Клифърд Саймък
Паралелни светове (43)

43

Стаята беше мръсна и с паяжини по стените: изглеждаше по-голяма отколкото бе, поради липсата на мебели. Отвсякъде висяха тапети, оголвайки пукнатини, които подобно на мълнии се разбягваха от тавана до пода.

А някога тапетите радваха окото с ярките си цветове. По тях като на поляна цъфтяха цветя и дрезденски овчарки пасяха рунтави овчици. Натърканият с восък под беше покрит с дебел слой прах, но се чувствуваше, че е достатъчно да се очисти праха и той ще заблести.

Уикърс се маеше насред стаята: вратите бяха на същото място, както и в онази столова. Само вратата към кухнята се оказа широко отворена, а прозорците бяха прикрити с капаци.

Направи му впечатление, че по прашния под имаше отпечатъци от обувките му само в средата на стаята. Нито една следа не идваше от вратата.

Докато разглеждаше стаята, опитваше се да възстанови в паметта си предишния й вид, но не този преди минута, а преди двайсет години.

А може би това беше въображение — натрапено му въображение? Бил ли е наистина в тази стая по-рано? И беше ли съществувала Катлийн Престън?

Знаеше, че семейство Уикърс, бедното фермерско семейство, живееше само на миля оттук. Помисли за майка си, за извехтялата й рокля и тъмния й пуловер, за баща си, за малката лавица с книги над леглото му, за навика му да носи широки панталони и риза в маскировъчен цвят и да чете на оскъдната жълта светлина от газената лампа, за техния син, занесеното момче с прекалено развито въображение, което беше ходило веднъж в приказната страна.

„Маскарад — помисли си той, — жалък маскарад“. Но това си беше тяхна работа. Наблюдаваха как расте и възмъжава синът им и по това как се развива, виждаха, че е един от тях.

А сега те, тези двама души, приспособили се към незабележимото делнично съществуване на прости фермери, толкова далечно от истинското им предназначение, чакаха деня, когато щяха да заемат подобаващо място в обществото, от което се бяха отказали заради работата на челния пост близо до тухлената къща, издигаща се на върха на хълма.

Прекоси столовата и хола и се доближи до затворената врата, като оставяше след себе си върволица от стъпки.

Знаеше, че зад вратата няма никого — нито Ан, нито Катлийн, нямаше място даже за него самия — нищо, освен трудните задължения пред живота, който даже не беше си избрал сам.

От време на време го обземаха съмнения. Това ставаше, когато пътуваше из страната и се наслаждаваше на външната страна на живота, който наблюдаваше.

Мъничките села, притихнали в лятната нощ, с техните велосипеди и преобърнати колички, със сенчестите алеи към къщите, първите червени петна по ранните ябълки в градините. Познатият рев на огромните камиони, литнали по магистралите. Усмивката на сервитьорката, подаваща му чашата кафе, когато се спираше да хапне в някое крайпътно ресторантче. Той се убеждаваше, че всичко е наред в тези малки села и при шофьорите на камионите, и при веселото момиче. Светът на хората беше приятен и добър и да се живее в него беше прекрасно. Мутантите с техните планове изглеждаха чудовищен кошмар от евтина неделна притурка и понякога му се искаше да спре, да изостави колата и да се потопи завинаги в този чудесен живот. За човек като него тук винаги можеше да се намери място: изглежда, че сред тези царевични полета, в малките крайпътни села, всеки човек може да намери щастие и безопасност.

Даваше си сметка, че всичко беше предвидено. Опитваше се да се скрие от това, което се носеше във въздуха. Изпитваше същия страх, както фантазьорите, когато бягаха мислено в други времена и места, и тогава у него възникна желанието да захвърли колата и да си отиде. Именно необходимостта от бягството го караше да мисли да захвърли колата и да търси спокоен живот в тези царевични простори.

Но даже тук, в селскостопанското сърце на страната, нямаше истински мир и спокойствие. Видимото спокойствие и безопасност съществуваха, ако човек не четеше вестници, ако не слушаше радио, ако не разговаряше с хората. Той чувствуваше как признаците на безпокойство избиват през външната фасада на благополучието — при всеки праг, във всяка къща и във всяко ресторантче.

Ако се съдеше по вестниците, новините съвсем не бяха добри. По радиото коментаторите говореха за новата дълбока криза, пред която светът беше изправен. Слушаше разговорите на хората във фоайетата на хотелите, където нощуваше и в ресторантите, в които се хранеше. Те говореха, клатеха глава, в тяхното поведение личеше тревога.

Той чуваше:

— Не мога да разбера, защо положението се измени толкова бързо. Преди една-две седмици изглеждаше, че са възможни преговори, а сега всичко се върна назад и даже стана по-лошо.

Той чуваше:

— Винаги съм казвал, че цялата тази история с мутантите са я измислили червените. Моето мнение е, че всичко идва оттам.

Той чуваше:

— Това е невъзможно. Вчера войната беше на хиляди мили от нас и ние си живеехме спокойно и мирно. А утре…

А утре, а утре, а утре… Той чуваше:

— Ако всичко зависеше от мен, аз бих се споразумял с тези мутанти.

Той чуваше:

— Нямаше да се церемоня с тях нито минута, дявол да ги вземе. Щях да взема повечко бомби и щях да им покажа.

Слушаше разговорите им и съзнаваше, че зад тях няма и намек за компромис и взаимно разбиране, не се чувствуваше никаква надежда, че тази война може да бъде предотвратена.

— Ако не сега — казваха те, — след пет или десет години тя все едно ще се разрази. Тогава, колкото по-рано, толкова по-добре. Само трябва да нападнем първи…

И той ясно разбираше, че неудържимата омраза се чувствуваше даже тук, в сърцето на страната, в тези мирни ферми, в тези малки мирни селца, в крайпътните ресторантчета. „И това не е нищо друго, освен крахът на една цивилизация, основана на омразата, чудовищния егоизъм и недоверието във всеки, който говори на друг език, яде друга храна или носи други дрехи.“

Това беше едностранно развита механистична цивилизация. Свят на двигателите с вътрешно горене. Технологично общество, което осигуряваше комфорт, но не можеше да даде на човека усещане за справедливост и безопасност. Това беше цивилизация, която обработваше материята, разцепваше атома, създаваше мощна химия и настройваше опасни и сложни машини. Тя бе съсредоточила вниманието си върху техниката и забравила напълно отделната личност. Сега не й струваше нищо да натисне копчето и да срине далечен град, без да познава и без да желае да опознае живота и обичаите, мислите и надеждите, стремежите на хората, които унищожава.

Караше колата, спираше се да хапне и отново сядаше зад кормилото. Гледаше царевичните ниви и червенеещите се ябълки в градините, слушаше шума на косачките, вдъхваше мириса на детелина, но му беше достатъчно да погледне небето, за да почувствува цялата тежест на надвисналата опасност и разбираше, че Фландърс е бил прав — във всеки момент можеше да се разрази съдбоносна буря.

Но не само новините за приближаващата се война запълваха страниците на всекидневниците и звучаха в петнадесетминутните коментари. Непрестанно се говореше за заплаха от страна на мутантите и постоянно се внушаваше на хората, че е необходимо да бъдат бдителни. Продължаваха бунтовете, все още линчуваха мутанти, все още разбиваха магазините „Последна дума на техниката“.

Но беше се появило и нещо ново.

Из цялата страна бяха плъзнали слухове — и в ресторантите, и в магазините, и в нощните барове на големите градове можеше да се чуе за съществуването на друг Свят, на нов Свят, където животът може да се започне отново, където може да се скриеш от хилядолетния хаос на сегашния Свят.

В началото пресата се отнесе с недоверие към тези слухове, после се появиха предпазливи статии със скромни заглавия, а коментаторите, първоначално плахи, скоро отхвърлиха всяка сдържаност. И след няколко дни съобщенията за другия Свят и за странните хора с лъчисти очи, които твърдяха, че са дошли оттам, заемаха почти толкова място, колкото и съобщенията за войната и за мутантите. В Света се усещаше тревога, подобна на тревогата, която възниква у човек, когато в тишината на нощта изведнъж се раздаде резкият звън на телефона.