеха, носеха вода и прислужваха на мъжете.

Но понякога, в миговете на покой преди да заспи, тя се чудеше какво би било да живее обикновен живот в компанията на други жени.

Поне си имам стария мечок, въздишаше тя. И винаги ще имам Контин.

34

Беше пролетта на 1905-та. Девет години бяха изминали, откакто Сергей бе пристигнал на Валаам. Девет години на служба, съзерцание и упражнения — в битките и в живота. Сега Сергей бе на тридесет и две. Младежкият му темперамент отстъпи пред едно състояние на ума, по-склонно към размисъл, едно трезво усещане за зрялост, смирение и перспектива — първите слаби раздвижвания от онова преобразяване, което Серафим някога бе предсказал.

От смъртта на съпругата си Сергей бе прекарал повече от десетилетие в подготовка за един-единствен акт на отмъщение. Понякога това изглеждаше като някаква форма на безумие; друг път му се струваше справедлива и благородна кауза. Един човек убива твоето семейство; ти му показваш портите на ада. Беше така просто.

Сега той бе страховит войн — надминал, неусетно и за самия себе си, Алексей Казака и дори Разин. През него струеше все по-голяма енергия и мощ — първи признаци на изкусно майсторство и непобедимост, смирявани само чрез редовния пердах от страна на Серафим.

Заедно с метаморфозата на Сергей, у него растеше чувството на нервно нетърпение, което изпитваше всеки път при сблъсъка с натрапчивия въпрос: „Колко още ще оставя Дмитрий Заколев да ходи по тази земя?“ Мислите му витаеха на юг, към еврейските колонии, където онези мъже най-вероятно проливаха невинна кръв.

Сергей реши, че за него е дошъл моментът да си тръгне. Но сбогуването нямаше да бъде лесно. Едновременно се възхищаваше от Серафим и му завиждаше за мира, който бе придобил — едно състояние на блаженство, което Сергей навярно никога нямаше да познае. Но поне бе зърнал възможността някой ден да схване онова, на което островният отец бе искал да го научи.

Обяви решението си на следващата им среща:

— Серафим, време е да поема по пътя си. Отецът само почеса брадата си и каза:

— Е, може и така да е… но чудя се, Сократ, как очакваш да сразиш толкова много хора, щом не можеш да победиш дори един уморен стар монах?

— Да не би да казваш, че трябва да те победя, преди да мога да си тръгна?

— Можеш да си тръгнеш винаги, когато поискаш. Това е отшелническа обител, а не затвор.

— Имам предвид да си тръгна с твоята благословия.

— Имаш благословията ми още от деня, в който се срещнахме. Дори преди…

— Мисля, че разбираш какво казвам, Серафим. Старият монах се усмихна.

— Сега вече се разбираме един друг. Просто намекнах, че ако успееш да ме победиш в двубой, това би било добър знак за твоята готовност.

В миналото, разбира се, многократно бяха влизали в двубой, но този път щеше да е различно. Вече нямаше да е дете срещу гигант. Сега Сергей разчиташе не само на своята бързина и младост, но също и на резултата от постоянните тренировки. Упражняваше се даже и в мислите си, докато се хранеше, работеше, седеше — дори когато спеше. Да, беше готов.

Сергей кимна, Серафим също.

Започнаха да обикалят в кръг. Сергей пое дълбоко дъх и атакува директно, но лъжливо, опитвайки с финт. Серафим, който не се поддаваше на блъфиране, само стоеше отпуснат, докато Сергей танцуваше около него; после старият монах пристъпи напред и замахна с ръка. Той почти изкара ученика си от равновесие с това заблуждаващо движение, но Сергей не се хвана и задържа концентрацията и равновесието си. После Сергей успя да сграбчи расото на Серафим и пристъпи, за да събори…

Учителят сякаш бе изчезнал яко дим.

Когато Сергей риташе, удряше с юмрук, връхлиташе и ръгаше с лакът, Серафим отклоняваше ударите толкова фино, че Сергей не чувстваше никаква съпротива където и да било. Не успяваше да го улучи никъде.

Монахът никога не бе там, където Сергей го очакваше, затова просто спря да очаква. В този миг бе способен да вижда и усеща всичко: Серафим, небето, земята. Сергей успя да го събори, но падайки, монахът събори и него; после двамата се претърколиха върху краката си в идеален синхрон. Борбата им продължи, но конфликтът бе изчезнал. Вече не съществуваше Сергей, нито Серафим. Само движеща се енергия.

Тогава, докато Сергей пристъпваше напред, преди кракът му да докосне земята, Серафим сякаш изчезна от мястото си и се появи отново на друго, а кракът му ритна прасеца на Сергей откъм вътрешната страна. Следващото, което си спомняше, беше как лежи проснат по гръб, а Серафим коленичи над него, готов да нанесе финалния удар. Двубоят бе завършил.

Този път бяха стигнали най-близо до истинската борба от когато и да било. Серафим не просто си играеше със Сергей; вече не можеше да си го позволи. Най-сетне Сергей успя да съзре качествата, притежавани от неговия учител, както и къде все още липсваха в самия него. Въпреки резултата, това представляваше генерален пробив: в тези няколко минути Сергей бе усвоил материал за цели месеци тренировки. И двамата го знаеха. Но явно Сергей никъде нямаше да заминава в скоро време. Обучението му щеше да продължи.

И то щеше всеки момент да се промени по начин, по който никога не бе очаквал.

Още в началото на следващия урок Серафим започна направо:

— Цялото ти обучение досега бе само подготовка за това, което след малко ще ти покажа. Става дума за твоето ново раждане, единствената практика, която носи главната заслуга за всички скромни качества, които изобщо някога съм придобил. Ти можеше да започнеш с тази практика още от първия ден на нашата среща, но щеше да ти отнеме две десетилетия. Подготвяйки те през последните години, аз ти показах прекия път, който ти тъй предано желаеше. С качествата, които вече притежаваш, тази финална практика би трябвало да ти отнеме не повече от година, за да я овладееш. Ще видим…

Това щеше да бъде най-радикалният метод за боева подготовка, който Сергей изобщо бе срещал. И той започна със следните шест думи:

— Бъди готов — каза Серафим. — Сега ще те атакувам.

Сергей се отпусна до разширено състояние на будност — така, както бе обучен. Чакаше в готовност. После почака още малко. Серафим сякаш просто си стоеше там, неподвижен като статуя…

Сергей пое бавно и дълбоко дъх, а после отново. Накрая каза:

— Е? Кога ще ме атакуваш?

— Аз атакувам — отвърна Серафим.

— Не разбирам…

— Ш-ш-ш-т. Тишина, моля. Думите само отвличат вниманието ти към по-низшия ум и пропускаш онова, което се случва около теб.

В последвалата тишина Сергей най-накрая го видя: ръката на Серафим, както и цялото му тяло, наистина се движеха към него, но толкова бавно, че старият монах сякаш стоеше неподвижно.

Мина още една минута.

— Шегуваш ли се? — каза Сергей. — Какъв е смисълът на това?

— Обърни внимание на всеки преминаващ миг — каза Серафим бавно, с мек глас. — Почувствай цялото си тяло, от пръстите на краката до главата и до върховете на пръстите на ръцете. А после изравни темпото на своите реакции с темпото на моите движения.

Сергей въздъхна и даде най-доброто от себе си, движейки се по-бавно и внимателно от всякога. Изглеждаше му едновременно безсмислено и отчайващо. И все пак следваше движенията на стария учител през минутите, които бяха нужни на Серафим да завърши удара с юмрук със свит лакът, който бе започнал малко по-рано.

Движейки се тъй бавно, Сергей забеляза точки на слабо напрежение и си наложи да отпусне бедрата, стомаха и раменете…

Когато завърши първото движение, Серафим започна друго, въпреки че бе трудно да се определи. В този момент Сергей наруши тишината:

— Серафим, мога да оценя важността на упражненията с бавна скорост. Но едвам да се движим? Лесно мога да парирам всеки удар — бих могъл да изчистя кухнята и да се върна, преди да ме удариш.

— Отпусни се… дишай… наблюдавай — повтори Серафим. — Движи се по начина, по който аз се движа…

И така, те продължиха, бавно и безмълвно като движението на слънцето в небето по пътя към залеза.

Времето бе спряло, а тренировките продължаваха. Минаха много седмици, преди темпото на Серафим забележимо да се промени. Все още се движеха като в гъста меласа, но поне движението бе ясно различимо.

Сергей започна да коригира липси на равновесие, които по-рано не бе забелязвал, и да постига дълбока релаксация по време на движение. Каквото и да се случеше, тялото му реагираше естествено, без усилие. Сега бдителността проникваше всяка част от тялото му.

Той започна да чувства връзката между всички части на тялото си, дори вътрешните си органи, костите, ставите и потоците енергия, течащи от земята нагоре през краката и ръцете му, превърнали се в подвижни продължения на неговия вътрешен център.

От време на време Серафим прошепваше нещо като: „Движи се като морско водорасло… което се носи… издига… пада… преобръща се.“ Ала предимно продължаваха мълчаливо, тъй като нямаха нужда от никакви думи. Движението се превърна в дълбока медитация, а понякога, щом енергията бликнеше в сърцето на Сергей, и във форма на молитва.

През следващите месеци Серафим продължи да напада по бавен, плавен начин с юмрук… ритник… коляно… лакът… лява ръка… дясна… ръгване… със свит лакът… страничен удар… ритник… сграбчване. От всеки възможен ъгъл. Слънцето се движеше. Сенките се меняха. А сезоните отминаваха.

Към средата на лятото, след хиляди атаки, всеки удар вече отнемаше само по минута, а у Сергей растеше едно ново усещане за плавност и ритъм. Мислите му отдавна го бяха изоставили; сега всичко бе игра на енергията. Всяка реакция идваше от само себе си — движение без мисъл, реакция без усилие. Сергей би могъл да продължи и в съня си, ако това не бе една противоположност на съня; бе пълна будност, без его, без да има „друг“, тъй като Серафим и Сократ се движеха като едно тяло, подобно на вятъра през годишните времена.

До есента всяко движение вече отнемаше само петнадесет секунди… след това десет… после пет… ала Сергей едва ли го забелязваше. Скоростта вече не беше от значение. Всяка сила, която навлезеше, бе поглъщана, отклонявана; първичните принципи на Битието проникваха до мозъка на костите му. Той бе въплътил майсторска вещина; и все пак „той“ не правеше нито едно от тези неща.

Зимата дойде; сега атаките профучаваха с голяма скорост. Всеки удар бе неутрализиран без усилие. Сергей не правеше нищо друго, освен да поддържа будността на вниманието си.

В един миг на просветление той схвана как се движи Серафим — с майсторска лекота и грациозност, които го поразяваха. А още по-невероятното бе, че и той самият можеше да го прави.

След като бе прекратил всяка съпротива в ума и в тялото си, Сергей бе станал пуст — кух проводник на жизнена сила. Отдавна се бе научил да има доверие в Серафим; после — да се доверява на тялото си; а едва сега бе стигнал дотам, че да има доверие във Всичко, Което Е.

Дойде пролетта — още един цикъл на сезоните. Сега отецът нападаше като светкавица — по-бързо, отколкото може да долови окото — но това нямаше никакво значение. Движенията се сливаха в размазано петно — толкова бързи, че преди година Сергей въобще нямаше да ги забележи, а камо ли да реагира. Но скоростта и; времето вече не бяха от значение.

И тогава, без предупреждение, Серафим престана да се движи.

Сергей едва не падна. Тялото му трептеше. Той усети как около него се върти облак искряща енергия.

— Предизвикахме истинско раздвижване — каза Серафим.

Сергей кимна, усмихвайки се, а пролетното слънце се скриваше зад хълмовете на запад.

— А сега какво? — попита той.

— Сега — нищо — каза Серафим. — Тренировките ни заедно приключиха.

В продължение на няколко мига Сергей чуваше само вятъра, който свиреше във върховете на дърветата. Като не бе сигурен, че е разбрал, той поиска потвърждение:

— Да не би да казваш, че обучението ми е свършило?

— Обучението никога не свършва — отвърна Серафим. — То само се развива в зависимост от твоето намерение. Сега схващаш същността на движението, на взаимоотношенията, на живота. Освен това научи някои неща за битките. Ти постигна онова, за което дойде тук.

— Утре можем да излезем на разходка и да преразгледаме онзи разговор за убиването. Може би все пак ще обмислиш възможността за някакво по-възвишено призвание.

— Серафим… ти знаеш…

— Утре — прекъсна го старият монах. — Нека говорим за това утре.

Веднага щом се срещнаха на следващия ден, Сергей започна:

— Знаеш, че съм се заклел на гроба на семейството си…

— Клетва, която си дал пред себе си, а не пред Бога. Наистина, Сократ, ти нямаш никакви други противници, освен теб самия. Постигни мир вътре в себе си и никой няма да може да те победи. А и ти няма да желаеш да побеждаваш никого.

Двамата повървяха мълчаливо, преди Сергей да отвърне:

— Някога имах учител, който ми каза, че да се посветиш на нещо означава да направиш това, с което си се захванал, или да умреш в опита си да го сториш — Сергей погледна монаха в очите и се обърна към него като към духовник: — Аз съм се посветил на нещо, отче Серафиме — трябва да се изправя срещу тях.

Старецът изглежда се бе уморил да слуша тия приказки.

— Няма ли да останеш тук като един от нас поне още няколко години?

— Докато онези мъже вилнеят безнаказано?

— Хората вилнеят по цялата земя, Сократ. Природата вилнее — със своите урагани, земетресения, епидемии и скакалци. Дори в този момент, невинни умират от насилие и глад, десетки хиляди по цялата Земя. Кой ти е дал власт да решаваш? Кой ти е дал мъдростта да знаеш кой трябва да живее и кой следва да умре, и по какъв начин? Кой си ти, че да познаваш Божиите намерения?

Сергей не можа да отговори, затова попита:

— Кой Бог имаш предвид, отче Серафиме? Бог на милостта и правдата, който в безкрайната си мъдрост е счел за необходимо да ми отнеме семейството? Това ли е онзи Бог, на когото се молиш?

Серафим повдигна рунтавите си бели вежди във въпросителен, преценяващ поглед.

— И тъй, Сократ, най-после се изправяш лице в лице с онова, което тъй дълго ти тежеше. Иска ми се да имах отговор — някакви сладки думи, които да излекуват сърцето ти. Но Бог си остава тайнство дори за мен. Имало някога един мъдрец на име Хилел, един от еврейските отци, който казал: „Има три тайни на този свят: въздухът за птиците, водата за рибите и човечеството само за себе си“.

— Открих, че Бог е най-голямата от всички Мистерии, и все пак близка до нас като следващия ни дъх, съкровена като ритъма на сърцето ни… обгръща ни като въздуха, като водата… винаги присъства. Но умът не може да схване дълбините на Бога, а само сърцето… Именно в него ще откриеш вярата…

Спрях да вярвам в Бога още преди години.

— Дори невярващите са в прегръдките на Бога. Как би могло да е иначе? — Серафим го погледна дълбоко в очите: — Пребъдвай в Тайнството, Сократ. Довери се. Остави настрана знаенето за това какво трябва или не трябва да бъде, и отново ще откриеш вярата си.

Сергей поклати глава.

— Твоите думи винаги са ми звучали истинно, отче… но някак не мога твърде да уловя смисъла им.

— Преди не можеше да уловиш дори расото ми. А виж какво се получи с малко търпение…

— И много упражнения.

— Да. Но сега вероятно е дошло времето да се упражняваш… по друг начин — Той спря за малко, търсейки точните думи. — Обучението ти вече разкри пред теб пределите на ума. Интелектът е велика стълба към небето, но не й достигат стъпала, за да те отведе до него. Само мъдростта на сърцето може да освети пътя. Твоят древен съименник, Сократ, напомнял на атинските младежи, че „Мъдростта започва с удивлението“.

— Ала отвъд тези възвишени думи, Серафим — какво трябва да правя?

— Какво трябва да прави всеки човек? Слагай единия крак пред другия! Ти си само актьор в драма, по-велика от всички, която само Бог може да схване… понякога не съм толкова сигурен дали дори Бог може да я разбере! — каза той, смеейки се. — Ние само можем да играем ролите, които са ни дадени. Разбираш ли? Тези, които се появяват в живота ти — независимо дали да помогнат или навредят — са ти дадени от Бога. Посрещни всеки с мирно сърце, но с войнски дух. Много пъти ще се проваляш, но в провалите ще се учиш, а в ученето ще намираш пътя си. Междувременно се предай на Божията воля, на живота, който ти е даден, миг по миг.

— Как мога да позная Божията воля, Серафим?

— Вярата не разчита на сигурното познание на каквото и да било — каза той. — Тя изисква само смелостта да приемеш, че всичко, което се случва, независимо дали причинява радост или болка, е за върховното благо.

При тези думи двамата стигнаха до обителта.

35

Годините не бяха милостиви към Дмитрий Заколев, нито пък нощите. Някога слаб и стегнат, а сега измършавял и изпит, хлътналите му бузи създаваха впечатлението за ходещ скелет. Очите му горяха — не толкова от безумие, колкото от ревностното преследване на една натрапчива идея. Сякаш хоризонтът му, някога широк и обхватен, се бе свил до една-единствена точка, и тази точка бе Полина и нейното обучение.

През лятото на 1906 година Полина все още бе слаба и жилава, с растяща енергия, будност и зрялост. А и напредваше по-бързо, изпълвайки с възхищение и респект свидетелите на удивителните й умения.

Йергович я бе подготвил добре. Но Заколев вече не се доверяваше на едрия мъж; той вече нямаше доверие на никого, освен на дъщеря си. Подозираше даже и Королъов; бе забелязал начина, по който гигантът подигравателно се усмихваше и се извръщаше, когато приближи Атаманът. Не само Корольов, но и всички останали. Атаманът ги чуваше как си шушукат зад гърба му.

Единствената му надежда бе в неговата дъщеря. Тя щеше да му възвърне честта, авторитета и уважението към него; щеше да му донесе мир. Почти всеки ден я наблюдаваше как се упражнява, но докато седеше, умът му се затваряше в самия себе си; светът на ежедневието избледняваше в откъслечни звуци и образи — думи, мърморене, писъци и кръв.

Внезапно сепнат, той идваше на себе си, спомняйки си къде се намира — изтощението се бе загнездило чак в мускулите му, неспособен да отхвърли непрекъснатия кошмар как чудовището сече, превръщайки живота на майка му в кървави парцали от плът. А към писъците й се присъединяваха призраците на евреите, които неумолимо пристъпваха към него.

Той все още водеше всяко безумно нападение, настоявайки яростните атаки да се сипят една след друга. Ала дори тогава умът му блуждаеше, погълнат от Полина, в чиито ръце бе положил своите надежди, самия си живот — това момиче да стане жена, тази жена да стане войн. Полина бе неговият кинжал, неговата спасителка, неговият меч. Само победата й можеше да спре писъците.

36

Следващите няколко дни Сергей прекара часове наред в съзерцание; имаше да размишлява върху доста неща. Двамата със Серафим направиха заедно много разходки из острова. Понякога споделяха тишината; друг път разговаряха. Но вече не обсъждаха нищо, което да е свързано с битките.

Сега въпросите на Сергей бяха по-обхватни. Отговорите нямаше да дойдат от Серафим, а само отвътре: Трябва ли да се придържа плътно към клетвата си? Дали проявява преданост или непреклонност? Дали да избере войната или мира? Би ли могъл да съществува по-възвишен път? А накрая стигна и до това: Дали Аня би се радвала на смъртта на тези хора — или на неговата собствена смърт в опита си да ги погуби?

Сергей вече не бе сигурен и се упрекваше за липсата си на решителност. Може би Заколев бе прав, наричайки го слабак и страхливец. Ако Сергей не се изправеше срещу врага си, какъв бе смисълът на цялото му обучение през последните години? Той бе като зареден пистолет, готов за стрелба.

И все пак на един пистолет можеха да се извадят патроните, а мечът да се пъхне обратно в ножницата. Това би казал Серафим.

Сети се за една история — монахът я бе разказал няколко месеца по-рано, вероятно предназначена за този момент. Разказът бе за един горделив и сприхав млад самурай, който редовно посичал всеки селянин, оскърбил го дори съвсем леко. По онези времена самураите били закон сами по себе си и такова поведение било приемливо според обичая.

Но един ден, след поредното убийство, докато чистел кръвта от острието си и го пъхал обратно в ножницата, младият самурай започнал да се тревожи, че боговете може да не одобрят постъпките му и да го изпратят в царството на ада. Желаейки да узнае нещо повече за вечността, той посетил скромния дом на един дзен учител на име Канзаки. Показвайки необходимата за случая учтивост, самураят свалил своята остра като бръснач катана^[1] и я сложил настрана, дълбоко се поклонил и казал:

— Моля, разкажете ми за рая и ада!

Учителят Канзаки се втренчил в младия самурай и се усмихнал. После усмивката му прераснала в гръмогласен смях. Посочил с пръст младия войн, сякаш е казал нещо много забавно. Размахвайки пръст, все още смеейки се силно, Канзаки рекъл:

— Ти, невежи дръвнико! Позволяваш си да питаш мен, един мъдър учител, за рая и ада? Не ми губи времето, идиот такъв! Твърде си глупав, за да можеш да разбереш такива неща!

Самураят кипнал до предела на търпението си. Той би убил всеки друг само за това, че го сочи с пръст по такъв начин. Сега се борел да се въздържи въпреки тези обиди.

Но Учителят Канзаки не бил свършил. Той нехайно отбелязал:

— За мен е съвсем ясно, че никой от твоя род на простаци и глупаци не би разбрал и дума…

Убийствена ярост връхлетяла младия войн. Той грабнал своята катана, скочил на крака и вдигнал меча да отсече главата на дзен учителя…

Точно в този момент Учителят Канзаки посочил самурая и казал спокойно:

— Ето, сега се отварят дверите на ада.

Войнът замръзнал. В този миг светлина озарила съзнанието му и той разбрал естеството на ада. За младия самурай това вече не било царство отвъд този живот, а вътре в самия него. Паднал на колене, оставил меча зад себе си и се поклонил дълбоко на своя учител.

— Учителю, благодарността ми не знае граници за този храбър урок, който ми даде. Благодаря ти. Благодаря ти!

Дзен учителят Канзаки се усмихнал, отново го посочил с пръст и казал:

— Ето, сега се отварят дверите на рая.

Може би аз съм този самурай, мислеше си Сергей, докато преобръщаше почвата в градината на скита „Св. Авраам Ростов“.

На следващия ден, докато вървяха, Сергей разказа на Серафим историята на своя живот, от най-ранните си спомени до момента на своето пристигане на Валаам. Когато приключи, Серафим каза:

— Твоята история, Сократ, едва сега започва. И помни следното: Не е необходимо миналото да определя бъдещето — и все пак мнозина носят отминалите събития като торба с камъни, преметната през рамо. — Серафим спря и посочи един възрастен пилигрим, работещ в близката градина. — Много от старите хора се прегърбват не поради възрастта, а от тежестта на спомените.

— Да не би да ми предлагаш да забравя миналото си?

— Спомените, сами по себе си, са избледнели рисунки. Някои пазим грижливо; други ни носят болка. Няма причина да ги изхвърляме. Просто скътай на сигурно място онези от тях, които искаш да запазиш, за да си ги припомняш, когато пожелаеш. Миналото не е предназначено да се намесва в настоящето. По-малко ме е грижа къде си бил, отколкото накъде отиваш.

— И накъде отивам аз? — попита Сергей — Видял ли си го?

Серафим го погледна внимателно.

— Видял съм нещо… но скоро ще говорим за това. Във всеки случай, отново ти напомням, че няма къде да отидеш. Сега е всичко, което имаш. Където и да отидеш, винаги ще си тук.

— Но дори сега миналото е част от мен.

— Само картини — повтори той. — За теб е дошло време да се помириш с миналото, също както трябва да приемеш настоящето. Каквото било, било. Всичко е съвършена част от хода на твоя живот…

— Съвършена? — рече Сергей, внезапно разгневен. — Смъртта на съпругата и сина ми?

Серафим вдигна ръка.

— Успокой се. Ти чуваш и тълкуваш думите ми на ниво, различно от онова, на което са изречени. Аз влагам по-висш смисъл: Случилото се е било съвършено, защото те е изпратило при мен, също както Бог ще те прати по-нататък, към всичко онова, което трябва да преживееш занапред.

— Как можеш да знаеш това?

— Да знам това ли? — отвърна Серафим. — Дори не знам дали слънцето ще изгрее и дали ще се събудя на сутринта. Не знам дали Бог ще ме дари със следващ дъх. Затова избирам да живея с вяра, а не със знание — и да приемам всичко, което се случва — желано или нежелано, горчиво или сладко — като дар от Бога.

— Още думи, Серафим. Какво се очаква да правя с тях?

— Нищо недей да правиш с тях. Иди отвъд думите до онова място вътре в теб, което вече знае…

— Знае какво?

— Че всеки един ден е нов живот; че във всеки миг се раждаш отново. Това е едно от значенията на благодатта, Сократ. Понякога всичко, което можеш да сториш, е да обръщаш внимание и да даваш най-доброто от себе си.

— Твоите думи правят живота да изглежда толкова прост.

— Той е прост, но не съм казал, че е лесен. И ти обещавам следното: Един ден ще схванеш пълнотата на живота и ще е тъй ясно и просто, че ще се смееш от радост. Междувременно всичко, което мога да направя, е да посявам семена. Останалото е в ръцете на Бога.

Сергей помисли върху думите на Серафим с желанието те да го проникнат. Но вместо това у него се надигна нов въпрос:

— Серафим, още от първия ден, в който се срещнахме… как така знаеше толкова много за мен?

Старият монах внимателно обмисли въпроса и накрая отговори:

— Преди години, Сократ, преди да стана монах, бях войник. Сражавах се в страшни битки и видях сеч, каквато нито един човек не би трябвало да вижда. После дойде още една… скръб…

— И тъй, отпътувах на изток, търсейки смисъл, покой. Имах твърде слаба надежда да намеря което и да е от двете. Посетих многобройни земи и узнах за различни пътища към Бога. Научих, че всички пътеки са добри, ако водят към по-възвишен живот. Избрах християнската вяра, но не съм се отказал от дарбите, които придобих, изучавайки другите способи — различни пътеки към върха на една и съща планина.

— Открих в себе си някои дарби, които винаги съм притежавал, но определени практики ми помогнаха да ги развия. Една от тях е дарбата за изцеление. Още когато бях момче, имах енергия, която пулсираше през дланите ми. Вярвам, че тази енергия идва от духовен източник. Другата ми дарба е да виждам в същината на нещата… и да предвиждам. То е като цвят, който се разтваря, когато влезе светлина. И виждам разни неща — в сънищата и по време на транс. Ето така научавам определени неща, но никога със сигурност.

— Често съм се питал за тази твоя способност…

— За да я разбереш, трябва да я преживееш. Когато се отвориш за Бога, можеш да знаеш всичко, защото ти си всичко. Откриваш, че миналото, настоящето и бъдещето — всички те се случват сега. Ето така мога понякога да виждам и узнавам.

— Съзирал ли си какво има в бъдещето ми?

— Виждам това, което би могло да бъде, а не какво трябва да стане. Действията, които предприемаш, оформят бъдещето ти — към по-добро или по-лошо. Такава е силата на избора.

— Но можеш ли да ми разкажеш нещо от онова, което предстои?

Серафим поспря, за да обмисли думите си.

— С всяка духовна дарба върви една отговорност. Моите видения са предназначени да ми помагат в даването на съвети, а не за предсказания. Ако ти кажа какво съм видял, това би могло да ти помогне или навреди — а аз не съм достатъчно мъдър, за да знам кое от двете ще се случи.

— Така или иначе, с това може да се намеся в твоята свободна воля. Ти не си тук на земята, за да се доверяваш на мен; ти си тук, за да придобиеш доверие в себе си, да следваш собствения си път. Какво, ако те бях видял да надвиваш враговете си още в началото, когато пристигна тук? Щеше ли да си направиш труда да тренираш през всичките тези години? Дали моето видение щеше да гарантира тази посока на действие? А какво, ако те бях видял да лежиш мъртъв? Щеше ли това да те накара да се откажеш от плановете си? Серафим отново фиксира Сергей с поглед.

— Невинаги разбирам онова, което виждам, Сократ. Не мога да ти кажа със сигурност дали ще убиеш онези мъже, или ще им простиш.

— Да им простя? Преди това ще ги пратя в ада!

— Те вече са в ада.

— Това не е никакво извинение!

— Не, разбира се, че не е — отвърна монахът. — За нищо няма извинение. Повечето време не мога да намеря дори обяснение. Но един ден може би ще стигнеш дотам, че да виждаш тези хора като част от твоето по-обхватно „Аз“. В този миг всичко друго идва на мястото си. Може да бъдеш предизвикан да се биеш, но ти ще съзнаваш, че се биеш само със себе си.

Серафим отново закрачи, продължавайки:

— Това, което ще ти разкажа след малко, не съм разкривал пред никой друг — но сега то може да ти помогне да разбереш.

— Някога бях женен. Бях млад и влюбен и имахме три деца. Когато заминах на война, те бяха убити от разбойници.

В последвалата тишина пропя птичка. После Серафим продължи:

— Подобно на теб, Сократ, аз се заклех да намеря тези, които са извършили престъплението. И също като теб, се подготвих…

— Откри ли ги? — попита Сергей, очаквайки някакъв знак да му подскаже вярната посока.

— Да. И ги убих — всичките.

Сергей пое дълбоко дъх, поразен от трагичната нишка, която ги свързваше.

— Серафим… когато откри какво се е случило със семейството ти, това и за теб ли бе най-страшният час?

Сергей поклати глава.

— В началото да, но най-страшният ми час настъпи след моята „победа“ — когато избих онези мъже. Защото като сторих това, се превърнах в един от тях…

— Но ти не си бил един от тях! Ти не си…

— Щом се биеш с дракона, се превръщаш в същия този дракон — повтори Серафим. — Това все още много ми тежи на душата. Не мога да променя онова, което съм сторил. Никога. Ала сега разбираш ли една от причините, поради които реших да те обуча? Защото се надявам, че няма да направиш същата грешка.

В действителност Сергей най-сетне бе готов да потърси друг начин на живот, но една тъй силна клетва — клетва, за изпълнението на която бе работил почти една трета от живота си, — бе оставила отпечатък, от който все още не можеше да се освободи.

— Дори ако повече не потърся отмъщение — каза той, — някой трябва да ги спре, Серафим. Защо не аз?

Отецът още веднъж погледна в очите му, взирайки се внимателно, а после рече:

— Може би си прав. Може би трябва да ги преследваш и заловиш. Убий ги всичките. Накарай ги да страдат така, както ти си страдал. Мислиш ли, че ще се свърши с това? По-добре убий и децата им, защото скоро ще те подгонят. Така че убий и тях, и преживей един ад, по-страшен от всичко, с което някога си се сблъсквал. Или може би няма да почувстваш нищо. Може даже да изпиташ удоволствие от тяхното страдание. И дяволът ще се усмихва в този ден, защото ще си се превърнал в злото, което си искал да унищожиш.

Малко по-късно Серафим добави една последна молба:

— Любимите ти хора ще намерят покой, когато и ти го постигнеш, Сократ. Затова се запитай: Кой е пътят към мира? Трябва ли да воюваш, за да го постигнеш? Или можеш да го създадеш, тук и сега? Онези, които са във война със себе си, биват побеждавани на всяка крачка. Затова се помири със самия себе си…

След известна пауза монахът добави:

— Разбирам дълбочината на твоите вярвания и чувства — болезнените спомени и решения. Но не всяка емоция трябва задължително да се превърне в действие. Дали ще останеш тук, или ще продължиш да препускаш напред, аз те моля да предадеш живота си в ръцете на една по-висша воля. Овладей емоциите си така, както устояваш на бурите — като си построиш убежище от вяра и търпение, докато бурята отмине. Освободи живота си от тиранията на поривите, желанията и принудата. Стани войн на Бога, слуга на Бога.

— Но… как мога да позная Божията воля?

Серафим се усмихна.

— Много мъже и жени, по-мъдри от мен, са задавали този въпрос, Сократ. Знам само, че Бог говори чрез сърцето ти и че твоето сърце ще ти покаже пътя… как да станеш истински човек… и мирен войн.

Думите на Серафим го пронизваха като стрели. И все пак оставаше един въпрос — въпрос, върху който Сергей не можеше да спре да мисли:

— Ами онези мъже?

— Стига с тези мъже! — каза Серафим. — Те сякаш са те обсебили! Не си ли им позволил да живеят в ума ти достатъчно дълго? Имаш ли смелостта да проявиш към тях милостта и състраданието, които те отказаха да покажат към теб и твоето семейство? Тези въпроси лежат в сърцето на Христовото учение. Но малцина слушат. Ти слушаш ли?

Серафим отново закрачи, сякаш думите идваха по-лесно, когато се движи:

— И двамата знаем, че си забележителен войн. Но можеш ли да поведеш мирна битка? Знаеш как да умреш, но дали си се научил как да живееш? Ще разрушаваш ли, или ще съграждаш? В поведението ти омраза ли ще има, или любов? Това е изборът, пред който си изправен.

— Ами цялото ми обучение?

— Никога нищо не се губи — каза Серафим. — Ти си се научил как да вървиш по пътя на война — значи, бори се! Обяви война на омразата, поведи битка срещу невежеството, бий се за правдата! Но казвам ти следното: Не можеш да убиеш мрака с още мрак. Само светлината може да пропъди сенките от този свят.

Сергей чуваше дълбокото дишане на Серафим, докато старият монах се взираше навътре в себе си. После отецът каза:

— Каквото и да се случи… онези хора ще умрат без твоя помощ.

— Ти това… в някое видение ли го съзря? — попита Сергей.

— Не видение, не — само едно разбиране за това как подобни хора свършват, разрушавайки самите себе си. Във всеки случай, те ще умрат, както трябва да умрат всички хора… но остава въпросът: Какво ще избереш? Обмисли го внимателно. Твоята Аня какъв живот би ти пожелала?

После се разделиха и Сергей закрачи по пътеките на Валаам, оставяйки думите на Серафим да се слеят със собствените му мисли. През всичките години на своето обучение, жаден за кръвта на злодеите, той бе познал собствения си мрак. Най-сетне Сергей разбра защо хората и народите се изправят един срещу друг — как всеки акт на отмъщение, отчаяние и невежество поражда нови трагични постъпки.

Докато вървеше през гората, омразата му, както всеки друг пламък, накрая угасна сама. И когато най-сетне отпусна хватката си върху тази тъй дълго преследвана мисия, Сергей откри на нейно място състояние на нестабилен мир. Загърбвайки миналото, той бе изгубил и част от своето бъдеще. Преди знаеше накъде се е запътил и защо. Сега мисията му да убие враговете си, клетвата му за отмъщение бе приключила. Не му останаха никакви цели, никакво намерение.

Сергей се рееше между небето и земята, без да е свързан нито с едното, нито с другото.

37

След като бе тренирал всеки следобед през всичките тези години, сега Сергей откри, че се отваря празно място в дните му, в съзнанието му и в живота му. Вътре в него сега бе освободено и пулсираше огромно количество енергия. Усещаше как мислите, прозренията и разбирането му стават все по-бързи. С внимание, вече свободно от дългата ангажираност, и след като бе затворил тази страница от живота си, в съзнанието му се породиха нови възможности.

Сергей бе стигнал до повратна точка, до кръстопът: най-сетне си прости човешките несъвършенства и прие, че онзи ден на ливадата е сторил най-доброто, което е могъл — че въпреки усилията си не е бил в състояние да спаси своето семейство. Тази истина му помогна да се помири със сенките от своето минало. За първи път след смъртта на Аня и неродения си син почувства, че би могъл да започне нов живот.

Бе настъпил часът да напише писмо на Валерия. Без да отлага, той седна в общата стая, където бе прекарал безбройни часове в тренировки, и написа думите, струящи от сърцето към ума му:

Скъпа Валерия,

Знам, че съм изгубил правото да те наричам „майко“, но продължавам да мисля за теб по този начин, също както Аня винаги ще бъде моята възлюбена съпруга. През времето, което измина, се надявам сърцето ти да се е излекувало достатъчно, за да не отвори това писмо отново старите рани, а напротив — да ти върне нежните спомени за любовта и за семейството, което бяхме. Запазих дълбоко в сърцето си онова, което намерих във вашия дом. Съкрушен от загубата на Аня, по-късно скърбях, че освен всичко това съм изгубил още теб и Андреас.

Няма да те моля за прошка. Само ти изпращам своята обич и благодарност за добрината, която показа към мен през онези щастливи дни.

С неугасваща обич и молитви за твоето здраве,

Сергей

Това бе едно много закъсняло послание. Не очакваше отговор. Стигаше му това, че ще го изпрати. Надяваше се само, че един ден Валерия може би ще се реши да го прочете.

38

Следващия път, когато Сергей видя Серафим, старият монах го хвана напълно неподготвен. Този път не беше нито юмручен удар, нито ритник, но със същия успех можеше и да е едно от двете. Първите думи, които изрече отецът, бяха:

— Трябва да напуснеш острова, Сергей — и то скоро. Сергей стоеше слисан, а умът му се възстановяваше от шока.

— Да напусна? — попита той. — Да напусна, за да замина накъде?

— Ще обяснявам, докато вървим. Когато привърша, надявам се, че ще си събереш нещата и ще се сбогуваш.

Озадачен, Сергей реши да държи устата си затворена и да слуша. Отецът започна:

— Спомняш ли си, когато преди няколко дни ме попита накъде си мисля, че вероятно отиваш, а аз отвърнах, че ще говорим за това по-късно?

— Да, спомням си.

— Е, сега вече знам. Часът настъпи. Току-що получих писмото. Те се събират на покрива на света.

В ранния следобед Сергей вече бе опаковал малкото си лични вещи и се беше сбогувал с братята в скита „Св. Авраам Ростов“. Те кимнаха, усмихнаха се и се върнаха обратно към своите задължения.

Преди да се срещне със Серафим при фермата на острова, Сергей поседя няколко минути в тишина, още по-специална и съкровена заради предстоящата им раздяла. Сред тази тишина Сергей поразмишлява върху всичко, което му бе казал Серафим…

— Целта, заради която бяхме заедно, е постигната — каза старият монах. — Но има и други цели, които биха били ценни за теб… едно събиране на учители, всичките добри и верни приятели. Всеки един произхожда от различна религиозна традиция… Те свещено пазят своите пътища, както аз — моя. Но са надраснали упованието си в традиционните учения и са се обърнали към езотеричните, скрити истини и вътрешни практики. Тези учители изучават преплитането на корените вътре във всяка религия — единствената река, която тече под многобройните кладенци.

— Не мога да бъда сигурен кой ще се яви, но може да срещнеш един учител от традицията на Суфите… дзенбудистки роши… даоски мъдрец… йога от индуи-сткия път… раби от еврейската вяра… една жена на име Кахуна от Хаваите… една италианска монахиня от християнския мистицизъм… учител сикх… — После Серафим се усмихна, добавяйки: — И най-вероятно ще срещнеш мъж на име Джордж, който не се вписва в нито една от традициите, и все пак е във всички тях. Той е човекът, който ги е събрал.

— Има една поговорка, любима на хората от това братство: „Една Светлина, много лампи; едно пътуване, много пътеки.“ Всеки от тези учители служи като такава лампа, като със своите собствени принципи, виждания и практики отваря вратите на духовния свят — вътрешния път на пробуждане…

— Пробуждане за какво?

— За трансцедентното — отговори Серафим. — И служейки на тази велика цел, те се срещат за приятелски разисквания, за да сравняват и съпоставят, да подлагат на изпитание и да споделят един с друг в свободен и открит разговор. Тяхната цел, вярвам аз, е да открият най-важните, най-съществени практики за тялото, ума и духа — да поставят началото на един нов, универсален път, свободен от културни догми и предразсъдъци.

— Няма да те товаря с всичките им имена, които ще научиш, когато му дойде времето. Достатъчно е да знаеш, че скоро ще се съберат — в близките три месеца, — ето защо не бива да се бавиш.

— Пътуването ще е тежко — добави той, — но ти и преди си имал тежки пътувания.

— Не си ми казал къде отивам — рече Сергей.

— Да, разбира се. Погледни тук — Серафим бръкна в расото си и извади карта. — Отбелязал съм маршрута: Ще яздиш до едно място на север от Хинду Куш, в планинската област Памир, която някои наричат „покривът на света“. Това високо място, на кръстопътя между Индия и Тибет, Китай и Персия — там те изпращам вместо мен — във Ферганската долина, в един град, наречен Маргелан.

Серафим му подаде един плик.

— Това е кратко препоръчително писмо. Иди да им служиш… да слушаш и да се учиш. Приеми това като прощален подарък от мен.

— Съвпадението във времето ми се струва твърде идеално, за да се питам дали това е най-благоприятната възможност за теб — продължи той. — Този шанс се появи едва след като ти реши, със собствената си свободна воля, да се откажеш от търсене на отмъщение.

— Решението ти да поемеш по възвишен път оправдава всичко, на което съм те научил през годините. Като направи този избор, Сократ — и не повтори моята тъжна история — ти ми направи подарък, чиято цена не бих могъл докрай да изразя.

Серафим имаше още един подарък за него — яка кобила, една от малкото в конюшните на Валаам. С одобрението на островните отци, Серафим го бе снабдил още и с провизии, както и със сто рубли, в случай на нужда.

— Кобилата остава за теб — каза той, — докато може да те носи.

Сергей я кръсти Паездка, което значи „пътуване“.

Отец Серафим стоеше и наблюдаваше как Сергей пристяга с ремък седлото, което един от братята бе намерил. Очите на стария монах светеха, а кожата му бе полупрозрачна, сякаш не се състоеше от плът, а от светлина.

Преди Сергей да яхне кобилата, той се обърна, за да се сбогува, но Серафим вдигна ръка, за да го спре.

— За нас, Сократ, не съществуват никакви сбогувания.

Размениха погледи за последно и Сергей Иванов потегли към пристанището, качи се на един кораб и изчезна от света на хората.

Бележки

[1] двуръчен издължен японски меч — бел.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дан Милман Пътуванията на Сократ (8)

Метаданни

Данни

Пътуванията на Сократ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част пета:Манастирският остров

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

37

38

Дан Милман
Пътуванията на Сократ (8)

Част пета:
Манастирският остров