Джон Кейс
Сянката на Бога (6)

6.

Когато сложиха обгорения на операционната маса, пожарът на „Кезуик Лейн“ бе овладян и двама пожарникари вече се готвеха да влязат, за да търсят жертвите. Съседите им бяха казали, че в къщата живеят двама — жената собственичка и тригодишният й син. Съпруг нямало. Била самотна майка и волвото й било в гаража.

Въпреки щипещия ноемврийски студ и късния час тълпата зяпачи бе набъбнала до към петдесетина души. Линейките, полицейските коли, пожарните и телевизионните екипи даваха своя принос в царящия хаос. По ливадата се кръстосваха маркучи и хората вече стъпваха в рядка кал.

Двата снимачни екипа и радиорепортерът живееха в собствен объркан свят, влачейки след себе си плетеница от кабели и стойки за прожектори. Съсредоточени и загрижени, те работеха от двете страни на улицата и завираха микрофони в лицата на пожарникарите и свидетелите.

— А коя е вашата къща?

— Нямам такава. Аз съм наемател. Чух по радиото… полицейското. И дойдох тук.

Всички бяха на мнение, че пожарът е бил странно интензивен и че никой не е напуснал къщата… с изключение единствено на обгорелия мъж.

При първото си влизане пожарникарите претърсиха овъглените и вече подгизнали останки по пода. Нямаше оцелели и не можеше да има. Качването на втория етаж се забави поради опасението да бъде използвана стълбата, която всеки момент щеше да рухне.

Докараха стълба отвън, двама пожарникари стъпиха в клетката и стълбата се насочи към единия от горните прозорци, разбивайки стъклото.

Всички виждаха, че спасителните опити са обречени на неуспех. Беше немислимо някой да е оцелял в огнения ад. Дори да бе избегнал по някакъв необясним начин пламъците, щеше да го довърши димът. Но все пак имаше някаква, макар и минимална възможност някой да е имал съобразителността да се скрие в банята и да нахвърли мокри кърпи по вратата. Пожарите са непредсказуеми — понякога те преследват, докато не се доберат до теб, друг път не ти обръщат никакво внимание. При пожар човек просто не знае каква ще му бъде съдбата.

По-младият от двамата пожарникари скочи през дупката на разбития прозорец и веднага опита с лост здравината на пода. След като се увери, че по него може да се върви, тръгна навътре, оставяйки колегата си в коша, готов да помогне, ако се случи нещо непредвидено.

Не след дълго намери очакваното: тяло на възрастен човек и на малко дете. Бяха в леглата си или по-скоро в онова, което беше останало от тях — матраци, изгорели до пружините, покрити с късчета почерняла тъкан. От чаршафите беше останала само овъглена материя, залепнала за кожата на жертвите. До главата на детето имаше две малки стъклени очи — тъжните останки от плюшена играчка. Момченцето и майка му все още бяха различими. Ако пожарните бяха пристигнали две минути по-късно или ако пожарният хидрант е бил по-далече, от тях и къщата нямаше да е останало нищо. Само дим и кости.

По устав заместник-началникът на пожарникарите трябваше да уведоми най-близкия родственик, и то веднага. Когато в скъп квартал като Кобс Кросинг изгаря къща за 400 000 долара и при пожара загиват хора, това си е новина, а новините се разпространяват бързо. Макар пожарът да бе избухнал късно вечерта, нямаше никакво съмнение, че щеше да намери място в сутрешните издания и ранните емисии. Затова заместник-началникът се обади където трябва и научи, че къщата е била собственост на Катлийн Ан Ласитър, която живееше — беше живяла — в нея с малкия си син. В застраховката бе упоменато, че нейният най-близък родственик е брат й Джоузеф, жител на Маклийн.

Който точно в този момент сънуваше.

В съня си Джо Ласитър се виждаше на брега на Потомак, точно над Големите водопади, хвърлил въдица за голямоуст костур. Дръпна китка и кордата се изви над реката — перфектно замятане мечта. В следващия миг костурът клъвна и той започна да си играе, изтегляйки пръта нагоре.

Някъде зазвъня телефон. Джо се ядоса. Проклетото нещо го безпокоеше или по средата на концерт в „Кенеди Сентър“, или точно на девети ининг по време на бейзболен мач в „Камден Ярдс“, но тук!… Някакъв невидим идиот бе дошъл на риболов с мобилен телефон! Какъв е смисълът да излезеш на риболов, ако ще взимаш шибания си мобилен телефон?

Плавно изнесе пръта надясно и завъртя макарата със свободната си ръка. После с изненада чу собствения му глас да изрича: „Здрасти, аз съм Джо Ласитър. В момента не мога да отговоря, затова оставете съобщение.“

Реката, рибата, прътът и макарата… изчезнаха. Дойде на себе си. Лежеше със затворени очи, но буден, и чакаше съобщението. Само че онзи, дето бе позвънил, затвори. Естествено, каза си Джо, и намести глава върху възглавниците.

Искаше да се върне пак в съня си, душата му просто плачеше за това видение, но реката вече я нямаше. И рибата я нямаше. Единственото, което можеше ясно да си спомни, бе възмущението си от иззвъняването на телефона. Шибаният телефон. Неговият телефон.

В този миг отново зазвъня. Реши да вдигне слушалката.

— Какво?

Гласът на мъжа отсреща бе професионално сдържан, спокоен и официален. Само че онова, което казваше, бе нелепо и абсурдно. Джо започна да осъзнава смисъла му едва десет минути по-късно, докато се носеше с колата към Феърфакс. Имало пожар. Идентификацията не била сто процента сигурна, но телата…

Не, помисли си Джо, не!

… телата отговарят на…

На какво?

… на онова, което ни е известно за живущите там. Вашата сестра…

Катлийн!

… и нейният син…

Брендън! Малкият Брендън!

Пътят следваше извивките на Потомак, недалеч от мястото, където бе сънувал, че лови риба. От другата страна на реката, зад кулите на Джорджтаунския университет, зората вече аленееше.

Бяха мъртви. Не че мъжът се бе изразил точно по този начин. „Два случая с летален изход“. Джо Ласитър стисна зъби с такава сила, че главата му забуча. Кати. В целия си объркан и скапан живот Кати най-сетне бе намерила щастието. Стабилността. Духовния мир. По някакво чудо бе станала прекрасна майка, а детето…

В съзнанието му изплува образът на Брендън и той отмести поглед. Свали прозореца и с облекчение подложи лице под хладната струя въздух. При Рослин пресече реката и излезе на 66-та магистрала. В насрещното платно вече пъплеха доста коли.

Как бе възможно къщата да пламне? Ласитър недоумяваше. Та тя беше съвсем нова и всичко в нея — готварската печка, електрическата инсталация, отоплението, разпределено в три зони… всичко, всичко бе възможно най-доброто. Лично я бе огледал, преди сестра му да се нанесе. Навсякъде бяха монтирани датчици за дим. Детектори за въглероден окис. Имаше дори автоматично задействащи се пожарогасители! След като бе станала майка, Кати бе започнала да обръща сериозно внимание на безопасността.

Знаеше, че сега не е моментът да мисли за къщата. Трябваше да мисли за сестра си. Но се опитваше да превърне катастрофата в абстрактно понятие и да гледа на случилото се като следовател, а не като брат. Може би подсъзнанието му превключваше в режим на отрицание — „не, това не може да ми се е случило“, — защото някъде дълбоко в себе си той просто не вярваше, че тя е мъртва. Не беше възможно къщата да е изгоряла до основи! Как тогава тя е мъртва? И Брендън на всичкото отгоре…

Как така не бяха избягали навън?

Мъжът по телефона не му бе дал много информация. Сега искаше да получи такава. Искаше да разбере всичко. Натисна педала, макар да знаеше, че вече е късно. „Летален изход…“ Вече не можеше да я спаси.

Беше тръгнал към моргата, която се намираше в сградата на някогашното кметство, но се улови, че пътува към дома на Кати. Караше като автомат. На няколко преки от Кобс Кросинг въздухът замириса лошо. Усети дима и сърцето му замря. Осъзна, че до последния момент бе стискал сламката на отчаяната надежда — някаква нелепа грешка, друг адрес, друга Кати Ласитър.

Надежда, която се стопи. Видя фаровете на пожарните, паркира акурата на тротоара и извървя пеша останалата част от пътя.

Знаеше, че несъмнено е започнало рутинно разследване на причините за пожара. Винаги се правеше опит да се разбере какво точно е станало. Не за да бъде задоволено само нечие любопитство, нито дори с идеята да се извлекат някакви поуки. Просто отговорът на въпроса „Защо е възникнал този пожар?“ имаше важни правни и финансови последици. Беше ли причината цигара? Дефектен нагревател за вода? Неправилно построен комин?

Уточняването на вината щеше да определи кой и колко да плати, така че отговарянето на този въпрос бе първата и основна задача.

Пред къщата бяха паркирани шест коли. Ласитър ги огледа: полицейска патрулна, още две полицейски без отличителни знаци, но с „буркани“ на покривите, две пожарни и бежова „Камри“, за която можеше да се предположи, че е на застрахователния агент. Униформен мъж опъваше жълта лента, на която бе напечатано безкрайното:

Полицейско заграждение — не пресичайте Полицейско…

Във въздуха се носеше тежка миризма — смес от изгоряло дърво и пластмаса. Но къщата, по-скоро това, което бе останало от нея, го порази като боксов удар. И за пръв път след телефонното обаждане смисълът на думата „летален“ проникна в съзнанието му. Сестра му бе мъртва. Племенникът му бе мъртъв. Къщата все още димеше тук-там в центъра на изровената от гумите на колите подгизнала ливада, осеяна с овъглени парчета дърво и почернял метал. Прозорците й бяха избити и без защитата на стъклото оставяха тягостното впечатление за празен поглед на покойник. През тях се виждаха пораженията вътре. Ласитър се обърна и отиде при полицая, който вече бе изтеглил първата отсечка на заграждението.

— Какво се е случило?

Полицаят беше млад, червенокос, синеок и с лунички. Той вдигна поглед и сви рамене с младежка арогантност:

— Случи се пожар.

Ласитър не го удари, но се наложи да поеме дълбоко въздух. Когато го изпусна, дъхът му излезе като дим в студеното утро.

— Как е започнал?

Този път полицаят го изгледа, сякаш за да запомни чертите на лицето му. Поколеба се и кимна към пожарникарите:

— Според тях е палеж.

За втори път през последните две минути се почувства така, като че ли някой подло го е ударил. Беше очаквал нещо съвсем друго. Цигара може би… Кати пушеше, макар че избягваше да го прави около детето. Значи, може би все пак цигара. Или радиатор… Не, не радиатор, в къща с вградена отоплителна система нямаше никакви радиатори. По-скоро искра. Цигара, късо в домакински уред…

— Какво?

Младежът го изгледа повторно, този път с по-голям интерес.

— Кой сте вие?

Но мислите на Ласитър се носеха със свръхсветлинна скорост. Част от съзнанието му изрови факта, че подпалвачите имат навика да се връщат на мястото на престъплението. Друга част му напомни, че трябваше и сам да се сети по присъствието на полицейските коли. Защото, ако има съмнение в умишлен палеж, пожарът автоматично се превръща в местопрестъпление. А наличието на жертви е основание за завеждане на предварително следствие срещу неизвестен извършител с обвинение в убийство.

— Но защо някой ще подпалва къщата на Кати? — извика той несъзнателно.