Клифърд Саймък
Паралелни светове (33)

33

Нещо го дразнеше в този блестящ на утринното слънце човек — може би маниерът му на движение, или маниерът му на говорене. Преди всичко беше без никакви косми. Нямаше един косъм нито на главата, нито по гърдите. И очите му изглеждаха някак необикновени. Те блестяха също както цялото му тяло. Освен това нямаше устни.

— Аз съм робот, сър — поясни блестящият човек при вида на объркания Уикърс.

— А… — провлачи Уикърс.

— Казвам се Айзекая.

— Как сте, Айзекая? — побърза да попита Уикърс, без да знае всъщност какво да каже.

— Добре — отговори Айзекая. — При мен всичко винаги върви добре. С мен не може да се случи нищо лошо. Благодаря ви за вниманието, сър.

— Надявах се да срещна някого тук — обясни Уикърс. — Мис Катлийн Престън случайно да е вкъщи?

Вгледа се в очите на робота, но те не изразяваха нищо.

Роботът попита:

— Не искате ли да влезете в къщата и да почакате?

Роботът отвори вратата на оградата, отмести се встрани и Уикърс тръгна по тухлената пътечка, като отбелязваше за себе си колко бяха избелели тухлите през тези години. Къщата беше в добро състояние. Наскоро измитите стъкла и капаци блестяха, моравата изглеждаше направо обръсната. В лехите с ярки цветя нямаше нито един бурен, а оградата като че ли беше на вечен пост около къщата, нейните ярко бели стълбчета приличаха на дървени войници.

Заобиколиха къщата, роботът се изкачи по малката стълба на черния вход, бутна вратата и покани Уикърс да влезе.

— Надясно, сър, — насочи го Айзекая. — Настанете се и почакайте, моля. Ако имате нужда от нещо — звънецът е на масата.

— Благодаря, Айзекая. — каза Уикърс.

Помещението беше прекалено голямо за антре.

Весели тапети, насред стената — мраморна камина, увенчана с огледало. Тук цареше тишина, една такава официална тишина, която често се оказва предвестник на решаващи събития.

Уикърс седна на един стол и зачака.

На какво се надяваше? Че Катлийн ще изскочи от къщата и радостно ще се затича да го посрещне? И това — след двайсет години раздяла, през които тя не бе получила от него никаква вест? Той поклати глава. Беше приел мечтите си за реалност. Това не можеше да стане. Противоречеше на всяка логика.

Макар че някои събития, противно на същата тази логика, все пак станаха. Къде по-нелогично беше да намери тази къща в този друг Свят? Но той я намери. И сега седеше под покрива й. Не по-малко нелогично беше, че намери забравения пумпал и го използува. Но благодарение на този пумпал той е тук. Седи и се вслушва какво става в къщата.

От съседната стая се чуха тихи гласове и той забеляза, че вратата към нея е леко отворена.

Нямаше други звуци. В къщата цареше утринна тишина.

Стана, приближи се до прозореца, после — до мраморната камина.

Кои се намираха в съседната стая? Защо трябваше да чака? Кого щеше да види зад тази врата и какво щяха да му кажат?

С тихи стъпки, почти на пръсти, той обикаляше из стаята. Спря се до вратата, облегна се на нея и се вслуша, затаил дъх.

Сега различаваше думите:

— …това ще бъде шок.

Нисък, пресипнал глас обясни:

— Шокът е неизбежен. Както и да постъпим, шокът е неизбежен. Каквито и думи да изберем, те все едно ще го наранят.

Отговори му провлечен глас:

— За нещастие ние можем да действуваме само така. Жалко, че не е възможно да ги оставяме в телата, дадени им от рождение.

И пак отново се раздаде деловият, уверен и отчетлив глас:

— Повечето от андроидите реагират добре. Когато разберат кои са, бързо се оправят от шока. Длъжни сме да им обясним всичко. Впрочем, той е най-подходящият от тримата. И може да се справи с работата и в своето сегашно тяло.

— Струва ми се — проговори пресипналият глас, — че избързахме с Уикърс.

— Фландърс каза, че е необходимо. Той смята, че само Уикърс е способен да обуздае Крофърд.

Раздаде се гласът на Фландърс:

— Сигурен съм, че ще се справи. Той късно се захвана, но бързо тръгна напред. Ние не се церемонихме с него. Отначало направихме така, че „дървеницата“ се провали, той я хвана и започна да мисли. После организирахме заплахата от линчуване. След това той намери пумпала, който му подхвърлихме и се зае да съпоставя всичко. Трябва да го тласнем още един-два пъти…

— А момичето, Фландърс? Как се казва тя?

— Ан Картър — отговори Фландърс. — Подтикнахме и нея, но не така грубо, както Уикърс.

— Как ли ще го възприемат — попита провлеченият глас, — когато разберат, че са андроиди?

Уикърс се отдръпна от вратата и бавно се отдалечи. Вървеше пипнешком, без да вижда нищо, като из тъмна, претрупана с мебели стая.

Като стигна до вратата към вестибюла, той се вкопчи в горния й перваз.

„Предмет — помисли си той. — Дори не човек.“

— Бъди проклет, Фландърс — изтръгна се от него.

И той, и Ан съвсем не са мутанти. Те не само не са висши същества, но не са и хора. Андроиди!

„Трябва да се махам — помисли той, — да се махна, да се скрия. Да се махна от всички, да излекувам раните си, да успокоя мозъка си и да помисля какво да правя по-нататък.“

Трябваше да предприеме нещо. Това беше невъзможно — да се остави всичко така. Трябва да помисли и да намери ответния ход.

Пресече вестибюла, отвори леко парадната врата и огледа има ли някой наблизо. Моравата беше пуста. Никъде никого.

Излезе, притвори тихо вратата след себе си, скочи от верандата и се втурна да бяга. Тичешком се прехвърли през оградата и хукна по-нататък.

Не се огледа, докато не стигна до края на гората, а когато се обърна, видя, че къщата, както и преди, безметежно и гордо се извисява на хълма над долината.