Дан Милман
Пътуванията на Сократ (7)

23

През лятото на 1892 година, вече наближил двадесетия си рожден ден, Сергей Иванов пое по своя път в дълго търсене на това как да стане непобедим войн.

Докато вървеше на юг, Сергей все още можеше ясно да си представи Алексей Казака, крачещ пред своята омагьосана публика от кадети, напомняйки им: „Един мъдър войник не се опитва да отсече дърво с тъпа брадва, нито би се впуснал в битка неподготвен. За да победиш един враг, ти трябва да го познаваш. За да познаваш врага, първо трябва да познаваш самия себе си. Изправете се лице в лице със своите демони, преди да се срещнете с другите на бойното поле.“

Напоследък Сергей се бе срещнал отблизо със своите демони; той все още изпитваше затруднение да се концентрира върху една задача повече от няколко минути, преди скорошните ужаси да се надигнат и да започнат да го преследват. Изтормозеният му ум и изнуреното му тяло се нуждаеха от изцеление, преди изобщо да може да започне сериозни тренировки.

Затова отново се завърна сред дивата природа, където намери една тиха рекичка и издигна бивака си. Там заложи капани; ловеше риба и дивеч. Пиеше чистата вода на стремителни бързеи и се върна към своите потапяния в студена вода всяка сутрин. Вечер седеше в тихо съзерцание, вперил поглед в пламъците на своя лагерен огън.

Първоначално ребрата му се брояха, но докато седмиците отминаваха, късното лято донесе зрели плодове, които допълниха неговата проста, питателна диета. Той започна да разтяга ставите си по-един релаксиран начин, но все пак съблюдавайки строга дисциплина, и добави упражнения за развиване на сила за корема, гърба, ръцете и краката. Първоначално си припомни това, което бе научил като младеж, но с течение на времето започна да разчита повече на инстинктите си и създаде нови начини да поставя на изпитание своите мускули. „Животът развива онова, което му е необходимо“ — напомни си той, сещайки се за думите на своя казашки учител.

Хълмовете и горите му предлагаха много възможности да увеличи енергията си. Той ту вървеше, ту тичаше нагоре по склоновете и срещу теченията на рекичките, нагазил вода до кръста. Стигна до дълги, бавни пробези от десет и повече километра, по хълмове и върху неравен терен, като понякога, когато го обхванеше силно въодушевление, импулсивно и рязко набираше скорост.

Всеки ден си представяше, че се изправя срещу гиганта Корольов, а после срещу Заколев; след това срещу двама… трима… четирима души. Бореше се с фантоми, боксираше се със сенки, навеждаше се бързо, за да избегне удар, изплъзваше се и се претъркулваше, като усъвършенстваше онези движения, които бе научил в миналото. Биеше се, докато плувне в пот — десет, двадесет, тридесет или повече минути — като си представяше врагове, изскачащи иззад дървета и храсти, откъм всяка възможна точка за атака, с всякакви оръжия. Изработваше си план как би отвърнал — и ги побеждаваше всичките.

Беше достатъчно лесно да го направи във въображението си. Но когато настъпеше часът, щеше да му се наложи да приключва всеки сблъсък за секунди, а не минути. За да унищожи тези казаци изменници, щеше да издири най-добрите казашки бойци и да тренира с тях.

В средата на октомври Сергей бе готов да се придвижи още на юг.

Пътуваше пеш — вървеше, бягаше, бореше се със сенки, развивайки своята издръжливост, търсейки всеки удобен случай да усъвършенства себе си, докато вървеше на юг по протежението на река Дон.

Щом задухаха декемврийските ветрове и снегът започна да натрупва, Сергей осъзна, че се нуждае от кон. Ако искаше да получи търсеното обучение от казаците, той трябваше да пристигне, яздейки. Осен това, един кон щеше да му позволи покриването на по-големи разстояния за по-кратко време, а времето бе ценно.

Трите останали златни монети и почти двестата рубли, които бе припечелил, все още бяха в кесията вътре в раницата заедно с останалите му вещи. Монетите щяха да позволят на Сергей да си купи подходящ кон; останалото щеше да послужи за евентуални бъдещи нужди. „Когато човек се е научил да живее без пари“ — помисли си той, — „няколко рубли могат да стигнат за дълго време. Това е добре, защото ме чака дълъг път“. Сергей си мислеше и за това как трябваше да остави някакви пари на Валерия — но тя нямаше да ги приеме, а и в онзи момент той не бе в състояние да разсъждава трезво.

Във всяко стопанство, край което минаваше, питаше дали имат кон за продан. Няколко дни по-късно, срещу трите златни монети и петдесет от останалите рубли на Сергей, един селски стопанин склони да се раздели с як на вид жребец, заедно с едно одеяло, седло, юзди и мундщук.

— Той е малко своенравен — не му допада да тегли нито плуг, нито каруца — добави фермерът, когато приключваха сделката.

Както се оказа, на коня не му се нравеше твърде и да носи ездач. Но в своята младост Сергей бе научил достатъчно за конете, за да постигне разбирателство с животното. След известно подскачане и уговорки жребецът се успокои. Сергей го кръсти, Дикар което означава „див и необуздан“.

С течение на седмиците между човека и коня се установи някакъв вид съглашение. Сергей си напомняше, че язди разумно същество, а не обикновена вещ подобно на раницата, сабята или дрехите, които бе закупил от близкия град. Така че се стигна до следното споразумение: Конят щеше да го носи, а Сергей щеше да се грижи за нуждите му.

 

 

Зимата премина по-леко върху оседлания кон; Сергей носеше казашка куртка и бурка — дълга филцова пелерина, която го предпазваше от ветровете, понякога толкова силни, че заплашваха да го съборят от коня му. Но Дикар напредваше невъзмутимо, а щом конят бе способен да устоява на бурите, значи и ездачът му можеше да го направи.

Няколко месеца след като потегли на юг, точно преди пролетното затопляне, Сергей стигна до едно селище близо до бреговете на Дон. Тази малка общност изглеждаше като обикновено село, но само най-невежите разбойници биха дръзнали да припарят до тези мъже и жени и да попаднат сред най-страховитите бойци, които светът някога бе виждал.

Димът от комините се смесваше с падащия сняг, когато Сергей влезе в селището, минавайки между първите колиби от брезови трупи, сгушени под разпръснатите нарядко брезови и борови дървета. Сечището бе на около двеста метра от реката, разположено достатъчно високо, че да бъдат избегнати наводненията, ако Дон прелее извън бреговете си. Гората беше достатъчно близо, за да оформи преграда срещу вятъра при бурно време, но не чак толкова, че да осигури прикритие на враждебно настроени наблюдатели. Няколко момчета тичаха наоколо; възрастен мъж, загърнат във вълнено палто, седеше на един стол и пушеше лула.

Чувайки тропот на копита зад себе си, Сергей се обърна и видя приближаващ конник. Ездачът го настигна, спря до него и конете им продължиха редом. Един поглед върху конника бе достатъчен на Сергей да разпознае традиционното мъжко казашко облекло — меките кожени чевяки, или ботуши, и черкезка, черно палто с дълги ръкави, с колан и патрондаш на гърдите. Неговата бурка, която служеше като одеало, палатка или покривало за главата, пазещо го от зимните ветрове и палещото лятно слънце, бе прилежно сгъната върху седлото му. Носеше още и сабя отстрани, както и преметната през рамо карабина.

Неколцина яки наглед жени излязоха да посрещнат останалите ездачи, които ги следваха плътно. Няколко по-млади невести носеха пеленачета на гръб, оставяйки ръцете си свободни, за да се бият, ако е необходимо, какъвто беше обичаят.

Казакът, който яздеше до Сергей — около десет години по-възрастен, с мощно телосложение и дълга, рошава и буйна светла коса — кимна гостоприемно. Оглеждайки го добре, за да го прецени, Сергей почувства, че този човек би могъл да бъде или добър приятел, или опасен враг. Казакът запита с местен акцент, изяждайки някои срички:

— Само минаваш ли, чужденецо, или търсиш подслон?

— Идвам да се уча.

— Да се учиш на какво?

— Да се бия — отвърна Сергей.

Казакът се засмя и се обърна ухилен към неколцината ездачи, които бяха достатъчно близо, за да чуят:

— Е, дошъл си на точното място — каза той.

— И си намерил точния човек — каза един от другарите му.

Той се представи като Леонид Анатолиевич Чикаленко. Тъй като мъжете си търсеха някое леко забавление, същия следобед бе организиран двубой в плевнята — едно начинание в относително тесен кръг, с приятелски залагания сред зрителите. Сергей загуби първата среща и победи във втората, като с това изненада Леонид и зрителите, спечелвайки тяхното уважение. Третата бе счетена за среща с равен резултат. Сергей намираше Леонид за бърз, изкусен и хитър в тактиката си. Но собствената му интензивна физическа подготовка и тренировки добре му се отплатиха. Този двубой — първият с действителен противник след съкрушителното поражение в битката с хората на Заколев — повиши неговата самоувереност. Бе очаквал да се справи по-зле.

Сергей поднесе своите комплименти, казвайки на казака съвсем искрено, че той е един от най-трудните за побеждаване противници, с които се е борил, и че е научил много ценни неща по време на техния двубой.

Разделиха се като приятели, подхранвайки един в друг вярата, че по света има добри хора — и за един кратък миг Сергей усети порив да остане известно време тук, в това спокойно село, и да живее като един от тях. Но мигът бързо отлетя, защото пътят му го водеше другаде и не позволяваше такова забавяне.

Сергей имаше подобна опитност и в следващото казашко селище, а също и в по-следващото. Всяка победа разкриваше силата, бързината и ловкостта, които бе придобил през последните месеци, в които се бе борил със сенките. Но накрая Сергей осъзна, че за да победи Заколев и неговите казаци, трябва да постигне нещо повече. Приятелските двубои с един-единствен противник бяха едно, а битките до смърт с многобройни врагове — съвсем друго. Сергей се нуждаеше от нов наставник, подобен на Алексей, който да стои по-високо не само от другите хора, но също и от останалите казаци.

Той си припомни един разговор след вечеря с Леонид Чикаленко и неколцина други мъже. Докато съзерцаваха пращящия огън в огнището, Леонид каза:

— Чувал съм да се говори за един майстор на сабята, който живее сам в гората, на югоизток от река Дон — някъде в близост до едно малко селище — няколко колиби, не повече — сгушено сред хълмовете край Котелниково. Казаха ми, че този човек е пътувал много като млад… тренирал е със самураите в Япония… и се е добрал до посещение при техния последен велик атаман, техния Шогун, където разоръжил един от самураите им, преди войнът дори да успее да извади меча си.

— Името му? — попита Сергей.

— Никой не го знае със сигурност. Но съм чувал, че нарича себе си Разин.

24

Един мразовит мартенски ден през 1893 година Корольов се върна от лов с преметнат на гърба си еленов труп. Влизайки във временния лагер, той видя как един от новите хора, Стачев, голям пияница, се клатушка неуверено към своята колиба и пада по лице.

Странно, но начинът, по който падна Стачев, напомни на Корольов за онзи ден, когато Атаманът бе открил търсения от него човек — Иванов и жена му — и го бе проснал на земята по очи, а после го бе оставил жив. Глупава постъпка, но вече нямаше значение — отново бяха заминали далече на юг в по-топлите полета между Харков и река Днепър. Освен това, за Корольов Иванов не бе нищо повече от един червей, който със сигурност не си заслужаваше дори да бъде запомнен.

И все пак едноръкият гигант го бе запомнил заради промяната, настъпила у Стакос след онзи ден. Атаманът не само прие ново име — Дмитрий Заколев — но след като уреди тези стари сметки, настроението му се подобри. С изключение на една случка няколко дни по-късно, спомни си Корольов…

След всяко нападение, като предпазна мярка, Заколев пращаше разузнавача Томоров да се върне обратно по пътя, за да провери дали има някакви признаци, че са преследвани. След инцидента с Иванов, Томоров се бе върнал да докладва: „Видях само едно семейство, пътуващо с каруца… и един самотен мъж, който вървеше пеш, клатушкайки се.“

Когато Томоров видя изражението върху лицето на Заколев, разузнавачът бързо добави: „Не може да е бил същият човек, Атаман — косата му беше бяла, а самият той изглеждаше стар и болнав…“

Заколев изпрати Томоров да намери мъжа, да го убие и да се върне с трупа му.

Когато Томоров се върна с празни ръце, Заколев обяви, че бандата им незабавно ще се премести.

Месец по-късно намериха място за лагера си далеч на югозапад, близо до румънските Карпати. Оттам патрулираха границата като редови казаци. Освен това възвърнаха регулярните си набези, по един на всеки няколко месеца. Всичко се върна към обичайния си ход — включително и нощните кошмари на Заколев.

Корольов знаеше за неспокойния сън на Атамана; той считаше за свой дълг да знае всичко. Малкото мъже, които се домогваха да спечелят благоразположението му, както и жените, изпитващи ужас от него, бързо му докладваха всичко интересно, което са научили. Но не можеха да му кажат какво има в мислите на Заколев. Корольов би отрязал плитката си, за да разбере какво смущава съня на Атамана. Да, това би си струвало старанията. Той изучаваше Атамана така, както се наблюдава едно животно в естествената му среда. Но Заколев си оставаше една загадка, а Корольов не обичаше главоблъсканици. Той или ги решаваше, или безпощадно ги отстраняваше.

На първо време изглеждаше, че Заколев няма никакви слабости. Живееше като спартанец — вече не се интересуваше даже и от жени. Пиеше рядко. В действителност Атаманът сякаш бе пример за добродетелност, с изключение на своята склонност да избива евреите. Но както Корольов предполагаше, това просто бе в природата му: скорпионите жилят, а Заколев избива евреи.

Корольов намираше само един пропуск в защитата на Заколев, и това бе странната привързаност на Атамана към децата. Заколев наистина харесваше малките зверчета, особено все още сучещите хлапенца, които нищо не разбираха и можеха да се усмихват и гукат в лицето на самия дявол. Едва когато преминеха периода на ранното детство и Атаманът видеше страха в очите им, той спираше да се интересува от тях, освен като слуги или като нова кръв, която да продължи династията му.

Сред онези, родени или осиновени от племето, Атаманът изглеждаше особено увлечен по две от новите деца — едно момче, Константин, и едно момиче, което бе кръстил Полина. Веднага след като я донесоха — когато се чу плачът й в нощта — Заколев обяви детето за свое. Той заяви, че жената на име Елена е майка на детето, но че за неговата дъщеря ще се грижи Шура, тъй като на по-възрастната жена повече й прилягат майчинските задължения.

Веднъж, след като невръстното момиченце сграбчи пръста на Атамана, той отбеляза с бащина гордост: „Силно бебе е, нали?“ Шура се съгласи, както винаги. Каквото и да кажеше Атаманът, се превръщаше в истина.

Вече над четиридесет години, Шура беше най-възрастната и първата от жените, присъединили се към бандата. Обезобразена от белези по бузата и врата и останала само с една гърда в резултат от изгаряния в детството, тя бе приятелка на Големия Йергович, единственият друг по-възрастен в племето. Той не одобряваше, че по-младите мъже се натрапват на горката жена с похотливите си желания, но така стояха нещата. За нейно щастие, тя бе една от малкото жени, на които Корольов не обръщаше внимание.

Шура беше цапната в устата и обичаше да се оплаква на висок глас пред всеки, който би я изслушал. В повечето случаи си приказваше сама. Внимавайки да не се оплаква пред Атамана, тя мърмореше за дреболии като времето или разбърканите коси на момичетата, докато дърпаше и разресваше заплетените им кичури. Момичетата бягаха в обратна посока, когато видеха Шура с нейния дървен гребен.

Останала вдовица преди години, когато мъжът й бил убит в пиянска свада, Шура бе последвала своя син, Томоров, когато той тръгна със Заколев. Атаманът не й позволяваше никакви майчински глезотии. „Ако децата, за които се грижиш, се превърнат в проблем“ — й каза той, — „те ще бъдат изоставени“. Тя разбираше какво означава това. Разбираше още и че когато момичетата пораснат достатъчно големи, за да привличат всеки мъж, те ще бъдат използвани така, както мъжете пожелаят.

Всички освен малката Полина.

Другото любимо дете на Атамана, Константин, си държеше на положението и играеше ролята на удивено мъниче. Тази роля бе напълно естествена за това любопитно момче с големи тъмни очи и чорлава коса в същия цвят. Понякога Заколев се усмихваше, поглеждайки момчето; друг път Атаманът изглеждаше изпаднал в меланхолия — но защо, Коралов не можеше да отгатне.

От своя страна, гигантът едва успяваше да търпи проявите на сантименталност у Атамана — когато милваше любимците си по главата и настояваше да го наричат „татко Дмитрий“. Беше отвратително. И все пак, Корольов се радваше, че е открил поне този недостатък, защото веднъж щом разбереш какво обича един човек, вече знаеш къде да забиеш ножа.

Корольов мразеше още и страстта на Заколев да си присвоява вещите на мъртвите евреи. Да убиваш бе едно, но да се държиш като обикновен крадец — нещо съвсем друго. А и начинът, по който Атаманът трупаше тези трофеи в лагера, бе лишен от всякакъв смисъл. Да вземаш пари, злато, скъпоценности, това можеше да го разбере — но да ламтиш за мръсни вещи, дневници и снимки на онези, които си убил? Дрънкулки и сувенири? Корольов не бе суеверен глупак, но всеки беше наясно, че човек не бива да мъкне такива неща в лагера.

Въпреки че Атаманът с времето бе станал по-ексцентричен, той продължаваше да си тежи на мястото — а набезите продължиха, както и по-рано: разузнавачите все така яздеха с поне два дни преднина — на север, на юг, на изток или запад, но никога два пъти подред в една и съща посока. Набелязваха местоположението на усамотени хижи, колиби или малки стопанства, наблюдавайки от разстояние, докато успеят да установят какви хора живеят там и дали са евреи. Понякога един от разузнавачите оставяше своя кон при останалите и отиваше пеш до вратата да попита за някаква посока. Ако видеха жени, толкова по-добре.

Впоследствие към бандата се присъединиха още две други жени, Океана и Татяна — отегчени момичета, изтръгнати не без тяхното съгласие от родните им села. Сега четири от общо деветте деца в племето бяха родени от Елена, Оксана или Татяна, но никой вече не им водеше сметка.

Въпреки че изглеждаха нормално, мъжете и жените от лагера на Заколев бяха извън обществото и закона. Твърде благосклонни към своите себеподобни, те бяха отхвърлили всякакво лустро на цивилизацията в търсене на плячка. Убивайки по заповед на Атамана — някои неохотно, а други с удоволствие — те бяха предали душите си на Дмитрий Заколев, превърнали се в продължение на неговия ум, в слуги на неговата воля.

25

Сергей пое с коня си на юг покрай реката, а после на изток, където откри още няколко казашки селища. Възнамеряваше да потърси още двубои, но после размисли. За да побеждава казаци, трябваше да постигне много повече от тях. Това означаваше да открие майстора на сабята Разин. Споменаването на този човек от страна на Леонид Чикаленко изглеждаше повече от случайно. Сега, след като се бе посветил на тази цел, той се впусна в издирването с всеотдайна страст.

Обаче търсенето на няколко малки колиби, сгушени сред гората, не беше проста задача. Сергей разпита много от местните хора, но техните напътствия бяха неясни и противоречиви. След три месеца започна да се съмнява, че този човек изобщо съществува. В края на краищата, бе чувал легенди за много велики войни, но повечето бяха измислици. И все пак продължи търсенето.

Няколко седмици по-късно, натъквайки се на група колиби в гората, Сергей усети как пулсът му се ускорява — това най-вероятно бе търсеното от него селце. Виждайки една старица да наднича иззад недодялана врата, той я попита дали е чувала наблизо да живее изкусен майстор на сабята. Известно време тя го гледаше втренчено, сякаш опитвайки се да отгатне намеренията му — а после посочи един сламен покрив в далечината, едва забележим сред дърветата. Вратата й се затвори, преди да успее да й благодари.

Сергей стигна до колибата, слезе от коня и почука леко на вратата. Никакъв отговор. Той пак почука. Изведнъж усети парлива болка от върха на сабя между лопатките на раменете си.

Сергей си мислеше да се завърти и хване острието, както бе обучен, но после промени намерението си. Ако този майстор на сабята искаше да го убие, вече щеше да го е сторил. Един дрезгав глас рече зад гърба му:

— По каква работа си тук?

— Искам да се уча от майстора на сабята Разин — каза той. Върхът на острието се заби по-дълбоко в кожата му.

— Кой те изпраща?

— Един… един казак… той беше чувал за Вашите умения…

— Аз не обучавам. Върви си! — Като дръпна сабята, мъжът мина покрай него и затвори вратата на колибата си.

Сергей отново почука.

— Върви си! — повтори мъжът с гърлен глас — страховито ръмжене, което накара Сергей да потръпне. Но той все пак настоя.

— Ако мога да обясня — вярвам, че ми е било писано да уча от Вас…

Вратата се отвори със скърцане.

— Не ме притеснявай отново! — изрече грубият глас. Сергей отново успя да зърне само изпъкнали скули, пламтящи очи, загоряла от слънцето кожа и бръсната глава преди вратата отново да се затръшне.

Сергей бе открил своя майстор на сабята — единственият учител, от когото зависеше дали Сергей щеше да успее… или да се провали. Бе го търсил в продължение на твърде много месеци, за да се откаже сега. Спомни си нещо, което бе казал Алексей — или може би чичо му Владимир? „Войнът трябва да се отдава на всяко дело докрай“.

Пропит от чувство за съдбовност, Сергей реши не мърда от мястото си, докато Разин не го приеме за свой ученик или докато не умре.

Дикар не се бе писал доброволец за такава тежка задача, затова Сергей отведе жребеца на двадесет метра разстояние, близо до един поток в гората, и го спъна с букаи на сушина под боровите дървета. Беше студено, но не мразовито; ако не се разразеше някоя закъсняла виелица, на Дикар щеше да му е достатъчно топло със зимното покривало. Предишния ден той бе изял щедра порция сено в една ферма, а можеше и да пасе на брега на реката.

Сергей се върна и седна с кръстосани крака, облегнал гръб на едно дърво, пред колибата на този саможив майстор на сабята. Измина час… два часа… четири часа. Тялото му изстина и се схвана, а после се вцепени. Вече не усещаше ръцете, нито краката си. Ту започваше да трепери, ту преставаше, а после му се додряма. По някое време през нощта падна, а после си наложи отново да се изправи мъчително до седнало положение. Това действие раздвижи малко кръвта му и докара остро болезнено усещане по всичките му нерви.

Огладня, но гладът премина. Новият ден, ясен и студен, донесе поток от спомени — някои добре дошли, а други не: Аня и Сергей, които се разхождаха и се смееха из облените в слънце улици на Санкт Петербург… после дойде кошмарът и видя бездушната усмивка на Заколев, а също и Корольов, който разкъсваше дрехите й…

Сергей се поизправи и решителността му стана твърда като стомана.

Докато слънцето пъплеше високо над главата му и даваше оскъдна топлина, му хрумна мисълта, че Разин дори не знае за неговото присъствие. Майсторът отшелник можеше да е заминал нанякъде. Точно когато се надигнаха тези тревожни мисли, чу вратата да се отваря; после тихи, едва доловими стъпки да се отдалечават навътре в гората, а по-късно да се завръщат. Не, Разин не можеше да не е забелязал бдението на Сергей, но очевидно не му обръщаше внимание.

Когато дойде следващата нощ, Сергей вече не бе сигурен дали може да помръдне дори ако поиска. Езикът му се извиваше между напуканите устни, търсейки вода, па дори и само тази от редките снежинки. Към зазоряване времето престана да има някакво значение. Светлина, тъмнина. Още една нощ, а после трети ден. В моментите на ясна мисъл между хаотичните фантазни образи Сергей се питаше дали не си е изгубил ума. Къде свършваше решителността и къде започваше манията?

Денят отмина. Отново падна мрак. Той се носеше безцелно навън и навътре в съзнанието си. После видя лъч светлина, а след това нищо не си спомняше.

Един глас го повика обратно в света.

— Е, добре — рече гласът, идващ някъде отдалеч. Изведнъж се чу по-силно:

— Не искам трупът ти да ми усмърди наоколо. Ставай!

Сергей се опита да помръдне, но не можа. Усети как силни ръце го повдигат, но не можеше да стои изправен. Така че Разин го остави да седи и се върна с кофа вода. Изсипа по-голямата част от нея върху главата на Сергей — сякаш небето се изливаше върху него и събуждаше ръцете и краката му. Сергей не можеше да усети дали водата е гореща или студена. После Разин му даде да пийне глътка.

— Не твърде много! — каза той рязко.

След време Сергей бе в състояние да помръдне още малко. Разтъркваше краката си все по-енергично. Накрая се претърколи и стана с голямо усилие, замаян и отмалял. Разин го заведе в колибата и му даде една изсушена кайсия.

— Сдъвчи я бавно! — каза той, подавайки на Сергей топъл чай и кубче захар, през което да сърба течността по руски маниер.

— Седни там! — рече той, посочвайки на Сергей масивната камина. Над огъня висеше голяма желязна готварска тенджера. Вътре димеше зърнена супа със зимни зеленчуци и малко месо.

— Разбъркай добре супата, а после сипи и за двама ни! — нареди той и остави Сергей за малко сам.

Той направи това, което искаше Разин.

Когато се върна, Разин каза на Сергей да яде край огъня; самият той щеше да се храни на своята малка маса. После му даде да пие още вода.

Когато Сергей привърши с храненето, Разин му нареди да измие и двете купи, добавяйки:

— Може и да склоня да те обучавам… Ще видим… После посочи готварската тенджера над огнището.

— Най-важното — за моята супа всяка вечер.

Той показа на Сергей запасите си от ечемик, овес и „каша“ — булгур от елда — както и малка градина със зимни зеленчуци, за които щеше да се грижи. Посочи към външната тоалетна:

— Поддържай я чиста!

Значи Сергей трябваше да готви храната на Разин, да бърше пода, да пере дрехите му и да чисти тоалетната.

След това Разин каза, посочвайки към колибата на старицата и малката плевня край нея:

— Дръж коня си там. Сега иди и се погрижи за него. После се върни и се заеми с домакинските си задължения.

Сергей се надигна и излезе от хижата. Погрижи се за Дикар, като го нахрани с порция овес и ечемик, а после го заведе в малката плевня, където махна от него седлото и одеалото. След това се върна в хижата.

 

 

През следващите няколко дни Сергей се стараеше максимално да удовлетвори този жилав стар войн, но без никакъв успех. Разин винаги изглеждаше раздразнен, излайвайки заповед след заповед. Без никакъв коментар или оплакване, Сергей готвеше супа, разбърквайки зеленчуците и булгура с голяма дървена лъжица, като я похлупваше с тежкия железен капак, за да покъкри. Опитвайки супата, Разин само изсумтяваше. След като се нахранеше, показваше с още едно изсумтяване, че Сергей също може да си сипе от нея.

Между домакинските задължения Сергей ходеше в гората за храна, като събираше яйца и хващаше по няколко заека. Успяваше още и да разходи Дикар, да проучи близките околности и да направи няколко упражнения за гъвкавост.

Седмицата мина; след това седмиците станаха две, а после и три. Сергей надхвърли изискванията на Разин и направи някои прости подобрения и ремонти — поправи вратата и един разклатен прозорец, който се блъскаше от вятъра. Но след всичкото бърсане на под, чистене, пране, сгъване на дрехи и готвене, Разин не спомена нищо за неговото обучение.

Отминаха още четири седмици; вече бе средата на май. Повече не можеше да чака. Една вечер, докато сервираше храната, Сергей каза:

— Учителю Разин, надявам се, че…

— Не „Учителю Разин“ — прекъсна го майсторът на сабята. — Само Разин.

Сергей кимна, а после продължи:

— Дадох най-доброто от себе си, изпълнявайки своите задължения… Надявам се, че си доволен от работата, която съм свършил.

Разин отговори с изсумтяване.

— Трябва да знам дали съм заслужил правото да се обучавам при теб.

Разин изгледа Сергей така свирепо, че косъмчетата на врата му настръхнаха. После тръгна да се обръща, за да се отдалечи, но въпросът увисна без отговор, затова Сергей добави:

— Тръгнал съм на мисия; не мога да отлагам още много. Това е въпрос на живот и смърт.

Разин се обърна, за да погледне Сергей.

— При вас, младите хора, винаги е въпрос на живот и смърт.

Сергей реши да му разкрие целта си; изглежда, че нямаше друг начин да си спечели съдействието на Разин.

— Неколцина мъже, представящи се за казаци, погубиха семейството ми. Те ще убият още много невинни хора. Трябва да ги спра. Ти обеща да ме обучиш…

— Нищо не съм обещавал! — каза Разин, а после гневно напусна стаята.

Сергей се намираше в задънена улица. Дали този старец не бе някой шарлатанин? Дали не използваше Сергей, правейки го на глупак? Дали не бе пропилял цялото това време за нищо?

Същата вечер, докато Сергей седеше край огъня, разбърквайки супата, внезапно бе ударен по главата с такава сила, че ударът го събори почти в безсъзнание. Слисан, мислейки, че някой дървен труп е паднал от тавана, той се претърколи.

Над него се извисяваше Разин с дървена тояга в ръка.

На лицето на този човек не беше изписано нищо — никакво мръщене, никакъв гняв. Той спокойно се обърна, отиде до стола си, облегна тоягата на стената и седна. После извади една книга и започна да чете. Сергей протегна ръка към разкървавената си глава и напипа голяма надигаща се цицина.

Значи Разин бе умопобъркан. И подъл. Сергей тъкмо се канеше да тръгне към вратата, когато нещо го задържа да остане. В края на краищата вече бе паднала нощта; на сутринта щеше да мисли по-ясно.

Щом се унесе в сън, и бам! — събуди се в паника, седнал в леглото, размахвайки ръце срещу празното пространство. Зърна гърба на Разин, който връщаше към кушетката си.

Разтърквайки удареното място на пищяла си, Сергей най-сетне отново потъна в неспокоен сън, но тъкмо преди зазоряване бе събуден по подобен начин с нова контузия. Като се прозяваше, той излезе навън за сутрешното си потапяне в потока. Ледената вода притъпи усещанията на пламналото му от болка тяло.

Този ден, както и всеки следващ от тази седмица, винаги, когато Сергей бе разсеян или замислен, Разин го удряше, бърз и тих като вятъра. Сергей би се защитил, но Разин все го хващаше в момент, когато не внимава. Болката се превърна в нещо толкова постоянно, че Сергей забрави какво значи да не я чувстваш.

Всеки път, когато почти бе готов да прекрати това унижение, Сергей си напомняше, че не е затворник — че във всеки един момент може да излезе, да яхне Дикар и да си отиде. Тази мисъл го задържаше да не замине. Още ден, още час, още минута. Може би това беше посвещение за всички кандидат-ученици — някакъв тест за искреност. Ако го минеше, Сергей бе сигурен, че Разин щеше да го научи на нещо стойностно.

Ударите се сипеха денонощно — десет, двадесет, тридесет — докато им изгуби бройката. Междувременно продължаваше да изпълнява своите задължения и спеше с полуотворени очи.

Две нощи по-късно Сергей рязко отвори очи, без да знае защо. Не почувства Разин да е наблизо, така че се накани отново да заспи. Но точно тогава му хрумна идеята, че би могъл да обърне играта…

Отне му почти двадесет минути да измине онези пет-шест метра от своята постеля до леглото на Разин, вървейки пипнешком сред гъстата тъмнина. Предвкусвайки изненадата, която щеше да предизвика, Сергей надигна сламената възглавница, която носеше, и замахна с нея надолу…

Тя удари едно празно легло. Къде беше Разин?

Космите на врата на Сергей отново настръхнаха, когато осъзна, че старецът може би дори в този момент го дебне в мрака — но не с тояга, а със сабя. Сергей се завъртя…

Там нямаше никого. Разочарован, той се върна при своя дюшек, където откри Разин, заспал в постелята му.

Сергей не дремна нито миг през остатъка на нощта. А през деня беше в постоянно състояние на неспокойна бдителност и тревожност, очаквайки удар във всеки един момент, заобикаляйки ъглите пипнешком, готов да вдигне ръка в защита.

Тогава, когато най-малко го очакваше, то се случи: Една вечер, точно когато надигаше капака на тенджерата, за да разбърка чорбата, ръката му внезапно вдигна похлупака над главата му точно в мига, когато върху него се стоварваше ударът на Разин. Тоягата издрънча, срещайки железния капак. Изненадан, Сергей се обърна и видя майстора на сабята да го гледа втренчено.

Широка усмивка се разля по лицето на Разин.

Окуражен, Сергей каза:

— Това значи ли, че моето обучение може да започне?

— Не — отговори Разин. — Обучението ти приключи. Чак тогава Сергей схвана какви възможности крие дарбата, дадена му от Разин. Всички тези атаки… през цялото това време… майсторът на сабята го бе учил да се движи по инстинкт. Това беше методът, скрит зад външното му безумие.

Щом като посвещението му бе завършено, Сергей Иванов бе готов да си тръгне. На следващата сутрин Сергей бе оседлал Дикар и тъкмо се канеше да го яхне, когато усети някого зад гърба си, обърна се и видя Разин да стои наблизо.

Разин изсумтя одобрително.

— Добре. Не съм си изгубил времето с теб.

— Значи мислиш, че съм готов да се изправя срещу онези мъже?

— Разбира се, че не! Но може би си готов да се учиш…

Разин бе човек на малкото думи, затова Сергей си помисли, че той е свършил. Но докато яхаше Дикар, Разин добави:

— Има един учител — много по-добър от мен.

— По-добър със сабята ли?

— По-добър във всичко. В каквото и да е. В нищо. Видях го да се бие срещу стотина противници… никога не бе победен. Можеше да хвърли човек на земята, без да го докосне.

Разин отново направи пауза.

— Някога живееше на остров Валаам… сред Ладожкото езеро. Може и все още да е там…

Разин спря дотук, решавайки, че е казал достатъчно. Като кимна с глава, той се обърна и изчезна в гората.

26

Докато Дикар го носеше на запад към река Дон, Сергей си мислеше за двете големи пътувания, които бе направил към южна Русия — след като избяга от училището и сега, преследвайки Заколев и останалите. Те най-вероятно извършваха своите набези в този южен район, в еврейските колонии на запад. Сергей отново се сети за последните думи на Разин. Но нямаше никакво намерение да препуска отново хиляда километра на север, за да търси някакъв мистериозен войн от минали времена, на някакъв остров сред Ладожкото езеро — още един учител, който най-вероятно така или иначе нямаше да го обучава.

Но при споменаването на Ладожкото езеро — на по-малко от сто километра от ливадата, където жена му и детето му лежаха в студената земя — го прониза остра и мъчителна болка. Не, нямаше да отлага повече своето преследване. Той обърна коня си на запад.

През този май на 1893 година Сергей прекоси Дон и пое на юг към Украйна, басейна на река Днепър и еврейските територии.

Два дни по-късно съзнанието му най-сетне обхвана чудовищните размери на тази задача: Сергей проследи с пръст няколко сантиметра върху своята карта. Колко лесно нокътят му прекосяваше хълмове и морета, прелиташе над степи, гори и стопански земи. Но когато огледа терена пред себе си — реки, на които трябваше да намери брод, каменисти склонове и обширни пространства земя — той осъзна колко малък бе шансът да открие своите жертви. С нищо, на което да се опре, освен слухове — това бе като да се опитваш да хванеш муха, която някой е видял да бръмчи в някаква стая преди три дни.

След месеци яздене по зигзагообразен маршрут — минавайки край Харков, Полтава, Киев и кръстосвайки района, Сергей не бе постигнал почти никакъв напредък. Един евреин, собственик на магазин, бе чул да разправят за казашки разбойници на запад; други местни жители бяха убедени, че такива мъже последно са били забелязани на изток… или на север… или на юг. Един фермер разказа, че е чул от приятел, който бил чул от друг приятел за фантоми, които препускали в нощта, за да убиват и палят, а после изчезвали в мъглата преди да се развидели.

Мина още една година, една цяла вечност от дни, в които надеждата се стопяваше с течение на часовете и умираше с всеки залез, а после се възраждаше, но започваше да гасне още с идването на зората. През август 1894 година, под лъчите на палещото слънце, докато избърсваше челото си, а потта смъдеше в очите му, Сергей си помисли с копнеж за зимните снегове. Дикар бе жаден и се инатеше, опъвайки юздите и навеждайки глава при всяка следа от вода. Лятото премина много подобно на предшестващата го пролет.

Същата есен, сред откритите полета, яздейки от едно селище към друго, Сергей стана на двадесет и две години. Откри руините на няколко стопанства, но нищо повече. Докато пристигнеше някъде, вече нямаше останали никакви следи, нито дири. Може би онзи фермер бе прав; със същия успех можеше да тича след призраци.

През лятото Сергей бе спал под звездното небе; ала сега, след като задухаха есенните ветрове, двамата с Дикар намираха подслон в плевнята на някой стопанин, когато това бе възможно.

Този декември, след като отбеляза на картата си опожарените селски стопанства, които бе открил, и постави точки там, където хората бяха чували слухове за нападения, Сергей се надяваше, че ще се появи някаква смислена схема, но не откри никаква система. Обезкуражен, той продължи да язди напред. Не можеше да стори нищо повече.

Щом започна да се сипе рядък снежец близо до Виница, на бреговете на южната река Буг на югоизток от Киев, един селски стопанин съобщи на Сергей новината, че е починал цар Александър III и е започнало царуването на Николай II. Междувременно Сергей продължи с преследването.

 

 

Към края на тази дълга зима, растящи съмнения тласкаха Сергей към все по-дълбока депресия. Той бе тренирал. Бе се борил с ловки казаци. Разин бе изострил инстинктите му. Но Сергей не бе по-близо до откриването на Заколев, отколкото в деня, когато бе изгубил следите им преди три години. Дали бе пропилял цялото това време? Дали трябваше да прекара още три години, или пет, или десет като тях?

Дори Дикар крачеше вяло, като кон без ездач. Бледото слънце нямаше сили да разтопи реките, нито да стопли костите му. Но Сергей яздеше напред въпреки гаснещите надежди, под сиви небеса, сред сипещи се снегове. Имаше мигове, когато вярваше, че вече е умрял и сега язди през чистилище, пълно с изгубени души. Тази нощ, мислейки за Аня, той хвана главата си с ръце и зарида.

Но пролетта все пак дойде, а после и ново лято, и тези сезони донесоха ако не надежда, то поне топлина. Тогава, в един следобед през октомври, когато задуха вятър, а от небето заплашваше да се излее студен дъжд, Сергей издигна бивак в гората край малко градче. Спъна Дикар с букаи, за да пасе, а после, за да раздвижи краката си, тръгна с намерение да се разходи из селището, където можеше да открие някаква нишка или късче информация, или може би приветливо лице.

Отвън, тъкмо пред стените на града, той се натъкна на четирима мъже, грубо облечени, които се шляеха като пияни. Сергей продължи да гледа напред, но един от мъжете препречи пътя му и го заговори:

— Защо идваш в селото ни, чужденецо? Храна ли ти трябва, водка ли, или жени?

— Ще намериш водката за по-добра от жените! — каза един от останалите, като сръга с лакът първия, който явно беше техният главатар. И четиримата се разсмяха.

Сергей се усмихна. Но когато се опита да ги заобиколи, настроението им внезапно се промени. Още един човек застана на пътя му. После главатарят обясни:

— Трябва да си платиш налога, за да влезеш в града по този път.

За да си спести главоболията, Сергей сви рамене и се обърна, за да си ходи, ала останалите препречиха пътя му.

— В тази посока е даже по-скъпо — каза един от тях, най-едрият.

— Не искам да ви създавам неприятности — каза Сергей. — Аз само търся една банда…

Главатарят го прекъсна, погрешно взимайки учтивостта на Сергей за слабост или страх:

— Може би не ни чу добре. Трябва да ни платиш. Веднага.

Очевидно тези грубияни бяха твърдо решени да оберат Сергей и да го набият на това отгоре. Той спокойно ги наблюдаваше как го измерват с поглед — един самотен, белокос човек.

— Не искам никакви неприятности — каза Сергей. — Просто ме пуснете да мина и ще ви пожелая приятен ден.

— Не и без твоя налог — рече самозваният главатар, като издърпа нож от колана си. Той се приближи; останалите го последваха. Точно в момента, в който главорезът с ножа пристъпи напред, Сергей ритна коляното му от вътрешната страна, като го накара да изгуби равновесие; после сграбчи косата му, хвана ножа и го издърпа от ръката му, завъртайки го. След като го обезоръжи, Сергей го хвърли на земята. Останалите, изненадани, бяха хванати неподготвени, давайки на Сергей време да се справи с двамата, които бяха най-близо до него. Единия зашемети с три удара, а другия отблъсна с ритник. После четвъртият главорез успя да го порази в гръб — удари главата на Сергей отстрани — и за миг всичко потъна в мрак. Вече на земята, Сергей усети ритник отстрани, а после още един.

Както лежеше там, покрил главата си с ръце, Сергей видя да прелитат в съзнанието му образи от миналото, когато бе понесъл други такива удари от страна на превъзхождащите го числено хора на Заколев. Внезапно изпаднал в ярост — което може би и спаси живота му — Сергей рязко се претърколи, изплъзвайки се от тези мъже, а после се изправи срещу тях. Повали първия, който се приближи до него, после обезвреди втория, като стовари тежко петата си върху бедрото му. Третият мъж му отправи непохватен, кос удар. Сергей сграбчи крака му и го усука — чу пращене и вик от болка. После ръката му инстинктивно се вдигна и отблъсна един удар с юмрук, за който дори не знаеше, че приближава. Ритайки с пета назад и нагоре, той уцели слабините на един друг мъж зад него. В този момент последният, все още изправен, нападател загуби куража си — и те всичките се отдалечиха намръщено, накуцвайки.

Дишайки тежко, Сергей бързо огледа пораженията: главата го болеше, а ушите му бучаха — щеше да го боли и на следващия ден — но нямаше никакви травми, които да го извадят от строя. Като се отърси от случилото се, той продължи напред, влизайки в града, за да разпита по обичайния начин. Не успял да научи нищо повече от това, което вече му бе известно, той се завърна в гората, за да прекара още една тиха нощ в компанията на Дикар, както бе правил много нощи преди това.

Тази вечер изпод навеса си Сергей съзерцаваше пламъците на пращящия огън. Мислеше си за четиримата арогантни пияници, които почти го бяха пребили. „Никога не подценявай своя противник“ — измърмори си той под носа, припомняйки си съвета на Алексей от преди години. После му хрумна още една крилата мисъл: „Чувам и забравям; виждам и запомням; правя и разбирам“.

Сега Сергей разбираше, че пияни или не, онези мъже най-вероятно са били войници в младостта си, заякнали в отминалите битки. Беше ги подценил — една почти фатална грешка и урок, който никога нямаше да забрави.

Собственият му боен опит се свеждаше до момчешки двубои по борба, няколко сбивания и схватката му със Заколев извън границите на училището преди много време, а после и пълното поражение от него и хората му…

Очите на Сергей натежаваха, а пред вътрешния му взор прелитаха картини от обучението му през последните месеци: борбата със сенки, Леонид и Разин. Тогава отново чу думите на майстора на сабята — за онзи учител по бойни умения на един остров сред Ладожкото езеро…

Той изпадна в лека неспокойна дрямка и сънува, че се бие с призраци… петима Заколевци, десетима Корольовци, а после ставаха все повече и повече, и повече…

След това изчезнаха и той се озова легнал върху сламената си постеля в колибата на Разин, неспособен да помръдне, вперил поглед нагоре към майстора на сабята, който, изправен над него, тъкмо щеше да го удари — но не с тояга, а със сабя. Сергей гледаше като хипнотизиран как Разин замахва надолу със сабята…

Събудил се рязко от пукот, който звучеше като изстрел на пистолет, все още полузаспал, Сергей метна тялото си настрани, за да избегне очаквания удар на Разин, и точно тогава един голям клон се прекърши шумно и падна долу с тъп звук, като смачка навеса, под който бе спал само преди секунди. Земята се разтърси от удара. Сергей скочи на крака, объркан, донякъде очаквайки да види Разин там, докато сънищата и реалността се отделиха едно от друго.

Той пое дълбоко дъх и в съзнанието му започна да се оформя ново решение. После се обърна към Дикар, но само за да открие, че сънищата и реалността отново се бяха смесили по ужасяващ начин. Тялото на Дикар лежеше смазано и разкъсано под падналия клон на дървото. Втурна се към жребеца, но не откри никакви признаци на живот.

Използвайки лопатката си, Сергей копа половината ден, потънал в дълбока печал. Когато бе изровена голяма площ, той претърколи своя храбър и верен кон в плиткия гроб. Накрая го покри с пръст и изрече няколко думи:

— Ти ме носеше на гърба си в дългите пътувания, доблестни приятелю, и никога не се оплакваше.

Обзе го чувство на загуба. В живота си бе загубил твърде много — родители, дядо, съпруга, дете — а сега и това невинно животно, един добър и верен спътник.

Острата болка от загубата още веднъж напомни на Сергей за целта на неговото пътуване. Не че му беше необходимо още някакво напомняне. След като съблече пропитите си с пот дрехи, той се потопи в ледения поток, а после бързо се облече и изяде последните остатъци от хранителните си запаси. След това тръгна пеш, оставяйки седлото като знак, че там е гробът на коня му. Пое по протежението на река Дон, отново на север.

Разин беше прав, помисли си Сергей; не съм готов да се изправя срещу Заколев и останалите. Не и преди да намеря учителя на остров Валаам. Ако той изобщо съществува.

Докато преброждаше морето от хълмове и прекосяваше широките равнини, в ума на Сергей се зароди едно ново прозрение: за да победи Заколев и подчинените му хора, не бе достатъчно само да тренира с някой майстор. Той самият трябваше да стане такъв.

Отне му още шест месеца да стигне пеш до Санкт Петербург. При всяка стъпка от мъчителното, дълго хиляда километра пътуване, Сергей призоваваше на помощ всичките си умения по оцеляване и цялата си воля. Приведен срещу мразовитите зимни ветрове, когато приближи града, той вече бе уморен до мозъка на костите си. Пристигна там също толкова занемарен, колкото и предишния път, с брада и дълга бяла коса.

Да се срещне с Валерия и Андреас беше изключено; нямаше да отваря стари рани. Много по-добре бе да ги остави примирени със загубата си, доколкото бяха успели да го постигнат. Нито пък щеше да наеме стая за през нощта. Малкото останали рубли щяха да му потрябват, за да си плати возенето с лодка през Ладожкото езеро до остров Валаам.

Малко преди здрачаване той стигна до ливадата и гроба на семейството си на брега на Нева. Мястото сега бе избуяло в трева, но могилката все още бе там. Преди да заспи, Сергей седна до започналата да се руши от природните стихии купчинка пръст и заговори на Аня. Мислено поднови брачната им клетва и отново обеща, че смъртта й ще послужи на някаква висша цел.

Поднови още и обета си да спаси живота на други невинни хора, като отърве света от Дмитрий Заколев и неговите привърженици. После пожела на Аня лека нощ — така, както го правеше, когато все още бе жива: „Ти си моето сърце“, каза й той, като се протегна и докосна земята, където почиваше тя.

Тази нощ сънищата му бяха спокойни и тъжни, изпълнени с обич и копнеж. Чувстваше Аня до себе си, ръката й погали косата му, а целувките й успокоиха челото му, докато духаха нощните ветрове.

И така, през пролетта на 1896 година Сергей отиде до пристана и се качи на следващия кораб за манастирския остров.