Клифърд Саймък
Паралелни светове (44)

44

През нощта Клифууд бе изпълнен с ухания, долавяше се нещо домашно и като минаваше по улиците на градчето, Уикърс усети как сърцето му се изпълва с горест: именно тук беше мястото, където му се искаше да остане да живее, да пише и да пренася върху хартията раждащите се в съзнанието му мисли.

Неговата къща — с ръкописите, с лавицата любими книги — си стоеше на същото място, но вече не му принадлежеше и никога повече нямаше да му принадлежи. „От днес всичко ще тръгне по-различно — помисли си той. — Земята, изконната Земя на човечеството, Земята с голяма буква, малко време бе мой дом и никога повече няма да бъде.“

Преди всичко реши да навести Еб, а после да се отбие в бившата си къща за ръкописа. „Мога да го дам на Ан“ — помисли той, но веднага се разколеба. Убеждаваше се, че не иска да се среща с нея, но в действителност съвсем не беше така. Искаше да я види, но знаеше, че е по-добре да не го прави, защото почти се бе примирил с мисълта, че той и тя са части от един и същи живот.

Спря колата срещу къщата на Еб. И както винаги, с учудване отбеляза колко добре изглеждат къщата и дворчето. Еб живееше сам, без жена и деца, а рядко се среща ерген в ролята на грижлив стопанин.

Уикърс разчиташе да се отбие за малко у Еб, да му съобщи за станалото, за създалата се ситуация, да се уговори за реда на срещите им, а и да научи тукашните новини.

Тръшна вратата на колата, пресече тротоара, справи се — макар и малко трудно с ключалката, и отвори портичката към двора. Лунните лъчи, проникващи през листака, очертаваха причудливи фигури върху пътечката. Уикърс се приближи към входа и едва сега обърна внимание, че в къщата няма никаква светлина.

Почука на вратата, защото помнеше от предишните си редки посещения (понякога играеха покер), че Еб няма звънец.

Никой не отговори. Почака, почука още веднъж и тръгна към изхода. Може би Еб беше зает в гаража с някаква спешна работа или пийваше с приятели в кръчмата.

Реши да го почака в колата. Щеше да е неразумно да отиде в центъра, където можеха да го познаят.

Някой попита:

— Еб ли търсите?

Уикърс се обърна по посока на гласа. До живия плет стоеше съседът.

— Да — обади се Уикърс. — Исках да го видя.

Опита се да си спомни кой живее до Еб, кой може да бъде този човек и щеше ли да го познае.

— Аз съм негов стар приятел — допълни Уикърс. — Минавах оттук и исках да го видя.

Човекът се промуши през дупка в плета и вече отблизо, попита:

— Добре ли го познавате?

— Не много добре — отговори Уикърс. — Срещал съм го преди десет-петнайсет години. Още като момче.

— Еб е мъртъв — съобщи съседът.

— Как така мъртъв?

Съседът се изплю.

— Той се оказа един от онези проклети мутанти.

— Не, не — запротестира Уикърс. — Това е невъзможно!

— Той беше такъв. Тук имаше още един, но успя да избяга. Навярно Еб го е предупредил.

Злобата и омразата, прозвучали в думите на съседа, изпълниха Уикърс с ужас.

Тълпата беше убила Еб, както щеше да убие и него, ако разбереше, че се е върнал в градчето. А жителите на градчето много скоро могат да разберат, че той се е върнал, стига този човек да се вгледа внимателно. Припомни си, че това беше продавача от щанда за месо в градския магазин. Наричаше се… впрочем какво значение имаше името му.

— Не, не — усъмни се човекът. — Виждал съм ви някъде.

— Грешите. За пръв път съм тук.

— Гласът ви…

Уикърс нанесе силен удар отдолу нагоре, като вложи в него цялата си тежест. Ударът попадна право в брадичката и прозвуча като плясък на бич. Човекът рухна на земята.

Уикърс не се забави нито миг, обърна се и се втурна към оградата. Едва не изкърти вратата на колата. Рязко завъртя ключа, натисна докрай педала на газта и колата, изхвърляйки чакъл със задните си гуми, рязко потегли напред.

От силния удар ръката го болеше, а в слабата светлина на таблото видя, че от пръстите му се процежда кръв.

Имаше само няколко минути — от момента, когато месарят се свести до момента, когато съобрази какво е станало. Достатъчно е да стане на крака, да се добере до телефон и ще започнат да го преследват. В нощта ще се втурнат коли, претъпкани с хора, оръжие и въжета.

Трябваше да им избяга и отсега нататък да разчита само на себе си.

Еб е мъртъв — нападнали са го внезапно и подло, така че не е имал възможност да избяга на другата Земя. Убили са го — обесили или стъпкали с крака. А Еб беше неговата единствена връзка.

Сега можеше да разчита само на Ан.

А Ан, разбира се, не подозираше, че е мутант.

Излезе на магистралата и се понесе с натиснат до край педал на газта.

Спомни си, че след десетина мили напред от магистралата има отбивка към стар изоставен път. Ще се опита да скрие колата там и да изчака подходящия момент за да продължи. Или беше по-добре да се скрие сред хълмовете и да изчака всичко да утихне? „Не — каза си той. — Опасно е и ще загубя много време.“

Налагаше се час по-скоро да намери Крофърд и да му попречи. И трябваше да направи всичко сам.

Различи изоставения път, чезнещ към средата на стръмния склон. Зави и след като се тресе трийсетина фута из ями и дупки, изпълзя на пътя.

Скрит зад дърветата, гледаше отминаващите коли, без да знае дали в тях не бяха неговите преследвачи.

Зададе се стара камионетка — катереше се с пъхтене по хълма и Уикърс забеляза, че задният й борд е нисък. Изтича бързо на магистралата, догони камионетката, подскочи, хвана се отзад, оттласна се силно с крака и прелетя през борда. Пропълзя между сандъците върху каросерията, сви се в ъгъла и се загледа назад в пътя.

„Като подгонено животно съм — помисли си той. — А ме преследват хора, които до скоро твърдяха, че са ми приятели.“

След десетина мили някой спря камионетката.

Чу се глас:

— Не видяхте ли някого по пътя? Някакъв пешеходец?

— Не — отговори шофьорът. — Ни една душа.

— Търсим мутант. Явно е изоставил колата си.

— Мислех, че сме се справили с тях — сподели шофьорът.

— Не още. Вероятно се е скрил сред хълмовете. Тогава песента му е изпята.

— Ще ви спират още — обади се друг глас. — Предупредихме в двете посоки. Обещаха ни да преградят пътя.

— Добре, ще си отварям очите на четири — обеща шофьорът.

— Имате ли пушка?

— Не.

— Бъдете внимателен.

Камионетката потегли и Уикърс видя на пътя двама души. На лунната светлина проблясваха дулата на пушките им.

Размести няколко сандъка и си направи скривалище, но предпазните мерки се оказаха излишни. Спираха ги на още три места, ала всеки път само лъчът на фенерчето се плъзгаше по сандъците. Хората не се стараеха прекалено в издирването, защото бяха сигурни, че не е толкова просто да се хване мутантът — навярно вече се е изпарил, както другите, които не са били изненадани.

Само че Уикърс не можеше да си позволи да избяга. Трябваше да изпълни мисията си на тази Земя.