Джон Кейс
Сянката на Бога (12)

12.

В сряда сутринта — деня, когато Риордан трябваше да разпита Джон Доу, Джо Ласитър отиде в офиса си във Фоги Ботъм, седна зад бюрото си и започна да се преструва, че работи, докато всъщност чакаше обаждането на детектива.

Офисът му бе просторен и луксозен, с истинска камина, гълъбовосив мокет и изглед към Капитолия. Ореховата ламперия бе осветена с мека индиректна светлина и украсена с литографии на Хокни. В ъгъла в дъното имаше пищно резбовано бюро, а в другия — две кресла и кожен диван. Атмосферата бе едновременно на солидност и дискретност — целта бе и богати, и предпазливи, и загрижени, да се отпуснат и предразположат.

„Ласитър Асошиитс“ заемаше целия девети етаж на сградата, а това означаваше, че освен офиса на собственика на фирмата имаше още три ъглови помещения. Едното бе заседателна зала. Другите две бяха дадени на двамата управителни директори: Джуди Рифкин и Лио Болтън. Осемте останали кабинета, разположени по периферията на етажа, бяха разпределени между старшите следователи. Аналитиците, компютърните специалисти, поддържащи базата данни, секретарките и обслужващият персонал бяха разположени в средата на етажа, където пространството бе разделено с подвижни прегради на клетки. Общият брой на работещите във фирмата на Ласитър бе трийсет и шест човека в централния офис и още четиридесет по филиалите в Ню Йорк, Чикаго, Лондон и Ел Ей.

Мерките за сигурност бяха строги и впечатляващи. Те започваха още от приемната, където специално оборудване, последна дума на техниката, записваше влизането и излизането на всички, без значение дали става дума за служители, или клиенти. Достъпът до кабинетите се контролираше с биометрична заключваща система, използваща сканиране на пръстови отпечатъци. Озовал се веднъж вътре, любопитният посетител щеше да установи, че прозорците са скрити зад гумирани завеси, абсорбиращи вибрациите, срещу малко вероятната опасност някой да използва лазерно устройство за подслушване на разговори чрез анализ на трептенията по стъклата. Кантонерките бяха снабдени със солидни комбинационни ключалки, а до всяко бюро имаше машина за унищожаване на документи. Понеже „Ласитър Асошиитс“ се отчиташе основно пред изпълнителните директори и адвокатите на фирмата, вътрешните доклади нямаше нужда да се копират. Поради тази причина, компанията разпечатваше служебната документация на специална хартия, импрегнирана с фосфор, така че всеки опит да бъде копиран документ — освен на ръка, разбира се, — би завършил с получаването на черен лист.

Компютрите в офиса бяха съоръжени с ключалки, но от гледна точка на мерките за сигурност бе по-важно не какво имаха в повече, а какво нямаха. Например флопидискови устройства. Което на практика означаваше, че никой не може да копира нищо от компютъра си на дискета. Специални програми контролираха изпращането на електронната поща. А като предпазна мярка срещу проникването в системата на външен хакер — макар компютърните специалисти да се кълняха, че това било невъзможно, — всички данни бяха зашифровани със 128-битов ключ, гарантиращ, че тяхното съдържание няма да бъде разкодирано и след милион години работа с компютър, използващ най-съвременна технология.

Всичко това струваше скъпо и за някого сигурно би изглеждало прекомерно… но Ласитър добре знаеше: мерките за сигурност се изплащаха. Приходите на компанията идваха от два основни източника: съдебна практика с клиенти, все големи и богати компании, и „Сливания и Поглъщания“, наричани за кратко С&П. Залогът по правило биваше висок, независимо дали ставаше дума за съпругата на богат бизнесмен, искаща развод, или за изкупуване на фирма с цел ликвидиране на конкуренцията. Често се отнасяше до стотици милиони долари, така че висшият императив бе тайната, и то абсолютната тайна. В идеалния случай — това бе веруюто, изповядвано от Ласитър, — конкуренцията (а такава винаги съществуваше) дори не трябваше да подозира участието на неговата фирма, освен ако (както понякога, макар и рядко, се, случваше) се преценеше, че разгласяването на факта, че случаят се движи именно от „Ласитър Асошиитс“, би могло да се отрази благоприятно на крайния изход. Тогава разследването съзнателно се правеше „шумно“: намираха се начини нужната информация да стигне до пресата, лицата се следяха агресивно, даваха се интервюта.

Но най-важното за Ласитър бе, че клиентите му харесваха тези мерки за сигурност. И не само клиентите: те се харесваха на адвокатите, на продавачите на облигации, на изпълнителните директори. Камерите, паролите, заключващите системи, предпазните мерки като цяло им внушаваха чувство за безопасност и им показваха, че парите на фирмата се харчат по предназначение. А като допълнение — Ласитър съзнаваше въздействието на този психологически фактор — караше ги да се чувстват като „съиграчи“. Или както се бе изразил Лио веднъж: „Дявол да го вземе, срещу тарифа от двеста долара на час ще сложим дори тоалетната на пружини“.

Но дори да разполагаше с цялата най-съвременна техника на света, в момента Джо не можеше да накара Джими Риордан да му позвъни. Още с идването си бе предупредил своята секретарка да поеме сама всички обаждания до него, с изключение на Риордан, резултатът от което бе една съвсем нетипична тишина в югозападния ъгъл на девети етаж. Утринното слънце бавно се прехвърли на запад, а телефонът все не звънеше и не звънеше. Ласитър поръча да му донесат сандвичи от закусвалнята „Бон апети“ и ги изяде пред камината, докато прелистваше последния брой на „Информейшън уорфеър“. Все така мъчително бавно следобедът клонеше към вечерта. Ласитър започна да мисли за прибиране.

Сигурно има някакъв проблем, каза си той. Може Джон Доу да е поискал да говори в присъствие на адвокат и да са се забавили, докато му намерят. А може да е имало езикова бариера… макар че не виждаше как точно това би могло да създаде проблеми. Риордан бе казал, че ще отиде с преводач — някой, който знае италиански и испански. Може състоянието на Джон Доу внезапно да се е влошило. Може…

Телефонът иззвъня в пет и петнайсет — точно когато слънцето залязваше зад гробището Арлингтън.

— Току-що влизам — съобщи му Риордан.

— И?

Пауза.

— Какво научих ли? С две думи: абсолютно нищо.

— Какво??

— Задръж така — каза Риордан и извика встрани от слушалката: — Да, да, да, дай ми пет минути, окей? — После гласът му отново се върна: — Онзи се държа, сякаш ме нямаше. Не чух от него нито дума. Нищичко.

— А адвокат? Не го ли попита…

— Казвам ти, че не можах да изтръгна от него нито звук! Нищо! Прочетохме му правата на три езика и…

— Сигурен ли си, че те е разбрал?

— Да, разбра ме. Видях го в очите му. Разбра всяка думичка.

— Трябваше да му доведете адвокат.

— Естествено! След като изгубих два часа в монолози, се обадих да му назначат служебен адвокат. Рекох си, абе майната му, това може да го излъже да обели поне една дума. Да каже все пак нещо. Седяхме и два часа чакахме адвокатът да се появи. После излязохме и ги оставихме насаме… Не знам… може би поне половин час. Разбрах, че през цялото време е говорил само адвокатът. Джон Доу не е казал нищо. Върнах се в стаята и лично му заобяснявах. Каква велика страна сме, как всички тук сме с равни права, как няма никакво значение кой конкретно си и с какво се занимаваш, а единственото, което има значение, е какво си направил. Дали е добро, или е лошо. Обясних му, че можем да го осъдим и без да знаем името му. Защото на мен не ми пука дали ще отиде пред съда като Джон Доу, или като някой друг, в крайна сметка присъдата ще е една и съща. Ако не сътрудничи — гарантирано е мъртъв.

— Казал си му и това?

— Да, съобщих му още, че е обвинен в предумишлено убийство и палеж и че разполагаме с доказателства. Изброих му ги и му показах ножа…

— Взел си ножа в болницата?

— Занесох още няколко неща. Не се безпокой, всичко е по правилата.

— И как реагира той?

— Не реагира. Виждал ли си Сфинкса? — Риордан дрезгаво се изсмя. — Единственото, на което реагира, бе бутилката.

— Каква бутилка?

— Онази с парфюма… или каквото там има в нея. Малката бутилчица, дето я намерихме в джоба му.

— И какво, казваш, направи той?

— Не знам… Някак… Абе почувствах, че тя има значение за него. Очите му се… разшириха…

— Очите му се разшириха?

— Да.

— Хм…

Риордан игнорира сарказма.

— Сериозно ти говоря. Бутилката го изненада. Сега вече ще поискам да изследват съдържанието й. Може да ни насочи към нещо, което сме пропуснали. Примерно наркотици…

— И после?

— Та значи, седим си с адвоката при него и аз му обяснявам, че бих могъл да разговарям с прокурора за наказанието — смъртно или до живот. Има някаква тънка разлика, нали се сещаш. Разказах му, че уликите срещу него, които сме събрали, свидетелстват за подготовка, т.е. за предумишленост, наблегнах на това, че тези улики са железни и че престъплението е отвратително. Подметнах му, че от моя гледна точка бъдещето му ще се развива по низходяща спирала, защото само след няколко дни ще го преместим в строго охранявана килия в главната болница на Феърфакс. После…

— Каква килия има в болницата?

— Ами… болнична стая, но с решетки на прозорците. Знаеш ли на колко задържани им се случват „случки“ преди делото? Няма да повярваш. Всяка юрисдикция разполага с такива помещения. Струва адски скъпо, особено с денонощната охрана, ама… Практиката е, когато задържаният се пооправи, да го прехвърлят в подобна болнична килия. Както и да е, отклоних се. Та обясних му, че когато състоянието му позволи да бъде преместен и оттам, е… тогава нещата доста ще се влошат, защото следва затворническата килия. Може да има късмет да го пратят в камера за предварителен арест, но то пак си е затвор. Низходяща спирала, както му подметнах. А междувременно лекарите ще започнат да му спират успокоителните, за да можем да си говорим. Виждах по очите му, че вече му се искаше да му бият инжекцията. Понеже адвокатът му беше там, не можех да си позволя директно да го заплашвам, затова дискретно му намекнах, че медицинският персонал в окръжния затвор е ангажиран като куче с две пишки…

— Господи, Риордан…

— Ама това си е самата истина. Хората са адски заети. Така че изобщо да не си мисли, че ще се излежава на спокойствие по цял ден, както прави тук. После му разказах за един скандал. Жестока работа. Оказало се, че никой от приетите в болницата на затвора не е получавал болкоуспокояващи, защото медицинската сестра им давала плацебо^[1], а истинските лекарства продавала на излежаващите присъди и прибирала парите.

— Джим…

— Та, казвам му, че може би — не, нищо не мога да обещая, — ако се опита поне малко да ни сътрудничи, може би ще се намери начин да остане в болницата поне още известно време. Седмица, да кажем. Две… Да укрепне и да може да се държи на краката си.

— И?

— Нищо.

— И си сигурен, че те е разбрал?

— Да.

— След като не е казал нищо, откъде си сигурен?

— Защото той говори английски… Разговарял е със сестрите. Казва, че е жаден. Съобщава, че е гладен. Оплаква се, че го боли. Освен това… тези неща ги усещам. Такава ми е работата. Разпитвал съм сигурно две хиляди души. Този ли? Искаш моето мнение? Много тежък случай. Корав тип! Сигурен съм, че не му е за пръв път да бъде разпитван от полицай.

Ласитър му вярваше. Знаеше, че Риордан разбира от тези неща.

— И… какво тогава? Това ли е всичко?

— Горе-долу. Накрая дойде докторът и ни изрита. — Риордан подигравателно цитира: — „Пациентът има нужда от почивка“. Праща значи сестрата да му бие „Демерол“, ние се надигаме, а Джон Доу… на него изведнъж му призлява. Казвам ти, видях болката в очите му. Не може да се сбърка. Изпоти се и от време на време започна да простенва… Тихичко: „О-о-о-х!“. Сякаш едва се владее. Извиквам аз на лицето си полицейското изражение и му казвам, че ще се върна… А той… Представяш ли си, поглежда ме с гадната си усмивка и… Знаеш ли какво ми каза?

— Какво?

— „Чао“.

— Чао?

— Да бе, сякаш играе в „Спасители на плажа“. Кълна се, че ако вече не беше в болница, щях да го изпратя там.

Ласитър помълча и след това попита:

— И какво ще правиш сега?

— Всичко, което му казах, че ще направя — мрачно заяви Риордан. — Ще започна с преместването в болнична килия. Докторът смята, че ако нещата продължават да се развиват по същия начин, следващата седмица ще можем да го прехвърлим.

 

 

В Деня на благодарността Ласитър се изтърколи от леглото в осем сутринта и видя, че времето започва да се разваля. Покрай прозорците на атриума прехвърчаха снежинки — огромни и идеално оформени. Беше от онзи сняг, който се сипе в началото на коледен филм.

Облече се набързо, взе две консерви риба тон от хладилника и се качи в колата. Рибата бе входният му билет за „Търки трот“ в Александрия — традиционното за този ден бягане на пет мили, в което всяка година се записваха по две хиляди души. Колата се провираше през вихрушката от снежинки, а Джо се бе привел над волана. Видимостта бе толкова лоша, че пред себе си различаваше само малки червени светлинки, примигващи през снежната пелена. За сняг като този хората казваха: „Няма да продължи“ или „Няма да се задържи“, но когато стигна в Александрия и намери място за паркиране, светът вече бе побелял.

Някои твърдят, че най-ценните им мисли идват, докато бягат, защото повтарящите се монотонни движения на телата им позволяват съзнанието им да се рее необременявано. Ласитър не беше от тях. Той никога не мислеше, докато тича, освен най-елементарното: къде да стъпя, да сваля ли ръкавиците, кога да завия в обратна посока, болката в коляното ми сериозна ли е, или е само игра на въображението ми.

И в днешното бягане беше така. Мислеше за скоростта и за това колко остава до следващия километричен камък. Планираше как да изпревари тичащите отпред. Примигваше често и енергично, за да отстрани лепящите се по клепачите му снежинки, вслушваше се в накъсаното дишане на хората наоколо, удивляваше се, че му е толкова топло… а въздухът е толкова студен. Съзнанието му летеше със снега и го водеше към финала. Харесваше в бягането това, че целият се превръща единствено и само в движение.

С приближаване към финиша все по-отчетливо възприемаше приветстващата състезателите тълпа, събрала се от двете страни на последната отсечка. Чуваше и окуражителни викове: „Добре, давай така!“ и „Още малко!“. Когато пресече финала, дисплеят на цифровия часовник беше покрит със сняг, но все пак видя собственото си време — 31:01. Не е зле, помисли си той. Чу координаторът на състезанието да вика: „Мъжете надясно, жените наляво“ и следвайки някакъв нисичък бегач по червени гащета, изтича под прикритието на брезентовия заслон. Усещаше задъханите мъже около себе си, от които се вдигаше пара. Снегът продължаваше да се сипе на огромни парцали.

Можеше да се закълне, че не е мислил за нищо по време на бягането. Когато обаче откъсна състезателния си номер и го подаде на един от организаторите, с изненада осъзна, че в някакъв момент по време на бягането е стигнал до решение. Тръгна между масите с кани портокалов сок и шоколад и започна да го анализира. Щеше да престане да ходи на работа за известно време. Неплатен отпуск — седмица, месец… без значение. Толкова, колкото му потрябва, за да научи защо са убити Кати и Брендън и кой стои зад убийството. Това беше решението, и то бе необратимо. Оставаше да го разбере и компанията му.

Влезе в училищния салон и намери дрехите си, където ги бе оставил — на перваза на прозореца. Недоумяваше само защо му е трябвало толкова време, за да стигне до това решение. Какъв всъщност бе смисълът да притежаваш собствена детективска агенция, ако не я използваш? Когато Уолстрийт имаше нужда да научи нещо, те идваха при него. Така правеха и половината адвокати на К-Стрийт. Защо тогава Джо Ласитър да остави нещо толкова важно за него като Кати и Брендън на полицаите?

Завари колата си скрита под снега. Избърса с ръкав част от предното стъкло и се качи. Тялото му още беше разгорещено от интензивното физическо усилие и прозорците се замъглиха от дъха му, докато намери ключовете. Пусна отоплението, но мина минута, преди да може да вижда навън.

Вятърът се усилваше — чуваше се как свисти. Окачените светофари застрашително се клатеха, а пътните знаци направо тракаха. Снегът устремно се забиваше във фаровете. Градът от другата страна на сиво-синята река бе станал невидим. Единственият признак на живот бе червената светлина на върха на паметника на Вашингтон, която мигаше като кърваво око.

Пое направо към Фоги Ботъм по моста при 14-а улица, после по Индипендънс Авеню и след това на запад. Токът бе спрял и малкото коли по пътищата слепешката минаваха на кръстовищата.

В тяхната административна сграда за щастие имаше генератор, така че всичко работеше. Паркира в подземния гараж и забърза към асансьорите. Усети мощния порив на вятъра и неволно потръпна. Потта студенееше по гърба му и добре, че асансьорът вече го качваше към деветия етаж.

В офиса имаше баня и макар мускулите му още да бяха вдървени след състезанието, под топлата струя започнаха да се отпускат, така че не след дълго вече усещаше как млечната киселина в тях малко по малко изчезва. Понеже бягаше поне четири-пет пъти седмично, в гардероба си имаше няколко комплекта дрехи. Обу чифт нови джинси, навлече пуловер и отиде при писалището си.

За пръв път, откакто работеше тук, обстановката го подразни. Лавиците с книги, тези неща по стените, литографиите… Кого се опитваше да впечатли? В стаята имаше поне дузина фотографии в скъпи рамки, но нито една от тях не беше на Кати или Брендън. Все негови снимки в компанията на известни хора: Ласитър разговаря с принц Бандар, Ласитър се здрависва със съветника на президента по въпросите на националната сигурност, Ласитър в хеликоптер заедно с генерали от Щаба на обединеното командване, Ласитър във „Форбс“…

Гордостта му обаче бе една шега — бяха позирали заедно с лидера на малцинството в Сената на голф игрището в окръжния военен клуб преди първия удар. Сенаторът — вдигнал брадичка, замахнал застрашително със стика със задължителната чупка в китката — олицетворяваше думата „сенатор“ и беше достоен за лице на плакат, пропагандиращ американските ценности. Ласитър… Ласитър изглеждаше направо като луд: свил злобно устни с безумен поглед само на няколко крачки от политика, той бе замахнал със стик номер 9, сякаш бе убиецът от Луизвил.

До тази злощастна снимка бе подаръкът от Джуди: материал във „Вашингтониън“ за най-елитните ергени на града. Статията бе сложена в рамка с формата на сърце (Ласитър фигурираше в списъка под номер 26, което бе ласкателно… или може би не бе — така и не бе могъл да прецени).

Всичко това до неотдавна бе представлявало някаква ценност за него или най-малкото му се струваше забавно, но днес… сега… Какъв бе смисълът? Да отвори още офиси из страната, да направи още пари, да построи още по-голяма къща? За какво? Истината бе, че даже не харесваше Бандар… така че какво правеше този човек на неговата стена?

Свали фотографиите и ги натрупа в един ъгъл. После се върна при бюрото си и извади лист хартия. Начерта вертикална линия по средата и написа отляво: „Компанията“, а отдясно — „Разследването“.

Замисли се… Опитваше се да реши как да постъпи. Трудното в необходимостта да си намери заместник — та макар и само временен — бе това, че отговорностите му бяха всестранни. На практика се занимаваше с всичко, което трябваше да се направи, за да върви работата. Можеше да се каже още — по малко от всичко или по-скоро от онова, което му харесваше. И как, по дяволите, можеш да прехвърлиш някому тези задължения.

Под „Компанията“ написа: Болтън — всички С&П, а после: — Рифкин — останалите случаи. Лио и Джуди бяха амбициозни хора с еднаква тежест във фирмата. Дадеше ли на някой от тях повече права, другият просто щеше да се махне. Дори и така не беше лесно да разпредели справедливо случаите: имаше административни дела, отнасящи се до управление на постъпленията, до разширяване на дейността, до връзка с клиентите. Ласитър реши да възложи тези отговорности на Бил Боухакър. Той работеше в нюйоркския филиал, но можеше да върши тази работа и оттам. Така и така половината от бизнеса бе с Уолстрийт.

Боухакър — администрация.

Отново се замисли и реши да повика Боухакър във Вашингтон в понеделник. Така щяха да се съберат четиримата в заседателната зала и да изчистят всичко.

Обърна се към компютъра, въведе паролата за деня и прегледа списъка на активните дела на отчет в централния офис. Увери се, че е пряко ангажиран само в два случая… но зад всеки от тях стоеше голям клиент. Налагаше се да им се обади и да предупреди за внезапното си излизане в неплатен отпуск. Не мислеше, че ще има проблем, но ако се появеше, щеше да делегира задълженията си на Крол.

Отбеляза в лявата половина на листа: AFL-CIO (да се обадя на Уелайн), AmEx (да позвъня на Рейнолдс). Помисли малко и добави още няколко думи. После стана и се разходи до прозореца. Снегът бе преминал в лапавица. Видя някаква лимузина да се завърта на Пенсилвания Авеню и се вслуша в мокрия звук, с който лапавицата падаше по перваза на прозореца.

Върна се при писалището си и насочи вниманието си върху дясната половина на листа. Тя все още беше празна. Затвори очи, облегна се на стола и се замисли. Какво бе онова, което Риордан не бе проследил докрай? Какъв пропуск бе допуснала полицията? Седя така близо половин час, после се наведе и написа една-единствена дума: Бутилката.

В Джон Доу бяха намерени две неща — големият нож и бутилката. Полицията вече бе научила всичко, което можеше да се научи за ножа, но бутилката все още продължаваше да остава голямото неизвестно в уравнението. Риордан щеше да нареди да анализират нейното съдържание, но може би самата бутилка заслужаваше повече внимание. Спомняше си отлично — беше му се сторила скъпа или най-малкото необичайна. Може би си струваше да вземе нейни снимки и да прати няколко от хората си да научат нещо повече за нея.

Следващото, което написа, бе: „Комфорт Ин“. Помнеше, че бе попитал Риордан дали Джон Доу се е обаждал по телефона от стаята си в мотела, но не помнеше да е получавал отговор. Което можеше да означава, че не е имало разговори, но трябваше да се увери лично. Защото, мислеше си той, докато гледаше късичкия списък, и без това нещата, за които би могъл да се захване, не бяха много.