Дан Милман
Пътуванията на Сократ (4)

1

Сергей беше разтревожен през този октомврийски ден, когато го извикаха в кабинета на чичо му. Да бъдеш повикан там — рядко събитие за всеки млад кадет — обикновено означаваше лоши новини или наказание. Затова, като не бързаше да се изправи пред суровото лице и свъсените вежди на директора, Сергей пресичаше бавно училищния двор с подчертано невоенна походка.

От него се очакваше да мисли за Владимир Иванов не като за свой чичо, а като за господин директора. Освен това не биваше да задава лични въпроси, въпреки че имаше много такива — относно родителите си и своето минало. Директорът бе казал твърде малко и по двата въпроса — освен онзи ден преди четири години, когато бе съобщил на Сергей, че баща му е починал.

Всяко място във вътрешния двор, край което Сергей минаваше, носеше спомени за предишните години: първия път, когато бе яздил кон, като буйно отскачаше, стиснал здраво юздите… една от многото юмручни схватки, в които биваше въвлечен поради сприхавия си нрав, а после губеше заради хилавото си телосложение.

Той мина покрай лазарета и малкия апартамент на Галина, възрастната училищна медицинска сестра, която бе поела грижата за него още с пристигането му. Тя му беше бърсала носа, когато бе болен, и го бе водила да се храни, докато той започна да се придвижва самостоятелно. Твърде малък, за да живее в общо помещение, той спеше на походно легло точно до крилото на лазарета, докато навърши пет години. Това бяха самотни времена, когато нямаше свое собствено място и не можеше да се впише никъде. Курсантите се отнасяха с него като с талисман на училището или домашно куче — единия ден го милваха, а на следващия го биеха.

Повечето други момчета имаха майки и бащи у дома; Сергей имаше само своя чичо, затова той усърдно се стараеше да се хареса на господин директора. Усилията му обаче спечелиха само негодуванието на по-големите кадети, които го наричаха „момчето на чичо Влад“. Те го препъваха, блъскаха или удряха с юмрук при всеки сгоден случай — миг невнимание можеше да значи драскотина или нещо по-лошо. По-големите курсанти редовно малтретираха по-малките, а физическият побой беше обичайно явление. Училищните преподаватели знаеха това, но си затваряха очите — освен ако някой не бе сериозно наранен. Толерираха сбиванията, защото те подтикваха по-малките момчета да заякнат и да бъдат бдителни. Това в края на краищата беше военно училище.

Първия път, когато бе нападнат от един по-голям кадет, ей-там в ъгъла на двора, Сергей започна яростно да размахва юмруци, чувствайки, че ако сега отстъпи, това никога няма да свърши. По-голямото момче добре го наби, но Сергей успя да вкара един-два хубави удара с юмрук, и момчето никога повече не го обезпокои. Друг път се натъкна на двама курсанти, които биеха едно ново момче. Сергей ги нападна, въоръжен повече с ярост, отколкото с ловкост. Те се отдръпнаха, приемайки цялата случка като шега. Но за новото момче, което се казваше Андрей, това не беше шега, и оттогава то стана единственият истински приятел на Сергей.

Точно след петия си рожден ден Сергей беше преместен в помещенията на момчетата между седем и десет години. По-големите от тях живееха на горния етаж, а всички над шестнадесет години — в друга сграда. По-големите момчета командваха по-малките. Всеки кадет се ужасяваше от преместването на горния етаж, където отново щеше да бъде най-малкият, а следователно — жертвата. Междувременно Сергей и Андрей си пазеха взаимно гърбовете.

Сергей имаше само смътни спомени от годините преди пристигането си тук — сякаш ги бе прекарал в сън, обвит в пашкул в някакъв друг свят, преди да се събуди за този. Но понякога, когато претърсваше паметта си, той зърваше мимолетните образи на една едра жена с ръце, меки като тесто за хляб, и един мъж с ореол от бели коси. Сергей се чудеше кои ли са те; той се чудеше за доста неща.

Бе разглеждал карти на Майка Русия и на други страни по стените на класните стаи, а с пръста си беше обикалял глобуса върху катедрата на своя учител, проследявайки линии, пресичащи небесносини морета, и земи, оцветени в оранжево, жълто, лилаво и зелено. Ала очакваше да посети такива места не повече, отколкото да отиде до луната или до звездите.

Неговият свят — до този ден през октомври 1880 година — бе ограничен предимно от каменните стени, дървените постройки, спалните помещения, класните стаи и тренировъчните полигони на Военното училище „Невски“. Сергей не беше избрал това място, но го приемаше, така като децата трябва да приемат нещата, и прекара ранните си години в системно и монотонно редуване на теоретична и физическа подготовка: военна история, стратегия и география, езда, бягане, плуване и гимнастика.

Всеки път, когато курсантите не бяха по класните стаи или по работни задачи, те се упражняваха в бойни умения. През лятото Сергей трябваше да плува в студените води на езерото Круглое, дишайки през куха тръстика, да тренира елементарни умения със сабята и стрелба с лък, който едва успяваше да огъне. Когато пораснеше, щеше да стреля с пистолети и карабини.

Това не беше лош или добър живот, а единственият, който му бе познат.

 

 

Като се приближи до главната сграда, Сергей запаса своята тъмносиня риза в панталоните със същия цвят и погледна надолу към ботушите, за да провери дали са чисти. За един момент се зачуди дали не трябваше да сложи по-официалното си палто или ръкавиците, но после реши, че така е по-добре. Повечето по-високи момчета изглеждаха спретнати в своите униформи, но върху Сергей всичко стоеше безформено. Когато най-после излезеше от един размер на униформата, му даваха друга, отново износена.

Все още потънал в спомените си, той се влачеше по дългия каменен коридор към кабинета на своя чичо и мислеше за последното си привикване там преди четири години. И досега ясно си спомняше бледото лице и суровото изражение на чичо си, когато му каза да седне. Сергей се покачи на един стол, едвам виждайки над ръба на катедрата, с увиснали във въздуха крака. Думите, които директорът изрече след това, се врязаха дълбоко в паметта му:

— Баща ти, Сергей Борисович Иванов, е починал. Той някога бе офицер от гвардията на цар Александър. Беше добър човек, казак. За да станеш като него, трябва здравата да учиш и тренираш.

Сергей не знаеше какво да почувства, нито как да реагира, затова само кимна.

— Имаш ли някакви въпроси? — попита директорът.

— Как… как умря той?

Тишина. После въздишка.

— Баща ти се пропи до смърт. Голяма загуба.

После директорът го отпрати. Сергей се натъжи, че баща му е починал, но се почувства горд, че и в него тече казашка кръв. И за пръв път си помисли, че някой ден би могъл да стане силен като баща си, когото никога не беше виждал.

 

 

Когато Сергей най-после стигна до вратата на чичовия си кабинет и тъкмо щеше да почука, той чу гласа на директора, който идваше приглушено отвътре.

— Аз ще позволя това посещение, но някои други хора не са съгласни… Те никак не обичат евреите, убийците на Христа.

— А аз не харесвам войниците, убийците на евреи — каза един непознат за Сергей старчески глас.

— Не всички войници мразят евреите — отвърна чичо му.

— Ами ти? — каза другият глас.

— Аз мразя само слабостта.

— Тъй, както аз мразя невежеството.

— Не съм толкова невеж, че да се подведа по еврейския ти ум — каза директорът.

— А аз не съм тъй слаб, че да се подплаша от казашкото ти перчене — каза по-възрастният глас.

В последвалата тишина Сергей намери смелост да почука три пъти на тежката дъбова врата.

Тя се отвори, разкривайки пред погледа му директора и един старец. Чичото на Сергей каза рязко:

— Кадет Иванов. Това е твоят дядо.

Беловласият старец се надигна от стола си. Изглеждаше щастлив да види Сергей. После заговори тихо, почти шепнешком — прозвуча като някакво име: Сократ.

2

Хешел протегна ръце да прегърне своя внук; после, осъзнавайки, че момчето не го е познало, ги отпусна и посегна да се здрависа по-официално с него.

— Здравей,… Сергей. Добре е, че се срещнахме. Отдавна трябваше да дойда, но… е, сега вече съм тук.

Директорът Иванов го прекъсна:

— Приготви си нещата, кадет Иванов — ще ти разреша две нощи отпуск. — А към Хешел добави: — Гледай момчето да се върне до неделя на обед. Очаквам да е готов за обучение. Той има много да учи.

Което и прави — каза Хешел, хващайки Сергей за ръката. — Както и всички ние.

След като директорът освободи и двамата, махвайки с ръка, Сергей побърза към спалните помещения, за да събере малко лични вещи. После те потеглиха, минавайки по тъмните коридори, навън през желязната порта, пресичайки полето, и нагоре по една заснежена пътечка към гористите хълмове.

Хешел, някъде в осемдесетте си години — бе престанал да ги брои, когато почина Естер — вървеше, препъвайки се. Сергей, опиянен от чувството за свобода, подскачаше напред, като спираше ту да събори снега от клона на някое дърво, ту да подуши въздуха, докато чакаше стария си дядо да го настигне. Момчето не намираше думи да обясни или изрази въодушевлението си, както и това ново усещане за самия себе си. Сега той вече беше не просто един кадет, а истинско момче, което има дядо. Вече имаше семейство.

Двамата вървяха, криволичейки между дърветата, докато пътеката не ги изведе на камениста полянка, насред която се извисяваше голяма скала. Хешел извади една карта и я показа на момчето:

— Виждаш ли езерото и училището? Ето тук на картата е отбелязана скалата, а тук е нашата крайна цел — каза той, потупвайки върху едно х, което беше начертал с тъмно мастило. Сергей бе учил само основите на разчитането по карта, но знаеше достатъчно, за да разбере и запомни.

След като сгъна картата и я пъхна в старото си вълнено палто, Хешел се вторачи нагоре към снежната пътека. После погледна джобния си часовник и се намръщи.

— Трябва да стигнем целта си преди мръкнало — каза той. И те поеха нагоре по стръмния склон.

Сергей бе свикнал да изпълнява нареждания и да не задава въпроси. Но докато се изкачваха, умът му преливаше от любопитство.

— В твоята къща ли отиваме? — попита Сергей.

— Моята къща е твърде далеч — отвърна Хешел. — Ще прекараме следващите два дни и нощи при Бенямин и Сара Абрамович. Познавам Бенямин от много години.

— Те имат ли деца?

Хешел се усмихна, тъй като бе очаквал този въпрос.

— Да, две. Аврам е на дванайсет, а малката Лея е на пет.

— Имената им звучат… странно.

— Това са еврейски имена, а довечера посрещаме Шабат…

— Какво е Шабат? — попита момчето.

— Шабат е свещен ден, отделен за почивка и възпоминание.

— Като неделния ден ли?

— Да. Но Шабат започва в петък вечер, когато се появят първите три звезди. Затова ще трябва да вървим в добро темпо.

Докато се изкачваха по стръмния склон, старецът внимателно се концентрираше върху всяка стъпка, а пъргавото осемгодишно момче скачаше от камък на камък като козле. Сергей чу гласа на дядо си, останал без дъх зад него:

— Камъните са хлъзгави — внимавай, Сократ. Отново това име.

— Защо ме наричаш Сократ?

— Това бе нашето специално име за теб още от бебе.

— Защо?

Погледът на Хешел се зарея отнесено, а мислите му отлетяха назад към миналото.

— Когато майка ти, Наталия, беше още момиче, често й четях от еврейския Талмуд и от Тората, както и от други книги на мъдростта, включително коментарите на великите философи. Неин любимец беше един грък на име Сократ. Той живял много отдавна… и бил един от най-мъдрите и добри хора.

Хешел погледна нейде напред, към хълмовете в далечината и небето над тях, и каза:

— Наричахме те нашия малък Сократ, защото… това ни караше да се чувстваме по-близо до майка ти, до нашата дъщеря.

— Дали майка ми е харесвала Сократ заради мъдростта му?

— Да, но дори повече заради добродетелта и силата на характера му.

— С какво се е занимавал той?

— Сократ говорел на младежите в Атина за висшите ценности, добродетелта и мира. Твърдял, че е най-невежият сред хората, но задавал умни въпроси, които разкривали както лъжата, така и истината. Той бил мислител, но също и човек на действието. Като младеж, Сократ бил борец и храбър войник, докато най-после оставил войната. Предполагам, би могло да се каже, че той бил един… мирен войн.

Удовлетворен за момента, Сергей се обърна и се загледа надолу към снежния пейзаж. Лъчите на следобедното слънце сипеха отблясъци върху белия склон, искрейки по повърхността на дърветата, мъха и лишеите. Ободрен от свежия, хладен въздух и от това приключение, Сергей отново се понесе напред, а после си наложи да спре, за да може дядо му да го настигне. Докато чакаше, Сергей мислеше върху думата евреин. Той беше чувал да я произнасят в училището, най-вече напоследък в кабинета на чичо си.

— Дядо — извика Сергей надолу по пътеката, — ти евреин ли си?

— Да — каза Хешел, задъхвайки се, като приближаваше бавно. — И ти си такъв… майка ти беше еврейка, а баща ти… е, той не беше… но ти имаш еврейска кръв.

Сергей погледна надолу към ръцете си, почервенели от студения въздух. Значи той имаше и казашка, и еврейска кръв.

— Дядо…

— Ако искаш, можеш да ме наричаш деденце — каза той, докато сядаше на един заснежен камък, за да си почине малко.

— Деденце… би ли ми разказал нещо за моята майка… и за баща ми?

Чувайки това, Хешел спря, избърса снега от друг голям камък и кимна на Сергей да седне до него. Не след дълго Хешел разказа историята за раждането на Сергей — всичко, което бе чул от Васлакова, акушерката, която беше с Наталия в онзи съдбовен ден. После добави:

— Ти беше единственият светъл лъч в този мрачен ден, Сократ. Имаше майка и баща, които те обичаха…

Сергей се обърна и видя как дядо му бърше сълзи от бузите си.

— Деденце?

— Дай ми само един момент, мой малък Сократ — ще се оправя. Тъкмо си мислех за твоята майка, за Наталия…

— Каква беше тя? — попита Сергей.

Погледът на Хешел стана празен; после той продължи с тъжен глас:

— Всяка дъщеря е прекрасна в очите на своя баща, но твърде малко са тъй мъдри и деликатни като майка ти. Тя би била награда за всеки достоен за нея еврейски мъж — тоест, ако няма нищо против леките спорове с нея от време на време. — Той се усмихна, но усмивката му бързо се стопи. — Не зная как точно е срещнала баща ти — може би на пазара — а после го доведе у дома, за да го запознае с нас, и тогава разбрахме, че не е евреин. Дори по-зле — беше казак от гвардията на цар Александър, неприятел на нашия народ.

— Но той е обичал майка ми и е бил добър с нея. Ти нали така каза…

— Да, да — но, разбираш ли… майка ти можеше да се омъжи за баща ти само ако се отрече от еврейската си вяра и приеме… християнството. — Хешел направи пауза, за да може Сергей да проумее колко ужасно е това.

— Тя спря ли да ви говори?

— Не. — Гласът на Хешел секна, а лицето му пак се изкриви от мъка.

— Деденце… добре ли си?

Хешел вдигна глава.

— Аз бях този, който спря да й говори. Отнасях се с дъщеря си така, сякаш бе мъртва. — Той отново заплака, този път открито, а думите му се лееха. — Не очаквам да разбереш как съм могъл да сторя такова нещо, мой малък Сократе — аз самият не разбирам себе си. Но устните ми избълваха жестоки думи. Обърнах й гръб, тъй като бях убеден, че първа тя е обърнала гръб на своя народ. Не можех да постъпя по друг начин. Баба ти Естер нямаше друг избор, освен да стори същото, въпреки че това разби сърцето й.

Хешел си наложи да продължи.

— Естер отчаяно искаше да говори с дъщеря си, да я прегърне още веднъж. Да не би да си е мислила, че аз не искам същото? — Хешел каза последното повече на себе си, потънал отново в миналото.

Когато отново проговори, звучеше уморено.

— Естер и аз имахме ужасен спор, когато Наталия ни писа за нашето първо внуче — твоя брат Саша. Естер ме умоляваше да й позволя да отиде при дъщеря си, за да види своя внук. Но аз не й позволих… Не разрешавах на любимата си Естер дори да отговаря на писмата на Наталия.

— Така и не можахме да видим малкия Саша — каза той. — Научавахме за детството му само от писмата на Наталия, изпълнени с обич. Самият аз не можех да ги чета… но баба ти Естер ми разказваше тяхното съдържание. Никога повече не проговорихме на майка ти, нито я видяхме. Не и докато беше жива.

Хешел си издуха носа и избърса студените си мокри бузи с ръкава на палтото.

Отново бе започнал да се сипе лек снежец. Двамата се изправиха и продължиха нагоре. Хешел хвана ръката на Сергей и каза тихо:

— Има още едно нещо, което трябва да знаеш, Сократ: акушерката, която те донесе, ни каза… че майка ти е успяла да те подържи за малко, преди да умре.

Все още под впечатлението от тези думи, Сергей попита:

— Защо е умряла, деденце?

— Защо умира всеки човек? Не ни е дадено да знаем.

Хешел отново спря за миг, наведе се бавно и откъсна от снега едно кървавочервено цвете.

— Майка ти беше деликатна, но силна, като това зимно цвете. То е чисто и невинно, и все пак аз току-що го откъснах от снега. Бог прибра Наталия. Дошло й бе времето. Аз бих искал само…

Мислите на дядо Хешел отново се зареяха някъде отвъд този свят, а лицето му придоби едно по-спокойно изражение. — Да, Естер — каза той на един призрак, когото Сергей не можеше да види. — Знам… всичко ще се нареди добре.

Хешел прегърна момчето през рамо и двамата продължиха да вървят един до друг мълчаливо, а Сергей все още преживяваше думите на дядо си — как майка му го подържала, преди да умре. За един кратък миг престана да усеща студа.

Сега вече знаеше историята на своето раждане, както и за смъртите, които го съпътстваха. Освен това усещаше, доколкото е възможно за едно осемгодишно дете, че дядо му ще продължи да носи своите скърби също като товар в раницата чак до собствената си смърт, когато ще му бъдат снети всички товари. Но за момента момчето виждаше, че челото на дядо му се е разведрило, и се радваше за това.

После Хешел се върна от спомените си и отново проговори:

— Та ето така стоят нещата, мой малък Сократе — загубих дъщеря си и съпругата си; а ти загуби майка си и баща си. Сега всеки от двама ни е сам, но се имаме един друг. Това е истината, макар че може да боли. Но истината ни прави свободни…

3

Студеното слънце, едва видимо през тежкия слой облаци, изчезна зад дърветата. Точно когато вълчи вой оповестяваше настъпващия здрач, пред погледа им се откри едно сечище, а после и колиба. Мека светлина струеше от прозорците й с обещание за уют и топлина. Танцуващите снежинки, изглеждащи сиви в полумрака, засияваха ярко в лъчите на тази светлина в един финален миг на слава, преди да паднат на земята.

Колибата изглеждаше здраво построена, с дъсчен покрив и виещ се от каменния комин дим. Хешел се изкачи на верандата, свали си шапката и отърси снега от ботушите си. Сергей направи същото, а в това време Хешел почука решително на масивната дъбова врата.

След едно топло посрещане и тъй необходимата баня, Сергей и Хешел седнаха на масата заедно с първото истинско семейство в спомените на момчето. Майката, Сара, дребна женица с тъмнокестенява коса, покрита почти изцяло с бяла забрадка, завързана под брадичката, започна да сервира вечерята. Тук посетителите бяха рядкост, а още по-рядко се случваше да са приятелски настроени към домакините. Сергей скришом оглеждаше децата. Аврам, високо, стройно момче на дванадесет години, се държеше официално, но дружелюбно; Лея, хубаво петгодишно момиченце с гъста медноруса коса, свенливо му отвръщаше с поглед.

Сергей попиваше с очи всичко в техния спретнат дом. Той се чувстваше опърпан в простото си облекло, седнал до Аврам с неговото сако и акуратно изгладен панталон и до Лея, спретната като майка си, с тъмна рокля и бяла забрадка.

Бащата, Бенямин Абрамович, обясни на Сергей:

— По време на нашия Шабат ние оставяме настрана всичките си ежедневни грижи и се посвещаваме на литература, поезия и музика. Този ден ни напомня, че не сме роби на труда. На Шабат сме свободни от света.

Сара запали две свещи и изрече благословия. След като Бенямин прочете молитва над чашите с вино, той покани Хешел да каже още една молитва над два хляба, преплетени като въже, които наричаха „хала“. Сергей гледаше ококорено внушителното количество храна, наредено пред него, докато Сара посочваше всяко ястие: гъста ечемичена супа, резени твърдо сварени яйца, пикантна салата от цвекло, бисквити, нарязани зеленчуци от градината, картофени кнедли, ориз с ябълки и меден сладкиш с ябълкова плънка за десерт.

Докато всеки се хранеше до насита, Сара се извини, свивайки рамене:

— При това време навън трябваше да включа и пилешка супа, но не останаха пилета…

Значи така изглежда една майка, мислеше си Сергей, вперил поглед в нея. Той завиждаше на тези деца за възможността да я срещат всеки ден и се чудеше дали собствената му майка е изглеждала като Сара Абрамович.

За него това бе най-хубавата му вечеря, откакто се помни. Имаше смях и леки разговори. Вечерта грееше с особена светлина, излъчвана не само от огъня в домашното огнище и от запалените навсякъде свещи, но и от сърцата на всички в този дом, които го бяха приели като част от семейството. Това беше една нощ, която никога нямаше да забрави.

 

 

Следващият ден премина бързо. Аврам научи Сергей да играе на дама. По време на играта Сергей забеляза един белег на челото му, над дясното око. Аврам видя, че той се взира в белега, и каза:

— Катерех се на едно дърво и паднах — навярно съм се ударил в някой клон — каза той, сочейки червената резка. — Мама ми каза, че едва не съм си извадил окото. Сега вече никога няма да ми разреши да се катеря толкова високо.

Този следобед, когато небето се изясни, цялото семейство излезе на разходка в гората, където Бенямин им показа дърветата, от чиято дървесина вземаше за цигулките и часовниците на Хешел.

След разходката, насред един разговор, Хешел неусетно изпадна в дрямка. По-късно се събуди кисел, не твърде сигурен къде се намира. Сара му донесе димяща чаша чай, а после го остави сам да дойде на себе си.

Тази вечер, когато се появиха първите три звезди, дойде и краят на Шабат, с още благословии, изречени над още вино и свещи. Докато Бенямин палеше нов огън в огнището, Хешел бръкна в раницата си и извади подаръци — подправки и свещи за възрастните и бонбони за децата. После Бенямин подаде на Хешел една цигулка, която самият Хешел бе изработил, и старецът започна да свири.

Сергей зяпна с отворена уста. Сякаш дядо му бе оживял по нов начин. Той вече не бе обикновен смъртен, а Творец на Музика. Инструментът ту пееше за скрита тъга, ту в следващия миг повдигаше духа им. Лея танцуваше и се въртеше, докато Аврам и Сергей й пляскаха с ръце.

Когато дядо му спря да свири, колибата бе изпълнена със светлина. Сергей легна пред камината и заспа в прегръдките на едно истинско семейство, и сънува музика.

 

 

В неделния ден, скоро след разсъмване, си казаха сбогом. Сергей поглъщаше всяко впечатление, за да може да възстанови тези спомени, когато се върне обратно в училището. В съзнанието му се запечатаха лицето и гласа на Сара… смеха на Бенямин… Аврам, с лице, заровено в една книга… Лея, седнала край огъня…

Чудеше се дали някой ден би могъл да стане като Бенямин Абрамович, с жена като Сара и собствени деца.

Преди да се разделят, Сара Абрамович коленичи и прегърна Сергей; малката Лея също му даде една прегръдка. Аврам и Бенямин разтърсиха ръката му.

— Тук си добре дошъл по всяко време — каза бащата.

— Надявам се да те видя отново — каза синът. Дядо Хешел навлече зимното си палто и преметна раницата си през рамо. Сергей погледна нагоре към Хешел и осъзна, че този мил старец, след като се е хранил съвсем сам в празен апартамент, също е намерил уют в този дом. Махайки за последно с ръка, те се обърнаха и поеха надолу по пътеката навътре в гората.

Тялото може да забравя физическите усещания. След като е преживял студ в продължение на часове, човек може да поседи пет минути край някой огън, и ще изглежда, че студът никога не е съществувал. Колко различни са емоциите, които оставят в паметта следи, събуждащи се за живот при всяко припомняне. През трудните дни и години, които следваха в живота му, спомените на Сергей за това семейство — за един огън в камината, за аромата на прясно изпечения в каменната фурна хляб, за Аврам и Лея, които не бяха кадети, а нормални деца на неговата възраст — щяха да го подкрепят.

Сергей беше посещавал много богослужения в училищната църква, на които отец Георгий бе говорил за небесното царство. Но Сергей никога не бе разбрал небето — не и преди тия два дни у едно семейство в една горска колиба.

С изключение на ритмичното хрущене на снега под краката им, а от време на време и пукота и свистенето на падащите клони, прекършени от тежестта на затрупалия ги сняг, Сергей и Хешел се спускаха в тишина. Всеки от двамата се наслаждаваше вътрешно на мислите и чувствата си, а думите само щяха да попречат на това. Освен това трябваше да внимават при всяка стъпка; пътеката бе по-опасна на слизане. Когато в един момент Сергей се подхлъзна и се протегна да хване ръката на дядо си, Хешел каза:

— Ти си добро момче, Сократ.

— А ти си добър дядо — отвърна Сергей.

 

 

Скоро училището се появи пред погледа им — твърде скоро, както им се стори. Сергей погледна нагоре към лицето на дядо си, сега изопнато и изтощено. Дълго пътуване очакваше стария човек — обратно към един празен апартамент, населен само от спомени. Сергей почувства внезапен порив да отиде с дядо Хешел до Санкт Петербург, но не събра смелост да проговори. Волята на баща му бе да бъде възпитан във военното училище. Пък и никой нямаше да му позволи да замине.

Те стигнаха до края на училищния двор и се приближиха до главния портал.

Там останаха дълго, докато есенното слънце пресичаше небосклона над главите им. Най-после Хешел проговори:

— Мой малки Сократе, каквото и да ти донесат следващите години, дори и в най-тежките времена помни, че не си сам. Духовете на твоите родители — и на баба ти Естер, и на дядо ти Хешел — винаги ще са до теб…

Вторачен в краката си, Сергей почувства как раменете му се огъват под цялата тежест на тяхната раздяла. Той осъзна, че може и да не види дядо си отново.

Хешел се наведе и оправи ризата и палтото на своя внук, а после го придърпа към себе си. Сергей се уплаши, че дядо му ей-сега ще го напусне, но вместо това Хешел се усмихна и каза:

— Имам нещо за теб — един подарък от майка ти и баща ти.

Той бръкна в палтото си и извади сребърна верижка, на която висеше овален медальон. Момчето примижа, щом сребърната му повърхност улови един лъч светлина.

— Акушерката ми го даде в същия ден, когато те предаде на нашите грижи — каза му Хешел. — Този медальон принадлежеше на майка ти. Той беше подарък за нея от твоя баща. Акушерката ми каза, че майка ти е пожелала да го получиш, когато пораснеш. Мисля, че вече си достатъчно голям.

Хешел постави медальона и верижката в отворената длан на Сергей. Медальонът беше докосвал кожата на майка му… а сега бе негов.

— Отвори го.

Сергей погледна дядо си в недоумение.

— Ето, ще ти покажа — Хешел отвори закопчалката и вътре Сергей видя малка снимка — лицето на жена с тъмна къдрава коса и млечнобяла кожа и на един мъж с високи скули, силен поглед и тъмна брада.

— Моите… родители?

Дядо му кимна. — Мисля, че това беше най-ценното й притежание, а сега е твое. Знам, че ще го пазиш добре.

— Да, деденце — прошепна Сергей, все още изпълнен с благоговение и неспособен да откъсне поглед от лицата на родителите си.

— А сега бързо, Сократ, слушай внимателно! Има още нещо — не можех да го донеса със себе си — още един подарък, скрит в една ливада близо до Санкт Петербург.

Той отново бръкна в палтото си, извади оттам сгънат лист хартия и го разгърна върху гърдите си, така че момчето да може да го вижда: карта, на която бе обозначена точка до едно дърво в една ливада, заобиколена от три страни с гора, близо до брега на една река. На картата имаше и други обозначения.

— Помниш ли историята, която ти разказах по пътя към колибата — онази за любимото ми място в гората, за ливадата на брега на река Нева, където се научих да плувам? Ето я тук, точно на север от Санкт Петербург — каза той, следвайки една линия с пръста си. — Ето го и града… и пристана с лодките… и Зимния дворец. Ако следваш реката на десет километра северно от двореца, вън от града и навътре в гората, ще стигнеш до едно сечище…

Той обърна листа, за да разкрие по-подробен чертеж на бреговата линия, едно дърво, и едно малко х.

— Ето тук е заровена кутията, до едно дърво срещу реката… единственото голямо кедрово дърво, стърчащо самотно близо до центъра на ливадата. Дървото било засадено от собствения ми дядо, когато бил момче. И там, в кутията, която зарових между двата корена, там ще го откриеш.

Дядо му сгъна картата и я постави в ръцете му. — Картите могат да бъдат изгубени или откраднати, Сократ. Искам да я проучиш внимателно насаме. Запомни наизуст всяка линия и всяко обозначение. После унищожи картата. Ще направиш ли това?

— Ще го направя, дядо. Те отидоха до портата.

— Запомни този подарък. Той е… много ценен, и ще те очаква. Когато го намериш, спомни си колко много те обичаме — колко много те обичахме всички ние…

Сергей кимна, изгубил дар слово. Хешел погледна нагоре към небето и пое бавно и дълбоко дъх — както правеше, когато току-що завършеше нова цигулка или часовник, и бе доволен от това, което вижда.

— Добре — каза той. — Добре. После сведе очи. — Искам да знаеш, Сократ… да споделя този Шабат с теб — това беше една от най-големите радости в живота ми.

Като каза това, Хешел Рабиновиц се обърна и пое към хълмовете, мърморейки под носа си: „Да, Естер… да, сега всичко ще се нареди…“ Сергей го гледаше как се смалява, докато се изгуби от погледа му, напускайки живота на момчето и влизайки в неговите спомени.

4

Скрил добре картата, Сергей влезе през портала.

Закъснял за черква, той изтича през празните коридори към своята стая и пъхна раницата в шкафа откъм долния край на леглото си. Докато се обръщаше на излизане, Сергей забеляза една пътна чанта върху съседното легло, което бе освободено няколко седмици по-рано. Тази чанта можеше да означава, че е пристигнал нов човек.

Напъха бързо медальона и картата в една дупка на дюшека си — най-сигурното скривалище, което можа да намери. После побърза по коридора надолу към църквата. Почти тичайки, той забави походката си до нормален вървеж, щом се сети за своя дядо, който сега, прегърбен, бавно се изкачваше към главния път.

Сергей се прекръсти и помоли Бога да пази дядо му и да му даде сила за пътуването. Откакто се помнеше, това бе първият път, когато се помоли с цялото си сърце, както ги беше учил отец Георгий. Никога по-рано не бе имал причина да го прави.

Надяваше се, че ще получи отговор на молитвата си, въпреки че дядо му Хешел беше евреин.

Докато отваряше вратата на църквата, една мисъл влетя в ума му: „Кой съм аз? Евреин? Християнин? Казак?“

Сергей премина бързо по пътеката между редовете с пейки. Няколко момчета го погледнаха крадешком, като или се усмихваха с приятелски поздрав, или злорадстваха, че ще бъде наказан за закъснението си. Той погледна нагоре към отец Георгий, изправен в черното си расо пред издигнатия олтар и иконите на Христос, Дева Мария с младенеца, Свети Михаил, Свети Гавраил и Свети Георги, пазител на тяхното училище и светец покровител на Русия. Слънцето хвърляше светлинни дъги през прозореца от рисувано стъкло.

Свещеникът бе започнал песнопение; Сергей намери мястото си и се присъедини към другите, но умът му блуждаеше. И отец Георгий, и дядо му Хешел бяха говорили за един Бог, който той не можеше да види. За Сергей, Бог беше една колиба в гората, а небето — майчината прегръдка.

„Дядо“ — беше попитал той при завръщането им към училището — „кой казват евреите, че е пътят към небето?“

Хешел беше се усмихнал, чувайки този въпрос, и бе казал: „Аз не говоря от името на всички евреи, нито пък съм достатъчно мъдър, за да знам това, Сократ. Но вярвам, че един ден ти ще проправиш собствена пътека… и сам ще намериш своя път.“

 

 

Докато службата привършваше, Сергей се отърси от своя унес и се присъедини към колоната, изнизваща се от църквата. Точно тогава за първи път се натъкна на новия кадет — висок и неприветлив, три-четири години по-голям от него. Случи се така, че двамата вървяха рамо до рамо по тясната пътека между пейките, докато излизаха под строй след богослужението. Вратата бе толкова тясна, че през нея можеше да мине само един човек, и Сергей тъкмо щеше да се отмести и да пусне новото момче да мине първо, когато по-високият курсант го избута с рамо настрани тъй грубо, че Сергей почти падна върху пейките.

Тази първа проява на надмощие щеше да предопредели техните взаимоотношения.

Оказа се, че чантата върху леглото между тези на Сергей и на Андрей наистина принадлежи на новодошлия. Името му бе Дмитрий Заколев. От този ден насетне Сергей щеше да мисли за него само като за Заколев — едно име, от което щеше да се бои и в същото време да презира.

Имаше мълва, че някакъв човек довел Заколев до входа, подал един плик на кадета при портала и казал: „Ето заплащането“, и без дума повече, нито дори поглед назад, човекът се обърнал и заминал.

Бидейки на дванадесет години, Заколев следваше да бъде разпределен в спалня на горния етаж сред единадесет-до четиринадесетгодишните. Но горе имаха временен недостиг на легла — проветряваха дюшеците заради въшки. Така че през първата седмица новият кадет трябваше да спи в „стаята на малките момченца“, както я наричаше той. Той си изкарваше това конфузно положение върху всички наоколо — особено върху Сергей и Андрей, тъй като леглата им бяха най-близо.

През следващите седмици Заколев проправи с лакти пътя си, достигайки определено положение в ученическата йерархия, и си спечели неохотния респект от страна на своите връстници — такъв респект, какъвто човек би отдал на преминаваща змия или мечка.

Всичко у Заколев изглеждаше някак несъразмерно и неестествено голямо. Имаше едри длани с кокалчета, целите в белези и загрубели от удряне с юмрук върху дървета и камъни, и големи уши, почти напълно покрити от сламеноруса коса, която оставяше толкова дълга, колкото можеше да мине безнаказано. Заколев мразеше задължителните подстрижки; той мразеше всичко задължително. Останалите му черти бяха съвсем приемливи, разглеждани поотделно, но не си хармонираха твърде. Освен това тенът му бе толкова блед, сякаш в кожата на лицето му никога нямаше приток на достатъчно кръв.

Това, което най-силно поразяваше у Заколев, бяха очите му — сиви като кремък и студени, хлътнали над един силно издаден нос — очи, от които те побиваха тръпки. Когато това странно момче се усмихваше, изразът в очите му никога не се променяше — това бе страховито, безрадостно озъбване, което се появяваше тогава, когато другите биха се намръщили или заплакали, и разкриваше разкривените му зъби. Всеки, който се вторачеше в тези зъби, можеше да загуби няколко от своите. Едва ли някой би дръзнал да зяпа и родилния му белег — червено-бяло петно на врата му, точно под лявото ухо — още една причина той да мрази подстригването.

В едно училище, където силата означаваше респект, Заколев бързо установи надмощие над по-малките кадети, както и над повечето от връстниците си. Той притежаваше самоувереност, предизвикваща възхищението на някои курсанти, които се съревноваваха за одобрението му, което той раздаваше на малки порции като милостиня, така че да изглежда рядко и ценно. Отвратен от това ласкателно демонстриране на раболепие, Сергей правеше всичко възможно да отбягва Заколев — факт, който не остана незабелязан от страна на побойника.

Заколев внушаваше страх не само със своята жестокост, но и с непредвидимия си нрав. Кротък в един момент, а жесток в следващия, той можеше да се нахвърли върху някого по най-малкия повод или изобщо без причина. Веднъж се сприятели с едно по-малко момче, защитавайки го от няколко побойници; на следващия ден наби нещастния кадет по-жестоко, отколкото биха го сторили предишните му нападатели.

Сякаш Заколев възприемаше всички в училището, безразлично дали курсанти или преподаватели, или като възможни привърженици, или като пречки, и с всеки един се отнасяше по съответния начин. Тънък наблюдател на човешката природа, той беше бдителен по отношение на всички онези, които имаха власт и бяха по-възрастни, по-силни или по-влиятелни от него. Тях той мамеше или манипулираше; останалите можеше да подчини със сила.

Сергей никога не разбра как точно си бе спечелил неприязънта на Заколев. Може би защото прозираше уловките на Заколев и не се съгласяваше да бъде принуждаван със сила. Все пак той избягваше прекия сблъсък, познавайки степента на неговата ярост, ако бъде предизвикан. В училището имаше и други побойници — вероятно една трета от горния курс — но никой не беше толкова опасен, колкото Заколев.

Андрей стана „кучето за бой“ на Заколев — „изтърсакът на котилото“. Андрей изучаваше израженията върху лицето на побойника така, както кучето наблюдава господаря си, за да разбере дали ще бъде нахранено или набито. Сергей също получаваше своя дял от удари и унижения. Той правеше всичко възможно да парира гневните нападки на побойника, но никога не им отвръщаше, защото това би подлудило Заколев.

Сергей наблюдаваше как Заколев си създава свои собствени правила, но не следва ничии други, освен когато се намира под строгия поглед на някой от преподавателите. Тогава се преструваше, че се подчинява, но щом преподавателят се отдалечеше достатъчно, правеше каквото си иска. При една странна случка Заколев безжалостно риташе един паднал кадет, когато иззад ъгъла се появиха двама преподаватели. Заколев тутакси коленичи като ангел хранител и те го видяха спокойно и внимателно да докосва изкривеното, стенещо лице на курсанта. „Мисля, че той получи някакъв пристъп“ — каза Заколев със загрижен глас. Нараненото момче не посмя да му противоречи. Нито тогава, нито по-късно. След като тази история се разчу, Заколев стана кажи-речи неудържим.

Той можеше да манипулира даже и някои от по-старшите кадети. Сергей видя как става това: Първо той молеше само за малки услуги, докато те свикваха да казват „да“, но постепенно молбите му ставаха все по-настойчиви, докато не се превърнеха в изисквания. От време на време, когато на някой старши кадет му идваше до гуша и отказваше да бъде принуждаван, те се сбиваха. Заколев побеждаваше по две причини: първо, той не признаваше никакви правила, никаква честна игра; второ, изглежда, че не го беше грижа какво ще се случи с него самия. Това го правеше труден за побеждаване враг — такъв, какъвто се бие с инстинкт на хванат натясно вълк.

Една атмосфера на страх проникваше сега сред кадетите (особено сред по-малките) и изпълваше коридорите и тренировъчните игрища. Заколев изискваше незабавно подчинение на всяка „молба“, а наказанията му за истински или въображаеми оскърбления бяха безусловни и неизбежни. Той никога не забравяше, нито прощаваше, и в края на краищата всички прегрешили биваха наказвани. Стана по-лесно да му се подчиниш, отколкото да се съпротивляваш.

 

 

Последната нощ преди преместването на Заколев на горния етаж, докато завиваше зад един ъгъл, Андрей се сблъска с по-големия кадет, препъвайки го неволно. Вбесен, той стовари юмрук върху корема на Андрей, влагайки цялата си тежест в удара. Андрей падна на пода, като стенеше и се задъхваше, а Заколев го прекрачи и отиде до леглото си, сякаш нищо не се бе случило, и легна по гръб с ръце под главата.

Сергей се втурна към Андрей, стискайки юмруци от гняв, докато му помагаше да се качи обратно в леглото си. Сергей погледна нагоре към Заколев, който го зяпаше отвисоко с онази своя ледена усмивка. Сергей веднага отвърна на втренчения му поглед — един малък акт на предизвикателство.

По-късно същата нощ, докато Сергей се унасяше в сън, той с копнеж си мислеше за онази колиба в гората — за Сара Абрамович, за Бенямин, Аврам и Лея, пожелавайки си да бъде с тях. Сънува, че се е събудил край тяхната камина сутринта на Шабат в компанията на Аврам и Лея, и че е част от тяхното семейство, а училището в края на краищата е било само един сън.

Сутринта дойде като едно голямо разочарование.

 

 

През дните и седмиците след преместването на Заколев на горния етаж, в онази късна есен на 1881 година, училището възвърна своя обичаен ритъм на класна работа и бойни тренировки, хранене, църква и спане. Но една ранна сутрин призори един от по-старшите кадети събуди Сергей и съседите му по легло и изведе дванадесетте сънени момчета — които бяха само по гащета, с висящи от кръста им кърпи и вързопи дрехи — надолу по дългия проход под училището.

В мъжделивата светлина беше студено и влажно. Край стените отекваше капеща вода, докато дванадесет чифта боси крака шляпаха по мокрия каменен под. Треперейки, младите курсанти стигнаха до масивна желязна врата. Тя изскърца, щом старшият кадет я бутна, за да я отвори. Сергей пристъпи навън и се намери на брега на езерото, което сега блестеше от първите лъчи на изгряващото слънце. Големи парчета тънък лед и киша, останали от зимата, все още се носеха по плитчините. Източните хълмове се открояваха като тъмни силуети и всичко бе притихнало. Обаче не за дълго.

— Събуйте си гащетата! — заповяда водачът, докато махаше собствените си дрехи, и нагази в мразовитата вода — първо до раменете, а после до врата; след това се гмурна за няколко секунди. Изплува със зачервени бузи и се върна на брега, а кожата му, сега порозовяла, бе настръхнала от студа. Старшият курсант взе кърпата си и енергично се изтърка, а после издаде команда:

— Всички във водата!

Но Сергей забеляза, че старшият се опитва да не се разхили в очакване на техните мъки.

Подобно на другите момчета, Сергей се вмъкна нерешително във водата със задъхване и писъци, следвани от изблици на зъзнещ смях. Студът прониза кожата му, докато той се потапяше във водата, а после бързо излезе пълзешком и се изтърка, докато се изсуши. Момчетата сочеха взаимно покритите си с петна зачервени лица, гърди и ръце. Сергей си припомни прилива на топлина и шеметното веселие — но това не беше преживяване, което би искал да повтори скоро.

Докато той и другите момчета се намъкваха в дрехите си, старшият съобщи:

— Отсега нататък ще извършвате това потапяне всяка сутрин! Никога няма да ви хареса и никога няма да свикнете с него — но то ще направи тялото и духа ви силни. Такава дисциплина ще създаде от вас войници, които могат да защитават царя и Майка Русия от чужди нашественици. А най-добрите от вас ще бъдат избрани за гвардейци на царя.

„Царската гвардия… дали ще последвам стъпките на баща си?“ — чудеше се Сергей.

5

Няколко седмици по-късно групата на Сергей тъкмо щеше да започва упражнения по езда, когато лейтенант Данилов извика:

— Сергей Иванов, ела с мен!

Сергей предположи, че отиват към кабинета на директора. Когато го привикаха там първия път преди години, той узна за смъртта на баща си; втория път го чакаше дядо му. Затова сега не знаеше дали да изпитва вълнение или страх.

Скоро това му се изясни.

— Току-що получих известие, че дядо ти е починал — каза директорът. Той почака малко, за да асимилира Сергей тази информация, а после добави:

— Сигурно той се е погрижил да разбереш, когато настъпи сетният му час. Можеш да отидеш до църквата, ако искаш да се помолиш за душата му. Това е всичко — каза той.

Сергей не отиде до църквата. Върна се в празното си спално помещение и след като се убеди, че е сам, извади медальона на майка си и се вторачи в снимката. Сега дядо му Хешел се бе присъединил към неговите родители и беше при баба Естер. Този медальон щеше да му напомня за всички тях.

Той сложи сребърната верижка на врата си, решавайки да носи медальона винаги, когато е безопасно.

После извади картата и запомни всяка линия. Сега вече можеше да затвори очи и да я начертае във въздуха с пръст. Когато се почувства уверен в себе си, той я накъса на малки парчета и ги разпръсна на няколко различни скришни места.

 

 

Един понеделник следобед през март 1881 година училището беше разтърсено от новини, на фона на които личните безпокойства на Сергей вече изглеждаха незначителни. Тези събития му напомниха, че е част от един по-широк свят — свят на конфликти и смут. В този ветровит ден той и още петнадесетина курсанти тренираха с дървени саби вън пред сградата, когато един брадат казак на кон влетя през главния портал. Всички спряха, за да проследят гордото преминаване на конника.

Когато всички кадети бяха свикани в църквата, им беше представен казакът. Името му бе Алексей Орлов. Той някога бе служил с чичото на Сергей, Иванов, в един казашки полк. После директорът съобщи, че Бащицата, цар Александър II, е бил убит при атентат.

Същата вечер преподавателите и курсантите се върнаха в църквата за специална литургия, за да се помолят за душата на царя. Подобно на другите момчета, Сергей беше облечен в най-хубавата си униформа — тъмносиня, с блестящи копчета по сакото и със символа на школата — двуглав орел с роза и сабя в ноктите.

Алексей Орлов стоеше изправен, висок, с красиво лице потъмняло от скръб. Той каза:

— Казаците са свободен народ, верни на царя и на Майката Църква. — Той отправи почтителен поздрав с кимване към отец Георгий, преди да продължи. — Аз бях сред тези, които служеха в царската гвардия. Въпреки огромните ни усилия да опазим нашия господар, той бе убит в бомбен атентат. Царят Освободител, който бе пуснал милиони крепостни селяни, реформирал съдебната система и дал по-голяма свобода отпреди, въпреки всичко бе мразен от революционерите, недоволни от своята участ. Съзнавайки заплахата за живота си, Бащицата бе променил пътните си маршрути по наши указания. Аз още не бях застъпил на пост по това време, но един от моите хора ми разказа какво се е случило.

Орлов продължи:

— Щом каретата на царя стигнала горния участък на един от градските канали, един младеж внезапно вдигнал и хвърлил между конете нещо, подобно на снежна топка. Бомбата избухнала, но наранила царя съвсем леко. Негово Имперско Величество настоявал да излезе, за да изрази загрижеността си за един казак и едно момче куриер, които били тежко ранени.

— Щом цар Александър се обърнал към каретата, един друг човек направил внезапно движение към него. Имало експлозия. До един час и атентаторът, и нашият господар починали от раните си. Мъжът, хвърлил първата бомба, предал съобщение на своите другари. Знаем, че поне един от конспираторите е бил млада жена на име Гелфман — революционерка и еврейка.

Когато Сергей излезе от църквата, той откри, че върви редом с чичо си. Директорът сведе поглед към него и каза шепнешком:

— Ако баща ти беше жив, това нямаше да се случи… не и по време на неговия караул.

Скоро Сергей чу новините за коронацията на цар Александър III — и откъслечни разговори за вълна на жесток погром, заляла Русия и Украйна, след като се разнесла мълвата, че „кадър на евреите“ е убил Бащицата-цар. Този слух се оказа неверен: шестнадесетгодишната, бременна жена на име Гелфман, която по-късно починала в затвора, била единствената еврейка — една наивна, изпълнена с идеализъм приятелка на друг революционер. И все пак, погромите продължиха.

В училището все така негодуваха по адрес на революционерите и евреите, особено сред най-близките на Заколев. Тези слухове накараха Сергей да осъзнае собствената си еврейска кръв. Докато седмиците отминаваха, той ставаше все по-загрижен за семейство Абрамович. В тези опасни времена тяхното уединение в убежището на гористите хълмове би могло да работи в тяхна полза — но също толкова лесно би могло да работи и срещу тях. Какво би могло да се случи, ако скитаща банда разбойници, или дори казаци, се натъкне на еврейско семейство в гората?

Сергей реши, че трябва да ги предупреди.

 

 

В онази нощ той се промъкна покрай няколко кадети на стража и мина надолу по дългия тунел под училището до задната врата при езерото. Беше изминавал този коридор толкова много пъти, че можеше да го направи и със забързани очи. Тъй като през нощта в тунела не палеха никакви лампи, преминаването оттам беше почти като да се движиш със затворени очи.

Сергей бутна тежката желязна врата и тя се отвори със скърцане, което го накара да стисне зъби. Препречи вратата с малък клон, за да не се затвори, а после обиколи набързо училището. Обхождайки района, откри камъка, който бележеше началото на пътеката. Сега се налагаше да разчита единствено на паметта и инстинкта си. За щастие нощта бе ясна и растящата луна му даваше достатъчно светлина, за да намери пътя си.

Въпреки тъмнината му се налагаше да върви с много по-бърза крачка, отколкото последния път. Измъкнал се, без да го хванат, сега той трябваше да се бори с други опасности: гладни вълци или вероятността да се изгуби. Ако изгубеше пътя си, на сутринта би могъл да намери училището, но дотогава щяха да забележат липсата му. Такова отсъствие без разрешение бе сериозно нарушение; щеше да бъде наказан строго.

Две години по-рано неколцина по-големи кадети бяха хванати, след като се измъкнали през нощта. После трябваше да минат между две дълги редици курсанти, които ги налагаха с тежки тръстики. В края на редицата бяха удряни и от преподавателите. После ожулените и кървящи кадети бяха вкарани за три дни в карцера без храна и вода.

След това никой не бе повторил това нарушение — поне досега.

По време на прехода си нагоре по осветената от луната пътека, Сергей състави своя план: щом открие къщичката, ще уведоми Бенямин за атентата, за погрома и за смъртта на дядо си. Щеше да приеме чаша чай, която Сара щеше да настоява да му даде, заедно с още една прегръдка — а после щеше да си тръгне и да се върне в училището преди разсъмване.

Сергей дишаше тежко, но поддържаше своя ход, изкачвайки стръмната пътека. Неговата лека и подвижна натура и голяма издръжливост му помагаха за това. Потопен в авантюристичния оптимизъм на младостта, изведнъж го осени една смела идея: може би в този момент той напускаше училището безвъзвратно. Какво, в края на краищата, го задържаше там? Разбира се, щеше да му липсва Андрей — а може би дори и чичо му Владимир. Вероятно щеше да изпитва известна носталгия и по училищния двор. Но нямаше да му липсва всекидневният живот — и с радост щеше да остави Дмитрий Заколев зад гърба си завинаги.

Сергей носеше медальона на врата си; нямаше други вещи, които си заслужаваше да задържи. Само ако имаше смелост да попита! Дали би могъл да помоли Аврам и Лея да станат негови брат и сестра, а Сара и Бенямин да му бъдат родители? Дали би било възможно? Да, реши той. Щеше да им бъде полезен, и в никакъв случай нямаше да е бреме за тях. Щеше да ги накара да се гордеят с него. Развълнуван от тази възможност, Сергей продължи усилено напред. Луната бе почти над главата му. Не можеше да е много далече…

В следващия момент гъсти облаци покриха луната, обгръщайки гората в мрак. Сергей едва виждаше дланите пред лицето си. Погледна нагоре и видя обсипаното със звезди небе, простиращо се от двете му страни. Само луната беше затъмнена. Той запристъпя по-нататък пипнешком, с протегнати напред ръце, усещайки, че почти е пристигнал…

Внезапно застина, смразен от осъзнатото: не облаци бяха затъмнили луната. Това беше пушек. Но не пушекът от огнището — беше нещо друго.

Сергей изведнъж осъзна, че тича презглава към колибата, заобикаляйки стремително скалите. Залитайки, той се озова насред малката поляна и застина онемял, с широко отворена уста. Там, където някога стоеше колибата, сега имаше само овъглени останки. Трепкащи искри от все още горяща дървесина осветяваха кошмарната нощна гледка.

Препъвайки се сред развалините като пиян човек, той не откри жива душа. Сергей се молеше семейство Абрамович да се появят от гората и да го посрещнат. Заедно те можеха отново да построят…

Не, каза си той — истината е, че техният живот и неговите надежди бяха превърнати в пепел. Като кашляше и бършеше почернялото си от сажди лице, той претърси купчините тлеещи отломки и откри съкрушителното доказателство, от което най-много се страхуваше: почернелите кости на една ръка, които стърчаха над тлеещите въглени.

Присвивайки очи от горещината и зловонния въздух, Сергей разхвърля димящите дървени парчета, за да разкрие скелета на един мъж, по костите на който все още лъщеше плът. Смрадта и вида му накараха Сергей да повърне върху земята и пепелта. Тялото почти със сигурност беше това на Бенямин Абрамович. Като се насили да копае по-нататък, Сергей откри останките от обувката на малко момиче и от дървена кукла. Той трябваше да се изправи лице в лице с това, което искаше да отрече: останалите от семейството лежаха погребани някъде под димящия нощен кошмар, който някога е бил дом.

С очи, смъдящи от парливия въздух, Сергей се препъна и хукна обратно надолу през гористите хълмове. По някое време се хвърли напълно облечен в един леден поток, за да отмие миризмата на смърт от косата и дрехите си. Но не можеше да промие ума си, в който бушуваха въпроси: Защо не дойдох по-скоро? Можех да ги спася! Само ден по-рано…

Той дишаше тежко и сърцето му биеше лудо.

Един час преди зазоряване, нямайки къде другаде да отиде, Сергей най-после стигна до училището и влезе през желязната врата, която все още бе открехната. Движейки се нехайно, той се довлече до леглото си и падна изтощен в тревожен сън и безплодни видения, които воняха на смърт.

Когато очите му се отвориха за бледата светлина на деня, Сергей за миг си помисли, че всичко това е било един лош сън — но само докато видя ръцете си, все още изцапани със сажди.

Не можеше да разкаже за случилото се на никого — дори и на Андрей.