Дните от десетата, единадесетата и дванадесетата година на Сергей преминаха, марширувайки като добри войници в стегнати редици — всеки един подобен на предишния. В училището той изпадна в една рутина, подобна на транс — вършеше всичко механично, следвайки инструкциите; растеше по сила, на височина и по сръчност. Когато му даваха задание, го приемаше, но без никакво реално усещане за смисъл или цел. Понякога все още мислеше за дядо си и за семейство Абрамович. Но всеки път, щом се появеше мисълта за тях, пред него се изправяше призракът на тлеещите останки.

Много малко неща се бяха променили при курсантите. Прослойките с власт и влияние останаха същите. Заколев, сега на шестнадесет години, живееше в сградата на по-старшите, и в едно сбиване почти бе убил по-голям от него кадет. Сергей чу двама от по-старшите курсанти да негодуват, че Заколев се държал „като луд човек“ и удрял техния приятел със стол. Нараняванията на кадета бяха докладвани като нещастен случай.

Няколко дни след побоя шестима от приятелите на ранения курсант надвиха Заколев и го набиха в собствения му стил. Заколев получи важен урок: можеше да победи един човек, но не и много. След това изглеждаше по-кротък и не толкова деспотичен. Но през следващите месеци всяко едно от тези шест момчета претърпя тежка „злополука“. Едно от тях се препъна в неустойчив камък; друго бе ударено от падащ предмет; трето зави зад ъгъла и се сблъска неясно с какво; четвърто падна по стълбите. Никой от тях не желаеше да говори за своята злополука; те се страхуваха за живота си.

В един горещ летен ден през 1885 година, няколко месеца преди тринадесетият рожден ден на Сергей, се завърна казакът Алексей Орлов. Директорът Иванов обяви с известно задоволство, че след преговори с по-висши инстанции той е успял да постигне назначението на учителя Орлов в школата.

— Както скоро ще разберете — продължи чичо му — Алексей Игорович Орлов е изкусен не по-малко от всеки друг в проследяване, оцеляване на открито, езда и сражение. Виждал съм го да стои изправен върху галопиращ жребец, оттам да се премята над клона на едно дърво, а след това леко да се приземява отново върху гърба на коня. Дори нашият учител Бродинов би открил в лицето на Алексей Орлов труден за побеждаване противник в ръкопашния бой.

Сергей погледна учителя Бродинов, който почеса оплешивяващата си глава и кимна.

Оказа се, че тази висока похвала от страна на чичо му е напълно оправдана. В следващите седмици Алексей Казака, както го наричаха курсантите, имаше удобен случай да покаже своите умения. Сергей откри, че наблюдава новия им преподавател така, както преди бе наблюдавал своя чичо. Възхищаваше се на уверената и все пак непринудена походка на казака, а също и на приятелското му отношение — той сякаш нямаше нужда да вилнее, да заема пози или да заплашва, защото съзнаваше, че и без това е опасен.

Сергей се чувстваше така, сякаш се събужда от дълъг сън. Изведнъж поиска да научи всичко от Алексей Орлов; жадуваше да се превърне в него. Сега му изглеждаше мъжествено и романтично да бъде войн — също като баща си.

Сергей бе чувал по-големите курсанти да разговарят за жени, шегувайки се по повод на това, което мъжете и жените вършат заедно, за да правят деца. Тази тема, която по-рано бе пренебрегвал, сега го очароваше. А всички бяха съгласни, че за да спечели една жена, мъжът трябва да умее да я защитава от долните типове — той трябва да се бори срещу бандитите и да закриля слабите. Накратко, трябва да бъде като Алексей, якия казак с вълниста тъмнокестенява коса и добре оформена брада, чието лице светваше, когато се усмихнеше.

Единственият физически недостатък на Орлов — белег от сабя на врата му — само допълваше неговата ярка личност. Той каза на момчетата, че белегът му служи като напомняне за важността на упражненията, върху които интензивно наблегнал след тази злополука. Никога повече не бил раняван от сабя.

За разлика от другите преподаватели, Алексей Казака се отнасяше към Сергей и останалите любезно и с уважение. Той очакваше някой ден да го надминат дори най-бавните ученици, като по този начин даваше шанс на младежите да повярват, че всичко е възможно.

— Когато сме в гората — каза той на курсантите, — може да се обръщате към мен с малкото ми име, сякаш сме колеги или приятели. Но трябва да работите усилено, за да спечелите това приятелство.

Сергей бе готов да направи всичко за него.

Той научи, че Алексей е израснал в едно село на донските казаци. Когато баща му бил убит в едно сражение, той удвоил тренировките си. Воден от едно по-дълбоко осъзнаване за реалността на смъртта и от желанието да накара своя баща да се гордее, най-накрая бил приет в царската гвардия.

— Вие ще станете най-добрите войници на Русия — каза той на тези млади мъже, — и ще оставите своята следа в света.

Курсантите вярваха на всяка дума, изречена от него.

— Истинските войни — добави казакът — носят смърт само когато е необходимо и бранят живота, включително своя собствен, при всяка възможност. Какво добро има в това да победиш врага в битка, а после да бъдеш сразен от глад или студ? Наполеон и хората му бяха разгромени не само от руските войници, но също така и от руската зима. Затова целта ми е да ви покажа не само как да убивате, а и как да живеете — как да оцелявате само с най-необходимото в живота, разчитайки единствено на себе си и на никой друг. Има обаче разлика между това да знаеш как се прави нещо и това действително да го извършиш. Съвсем скоро ще го разберете.

Откакто се разходи в гората с дядо си преди години, у Сергей се зароди една специална любов към дивата природа. Сега тя отново се разпали, изпълвайки го с дълбок копнеж към пътешествия. Той се хващаше да зяпа планините в далечината. Продължи да се съсредоточава в класната стая и в борбата, ездата, плуването, упражненията със сабя и стрелбата — но тренировките по оцеляване станаха негова страст.

Кадетите направиха камуфлажни заслони от борови клони и усвоиха изкуството на лова, поставянето на капани и риболова. Алексей им показа как да намират ядивни растения — той ги наричаше церове на природата — и как да избягват отровните растения и други опасности на дивата природа, като мечки, змии и насекоми. Те се научиха как да се приспособяват към различен терен и всякакви атмосферни условия.

— Ние, хората на откритите пространства, не търсим трудностите и бедите — обясни Алексей. — Нито пък се радваме да спим на студената земя или да понасяме ненужни неудобства. Ние използваме своя разум и умения, за да смекчим суровите условия на природата.

Една сутрин преди тренировките Алексей крачеше напред-назад пред внимателно слушащите го курсанти, като жестикулираше, говорейки:

— Ние, казаците, сме мирен и благочестив народ, но ставаме страшни, щом ни предизвикат. Когато се чете евангелието, ние изваждаме наполовина сабите си в знак на нашата готовност да защитаваме църквата и държавата.

— Легендите изобилстват от разкази за почти магическите умения на казаците в ездата и битките. Нашите хора са способни да издават звуци, имитиращи походката и гласа на различни животни; можем да вием като вълци, да викаме като сова или ястреб, за да дадем знак на сънародниците си. Но това не е магия; то идва вследствие на тренировки.

Заинтригувани, по-малките момчета започнаха да го умоляват да покаже, което той направи толкова добре, че не успя да продължи речта си — всички млади курсанти също виеха и издаваха звуци на животни.

— Спрете! — извика Алексей, правейки се на ужасен.

— Звучите като цял обор с животни в размножителен период.

Както можеше да се очаква, това хвърли момчетата в гръмогласен, истеричен смях, какъвто никой друг учител не би допуснал — и точно затова го обичаха. Дори и най-малките момчета утихнаха в очакване да научат още.

— Казаците се кланят само на царя и на никой друг. Ние се сражаваме с враговете му, но отвъд това създаваме свои собствени закони. Например не ще позволим на войници да арестуват избягали крепостни селяни, които сме приели в нашата общност, но убиваме всяка банда мародери и правим една Велика стена като китайската — една жива стена, която може да се движи по-бързо от всеки враг — в защита на Майка Русия, по всички външни и вътрешни граници на тази обширна земя.

— Няма ли войниците да ви принудят да върнете крепостните селяни? — попита едно от по-малките момчета.

— Войниците не „принуждават“ казаците за нищо — отвърна Алексей. — Ние сме развили ефикасни методи за сражение върху всякакъв терен и при всевъзможни атмосферни условия — върху замръзнали реки, в заснежени гори, по тропически равнини — срещу много и различни нашественици, бойни стилове и оръжия. Аз ще науча най-добрите от вас на тези умения.

Сергей се усмихна, виждайки някои от по-малките момчета да се поизправят, опитвайки се да изглеждат по-високи и да се откроят като по-дисциплинирани от връстниците си. Алексей заведе всички още веднъж в гората. Когато някои от по-малките момчета приеха това като игра, замеряйки се един друг с горски плодчета, вместо да внимават, Алексей се правеше, че не забелязва техните лудории, докато в един момент внезапно спря и каза тихо:

— Тези, които слушат, оживяват.

Кадетите замръзнаха, а той добави:

— Ако някой от вас се изгуби или нарани — или ако умрете при тренировка по оцеляване, което би могло да се случи — това ще бъде ваш провал. Но ще бъде също така и мой провал… затова трябва да бъдете бдителни.

След тези думи никой вече не се разсейваше.

Чрез Алексей Казака, Сергей започна да се гордее с потеклото на баща си. Силните страни на Алексей дори спечелиха неохотното възхищение на Дмитрий Заколев. Въпреки всичките си недостатъци, Заколев тренираше най-усилено от всички по някакви свои причини. Когато понякога казакът удостояваше Заколев с одобрително кимване, Сергей още по-ревностно и усърдно се бореше да спечели уважението на Алексей.

Докато минаваха седмиците и месеците, Сергей започна повече да печели двубои по борба, отколкото да губи, дори срещу някои от по-големите момчета. Освен това се научи да стреля с пушка и пистолет, яздейки из близките полета, като си представяше, че е славен казак. През този период Сергей растеше много интензивно и дрехите му омаляваха толкова бързо, че едва смогваха да го снабдяват с по-големи размери. Униформите вече не му стояха провиснали; той чувстваше нова сила да струи през ръцете, краката и гърдите му.

Една студена сутрин през четиринадесетата година на Сергей, той неволно подочу част от разговора на лейтенант Данилов с един от старшите кадети. При думата евреин се бе заслушал по-внимателно и доловил още няколко думи: „Константин Победоносцев, оберпрокурор на Светия Синод на Руската православна църква, провъзгласи… една трета от евреите принудени със сила да се покръстят, една трета прогонени… останалите убити… погром… казаци.“ Времената ставаха все по-мрачни за еврейския народ — точно както беше предвидил дядо му.

В петък следобед, след една тренировка по оцеляване, Сергей успя да хване учителя Орлов в един рядък момент насаме и го попита дали може да повърви с него на връщане към главния портал. Усмивката и кимването на Алексей вдъхнаха на Сергей куража да зададе въпроса:

— Казаците убиват ли евреи?

Когато Алексей продължи да върви мълчаливо, Сергей се притесни, че учителят му може да попита: „Защо си толкова загрижен за евреите?“ Но вместо това той рече:

— Твоят чичо ми разказа малко от миналото ти, Сергей. Разбирам твоята загриженост. Но… на въпроса ти дали някои казаци са убивали евреи… ще се наложи да отговоря „да“.

— Казаците изпитват дълбока привързаност към царя и Майката Църква. Начинът на живот на евреите ни изглежда странен. Ала ние сме свободен и толерантен народ. Тези, които тормозят, грабят, плячкосват и преследват евреите като животни, не са казаци, а националисти, озлобени срещу всички чужденци. Истинските казаци имат чест, Сергей. Ние влизаме в сражение с враговете на Русия; ние не избиваме набожните народи дори когато са различни от нас.

Той направи пауза, преди да продължи:

— И все пак дори сред казаците има подлеци, които са изнасилвали жени след битка и са се държали зле. Насилието над евреите без съмнение е нараснало от страна на разярени селяни, на тъй наречената „Охрана“ — тайната полиция — и дори на войници по разпореждане на царя. А е възможно и една малка част от казаците да са нападали еврейски селища. Това е безобразие.

Скоро след разговора с Алексей, в едно междучасие, Сергей миеше лицето си в общата тоалетна, когато Заколев влезе, профуча край него и каза:

— Е, и това ако не е Сергей Добричкият!

Сергей беше хванат неподготвен. Това ли си мислеше Заколев за него? Как би трябвало да реагира? Ако пренебрегнеше коментара — ако се престореше, че нищо не се е случило — щеше да пострада за това. Ето защо той сви рамене и измърмори:

— Невинаги чак толкова добър.

После напусна тоалетната възможно най-бързо.

Сергей нямаше никакво желание да се бие със Заколев, който бе с четири години по-голям от него и също толкова отдаден в тренировките. Но си помисли: Алексей Казака никога не би допуснал един побойник да упражнява контрол над него, затова и аз няма да позволя.

След това започна да наблюдава Заколев по време на ръкопашните двубои, опитвайки да открие слабите места на по-големия кадет.

На Сергей никога не му хрумна, че Заколев също го наблюдава.

Няколко дни по-късно учителят Орлов свика курсантите и им каза:

— Утре сутринта по изгрев слънце ще потеглите на седемдневно изпитание по оцеляване. Ще работите по двойки, всяка съставена от един младши и един старши кадет.

После нареди на по-големите курсанти да си изберат партньор сред по-малките.

Заколев избра Сергей. Изразът „изпитание по оцеляване“ придоби нов смисъл.

7

На следващия ден призори учителят Орлов обясни:

— Сега, след като сте наясно със стратегиите на оцеляването, всеки ще отиде с партньора си пеш до усамотено място в гората, далеч от останалите, до точката, отбелязана върху вашата карта. Всеки двама души, съставящи един отбор, ще работят заедно, за да оцелеят. А сега свалете дрехите си.

Курсантите не бяха сигурни, че са чули правилно; беше краят на април 1887 година и въпреки че снегът бе започнал да се топи, по земята все още имаше малки островчета от него и бе мразовито, особено на разсъмване.

— Можете да останете по гащета — каза Алексей, — но трябва да вървите боси, за да разберете важността на обувните принадлежности. Всеки от вас може да вземе по едно от тези неща — каза той, давайки нож и ножница на всеки курсант, както и малка войнишка лопатка за всяка двойка.

— Очаквам да се върнете тук до пладне на седмия ден от този момент нататък — добре отпочинали, добре нахранени, в добро здраве и облечени и обути с това, което сами сте си изработили. Някакви въпроси?

Докато Сергей се събличаше, погледна крадешком към Андрей, който му отправи разтревожен поглед по повод прекарването на седем дни в компанията на Заколев.

Сергей трябваше да бяга, за да настигне по-големия кадет, който вече бе взел лопатката и картата и бе поел към гористите хълмове.

Четири часа по-късно, след като бяха вървели нагоре срещу течението на малък поток по гъсто залесения склон, те пристигнаха на мястото, отбелязано върху картата. Или поне Сергей предположи, че това е точното място, тъй като Заколев не благоволи да му покаже картата. Изглеждаше хубаво място — малко сечище на около петдесет метра от потока. Потокът означаваше риба, както и още нещо, също толкова важно: следи от животни, водещи към водата. Една надвиснала скална стена оформяше плитка пещера, която щеше да им служи донякъде като подслон; можеха да достроят това, което не достигаше.

Сергей огледа краката си, зачервени от студа — вкочанени и вече покрити с пришки — и беше на път да открие материал, от който да изработи различни капани, когато Заколев издаде първата си заповед:

— Запали ни огън!

Така че той намери сух мъх и малки клончета за подпалки. После се опита да удари с ножа си върху няколко различни вида камъни, за да изкара искри, но имаше незначителен напредък, затова за целта одялка една пръчка и започна да я търка, за да я загрее, духайки леко в нея. Отне му повече време, отколкото бе предполагал, но скоро постигна затопляне, после дим, а накрая и малки пламъчета. Въпреки пришките на ръцете си, подобни на тези на краката, Сергей почувства първично въодушевление, когато клонките се разгоряха в пламъци. Той беше палил огън в тренировъчните часове, но това вече бе самата действителност. Това значеше оцеляване.

Междувременно Сергей забеляза, че Заколев е събрал клони, камъни и фибри от грудки, от които можеха да изпредат нишки за своите примки. Затова, след като сложиха няколко по-големи клона в огъня, а после и по-едри цепеници, които бе отрязал с лопатката от едно паднало дърво, Сергей се приближи към Заколев, за да му помогне да изработят капаните си.

— Иди си събери свой материал! — каза Заколев. Този е за моите капани.

Значи такава била работата. Сергей не беше толкова глупав, че да нарече пращящите пламъци „моят огън“.

Той бързо изтича в гората, за да намери материалите, от които се нуждаеше за своите капани. След известни затруднения, хвърляйки по едно око на удължаващите се следобедни сенки, Сергей успя да построи и заложи седем капана на обещаващи места по пътеките на животните нагоре по реката, срещу вятъра спрямо местоположението на лагера им. Изгради два риболовни капана и нагласи примки и смъртоносни клопки — а на едно място близо до потока, където растеше гъвкава млада фиданка, направи два отскачащи капана. Постара се да ги замаскира добре всичките.

Докато се върне в лагера, сумракът бе донесъл студени пориви на вятъра от север. Треперейки, той пошляпваше тялото си и танцуваше наоколо, за да съхрани топлината си. Завари Заколев да довършва примитивен заслон от брезови клони и листа, подпрян на склона точно до огъня. В него имаше място само за един.

Огънят, от който сега беше останала почти само жаравата, се нуждаеше от още цепеници. Сергей събра няколко и сложи една в огъня, върху който бе предявил претенции Заколев. После събра още клонки и цепеници и стъкми свой собствен огън.

Под светлината му Сергей успя да нахвърля импровизиран навес от преплетени борови клони близо до друга надвиснала гранитна скала. Тъкмо бе привършил, когато започна да слабо да ръми. Булото от облаци служеше като изолиращо покривало и предпазваше нощта да не стане мразовита.

Зъзнещ, мокър и гол, с изключение на гащетата, Сергей се намести между пластовете борови клони, които бе насъбрал, и се повъртя, докато успя да се разположи по-топло. Свитата на кълбо фигура на Заколев, едва видима на слабата светлина от неговия огън, разкриваше, че и той е извършил подобни приготовления.

Сергей полежа буден няколко минути, вслушвайки се в дъжда, тъй като му беше твърде студено, за да заспи. Вълна от задоволство го заля въпреки студа и глада, от който стомахът му се бунтуваше. Беше заложил клопки, запалил огън, намерил подслон. Засега бе жив и здрав. На сутринта щеше да провери капаните си, а после щяха да видят какво ще им донесе денят. Тези мисли отстъпиха пред дълбокото изтощение, което привлече Сергей в обятията на съня.

Когато отново отвори очи, дъхът му излизаше на пара в ледения утринен въздух. Изпълзя от импровизираното си легло от борови клони, надявайки се да зърне поне снопче слънчева светлина, но не откри такова в този ранен час. Оставяйки Заколев да спи, той отиде до потока, стъпвайки предпазливо върху разранените си крака, и там отпи, а после наплиска лицето, гърдите и раменете си с ледената вода. Изтръсквайки с ръка водата от тялото си, той се нашляпа целия и забяга на място, докато тялото му се стопли. После се върна в лагера, грабна ножа си и се отправи нагоре срещу течението на потока.

Въпреки, че бе маркирал дърветата на нивото на очите близо до капаните, Сергей не можа да открие първата си клопка. Алексей им беше напомнял: „Дивата природа дава трудни уроци и не търпи твърде грешките“. „Защо не внимавах повече?“ — помисли си Сергей, мъмрейки се за своята разсеяност. Връщайки се по маркировките, той най-после откри втория заложен от него капан. Беше празен.

Но наблизо, в един отскачащ капан, който бе поставил на пътеката, откри изтощена невестулка, която се клатушкаше във въздуха и се бореше унило. Той се приближи предпазливо към животното. Щом се протегна, за да хване невестулката, тя изръмжа приглушено и одраска ръката му, замахвайки внезапно и силно с ноктите си. После се опита да го ухапе.

С първичен прилив на енергия Сергей сграбчи главата й отзад и разсече гърлото на невестулката толкова силно, че почти й отряза главата — и при това за малко не поряза собствената си китка. Животното ритна няколко пъти с крака, а кръвта пулсираше от врата му. После застина, неподвижно и мъртво.

Задъхвайки се и треперейки, с разтуптяно сърце, Сергей все пак имаше достатъчно присъствие на духа, за да отвори капана, вместо да го среже; щеше да му бъде нужен и друг път. Надяваше се, че за в бъдеще убиването щеше да стане по-лесно. Но после си помисли — дали убиването трябва да става по-лесно? Имам ли право да отнемам живота на едно същество? Не, реши той — мога да отнемам само силата. Бе сторил онова, което бе нужно при тези обстоятелства. Не изпитваше никаква неприязън към това животно което се бе опитало да се защити. А Сергей бе убил само за да оцелее. Той благодари на невестулката за живота й, който щеше да подкрепи неговия собствен живот. Нямаше да го пропилее напразно.

Убивайки тази невестулка, той бе оставил част от детството зад себе си. Осъзна, че неговият живот също може да бъде унищожен в един миг. Това нямаше нищо общо със справедливостта, а само със случайността. Като внимаваше, използвайки знанията и уменията си, той можеше да подобри своите шансове. Това беше първият му истински урок сред дивата природа. Докато вървеше тихичко към следващия капан, Сергей се чудеше какви ли клопки може да го чакат по собствения му път към бъдещето.

Третият капан беше празен и непобутнат; такива бяха също четвъртият и петият. В следващия се бе хванала една катерица, която уби колкото е възможно по-бързо и милостиво с един удар на голям камък. Останалите клопки бяха празни, освен последната, в която откри едър заек. Това означаваше храна за още няколко дни, а също и нови обувки.

Раната от ноктите на невестулката на ръката му започваше да пулсира. Затова той завъртя бързо ръката си в кръг, за да накара порязаното място да кърви и да прочисти раната. После проми, изтърка и изжули плиткия разрез с пясък от потока. Накрая се изпика върху раната, спомняйки си авторитетното твърдение на Алексей, че прясната урина може да подпомогне предпазването от инфекция.

След като Сергей привърза заедно животните с няколко парчета от увивни растения, той заложи отново последния капан и тръгна обратно към лагера. Не очакваше повече улов преди следващата сутрин, но щеше отново да провери в късния следобед. За всеки случай.

Ловът бе събудил инстинктите му и изострил всичките му сетива. Сергей се вслушваше в дъждовната вода, капеща от напъпилите дървета над главата му, и в далечната песен на птиците. Очите му попиваха всяка багра, всяка подробност в гората, докато вървеше обратно към лагера. Там завари един мрачен Заколев да дере кожата на своя улов — само една катерица — едно малко ястие и една обувка.

Сергей знаеше, че нещата няма да се развият добре за него, когато Заколев види трите му животни, но едва ли можеше да ги скрие. Затова непринудено се приближи и стовари катерицата си до тази на Заколев, последвана от невестулката и заека, като каза дипломатично:

— Тези са от останалите ни капани.

Заколев се втренчи в тях. После каза само:

— Добричкият Сергей пак се прояви — след което се залови отново с дрането.

Сергей се постара да разфасова труповете възможно най-добре. Беше мръсна работа, а неговата неопитност влошаваше още повече положението. Когато тренираха, той само бе помагал при разфасоването на един заек и един елен.

Преди късния следобед вече бяха прострели ивиците месо да висят на въже, направено от увивни растения и опънато между близките дървета. Изпънаха кожите върху рамки, направени от гъвкави фиданки. Кожата на невестулката не беше достатъчно голяма, за да покрие раменете на Сергей, но бе добро начало. Когато той подаде на Заколев кожата на катерицата и каза: „За другата ти обувка“, старшият курсант я взе без коментар.

Двамата сготвиха няколко ивици заешко месо — първото им ядене от близо два дни. Вече с пълен стомах, Сергей донесе още фиданки и борови клони, за да укрепи импровизирания си заслон.

Тази нощ, докато Сергей и Заколев седяха край своите огньове, като си бяха разменили не повече от няколко думи, Сергей гледаше как се появяват звездите, блещукащи като ледени кристали, разпръснати върху велуреното небе. Белият пушек и искриците от жаравата се издигаха, а после изчезваха в нощта. След един поглед към Заколев, който, дълбоко замислен, се бе вторачил в пламъците на своя огън, Сергей се шмугна под завивката от борови клони. Докато се унасяше в сън, той се чудеше: „Защо Заколев избра точно мен?“

На следващата сутрин Сергей намери катерица, смазана от една негова смъртоносна клопка; друг капан близо до потока беше уловил миеща мечка — същият, в който се бе хванала невестулката. Вместо да се опитва да хване съскащото, ръмжащо животно, той пригоди една тежка цепеница за сопа и удари създанието, за да изгуби съзнание, преди да му отнеме живота.

Преди да се върне в лагера, Сергей откри също и две риби в рибния капан.

Клопките на Заколев бяха уловили само една катерица и един болнав на вид пор — кожата му ставаше, но не и месото. Когато видя изобилието на Сергей, Заколев само се втренчи в него, без да продума нищо.

Сергей непохватно стовари върху една хоризонтална скала двете риби, катерицата и миещата мечка.

— Имах късмет — каза той. — Можем добре да си похапнем.

След ядене, на доволен стомах, Сергей излезе на проучване — беше готов да прави каквото и да е, стига това да го отдалечи от начумерения му спътник. Прекара близо два часа, вървейки в широк кръг около лагера, като проверяваше потоците за риба и се запознаваше с околността. Вече се връщаше към лагера, когато чу далечното потропване от копитата на елен. Застина и изчака, вслушвайки се. Тишина… още няколко потропвания на копита… после тишина. Сергей се намираше по посоката на вятъра спрямо звуците, което намаляваше вероятността животното да усети неговата миризма. Затова се приведе ниско и започна бавно и тихо да пристъпва напред.

Няколко минути по-късно забеляза на двадесет метра едър мъжки елен, едва различим сред зеленината, който хрупаше стръкчета млада трева. На всеки няколко мига големите му уши се завъртаха и той вдигаше поглед. Сергей остана напълно неподвижен. Еленът се премести още няколко метра в неговата посока. Точно тогава Сергей осъзна, че стои върху пътека на елените, между самеца и потока.

Хрумна му една щура идея: щеше да залови елена. Нямаше време да се върне и доведе Заколев. Трябваше да се случи сега или щеше да изпусне този шанс. Само това животно щеше да им осигури достатъчно храна и облекло, за да посрещнат всичките си нужди. Затова, тласкан от първичен импулс, Сергей бавно се изкатери на едно дърво точно до пътеката на елените.

Щом стигна до един дебел клон точно над пътеката, Сергей се намести стабилно и зачака. Вече не виждаше елена, но щеше да чака колкото е нужно, с надеждата той да мине под него.

Петнайсетина минути по-късно еленът се появи, пристъпвайки и хрупайки под него. Сега или никога, помисли си той. Едва дишайки, с ножа в ръка, Сергей скочи от клона и се приземи върху самеца с глухо тупване, здраво обгърнал врата му с една ръка. Докато животното бясно риташе, Сергей се протегна и преряза гърлото му — веднъж, а после още един път. Самецът, изпаднал в паника и обилно кървящ, ритна с подновена ярост. Сергей разбираше, че ако падне долу, еленът най-вероятно ще го промуши с тези рога, преди да му е изтекла кръвта. Затова, като проява на ловджийско милосърдие, без да чака да бъде хвърлен, той се прицели точно над предния крак и заби ножа си дълбоко отстрани на самеца, между ребрата — право в сърцето.

Животното се строполи и остана да лежи неподвижно.

Дишайки тежко, с разтуптяно сърце, Сергей изпитваше някаква смесица от въодушевление и дълбоко съжаление за смъртта на този великолепен елен.

По пътя обратно към лагера той си спомни нещо, което им бе казал Алексей: „Когато сте сред дивата природа, самите вие трябва да станете диви“.

Излизайки на поляната, пропит с кръв и останал без дъх, Сергей разказа какво е сторил. Изпълнен със скептицизъм, Заколев се върна заедно с него — и намери гордото животно да лежи мъртво.

Сергей наблюдаваше как изражението върху лицето на Заколев се променя от изненада към сдържана ярост. Старшият кадет извади ножа си и започна да изкормва елена.

— Ела тук! — нареди той на Сергей. — Недей просто да си стоиш там — свърши нещо полезно!

Те оставиха повечето от вътрешните органи на мършоядните животни, а после направиха носилка и дотътриха с нея трупа обратно в лагера. Останалата част от деня им премина в разфасоване на животното, разпъване на кожата и приготвяне на ивици месо. Беше толкова едър елен, че сега имаха достатъчно храна за останалата част от престоя си в гората. А още по-важно бе, че заедно с другите животни, повечето заловени от капаните на Сергей, двамата имаха достатъчно за подплатени с козина обувки от заека, както и ризи и гамаши от кожата на елена. Сергей имаше още и шапка от кожа на миеща мечка.

Тази вечер преди здрачаване Сергей изми кръвта от голите си гърди и крака. После закрачи из гората и развали капаните си. Нямаше смисъл да се убиват повече животни.

Изработването на панталони и риза от твърда еленова кожа отне на всеки от тях значителна част от последните два дни. Трябваше да оставят кожата да кисне с часове в потока, преди да остържат козината и плътта, и да я измият още няколко пъти, за да отстранят всичката мазнина. Не можеха да я ощавят както трябва, тъй като нямаха нито сол, нито вар. Но натриха парчетата кожа с мозъка на елена, а после и с пепел от огъня, както бяха обучени.

Накрая, след като отрязаха кожени каишки — тесни ивици, с които да свържат в едно кожената риза и панталоните — те бяха облечени като истински горски хора. Този последен ден мина бързо. Заколев говореше със Сергей само когато бе нужно, като всяка негова забележка беше или груба, или обидна. Накрая по-големият кадет се отдалечи от лагера с тежки стъпки и остави Сергей на мира.

Тогава, час преди здрачаване, на Сергей му се стори, че чува далечния рев на животно. Пак се залови да наглежда огъня. После го чу отново. Това бе Заколев, който викаше името му. Втурвайки се да провери, той чу вика по-ясно:

— Иванов!

Сергей намери Заколев в подножието на стръмна каменна дига край потока. Мъхът по дигата я правеше толкова хлъзгава, че Сергей също без малко да загуби обувката си. В угасващата светлина той едва-едва виждаше как Заколев се бори да освободи глезена си, заклещен между два камъка.

Вбесен — като че ли самият Сергей по някакъв начин бе отговорен за това — Заколев изръмжа:

— Недей просто да си стоиш там, идиот такъв! Донеси един клон! Бързо!

Сергей бе взел ножа си, но не се беше сетил да донесе и войнишката лопатка, която служеше също и като брадвичка.

— Ей-сега ще се върна! — извика той и побягна колкото може по-бързо в сгъстяващия се сумрак, за да донесе сечивото. На връщане от лагера съзря прав и як клон, който можеше да се употреби като лост. Започна да сече клона, докато го отряза.

Когато Сергей се върна, Заколев вече беше толкова разярен, че едва ли можеше да продума. Това беше върхът на позора и Сергей го знаеше. Не само че превъзхождаше Заколев по улов в капаните и бе хванал и убил големия елен, но сега Сергей Добричкият го избавяше — може би спасявайки живота му.

Сергей знаеше, че ако успее да освободи Заколев, нямаше начин да предвиди какво би могло да се случи след това, но то едва ли щеше да бъде смирена благодарност или дружеско ръкостискане. Той почувства порив да остави Заколев там. Но поривът отмина.

Щом Сергей пъхна тежкия клон под един от камъните, не му беше нужно много време, за да го премести достатъчно, така че Заколев да издърпа крака си навън. Глезенът беше навехнат, но не и счупен. Сергей не бе така глупав, че да предложи по-нататъшна помощ. Мълчаливо му подаде якия клон, за да се подпира при ходене, и го остави сам.

Един страх обзе Сергей, докато вървеше обратно към лагера. Осъзна, че спасявайки Дмитрий Заколев, си бе създал враг за цял живот.

Когато Заколев най-после се върна в лагера, Сергей се зае да прибавя клони към своя навес, страхувайки се, че дори само една дума или поглед биха могли да възпламенят Заколев. Нуждаеше се от още клони над главата си, защото натежалите облаци предвещаваха дъжд, а се надяваше да спи добре през тази последна нощ в гората.

Както се оказа впоследствие, почти не можа да спи.

По едно време през нощта, след като се бе унесъл в сън, Сергей се събуди, стреснат от блясъка на светкавици в далечината — а после и от внезапния тътен на гръмотевиците. Очите му рязко се отвориха и през него премина странно усещане, подобно на предчувствие. Нещо не беше наред. Точно тогава светкавиците отново проблеснаха, и той видя — или поне си помисли, че видя — един силует току пред заслона си. Едва-едва завъртя главата си, почти вцепенен от страх. Светкавицата пак блесна и за миг той зърна Заколев, приклекнал наблизо, вперил поглед надолу. В ръката на Заколев имаше нож. Сергей имаше чувството, че ще умре.

Светлината внезапно угасна. Без да може да диша, нито да издаде дори звук, Сергей се вглеждаше в мрака. Още един проблясък разкри, че фигурата вече я няма.

Възможно ли бе да е сънувал всичко това? Или да си го е въобразил? Той не можеше да каже със сигурност. Сергей легна по гръб, дишайки плитко и на пресекулки, докато пороят продължаваше, а гръмотевиците заглъхваха в далечината. Лежа буден в продължение на часове, внимателно заслушан във всеки звук, който се открояваше сред трополенето на дъжда…

Следващия път, когато очите му внезапно се отвориха, беше призори. Бе преживял нощта. Бързо се надигна и видя Заколев, все още спящ под своя навес.

Докато Сергей разтуряше заслона и огнището си, Заколев се надигна, взе своя нож и напусна лагера, без да продума.

По-късно, проправяйки сам пътя си обратно през скалистия, горист терен, Сергей мислеше за това, което бе преживял през последните седем дни. Сега знаеше, че е способен да оцелее сред дивата природа, също като Алексей и другите преди него.

Той се върна на мястото на срещата преди пладне, както бе наредил Алексей Орлов. Скоро след това се бяха завърнали и повечето от потеглилите двадесет и двама курсанти. Сергей съзря Заколев, застанал на известно разстояние насред групичка полуголи по-малки момчета. Заколев също го видя — той посочи Сергей и каза нещо на момчетата. Те се засмяха.

Без да им обръща внимание, Сергей се огледа за Андрей, чудейки се как е минало при него, но приятелят му още не се бе върнал. Когато Сергей мина отново край Заколев и неговите почитатели, някои от по-малките момчета — се изкикотиха. Един от по-смелите кадети, вероятно стараейки се да се хареса на своя идол, каза със саркастичен тон:

— Намери пътя си обратно, а?

Сергей се втренчи в младшия кадет; можеше само да гадае какво им е наговорил Заколев.

Докато групичката момчета отминаваше, един от тях извика през рамо:

— Имал си късмет, че Дмитрий ти е дал част от елена, иначе щеше да си гол като някои други!

После изприпка да настигне своя вожд.

Най-после Сергей забеляза уморения, но видимо доволен Андрей да приближава заедно с по-големия си спътник. Те бяха съшили дълги, груби на вид ризи без панталони, а за ходилата им, с помощта на дебели каишки, бяха пристегнати парчета кожа. Сергей огледа всички тези полуголи курсанти, облечени в разнородни кожи от заек, миеща мечка, земеровка, пор, лисица и катерица, и се усмихна с нова увереност в себе си.

Това беше едно от най-интензивните преживявания в младостта на Сергей. Надяваше се да не му се налага друг път да остава толкова дълго насаме със Заколев.

8

След седмицата на оцеляването Сергей се върна към ежедневната рутина в училището, долавяйки промени не само в своя вътрешен свят, но също и в тялото си. Сега се поглеждаше в огледалото и виждаше мускулест младеж, с косми, които растяха под мишниците, а и на други места. Започна по-често да мисли за жени — за техните тела и тайни, целият обхванат от смущение и копнеж.

Забелязваше още недостатъците и лицемерието у възрастните около себе си: Бродинов все ги поучаваше, наблягайки колко са важни усилените тренировки и поддържането на форма, докато самият той натежаваше с всеки изминал месец, а Калишников се навеждаше над катедрата в класната стая и се произнасяше авторитетно за това как трябва да се говори истината, докато самият той разказваше лъжи за евреите.

Животът на Сергей сега изглеждаше по-сложен и объркан от всякога. Отново започна да си мисли какво би било да напусне това място, да намери дом и хора, с които има по-голямо сходство.

Сергей почувства подтика да бъде свободен в един свят, където съществуваше твърде малко свобода — освен сред дивата природа. Но дори природата имаше своите строги правила и последици. В него бушуваха въпроси и дилеми. Никога преди не бе мислил за бъдещето; сега то поглъщаше вниманието му.

Когато директорът позволяваше, Сергей правеше по-чести посещения в библиотеката му. Владимир Иванов притежаваше впечатляваща колекция от книги и Сергей четеше произведения, чиято тематика варираше от религиозна философия и военна наука до трудове на древни философи като Платон, описващ живота и учението на Сократ и на други мъдреци, и държавници.

Скоро Сергей направи удивително откритие: изглежда, че определени фрази отключваха вътре в него необятна съкровищница, пълна с прозрения относно теми, по които никога преди не бе размишлявал — въпроси, които дотогава не си бе задавал: Какъв е смисълът на живота? Какво представлява добрият живот? Дали хората са по рождение добродетелни или егоистични? Понякога изпитваше нужда да затвори книгата, да притвори очи и да държи главата си в ръце, докато сърцето му препускаше от вълнение — не само вследствие на думите, които бе прочел, но и заради вратите, които те отключваха и разтваряха пред него. Беше като да открива непознати земи вътре в своето съзнание.

После дойде петнадесетият рожден ден на Сергей, в края на лятото на 1887-ма. Както всяка година на тази дата, той мислеше за майка си — макар мисълта за нея да не го напускаше никога. Сергей нахлузи верижката на медальона около врата си и я пъхна под ризата. Носеше я почти всеки ден, поемайки този риск заради простата наслада, която му доставяше в едно място, където имаше тъй малко удоволствия, независимо дали обикновени или някакви други. След мръкване — или преди тренировките и потапянията в студена вода — той я скриваше вътре в дюшека си.

През декември същата година директорът Иванов се появи по време на сутрешните упражнения в училищния двор, а това бе необичайно за него. През последните месеци Сергей рядко бе виждал чичо си — потаен и резервиран човек, който стоеше зад кулисите. Ето защо присъствието му говореше за важността на последвалото съобщение. Без предисловие или обяснение той каза:

— Пристъпете напред, ако чуете името си.

После зачете от един списък. Сергей чу имената на няколко старши кадети; после бе извикано неговото име, заедно с имената на неколцина от по-усилено трениращите момчета на неговата възраст, включително това на Андрей. Сергей пристъпи напред заедно с останалите. Защо ни избират, чудеше се той. Накрая чичо му извика последното име в списъка:

— Кадет Дмитрий Заколев. После директорът обяви:

— Вие дванайсетте сте избрани за специална подготовка и служба като елитни войници и вероятни бъдещи гвардейци на царя. Трябва да бъдете поздравени.

Тези думи бяха най-близкото нещо до насърчението, което някога бяха чували от директора.

С ъгълчето на окото си Сергей успяваше да зърне как по лицата на някои от другарите му се появяват горделиви усмивки. Той се радваше да види Андрей също да се усмихва. Но Сергей нямаше за какво да се радва; това означаваше само, че животът му още веднъж се бе променил според прищявката на други хора. А най-лошото от всичко бе, че щеше по-често да вижда Заколев.

След като директорът Иванов разпусна всички освен избраните дванадесет, той започна бавно да крачи и да говори с внимателно премерен тон, сякаш издаваше тайни само за техните уши.

— Досега — каза той, — вие сте научили това, което всички млади войници трябва да научат — основи на борбата и бокса, езда, сръчност във водата; основните оръжия, военна тактика и оцеляване сред дивата природа. Останалите момчета ще продължат да усъвършенстват тези умения. Но елитните войници, гвардейците на царя се нуждаят от елитна подготовка.

Той закрачи мълчаливо, преди да продължи.

— Много преди рождението на Христос, нашия спасител, гръцки търговци развивали своята дейност по крайбрежието на Черно море. Докато вековете отминавали, сарматите били прегазени от германските готи, които били превзети от азиатските хуни, а последните по-късно били разгромени от тюркските авари. Тогава, преди дванадесет века, наследниците на викингите отстъпили пред източните славянски народи, които се заселили в земята, сега наричана Украйна — домът на Киевската Рус. Тези разнолики народи, които говорели сто и четиридесет различни езика и диалекта и които възникнали на фона на история, пълна със знамения и саможертви, с борби, кръв и мъка, създали най-голямата държава в света, позната на нейните народи като „Родина“… Майка Русия.

Сергей имаше ярък спомен за тази реч — не само защото чичо му говореше тъй рядко, но и защото видя как директорът прави пауза и изтрива сълзите, появили се в очите му при споменаването на Родината — тази земя, която толкова обичаше. Все пак той бързо се овладя и каза:

— В историята на Русия нейните хора — не само казаците и войниците, но също и селските стопани, търговците, както и други, призовани на служба, — са били принуждавани да отблъскват нашествениците от север, юг, изток и запад. Ние сме се сражавали върху пясъчни равнини, замръзнали реки, в кални мочурища и гъсти гори. Различните врагове са ни заставяли да развиваме гъвкава военна организация. Като на елитни войници, ще ви бъде разкрит един подход към воденето на битки, който е по-натурален и по-смъртоносен, отколкото всичко друго, което сте учили.

После директорът извика:

— Алексей Орлов!

Казакът пристъпи напред. Директорът Иванов отново се обърна към дванадесетте момчета.

— Трябва ни доброволец — каза той.

Анатолий Камаров, един от старшите курсанти и шампион по борба, пристъпи напред. Чичото на Сергей каза с любезен жест:

— Моля, атакувай учителя Орлов.

Кадет Камаров се приведе и започна да обикаля Алексей, който само се усмихваше и стоеше отпуснат, без дори да си прави труда да се обърне право към курсанта. Когато на кадета му се стори, че вижда пролука в неговата защита, той го нападна и ритна фронтално.

Алексей едва се помръдна, но курсантът внезапно загуби равновесие и тупна тромаво на земята. Сякаш кадетите наблюдаваха магьосник, а не боец. Това представление се повтори още няколко пъти, преди чичо му да благодари на Камаров за смелостта и на Алексей за демонстрацията.

— Царят има много верни войници — продължи той, — но тези, които го защитават и служат в специални мисии, трябва да са способни да надвият и най-добрите бойци. Затова на този етап вашите тренировки ще се усилят до точката на пределно напрежение, а понякога и отвъд нея. Всеки, който пожелае да се оттегли, може да го направи с достойнство. За да останете в редовите помещения, крачка напред. Ще имате нашето позволение да попълните редиците на храбрите редници. Директорът изчака. Никой не пристъпи напред.

— Няма нищо срамно в това да бъдеш редник — повтори той. — Изисква се мъдрост, за да познаваш границите на собствените си възможности, и кураж, за да говориш открито.

Сергей стоеше застинал, както всички останали.

— Така да бъде — каза чичо му. — Влиза в сила незабавно: редовите курсанти ще продължат да се обучават при учителя Бродинов. Елитната група ще тренира под ръководството на Алексей Орлов.

На следващия ден започна елитното им обучение. Щом кадетите се строиха в две прави редици, Алексей им разкри ръководния принцип на казаците: „Животът на твоя приятел е по-важен от собствения ти живот. Твой дълг е да рискуваш живота си, за да спасиш своя другар, и да защитаваш царя и църквата.“

Той направи пауза, докато те асимилираха казаното — Сергей се почувства издигнат над обикновения си свят — а после атмосферата рязко се смени при следващите думи на Орлов:

— Сега всеки един от вас трябва да премине през посвещение. Може да изглежда жестоко, но то е в услуга на редица полезни цели. След малко вие ще бъдете наранени и ще изпитате болка. Всеки от вас трябва да избере дали да получи дълбок прорез от нож или ръката му да бъде ударена от чук със сила, която може да я счупи.

— Ти ще си първият, кадет Иванов — обяви той. — Другите ще те последват.

Сергей пристъпи напред, но се поколеба, преди да проговори. Изправен пред две болезнени възможности, кой беше по-добрият избор и кой е по-лошият?

— Е, — каза казакът. Гласът му бе тих и търпелив, но настойчив. — Кое да бъде?

Сергей помисли още миг. После каза:

— Избирам острието.

Веднага след това, но без наслада или озлобление, Алексей разряза ръката му и в нея зейна рана. За момент Сергей не усети никаква болка, а само шок, виждайки кожата на ръката му да се отделя и да разкрива тънкия бял слой подкожна мазнина. После раната се изпълни с кръв и се появи дълбоката, пулсираща болка, а кръвта потече надолу по ръката му и покапа по земята.

— Вие двамата — каза Алексей, посочвайки двама от по-големите кадети. — Искам единият от вас да зашие раната на кадет Иванов, а другият да постави полева превръзка. Свършете добре работата — скоро ще дойде и вашият ред.

Той посочи една маса с различни превръзки, шини и материали. Галина, възрастната медицинска сестра, стоеше отстрани, за да ги напътства. Тя нареди на Сергей да изпие две малки чашки водка, за да помогне на болката да се притъпи. Той го направи — искаше и трета, но не се реши да помоли.

След като сестрата поръси някакъв прах върху зейналата рана, тя подържа ръката му, наблюдавайки как един по-голям курсант непохватно зашива кожата му с помощта на закривена игла. Сергей се извърна, стиснал зъби, и се опита да не пъшка, нито да вика всеки път, когато иглата пронизваше плътта му.

Пулсиращата болка се бе усилила, а пробожданията от иглата го караха да потрепва, но той запази самообладание, докато кадет Евгений опъваше тънката бяла връв, събирайки плътно краищата на раната. След няколко минути, изглеждащи като безкрайни, раната на Сергей бе покрита с превръзка, а болката се притъпи.

— Ти си храбро момче — каза тя.

Той едва ли я чу, тъй като вниманието му бе отвлечено от продължаващите изпитания на няколко метра от него. Поне за него най-лошото бе отминало.

Сега всички курсанти се втренчиха с болезнен интерес, щом следващото момче избра чука, след като видя Сергей да кърви. Когато Алексей го удари с чука, то простена, а после изхленчи, но не припадна. Всички чуха едно хрус!, но не можаха да разберат дали костта е счупена. Курсантът дойде, дишайки учестено, обхванат от силна болка. Други двама кадети му сложиха шина, а останалите курсанти наблюдаваха.

Продължиха все така, като някои избираха ножа, а други чука. Андрей мразеше кръв и избра чука. Той извика, но се стегна, щом приключи всичко. Заколев избра ножа и дори не трепна. В действителност, той през цялото време се усмихваше.

Един от кадетите бе отказал да мине изпитанието. Алексей му каза със сдържана любезност да се върне в групата на Бродинов. Скоро в медицинския пункт останаха единадесет измъчени от болка курсанти, изправени в редица. Повечето изпиха водката, и подобно на Сергей, искаха още.

Накрая Алексей ги привика всичките и с голяма официалност и уважение, сякаш са прескочили пропаст, разделяща ги от останалите курсанти, им каза:

— Понякога само думите не могат да ни научат. Всеки от вас получи рана, както би могло да му се случи в битка. Раните ще зараснат. Междувременно се учете от своето тяло. Внушавайте си да оздравеете бързо. Продължете да изпълнявате своите задължения въпреки раните си, както би ви се наложило по време на сражение.

— Това не беше леко упражнение — продължи той, — нито пък на мен ми е приятно да наранявам другите. Но то бе необходимо. Сега сте изпитали в малка степен болката, която вие, като войници, ще причинявате на врага, когато това се налага. Това е грозната действителност на битката. Никога не забравяйте, че е по-добре да раните десет души, отколкото да убиете един. Ранените изискват повече грижи и забавят врага; това ви го казвам още и заради по-възвишени мотиви.

— Раните могат да зараснат и войникът да се завърне при семейството си, но смъртта е безвъзвратна, а душата на един неприятел ще тежи на съвестта ви. Затова убивайте враговете само когато няма друг изход. Сега се върнете по стаите си и до следващите занятия мислете за това, което ви казах.

На курсантите бяха раздадени панталони с червена лента от двете страни, също като на офицерите. Докато единадесетте се връщаха към съответните си помещения, Сергей забеляза известно другарско отношение между тях, предизвикано от обединяващата връзка на издържания заедно болезнен урок. Само Заколев вървеше отделно — пред всички останали.

Един от по-големите кадети бе взел бутилка водка от един преподавател — дръзка постъпка. Сега, демонстрирайки своето доверие, а и за да се изперчи, той я сподели с другите. Бутилката ги обиколи и Сергей се напи, стана му весело и му се догади. По-късно установи, че копнее за още, но нямаше повече. Тогава Сергей си спомни, че баща му се е пропил до смърт, и се зачуди дали и в неговата кръв не се е предало нещо.

Раната му зарасна за няколко седмици, но щеше да му остане белег, който да му напомня за деня, в който е станал един от елитните войници.

Скоро след това тяхната специална част трябваше да изкара седем дни без храна, а последните два от тях и без вода. Целта на това, според учителя Орлов, била многостранна.

— Първо — каза той, — ще надмогнете инстинктивния страх, че нямате какво да ядете, така че дори и да сте изолирани по време на битка, за вас ще е от нищожно значение дали имате храна или не.

— Второ, гладуването от време на време пречиства тялото и усилва характера.

— Трето, — прошепна един от курсантите — като не ни хранят, училището си спестява пари.

Няколко от останалите кадети сподавиха смеха си. Но към края на първия ден вече никой не се смееше. Всички усещаха вълчи глад, а не бяха в особено добро настроение и на втория ден, когато се отказа още един кадет, така че останаха десет. През този период им бе възложена допълнителна работа и тренировки — липсата на храна не беше извинение, за да си почиват или да се отпускат.

През тези седем дни Сергей и останалите преживяха периоди на отпадналост, редуващи се с усещане за лекота и повишена енергия. Последните два дни без вода бяха най-тежките. Завършиха поста с ритуали на пречистване, включващи един вид второ кръщение.

— Вие ставате елитни войници чрез елитна подготовка — напомни им Алексей. — Един ден някои от вас може от войници да се превърнат във войни, подобно на онези триста спартанци от древността, наречени Скиритаи, които удържали прохода при Термопилите в продължение на три дни срещу триста хиляди персийски нашественици.

— Какво станало с тях? — попита едно от останалите момчета.

— Всички загинали — рече казакът.

9

Сергей усещаше как всичко у него става по-динамично — мислите, желанията, умът и тялото му. Той се премести в помещенията на мъжете, където Заколев, сега на деветнадесет, беше старши кадет. Междувременно продължи обучението на Сергей и Андрей в областта на огнестрелните оръжия, маскировката, полевата медицина, оцеляването през зимата и ръкопашния бой.

Няколко седмици по-късно ръководителят на елитната част обяви:

— Днес ще се упражняваме в задушаващи хватки и освобождаване от тях. Когато вашият партньор се опита да ви задуши, направете всичко възможно да се освободите, без да причините сериозно нараняване на съученика си. Проучете възможните варианти. Открийте какво върши работа и какво — не. Когато задушавате партньора си в упражнението, той няма да е в състояние да говори, затова ще плесне с ръка по бедрото си в знак незабавно да отпуснете хватката. Иначе той ще припадне… а ако го стискате твърде дълго, може направо да го убиете. Затова не задържайте задушаващата хватка след като партньорът ви е плеснал с ръка!

Към края на деня Заколев избра за партньор Сергей. В мига, в който ръцете на Заколев обгърнаха врата му, Сергей вече не бе в състояние да диша, нито да говори. Докато хватката се затягаше, Сергей имаше чувството, че главата му се взривява. Пред очите му заплуваха петна. Той плесна по бедрото си веднъж, а после още един път, усещайки как го засмуква водовъртеж от паника и го обгръща мрак.

Най-после Заколев отпусна хватката. Сергей рухна до седнало положение, изпаднал в полусъзнание. Погледна нагоре и срещна втренчения поглед на Заколев.

— Какво е това на врата ти? — попита старшият кадет.

— Η-нищо — отвърна Сергей, ядосан на себе си, че е забравил преди това да махне медальона. Момент на разсеяност, който щеше скъпо да му струва.

— Дай да го видя — каза непринудено Заколев. Заколев имаше един подход да моли за разни неща, при който изглеждаше безсмислено, дори глупаво да му се откаже. Сергей се усети как ръката му вече посяга за медальона, но в този момент дойде на себе си.

— Не — каза той. — Това е нещо лично.

Заколев сви рамене и се отдалечи, за да работи с друг курсант.

С няколко финални коментара, Алексей завърши урока и излезе. С изключение на неколцина, които все още се упражняваха, всички курсанти се изнизаха един по един от залата за тренировки. Нетърпелив да остане за малко насаме, Сергей тъкмо се обръщаше, за да ги последва, когато чу смразяващия глас на Заколев плътно зад себе си:

— А сега можеш да ми покажеш своето малко съкровище.

Сергей моментално разбра, че Заколев не просто иска да го види; той желаеше да го притежава.

— Както казах, лично е. И искам да си остане такова.

Докато Сергей се обръщаше, за да излезе, дясната ръка на Заколев отново обгърна врата му; другата му ръка се сключи зад главата му. Сергей си заповяда да се бори с паниката, да диша, но не му бе останал дъх, а само агонията от напрежението, което щеше да пръсне главата му. През обгръщащата го тъмнина той успя за последно да зърне няколкото изостанали кадети, които погледнаха в тяхната посока, ала после се обърнаха и отдалечиха, мислейки, че двамата все още тренират. Но това не беше никаква тренировка — Заколев можеше да го убие.

Докато светлината изчезваше от съзнанието му, Сергей изпита мимолетно предчувствие — видя образа на безжизненото си тяло, проснато на пода. После — тъмнина.

Когато дойде на себе си, Заколев го нямаше. Нямаше го и медальонът.

От този момент нататък Сергей бе обсебен от мисълта да си го върне. Не, Заколев не можеше да отнеме единствената осезаема връзка на Сергей с неговите родители — нямаше да му го позволи.

Двамата не бяха разпределени да тренират заедно в продължение на няколко дни. Затова Сергей го търсеше в помещенията на старшите курсанти, на двора и зад класните стаи, където Заколев често пушеше и пиеше — но не можеше да го открие.

От това концентрацията на Сергей пострада; той не можеше да мисли за нищо друго, освен как да си върне обратно това, което му принадлежи.

Три дни по-късно той откри старшия кадет и се изправи срещу него.

— Върни ми го! — изкрещя Сергей, а гневът го изгаряше отвътре.

Неколцина рано пристигнали кадети ги наобиколиха, привлечени от разгръщащата се драма.

— Да върна какво? — спокойно каза Заколев, който очевидно се забавляваше.

— Знаеш какво.

Заколев се усмихна с отвратителната си усмивка.

— О, ти имаш предвид онази момичешка дрънкулка, която носеше на врата си?

— Дай ми го… веднага! — каза Сергей с ръмжащ глас.

— Казах ти… не е у мен.

— Ти си лъжец!

Заколев го изгледа, сякаш бе някаква буболечка, заинтригуван как така Добричкият Сергей, почти четири години по-малък от него, толкова се бе побъркал, че да иска нещо тъй настоятелно. Все пак, момчето трябваше да се накаже…

Ритникът на Сергей свари Заколев неподготвен и прасна коляното му отстрани. Заколев остави коляното си да поддаде и усука своето тяло така, че да заклещи крака на Сергей, притискайки го към земята. После мускулестият старши кадет седна върху гърдите му и започна методично да го удря по лицето.

Сергей вдигна ръце, за да се защити от сипещите се удари, и успя веднъж да им отвърне. Използвайки пръстите си като копие, той ги заби в окото на Заколев, с което го разяри.

Точно тогава се появи Бродинов и ги разтърва. Но не и преди Заколев да счупи носа на Сергей, да му разклати няколко зъба и да пукне костта на скулите му, с което го изпрати в лазарета.

На следващия ден Сергей съзря с отеклите си, почти затворени очи Андрей, който бе коленичил край леглото му. Шепнейки развълнувано, Андрей докладва:

— Заколев има насинено око и накуцва. Това беше храбра, но глупава постъпка, Сергей. Чух го да казва на някои от по-големите курсанти, че ако пак го обезпокоиш, може да претърпиш сериозна злополука.

— И това не е всичко; носи се слух, че един от останалите курсанти е видял Заколев да те души след занятията и да взема медальона. Преподавателите някак са чули за това — добави Андрей усмихнат. — Бродинов изиска от Заколев да върне медальона, но Заколев настояваше, че не е у него. Те знаят, че вероятно лъже, но никой нищо не може да докаже, а и никой от курсантите няма да се изправи срещу него и да го обвини. Заколев ще трябва да прекара в ареста цялото си свободно време, докато ти си в лазарета. Сега той е наказан като всеки друг кадет; всичко излезе наяве. Някои казват, че ще го изключат от училището.

После въодушевлението на Андрей внезапно се изпари.

— Мисля, че си спечели опасен враг, Сергей. Но аз ще ти пазя гърба.

— А аз ще пазя твоя — успя да отговори Сергей. Той не чувстваше никакво въодушевление по повод наказанието на Заколев, нито задоволство от позора му. Всичко това само щеше да влоши нещата; сега той никога нямаше да си върне медальона.

Сергей прекара остатъка от деня в сън и мечтания. Но същата нощ се събуди от дълбок сън, откривайки Алексей Казака да стои наблизо, скрит в сянката. Той не бе облечен в училищната униформа, а в казашките си одежди — така, както се бе появил за първи път преди години, когато влезе на кон в двора, за да донесе новината за смъртта на цар Александър II. За миг Сергей си помисли, че му се привижда.

После Алексей проговори и Сергей разбра, че е буден.

— Тренирай да задържаш дъха си, за да не се безпокоиш от недостиг на въздух. Не липсата на въздух причинява загуба на съзнание, а налягането от намаления приток на кръв. Така че, ако някога пак те задушат — прошепна той — отпусни се напълно — това ще ти даде още двадесет-тридесет секунди.

Алексей за миг вдигна очи и се загледа в далечината, сякаш търсеше точните думи.

— Животът може да бъде корав, Сергей, затова ти трябва да си още по-корав. Но помни още и че мекотата може да победи твърдостта. Реката може да пробие скалата. Трябва й само време. Всичко, от което се нуждаеш, е още мъничко време…

Алексей добави:

— Ти постъпи храбро, като се изправи срещу Дмитрий Заколев. Баща ти също бе смел човек… добър човек, какъвто ще станеш и ти… И все пак аз не мисля, че си предопределен да бъдеш войник.

Чувайки последните му думи, Сергей изпита дълбоко разочарование, но после Алексей се усмихна, както човек се усмихва на приятел. И преди Сергей да успее да каже нещо или да благодари на казака за неговите наставления, Алексей Орлов се оттегли отново в сянката и изчезна.

На следващата сутрин Андрей се върна при леглото на Сергей с новините:

— Алексей Казака е заминал! Трябвало незабавно да се яви в двореца и тръгна преди разсъмване. Учителят Бродинов ще продължи нашето обучение. Директорът Иванов ни предаде прощалните думи и поздравите на учителя Орлов. После каза — чакай да видя дали ще мога да си спомня, — каза: „Това е животът на войника. Хората се появяват и изчезват. Другарите до нас може да паднат в битка, но ние трябва да продължим, без да пропускаме нито една крачка“. След това ни разпусна до следобеда — ето как успях да дойда и да те видя. — Андрей направи пауза. — Знаеш ли, мисля, че на господин директора ще му липсва учителят Орлов.

Не толкова, колкото на мен, помисли си Сергей.

10

В един ужасно студен ден през януари 1888 година Сергей бе изписан от лазарета. Все още с намерение да си върне обратно медальона, той обмисли своите възможности. Съзнаваше безсмислието на още един сблъсък; ако отново предизвикаше Заколев, най-вероятно пак щеше да бъде набит. Или можеше да извади късмет и да нарани по-големия кадет. И в двата случая Заколев нямаше да му каже къде е скрил медальона.

Най-разумното, което можеше да направи, бе да наблюдава и да чака. Както беше казал Алексей, някои неща изискват време и търпение. Но нямаше да забрави. Сергей разбираше, че си е създал ужасен враг. Ала същото бе направил и Заколев.

Откакто Алексей го бе посетил онази нощ, беше настъпила още една промяна. Част от всеотдайността на Сергей си бе заминала с казака. Сега той изпитваше нарастващо усещане за изолираност, сякаш бе по-скоро наблюдател, отколкото участник в живота край себе си.

През следващите месеци той прекара повече време насаме в покоя на чичовата си библиотека. Често завърташе глобуса върху бюрото му, оставяйки пръстите си да се носят на север, юг, изток и запад.

Веднъж, скоро след пролетното затопляне, Сергей седеше в библиотеката, четейки диалозите на Сократ, когато се случи нещо изключително странно: в съзнанието му сякаш от нищото се появи един жив образ — недодялано лице с нос, който изглеждаше така, сякаш е бил чупен, брадичка и бузи, покрити с брада, и буйна къдрава коса. При все това, лицето му излъчваше сила, нравствена чистота и цялостност, с очи, напомнящи на Сергей за светкавици и гръмотевици.

После Сергей чу думите: „Аз съм гражданин не на Атина или Гърция, а на света…“ В едно внезапно прозрение Сергей осъзна, че този образ не е нищо друго, освен самият Сократ. Видението изрече само шест думи, преди да изчезне: „Един нов свят… там на запад.“

После всичко утихна. Сергей се озова отново в библиотеката на чичо си във Военното училище „Невски“. Нямаше никаква представа какво се бе случило, нито защо. Не вярваше, че духът на гръцкия философ действително го е посетил и му е говорил. В края на краищата, думите не бяха на гръцки, а на собствения му език. И все пак тези думи идеха отнякъде… Какъв нов свят? Къде на запад? Сергей си спомни нещо, което Андрей му беше казал преди години, след като се запознаха: „Аз не съм роден в Русия, а в една страна на запад, отвъд океана… на едно място, наречено Америка.“

Може би собственият ми ум е сътворил това лице и е предизвикал тези думи. Но защо ли, помисли си Сергей. Той пак надникна в книгата, надявайки се да получи още едно видение. Накрая върна книгата обратно на лавицата и тъкмо се обръщаше, за да излезе, когато нещо привлече погледа му — едно писмо, лежащо напреко върху бюрото на чичо му. Любопитен да види, Сергей погледна крадешком:

НАРЕЖДАНЕ

До Владимир Борисович Иванов, Директор,

Военно училище „Невски“

До една седмица през Вашето училище ще мине гарнизон войници на път за мисията си при евреите в техните колонии на юг. Всички старши и елитни курсанти следва да се присъединят за три месеца към този гарнизон. Тази полева опитност ще подготви Вашите кадети за бъдещата им служба. Напомнете им, че те действат в името на царя, Светата църква и Майка Русия.

Василий Александрович Артьомов,

Полеви командир

Мисия при евреите. Тези думи потресоха Сергей. Като един от елитната група, от него щеше да се очаква да измъчва невинни хора — такива като дядо му, като семейство Абрамович. В съзнанието му отново изплуваха овъглените останки от тяхната колиба, а въздухът замириса на смърт…

Той нямаше да го направи. Нито за чичо си, нито за самия цар.

Сергей беше стигнал до кръстопът, а изборът му бе очевиден. За него бе дошло времето да изчезне в нощта. Щеше да замине за Санкт Петербург, за да намери подаръка, който дядо му бе оставил за него. Това заровено съкровище можеше да даде шанс на Сергей да си купи билет за голям параход. После щеше да замине за Америка, където не пращаха войниците да убиват хора само защото са евреи.

Докато решението проникваше в съзнанието му, той размисли върху това какво несъмнено би последвало: Щяха да изпратят преследвачи, така че той трябваше да отпътува бързо и надалеч. И никога нямаше да може да се върне. Сергей почувства пристъп на чувство за вина, мислейки си за решението на баща му да го изпрати тук и за готовността на чичо му да го приеме, осигурявайки му дом и начин на живот. Щеше да им обърне гръб. Но това бе един живот, който вече не можеше да понася. Той беше син не само на баща си, но и на майка си. И сега го призоваваше нейната кръв.

Сергей се почувства така, сякаш отново ще скочи от онова дърво върху дивия елен. Не можеше да знае какво има в бъдещето, но поне щеше да е едно бъдеще, което сам си е избрал.

Веднъж взел това решение, той знаеше, че трябва да тръгне скоро — още същата нощ. Но не и преди да остави писмо за чичо си. Дължеше му го. Сергей грабна един празен лист от бюрото на своя чичо, а също и автоматична писалка, и написа:

Уважаеми Господин Иванов,

Поднасям Ви своите извинения за това, че напускам по този начин. Отивам да търся нов живот. Взех една карта, компас и някои припаси, които ще са ми необходими за пътуването.

Под Вашите грижи аз станах по-силен и научих много. Някой ден се надявам да направя така, че да се гордеете с мен. Вярвам, че имате добро и милостиво сърце. Иска ми се да можех да Ви познавам по-добре.

Винаги ще Ви помня и ще пазя място за Вас в своите молитви.

Сергей подписа писмото, сгъна го и го пъхна в джоба си. Преди да напусне кабинета, той огледа набързо и откри това, което търсеше: карта, която можеше да се окаже полезна, а от едно чекмедже бързо грабна няколкото документа от своята папка.

Онази нощ Сергей се пъхна в леглото все още облечен. Раницата му беше опакована с всякакви вещи от първа необходимост, каквито можеше да събере, в това число и документите, които беше загърнал в мушама, за да ги предпази. Беше опаковал суха храна, отмъкната от кухнята, заедно с ножа за оцеляване и малката универсална войнишка лопатка, както и рибарска корда, карта и компас.

По време на вечерята Сергей се огледа наоколо из залата за хранене и мълчаливо се сбогува с Андрей и съучениците си. Преди лягане отиде до прозореца на спалното помещение и погледна навън към централния двор, виждайки там себе си като момче, вкопчен неистово в гривата на коня по време на първата си езда.

След вечерния час се престори, че спи, докато не чу познатите звуци на лекия сън; после пъхна писмото до чичо си под своята възглавница. Скоро някой щеше да го открие и чичо му щеше да изпрати най-добрите преследвачи от курсантите, а може би дори и един от преподавателите. Но те нямаше да го открият; бяха го обучили прекалено добре.

Отново обмисли плановете си за бягство. Първо трябваше да се промъкне край часовоите — знаеше маршрутите им достатъчно добре. А по време на последното им потапяне в студена вода бе видял един дънер да се носи из плитчините…

Сергей се сепна и се събуди. Кое време е, помисли си той. Дали не съм се успал? Измъкна се от леглото, надникна през тесния прозорец и видя почти над главата си все още издигащата се луна. Времето бе дошло. Той вдигна раницата си и излезе от стаята с леки, безшумни стъпки, босоног, с ботушите в ръка, движейки се като сянка покрай стената, за да избегне всякакво скърцане по стълбището, а после надолу по дългия коридор, където видя светлина в процепа под вратата на чичовия си кабинет. Мина през стария дъбов портал и слезе надолу по каменните стъпала. След като завърза ботушите си, той бързо премина цялата дължина на тунела — сто метра под главната сграда и дворовете, следващи надолу леката извивка на склона.

С разтуптяно от вълнение сърце, Сергей най-после пристъпи навън в лунната светлина на брега на езерото. Той бавно затвори огромната желязна врата. Звуците от плискащите се вълни по ръба на езерото звучаха неестествено силно сред цялата тази тишина, нарушавана единствено от далечното пеене на гмурците оттатък водата. Докато стоеше там — един млад мъж, сам в нощта — меланхоличната песен на птиците предизвика в гърдите му вълна от чувства.

Поемайки дълбоко дъх, Сергей отиде до мястото, където бе зърнал плаващия дънер. Беше изчезнал. Ботушите му пошляпваха, докато се придвижваше по посока на вятъра, търсейки дънера сред тръстиките и високите до кръста треви.

Сергей коленичи сред тръстиките под прикритието на падащата мъгла. Най-сетне забеляза стария дънер, но сега той изглеждаше твърде подгизнал, за да се задържи на повърхността…

Точно тогава Сергей чу стъпки наблизо. Все още приклекнал, той застина и се втренчи през високата трева. В гърлото му се надигна гняв от това, което видя. Беше Заколев — побойникът, тиранинът, крадецът. Дали беше проследил Сергей? Или това бе само някакво странно съвпадение?

Заколев, също понесъл раница, бе вперил поглед право напред, взирайки се през мъглата, като че ли търсеше нещо… или някого. Сергей разполагаше само с един миг, за да реши дали да остане скрит, оставяйки го да отмине или да се изправи и да се срещне с него лице в лице. Първото изглеждаше много по-разумно; щеше да избегне сблъсъка и да остане незабелязан. Но тогава никога нямаше да научи намеренията на Заколев. Докато Сергей се колебаеше между предпазливостта и любопитството, Заколев се приближи и Сергей мярна слабия отблясък на лунната светлина върху една верижка около врата на Заколев. Взел своето решение, той се изправи и изсъска достатъчно силно, за да бъде чут от по-големия кадет:

— Дмитрий Заколев!

Заколев завъртя рязко глава, но не изглеждаше изненадан.

— Така значи, — каза той — разхождаш се навън и се наслаждаваш на вечерния въздух?

Сергей се втренчи в това призрачно лице, докато скъсяваше дистанцията помежду им.

— Дай ми медальона, а после върви, където си искаш, ако щеш и в ада — все ми е едно.

Той го каза по-силно, отколкото бе възнамерявал, но през мъглата гласът му едва ли щеше да се чуе надалеч. Заколев поклати глава, сякаш бе разочарован.

— Добричкият Сергей… един бой не ти ли стигна?

И двамата знаеха, че ако се сбият, може да привлекат вниманието на часовите — така че бяха стигнали до задънена улица. През ума на Сергей внезапно преминаха няколко мисли: Какво щяха да си помислят другите за двама курсанти, изчезнали в една и съща нощ? Дали чичо му щеше да допусне, че са заминали заедно? Едва ли. Те можеха да предположат какво ли не…

Тогава си спомни писмото до чичо му. Да — поне директорът щеше да разбере…

Сякаш прочел мислите на Сергей, Заколев измъкна сгънат лист хартия от ризата си.

— Такова мило прощално писмо до чичо ти Иванов — каза той самодоволно, усмихвайки се за миг с онази отвратителна усмивка. Кръвта пулсираше в слепоочията на Сергей, докато гледаше как Заколев бавно къса писмото на малки парченца и го захвърля във водата, плискаща се в краката им.

Наслаждавайки се на изражението на Сергей, Заколев каза:

— Трябва да знаеш, че аз имам шпиони навсякъде, Иванов. Как може да си толкова глупав?

„Медальонът“, каза си Сергей. „Съсредоточи се върху това — за останалото нищо не може да се направи“.

— Дай ми медальона, и няма да вдигна тревога — каза той.

— Хайде, давай — отвърна Заколев. — Викай като прасе, дето го колят, хич не ме е грижа.

— Толкова ли си сигурен, че няма да го направя?

— Както казах — давай.

Умът на Сергей търсеше изход.

— Тогава задръж медальона. Искам само снимката на родителите си, Дмитрий. Върни ми само това, и няма да се разделим като врагове.

В последвалата тишина Сергей вече знаеше отговора. Той се нахвърли върху Заколев с фронтален ритник към диафрагмата му. Кракът му уцели по-голямото момче право в слънчевия сплит; Сергей чу как въздухът излита със свистене от дробовете на Заколев, докато той се превива на две. След това Сергей замахна с коляно към главата му, но Заколев успя да отклони удара, и Сергей усети как се завърта, губейки равновесие. После Заколев обви ръце около врата на Сергей, на когото всички инстинкти подсказваха, че този път Заколев наистина възнамерява да го убие.

Мигновена паника заля Сергей, последвана от хладна яснота. Първоначалният му импулс беше да препречи ръката на Заколев с брадичката си, бързо да се наведе напред от кръста нагоре и да хвърли противника си — но разположението на тежестта на Заколев подсказа на Сергей, че опонентът му е подготвен за това. Така че той направи неочакваното: завъртя глава към извивката на лакътя на Заколев. Това бе грешка — Заколев го знаеше и напълно се възползва от нея. Но той не знаеше, че секването на въздуха не тревожеше Сергей, който сега можеше да задържа дъха си за повече от две минути. Докато стоеше отпуснат, Сергей можеше да спечели малко време…

Той усети познатото напрежение да нараства и видя първите черни петна. За кратко симулира неистова борба, изчаквайки колкото му бе възможно, а после напълно се отпусна, сякаш загубил съзнание. Сега Заколев трябваше или да го пусне, или да го държи като безжизнен товар над земята. Преструвайки се на мъртъв, Сергей спечели още няколко скъпоценни секунди. Появиха се още черни петна. Ако Заколев не освободеше скоро хватката…

Изведнъж Заколев го пусна и Сергей почувства как гърбът му тупва върху калната земя. Неподвижен, със затворени очи, той усещаше противникът му да стои изправен точно над него, с ботуши от двете страни на главата му. Остана да лежи като мъртъв в продължение на секунда… две… три. После рязко и бързо сграбчи изотзад глезените на своя противник. Същевременно надигна коленете си към гърдите на Заколев и заби единия си крак нагоре и назад, право към слабините му. Беше як удар. Заколев издаде звук, нещо средно между грухтене и дълбоко стенание, и падна, без да може да се помръдне.

Докато Заколев повръщаше върху калната земя, Сергей се претърколи и стъпи на краката си. Грабвайки една къса, подобна на сопа цепеница, той замахна с внезапен прилив на сила и удари Заколев отстрани по главата, събаряйки го в безсъзнание. Отново вдигна сопата високо над главата си, готов да строши черепа на копелето, когато нещо го спря.

В конфликт със собствените си импулси, Сергей си заповяда да пусне цепеницата. И в пристъп на неутихнала ярост, той грабна раницата на Заколев и я запрати колкото може по-надалеко в езерото. Приглушеният плисък не бе по-силен, отколкото звука от влизането на патица в тихите води.

Заколев може скоро да се събуди, помисли си Сергей. Затова приклекна и бързо махна медальона от шията му. Закопча го на собствения си врат и вдигна раницата си, бързайки да тръгне. За последен път погледна назад към Заколев — той лежеше накриво, съвсем неподвижен. Сергей не виждаше гръдният му кош да се повдига и спада. Точно тогава се появи въпросът: Може ли да съм го убил?

Сергей го бе ударил силно — може би твърде силно. Даже в бледата, забулена в мъгла, лунна светлина, той можеше да види тъмната влага по скалпа на Заколев и очите му, полуотворени, втренчени и невиждащи. Сергей сложи ръка на гърлото на по-големия курсант. Никакъв пулс.

Сергей отстъпи заднишком от тялото, изтръпнал от ужас. Махай се, далеч, далеч, далеч, казваше умът му. Той се промъкна по обратния път надолу през тръстиките и със сила, родена от отчаянието, успя да избута огромния дънер отново във водата. Дънерът все още се задържаше на повърхността. С раницата си, здраво пристегната на гърба, Сергей легна по корем, яхнал дънера, и се оттласна от брега. Студът, който сковаваше ръцете и краката му, засега изпразваше съзнанието му от мисли. Клатейки се несигурно, той чу само един слаб плисък на водата, когато започна да гребе, отдалечавайки се от брега. Един-единствен момент на разсеяност щеше да го преобърне в езерото заедно с раницата му.

Той гребеше нататък сред плътна пелена от мъгла. Сега никой от часовоите не можеше да го забележи; но пък и той нямаше да може да види брега. Ако отидеше прекалено навътре в езерото, можеше да се изгуби завинаги сред ледената водна шир. Дори само това кратко излагане на студа го караше да трепери неконтролируемо, а също и поради шока от стореното.

Аз убих Заколев. Вече не съм дезертьор, а беглец, помисли си той. Няма значение, че е било случайно. Няма да изглежда като такова. Всеки знае, че бях озлобен срещу Заколев заради медальона си.

Помисли си да се върне, да обясни — да обясни какво? Че е бягал от училището, също както и Заколев? Писмото вече го нямаше. Не можеше да предложи никакво доказателство, никакво извинение, което би задоволило чичо му. Стореното — сторено. Заколев бе мъртъв, а Сергей трябваше да живее с това през остатъка от живота си.

11

Наблизо нещо цопна в ледената вода и Сергей дойде на себе си. Миналото е зад мен, помисли си той. Концентрирай се върху настоящето. Той гребеше, отдалечавайки се от Военното училище „Невски“, натискайки с всички сили, опитвайки се да надвие студа, който сега се промъкваше чак до костите му. Гърдите му се повдигаха от усилието, а истинското значение на положението му тегнеше върху него с цялата си сила…

Още няколко минути, а после към брега…

Целта на Сергей беше устието на една рекичка, която се вливаше в езерото Круглое на около шестстотин метра на изток от училището. Като пресметна, че вече е пропътувал приблизително такова разстояние, той загреба навътре в плитчините, остави дънера и закрачи през стигащата до кръста му вода, кал и тръстики, нагоре към брега. Треперещ, с тракащи зъби, доволен, че отново е стъпил на твърда земя, той тръгна с внимателни, отмерени крачки върху каменистата почва.

След като бе извървял енергично още сто метра на изток покрай брега, кръвта на Сергей започна да се затопля. Но се разтревожи, че е пропуснал рекичката. Спря и напрегнато се заслуша — ето го, звукът от стремително течаща вода точно пред него. Запълзя на четири крака през гъстата зеленина, докато я откри.

Сергей зашляпа нагоре по плиткото корито на потока, а после извървя още сто метра на юг. След като стигна до една камениста зона, където следите му се изгубваха, той се върна обратно по същите стъпки, които бе оставил, и се върна при потока, оставяйки за всеки случай тази фалшива диря зад себе си. Продължи нагоре срещу течението на потока, преди най-после да се насочи на изток. Неговите преследвачи можеха само да се догаждат за посоката му на движение.

Ако беше само дезертьор, те скоро щяха да се откажат от търсенето. Но сега всичко се бе променило: смъртта на Заколев означаваше, че той вече не може да отиде на север в Санкт Петербург; щяха да уведомят властите там. Търсенето на дядовото му съкровище трябваше да почака, а също и пътешествието му до Америка. Една-две години или по-дълго…

Сега той трябваше да бяга към планините далече на юг и да остави зад гърба си своите преследвачи, както и призрака на Дмитрий Заколев.

Сергей направи кръг в обратна посока на разстояние около хиляда метра от училището, преди отново да завие на изток, а после на юг през гората и залесените хълмове. Той чу далечен вълчи вой, докато напредваше решително в нощта, като обръщаше на бяг винаги, когато му позволяваха лунната светлина и теренът.

Веднъж беше чул за някакви хора от Монголия или Тибет, които можели да пробягат стотици километри върху неравен терен в мрака на нощта, гледайки право нагоре към небето. Но очите на Сергей не бяха вперени в небето; той се взираше напред, докато бягаше през мъгливата тъмнина.

Надяваше се, че зората ще хвърли нова светлина върху пътя му през гората и през живота му. Как се случи всичко това, запита се той. Преди седем часа всичко бе наред; животът течеше в обичайното си русло. Аз бях елитен курсант, ползващ се с достатъчно уважение от страна на преподавателите и съучениците си. Аз сега… Дали взех правилното решение или направих най-голямата грешка в живота си? Не, реши той. Направих това, което бе необходимо.

Алтернативата — мисията при евреите — беше немислима. Само дето не бе възнамерявал да оставя труп зад себе си.

Хайката щеше да започне само след няколко часа. Той щеше да пътува бързо към далечните планини на Грузия, хиляда и двеста километра на юг.

Там щеше да намери сигурност и убежище.

Така започна пътуването на Сергей през пролетта на 1888 година. То го заведе на югоизток, по протежението на река Клязма.

През тези първи дни на своето бягство той поглеждаше често назад, обзет от чувството, че е преследван. Всяка нощ в сънищата си се бореше със сенки; всяка сутрин се потапяше в реката, отмивайки спомените от последната нощ. Разполагаше бивака си в късния следобед, като или намираше, или построяваше заслон, а после отиваше на лов, риболов или търсеше храна, според както възникнеше нуждата.

Няколко седмици по-късно, когато Сергей стигна до великата река Волга, той откри изоставена малка лека лодка в едни храсти на брега. На дъното й имаше няколко малки дупчици, които запълни с мъзга от дърветата. Скоро вече гребеше по пътя си надолу по течението на реката.

Докато времето минаваше, Сергей измерваше дните си според ритъма на въртящите се весла. Животът му се сля с реката и с едно усещане за вечността. През по-топлите дни той се хвърляше в чистата, дълбока вода, за да се изкъпе, завързал единия край на парче канап към глезена си, а другия към лодката. След като реката отмиеше потта от тялото му и успокоеше сгорещените му, покрити с пришки длани, Сергей се покатерваше обратно в лодката и лягаше да се пече на слънцето, докато тя се носеше надолу по разширяващия се воден път, покрай постоянно сменящия се пейзаж.

Дните се удължиха, а раменете му придобиха бакърен тен. В някои от дните той ядеше твърде малко или никак; в други пируваше. Изработи си примитивно копие от стъбло на бамбук, който растеше край реката; после си оформи лък от гъвкавите клони на едно тисово дърво, а стрелите направи от дебели тръстики с набучени на тях пера от пъдпъдък и върхове с прикрепени за тежест камъни, които бяха достатъчно остри, за да пронижат як елен. Ловеше с лък онези зайци, които бяха твърде далеч, за да се уцелят с копие.

По този начин, в протежение на лятото и ранната есен, Сергей пропътува хиляда километра надолу по реката, докато стигна до Каспийско море, и продължи на юг покрай бреговата линия. На около сто километра южно от Махачкала той неохотно изостави малката си лодка и тръгна пешком на запад към Кавказките планини в Грузия.

Докато вървеше на югозапад към планините, Сергей случайно зърна една „станица“ — укрепление, в което се бяха разположили казаци. Сергей се съмняваше новините за смъртта на Заколев да са пропътували толкова надалеч, но не можеше да забрави, че е беглец; той реши да избягва контактите с военните. Щеше да изчака благоприятен момент високо в планината в продължение на един или два пълни цикъла на сезоните, а може би и по-дълго, докато стане възможно да се завърне безопасно в Санкт Петербург, където би могъл да намери ценния подарък, който дядо му бе заровил.

Сергей не спази решението си само веднъж, през първите мразовити дни на есента. От усещане за самота, което идваше заедно със сезона, той рискува да мине през едно село на свободни казаци земеделци. Докато се взираше с копнеж в пушека, който се издигаше от топлите камини, погледът му случайно попадна на една млада жена на път обратно към колибата й. Тя го погледна, кимна и се усмихна, пораждайки у него силно желание да стане част от една общност, да намери дом. Сергей никога не беше лягал с жена, за което също жадуваше, чудейки се дали някой ден би могъл да има свое собствено семейство.

Изкачването му в планината отне няколко седмици. Щеше да бъде една студена зима високо горе, но все пак планината обещаваше уединението, от което се имаше нужда.

Потърси място за по-постоянен лагер и закрила от природните стихии. Преди да дойде късната есен, откри това, което диреше: пещера недалеч от един водопад със сьомга и пъстърва, а наблизо и бент на бобър. Построи здрав навес на входа на пещерата, която имаше отвор над вдлъбнатината за огнището. Облепи навеса с дебел слой глина, за да държи навън задаващите се ветрове и снегове. А преди да замръзнат реките и дивечът да стане оскъден, той налови и изсуши колкото може повече храна. Това, заедно с малко уловена под леда риба, трябваше да му стигне до пролетното затопляне.

В ясните дни Сергей проучваше близките околности, като ловеше или хващаше в капан, каквото можеше, но по-голямата част от времето прекарваше в летаргия подобно на мечките, спеше и сънуваше. Сгушен в дупката си, докато ветровете виеха отвън, той си уши кожено палто и ръкавици, подплатени с вълма козина, които да предпазят ръцете му от измръзване. Подплати също и износените си ботуши.

През повечето сутрини Сергей търкаше голото си тяло със сняг, а после правеше упражнения, за да поддържа активната си форма. След това се намъкваше обратно в кожите си и пак се скриваше в пещерата. Беше дълга зима на уединение.

Пролетта на 1889 година си струваше чакането. Сергей зърна една мечка с малките й на една поляна далече в ниското. По-късно, малко преди здрачаване, забеляза един плах леопард да минава като сянка по протежението на покрит със сняг хребет. Сергей рядко говореше на глас, а когато го правеше, това бе, за да се увери за пореден път, че все още има такъв. Но понякога се упражняваше в птичи крясъци, а през нощта виеше заедно с вълците.

По този начин преминаха сезоните чак до втората година на неговото отшелничество в планината. Отново дойде есента и една сутрин Сергей беше поразен от мисълта как се бе променило всичко — как той вече не принадлежеше към никое училище, общество, религия, група или дори култура. Беше горски човек. Той едва се позна, когато спря да пие от едно езерце високо в планината и съзря набразденото отражение на своето брадато, загоряло от слънцето лице. Дори очите му се бяха променили и бяха някак по-дълбоки. Той беше на осемнадесет години, но лицето, което видя, бе лице на зрял мъж — на скитник планинар.

Веднъж станал гост на дивата природа, той се бе превърнал в част от нея.

Една сутрин през пролетта на 1891 година, близо три години след като започна своето бягство, Сергей гледаше право към изгряващото слънце, присвил очи, докато проправяше пътя си през един тесен каньон. Вертикалните му стени бяха на четири метра една от друга, оформяйки тесен коридор. Той стъпваше внимателно върху камъните, станали хлъзгави след скорошния дъжд. Сетивата му бяха изострени по необходимост, но явно не достатъчно — защото, заобикаляйки един огромен камък по пътя си, Сергей едва не се сблъска с най-голямата мечка, която някога бе виждал.

Тя беше с гръб към него, но само за миг. Докато мечката се обръщаше, Сергей отстъпи заднешком възможно най-бързо, а животното душеше въздуха, решавайки какво да прави. Току-що излязла от зимната си бърлога, добре отпочинала и обзета от страшен глад, мечката виждаше в него не човек, а храна.

Всъщност Сергей не знаеше дали мечката, която се канеше да го изяде, беше женска или мъжка. Но когато създанието се надигна и се извиси над него, тази разлика вече изглеждаше маловажна. Изведнъж се случиха няколко неща: мечката падна на четирите си крака и се понесе с тежък тътен към Сергей, който смъкна раницата си, хвърли я долу и се изкатери по най-близката скална стръмнина. До този момент не знаеше, че може да се катери толкова бързо — че изобщо някой може да се катери толкова бързо.

Хвърляйки раницата, той спечели ценни секунди, а скоростното покатерване му бе спасило живота — поне засега. На разстояние малко отвъд обсега на мечката, той стоеше плътно прилепнал към отвесната стена.

Мечката се протегна и замахна силно с острите си като бръснач нокти на сантиметри от ботушите на Сергей. Краката му трепереха толкова силно, че имаше опасност да изгуби опората си.

Разочарованата мечка запристъпя насам-натам, ръмжейки, а после разкъса раницата му. Подуши за храна, но не намери никаква и тромаво се отдалечи, изчезвайки през долния край на тясната пътека. Сергей слезе няколко стъпки надолу, ослушвайки се, докато секундите минаваха, а после скочи. Приземи се тежко и се претърколи, стъпвайки на краката си. Поглеждайки бързо назад, той грабна разкъсаната си раница, ножа, лопатката и други предмети от първа необходимост и хукна да бяга.

Знаеше, че ако мечката се върне, щеше без затруднение да го повали; тази мисъл му придаде внезапно ускорение, което го изведе надолу по неравния път през тази планина.

В късния следобед Сергей спря да си почине. Седна под една надвиснала скала, подреждайки останките от разкъсаната си раница и съдраното одеяло. Стъкми два огъня, по един от двете си страни, за да съхрани топлината си. Едва по-късно, когато размишляваше върху неочакваната си среща със смъртта, Сергей напълно осъзна колко близо е бил до жестока гибел. Тази случка му помогна да осъзнае ценността на собствения си живот и възможностите, които той му предоставяше, по начин, по който думите не биха могли да го направят.

Същата нощ Сергей потъна в тревожен и неспокоен сън, в който съзнанието му отново и отново се връщаше към епизода как едва бе успял да се спаси от мечката; след това мечките станаха две, после три; тази сцена се смени от хора-хищници, бродещи из степта, и горящи села… а после овъглената колиба на семейство Абрамович, писъците на невинни хора, докато конниците ги събаряха на земята с камшици и саби…

Щом бледата светлина на зората огря покрития със сняг връх на планината Елбрус, Сергей отиде до потока, за да прочисти съзнанието си.

Скоро след това той започна дългото си и трудно пътуване пеша на север, извън планините и нагоре през Украйна. Беше време да се върне в Санкт Петербург — да потърси заровеното съкровище, което можеше да го заведе до нова земя отвъд океана.

Към следващата част или към съдържанието

Дан Милман Пътуванията на Сократ (5)

Метаданни

Данни

Пътуванията на Сократ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част втора:Оцеляване на най-приспособените

6

7

8

9

10

НАРЕЖДАНЕ

11

Дан Милман
Пътуванията на Сократ (5)

Част втора:
Оцеляване на най-приспособените