Докато Сергей Иванов поемаше на дълъг път в северна посока, един съвсем различен от него човек, яхнал откраднат кон и понесъл казашка сабя, следваше друг курс на движение. С увереност, присъща само на мъдреците и фанатиците, Грегор Стакос възнамеряваше да поведе хора след себе си. „Предводителите създават свои собствени закони“ — каза той гласно, упражнявайки речи, които очакваха да бъдат изнесени, докато яздеше през южна Русия в района на донските казаци.

Планът му беше прост: щеше да се присъедини към някой казашки отряд, който впоследствие щеше да оглави. Още като момче бе чувал за запорожките казаци, а също и за кубанските, терските и донските казаци, както и за хитрата им тактика и бойни умения. Знаеше още и че те често приемат радушно външни хора, проявили храброст в битките. Щеше да намери своето място сред тези войни; после щеше да се издигне над тях.

Щяха да го наричат Атаман — вожд — както казаците се обръщат към човека, който ги управлява. Извън тази праволинейна амбиция, той нямаше никаква друга цел, освен една: да прочисти земята от евреи. Презираше евреите по причини, които не бяха съвсем ясни дори на него самия.

Грегор Стакос ни най-малко не бе притесняван от неувереност. Той не се страхуваше от нищо, освен от писъците, които го тормозеха почти всяка нощ. Мразеше да заспива. В света на будните Грегор нямаше равен; срещу царството на илюзиите бе напълно беззащитен. Неспособен да извърне глава, той не можеше да избяга от насечените писъци и разкривените, окървавени образи, които се появяваха нощем. Беше силен физически, но съвсем безпомощен в опитите си да пропъди тази зловеща сцена от деветата година на живота си, когато за една нощ бе изгубил и двамата си родители — убити от едно чудовище.

Бащата на Грегор беше бивш офицер от царската армия. Откакто една злополука го остави сакат, той все миришеше на водка. Полковникът, както го наричаше Грегор, живееше с жена си и момчето в задната част на малък военен склад близо до град Кишинев.

Една студена нощ през декември, подобно на много други нощи, полковник Стакос седеше, пушейки, в лошото си пиянско настроение. Потърси причина за своя гняв, но не намери такава — докато Грегор не влезе тичешком, бягайки от снежната виелица, и се отправи към камината, за да седне тихо и да си дялка, опитвайки се да оформи флейта от поредната куха тръстика. Това бе всичко, което вършеше нощем — дялкаше тихичко и не се пречкаше на баща си.

Полковникът, сепнат от хлопването на вратата, намери обект за стаената си ярост. Което значеше, че Грегор трябваше или да избяга навън в студа, докато полковникът се напие до припадък, или щеше да му се наложи да понесе още един побой.

Такива побои не бяха нито редки, нито кратки. И всеки път, когато тежкият колан на полковника се стоварваше върху гърба на Грегор, майката на момчето ужасена извръщаше поглед, заемайки се с чистенето, като никога не вдигаше ръка, нито продумваше в защита на своя син.

Стакос старши се изправи и се заклатушка към Грегор, препречвайки му изхода.

— Малко коп’ле — изломоти той. — Ела д’ си ’земеш л’карството, ти, кучи сине…

— Но аз съм твой син, татко — каза момчето.

— Ти с’ мислиш тъй — изпелтечи полковникът. — Веч’ е врреме да научиш. Прибррахм’те к’гато те оста’и баща ти… няк’во еврейско хл’пе… майк’та избяг’ла ил’ умряла, не знаа точно… — Полковникът непохватно се бореше с катарамата на колана си, докато накрая успя да издърпа тежкия колан и го освободи от нея. — А с’га ела и си пон’си боя! Н’ съм искал ник’во прр’клето хл’пе… Ж’ната каза, че ш’помагаш в къщи… мрръсно еврррейче… де д’ знаехме… за нищо не ставаш… ням’ полза от тебе… дължиш ни твойто…

Полковникът така и не довърши изречението си. Защото, чувайки тези думи и научавайки, че е евреин, Грегор се завъртя около оста си и с учудваща лекота хвана колана и го дръпна рязко от ръката на стария си баща.

— Махни се от мен! — извика Грегор, замахвайки с всичка сила; после момчето видя ножът за дялкане в ръката му да проблясва в червено, а баща му да залита назад с широко отворени очи. Падайки, полковникът инстинктивно се вкопчи в масата, прекатури стола и удари главата си със злокобно тупване върху чугунената печка. Така си остана да лежи там, без да помръдне, вперил поглед в нищото.

Грегор се извърна и срещна лицето на майка си, която ахна с разширени очи.

— О, Божичко, Божичко! — извика тя.

Най-сетне привлякох вниманието й, помисли си Грегор, а ръката му лъсна окървавена, и тогава тя отново започна да пищи — но този път извика:

— Чудовище! Чудовище! Ти го уби!

Ето тогава се появи чудовището и Грегор видя едно острие да потъва дълбоко в корема на жената, а тя пищеше, и звукът го пронизваше, и той видя ножът отново да проблясва, и чудовището я ръгаше, докато остана без сили и виковете утихнаха до скимтене, а после тя остана да лежи, безмълвна и неподвижна.

Грегор сънува пожар, пламъците му се издигаха високо във въздуха, а димът се смесваше с падащия сняг. Съседите дойдоха и намериха останките и момчето, което бе сънувало всичко това, да седи в снега, и го подслониха.

13

До средата на лятото Сергей бе заобиколил източните краища на еврейските колонии — тази област в Русия, простираща се от Балтийско до Черно море, където бяха задължени да живеят повечето евреи. След още няколко седмици щеше да мине западно от Москва по пътя си на север. Сега, почти на деветнадесет, с дълга коса и брада, той вече не можеше да бъде разпознат като равно подстригания младеж, избягал от училище „Невски“, затова рискува да върви по открития път, като от време на време дори се возеше в каруцата на някой земеделец или търговец.

По време на дългия си път в лятната горещина, Сергей се връщаше мислено към всичко, което му бе казал, неговият дядо. Надяваше се, че спомените му за картата на дядо Хешел биха могли някак да го водят по пътя. Беше запаметил картата десет години по-рано. Знаеше, че нещо ценно е заровено на север от Санкт Петербург… в една ливада… на брега на река Нева… на десет километра северно от Зимния дворец.

В края на септември 1891 година, в един задушен летен следобед, пред погледа му най-сетне се появи Санкт Петербург. Сергей влезе в града, вървейки по калдаръмените улици. Няколко минувачи, свикнали да виждат повече аристократични граждани, отколкото горски скитници, облечени в еленова кожа и с износени ботуши, го заобикаляха отдалеч. Техните втренчени погледи накараха Сергей да се смути по повод външността си за първи път от доста време насам; той реши да се приведе в чист и спретнат вид, за да се слее по-добре с новото си обкръжение.

Гледката на градските хора в техните карети, както и фенерджиите, вършещи своята работа пред помещенията на магазини и компании, напомни на Сергей колко дълго бе живял без никаква необходимост да плаща за храна, облекло и квартира. В джоба си нямаше нито копейка, но ако откриеше подаръка, тогава навярно би могъл да си позволи стая, гореща баня и бръснар. Това, както и други неща.

Той стигна до река Нева, недалеч от Зимния дворец, и се насочи на север с нарастващо вълнение. Сега виждаше картата ясно в съзнанието си: реката, а близо до нейния бряг, заобиколено с гора от трите страни, едно Х, бележещо мястото под голямо кедрово дърво. Това дърво, спомни си той, било посадено от дядото на неговия дядо, когато Хешел бил още момче. Сергей вървеше в сгъстяващия се мрак в тази влажна нощ и накрая легна на земята върху постеля от листа в една гориста местност точно на север от града.

Рано на следващата сутрин Сергей отиде до голямата ливада на десет километра северно от двореца и започна издирването.

Търсеше самотно кедрово дърво, бележещо мястото, но не намери такова — нямаше никакво дърво.

Точно тогава един внезапен повей на вятъра зад гърба му — или може би инстинкт, развит сред дивата природа — го накара да се обърне. Съзря в далечината, на двеста метра разстояние, четирима ездачи, които бързо приближаваха. Можеше да не означава нищо, но когато конници препускат към сам човек, това рядко е добър знак. В това открито поле Сергей нямаше накъде да бяга, затова пое дълбоко дъх и се постара да се отпусне. Нямаше как да не се запита: Дали още ме преследват? Какво е станало с инстинктите ми? Толкова ли самодоволен съм се станал, че съвсем да не усещам опасностите?

Отдалеко изглеждаха като казаци, с черни рунтави кожени шапки и къси наметала, които се ветрееха. Щом се приближиха, вече можеше да види техните червени куртки, широки черни панталони и черни ботуши. После видя сабите им, висящи отстрани, и пушките, пристегнати с каишки през рамо.

За момент си помисли, че ще го съборят на земята, но в последния миг дръпнаха юздите на конете си, спряха, разделиха се и го обградиха, сякаш те бяха ловците, а той — дивечът. Космите по врата на Сергей настръхнаха. Наложи си да диша бавно и дълбоко, заповядвайки си да запази спокойствие въпреки разтуптяното си сърце. Бойните му умения бяха стабилни, но срещу четирима тренирани мъже със саби…

— Привет! — каза Сергей, налагайки си самоуверено поведение.

— Вашето име? — запита водачът им.

— Сергей… Воронин — отвърна той, тъй като не бе склонен да употреби своята фамилия. Двама от мъжете се спогледаха подозрително, но само толкова.

— Наблизо ли живеете? — попита го водачът.

— Не, както виждате — отговори Сергей. — Аз съм само пътник, дошъл да посети Санкт Петербург. — После каза по-смело: — Всеки гост на града ли разпитвате?

— Водачът отговори рязко:

— Търсим нелегални евреи, скитащи се наоколо. — Той отправи тежък поглед към Сергей, търсейки някакви признаци на страх у него. — Не си видял такива, нали?

— Не, не съм — каза той с целия кураж, който успя да събере, чудейки се дали те знаят за смъртта на Заколев…

Сергей изчака мълчаливо. После всички се обърнаха при звука от приближаващи каруци по близкия път. След малко водачът изглежда реши, че Сергей би могъл да им създаде повече неприятности, отколкото си струва.

— Да потегляме! — извика той, и те заминаха. Казаци или не, яздеха добре — а можеха и да се бият добре, допусна Сергей. Така, както бяха въоръжени, ако се опитаха да го задържат, нещата можеха да се развият зле.

Тази случка остави Сергей в тревога — нещо, свързано с начина, по който се бяха спогледали двамата ездачи…

И все пак, инцидентът се разреши доста добре от само себе си — а сега Сергей имаше по-спешна работа. Не намирайки никакво кедрово дърво в ливадата, той повървя още по-нататък край брега на Нева, а после се върна обратно по същия път, в случай че е пропуснал мястото. Ала не откри други ливади, които да отговарят по-добре на описанието на дядо му. Сигурен бе, че е възстановил картата в ума си. Това трябваше да е ливадата, но без дървото — как тогава въобще щеше да намери съкровището?

Септемврийският следобед ставаше все по-горещ. Надявайки се да прочисти съзнанието си, Сергей сложи настрана своята раница, съблече дрехите си и се потопи в студената, прозрачна вода. След няколко минути излезе на брега и приклекна в плитчината, усещайки хладните камъчета под пръстите на краката си, докато малките вълнички се плискаха в тях. Той си представи своя дядо като момче, как гази из същите тези води, учейки се да плува…

Сергей изпра дрехите си, простря ги да съхнат и си почина, припичайки се на слънцето. През цялото време обмисляше възможностите: Всичко е точно така, както го описа дядо ми, мислеше си той — освен липсващото дърво. Все още можеше да си спомни гласа на дядо Хешел: „Едно малко Х край самотно кедрово дърво… има заровена кутия до дървото срещу езерото, между два големи корена.“

След като облече все още влажните си дрехи, Сергей пресече ливадата надлъж и нашир, оглеждайки за някакви следи от дървото.

Отиде до края на ливадата, обърна се с лице към центъра и коленичи. Едва тогава видя леко възвишение близо до центъра на ливадата. Върна се на това място и откри остатък от корен на дърво — доста голям корен, сега увехнал и загнил, точно под неравната повърхност. Пулсът на Сергей се учести.

Той грабна лопатката си от раницата и започна да копае, претърсвайки за някакви останали корени. Скоро бе разчистил в радиус от три метра и откри парчета от разлагащи се корени, които явно се разпростираха във всички посоки, указвайки къде трябва да е стояло дървото.

Картата сочеше знака Х между два корена в посока, противоположна на езерото. Погледна към езерото и застана срещу възвишението, където бе расло дървото. После очерта един квадрат и започна да копае — първо плитко, а после по-дълбоко, докато лопатката удари в нещо твърдо. Падна на колене и отстрани пръстта с ръце.

С нарастващо вълнение Сергей откри една кутия и я издърпа от здравата прегръдка на земята. „Открих го, дядо!“ — извика той гласно, сякаш Хешел стоеше до него. Кутията беше по-голяма, отколкото си бе представял, а също и по-тежка. Коленичил, Сергей я отвори и надникна в нея, откривайки вътре голяма конопена торба. Дали това съкровище щеше да стигне за пътешествието му отвъд океана — може би щеше да му позволи да си купи земя или дори къща?

Той дръпна шнура, отвори торбата и бръкна вътре, опитвайки се да отгатне само с опипване. На допир приличаше на дърво. Още една кутия? Озадачен, той издърпа предмета и пред погледа му се откри… един часовник.

Сергей стоеше вдървено, неспособен да отдели емоциите си една от друга. Имаше някакъв смисъл — дядо Хешел наистина изработваше часовници, както и цигулки. А и със сигурност беше хубав часовник. Но истината бе, че се беше надявал на нещо по-ценно.

После забеляза още нещо: малка торбичка, завързана за гърба на часовника. Докосна я и чу звън — звучеше като удрящи се едно в друго парченца метал или…

Той отвори малката кесия и откри пет златни монети и сгънат лист хартия. Разгърна нетърпеливо листа и зачете: „До моя скъп внук, Сократ. Винаги помни, че истинското съкровище е скрито вътре.“ Беше подписано: „Твой любящ дядо Хешел.“

Сергей усети очите си да парят и да се наливат със сълзи, докато препрочиташе думите на дядо си. Сълзи, родени от изтощението вследствие на дългото пътуване — или може би от копнежа да види отново дядо си. Той си представи как трябва да се е усмихвал Хешел, пъхайки петте бляскави монети в кесията — едно малко състояние за младеж, който никога преди не е имал дори копейка в джоба си.

Сергей имаше твърде слаба представа за цената на каквото и да било, в това число и пътуването до Америка, но тези монети може би струваха сто рубли или повече. И все пак, щеше да му се наложи да спечели още, преди да замине. Сергей Иванов нямаше да пристигне в Америка като просяк. Не, той щеше да има пари за ново начало. А с него щеше да бъде и часовникът на дядо му.

Той пъхна в палтото си бележката от Хешел и монетите. Внимателно полагайки часовника на земята до себе си, Сергей зарови обратно кутията и замаскира мястото, а после, вследствие на дълго упражняван навик, премахна всички следи от своето присъствие. След това отново се полюбува на часовника с фин стъклен похлупак отпред и старателно гравирано и полирано дърво. Обърна го, за да разгледа късото махало и тежестите. Точно тогава забеляза нещо, издълбано в дървото на гърба. Като издуха тънкия слой прах, успя да разчете букви и цифри — адрес с улица и номер, твърде вероятно на стария магазин на дядо му… или дори на неговия апартамент!

Сергей почувства внезапен импулс да посети дома от своето детство. Но после си помисли: Външността ми може да изплаши този, който живее там. Ще имам нужда от баня… подстригване… и нови дрехи за пътуването ми през океана…

Слънцето вече се спускаше на запад; търсенето му бе отнело по-голямата част от деня. Слагайки часовника обратно в торбата, той реши да остане в гората за една последна нощ.

14

Времето се задържа необичайно топло и на следващата сутрин, когато Сергей обмени една от своите монети срещу рубли и си купи обувки, тъмен панталон, риза и сако. Занесе този комплект нови дрехи до бръснаря, а после и до обществената баня. След всичко това спря пред огледалото да хвърли поглед на своето гладко избръснато и пременено „аз“, изненадан от младежката си външност.

По-късно тази сутрин щеше да попита за цената на параходния рейс до Америка. После щеше да си запази стая. Но първо трябваше да намери апартамента на дядо си.

Понесъл своята раница и малкото лични вещи, в това число и часовника на дядо си, Сергей погледна отново листа, на който бе написал адреса. Когато вдигна очи, съзря едно видение, което го накара да забрави накъде отива: тя стоеше на отсрещния тротоар, на не повече от десет метра, като очевидно се пазареше с един уличен продавач. Жестовете й бяха толкова одухотворени, а изразът на лицето й — толкова съвършен и грациозен, че той я виждаше грейнала в ярки цветове на фона на останалия свят, който му се стори странно сив в сравнение с нея.

Сергей не успяваше да различи ясно отделните думи, а долавяше само мелодията на нейния глас, който се носеше като полъх над калдаръмената улица, подобно аромата на цветя или прясно изпечен хляб. Изглежда, че тя надделяваше в пазарлъка с този продавач, който ту се мръщеше, ту се усмихваше. После тя отметна глава и се засмя, а Сергей си помисли, че няма музика, по-сладка от този звук.

Той успя за миг да зърне кестенява коса с пищния цвят на есенни листа под забрадката, обрамчваща сияещото лице на тази стройна млада жена приблизително на неговата възраст, с пълни устни и големи очи.

Но не само външността й бе привлякла Сергей. В края на краищата, той бе виждал и други красиви жени по време на своите странствания. Това беше различно — едно дълбоко интуитивно чувство, пристягане в сърцето и още нещо… сякаш му бе позната, като че ли я беше виждал и общувал с нея и преди, в този живот или в друг или в някой сън…

Да, това беше — обзе го силното усещане, че е виждал тази жена и това място в съня си! Чувство за съдбовност обхвана Сергей; той трябваше да се запознае с нея.

Осъзнал всичко това, той вече не можеше да откъсне поглед от нея. Когато тя приключи пазарлъка си и се отдалечи през открития пазар, той я последва. Омаян от нейната отдалечаваща се фигура, Сергей за малко не бе ударен от една карета. „Млад глупак!“ — извика разяреният кочияш, докато Сергей се отдръпваше от пътя, без да откъсва очи от красивото видение.

После видя как тя се спира, за да докосне рамото на опърпан старец и да пусне монета в ръката му. След още няколко думи тя продължи, пресичайки улицата…

Оглеждайки се в двете посоки, тя се обърна и улови втренчения поглед на Сергей — той осъзна, че устата му е зяпнала.

Дали долови смутена усмивка на лицето й, преди да извърне очи? Да! А после пак го погледна! Може би след всичко това най-сетне щеше да събере кураж и да…

Пронизителният плач на някакво дете зад него накара главата на Сергей да се обърне и той видя една майка, опитваща се да успокои своето малко момченце, което бе паднало и ударило главата си. Майката държеше главата на детето и му шепнеше, а то вече започваше да се успокоява…

Сергей бързо се обърна отново към младата жена. Тя беше изчезнала.

Той се втурна напред, взирайки се надясно и наляво, оглеждайки разбърканите редици от продавачи, викащи най-добрите си цени. Така Сергей, който лесно можеше да проследи заек или елен сред гъсталаците, току-що бе изтървал най-красивия улов на света.

Чувстваше се нещастен; утешаваше го единствено надеждата, че тя може да се върне на следващия ден.

Като се помота наоколо още половин час, в случай че тя се появи отново, Сергей неохотно се отказа от чакането, припомняйки си целта, която го бе довела в град Санкт Петербург.

Тридесет минути по-късно изкачи стълбите на смътно познатия адрес, почука и имаше време, колкото да оправи сакото си и да разреше назад спретнато подстриганата си коса, преди вратата да се отвори — и тогава видя мъртвите да оживяват.

Той стоеше замръзнал, със зяпнала уста. Бяха минали повече от десет години, но лицето й почти не се бе изменило. Тя на свой ред го погледна объркано, със смътното усещане, че го познава… Това беше лицето на Сара Абрамович.

— Това съм аз — каза той, — Сергей Иванов, на Хешел вну…

— Сергей? — прекъсна го тя. — Не мога да повярвам, че това си ти! — Сара го хвана за ръцете и го притегли навътре. Последва я послушно, изпаднал в някакъв транс. В съзнанието му тя все още бе изпепелена заедно с мъжа и децата си десет години по-рано.

— Госпожо Абрамович… вие как…?

— Все още не мога да повярвам! — повтори тя. — Веднага щом пристигнахме тук, пратих известие на училището, но оттам ми писаха, че си заминал…

— Децата… добре ли са?

Тя се усмихна.

— Съвсем добре са — но както ще видиш, вече не са деца. Седни за малко, Сергей. Ще направя чай и всичко ще ти разкажа.

Въведе го във всекидневната, осветена ярко от сутрешното слънце, а после отиде до кухнята, оставяйки го на един стол до прозореца, през който се виждаше калдаръмената улица долу.

Той докосна стола; беше му някак познат. А също и полирания дървен под. Беше си играл на този под. Чу я да подвиква от кухнята с нейния висок, мек глас:

— О, Сергей, дядо ти толкова щеше да се зарадва, че си тук!

— А къде са Аврам и Лея? — попита той достатъчно силно, за да го чуе Сара, докато водата завираше над „примуса“, газовия котлон.

— Те вече не се водят със старите си имена… нито пък аз — каза тя, появявайки се откъм кухнята с чай и малки сладки. — Сега яж! Сама ги направих, снощи. Трябва да ми кажеш как откри…

— Госпожо Абрамович — Сара — моля Ви — каза той, прекъсвайки я. — Как… как така сте тук?

— Колко хубав си израснал — каза тя, пренебрегвайки въпроса му. После се обърна към стария пружинен часовник на стената. — О, погледни — часовникът пак е спрял. Вече никога не съм сигурна колко точно е часът! Във всеки случай, очаквам децата скоро да се приберат. Ох! Не ти казах — Аврам се казва Андреас, Лея сега е Аня, а аз… аз съм Валерия Панова. Новите ни имена бяха уредени от твоя дядо, в случай че някога нещо… — думите й секнаха, а очите й се изпълниха с блуждаещ поглед.

— Сара — Валерия… какво се случи? — попита отново Сергей. — Как избягахте с децата?

Валерия се обърна към Сергей и го погледна в очите.

— Избягахте? — попита тя. — Как би могъл да знаеш…

— Тя стисна ръката му по-здраво за кураж. — И защо питаш за децата, но не и за Бенямин?

Долавяйки трепета в гласа й, Сергей отговори внимателно:

— През март 1881 година, — започна той — почти година след като ви гостувахме с дядо — след убийството на царя — из училището се носеха слухове относно евреите. Бях разтревожен за вашето семейство. Затова се измъкнах от училището посред нощ и поех по пътеката в планината.

— Посред нощ? Но… ти беше толкова малък!

— Трябваше да ви предупредя… затова се добрах сам до колибата… Трябва да съм пристигнал веднага след като се е случило… Само ако бях дошъл по-рано! Толкова пъти съм си го пожелавал… нищо не бе останало… само купчина димящи останки. Но… открих тяло, което вярвам — което съм сигурен — че беше на твоя съпруг. Лицето на Валерия бавно се изкриви и тя заплака.

След известно време Валерия се овладя и му разказа нейната част от историята. Заговори бавно, сякаш не беше сигурна откъде да започне.

— Знаеш, че Бенямин обичаше да работи с дърво. Възхищаваше се на бобрите заради тяхната способност да изграждат дупки с тайни тунели. Ето защо, когато Бенямин построи нашата колиба, прокопа свой тунел от избата под земята на разстояние четиридесет метра до скрит отвор с капак в гората. Спомням си как го укорявах за този странен план… Отне му повече време да копае този тунел, отколкото да построи останалата част от колибата. Но неговата предвидливост ни спаси живота.

Валерия въздъхна и се загледа за малко през прозореца, преди да добави:

— Можеше да спаси и живота на Бенямин, ако не беше се затичал обратно. Мислех си за това по-късно. Много пъти. Трябваше да се досетя, че ще ги посрещне при вратата, за да не им позволи да открият тунела. О, Сергей, те връхлетяха толкова бързо — а после колибата лумна в пламъци…

— Трябва да са очаквали да избягаме всичките навън… — Думите й заглъхнаха за известно време, преди тя да проговори забързано, за да излее всичко онова, което толкова й тежеше. — След като Бенямин набързо ни отведе в избата и затвори вратата зад себе си, той веднага подаде на мен и на Аврам — Андреас — една раница с храна и документите с нови имена, които твоят дядо бе уредил за всеки случай…

— Вървяхме забързано, приведени в тунела. Беше тъмно като в рог, но той беше точно зад мен… а после вече го нямаше… Чух само гласа му далече зад себе си, заглушен от земята. „Бягайте!“ — каза той. „Когато стане безопасно, отидете в Санкт Петербург!“ Това бяха последните думи, които съпругът ми изобщо…

Очите на Валерия се наляха със сълзи и тя въздъхна дълбоко, преди да продължи:

— Чакахме в тунела в продължение на час или повече. Изведнъж чух тропота на конски копита над нас и сред задушливия въздух се посипа ситна пръст. После остана само тишината. Чакахме, скрити като къртици в земята. Усетихме миризмата на пушека. Разбрах, че Бенямин няма да се върне при нас. — Върху лицето й премина болка, и тя заговори по-бързо. — Исках да побягна обратно, да го помоля да дойде с нас… само децата ме задържаха. Само децата… — Тя отново направи пауза, а после добави: — Тъкмо преди зазоряване се измъкнахме и се добрахме до гората. Денем спяхме на тайни места, а нощем пътувахме, докато стигнем до Санкт Петербург.

Сергей си представи как Сара, Аврам и Лея, без никаква подготовка, нито умения, извървяват пеш всичките тези километри, а Валерия продължи:

— Моят съпруг ни спаси живота чрез своята находчивост и смелост, а твоят дядо ни подари нов живот. Когато пристигнахме, бяхме напълно объркани. Не знаехме къде другаде да отидем, освен в този апартамент…

— Но по това време дядо ми вече е бил починал…

— Да, но той бе уредил нещата. Когато Хешел доведе малкия си внук на гости, ние вече бяхме като част от неговото семейство. — Тя докосна косата на Сергей и за миг той се почувства отново като онова момче.

— Повечето евреи — продължи Валерия — са задължени да живеят в еврейските колонии далече на юг, където условията са тежки и погромите над тях продължават. Моят съпруг отказа да му бъде нареждано къде да живее и реши да построи нашата колиба в гората. Хешел имаше възможност да направи друг избор. Неговите редовни доходи му позволяваха да живее в Санкт Петербург… в собствения си апартамент, който остави на нас.

— Но защо е било необходимо да променяте имената си?

Осъзнавайки, че Сергей знае твърде малко за еврейските традиции, Валерия обясни:

— В Талмуда е написано: „Четири неща могат да променят съдбата на човека: благотворителност, смирена молитва, смяна на името и промяна на заниманието.“ След като бяхме нападнати в планината, оставихме старите си имена, старите си самоличности. Сега се сливаме с останалите. Посещаваме службите на руската православна църква. Хешел дори ни бе уредил свидетелства за кръщение, за да допълни нашия маскарад.

— И Андреас, и Аня държат на еврейската си вяра, но само тайно от другите. Те разбират какъв риск е поел Хешел, както и неговата цена… а и желанието на баща им бе да ни държи в безопасност. В сърцата си ние сме все още Сара, съпруга на Бенямин… и Аврам и Лея. Но ти трябва да ни наричаш с новите ни имена, Сергей… заради нашата сигурност.

Сергей кимна, решавайки да го запомни, въпреки че в началото щеше да му изглежда странно.

Мислите на Валерия се върнаха към децата й.

— Чиракът на Хешел, Михаил, обучи Андреас; сега той изработва цигулки. По-сериозен е от баща си, но много прилича на него в други неща. А пък Аня също е пораснала, станала е млада жена с приятен характер и…

Точно тогава вратата се отвори. Сергей се надигна, обърна се и видя в рамката на входната врата една жена с поруменяло лице и ръце, натоварени с пакети.

Краката на Сергей едва не се подкосиха, а устата му зяпна отново. Не можеше да повярва на очите си, защото бе вперил поглед в същата млада жена от пазара. Това бе Аня; тя му се усмихваше, объркана и сияеща.

Очите й бяха изумруденозелени, озарени от вътрешна светлина. Къдравата й коса, блестяща в златисто от слънчевите лъчи, увенчаваше мило и открито лице. В този момент устните на Аня се разтвориха в нова усмивка, докато оставяше пакетите си върху масата във вестибюла, а ръката й се протегна да прибере една палава къдрица — и Сергей се влюби за втори път този ден.

Сякаш досега бе живял в един свят и внезапно бе изстрелян в друг, по-изтънчен и възвишен.

Остатъкът от вечерта премина като в сън.

Когато Валерия напомни на Аня, че Сергей им бе гостувал, когато тя е била малко момиче, в очите й проблесна разпознаване, а и още нещо, загадъчно и неуловимо, което му даде надежда.

Аня и майка й отидоха в кухнята, а в нейно отсъствие светлината сякаш помръкна. Сергей почувства пристъп на разочарование, когато Валерия се върна сама, дори след като тя каза:

— Надявам се, че ще останеш при нас няколко дни, Сергей. Такова би било желанието на дядо ти, а също и моето. Стаята за гости ще ти се стори доста удобна…

— Дали всичко ще бъде наред за… Аня, ако аз остана? Валерия сложи ръце на кръста си.

— Доколкото ми е известно, Аня не е главата на това семейство, за да решава такива неща, но съм сигурна, че тя няма никакви възражения. Съвсем никакви.

Когато Аня се върна, изглеждаше още по-прекрасна, облечена в тъмносиня рокля, която подчертаваше фигурата й. Сергей знаеше, че е невъзпитано да зяпа, но не можеше да се въздържи. Поне имаше достатъчно съзнание да затвори устата си. После очите им се срещнаха, и светът изчезна за няколко мига.

Магията бе развалена от гласа на Валерия:

— Сергей, би ли сложил още няколко цепеници в огъня, докато Аня и аз приготвяме вечерята? Андреас трябва да се прибере всеки момент и вие двамата ще имате възможност отново да се запознаете.

Двете се бяха оттеглили в кухнята, а Сергей прибавяше дърва към огъня, когато вратата се отвори и влезе Андреас. Все така строен и висок като върлина, той не се бе променил много, откакто беше момче. Валерия се появи откъм кухнята и ги представи един на друг. Андреас поздрави Сергей по официален, но не лишен от дружелюбност начин, както бе сторил и преди години.

После дойде вечерята и леките разговори, но Сергей едва успяваше да се съсредоточи; той продължаваше да хвърля погледи на Аня, копнеейки още веднъж да срещне очите й. Когато разказа за своите планове да емигрира в Америка, на Сергей му се стори, че долавя сянка от разочарование върху лицето й. Дали тя чувстваше нещо към него, или само се държеше любезно?

После Сергей си спомни за часовника. Като се извини, той отиде да вземе раницата си, върна се в трапезарията и извади часовника, като накратко обясни как дядо Хешел му е дал преди години една карта и как току-що е намерил този часовник, заровен в една ливада край Санкт Петербург.

— Това беше последният подарък от дядо за мен — каза Сергей, подавайки го на Валерия. — Както ще видиш, на него е този адрес… на гърба му. Мисля, че той принадлежи на този дом, на вашата полица над камината…

Валерия се усмихна. Тя го предаде на Андреас, който намести стрелките и нагласи тежестите и махалото така, че то започна ритмично да се полюлява. Дори след всичките тези години под земята, часовникът работеше перфектно, тиктакайки така, както туптеше сърцето на Сергей, когато погледът му се отправеше отново към Аня…

— Прелестен часовник — каза Валерия. — Засега можем да го оставим върху полицата над камината. Когато го вземеш със себе си в Америка, ще ти напомня за времето, което сме прекарали заедно.

През нощта, вече в леглото за гости, Сергей най-после се унесе в сън с ясното съзнание, че Аня спи в една от съседните стаи. Надяваше се, че тя може би също мисли за него…

Така и беше.

През първите няколко дни от своето гостуване Сергей помагаше да се поправят разни неща из апартамента, вършейки нещо полезно. И винаги се чувстваше странно, виждайки как Андреас отива на работа всеки ден, докато самият той човърка това-онова из къщата. Сергей предложи също така да помага в заплащането на продуктите от бакалията — едно предложение, на което Валерия любезно отказа.

Сергей знаеше, че колкото по-скоро си намери работа, толкова по-бързо ще спести достатъчно пари освен останалите четири златни монети, за да може най-накрая да предприеме своето презокеанско пътуване на запад. Най-съкровеното му желание бе да купи два билета — не в трета класа, а в по-скъпата втора класа.

От този момент нататък излизаше всеки ден. Десет дни по-късно си намери работа в леярната, в промишлената зона на градските покрайнини. Щеше да помага на ковачите, които изработваха и поправяха конски подкови и колелета на карети, както и декоративни метални огради и порти за къщите на богаташите. Беше тежка работа, но след активния си живот сред дивата природа, Сергей радушно прие изтощението от честния труд.

Когато се връщаше всяка вечер от работа, плувнал в пот и мръсотия, Валерия загряваше вода и настояваше той да вземе гореща вана преди вечеря. Сергей го правеше, но продължаваше с дълго упражняваната си практика след това да излива върху себе си кофа студена вода.

Имаше нужда от тези обливания със студена вода повече от всякога, като се има предвид страстният му копнеж по Аня. Тя постоянно изпълваше мислите му и той бе сигурен, че не може да замине без нея.

Една вечер, докато се хранеха на масата, настъпи най-важният и най-труден момент в живота му — Сергей обяви, че най-съкровеното му желание е Аня да го приеме като кандидат за ръката й. Беше планирал от уважение да отправи думите си към Валерия, а Аня да бъде само зрител на неговото обяснение в любов. Но когато моментът настъпи, Сергей заговори право към Аня, а майка й и брат й бяха свидетели.

— Повече от всичко друго на света съм сигурен, че искам да посветя живота си на твоето щастие, ако само би дала съгласието си за нашия годеж.

Сергей не знаеше откъде му дойде такова красноречие и такъв кураж. В следващите мигове можеше да бъде и отхвърлен, и направен на глупак. Той наблюдаваше Аня за някакъв знак.

Валерия наруши тишината:

— Аня, струва ми се, че имаш някаква работа за свършване в кухнята — не, мисля, че беше в стаята ти. Изглежда, че Сергей, Андреас и аз трябва да обсъдим някои неща.

Аня отвърна меко, но с твърда решителност:

— Майко, напълно съм сигурна, че за мен няма нищо по-неотложно от това, което се случва тук, нито в кухнята, нито в стаята ми. Ще остана.

После тя се обърна към Сергей, той погледна лицето й, и още преди да е проговорила, вече знаеше нейния отговор.

Андреас обаче не бе чак толкова изпълнен с възторг.

— Сергей, — започна той — казваш, че искаш да споделиш живота си с Аня. Какъв ще бъде този живот? Какви са твоите перспективи да й осигуриш сигурност и закрила?

Това беше най-хубавият и най-лошият въпрос, който можеше да зададе Андреас. За първи път в живота си Сергей съжали, че не е богат. Междувременно въпросите останаха да висят във въздуха. Наистина, какво можеше да предложи Сергей освен преданост?

Той отговори по най-добрия възможен за него начин.

— Разбирам твоята загриженост, Андреас. Точно сега имам само скромна заплата, но аз съм дисциплиниран. Оцелявал съм сам сред дивата природа. Ръцете ми са сръчни, умът ми заучава бързо, а и нямам нищо против тежката работа.

Андреас отговори като мъжът в къщата и като брат на Аня.

— Всичко това е много хубаво, но ти познаваш сестра ми само от няколко седмици. Трябва ви повече време, за да се опознаете.

Сергей каза на Андреас, гледайки обаче право към Аня.

— Няма нищо на този свят, което да очаквам с по-голямо нетърпение. — После, обръщайки се към Валерия, каза: — Обичам твоята дъщеря с цялата си същност, сега и завинаги. Ще направя всичко за нея. И ще я закрилям с цената на живота си, ако това е необходимо. Обещавам го.

Сергей завърши с думите:

— Ще ходя на училище, ще работя дълги часове и ще усъвършенствам себе си по всякакъв възможен начин, за да осигуря на Аня добър живот.

— И все пак, Сергей…

— Достатъчно, Андреас! — прекъсна го Валерия. — Остави горкото момче да се храни.

— Сергей не е момче, майко — каза Аня. И той разбра, че всичко ще се нареди.

Нямаше как да знае, че няколко дни по-късно всичките му надежди можеха да бъдат съсипани.

15

Започна се с лек разговор по време на вечеря, когато Валерия попита Сергей относно плановете му за бъдещето.

— Ами, — каза той — ще направя всичко възможно да се усъвършенствам. Има много възможности в Америка…

Изведнъж край масата секнаха всякакви движения. Първи заговори Андрей:

— Америка ли каза? Но аз предположих…

— Ние всички предположихме — каза Валерия с кух глас.

Сергей погледна втренчено Андреас, а после и Валерия. Внезапно проумя. Имаше работа; започваше да уляга. Те всички вярваха, че плановете му са се променили — че ще продължи да живее тук, с Аня, докато си намерят подходящо място наблизо.

Сергей, от своя страна, ги бе уведомил нееднократно за намерението си да емигрира, и бе предположил, че са разбрали: той и Аня ще да започнат нов живот заедно отвъд океана.

Валерия прекъсна мълчанието, казвайки:

— Не можеш да заведеш дъщеря ми отвъд океана. Никога повече няма да я видя.

— Майко, — каза Сергей — Моля те. Знам колко много обичаш Аня и би желала по-добри условия…

— Какви „по-добри условия“ имаш предвид в тази Америка-отвъд-океана? — поиска да узнае тя.

На Сергей му трябваше един миг, за да се овладее.

— Знаеш, че времената никога не са били леки за евреите — с това бродене на казаци и с погромите…

— Няма нужда да ни разказваш за казаци и за погроми! — прекъсна го Андреас с рязък тон. — Имаме предостатъчно доказателства за омразата към евреите. За това ни напомня празният стол на нашия баща, когато седнем на масата. Защо иначе ще играем този фалш, за да се смесим с останалите? Защо виждаш пред себе си „Валерия“, „Аня“ и „Андреас“? Не ни разправяй за тежки времена!

— Моля да ме извиниш за необмислените ми думи, Андреас. Но нима не виждаш — тези трудности са още по-голяма причина вие с Валерия да дойдете с нас в Америка. Върнете си обратно имената и традициите! Съградете нов живот! В Америка можете да посрещате Шабат открито, а семействата могат да служат на Бога както си искат.

Сергей се обърна към Валерия.

— Майко, аз не желая да отвеждам Аня далеч от теб. Искам само да й дам възможност за по-добър живот. Ела с нас!

Валерия се изправи.

— Аз… аз сега отивам в стаята си, за да си помисля. Аня, съдовете — би ли…

Тя се обърна и забързано се отдалечи, но не и преди всички да видят болката, изписана на лицето й.

Аня понечи да я последва, но се спря, знаейки, че майка й би я повикала, ако се нуждае от нея. Така че Аня остана край масата заедно със Сергей и брат си. Тримата поседяха мълчаливо. Сергей искаше да говори — да прехвърли мост през зейналата пропаст, да изцели тази прясна рана — но бе изрекъл всичко, което можеше.

Той се чудеше: Дали не е егоистично от моя страна да изтръгна Аня от единственото семейство и дом, които изобщо е познавала, и да я заведа толкова надалеч? Обърна се към Аня, която бе приковала поглед надолу в ръцете си, и повдигна брадичката й. Когато очите й срещнаха неговите, тя каза шепнешком:

— Сергей… каквото и да се случи, където и да отидеш, аз ще бъда до теб.

Сергей знаеше, че те ще бъдат венчани — че той ще бъде неин съпруг и ще могат да отидат в Америка. Но как щеше да тръгне тя без благословията на майка си?

Сергей въздъхна и си помисли как любовта и семейството могат да поставят повече предизвикателства, отколкото една зима в планината. Сред дивата природа правилата бяха прости — но не съществуваха никакви карти на човешкото сърце.

— Мама няма да тръгне — каза Андреас. — Ти знаеш това, Аня. Тя има смъртен страх от морето. Никога не би прекосила океан.

След това почакаха още в мълчание. Най-после Валерия се завърна, а гласът й пресече всякакво по-нататъшно обсъждане:

— Няма да отида в Америка — каза тя. Родена съм и ще умра върху руска земя. Тук моят съпруг… — Гласът й заглъхна, а после тя погледна Аня, стисна ръката й и каза: — Въпреки че благославям тази женитба, никога няма да дам благословията си на Аня да отиде отвъд океана… но давам своето позволение. Тя трябва да отиде там, където отива нейният съпруг.

— Но моля вас двамата за едно нещо, ако имате някаква обич към мен: Не заминавайте веднага. Дайте ми да прекарам малко време с омъжената си дъщеря и да опозная по-добре своя зет.

Дълбоко облекчен, Сергей не можеше да откаже на единствената молба на Валерия. Той се съгласи да остане още няколко месеца. Едва тогава върху лицето на Валерия се появи усмивка. Това беше храбра усмивка, появила се там по волята на една майка, която желае щастие на своята дъщеря.

— Тъй да бъде — каза Андреас и прегърна Сергей като свой брат.

Няколко дни по-късно, докато Валерия се занимаваше с подготовката, тя каза на Сергей:

— Ще се наложи Вие с Аня да бъдете венчани в църквата от отец Алексей, иначе няма да е законно. Там ще поискат твоето свидетелство за кръщение, Сергей. Предполагам, че си бил кръстен в онова военно училище и че там имат такива документи в архива. Така че ще трябва скоро да се свържеш с тях…

— Училището… Съзнанието на Сергей се изпълни с мрачни спомени, които толкова усърдно се бе старал да загърби.

Тъй като бе взел със себе си всичките си документи, включително и исканото свидетелство, този въпрос не представляваше никакъв проблем. Но молбата на Валерия бе болезнено напомняне, че Сергей никога не ще може да се свърже с училището. Той бе убил съученик, а после — изчезнал; все още беше беглец.

Валерия не знаеше нищо за това — а и Сергей нямаше да каже нито на нея, нито на Андреас, нито дори на Аня. Особено на Аня.

Венчаха се в една петъчна сутрин, на 6 ноември 1891 година, в една малка църква — шест седмици след пристигането на Сергей в Санкт Петербург. През този есенен ден валеше сняг, а светът бе студен, прекрасен и добър. Момчешката мечта на Сергей да стане част от това семейство се бе превърнала в реалност.

По-късно същия следобед, по време на тайна церемония в присъствието на майка й и брат й, както и на още неколцина близки приятели евреи, двамата още веднъж засвидетелстваха своята любов и изрекоха тържествени клетви според еврейската традиция. Нямаше как да бъде официална церемония с равин, тъй като Валерия не можеше да рискува да доведе исканите минян минимума от десет свидетели според закона на Талмуда.

Андреас и Валерия връчиха на Сергей и Аня като сватбен дар каруца, принадлежала по-рано на един пекар, която Андреас бе боядисал като нова. Тя беше теглена от стар, но издръжлив кон и бе чудесен подарък за разходки извън града.

Когато гостите си тръгнаха, Валерия прати младоженците да излязат навън.

— За вашата първа разходка като съпруг и съпруга — каза тя.

— Тази разходка да не е някакъв обичай, за който не съм чувал? — попита Сергей.

— Да. Нов обичай, чието начало поставяме сега. Хайде, излезте навън и подишайте малко свеж въздух — нареди Валерия, влизайки в ролята си на тъща така лесно, както снегът се сипеше от облаците.

Така че Сергей и Аня се облякоха топло и тръгнаха бавно да се разхождат в мразовитата нощ. Падащите снежинки блещукаха в златистия сноп лъчи от близкия газов фенер. Нощният въздух — сиянието на лампите, мирисът на сняг, примесен с пушека от много камини — изведнъж стана някак по-ефирен, и Сергей сякаш за първи път видя Санкт Петербург през очите на Аня, а тя — през неговите.

— Знаеш ли, мама беше права — каза Аня. — Тя ни подкани да глътнем малко свеж въздух — а забелязваш ли колко особено свеж е въздухът тази нощ?

Двамата се разсмяха. После тя свали едната си ръкавица и го помоли и той да направи същото.

— Искам да чувствам ръката ти, Сергей. Не искам ръкавици помежду ни. Не искам нищо между нас…

Той я погледна.

— Хайде да се връщаме у дома — каза той. — Мисля, че е време за лягане.

Аня се усмихна, а червенината, появила се по бузите й, не беше само от студа.

Откриха, че докато са били навън, Валерия и Андреас са преместили техните вещи в по-голямата стая на Валерия, а нещата на Валерия — в предишната стая на Аня.

— Така е най-правилно — обяви Валерия и им пожела лека нощ.

По-рано този ден Андреас бе напомнил на Сергей, че според еврейския закон в петъчните вечери мъжете трябва да доставят удоволствие на техните съпруги.

Сергей възнамеряваше да съблюдава стриктно този закон. Дори твърде стриктно.

В сватбената им нощ Сергей показа на своята невеста медальона и й разказа историята му. После отряза пет кичура от кестенявите й къдрици, нави ги на малко колелце и ги пъхна зад снимката на своите родители.

— Този медальон някога бе единственото ми богатство — каза й той. — Сега ти си моето съкровище, затова го предавам на теб.

След това прегърна Аня под топлите завивки на сватбеното им ложе и каза:

— Ние бяхме венчани в мига, в който очите ни се срещнаха за първи път.

— Когато ти беше на осем години, а аз на пет ли? — подразни го тя.

— Даже и тогава — дори преди този живот.

Тогава, след като се стопи първоначалното й безпокойство, тя му се отдаде напълно. Преизпълнени от желание, Сергей и Аня опознаваха пътищата на любовта, докато лежаха заедно нощ след нощ, издигайки се и потъвайки в прегръдките си.

Една нощ, докато бяха в леглото, Аня тихо се изкиска при неговото докосване, нежно погали светлия белег на рамото на Сергей и прошепна:

— Не съм виждала мама по-щастлива през последните години.

— Тя е щастлива, защото си разменихме стаите?

— Не, глупчо — понякога мъжете са толкова недосетливи! Щастлива е, защото си мисли за своето първо внуче.

— А-а-а… тогава ние ще трябва да направим всичко възможно да увеличим нейната радост — каза той, целувайки трапчинката на шията й.

Аня се притисна към него, а гласът й шепнеше в ухото му.

— Да… най-добре веднага да започнем да работим по въпроса.

И те подновяваха своите клетви с всяка целувка и нежно докосване.

След първата петъчна нощ ентусиазмът на Аня за любовните им ласки нарастваше с всеки изминал ден, и те си подхвърляха една интимна шега, както правят любовниците: докато Сергей поправяше някоя лампа или четеше във всекидневната, или се бръснеше, Аня се промъкваше зад него и прошепваше в ухото му: „Какъв ден е днес, съпруже мой?“

Всеки ден отговорът му бе един и същ: „Ами, мисля, че днес е петък.“

А тя отговаряше: „Любимият ми ден… и любимата ми нощ“.

През следващите дни и нощи, независимо дали в спалнята, кухнята или шляейки се по улиците и покрай каналите на Санкт Петербург, Сергей разказваше на Аня за детството и юношеството си. Тя също споделяше с него миналите си радости и скърби. Те си споделяха всичко един на друг. Почти всичко.

През следващите седмици едно смътно предчувствие за нещо лошо, не по-реално от дим или сянка, помрачаваше щастието на Сергей. Това беше усещането, което човек изпитва преди приближаваща буря. Източникът на безпокойството му беше съсредоточен в обещанието да остане още известно време в Санкт Петербург. Ако опираше само до него, Сергей щеше вече да е запазил билети за следващия влак до Хамбург, а оттам за първия параход до Америка. Беше решил да уважи молбата на Валерия, но не можеше да отлага повече.

В средата на януари той проведе разговор на четири очи с Валерия, напомняйки й за намеренията си да замине за Америка веднага, щом стане възможно.

— Скоро ще имам спестени достатъчно пари, майко — след месец, най-много два. Така че, бъди готова за нашето заминаване.

— Естествено, разбирам — каза тя. — Но всичко върви така добре, Сергей, и всички ние сме толкова щастливи. Няма нужда да се втурваш отвъд океана.

Всеки разговор на тази тема завършваше по този начин, а Валерия продължаваше да намира неща, нуждаещи се от поправка, и все го питаше дали би могъл да помогне малко с разходите, затова спестяванията му растяха още по-бавно. Все пак Сергей не можеше да откаже на тези молби; в края на краищата, той живееше под нейния покрив, и бе напълно в реда на нещата да помага с разходите.

Трудността на Валерия да приеме идеята за тяхното отпътуване създаваше напрежение между тях, докато седмиците отминаваха.

Тревогата на Сергей само се увеличи, щом до ушите му стигнаха новини за погроми на юг и слухове за други отделни инциденти. Но въпреки чувството за неотложност, което го гризеше отвътре, всекидневният живот в Санкт Петербург беше спокоен и приятен. Сергей убеждаваше сам себе си, че страховете му са преувеличени.

16

Всеки ден Грегор Стакос тръгваше на път с ясна цел, без да се интересува от дребнавите грижи или морала на по-низшите хора. Мършав и жилест, но съвсем не предразположен към безсмислен труд, той редовно крадеше храна, пари и по-добър кон, оставяйки ранените и убитите зад гърба си. Убеден, че дарява живот или смърт, с власт и права над тези на обикновените хора, той вече мислеше за себе си като за Атаман — казашки предводител. Не след дълго и другите щяха да започнат да го възприемат по този начин.

Хора като Грегор Стакос са ставали водачи на цели нации — но за да водят, те се нуждаят от последователи с верността и способностите да се превърнат в ушите, очите, ръцете и краката на водача си. Той скоро щеше да сбере около себе си такива хора. Всичко беше планирано. Междувременно Стакос наблюдаваше и задаваше въпроси. Но зад гърба си не оставяше нито приятели, нито доброжелатели.

Един ден Стакос пристигна в едно казашко селище близо до река Дон — преден пост, охраняващ южната граница от мародери. След неколкодневен престой, един младеж се изправи срещу него с твърдението, че Стакос е откраднал нож. За тази клевета Стакос наби здраво момчето, при което почти му извади едното око. Ножът така и не бе намерен.

Няколко дни по-късно едно младо момиче обвини Стакос, че я е обладал насила. Тъй като бе дъщеря на селския атаман, Стакос трябваше бързо да напусне и да се установи на по-удобно място.

За в бъдеще ще трябва да проявявам повече въздържание, помисли си той, точейки ножа, с който наскоро се бе сдобил.

Докато Стакос се отдалечаваше на своя кон, той бе последван от един висок, еднорък конник приблизително на неговата възраст — един мъж, когото селяните наричаха Корольов. Стакос вече го бе забелязал и бе разпитвал за него. Разбра, че всеки е чувал за този човек, но малцина знаят нещо за него. Корольов се извисяваше с цяла глава над самия Стакос, с изваяни черти, дълбоки сини очи и дълга черна коса, завързана на тила. Свиреп, но красив мъж с мощно телосложение, с изключение на големия белег върху едната буза, твърде малките очи и липсващата лява ръка.

— „Той е саможив“ — бе казал един възрастен селянин казак. — „Пристигна преди година, но така и не успя да намери мястото си сред нас.“

Сега този гигант следваше Стакос.

Стакос спря и се изправи срещу него:

— Какво искаш?

— Виждал съм те как действаш. Искам да разбера дали си достоен другар.

— Аз не съм другар на никого, но мога да бъда снизходителен водач на онези, които яздят заедно с мен.

— Тогава ще трябва да ме победиш в битка — каза Королъов, слизайки от коня си. Гласът му имаше странен шипящ тембър, наподобяващ съскането на змия.

Грегор Стакос кимна, старателно прикривайки растящото си вълнение зад студена усмивка.

— Хайде да видим.

Въпреки, че противникът му изглеждаше страховит, скритата сила на Стакос беше готовността му да приеме по-скоро болката и смъртта, отколкото поражението. Това безстрашие впечатли Корольов, който обикновено сплашваше повечето мъже, карайки ги да треперят като кучета от страх още преди да е започнала битката.

Те започнаха да обикалят в кръг, а после се вкопчиха един в друг, като всеки изпитваше жестокостта и решителността на другия. Корольов се биеше добре — удивително добре за еднорък човек. В действителност, той би спечелил, както винаги се случваше, ако не бе допуснал една сериозна грешка. Беше подценил Стакос, който напълно се възползва от грешката му и хвърли Корольов на земята, същевременно измъквайки ножа си. С коляно върху масивните гърди на Корольов и с нож, опрян в бузата на гиганта, Стакос каза:

— Виждам, че някой вече е разкрасил и без това хубавото ти лице. Искаш ли още един такъв белег и на другата буза? Или може би трябва да ти отрежа и другата ръка, за да ти възвърна равновесието?

— Както желаеш — отговори едноръкият — но при всички случаи ще яздя с теб и ще те следвам, докогато сам пожелая.

— Добре казано. Тогава ще те оставя такъв, какъвто си.

Стакос протегна ръка надолу, за да помогне на Королъов да се изправи на крака, но Корольов скочи сам и яхна коня си. Докато яздеха, те разговаряха, но не като доверени приятели — никога нямаше да станат такива — а като съюзници.

Когато Стакос задаваше директни въпроси, Королъов им отговаряше, без да украсява: Белегът си причинил сам, когато бил момче, за да направи лицето си „не чак толкова хубаво“. Загубата на ръката му била три години по-рано, когато само с един нож нападнал мъж, въоръжен с брадва. Преди Корольов да убие човека, това копеле посякло лявата му ръка толкова дълбоко, че вече не му вършела работа и можела да се инфектира. Затова, след като прерязал гърлото на своя противник, той взел брадвата на мъжа и довършил работата, а после притиснал ампутираното място към един стоящ наблизо мангал, за да го запечата. След това легнал болен за известно време, но оцелял.

Стакос узна още и че Корольов, подобно на него, бе напуснал рано дома си.

— У дома се случи нещастие. След това се страхуваха от мен — каза само Корольов. Не желаеше да добави нищо повече.

— Прогониха ли те? — Корольов поклати глава.

— Една сутрин се събудих и те си бяха заминали… — той спря и впери синеокия си поглед в Стакос. — Това, което ти разказах, е само за твоите уши. Нека направим следната уговорка: Ако го повториш пред друг, ще те убия — или ще умра в опита си да го сторя. Но е по-вероятно да успея.

Кимайки с глава, Стакос постави Корольов при същите условия, добавяйки:

— Аз се отнасям добре с тези, които са ми верни, и не толкова любезно с онези, които ме предават.

Те се погледнаха в очите и за пръв път, откакто се помнеше, Корольов почувства нещо подобно на страх. Той се отърси от него и добави още едно условие:

— Имам силна страст към жените. Така че, когато вземаме пленници…

— Няма да вземаме никакви пленници… Преди да умрат, аз първи ще имам жените. Съгласен ли си?

Грегор Стакос с готовност се съгласи. Корольов можеше да има неговите жени. Стакос щеше има власт над него.

По този начин те оформиха един своеобразен договор. След време двамата мъже щяха да създадат ядрото на нова порода казаци, със Стакос за атаман. И към този атаман и неговата дясна ръка щяха да бъдат привлечени мъже със същите намерения, тъй както мухите намират пътя си до прясната тор.

17

Една дъждовна сутрин в средата на февруари, точно преди да станат от леглото, Аня прошепна:

— Имам да ти казвам нещо специално, Сергей.

— Всичко, което ми казваш, е специално, мила моя.

Тя го смушка в ребрата.

— Това е по-специално. Слушаш ли ме? Наистина ли слушаш?

Той се обърна към нея, смътно осъзнавайки, че след работа трябва да поправи мивката в кухнята.

— Кога не съм те…

Тя докосна с пръст устните му.

— Вътре в мен е наченат нов живот. Мога да почувствам бебето…

Сергей не бе сигурен дали е чул правилно. Сякаш Аня току-що бе обявила, че може да се издигне над земята и да полети.

— Бебе? — каза той. — Нашето бебе? Аня се засмя.

— Не се сещам да съм правила бебе с някой друг, но чакай да си помисля…

— Кога разбра това?

— Подозирах нещо през януари, но исках да съм сигурна. Трябва да се е случило скоро след като се оженихме. Може би още първата нощ — каза тя.

Изпълнен с удивление, той се протегна и докосна корема й.

— Мога ли да усетя движенията му? Аня завъртя очи.

— Сергей Сергеевич, ти мъдри и глупави човече, той сигурно е не по-голям от юмрука ти. Ще минат месеци, преди да го усетиш да рита като баща си.

— Го…?

Аня се поколеба.

— Да, мисля, че бебето е момче, но… — Тогава, нека е момче! — обяви той, изпълнен с трепет от перспективата да създаде свое собствено семейство. — Ще имаме къща, пълна с деца, и… — после си помисли за Валерия. — Майка знае ли?

Разбира се, че не! Мислиш ли, че бих казала на някого, преди да съм казала на теб?

— Трябва да кажем на нея и на Андреас! Синът ни ще се роди в Америка!

Аня се облегна върху него.

— Да, в Америка…

— Ще го науча на всичко, което знам — как да оцелява сред дивата природа…

Аня се засмя.

— Не избързваме ли малко? Все още не трябва да планираме бъдещето му. В края на краищата, това може и да е тя.

Очите му се разшириха при тази възможност.

— Дъщеря? Грациозна като майка си? Тогава ще стане балерина!

При това Аня замлъкна за малко, сияеща от щастие.

— Не е ли животът едно чудо, Сергей? Преди четири месеца ти не знаеше, че изобщо съществувам. А сега правиш планове за живота на дъщеря ни като прима балерина в Мариинския театър…

— Аня, — прекъсна я той — не в Мариинския театър — нашето дете ще израсне в Америка…

— Разбира се, Сергей — просто ми се изплъзна. В Америка имат ли балет?

— Смятам, че имат — а също и топла вода в кухнята, и вътрешна тоалетна…

— Без повече разходки до колонката на ъгъла на улицата, за да черпим вода? И без тичане надолу по стълбите до тоалетната? И без да затопляме вода за банята върху примуса! — попита Аня. — Дори само това е достатъчно да ме заведе отвъд океана! О, Сергей, ако това е мечта, не искам никога да се събудя.

Той прегърна Аня толкова внимателно, че тя се засмя.

— Знаеш ли, няма да се счупя — каза тя, като набързо го прегърна, преди да се измъкне от леглото.

Този ден, преди Сергей да излезе от апартамента, те се разбраха да не казват на Валерия преди вечеря, когато щяха да се съберат всички заедно.

Същата вечер Аня и Валерия сервираха храната. Сергей седеше, хилейки се, докато Андреас най-после каза:

— Е? Какво има?

Валерия подозираше истината, съдейки по изражението на лицето на Аня, но чакаше за потвърждение, притаила дъх.

Като чу новините, Валерия се обърна и избяга в кухнята. Сергей изглеждаше озадачен. Аня бързо последва майка си. Няколко минути по-късно Аня се появи, усмихвайки се; избърса една сълза от окото си и обясни:

— Всичко е наред. Мама просто не искаше да я виждаме отново да плаче. Сега приготвя меден сладкиш, за да отпразнуваме събитието.

С идването на пролетта Аня и Сергей често излизаха на разходка в свежия вечерен въздух, тъй като състоянието й го позволяваше. Имаше дни през първите месеци, когато се чувстваше зле, но сега, вече в петия месец, тя се намираше в отлично здраве. В неделните дни излизаха на дълги разходки и разговаряха за съвместното си бъдеще.

Последната неделя на май, в шестия месец от бременността на Аня, Сергей я заведе на първата й разходка с кола до поляната, където бе намерил часовника на дядо си.

Докато обхождаха ливадата под сенките на дърветата, Сергей често поглеждаше своята съпруга, за да се увери, че е добре. Нямаше защо да се тревожи — Аня просто цъфтеше навън сред природата, сочейки птиците, очарована, че е зърнала за кратко една кошута и нейното малко.

Високите до глезена треви се полюшваха от слабия летен бриз, с червени, жълти и лилави цветя, пръснати навсякъде.

— Красиво е — каза тя. — Хайде да разпънем одеялото си за пикник ей-там.

Те ядоха до насита и прекараха един изключителен ден само двамата. Ако Сергей внезапно бе умрял и се бе озовал на небето, нямаше да бъде много по-различно от този ден на ливадата с Аня.

Следобедът бе само леко помрачен от облак прах на изток, който напомни на Сергей за ездачите, които се бяха изправили насреща му близо година по-рано. Той почти успяваше да различи малка група препускащи конници. Няколко минути по-късно отново погледна натам, но вече ги нямаше. Ала в него отново остана онова чувство на безпокойство, затова бе доволен, че скоро ще заминат за Америка.

Същата вечер на масата Сергей обяви, че е спестил достатъчно за техните билети и първоначалните разходи, и че ще отпътуват до няколко седмици. Нищо не спомена относно чувството си за неотложност — нямаше смисъл да товари другите със своите грижи.

Когато Аня занесе съдовете в кухнята, Валерия се приближи и седна до Сергей. Взимайки ръцете му в своите, тя каза меко:

— Сергей, нали съм те обичала и съм се държала добре с тебе?

— Да, майко, разбира се.

Изтръгнала това признание, тя продължи:

— Знаеш, че при този развой на събитията е възможно никога вече да не видя дъщеря си. Може ли да видя поне внучето си?

Сергей бе очаквал това да се случи. Следващото нещо, което ще поиска, помисли си той, е да останем до първото причастие на детето или до Бар Мицва^[1]. На него не можеше да му се повлияе толкова лесно.

— Андреас ще се ожени — отвърна той. — Тогава ще имаш много…

— Кой може да каже предварително? — каза тя, надхитрявайки го. — Андреас дори не си е помислял още за женитба, да не говорим за деца. Сергей… Не те моля да останете завинаги — ако имаше шанс, щях и това да направя — но не може ли да ти се откъсне от сърцето поне това единствено отлагане? Позволи ми да помогна на дъщеря си да роди своето първо дете!

Сергей извърна от Валерия своя изтерзан, умоляващ поглед, но видя на вратата Аня, която слушаше, мълчаливо очаквайки неговия отговор.

Въпреки лошите си предчувствия, Сергей се чу да изрича:

— Добре, майко. Ще видиш раждането на първото си внуче — но веднага, щом сме в състояние да пътуваме, ще заминем без никакво отлагане.

Прегърна го една възторжена Валерия.

— Ти си толкова добър човек, Сергей…

— И добър съпруг — каза Аня.

18

Щом Грегор Стакос и едноръкият гигант Корольов пристигнаха в едно казашко село близо до Кавказките планини в Грузия, и двамата говореха и действаха предпазливо. Като войници на коне, те временно бяха радушно приети да участват в ежедневните дейности на селището. Работеха срещу храна и подслон и изчакваха удобен момент да докажат себе си.

Не им се наложи да чакат дълго. Няколко седмици след тяхното пристигане казашките войници се завърнаха в селото след разузнавателна акция и разказаха за абреците — чеченските разбойници — които прекосили реката и нахлули внезапно на руския бряг. Този път убили двама руснаци. Застанали нащрек в очакване на още набези, казаците удвоили постовите си, като всеки един наблюдавал другия, така че никой не можел да бъде свален, без това да вдигне останалите на крак.

Стакос съзря своя шанс да бъде посрещнат като герой. Вече бе успял да привлече възхищението на неколцина по-млади мъже, разказвайки истории за своите завоевания. Някои от историите бяха истински, а останалите — плод на фантазиите му. Фактът, че с него яздеше еднорък войн, само прибавяше към славата му.

Стакос каза на младите си почитатели:

— Не мисля, че трябва да чакаме тези абреци да прекосят река Терек. Още тази нощ двамата с Корольов неочаквано ще нападнем бивака им. Ще намерим чеченския лагер и ще ги избием всичките. Ще донесем оттам оръжия, коне и ботуши. И няколко сувенира — може би едно-две уши — добави той, вдигнал високо една кожена кесия. Двама от младежите, жадни за слава и приключения, незабавно изявиха желание да станат доброволци; още трима, които не искаха да изглеждат като страхливци, ги последваха.

Така че именно Грегор Стакос и малката му банда тихо приближиха вражеския лагер в тъмнината преди разсъмване. Той предупреди хората си да запазят единствения изстрел от всеки револвер, докато не стане абсолютно наложително — да предпочитат ножа и сабята за това, че са тихи, но смъртоносни.

Тези абреци бяха корави бойци. Но те изобщо не очакваха такова дръзко нападение да изпревари тяхната атака. Седмината от бандата на Заколев щяха да изколят разбойниците в съня им, ако един от неприятелите не бе станал, за да се облекчи, и не бе забелязал раздвижване в храстите. Той бе успял само да извика предупредително, преди викът му да секне.

Вдигнати внезапно по тревога, абреците скочиха и грабнаха ножовете, пистолетите и пушките си. Виждайки как изненадващата му атака се проваля, Стакос поведе решителен щурм, почти обезглавявайки един войник, като същевременно с другата ръка извади пистолет и стреля. Младите мъже, вдъхновени от храбростта на своя водач и очевидната непобедимост на Корольов, се биеха като демони.

Във вражеския лагер живееха осем мъже и две жени. Стакос уби първата жена, докато тя се прицелваше с карабината си в един от хората му. Корольов хвана втората жена жива и когато привърши с нея, тя бе повече от копнееща да срещне смъртта. По този начин Атаманът и старшият му лейтенант, Корольов, поставиха началото на първата от многото нови традиции за тези младежи, които Стакос сега наричаше „моите хора“. Такива всъщност и бяха.

Бандата от седмината се завърна в лагера, повела вражески коне; куртките им бяха покрити с кръв предимно на техните неприятели. Само две момчета бяха получили незначителни рани, които носеха гордо като медали.

Грегор Стакос бе доказал способностите си като стратег и предводител, както и своята храброст по време на битка. Те бяха приветствани като герои — докато по-младите мъже не споменаха за държанието си към жените. Когато по-възрастните чуха техните хвалби и видяха кесията със „сувенирите“, те плюха на земята, внасяйки горчив привкус към този ден на храброст и безчестие. Така, след като си спечели ласкателството на младежите и враждебността на по-старите, Стакос напусна селото с петима млади казаци — началото на неговата банда.

В следващите месеци, под командването на Атамана, бандата започна да дебне за малки еврейски щетли^[2], колиби и селски стопанства. Веднъж на един-два месеца, без предварителен план, те връхлитаха с конете си като буря и оставяха подире си пожарища и смърт. Друг път обикаляха като редовен патрул, както останалите казашки отряди, преследвайки други врагове на Русия.

Този почин на бродещи патрули, смяна на лагеруването и безразборно клане на евреи продължи, докато се върна разузнавателната команда. Скоро след това Атаманът извести хората си:

— Вдигайте лагера. Потегляме на север!

19

Те се носеха като природна стихия, сеейки опустошение по пътя си, всеки път изчезвайки без следа. Юни премина неусетно в юли, достигайки разгара на петербургското лято. Сергей реши, че тревожните му чувства са нормални за един съпруг и бъдещ баща. Никога по-рано не бе познавал такова щастие и не искаше нищо да се променя. Трябва да имам вяра, че всичко ще се нареди добре, казваше си той, припомняйки си изреченото от дядо му: „Животът е книга на Бога, в която пише Той, а не ние.“

Сергей размишляваше върху тези думи, четейки поредния брой на списание Библиографические записки, съдържащ както факти, така и слухове относно нападенията върху еврейските колонии на юг. Отново усети да го присвива под лъжичката — но нали само след няколко месеца семейството му щеше да е на път за Америка. А някой ден можеше да ги последват Валерия и Андреас. С всеки ден, който ги приближаваше към тяхното отпътуване, събиранията на семейството все повече се изпълваха със свещена атмосфера. Валерия разви силно чувство за собственост към Аня и искаше да седи край дъщеря си и да разговаря с нея насаме. Сергей се радваше да угоди на желанията на една майка. С Аня щяха да бъдат заедно цял живот, но времето на Валерия с дъщеря й приближаваше към своя край. Когато Валерия влезе и седна близо до него, той остави списанието настрана.

— Надявам се, че вечерята ти хареса, Сергей.

— Да, благодаря.

— Аня отиде във вашата стая да чете. Мислех си, че с теб може да си поговорим.

— Разбира се.

Тя каза с известно затруднение:

— Майчинството е сладко, Сергей, но понякога и горчиво. Защото онези, които най-много обичаме, още повече ни липсват, когато си заминат. Сега, когато разговарям с Аня, думите ми далеч не успяват да изразят онова, което искам да й кажа. Искам тя да знае колко много я обичам… колко много означава за мен… но тя няма как да знае, няма да може да разбере — поне докато собственото й дете не порасне. Тогава ще разбере… и аз също ще й липсвам, Сергей. Ужасно ще й липсвам.

Валерия тихо заплака. Сергей не знаеше какво да стори, затова само седеше край нея. Не й каза нищо, защото какви думи могат да утешат една майка, когато дойде часът на раздялата? След време тя пусна ръката му, която бе стискала силно, благодари му за това, че я бе изслушал, и пое към стаята си.

Думите, които чу след това, не бяха предназначени за него, а само прошепнати мисли: „Една баба би трябвало да е близо до внучето си…“ После Валерия с въздишка изчезна през вратата.

Нейният смут бе очевиден: Искаше да дойде с тях — но не можеше и нямаше да си позволи да го направи. Корените й бяха в Русия, но плачът на сърцето й скоро щеше да отлети отвъд океана.

Въпреки, че внучето й не се очакваше да дойде още много седмици, Валерия все повече се вълнуваше за този ден — не толкова по повод самото раждане, а защото то бе знак за неизбежното заминаване на дъщеря й. Затова Валерия и Сергей поддържаха един вид разведряване в отношенията. Тя го харесваше, но той бе също и мъжът, който щеше да отведе дъщеря й и внучето й в далечна страна.

Докато изчакваха отминаването на тези последни седмици, Сергей предизвести напускането си на работа и планира тяхното пътуване; прибираше багажа и помагаше на Аня да опакова малкото им лични вещи. Междувременно Валерия постоянно бе заета с чистене и подготовка за пристигането на внучето си. Пристигане, а после заминаване.

А часовникът на дядо му стоеше на полицата над камината, отброявайки часовете със своето тиктакане.

В третата неделя на юли Аня помоли Сергей да я заведе на пикник на „тяхното място“ в ливадата, донесло им толкова късмет, където можеше да охлади уморените си крака в плитчините на Нева.

Сергей си помисли, че тя би трябвало да си остане близо до дома, за всеки случай.

— Не си ли в твърде напреднала бременност, за да се друсаш върху каруцата? — попита той.

— Чувствам се по-напреднала от всяка друга жена — каза тя. — И все пак, бих приветствала една разходка с колата в свежия въздух и един ден насаме с моя съпруг.

Час по-късно Сергей помогна на Аня да се настани в каруцата. Видимо разтревожена, Валерия подаде на Сергей кошницата за пикника.

— Ще се приберем у дома много преди да се стъмни — увери я той. И те потеглиха с едно леко изплющяване на юздите.

Докато пътуваха по протежението на канала под Невски проспект и завиваха на север, Сергей каза:

— Аня, мила моя, вярваш ли в съдбата?

Вярвам в теб.

— Знам това — каза той, навеждайки се да целуне косата й. — Но вярваш ли в провидението?

Аня се засмя.

— Как бих могла да не вярвам, когато такива странни и чудни събития те доведоха при мен? — Тя погали корема си. — А сега имаме още едно чудо. — Издърпвайки едната му ръка от юздите, тя задържа дланта му върху заобления си корем. — Усещаш ли го?

Първоначално Сергей не почувства нищо — но след това усети един силен удар, а после още един.

— Той вече тренира ритниците и ударите си — каза Сергей, доволен от този ден, доволен и от живота си.

Измъквайки се от чертите на града нагоре по селския път, те минаха покрай една ферма. Аня се усмихна и помаха на стопанина, който кимна в отговор.

Скоро след това стигнаха до ливадата. Сергей имаше намерение да постели одеялото в центъра на сечището, върху възвишението, където бе открил последния подарък от дядо си. Но задухът и горещината ги пратиха по-близо до края на гората, където наредиха храната, починаха си на сянка и се полюбуваха на гледките край ливадата.

20

По време на управлението на цар Александър III и настъпилия период на обрат в политическите реформи се увеличи насилието над евреите и циганите. Черносотниците, крайни националисти, бяха единият източник на това бедствие. Другият източник бяха Грегор Стакос и неговите хора.

За разлика от националистите, Стакос нямаше никаква идеология; омразата му към евреите беше лична, а мотивите му — неизследвани. Противно на повечето казаци, които можеха да убиват враговете на царя, но не биха грабили като обикновени крадци, Стакос проявяваше страст към присвояването на всяко нещо, което намереше за ценно или интересно, преди хората му да изгорят всички доказателства за своите престъпления.

Стакос не оставяше никакви очевидци, които биха упътили някого към тяхното местонахождение, и беше обсебен от идеята за сигурност. Той и хората му никога не препускаха право към нечий лагер; оттегляха се, заобикаляйки през каменисти терени и речни корита, при което сякаш изчезваха като призраци. Набезите им предизвикваха слухове, едновременно ужасяващи и объркващи.

През последните няколко години, докато прекосяваха градове и села, Атаманът бе привлякъл неспокойни младежи и корави ветерани. Бяха се присъединили и няколко жени, по някакви свои причини. Неколцина от тях се омъжиха или привързаха към новопристигналите. Някои от жените искаха да служат на останалите мъже, затова бяха създадени правила и се поддържаше ред.

Междувременно Стакос начена нов обичай: на всеки една-две години пощадяваше живота на някое невръстно еврейче и предаваше детето на жените да го отгледат като добро християнче. По този начин, въпреки че убиваше и опожаряваше, той се сдоби с ореола на „спасител на децата“. В края на краищата тази номадска шайка заприлича по устройството си на едно нормално казашко селище.

Всяко малко зверство отваряше път към друго, по-голямо, докато се стигна дотам, че вече бяха готови на всякаква низост. Според техните стандарти жестокостта бе необходимост, даже добродетел. Въоръжени не само със саби и огнестрелни оръжия, но също и с увереността на фанатиците, те даваха воля на всичките си пориви.

Във временните си биваци изглеждаха като обикновени селяни, с колиби, огнища, жени и деца. Ала бяха хора без никаква човечност. Опиянени от едно растящо усещане за непобедимост, поставяйки себе си над закона и приличието, те вилнееха из Русия и сипеха ужаса на адски мъки върху своите жертви.

И така, един неделен юлски следобед именно Грегор Стакос и неговите хора връхлетяха в една тиха ливада.

21

Сергей и Аня току-що бяха привършили своя пикник в този сънен следобед и тя бе отпуснала глава на рамото му, заслушана в птичите гласове, носени от летния вятър, който духаше между дърветата и над река Нева.

Сергей тъкмо щеше да легне в прегръдките на Аня, когато съзря в далечината да се надига облак прах. Изправи се и видя към тях да приближават конници — най-вероятно патрулиращи войници.

Може би, ако незабавно се бе задействал още щом ги видя — може би, ако се бе доверил на онова присвиване под лъжичката — тогава навярно биха могли да се измъкнат. Зарязвайки всичките им вещи в безпорядък, той можеше да качи Аня в каруцата и да шибне с камшика стария кон, за да потегли в галоп. Но такива действия можеха да хвърлят Аня в ненужна и смущаваща паника. В края на краищата, това бяха само няколко мъже, препускащи в тяхна посока.

Препускащи бързо. А сега вече бе твърде късно да бягат. Щом мъжете се приближиха, Сергей като че ли разпозна един от тях, а после и още един; те го бяха обградили предния септември. Страхът му нарасна, щом видя сред четиринадесетте ездачи един огромен, еднорък мъж, който приличаше на монголски войн.

После водачът им спря коня си на няколко метра от тях. Сега той бе по-възрастен и имаше белег, пресичащ косо челото му, но нямаше начин да го обърка с друг. Извисен върху своя боен кон, вперил поглед надолу с онази ледена усмивка, която Сергей никога нямаше да забрави, там стоеше Дмитрий Заколев.

Сергей стоеше като закован, замаян от това откритие и от противоречиви чувства: облекчение, а после съжаление, че не е убил Заколев, последвани от усещането за неизбежна участ.

Той бързо се обърна към Аня, която все още седеше и не беше уплашена, а само озадачена, вдигнала очи към Сергей в очакване на някакъв успокоителен знак.

— Аз го познавам — каза той. — Бивши съученици сме.

Устата му изведнъж пресъхна, а гласът му прозвуча кухо. Той погледна отново Заколев.

— Хубаво е, че те открих, Сергей — мисля, че вече си се срещал с някои от моите хора — каза Заколев с жест към четиримата ездачи, който го бяха обградили преди месеци. — Когато моят разузнавач ми разказа за един мъж, на когото случайно попаднал и който отговаряше на твоето описание — мисля, че каза някой си Сергей… Воронин — доста се ядосах, че не те е довел в лагера, за да се срещнем като стари познайници. Възнамерявах здравата да го накажа, както му е редът, но той ме увери, че ще може пак да те открие. Така и направи. Подходящ момент да си наваксаме пропуснатото, не си ли съгласен с мен?

Без да изчака отговора на Сергей, Заколев продължи:

— Доста време разпитвах за теб, но никой не бе чувал за Сергей Добричкия. А след начина, по който се разделихме при такива злощастни обстоятелства, наистина исках да получа възможност да поправя нещата. И ето ни тук, отново заедно, а ти си и с красива съпруга, без съмнение. И то бременна…

Гласът на Заколев бе толкова благ, а държането му токова любезно, че за един кратък миг Сергей повярва, че съученикът му може би се е променил. После някои от мъжете се захилиха мазно и се изсмяха. Мускулите на ръцете на Сергей потръпнаха, щом той внезапно се приземи обратно в суровата действителност.

— Е, Сергей — продължи Заколев, — къде ти останаха обноските? Няма ли да ни запознаеш?

Умът на Сергей бясно препускаше, опитвайки се да прецени ситуацията: Ако Заколев бе опасен, хората му бяха още по-опасни — те бяха негови последователи, нетърпеливи да се харесат на своя водач, за да се издигнат в ранг и положение. Без съмнение бяха добре тренирани бойци. За някои от тях можеше да се окаже достоен противник, ако направи героично усилие…

Но ако влезеше в бой, Заколев щеше да убие и двамата; може би ако се унижеше и започнеше да умолява, щяха само да плюят върху него и да го набият… но какво щеше да стане с Аня?

Той не искаше да позволява на мислите си да продължат нататък.

Сергей отчаяно търсеше правилните думи и действия, които можеха да спасят поне живота на съпругата и детето му. Всичко това премина през съзнанието му, докато Аня се изправяше на краката си — Сергей бързо протегна ръка да й помогне. Нейната ръка, студена и трепереща, го хвърли в първична ярост. Сдръж се, каза си той. Използвай тази ярост. Но не още… не още.

— Попитах дали ще ме представиш на своята съпруга — повтори Заколев с остра нотка в гласа си.

— Дмитрий, — чу се Сергей да изрича, призовавайки на помощ „доброто старо време“. — Спомняш ли си, когато бях под твое ръководство по време на тренировката ни по оцеляване? Как си помагахме взаимно…?

— Всичко си спомням — каза Заколев, прекъсвайки го. Виждайки го жив, Сергей разбра, че Заколев трябва да е очаквал този ден — че навярно отново и отново е пресъздавал в мислите си този момент и е предвидил всичко, което Сергей би могъл да каже или направи, всеки отчаян опит за бягство. Но Заколев не бе предугадил приятната изненада в лицето на Аня.

— Призовавам те като казак и човек на честта — каза накрая Сергей. — Позволи на жена ми да си отиде у дома. Давам ти честната си дума…

Видимо отегчен, Заколев вдигна ръка, за да накара Сергей да млъкне. После запита любезно, сякаш от чисто любопитство, напомняйки за старите времена:

— У теб ли е още онзи стар медальон?

— Аз… аз го дадох на друг човек — отвърна той. — Като подарък.

Ръката на Аня несъзнателно се протегна към врата й.

— Наистина си го подарил — каза Заколев. После излая: — Корольов! — и посочи към Аня. Едрият еднорък мъж с черна плитка слезе от коня си и бавно закрачи към Аня. Вонята му удари Сергей в носа — не просто мирис на пот, а отвратителната смрад на човек, обладан от зъл дух.

— Назад! — каза Сергей, заставайки между жена си и мускулестия гигант. — Кажи на своето бойно куче да се махне, Заколев!

Корольов спря. Главатарят кимна на хората си и шестима от тях веднага скочиха от конете и обградиха Сергей, оставяйки Аня извън кръга.

— Какво става тук? — каза Сергей.

— Трябва ми един човек да те претърси — каза Заколев.

— Ами останалите?

— В случай, че се опиташ да направиш някоя глупост.

Сергей реши да им съдейства. Все пак, засега никой не бе наранен или дори заплашен. Все още имаше шанс. Но той балансираше върху буре с барут.

После, щом бурето избухна и всичките шестима мъже хванаха и задържаха Сергей, гигантът сграбчи китката на Аня и я повлече надалеч от Сергей.

В следващите пет секунди, с внезапен изблик на енергия, Сергей извади от строя двама от мъжете, единия с удар върху трахеята, а другия с ритник в коляното. И двамата паднаха по гръб — единият се давеше, а другият не можеше да се изправи. Но останалите четирима успяха да сграбчат ръцете, краката, врата му — смазващата тежест на телата им го прикова долу неподвижен, притискайки лицето му върху земята.

Изведнъж Сергей се отпусна, сякаш се бе предал. Щеше да изчака още малко, до момента, в който най-малко предполагат… но те бяха твърде много. Успя да надигне главата си и да изплюе кал и кръв, наблюдавайки с безпомощна ярост развоя на събитията.

Заколев кимна още веднъж. Корольов отпусна хватката на единствената си ръка върху китката на Аня, а после много бързо и рязко, както атакува змията, дръпна и скъса медальона от врата й, и със същото движение го подаде на Заколев. Аня ахна и хвана врата си там, където една червена резка се появи върху нежната шия, която Сергей бе целувал само преди минути. Сега тя вече бе уплашена — ужасена за своя съпруг, за себе си, но най-много от всичко за своето дете.

Аня не сваляше очи от Сергей. Сякаш, ако си представеше, че наоколо няма никой друг, освен тях двамата, щеше да направи така, че всички други да изчезнат. Очите й търсеха в очите на нейния съпруг поне искрица надежда, но не я намираха.

Заколев проговори.

— Благодаря ти, че си Запазил медальона ми непокътнат през всичките тези години, Сергей. И то върху такава прекрасна шия. — Той подуши медальона. — А-а-а, това било нейният парфюм. Доста ми харесва този аромат…

Някои от мъжете се засмяха, и кървавочервено море замъгли погледа на Сергей.

— Медальонът вече е у теб — изръмжа той, както бе проснат по корем. — Твой е… а аз също съм на твое разположение.

— Да, така е — каза Заколев с бездушната си усмивка.

— Тогава пусни жена ми да си върви — тя не е част от нашите отношения. Хайде да се изправим един срещу друг, ако това искаш… но за Бога, Дмитрий, ние бяхме съученици…

— Намирам те за досаден — отвърна Заколев, сякаш отегчен. — Винаги съм те намирал за досаден, Добричък Сергей.

Той се обърна към Аня.

— Дали нашият Сергей е толкова добричък и към тебе в леглото? — попита той. — Казва ли „моля“ и „благодаря“ преди и след това?

Хората на Сергей залаяха като кучета, на които господарят им е хвърлил остатъци от храна. Заколев бе като котка, играеща със своята плячка.

Корольов затегна хватката си върху китката на Аня и тя потрепера от болка, а Сергей не бе в състояние да й помогне. Той можеше да почувства нейния ужас; познаваше ума и сърцето й. Още като дете едва се бе отървала от казаците и сега Сергей чувстваш как сърцето му се къса, виждайки колко храбро се държи тя дори когато очите й мълвяха една-единствена молитва: „Защити живота вътре в мен.“

Ала Сергей лежеше безсилен — една пионка в играта на Заколев.

Докато единият от мъжете претърсваше джобовете му, останалите намалиха бдителността си. Само за миг, но бе достатъчно. Сергей удари с лакът нагоре и счупи челюстта на обискиращия го мъж. Успя да се завърти и да ритне друг един в слабините, когато останалите отново се нахвърлиха върху него със съкрушителна сила, така че той едва дишаше. Отново го притиснаха със сила да легне по корем.

Заколев проговори: — Виждаш ли, Сергей, как съм се превърнал във вожд?

Сергей изплю прах и кръв.

— Виждам в какво си се превърнал.

— А ти си си останал такъв, какъвто винаги си бил — един слаб човек, който силно желае да се хареса на родителите, които никога не е срещал. — Заколев отвори медальона. — А, да, тук виждам твоите мама и тати, почитани като светци. Винаги съм харесвал тази семейна снимка. Намирам я за трогателна — каза той, без да се обръща с думите си към никого конкретно, докато се взираше в малките лица. Погледът му се върна отново върху Сергей. — А пък ти ми го открадна.

Сергей усети как в гърлото му се надига гняв. В този момент той осъзна, че късметът им се е изчерпал, че няма да има отговор на молитвите им, че последната му постъпка на тази земя ще бъде акт на отчаяние.

Заколев се обърна към Аня и я огледа отгоре до долу. Сергей още веднъж се опита да отхвърли мъжете от себе си.

— Сега тази дрънкулка не значи нищо за мен — каза той. — Може би дори ще я върна на хубавичката съпруга срещу една целувчица.

Очите на Аня, сега обезумели от ужас като очите на млада кошута, отново погледнаха към Сергей. Дори сега тя вярваше, че той има план или сили да ги спаси. Дори тогава, когато съпругът й бе затиснат от всичките тези мъже, все още бе останал един тънък лъч надежда до момента, в който Заколев каза:

— Но като си помисля пак, след всичките неприятности, които претърпях заради моя медальон, смятам, че той струва повече от една целувка.

Наслаждавайки се изцяло на своето надмощие, знаейки, че Аня е слабостта на Сергей, Заколев я заговори, гледайки право в Сергей:

— Малка женичке, такъв топъл ден е, защо не съблечеш нещичко, че да могат мъжете да се насладят на гледката… — той отново кимна към Корольов, който отпусна подобната на менгеме хватка върху ръката на Аня и разпори блузата й. Тя стоеше ужасена, опитвайки се да се покрие и да запази детето в утробата си.

Сергей избухна, освирепял над предела на човешкото, освобождавайки се от петимата, които го бяха притиснали.

— Бягай, Аня, бягай! — изкрещя той, чупейки ребрата на един от другите мъже. После всички останали бандити освен Заколев и гиганта се нахвърлиха върху него като лавина, отново затрупвайки го със своята тежест, като счупиха носа и скулите му, блъскайки лицето му върху каменистата почва.

Сергей не почувства никаква болка — само непреодолимата нужда да защити своята Аня, но също и абсолютната си невъзможност да го стори. Призова на помощ всички умения, всяка капчица сила и хитрост, които имаше в себе си, но без никакъв резултат.

Заколев изстреля злобно:

— Дръжте го!

Една ръка сграбчи косата на Сергей и дръпна главата му нагоре, за да види как Корольов пуска китката на Аня и грубо стиска едрата й гърда. Аня го заплю в лицето, вече изпаднала в майчинска ярост, като се бореше, риташе, дереше с нокти очите на Коралов…

Побеснял, с разкървавено лице, Корольов обви ръка около главата на Аня, сграбчи челюстта й и я изви.

Вратът на Аня се прекърши със злокобен звук. Тя издъхна на три метра от Сергей.

След това всичко се случваше като на забавен каданс. Сергей вече не се чувстваше вътре в тялото си, а по-скоро сякаш се носеше над него, когато Корольов тръшна Аня на земята като парцалена кукла и тя остана да лежи неподвижна, взирайки се с невиждащи очи в светлосинъото небе. Парализираният му ум отказваше да повярва на това, което виждаха очите му. Не можеше да е истина; това беше само един кошмар; той спеше.

Но кошмарът не бе свършил. Заколев слезе от коня си със смръщено чело и отиде при Корольов. Вадейки сабята си, той се приближи към мъжа, току-що убил съпругата на Сергей.

— Корольов, — каза той с рязък глас — ти наистина трябва да се научиш да обуздаваш този твой нрав. Провали един момент, който се надявах да удължа.

Гигантът благоразумно замълча, отстъпи и яхна отново коня си, изчаквайки следващите думи на Атамана:

— Е, не всичко е изгубено.

Докато Сергей гледаше с разширени от ужас очи, Заколев коленичи до тялото на Аня и почти нежно прокара сабята си по издутия й корем, разпаряйки долната му част. После бръкна вътре в нея и извади навън едно бебе, държейки мъничкото новородено с краката нагоре, а пъпната му връв бе още свързана с майката.

Заколев мрачно поклати глава, виждайки едновременно със Сергей и с останалите, че сабята му е влязла твърде дълбоко — бебето бе мъртво.

Отвратен от проваления си триумф, Заколев обърна лицето си към Сергей:

— Било е момче — каза той, пускайки мъртвото дете до тялото на Аня.

Сергей изкрещя, опитвайки се да отхвърли от себе си болката, която не можеше да понесе. С ъгълчето на отеклото си око Сергей зърна един револвер, който замахваше към главата му. Това бе последното нещо, което видя, преди да изгуби съзнание.

След като си взе сувенир, какъвто бе обичаят му, Заколев отново яхна своя кон. Корольов пак слезе от коня си, извади ножа си от калъфа, висящ от едната му страна, и се приближи към изпадналия в безсъзнание Сергей Иванов.

— Остави го — каза Заколев. — Искам да живее. Искам да си спомня.

— Ти си създаде враг за цял живот — а сега също и мой враг — отвърна Корольов. — Един човек, на когото нищо не му е останало за губене, може да бъде опасен; би било разумно да го убием, преди да ни върне услугата.

— Той е страхливец и глупак и не представлява заплаха за никого — отвърна остро Заколев, съзнавайки, че хората му стават свидетели на този разговор. — Ти причини достатъчно вреда за един ден. Остави го! — Това не беше молба, а Атаманът не обичаше да повтаря думите си. Никога.

Корольов се поколеба, но не задълго. Присвивайки рамене, той се върна при коня си и попита:

— Атамане, защо той те нарече Дмитрий Заколев?

— Това е едно име, което носех на младини — отговори той. После извика по-силно към всичките си хора, включително и към онези, които накуцваха или бяха отнесени до конете си: — От днес нататък Грегор Стакос е мъртъв! Никога вече не искам да чувам това име. За да ознаменуваме този ден, името ми отсега нататък ще бъде Дмитрий Заколев — но вие ще ме наричате само Атаман! В знак, че сте съгласни, вдигнете саби! — Те извадиха сабите си и ги насочиха към небето. След миг колебание Корольов стори същото.

Заколев и хората му подкараха жребците си и напуснаха сечището. С последен поглед назад към Сергей Иванов, който лежеше неподвижно по лице, Корольов обърна коня си и последва останалите.

22

Сергей Иванов се върна към живота, поемайки рязко дъх — към един друг живот, една адска действителност, изпълнена с пронизителните крясъци на лешояди. Скачайки на крака, като вършееше наоколо и крещеше като луд, той изля своята ярост върху крилатите харпии, разкъсващи на парчета останките на съпругата и детето му. Окървавената му глава пулсираше; насили се да погледне надолу, но съзнанието му не можеше да осмисли това, което вижда: раздърпани парчета кожа, висящи от костите на една малка ръчичка, протегната към гърдите на друга восъчнобледа фигура, чийто корем зееше, изложен на слънцето.

След като загърна останките от семейството си в одеялото, той се опита да изкопае гроб, стържейки земята с ръце, докато пръстите му се разраниха и разкървавиха, ала твърдата лятна почва не поддаваше. Не можа да ги спаси, а сега не можеше и да ги погребе. Затова заудря с юмрук върху един плосък камък, докато кокалчетата на пръстите му не се показаха изпод кожата.

Сергей с радост би легнал заедно с тях долу, върху мирната земя, ако не беше последният му дълг — да намери и убие Заколев и онзи човек Корольов, и тогава, ако все още е жив, да разкаже на майката и брата на Аня какво се е случило.

Един човек с опустяла душа, в него не бе останал никакъв страх; не можеха да убият някой, който идва от ада. Виждайки пред себе само един мрачен тунел, препъвайки се слепешката, той се добра до реката, където повърна. Когато вълничките се успокоиха, видя лицето на непознат човек, който нищо не означаваше за него — слабак, страхливец, глупак.

Аня, любовта на живота му, бе разтопила ледовете на неговото минало, и те потекоха като река сред топлата пролет на любовта. Сега той беше смразен до кости и треперещ, докато безцелно се скиташе, олюлявайки се, сред един свят на сенки.

Ярка светлина го заслепи, щом поредната остра болка прониза главата му. Сергей падна на колене и се помоли да се свършат спомените му, да спрат страданията му, но нито една от молитвите му не бе удовлетворена. Знаеше, че съпругата и детето му са мъртви. С тях бяха загинали също чистотата и доброто на този свят. За него не бе останал никакъв Бог, никаква правда, никаква светлина.

Тогава главата му отново избухна, земята се наклони и той падна.

Събуди се сред тъмнина, а пулсиращата болка се завърна. Откривайки, че се намира в меко легло, той отхвърли завивките и започна да се надига, но краката му се подкосиха, и падайки, събори една маса. Появи се по-възрастна жена и му помогна да се качи отново в леглото си.

— Вие почивайте — каза тя. — По-късно ще поговорим, ако желаете.

— Съпругата ми, детето ми… в едно одеяло…

— Тихо сега. Моят съпруг ги погреба, както му е редът, там, където лежаха. Сега заспивайте.

Когато се събуди отново, все още бе тъмно. Чу хъркане недалече от себе си и се изправи върху треперещите си крака, а после тежко седна назад. Един демон прошепна в ухото му: „Ако не беше ти, тя щеше още да е жива.“ Не можеше да отрече тази истина, нито да понесе болката, нито да я спре. Това би било твърде лесно. Наказанието, което сам щеше да си наложи, се състоеше в това да живее с тази истина всеки един момент. Щеше да умре много пъти, преди да се присъедини към тях. На първо време трябваше да преследва и залови няколко мъже и да се изправи лице в лице с една майка.

Сергей отново се надигна, треперейки, и намери дрехите си, сега изпрани и сгънати до леглото. Завъртя глава и потръпна от болка. Протягайки ръка нагоре, напипа една превръзка; ръцете му бяха измити и покрити с лечебна лапа. Като се облече тихо, понесъл обувките си с трепереща ръка, той стигна с олюляване до вратата. Сред смътните очертания на предметите във виделината преди зазоряване, Сергей откри писалка и хартия върху масата във вестибюла и надраска набързо няколко думи: „Благодаря ви. Няма да забравя вашата добрина.“

Връщайки се отново на ливадата в ранната утринна светлина, Сергей коленичи върху могилката, която бележеше гроба на семейството му. Изрече слова на обич и скръб — но когато се опита да помоли за извинение, думите заседнаха в гърлото му. Изпълнен с презрение към себе си, Сергей се закле върху гроба на своето семейство, че ще отмъсти за тяхната смърт.

Първоначално дирите не бяха трудни за проследяване. Вървеше пешком толкова бързо, колкото успяваше, накуцвайки през деня и част от първата нощ. Смазаният нос, разклатените зъби и подутото лице му причиняваха постоянна болка. Това беше хубаво — щеше да го държи буден. Но трябваше да поддържа силата си, затова намери една пръчка и я заостри, търкайки я в един камък, за да я използва като копие за улов на риба от потока. Хвана една и я изяде сурова, докато вървеше напред, олюлявайки се, с приковани в земята очи, за да следи дирите от копита. На следващия ден намери птичи яйца и откъсна плодове. Без огньове, с малко почивка, без никакъв апетит. Ядеше насила, за да продължава напред.

Времето минаваше в един мъчителен унес, изтъкан от светлина и мрак, сред един огрян от слънцето, а после от луната нереален пейзаж от движещи се сенки. Докато напредваше решително, разчитайки следите, водейки се по стъпките на земята като по карта, Сергей си мислеше за своя баща, и най-сетне разбра как един мъж може да се пропие до смърт.

Подобно на баща си, и той бе изгубил жена и син в един и същи ден. Само че семейството на Сергей не му бе отнето от Бога, а по волята на неколцина извратени мъже. Отнемайки живота на съпругата и детето му, Заколев и неговите хора прекъснаха родословието на Сергей, защото той нямаше да се ожени отново — знаеше това толкова сигурно, колкото и че тези мъже щяха да погинат от неговата ръка. Само обикновено наказание нямаше да бъде достатъчно; не бе възможно никакво изкупление. Не искаше тяхното разкаяние; искаше главите им. От този ден нататък щеше да живее заради тяхната смърт.

Сутринта на третия ден заваля внезапен порой и следите изчезнаха. Откри няколко счупени клона, а после нищо. Беше ги изгубил. Осъзнавайки това, той се свлече на земята, твърде немощен, за да продължи напред, както и да се върне обратно.

После си помисли за Валерия. Сигурно беше полудяла от тревога. Трябваше да довърши тази тежка задача, от която се страхуваше.

На връщане към Санкт Петербург, Сергей бе потънал толкова дълбоко в себе си, че не забелязваше нищо наоколо — освен когато трябваше да се ориентира. Щом спря, за да пие от едно езерце, съзря отразено в него едно подуто лице, покрито с мръсни петна. Видя и още нещо: косата му бе станала съвсем бяла.

Часове по-късно пред погледа му се появиха островърхите кули на града и отбелязаха завръщането му в света на хората.

Взирайки се нагоре към прозореца на апартамента, Сергей си припомни момента, в който за първи път бе поискал ръката на Аня. От устните му се отрони стон. Бавно изкачи стълбите и почука на вратата. Чу забързаните стъпки и гласа на Валерия, обезумял и все пак изпълнен с облекчение:

— Боже мой, къде бя…

Като видя Сергей да стои сам, думите й секнаха.

Лицето на Валерия беше бледо, а посивяващата й коса — разчорлена. Под зачервените й очи се бяха появили тъмни кръгове. Сергей бе още по-неузнаваем от нея. Със своята счупена скула, подути устни и нос, празен поглед и снежнобяла коса, той изглеждаше като карикатура на предишното си „аз“.

Но Валерия го позна и погледна край него с ужасен поглед, взирайки се надолу по стълбите:

— Къде е Аня?

Сергей стоеше безмълвен, неспособен да продума.

— Къде е Аня? — повтори тя с дрезгав шепот. После погледна Сергей в очите и сърцето й разбра истината, преди умът й да я схване: Аня не се бе върнала. Тя никога нямаше да се завърне.

Сергей я хвана, докато тя падаше, и внимателно я положи на кушетката.

Когато очите й се отвориха, Валерия рязко стана.

— Разкажи ми какво се случи — каза тя с безизразен глас.

Сергей каза само:

— Банда злодеи пристигна на ливадата. Бях надвит и ударен, при което загубих съзнание. Аня бе убита. Последвах ги, за да отмъстя за смъртта й, но изгубих дирите им…

Валерия отказваше да приеме тези думи — колко по-добре би било да повярва, че той е толкова жесток или умопомрачен, че да й разказва такива ужасни лъжи. Затова Сергей поседя мълчаливо до нея, докато истината проникна в сърцето й. Беше като да я гледа как остарява и умира. Накрая тя проговори с толкова уморен глас, че едвам се чуваше:

— Шест дни… и шест нощи в неведение. В началото се страхувах, че двамата сте избягали надалече… По-късно се молех да сте го направили… Опитах се да убедя самата себе си, че е така, но знаех, че Аня никога не би…

Тогава Сергей прочете неизречените й мисли: Валерия ги бе умолявала да останат в Санкт Петербург, за да може да види внучето си. До края на живота си щеше да се обвинява за тази егоистична проява на обич.

Сергей си представи брата на Аня, който дори сега работеше усилено, забравяйки се в своя занаят, молейки се сестра му да се завърне невредима.

Валерия пое тежко и дълбоко дъх, а после попита с голямо усилие:

— Поне погреба ли дъщеря ми?

Той бавно кимна:

— Тя е… в ливадата…

Протегна се, за да хване ръката й, но тя се отдръпна, а после изрече думите, от които той най-много се страхуваше — въпроса, който сам си бе задавал стотици пъти:

— Как така Аня е мъртва, а ти си жив?

Сергей нямаше отговор на този въпрос, затова тя му зададе следващ:

— Тук, в тази стая, ти не обеща ли да я защитаваш, да дадеш живота си за нея? Нима не даде това обещание?

И двамата знаеха отговора.

Очите му погледнаха в нейните, търсещи:

— Майко, аз…

Валерия се изправи вдървена и каза:

— Ти си им позволил да я убият. Ти си един страхливец и не си ми никакъв син. А сега напусни тази къща.

Той бавно се изправи, а после влезе в спалнята, за да вземе малкото си лични вещи. За последен път погледна възглавницата и докосна нощницата й, сгъната прилежно в очакване на нейното завръщане. Притисна я до лицето си и вдъхна аромата на Аня. Изплуваха спомени — моменти, които бяха споделили. Болката бе толкова силна, че краката му се подкосиха.

После се изправи на крака, взе си раницата, ножа, лопатката, малко дрехи и си тръгна тъй, както бе пристигнал — един самотен скитник без семейство.

След като Сергей си замина, Валерия се облегна на вратата. Сухите й очи се взираха в нищото. Тя едвам дишаше до момента, в който осъзна, че Андреас скоро ще си дойде у дома и ще трябва да му каже. Тогава пропусна един дъх — някакъв спазъм в дишането. „О-о-о! О-о-о!“ — ридаеше тя и не можеше да спре.

По-късно се надигна като сомнамбул и пресече всекидневната, обгръщайки тялото си с ръце, изведнъж почувствала студ. Апартаментът, също както и тялото й, сякаш бе опустял. Обърна се към камината и точно тогава от нея се изтръгна още един пронизителен вик на мъка — най-сетне бе приела факта, че никога повече няма да види своята дъщеря.

Валерия удари с юмруци върху полицата над камината — веднъж, а после още веднъж — и ударите й отместиха часовника, поставен там. Гледаше го как се накланя и пада, преобръщайки се… как се прекатурва часовникът, направен от Хешел Рабиновиц, от дървото, приготвено от ръката на нейния Бенямин…

Единият му ъгъл удари пода и с едно дисхармонично тряс, часовникът се разцепи, разпръсквайки върху пода парчета, блестящи като скъпоценни камъни. Но Валерия видя само пепел и прах, преди да рухне върху пода на всекидневната.

Оставил зад себе и последното мъчително задължение, Сергей се върна на ливадата, където неговата съпруга и дете сега лежаха погребани, и се приготви да умре. Беше го обмислил: Нямаше да позволи кръвта му да мърси земята, където лежеше Аня — само щеше да легне близо до гроба й и да остави глада и жаждата да си свършат работата.

Мина един ден. После два… а после три… след това престана да ги брои. Гладът отдавна бе преминал. Пресъхналите му устни бяха леко наказание, а смъртта му — само оскъдна плата за един дълг, който никога нямаше да успее да погаси.

Нямаше намерение да става от мястото си.

Поток от мисли, звуци и емоции заля съзнанието му, докато лежеше в подобен на сън унес; случайни образи из отминалите дни се смесваха с това, което би могло да бъде: баща му, който пие сам в една мрачна стая… дядо му, който изчезва в далечината… Аня, грижеща се за детето им… деца, играещи в един парк в Америка…

После от мрака се надигнаха загадъчни образи, царства, измислени от съзнанието му. Той видя Харон, лодкаря на мъртвите — намръщен старец, който го чакаше на брега на Ахерон, реката на скръбта, за да го откара на другия бряг на река Стикс до подземното царство. Но Сергей нямаше в себе си монета да даде на лодкаря, и бе осъден да се скита сред мъглите покрай реките на мъртвите.

Сергей видя пред себе си реката, а той бе изправен гол на брега, от който нямаше връщане назад, вперил поглед надолу към тъмната вода, виждайки в набраздената повърхност единствено отраженията на луната и звездите. После му хрумна, че той не си въобразява всичко това — че тялото му някак си е възкръснало от мъртвите и сега той стои върху една малка самотна скала на брега на Нева. Той се наведе, килна се напред и падна надолу към луната и звездите…

Шокът от удара с повърхността събуди сърцето на Сергей и то заби мощно. Той пое внезапно дъх, после потъна дълбоко, а водите имаха за него особена целебна сила. В един миг на Божия милост, демонът на омразата към себе си бе прогонен от него, и той се отказа от пътя на смъртта.

Сергей се бореше да излезе от реката също като онова същество, което преди цяла вечност първо бе излязло от морето. С капеща от тялото му вода, прероден в тази топла лятна нощ, той чу в главата си гласа на Алексей Казака: „Един човек бива оценен според две неща — първо живота, а после и смъртта му.“ Животът на Сергей бе един провал, но смъртта му все още можеше да има някаква стойност. Тогава реши, че няма да похаби живота си. Аня се беше борила храбро; той можеше да стори поне толкова.

„Защо си жив?“ — бе попитала Валерия. Тогава той не можа да отговори, но сега знаеше, че бе оцелял с някаква цел. Докато стоеше гол под звездното небе, целта му изкристализира — тя го беше върнала от ада в царството на живите.

Появиха се лицата на неговия дядо, а после на майка му и баща му, и донесоха със себе си миг на здрав разум и спомена за любовта. Но мигът отмина, а само спомените не можеха да поддържат Сергей. Само един човек имаше тази сила — а името му беше Дмитрий Заколев.

Сергей отново си помисли за своя провален опит да хване онези мъже. Как можеше да си е представял, че ще успее? Дали се беше надявал на божествена намеса, или на прилив от свръхчовешка сила? Обучението от младостта го бе подготвило да се бие с един, може би дори двама-трима нетренирани души, а не с цяла шайка опитни бойци. Да умре бе лесно. Сега беше времето да живее, да преследва тази крайна цел: щеше да тренира така, както никой друг преди него; щеше да преодолее всички трудности и да развие такава сила и способности, че да бъде готов следващия път, когато се срещне с тези хора.

Дори една мрачна цел може да поддържа живота на човека.

Тази нощ, обладан от войнски дух, Сергей Сергеевич Иванов най-сетне стана достоен син на своя баща. Сега вярваше с новооткрита яснота, търпение и решителност, че нужната сила ще му дойде точно навреме. Щеше да издири онези, които можеха да му помогнат в подготовката. А когато станеше готов, щеше да открие Заколев и Корольов — и да ги прати в ада.

Бележки

[1] церемония, при която навършилото 13 г. еврейско момче приема отговорностите, присъщи на религия та му — бел.пр. ↑

[2] малки еврейски селища — бел.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дан Милман Пътуванията на Сократ (6)

Метаданни

Данни

Пътуванията на Сократ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част трета:Придобивки и загуби

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

Дан Милман
Пътуванията на Сократ (6)

Част трета:
Придобивки и загуби