Клифърд Саймък
Паралелни светове (47)

47

Натисна бутона на звънеца и зачака. Беше достатъчно да чуе стъпките й, за да схване, че трябва да се обърне и да изчезне. Беше дошъл напразно, знаеше, че не бива да го прави — налагаше се да започне всичко отначало и не беше нужно да се среща с Ан — нали мечтите му за нея бяха умрели така, както и мечтите му за Катлийн.

И все пак беше длъжен да дойде, именно длъжен. Два пъти се спря пред входа, обръщаше се и си тръгваше. Този път не можа да си тръгне, влезе в къщата, заслушан в приближаващите се стъпки. Какво ще й каже, когато отвори вратата? Какво ще направи? Ще влезе, сякаш нищо не се е случило, като че те и двамата са си останали такива, каквито бяха при последната им среща?

Необходимо ли беше да й разкаже, че тя също е мутант, нещо повече — андроид, изкуствена жена?

Вратата се отвори и той я видя пред себе си. Беше прелестна — такава, каквато си я беше представял винаги. Тя протегна ръка, дръпна го навътре, тръшна вратата и се облегна на нея.

— Джей — въздъхна тя. — Джей Уикърс.

Той искаше да каже нещо, но не можа. Стоеше, гледаше я и си мислеше: „Всичко е измама. Лъжа. Не може да бъде истина.“

— Какво се е случило, Джей? Трябваше да ми се обадиш.

Той неволно протегна ръце и тя почти отчаяно се хвърли в прегръдките му. Стояха притиснати един до друг и чувстваха, че са намерили опора в нещастието си.

— Отначало си помислих, че просто си се побъркал — каза тя. — Наговори ми куп несвързани неща от онова уискънсинско градче, реших, че не си наред. После започнах да си спомням разни странни неща, за които бях слушала или чела…

— Спокойно, Ан, — прекъсна я той. — Не си длъжна да ми разказваш всичко.

— Джей, никога ли не си се замислял, че не си съвсем човек? Няма ли в теб нещо необикновено и нечовешко?

— Да — призна той. — Често съм си го мислил.

— Бях сигурна. В това, че не си съвсем човек. И това е за добро. И аз не съм съвсем човек.

Притисна я още по-силно към себе си. И докато тя стоеше в обръча на ръцете му, той не се чувстваше сам. Две бедни души, загубени във враждебния човешки свят, те щяха да разчитат един на друг. И макар че между тях да не можеше да има любов, те бяха длъжни да се обединят против този Свят.

Телефонът на масата иззвъня, но те не го чуха.

— Обичам те, Ан, — прошепна той и тази част от мозъка, която не беше самият той, а оставаше студен наблюдател, му напомни, че няма право да я обича. Невъзможно, аморално и абсурдно е да обичаш някого, който ти е по-близък от сестра, някого, чийто живот е бил част от твоя живот и скоро отново ще бъдете част от облика на друга личност, която може би няма и да подозира за съществуването ви.

— Припомням си — напрягаше се Ан, — но нещо ми убягва. — Изглежда мислите й бяха някъде далеч. — Може би ще ми помогнеш?

Той зададе въпроса, а устните му изстинаха от страх:

— Какво искаш да си спомниш, Ан?

— Разходка с някого. Опитвам се, но не мога да си припомня името му, макар че ясно си го представям, въпреки изминалите години. От голямата тухлена къща на хълма ние се спуснахме към долината. Беше ясен пролетен ден, защото дивите ябълки цъфтяха, птиците пееха. Никога не съм правила тази разходка, но точно си я спомням. Случвало ли ти се е, Джей, да си спомниш нещо, което никога не се е случвало в действителност?

— Не зная — измъкна се Уикърс. — Може би това е въображение. Някаква асоциация с нещо прочетено.

„Това е краят — помисли си той. — Ето го потвърждението на моите подозрения.“

Ние сме трима, каза Фландърс, три андроида, разделили помежду си един човешки живот. И тези трима бяха той, Фландърс и Ан Картър. Нали Ан си спомняше за долината със същите изрази, с каквито и той, но той беше мъж и помнеше, че се е разхождал с жена на име Катлийн Престън, а Ан беше жена — трябва да се е разхождала с мъж, чието име не си спомня. Но даже и да си припомнеше името, то нямаше да бъде истинското. Нали и той се бе разхождал с девойка, която не се казваше Катлийн Престън.

— Но това не е всичко — настояваше Ан. — Аз зная какво мислят другите, аз…

— Моля те, Ан, — успокояваше я той.

— Никога не съм се опитвала да научавам мислите им, а изведнъж разбрах, че мога да ги чета. Правех го и го правя несъзнателно. Предварително зная кой за какво ще говори. Зная изреченията им, преди да ги кажат. Зная какво им харесва. Именно за това си върша работата толкова добре, Джей. Аз съм прониквала в човешките мисли много преди да заподозра у себе си този дар. Съзнателно съм се проверявала. Джей, аз мога да чета мисли!

Той я притисна още по-силно и си помисли: „Ан е телепат, една от тези, които могат да разговарят със звездите.“

— Кои сме ние, Джей? — попита тя. — Кажи ми кой си ти?

Телефонът продължаваше да звъни.

— После — обеща той. — Това не е толкова лошо. Даже е чудесно. Аз се върнах, защото те обичам, Ан. Не исках да се връщам, но не можах. Защото нямам право…

— Мълчи — прекъсна го тя. — Сега ти каза най-нужните думи. Молех се да се върнеш. Разбрах, че нещо не е както трябва и се изплаших само за едно — че няма да можеш да се върнеш, че с теб е станало най-страшното. Аз се молех, разбирах, че не трябва да го правя, чувствах се лицемерка, та аз не съм вярваща…

Телефонът звънеше все по-пронизително.

— Телефонът — забеляза най-после тя.

Той я пусна и тя пристъпи към дивана, седна, вдигна слушалката, а той стоеше и разглеждаше стаята, като се опитваше да приведе в ред мислите си.

— За тебе е — каза тя.

— За мен?

— Да, някой знае ли, че си тук?

Той поклати глава, но се приближи. Взе слушалката, но не бързаше да се обади — опитваше се да съобрази кой може да го търси тук.

И изведнъж го обхвана страх, обля го студена пот, защото разбра, че един единствен човек може да се намира на другия край на жицата.

Гласът произнесе:

— Говори неандерталецът, Уикърс.

— С тоягата и с всичко останало? — влезе в тон Джей.

— С тоягата и с всичко останало — потвърди Крофърд. — Трябва да уредим една работа.

— Във вашата кантора ли?

— На улицата ви чака такси.

Уикърс се изсмя злобно:

— Откога ме следите?

Крофърд се изкикоти:

— От Чикаго. Страната е натъпкана с анализатори.

— Научавате ли много нови неща?

— Понякога.

— И както преди вярвате във вашето секретно оръжие?

— Разбира се, но…

— Признайте си като на приятел — подкани го Уикърс.

— Трябва да си поговорим откровено, Уикърс. Наистина настоявам. Побързайте — Крофърд затвори телефона.

— Беше Крофърд — обърна се той към Ан. — Иска да говори с мен.

— Всичко наред ли е, Джей?

— Да, да, всичко е наред.

— Ще се върнеш ли?

— Ще се върна — увери я Уикърс.

— Знаеш ли какво да правиш?

— Сега зная — отговори Уикърс. — Зная.