Клифърд Саймък
Паралелни светове (10)

10

Потърси ключа под саксията на терасата, но не го намери. Сети се, че остави отворено, за да може Джо да си свърши работата.

Натисна дръжката на вратата и влезе. В тъмнината пипнешком се добра до масата и запали лампата. На нощното шкафче видя лист бяла хартия, на който с енергичен почерк беше написано:

„Джей, направих всичко и проветрих къщата. Плащам по сто долара за всяка уловена мишка. Джо“

Дочу лек шум и се обърна. Забеляза, че някой се поклаща в любимия му люлеещ се стол на терасата. В тъмнината запалена цигара описваше сложни криви.

— Аз съм — чу се гласът на Хортън Фландърс. — Вечеряхте ли вече?

— Хапнах в селото.

— Жалко, донесох сандвичи и бира. Мислех, че ще бъдете гладен и като зная колко обичате готвенето…

— Благодаря — каза Уикърс. — Засега не съм гладен. Може би — по-късно.

Хвърли шапката си на масата и излезе на терасата.

— Седнал съм на мястото ви — обезпокои се Фландърс.

— Няма нищо — отговори Уикърс.

— Какви са новините? Имам лошия навик да не поглеждам вестниците.

— Нищо ново. Все същите разговори за война.

— Те не са преставали вече трийсет години. Но досега всичко се е ограничавало с локални конфликти. Наистина досега световната война можеше да избухне най-малко дванайсет пъти.

— Някак не съм се замислял за това, мистър Фландърс. Но предполагам, че никой не иска да воюва — възрази Уикърс.

— Така е. Не винаги обаче стремежът към мир позволява да се предотврати войната. Колко пъти великите държави са се изправяли пред избора или да започнат война, или да отстъпят. Но едва през последните трийсет години избират неизменно отстъплението. Не ви ли се струва, мистър Уикърс, че се е появил някакъв нов фактор?

— Е, аз не виждам никакъв нов фактор. Човекът си остана човек. Хората не са воювали винаги. През 1945 година завърши най-страшната в историята война.

— Оттогава възникнаха много поводи, избухваха локални конфликти, но не и световна война. Как мислите, защо?

— Трудно ми е да кажа.

— Според мен, цялата работа е в появата на нов фактор.

— Може би е страхът — забеляза Уикърс. — Страхът пред новите, ужасни видове оръжие.

— Може и така да е — съгласи се Фландърс. — Но страхът е удивително чувство. Той може в еднаква степен и да предизвика война, и да я предотврати. Обаче не мисля, мистър Уикърс, че страхът е единствената причина за поддържането на мира.

— Вие мислите, че съществува някакъв психологически фактор?

— Не е изключено — отговори Фландърс, — както не е изключена и намеса.

— Намеса ли? Чия?

— Затруднявам се да отговоря на въпроса ви. Но отдавна вече съм обхванат от подобна мисъл и то не само във връзка с последните събития. Преди век с нашия свят се е случило нещо. Дотогава се наблюдава бавен прогрес, начинът на мислене почти не се променя. И изведнъж, ситнещото човечество се впуска напред с гигантски крачки. Хората изобретиха автомобила, телефона, киното, летателните апарати. Появиха се радиото, телевизията… Не измина и четвърт век и класическата физика отстъпи място на нова форма на мислене. Когато се сблъска с атомите и електроните, човешкият разум прие незнанието си за нормално. Появиха се науки като Атомната физика, Квантовата механика. Физиците изведнъж събраха смелост и заявиха, че не знаят защо електроните се държат именно по този, а не по друг начин.

— Искате да кажете — прекъсна го Уикърс, — че е станало нещо, което е отклонило човека от пътя му? Но това не се случва за първи път. Имало е Ренесанс, имало е промишлена революция.

— Не твърдя, че става за пръв път — отговори Фландърс. — Казвам само, че става. Фактът, че нещо подобно вече се е случило само доказва определена закономерност. Значи ние сме свидетели на дадено явление. Но кой пришпори останалия без дъх кон на цивилизацията и го принуди да се впусне напред в галоп и то така, че без да показва умора, не намалява скоростта вече цели сто години?

— Говорите за намеса — каза Уикърс. — И дадохте воля на фантазията си. Може би си мислите, че това са някакви марсианци?

Фландърс поклати отрицателно глава:

— Не, не са марсианци. У мен възникна по-обща идея.

Той посочи с цигарата обсипаното със звезди нощно небе.

— Там трябва да има неизчерпаеми източници на знание. Навсякъде в пространството трябва да живеят разумни същества. За степента в развитието на тяхната наука можем само да се досещаме. Някаква част от знанието, с което те разполагат, може да се окаже полезна за хората на Земята.

— Имате предвид пришълци?

— Не — отговори Фландърс. — Мисля, че източникът на знание ни чака тук, на място. Чака, докато се доберем до него.

— Но звездите са прекалено далече…

— Не е изключено да успеем и без космически кораби. Няма да ни се наложи да летим, ще стигаме до там със силата на мисълта…

— Телекинеза или може би — телепатия?

— Възможно е това да е по-близо до истината. Разумът, който изследва и търси. Разумът, който се опитва да установи контакт с друг разум. Ако телепатията съществува, разстоянията не играят никаква роля — половин миля или една светлинна година, каква е разликата? Мисълта не се подчинява на физическите закони, следователно може да пътешествува със свръхсветлинна скорост.

Уикърс смутено се засмя, но почувствува как настръхва.

— Шегувате се — притеснено се обади той.

— Възможно е — съгласи се Фландърс. — Може би съм просто ексцентричен старец и обичам да побъбря с човек, който не се присмива на думите ми.

— А има ли някакви доказателства, че тези знания са приложими, че има полза от тях? Те могат да се окажат опасни за нас, да изискват друга логика на мисленето, да се отнасят до други проблеми или да използуват понятия, които не сме в състояние да осмислим.

— По начало сте прав — отговори Фландърс. — Ще се наложи да се прибегне до някакво пресяване. Но сред плевелите ще има и зърно. Така например, ако се открие средство за премахване на триенето, ще се появят вечно работещи машини, ще се появят…

— Един момент — нервно възкликна Уикърс. — Накъде биете? Защо говорите именно за вечно работещите машини? Те вече се появиха у нас. Сутринта говорих с Еб…

— А! Вечномобилът… Именно него имах предвид, мистър Уикърс.