Дан Милман
Пътуванията на Сократ (10)

49

Когато мъжете се завърнаха късно следобед, неколцина жени и деца се завтекоха да ги посрещнат, ала се натъкнаха само на мрачни погледи върху мръсни, уморени и навъсени лица. Покрити с кръв и сажди, мъжете върнаха в лагера още два коня без ездачи. Върху конете нямаше преметнати трупове, защото бяха хвърлили мъртвите в пламъците.

— Евреите убиха Чортоски и Ларентиев — оплака се на Океана един от мъжете, преди да поеме към колибата си. Океана бе живяла с Олег Чортоски и заоплаква своята загуба — ала не можеше да почувства никаква омраза към хора, които само се опитват да се защитят от въоръжени мъже.

Атаманът се чувстваше зле. Бе убил една жена, преди Корольов да приключи с нея, и двамата бяха разменили гневни реплики. Щом пристигнаха, Атаманът веднага обърна гръб на Корольов, сякаш този човек изобщо не съществуваше. После вкара коня си в заграждението, махна седлото и го отнесе в плевнята, където възнамеряваше да провери как върви тренировката на Полина.

Тя привършваше рутинните си упражнения, когато видя баща си да стои на вратата, вперил поглед в нея, без всъщност да я вижда. Той кимна разсеяно, преди да се оттегли.

Когато пристигна в колибата си, уморен и замислен, в началото не забеляза Елена, седнала край огъня — докато тя не вдигна очи към него с обичайната си изкуствена усмивка.

 

 

Атаманът бе изгубил както ума си, така и своите хора. Корольов бе убеден в това, след като двамата едва не се сбиха по време на набега. Гигантът реши, че повече няма да приема заповеди от никого. Беше време да си тръгне.

Но преди да замине, щеше да има момичето, Полина, като прощален подарък за вожда лунатик. Бе чакал твърде дълго, за да откъсне узрелия плод на младата жена. Щеше да му се наложи да почака скрит само още мъничко, докато Заколев излезе от плевнята и се отправи към колибата си.

Полина току-що бе привършила финалните си разтегателни упражнения и тялото й бе плувнало в пот. Тъкмо се канеше да изтича навън и да се приведе в ред преди срещата си с Контин, нетърпелива да чуе какво ще каже или направи той, когато Корольов влезе в плевнята с изваден нож.

— На колене! — заповяда той, хлопвайки вратата.

Полина разбра, че моментът най-сетне е дошъл — Корольов — щеше да се опита да я насили — и този път баща й нямаше да може да я защити.

Приближавайки, Корольов отправи изненадващ ритник към корема й. Кракът му не я улучи, както и бе очаквал да се случи. После удари с опакото на ръката си към мястото, където предполагаше, че се е преместила. Ударът зашемети Полина, ала тя се претърколи и се съвзе.

И двамата знаеха, че всичко ще приключи за секунди, по един или друг начин. Корольов разполагаше с огромна сила и нямаше милост, нито съвест. Полина имаше бързина, решителност и няколко скрити изненади.

Когато отново дойде на себе си, Полина скочи покрай него и надигна пета назад, ритайки го в слабините. Въздухът излезе от дробовете му и той падна. Когато тя се приближи, за да го довърши, Корольов замахна към опорния й крак и удари коляното й отстрани.

Полина се огъна, за да погълне по-голямата част от силата на удара, но ритникът бе нанесъл своята вреда — кракът й поддаде и тя падна. В следващия момент той вече бе върху нея, разтваряйки бедрата й, затискайки едната й ръка с коляно, плувнал в пот, възбуден, триумфиращ…

С ъгълчето на окото си тя съзря как острието проблясва, летейки надолу към нея. В този миг, за части от секундата тя осъзна, че той възнамерява да я убие и после да я изнасили — за него нямаше никаква разлика — и ярост разтърси тялото й. Щом единствената му ръка държеше ножа, значи за момент бе открит. Когато острието се наведе ниско, за да прониже гърдите й, тя внезапно изстреля ръката си. Изпълнена с първична омраза, Полина отклони ножа и със същото движение заби кокалчетата си дълбоко в дихателната тръба на Корольов. Чу се едно хрус!…

Корольов пусна ножа и инстинктивно се хвана за гърлото, мъчейки се да поеме въздух. Полина отново го ритна в слабините, отхвърляйки гиганта във въздуха. Той падна с ужасяващ звук и остана да лежи на земята, като се задъхваше, гъргореше и се давеше. Накрая, потръпвайки, Корольов умря така брутално, както бе живял.

 

 

Докато Полина се връщаше към колибата, куцайки болезнено, заваля дъжд. Не откривайки никого вътре, тя се строполи върху студената камина и заплака, разтърсвана от ридания. Страхуваше се какво би могъл да каже или стори баща й, когато разбере, че е убила неговия заместник командир. После осъзна, че не я е грижа. Ако въобще някой заслужаваше да умре…

И все пак, Полина бе силно потресена; имаше нужда да поговори с Константин…

Изведнъж тя си спомни: той я чакаше — дано все още да е там! Полина скочи на крака и понечи да бяга, но извика от болка и падна. Удари с юмрук върху каменната плоча на огнището. Ядосана на баща си, на крака си, на света, тя отново се надигна и се напъна да бяга, накуцвайки, към реката, към водопада, към нейния Контин.

50

От трополенето на дъжда, както и от пълната с жужащи насекоми гора, на Константин му идеше да крещи за тишина. Докато седеше там, бе отминал още един час в надежда, молитва и ослушване за стъпките й. Ако дойдеше, всичко щеше да се нареди; щяха да бъдат заедно. Ако не дойдеше… опита се да си представи какво щеше да прави.

Мога да чета, пиша и рисувам, помисли си той, а мога и да смятам. Ще си намеря работа в някой далечен град, може би дори в Америка. Ще науча нов език и ще забогатея. После един ден ще се завърна и ще вляза в лагера на великолепен кон, със сабя и пушка и с отряд бойци, наети от мен. И ще кажа на Дмитрий Заколев: „Идвам от Америка; дошъл съм за Полина“. Ще кажа думите на английски, а ако той не разбере, толкова по-зле!

Точно тогава на Константин му се стори, че сред тропането на дъжда, песента на щурците и водата, разбиваща се върху скалите долу, дочува приближаващи стъпки. Въодушевен от това, че е дошла, Константин се показа от гъсталака, усмихвайки се в очакване…

Вместо Полина той видя на не повече от три метра да стои Дмитрий Заколев.

 

 

Мигновено го заля студена вълна от паника, последвана от желание да побегне. Но такава постъпка би била безсмислена. Затова замръзна на място и зачака, а дъждовните капки се сипеха отгоре му.

Заколев не понечи да се приближи. Вместо това стоеше отпуснато. Константин се огледа наоколо, докато Атаманът изричаше нежни думи, каквито младежът никога не си бе представял, че ще чуе от него.

— От известно време знам, че изпитваш дълбоки чувства към Полина. Забелязах още, че и тя те обича. А защо не? Ти имаш буден ум и добър характер.

— Може да ти изглежда странно, че идвам при теб тук сега, но напоследък на всички ни се струпа голямо напрежение и това ме накара доста да се замисля. Знаеш, че винаги съм те харесвал, Константин… — Татко Дмитрий седна на един голям камък и покани с жест младежа да седне до него. — Очаквам, че не след дълго Полина ще поиска да се омъжи. А аз няма да й позволя да стане съпруга на нито един от другите мъже, нито пък ще допусна да бъде прехвърляна от един мъж на друг. Така че да се омъжи за теб може би е най-доброто разрешение. Но ние с тебе трябва да се разберем за едно нещо…

Константин не вярваше на ушите си. Беше изпълнен с подозрение, разбира се; и все пак казаното от Атамана имаше смисъл и звучеше искрено. Така или иначе, Константин знаеше със сигурност две неща: или Атаманът казваше истината, и в този случай той беше в безопасност за момента, а животът му вероятно щеше да се уреди много по-добре, отколкото си го бе представял някога; или Атаманът лъжеше, а той бе в смъртна опасност. Но ако отхвърлеше това предложение, независимо дали искрено или не — ако обърнеше гръб и избягаше, — нямаше да доживее до края на следващия час.

Той предпазливо се приближи, докато Татко Дмитрий потупваше с ръка влажния камък до себе си. За Константин това бе мигът на истината. Щом седна, Татко Дмитрий се усмихна, сложи леко ръка на рамото му и каза с обич, която приличаше на истинска:

— Пораснал си, Константин. И все пак изглеждаш като връстник на Полина.

Дъждът бе спрял и лъчите на следобедното слънце проникнаха през облаците. При това добро знамение Константин се реши да отговори с усмивка. Толкова му се искаше да повярва на Татко Дмитрий, че иначе бдителният му ум не взе под внимание три неясни въпроса: Първо, ако Татко Дмитрий наистина желаеше щастието на дъщеря си, тогава защо я бе обучил като наемен убиец — да погуби или да бъде погубена? Второ, и още по-важно: как Атаманът бе разбрал, че Константин чака тук? И трето, къде беше Полина?

 

 

Сергей бе изгубил дирите на ездача, но продължи нагоре по буйната река, разчитайки само на вътрешната си увереност, докато стигна до малък, заобиколен от камъни вир в подножието на висок водопад. Там откри виеща се нагоре пътека — пътека, утъпкана от хора. Завърза Паездка да пасе на влажната полянка. Приглаждайки назад подгизналата си от дъжда коса, Сергей се заизкачва по стръмната и хлъзгава пътека…

Щом стигна до върха на водопада, дъждът спря и тогава, през шума от падащата вода далече долу, чу някой да говори.

 

 

Полина куцукаше напред възможно най-бързо, но болезнено пулсиращият й крак поддаде и тя отново падна. Константин щеше да я чака, с тъмните си очи и тъжна усмивка. Само веднъж да се добере до него, всичко щеше да бъде наред. Тя напредваше с мъка през хлъзгавата кал, като примижаваше от капките дъжд и се взираше напред в помръкналата от надвисналите облаци гора. И ето, че когато бе на двадесет метра от реката, щом дъждът внезапно спря, тя съзря две фигури, седнали една до друга на отсрещния бряг на стремителния поток, близо до върха на водопада.

Полина спря и зяпна. Бяха Константин… и баща й. Те се изправиха и се обърнаха, щом един друг, трети мъж излезе от гората.

 

 

Когато Сергей се появи иззад дърветата, за миг си помисли, че пристъпва в някакъв сън. Заколев също не можа особено да повярва; той зяпна, сякаш бе видял призрак. После приглади назад мократа си коса, а лицето му бързо се върна към познатата маска.

Виждайки този човек за първи път след смъртта на Аня, Сергей усети как тялото му се напряга — но след това пое въздух и се отпусна, а сетивата му останаха нащрек, проучвайки зоната точно над водопада.

Бяха само тримата: Сергей, Заколев и млад мъж приблизително на възрастта…

Сергей отново насочи своето внимание към Заколев, без да хаби думите си:

— Дойдох за своя син.

Заколев въздъхна, сякаш примирен с някакво неприятно чувство. Разбра, че е дошъл часът за разплата.

— Сергей Иванов — каза той с изкуствената си, безрадостна усмивка, — отново се срещаме. И казваш, че си наминал да вземеш своя син? Без нито една дума за поздрав? Е, смятам да си затворя очите за тази твоя липса на вежливост. Изглежда, че имаш късмет. Както виждаш, той стои пред теб. Името му е Константин и сега го предавам в твоите ръце.

Въодушевен от този чуден обрат на съдбата, Константин понечи да проговори, когато Дмитрий Заколев обгърна с ръка рамото му.

Сергей видя как проблясва острието, точно когато Заколев сграбчи главата на младежа, сложи ножа на гърлото на Константин и преряза…

В следващия миг, като по някаква магия, Сергей се бе пренесъл три метра напред — той натисна ръката, държаща ножа, надолу към гърдите на младежа, одрасквайки ги, после счупи ръката на Заколев и го обезоръжи. С другата си ръка Сергей сграбчи косата на Заколев и дръпна рязко главата му толкова назад, че едва не му прекърши врата; после, избутвайки Константин на безопасно разстояние, зашемети Заколев с един удар на лакътя си, поваляйки го на земята, където остана да лежи в несвяст.

Полина пристигна, изпаднала в пълно недоумение. Току-що бе видяла — или й се стори, че видя — как Татко Дмитрий се опитва да пререже гърлото на нейния Контин. А белокосият мъж го бе спасил.

Заколев дойде на себе си и видя Полина.

— Убий го! Убий чудовището! — изкрещя той на девойката, заповядвайки й с цялата тежест на своя авторитет.

— Не! — извика Константин — Полина, не! Не можеш да го направиш! Той е моят баща!

Полина не виждаше смисъл в тези думи. Не виждаше смисъл в нищо. Но тялото й реагира съгласно годините, прекарани в тренировки, и се подчини на волята на човека, който я бе отгледал. Забравила за болката в крака си, Полина скъси дистанцията, и скачайки с унищожителен ритник, се нахвърли върху белокосото чудовище, убило нейната майка, преследвало я в сънищата й…

Приземи се с плисък в реката над водопада и рязко завъртя глава — беловласият мъж бе изчезнал от мястото си. Тя се претърколи, усука, завъртя, видя го зад себе си и замахна с крак, но някак не улучи. Без да се колебае, тя скочи, сипейки бързи като светкавица удари, но Сергей Иванов се изплъзваше на всеки един от тях.

Нещо не беше наред. Нищо през всичките години на бойното й обучение не я бе подготвило за това. Не можеше да проумее — чудовището не я бе нападнало нито веднъж. Дали наистина бе магьосник, или просто си играеше с нея?

Тя отново се спусна към него — а мъжът отново отклони атаката, но не отвърна даже с един-единствен удар. Дишайки тежко, докато двамата стояха нагазили в плитчините над водопада, Полина спря за миг, за да събере мислите си.

 

 

Точно тогава облаците се разтвориха и пропуснаха последните лъчи на залязващото слънце. И когато сноп светлина огря лицето й, Сергей за първи път ясно видя този изумителен нападател: беше лицето на момиче — не на кое да е момиче, а лицето на Аня. В мига, в който я разпозна, светлината се отрази, проблясвайки в медальона на шията й. За него вече нямаше никакво съмнение.

Търсенето му най-сетне бе приключило. Заколев отново изкрещя:

— Убий го! Сега е твоят шанс! — Но авторитетът вече се оттегляше от гласа му.

Константин пак извика:

— Полина, моля те, спри! Той е моят баща!

— Не — каза Сергей на момчето, без да сваля очи от момичето, наречено Полина. — Ще ми се да бях твой баща — но аз нямам син. Имам дъщеря, и сега тя стои пред мен.

Полина стоеше застинала, без да знае какво да прави.

Заколев все още лежеше неподвижно, със счупена ръка, а очите му очакваха, наблюдаваха. После я изкомандва за последен път:

— Убий го, Полина! — провикна се той с писклив и отчаян глас. — Довърши мисията си! Той уби майка ти!

Тя се приведе, обикаляйки около белокосия мъж. Той само стоеше отпуснато; лицето му бе ведро и спокойно. И плачеше.

Смутена, без да знае какво да мисли, как да се чувства, тя посочи Заколев и каза на човека с бялата коса:

— Но… той е моят баща… — Не!

Полина се обърна и видя към нея да приближава Константин, а ризата му бе напоена с кръвта от раната на гърдите му.

— Не, Полина. Съжалявам, че така и не ти казах… Бях едва малко момче, но си спомням как те донесоха…

Тогава Заколев скочи на крака с друг нож в лявата си ръка, обезумял, а лудостта движеше краката му напред през реката; изпаднал в ярост, той се спусна…

Сергей погледна над рамото на Полина и видя как Заколев се носи към двама им — ала не можеше да разбере кого възнамерява да убие. Движейки се по-бързо, отколкото Полина бе в състояние да види, Сергей я изтласка встрани…

Тя падна и се претърколи, мислейки това за атака. Но когато се изправи, видя Татко Дмитрий Заколев, вдигнал ножа в лявата си ръка, да се нахвърля върху Сергей Иванов.

Сергей наблюдаваше на забавен каданс как Заколев се навежда към него. Светът бе притихнал. Не се чуваше никакъв звук, докато той изчакваше, релаксираше, дишаше с отпуснати край тялото ръце. Това бе мигът, за който се бе подготвял.

Докато Заколев връхлиташе, а ножът замахваше надолу, Сергей се отмести в последната минута, подобно на призрак — точно когато върхът на острието щеше да прониже дрехата и плътта му, Сергей вече бе изчезнал оттам. Той някак се бе отдръпнал от пътя на атаката, завъртайки малко тялото си, и с леко вълнообразно движение на ръцете си бе запратил Заколев във въздуха, към реката близо до ръба на водопада.

Но докато озадаченият нападател прелиташе край врага си, инстинктивно се протегна и сграбчи палтото на Сергей…

Инерцията на Заколев, съчетана с нестабилната почва под краката на Сергей, както и с мощното течение, внезапно го събориха.

Ужасени, Полина и Константин гледаха как водопадът поглъща Дмитрий Заколев и Сергей Иванов и как двамата изчезват в пропастта.

51

Полумрак. Небето тъмнееше над сечището в здрача. Изтерзаната Полина, подкрепяна от Константин, изкуцука покрай брега към върха на водопада и надзърна долу, към скалите далеч под тях, където двамата съзряха изметнатото, разбито, безжизнено тяло на Дмитрий Заколев.

Сергей Иванов бе изчезнал.

Тя все още не можеше да осъзнае истината, нито да проумее всичко, което се бе случило. Но въпреки объркването и скръбта й по повод на преломните събития, разиграли се пред очите й, магията бе развалена. Животът, който бе познавала, и лъжите, на които бе вярвала, лежаха разбити в подножието на водопада. Не можеше да си представи какво още я очаква, но сега, с Константин до себе си, за първи път почувства, че светът може да бъде съвсем различен.

Тя не се отделяше от него, докато двамата бавно слязоха по виещата се пътека към долния край на водопада. Атаманът Дмитрий Заколев — човекът, когото бе наричала свой баща — беше мъртъв. Тялото на Сергей Иванов — човекът, който беше спасил Константин — бе отнесено от течението. Но ако все още беше жив, би могъл да й помогне да разбере света наново.

 

 

Изненадан от това, че е оцелял, изпълнен с дълбока благодарност, Сергей изпълзя нагоре по брега на реката, на около двадесет метра след водопада, откривайки Паездка, която спокойно си пасеше наблизо, равнодушна към драмите в света на хората.

Сергей бе охлузен и му бе студено, но нямаше никакво сериозно нараняване. Върна се обратно до подножието на водопада, намери Заколев, издърпа го изпод стремително падащата вода и го остави в храсталака. За миг видя образи от съвместното им детство като кадети съученици, тренировката им по оцеляване и техните битки. После Сергей извади малката лопатка от дисагите, и докато копаеше, образите избледняха. Положи Дмитрий Заколев във вечното му жилище и го покри с влажна пръст.

— Нямах намерение да те убивам — рече Сергей, — но се радвам, че си отиде…

Нямаше камък, с който да отбележи гроба, нито други думи, които да изрече, но докато се взираше надолу към могилката, Сергей прие факта, че най-върлият му враг бе извадил дъщеря му на бял свят, бе я закрилял и обучил, и по неговия странен и объркан начин я бе отгледал като баща. Сведе глава и благодари, че дъщеря му е жива. После си помисли за Аня и за това колко щеше да се радва…

Полина и Константин застанаха до него, загледани надолу към гроба, казвайки мълчаливо своето сбогом.

Докато хората от лагера на Заколев се занимаваха със своите дела, в неведение относно тези промени, тримата отново се заизкачваха по извитата пътека — Сергей водеше Паездка, а Полина и Константин се държаха здраво за ръце.

По пътя Сергей разказа на Полина историята на медальона — какъв е произходът му и как се е озовал в нейните ръце. Без подробностите, но достатъчно, за да започне да разбира.

Сергей бе довършил историята си, когато стигнаха върха на водопада. Пурпурна светлина все още изпълваше небето. Изведнъж откъм лагера се чуха викове на тревога и смутиха покоя на вечерта.

— Корольов е мъртъв! — извика някой.

— Атаманът го няма! — изкрещя друг. — Нападат ни!

Няколко минути по-късно Томоров и още петима мъже, въоръжени със саби, ножове и пистолети, забелязаха тримата, застанали там, и се втурнаха към тях, за да убият белокосия нашественик.

Сергей стоеше тих и спокоен. Без да очаква нищо, готов на всичко…

Ала щом мъжете приближиха, Полина застана пред Сергей и се изправи срещу тях.

— Спрете всички! — каза тя, а тихият й глас отекна властно. После вдигна ръка, а мъжете спряха и зачакаха.

— Всичко свърши! — каза Полина. — Атаманът Дмитрий Заколев е мъртъв — водопадът го повлече. И повярвайте на думите ми: нямате никакво желание да се биете с този човек. Ако поискате, ще се изправите и срещу мен!

Мъжете, останали без водач, замърмориха недоволно, гледаха втренчено и пристъпваха от крак на крак. Те не приемаха заповеди от жена — даже и от Полина. Но у този мъж имаше нещо познато…

Разузнавачът Томоров притежаваше добра памет. Той разпозна мъжа с бялата коса — онзи, подир когото бе тръгнал, след като го бяха пребили и погубили съпругата и детето му. Томоров си спомни достатъчно.

— Хайде! — каза той на мъжете — Нямаме повече работа тук.

Те отстъпиха, отдалечиха се и се запрепъваха като слепци из лагера, за да си съберат нещата и оседлаят конете. Това място вонеше на смърт и им беше дошло до гуша.

Сергей погледна раната на гърдите на Константин.

— Не е дълбока и ще зарасне добре — рече той.

— По-добре гърдите ми, отколкото… благодаря ти, че ми спаси живота — каза Константин. — Аз… съжалявам, че не си и мой баща. Ще ми се да беше…

Сергей погледна дъщеря си, и виждайки колко плътно бе прегърнала Полина този младеж, се усмихна и каза:

— Може би все пак ще намерим начин да удовлетворим това желание.

Събитията от деня — смъртта на Корольов, Контин, който едва не й бе отнет, и смъртта на човека, когото познаваше като свой баща — дойдоха твърде много на Полина. Тя започна да диша тежко и конвулсивно. Константин я прегърна, докато се успокои.

По-късно, когато отново бе в състояние да говори, Полина вдигна очи към Сергей Иванов:

— Бях се научила да те мразя… през целия си живот… Как е възможно да си мой баща? Как да съм сигурна, че това е истина?

Сергей не можеше да й предложи никакво доказателство. Затова каза само:

— Преживя тежък ден, Полина. Както и всички ние. Хайде да се махнем оттук, да построим бивак в гората. А на сутринта всички може би ще виждаме нещата по-ясно.

Имаше смисъл в думите му. Добро начало.

 

 

Сергей, Полина и Константин напуснаха заедно лагера на коне. Никой не им попречи, нито им обърна внимание. Някой бе подпалил плевнята. Поглеждайки назад, Полина се обърна към Константин и каза с уморен глас:

— Днес, преди да дойда при водопада, Корольов се опита да ме… нападне. Вкопчихме се в схватка… и аз го убих.

Сепнат, Сергей попита:

— Да не би да каза, че си убила едноръкия гигант, мъжа на име Корольов?

Тя кимна, прехапвайки устни. — Познаваш ли го? Той се поколеба, но после реши, че тя би трябвало да узнае цялата истина:

— Корольов беше човекът, който уби майка ти.

Полина извърна глава, за да не види сълзите й. Значи, в крайна сметка, тя бе изпълнила своята мисия — да убие чудовището, погубило майка й. Годините, прекарани в тренировки, не бяха пропилени напразно.

Същата нощ Сергей полежа буден известно време, чудейки се как би могъл да спечели доверието й.

На следващата сутрин, когато Константин се събуди, а после и Полина, той вече беше станал и наглеждаше огъня. В началото не разговаряха, но Сергей знаеше какво мисли тя — за търсеното от нея доказателство. Още в мига, в който се събуди, му дойде една идея. Трябваше да поеме този риск…

Подавайки на двамата малко дребни горски плодове, които бе открил наблизо, Сергей каза на Полина:

— Забелязваш ли приликата между мен и дядо ти… на снимката в медальона?

Не й беше необходимо да поглежда; бе запомнила лицата им.

— Да — каза тя. — Но много хора имат прилика помежду си.

— Има и друго — каза той, — ако все още е там. Виждаш ли, когато двамата с майка ти се оженихме, взех пет кичура от нейната коса и ги навих на малко колелце — косата й бе същият цвят като твоята, — и ги сложих зад фотографията на родителите си — твоите баба и дядо.

Очите на Полина се отвориха широко. Никога не й беше хрумвало да погледне зад снимката. Отвори бързо медальона, внимателно надигна овалното парче фотографска хартия и надникна, а Сергей затаи дъх…

Там нямаше никакви кичури коса. Нищо. Когато Полина вдигна очи, погледът й отново бе станал предпазлив.

— Почакай! — каза Константин. — На гърба на снимката е залепнало нещо.

Полина обърна фотографията. И там, притиснат към избелялата хартия, лежеше малкият стегнат кръг — пет кичура от косата на майка й.

Сергей се усмихна:

— Името й беше Аня и бе прекрасна като теб.

Скоро след това вдигнаха лагера и яхнаха конете си.

Полина беше взела със себе си само медальона и малко лични вещи. Константин бе оставил всичко зад гърба си, освен няколко свои рисунки, сгънати и поставени в корицата на една книга.

— Твоята книга — попита Сергей, докато яздеха на север, — за какво се разказва в нея?

— За едно пътуване до Америка, от един автор на име Аврам Чудомински — отвърна той.

Сергей кимна, запомняйки книгата и автора:

— Америка е мястото, където възнамерявам да отида — рече той. — И се надявам, че вие двамата ще дойдете с мен…

Полина каза само:

— Накъде пътуваме сега?

Да се срещнем с баба ти и вуйчо ти, които много ще се радват да се запознаят с теб.

 

 

Тримата яздиха мълчаливо известно време след това — не защото нямаха какво да си кажат, а точно обратното — и беше трудно да преценят откъде да започнат. Сергей намери за най-добре да изчака, докато Полина стане готова.

Към пладне тя започна да задава въпросите си един след друг. Сергей отговаряше на всеки от тях, разказвайки историята на живота си и на нейното потекло. Полина изглеждаше удовлетворена от неговите отговори.

Тя започна да говори чак на втория ден от пътуването им на север — в началото бавно, а после по-бързо, сякаш за да се увери отново в спомените си и да ги чуе изречени на глас, чувствайки се вече на сигурно място в компанията на Константин. Полина разказа на Сергей Иванов всичко, което си спомняше. Константин украсяваше разказа, където бе възможно, и споделяше своята гледна точка.

Сергей изслуша всичко и мълчаливо изстрада своята скръб заради странното й детство и всичките пропуснати години.

Дните отминаваха и когато историите им бяха разказани, паузите между разговорите станаха по-дълги, докато в един момент Сергей и Полина вече говореха съвсем по малко. Но сега в мълчанието помежду им започваше да се усеща слабо разведряване, а когато Полина хвърляше несигурни погледи към Сергей, в тях определено имаше някакво уважение. Или може би беше само благодарност, че е извършил такова дълго пътуване, за да стигне до нея.

52

Вечерта на пристигането и възторженото им посрещане в Санкт Петербург, след запознаването и поздравите, Полина и Константин споделиха първото си хранене на Шабат със Сергей, Валерия, Андреас, Катя и техните деца, Аврам и Лея. В тази изключителна вечер баба Валерия Панова произнесе специална благодарствена молитва и плака от щастие.

Животът на Сергей още веднъж заприлича на вълшебна приказка — той обиколи масата с поглед, попивайки чертите на лицата, които щеше да помни цял живот. Съзнавайки, че този миг няма да продължи дълго, той бе за него още по-скъп.

Сергей още веднъж погледна скришом своята дъщеря и се удиви на приликата й с Аня — очите, косата, формата на скулите и на устните — толкова подобни и все пак тъй различни.

Полина едва сега започваше да опознава широкия свят. През последните няколко дни Валерия и Андреас развеждаха двамата с Константин на обиколка из града. Константин любопитстваше за всичко и задаваше стотици въпроси относно обичаите и обноските в обществото, банките, търговията и пътуването. Полина говореше по-малко, но гледаше и слушаше.

Тогава, на втората вечер от този Шабат, по време на една пауза в разговора, Сергей тихо обяви, че има подарък за Полина. Той постави на масата пред нея три скъпоценни камъка.

— Тези кристали — рече той, — идват от твоя прадядо Хешел Рабиновиц, а преди това от неговия баща. Сега ги предавам на теб. Много са ценни и ще ви осигурят средства да започнете новия си съвместен живот.

Полина сведе очи към кристалите, които искряха като очите й, осветени от пламъка на свещта. Тя се обърна, за да погледне Константин, а после отново към Сергей.

— Аз… благодаря ти,… Сергей. — Тя все още изпитваше затруднение да го нарича „татко“ — звучеше й странно.

През остатъка от вечерта Полина бе мълчалива, потънала в мислите си. Умът й бе приел, че по някакъв начин всички хора, насядали край масата, са нейни роднини: баща, баба, вуйчо, вуйна и малки братовчеди. И все пак те бяха чужди за нея — дори смелият и щедър Сергей Иванов, когото познаваше едва от няколко седмици.

След вечерята Сергей заговори въодушевено за Америка, накъдето той, Полина и Константин щяха скоро да отпътуват. За последен път отправи молба към Валерия, Андреас и Катя да се присъединят към тях, но безуспешно.

Докато Сергей говореше за тяхното бъдеще, Полина бе взела решение относно своето минало: щеше да го загърби и никога вече да не го споменава. Дори тази вечер беше част от нейното минало. Бъдещето й още не бе започнало.

А предната нощ Полина и Константин бяха взели още едно трудно решение…

 

 

Следващата седмица Сергей донесе у дома всички необходими свидетелства и документи за Полина и Константин. „Малко пари в дясната ръка могат да направят чудеса“ — обясни Сергей с усмивка. Освен това беше им запазил билети за втора класа на огромния презокеански параход „Кьониг Фридрих“, който потегляше от Германия.

Пет дни по-късно, след твърде сантиментално сбогуване и обещания да пишат, Сергей, Полина и Константин отпътуваха за Финландия, за да намерят превоз през Балтийско море към пристанищния град Хамбург.

 

 

През първите дни на пътуването разговорите като че ли бяха напрегнати и неловки, и понякога угасваха почти в самото начало. Сергей осъзна, че докато с ума си Полина го бе приела за свой баща, както и жената на име Аня за своя майка, то единствено Константин бе намерил място в сърцето й.

През по-голямата част от презокеанското им пътешествие Полина и Константин гледаха да останат насаме. Но близо две седмици след началото на пътуването, когато огромният кораб приближаваше американския бряг, Полина неочаквано се опита да включи Сергей в разговора по време на вечеря. В един момент изглеждаше, че се кани да каже още нещо, но после се смълча, сякаш не бе сигурна как да продължи. Погледна към Константин, който й отвърна с поглед и кимване, последвани от думите:

— Няма да има по-подходящ момент от този. Полина се обърна към Сергей:

— Сергей,… татко, може ли да се качим горе на палубата?

На палубата към кърмата, на завет, Полина дръпна настрана Сергей, пое дълбоко дъх и каза:

— Аз… първо искам да ти благодаря за всичко… за това, че спаси живота на Константин… и за всичко, което си понесъл, за да ме откриеш… за цялата ти добрина и щедрост…

Сергей понечи да говори — да й каже, че разбира, но думите й го изпревариха:

— Радвам се, че ти, един добър човек, си мой баща… може би и в мен има някаква доброта…

Тя се поколеба, но после го погледна в очите, преди да добави:

— А сега доведе до успешен край онова, с което се бе захванал, а… а Константин и аз трябва да поемем по своя път. Само ние двамата…

После гласът й стана по-решителен:

— Трябва да заминем и да устроим живота си, а ти — твоя. Желая ти всичко най-хубаво в живота, Сергей Иванов, където и да идеш… Ще те помня с обич и топлота, но… има и много неща, които искам да забравя.

Появи се и Константин, прегръщайки с една ръка Полина. С другата се протегна да стисне ръката на Сергей и каза:

— Когато се установим на едно място и ни се съберат новини за разказване, ще пишем на адреса, даден ни от бабата на Полина.

След тези думи той се извини и се оттегли. Полина понечи да го последва, но се обърна отново към Сергей и добави:

— Вярвам, че майка ми… ще се гордее с теб за онова, което си сторил.

Тогава, за първи и последен път, Полина се приближи, надигна се на пръсти и целуна Сергей по бузата — целувка на дъщеря, толкова лека и нежна, че сърцето на Сергей за малко да изхвръкне. Дори не успя да възрази, когато тя свали медальона от врата си, сложи го в дланта му и я затвори.

Сергей стоеше сам и се взираше в океана, мислейки си как Серафим преди много години го бе учил да не очаква нищо, но да бъде готов на всичко. Бе предвидил тази раздяла — знаеше, че ще се случи. Само че не толкова скоро…

През него преминаха като вълна толкова много емоции, че бе невъзможно да ги различи една от друга. Остави чувствата и бъдещето си в ръцете на Бога. Когато стигнеха до бреговете на Америка, Полина и Константин щяха да изчезнат от живота му така внезапно, както се бяха появили.

И все пак, погледнати като цяло, нещата се бяха развили в добра посока. Сергей бе намерил своята дъщеря жива и здрава и беше й помогнал да започне нов живот. Тя просто му бе отвърнала със същото. Беше изрекла своята истина и тази истина го бе направила свободен.

 

След като бреговете на Америка изникнаха пред погледа им, докато носът на големия кораб пореше океанските вълни, Сергей се полюбува на новата си родина. Очите му попиваха всяка подробност — блясъка на слънцето, линиите на океана и небето, изобилния живот. Един ден, помисли си той, дори хората да пътуват до звездите на летящи кораби, такива приключения няма да са по-велики от това тук, на Земята.

В следващия миг океанският бриз спря да духа, а светът потъна в тишина и покой, и тогава пред Сергей се явиха три лица едно след друго, толкова живи, че сякаш плуваха във въздуха. Първо видя баща си — не строг като на снимката, но с мек поглед и усмивка, която разтвори сърцето на Сергей; после ликът на Серафим предизвика сълзи на благодарност, а миг по-късно Сергей бе вперил поглед в недодяланото лице и дълбоките очи на древногръцкия Сократ — такъв, какъвто изглеждаше във видението от детството му преди толкова много години… и щом тези три образа се сляха в един, вътре в мислите и спомените на Сергей, тогава чу следните думи, звучащи като някаква древна песен: Тъй, както умираме за един живот и се раждаме за друг, така можем да умрем и да се преродим в рамките на един-единствен човешки живот… а историята, пътуването, продължава напред и все напред…

Сергей остана така неподвижен още няколко минути, преди отново да почувства как вятърът развява снежнобялата му коса. Като влезе на едно закътано място, където не духаше, той бръкна в джоба на ризата си и извади оттам медальона, който Полина му бе върнала за съхранение. Като отвори внимателно закопчалката, Сергей се полюбува на фотографията на майка си и баща си, а после надникна зад нея, очаквайки да открие там кичурите от косата на Аня.

За няколко мига Сергей забрави света около себе си, а вкусът на сълзите му се смеси с уханието на океана. Защото бе открил не едно, а две отделни колелца от кичури коса, които щеше да пази свято до края на дните си.

Сергей произнесе наум молитва за своята дъщеря и тогава от север лъхна повей на вятъра, и като че ли чу гласа на Аня, както веднъж му бе проговорила в най-тежкия му час: „Имай вяра, мили мой. Нашето дете е в безопасност в Божиите ръце.“

Да, нашата дъщеря е в ръцете на Бога, помисли си той. Както и всички ние.

 

Когато бях млад, вярвах, че животът би трябвало да се разгърне в определен ред, съгласно моите надежди и очаквания.

Но сега разбирам, че Пътят се вие като река — постоянно се мени, винаги тече напред, следвайки гравитацията на Бога към Великия Океан на Битието.

Моите пътувания разкриха, че самият Път създава воина, че всяка пътека води към мира, а всеки избор — към мъдростта.

И че животът винаги е бил и винаги ще бъде възкръсващ в Тайнството.

Из дневника на Сократ