Дан Милман
Пътуванията на Сократ (11)

Разкрития от последвалите години

Всичките ми баби и дядовци, общо четирима души, произхождат от Украйна, но бях особено близък с родителите на майка си. Когато бях момче, дядо Аби ми разказваше истории, докато чупехме орехи от дървото в задния им двор. Подобно на много емигранти от тази държава, той не говореше много за Украйна или за Русия, но разказваше за по-незначителни, по-лични събития, които можеха да са се случили навсякъде — за някакъв кон, който много е искал да язди, за любимата си река, в която се е научил да плува, скачайки от гребна лодка в хладните, прозрачни води. Той будеше въображението ми с фолклорни приказки, като онази за птицата с цветовете на дъгата, която никой не можел да хване, освен умно и търпеливо момче като мен…

Дядо Аби почина, когато бях на четири години.

Баба ми, която наричахме Бабу, не разказваше истории. Но правеше най-хубавите сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр и беше експерт по почистването на сгъвките зад петгодишните ми уши. Спомням си Бабу с обич и топлота — белокоса старица, която носеше рокли на цветя.

Щом пораснах и отидох в колеж, не виждах често Бабу чак до началото на 70-те, когато се върнах в южна Калифорния за известно време. Тогава беше на около осемдесет години и през повечето време беше на легло, а зрението й бе силно отслабнало, затова й четях от една от многобройните си творби, които подготвях.

Един неделен ден реших да й почета от една ранна чернова на тази книга, която беше отчасти съставена по дневника, даден ми от Сократ, съдържащ някои подробности за неговия живот. Тъй като сюжетът се разгръщаше в Русия, нейната стара родина, си помислих, че на Бабу това ще й достави радост. Започвайки, изобщо не бях сигурен, че слуша особено внимателно — не и преди да спомена за първи път името Сергей Иванов. Чувайки това име, Бабу се наведе напред, а замъглените й очи се отвориха широко.

— Добре ли си, Бабу? — попитах аз.

— Да, да — продължавай нататък — каза тя, вперила поглед в празното пространство.

Името Сергей Иванов не е чак толкова рядко срещано в Русия, затова реших, че вероятно е познавала някого с това име.

Чак когато заговорих за момчето, Константин, Бабу вдигна ръка и ме прекъсна:

— Спри веднага! — каза тя.

Никога преди не я бях чувал да говори с толкова категоричен тон. Ала вниманието ми не бе привлечено само от нейния глас — старите й очи бяха пълни със сълзи. Бършейки ги внимателно с кърпичка, Бабу започна да ми разказва за своето детство и за живота си…

Нейната история разкри повече, отколкото можех да се надявам или въобразявам относно семейните тайни и наследството ми.

Още на борда на парахода за Америка Константин срещнал един добре облечен политически емигрант от френска Канада. Този човек, мосю Гоге, притежавал компания за моден дизайн. След като разгледал внимателно и подробно няколко от скиците на Константин, Гоге още на момента му предложил работа — да рисува илюстрациите във фирмения му каталог.

И тъй, веднага след пристигането си в Ню Йорк, Константин и Полина емигрирали в Торонто, където наели малък апартамент.

По-късно Полина родила две дъщери. През 1916 година семейството им пропътувало през Канада до Ванкувър, Британска Колумбия. Оттам в края на краищата се преместили на западното крайбрежие на Съединените щати.

Колкото до Сергей, той пътувал пеш, на кон и с влака в продължение на няколко години, а върху редките му писма до Валерия и Андреас имало пощенски марки от различни краища на Америка. По-късно се свързал с един от учителите, които срещнал в Памир, и бил извикан на спешна мисия обратно отвъд океана. Цялата кореспонденция секнала за един продължителен период от време.

През 1918 година, след като Валерия се споминала, Андреас успял да прехвърли семейството си извън комунистическа Русия точно преди да се спусне желязната завеса. После, както се случило с много други емигрантски семейства, всички загубили връзка с останалите.

В края на краищата Сергей се върнал в Америка и се установил в Оуклънд, Калифорния, едва на петстотин мили от дъщеря си, въпреки че никой от двамата не знаел за местонахождението на другия.

Понякога му се струвало, че мярка Полина сред тълпата на пазарището и едва не извиквал името и. Често се чудел къде ли е тя и как върви животът им с Константин. Би се радвал да научи, че Полина и нейният съпруг се справят добре, отдадени на семейството и на бъдещето си. Но дъщерите им никога не научили нещо повече от някакви бегли детайли за тяхното минало. Полина не искала да говори за това, а Константин уважавал желанията на съпругата си.

Историята обаче не свършва тук.

Години преди това, когато Полина и Константин тъкмо били емигрирали, Константин трябвало да заяви името си. Тъй като нямал фамилия, решил да приеме ново име за новата си родина. Единственото, което му хрумнало, било името на Аврам Чудомински, авторът на неговата първа и любима книга. На влизане в новата родина, чиновникът в имиграционната служба го записал като Ейбрахам Чудом. Стореното — сторено, а Полина взела фамилията му и променила личното си име на Полин.

Полин и Ейбрахам кръстили двете си дъщери Вивиан и Едит. И двете момичета израсли в южна Калифорния. Една от дъщерите, Вивиан, се омъжила за добър човек на име Херман Милман, от когото родила две деца — дъщеря на име Даян и син, наречен Даниел…

Едва когато баба ми Бабу, чието официално име бе Полин Чудом, ми разказа своята история — от времето, когато израснала в стана на Дмитрий Заколев, до майчинството й в новата родина, — чак тогава осъзнах трудностите, терзанията и последвалия ги триумф, формирали живота на моята баба.

Следователно именно прадядо ми, Сергей Иванов, когото майка ми никога не бе познавала, стана мой наставник, когато след време, през 1967 година, се срещнахме в Бъркли, Калифорния.

Сега разбирам защо той се усмихна онази нощ, когато импулсивно избрах да го наричам Сократ, на името на гръцкия мъдрец, така почитан от моя пра-пра-пра-дядо Хешел Рабиновиц и красивата му дъщеря Наталия.

Моят прадядо Сергей Иванов, познат ми като Сократ, беше находчив човек — повече, отколкото съм си мислел. Онези от вас, които са чели Пътят на мирния войн, може би си спомнят, че през 1968-ма Сократ ми каза: „Наблюдавам те от години“. Няколко години след това, когато за първи път отворих дневника му, забелязах, че началната бележка в него е от 22 Февруари 1946 година — точната дата на моя рожден ден, двадесет и две години преди да се срещнем за първи път.

През времето, което прекарахме заедно, Сократ никога не разкри роднинската ни връзка — може би по същата причина, поради която бе избрал да не се натрапва в живота на Полина (моята баба) или в този на семейството й. Дори бележките в дневника му не намекваха за тази връзка. Трябваше да науча истината от самата Бабу, която ми каза, че преди много години веднъж е писала на Валерия, за да й съобщи за новите им имена и местонахождение, а също и за децата им.

Бабу се беше срещнала за кратко и разменила няколко думи със Сергей само още веднъж — на погребението на дядо ми Ейбрахам (Константин). По-късно, като претърсвах най-ранните си спомени, пред мен се появи един образ: тогава бях само на четири години, стоях до майка си и не ме свърташе на едно място в тъмния ми костюм. Щом започнаха да спускат ковчега с тялото на дядо Аби, майка ми заплака.

Вдигнах очи, огледах лицата на събраните наоколо хора и забелязах един белокос мъж, който гледаше право към мен. Изглеждаше някак различно от другите хора наоколо. Той ме погледна в очите и кимна, преди да се слее с останалите лица и да изчезне.

Сега разбирам, че Сократ е знаел за раждането ми и е избрал да започне дневника в същия ден, за да може някога да го сподели с мене. Същият този дневник, заедно с разказа за живота на Бабу, ми дадоха възможност да споделя неговата история, тяхната история, с вас.

Вярвам, че моят прадядо Сергей Иванов е бдял над мен като ангел-хранител през всичките тези години, изчаквайки подходящия момент. Сократ умееше да чака. Беше се научил на търпение преди много години, по време на многобройните си одисеи, на дългите си пътувания към светлината.

Една вечер, късно през нощта, в часовете преди зазоряване, белокос мъж на неопределена възраст седи тихо пред една стара бензиностанция на „Тексако“, облегнал стола си на стената.

Той е собственик на бензиностанцията и поема нощните смени.

Името му е Сергей Иванов.

Дан Милман, млад колежански атлет, спира на път към дома, и подтикнат от внезапен порив, приближава офиса на бензиностанцията. Не е съвсем сигурен защо го прави — може би за да си купи безалкохолно или среднощна закуска…

Сократ се усмихва на себе си през полузатворените си клепачи.

Той е тук.

Започва се.

Последната глава на книгата.

Историята продължава в

ПЪТЯТ НА МИРНИЯ ВОЙН