Джон Кейс
Сянката на Бога (10)

10.

Офисът на Риордан беше недалеч от шосе 29, на третия етаж на една от онези кубични грозотии, построени от градската управа през 50-те години. Външните стени представляваха мозайка от редуващи се плоскости — синя пластмаса и стъкло, — разделени от алуминиеви лайсни, които отдавна се бяха осеяли с дупки като от проказа. Сградата беше едновременно модерна — в смисъл, че бе относително нова, — и остаряла, защото изглеждаше по-западнала от далеч по-изисканите околни постройки от миналия век.

И вътре не беше по-добре. Поставените под ъгъл плоскости по тавана — с идеята да се подобри акустиката — бяха разхлабени и изпоцапани. Линолеумът на пода беше покрит със събирана в течение на десетилетия мръсотия, натъпкана под слоевете „лъскащи“ препарати. Стълбищата напомняха на Ласитър за училище и докато се качваше по тях, усети миризмата на вкиснало мляко, макар че не бе сигурен дали не си внушава.

Вторият етаж бе запазен за Отдела за борба с наркотиците. Още в началото на коридора имаше предупредителен надпис:

Ласитър намери Отдел „Убийства“ на третия етаж. Тук имаше два самостоятелни офиса, няколко празни стаи, в които изглежда се водеха разпити, и някакъв… „зайчарник“ от клетки, отделени с високи, но нестигащи до тавана прегради от пресован картон. Цареше пълен хаос, понеже подобно на новинарна в телевизия всички стояха пред компютри, печатеха или (като Риордан) говореха, сгушени над телефона.

Риордан беше в средата на петдесетте. Имаше от онзи ирландски тип кожа, която не старее, но е чувствителна към времето. Лицето и ръцете му бяха вечно червени, макар че тялото му сигурно си оставаше все млечно бяло. Щом видя Ласитър, отвори очи малко по-широко, за да покаже, че го е забелязал. Изглеждаше изморен. Сви вежди, вдигна пръст и му направи знак да седне.

В помещението беше задушно: отоплителната система явно бе съобразена с календара, а не с термометъра. Всички детективи бяха по ризи и Ласитър забеляза, че всички без изключение са въоръжени. Кобури през рамо основно, но няколко бяха и със старомодните кобури на колана. Полицаите, разбира се, бяха свикнали с постоянното присъствие на оръжието, но Ласитър не спираше да се изненадва, като влезеше в участък, от това, че всички, буквално всички, са въоръжени.

Което и правеше по-възрастните бивши полицаи непригодни за „Ласитър Асошиитс“. Защото цялото им същество излъчваше подозрителност дори по време на най-невинен разговор: те не караха коли, а „превозни средства“, не отиваха някъде, а се „отзоваваха“. На всичкото отгоре, се държаха по точно определен начин — като хора със значка и оръжие. Практически всички полицаи прекарват известно време в униформа и — подобно на актьорите или политиците — очакват хората да реагират на присъствието им. Няма значение дали реакцията е враждебна, или не — важното е да я има. Ласитър знаеше от собствен опит, че този синдром продължава дълго след като си напуснал полицейския участък.

Риордан свърши разговора и извъртя стола си към него. После събра пръстите на големите си ръце.

— Става дума за колата — започна той. — Предполагам, че се интересуваш. Намерихме кола под наем в квартала на сестра ти и я проследихме.

Ласитър безмълвно наклони глава. Усещаше по поведението на детектива, че макар да му беше ядосан за злополучното отбиване при обгорения мъж, вече му е минало. Случаят беше приключен.

— Херц. Наета е от „Дълес“. Няма съмнение, че е колата на Джон Доу. Багажникът направо вони. Най-вероятно — бензин. Освен това сложихме на колелата скоби, а до момента никой не я е потърсил. — Риордан замълча.

— И?

Детективът сви рамене.

— Използвал е кредитна карта. На името на Хуан Гутиерез. Картата е регистрирана на адрес в Бруквил, Флорида. Помолих местните да погледнат какво има там. Оказа се къща с мебелирани стаи, които се дават под наем, пощата се събира и се хвърля на масата в хола. Някакъв си, който казал, че е Хуан, живял там преди два-три месеца. Много не се задържал в квартирата си. Изобщо рядко се вясвал.

Телефонът му иззвъня и той взе отново слушалката. Ласитър се заслуша за малко, колкото да разбере, че разговорът няма отношение към него, после заразглежда стените на клетката на Риордан. Бяха украсени — ако това беше думата — с детски рисунки. Основно училище „Уилям Тайлър“. Непохватно очертани фигурки със старателно нарисувани пистолети. Летящи по права линия на равни разстояния един от друг куршуми — като перфорация по листата. Тежки мазки червена боя по раните, макар да имаше и няколко, при които кръвта капеше на едри, грижливо оформени капки. Стори му се, че червената водна боя прави кръвта по-брутална от лъскавото червено на специалните ефекти във филмите.

Риордан свърши.

— Докъде бях стигнал?…

— Хуан Гутиерез.

— А, да. Засега смятаме, че мястото в Бруквил е използвано като пощенска кутия. Но още не сме приключили. Намерихме карта ключ в пепелника на наетото превозно средство. Наложи се да пообиколим, но успяхме и — та-ра-рам! — тя е от „Комфорт Ин“, недалеч от шосе 395. Хуан Гутиерез, стая 214. Получихме ордер. В стаята намерихме пътна чанта, карта на Феърфакс и портфейл.

— Портфейл?

— С около две хиляди долара, шофьорска книжка и две визи, всичко на името на Хуан Гутиерез, Бруквил, Флорида. Направихме някои проверки, получихме някои отговори и… хм… мистър Гутиерез май не е мистър Гутиерез.

— Какво означава това?

— Няма минало. Всичко започва преди два-три месеца, сякаш е роден на четиридесет и три години. Има карта за библиотеката, издадена през август. Само че не е взел нито една книга. Има шофьорска книжка — издадена в началото на септември, — но никога дотогава не е имал. Поне не успяхме да я открием. Никога не е купувал кола. Никога не е бил глобяван. А и визите му са специални — каквито дават на банкрутирали и на хора с непогасени заеми.

— Имаш предвид от онези, при които трябва да си внесъл парите предварително.

— Точно така. И по двете има кредитна линия за две хиляди долара. Сумите са внесени…

— През септември.

— Виждам, че схващаш картинката. Имало е време само за един разплащателен цикъл, но и на двете е възстановил баланса без просрочване. С пощенски запис, съвсем акуратно.

— Значи е призрак. — Думата се използваше от детективите, за да се обозначи човек, живеещ под фалшива самоличност.

— Не обикновен, а призрак и половина.

— Какво значи това?

— Че не е откраднал тази самоличност, нито я е купил. Изглежда като създадена от нулата. Освен това номерът на социалната осигуровка е истински и принадлежи на истински Хуан Гутиерез, който живее в Тампа. Онзи Хуан Гутиерез не е шофьор, но е на приблизително същата възраст като Джон Доу. Така че, ако пуснеш номера в компютъра, няма да се усъмниш в нищо.

— Значи Джон Доу добре се е погрижил.

— Абсолютно си прав. Тази идентификация е първокласна. Спира го полицай — няма проблем. Отива да си наеме кола — заповядайте. Иска да лети някъде, но без да плаща в наличност, защото парите в брой будят подозрение и могат да те запомнят, нали така — няма проблем при наличието на визите. Може да отлети до Луната и никой няма да забележи. Разбира се, не казвам, че е желязна, защото не е. Но ако не е задържан и заподозрян в престъпление — нека уточня, сериозно престъпление, — може да е спокоен. Направо е учудващо.

— И за какво се чудиш?

Риордан го погледна.

— Дали не е професионалист. Което ме подсеща за причината да те повикам. — Риордан се облегна на стола си. — Мисля, че е време да си поговорим за сестра ти.

Ласитър неволно изкриви лице.

— Защо? Няма нищо интересно.

— Позволи ми да не се съглася.

— Позволявам ти, щом настояваш. Виж… в живота на Кати няма нищо, което би обяснило защо някой професионален убиец ще тръгне да й реже гърлото, да й подпалва къщата, да коли сина й…

— Всъщност — прекъсна го Риордан — той не й е прерязал гърлото. Прерязал е гърлото на Брендън. Сестра ти е била намушкана с нож в гърдите.

Ласитър понечи да каже нещо, но се отказа.

Риордан прочисти гърлото си и когато заговори, в гласа му звучеше болка, а очите му гледаха странно. Ласитър изведнъж си го представи като малък. Незаслужено наказано хлапе.

— Погледни на нещата с моите очи, Джо. Ето ме, стоя пред теб… мъча се с този случай заради теб, скъсвам си гъза…

— Заради мен ли? Та това е двойно убийство!

— За твоя информация, водят ни се петдесет и седем неразкрити убийства. А аз хвърлям такива ресурси в едно от тях, което е почти решено, нали разбираш? И пак за твое сведение, тази сутрин разговарях с доктор Всезнайко, от когото научих, че Джон Доу не върви към оправяне. Дробовете му са отишли на кино. Не казвам, че няма да оживее, но по мнение на някои от моите началници пилея време и пари по случай, който всеки момент може да се саморазреши.

— Значи според теб, ако онзи умре, случаят е решен?

— Да, точно това исках да ти кажа. След като докладът на патолога е недвусмислен, случаят е решен. Ако по дръжката на ножа открием отпечатъците му — значи, ако ДНК-тестът потвърди хипотезата, — ние можем да докажем, че заподозрян „А“ е извършил престъпление „X“, тогава — вдигна ръце във въздуха и ги остави да паднат обратно — ние на това му викаме „решен случай“. А ако на всичкото отгоре заподозряният „А“ вземе та умре, ами по-добро решаване от това здраве му кажи.

Ласитър го изгледа.

— Но няма да разберем защо?

Риордан раздели и събра пръстите си няколко пъти, разнообразявайки движенията със свиване в юмрук и старателно разглеждане на ноктите.

— Защо, защо… Ами, ако няма защо? Човекът си отглеждал хлебарка и тя му казала какво да направи. Надрусал се и идеята му се сторила страхотна.

— Само дето май не е точно така, не мислиш ли?

— Да — съгласи се без колебание Риордан. — Още повече с тази самоличност. — Помълча и след това продължи: — Но исках да кажа съвсем друго, и то е следното: Докато Джон Доу се държи за сламката на живота и аз все още разследвам този случай, трябва ли да избухваш всеки път, когато поискам да ти задам няколко невинни въпроса за сестра ти?

— Прав си. Съжалявам…

Риордан изглеждаше омилостивен. Даже си позволи да пусне тънка усмивчица.

— Добре, разкажи ми за нея.

Ласитър сви рамене. Внезапно се почувства изморен.

— Обичаше да слуша „Прериен компаньон“.

— Какво е това? — попита Риордан, записвайки си името.

Ласитър въздъхна:

— Радиошоу от Минесота. — Риордан внимателно го изгледа. — С това исках да ти кажа… какво всъщност исках да ти кажа? Че сестра ми водеше възможно най-обикновен живот. Беше продуцент в „Нешънъл пъблик рейдио“. Работеше много. Всичко се въртеше около работата и малкия. Социалната й активност се изразяваше в ходене на благотворителни вечери за забавачницата и участия в групата на самотните родители към Унитарната църква. По-голямата част от времето си прекарваше сама. Нямаше врагове.

— Извинявай… но как можеш да си сигурен?

Замисли се. Не вярваше Кати да е крила нещо особено от него, но все пак наистина не можеше да бъде сигурен.

— Бяхме доста близки. Когато родителите ни умряха, аз бях на петнайсет, а Кати — на двайсет.

— О, да. Конгресменът. Помня. Самолетната катастрофа.

— Бяха с хеликоптер.

— Трагедия — машинално каза Риордан. — Значи парите на сестра ти са оттам? Винаги съм се питал как така може да си позволи подобна къща.

— Баща ми успя да пръсне по-голямата част от парите на майка ми, но въпреки това двамата с Кати наследихме около двеста хиляди. Кати живееше икономично. Инвестираше разумно. Когато се появи Брендън, продаде градската къща и се пренесе в предградието.

— На кого остави парите си? Извинявай, че питам, но… — Риордан вдигна безпомощно ръце. — Този въпрос рано или късно ще възникне.

Ласитър беше изпълнител на завещанието на Кати. Риордан или вече го знаеше, или го предполагаше.

— Мога да ти покажа завещанието, но в него няма нищо особено. Оставила е всичко на Брендън. Ако той умре преди нея или ако умрат заедно, всичко отива за благотворителност.

Риордан си водеше бележки.

— Къде по-точно?

— Забавачницата „Вели Драйв“, „Суийт Брайър“ — това беше нейният колеж, — „Грийнпийс“…

— А на теб?

— Само… само някои лични вещи. Семейни снимки… Във всеки случай нищо от това не е оцеляло в пожара.

Риордан изглеждаше откровено разочарован.

— А някакви мъже? Имало ли е мъже в живота й?

— Не, от две години насам.

— А детето? Не е ли получавала детска издръжка?

— Не.

— И защо?

— Нямаше баща.

Риордан неразбиращо примигна.

— Той… какво? Умрял ли е?

— Не.

Риордан се захили хлапашки.

— Е, кажи ми как все пак е станало.

— Ами тя имаше израз… „часовникът се готви да спре“. И понеже нямаше никой около нея, си каза, че може и без мъж.

 

 

Всъщност Кати не се бе изразила така безцеремонно. Сподели му решението си да стане майка на рождения си ден. Трийсет и седмия. Беше я завел на вечеря в един отдалечен нашумял ресторант, беше резервирал стаи да пренощуват и се бе постарал да има достатъчно пиене. Кати по правило не пиеше много, но онази вечер след чаша шери, малко „Дом Периньон“ и накрая „Арманяк“ ефектът беше повече от очевиден. Тя седеше срещу него с лека загадъчна усмивка и прекарваше върха на вилицата си през малиновия сироп, останал от десерта. Изведнъж вдигна глава и го погледна. После изпи последната глътка коняк и остави чашата на масата.

— Известно време ще трябва да забравя за тези неща.

Ласитър се изненада. Алкохолът изобщо не беше сред проблемите на Кати.

— Да помислим за здравето си, а?

— В известен смисъл. — Тя прекара замечтано пръст по ръба на чашата и изведнъж се разнесе остър вибриращ звук. Дръпна пръста си и се засмя. — Как ще реагираш, ако ти кажа, че съм решила да забременея? — Лицето й бе поруменяло.

Той се поколеба. Не искаше сестра му да се връща към старата си травма от времето, когато с Мъри правеха „опити“, завършващи все неуспешно. Нито му се говореше за битката й с анорексията от момичешките й години, когато се бе смалила до трийсет килограма и според лекарите бе повредила непоправимо „репродуктивната си система“.

— Какво да кажа…? Бих попитал кой е щастливият избраник. А след това бих се осведомил защо половината от „Съюза“ е била държана в неведение досега.

Кати облиза върха на вилицата си. Очите й дяволито проблеснаха:

— Ами ако няма избраник?

— Тогава бих казал, че планът страда от принципен недостатък.

Кати пак се засмя.

— Не че е някакъв проблем някой да те изчука, естествено… Но без предпазни мерки? В наши дни? При това точно в желания момент? И най-сетне, ако го направиш, той може да се захване с теб, да поиска настойничество… Може дори да реши да заживее при теб! Повярвай ми, мъжете са голямо усложнение. Но за щастие вече сме в деветдесетте. Има и по-ефикасни начини да заченеш.

— Чакай малко. Да не ми казваш, че…

— Аха — кимна тя. — Утре съм на лекар. — Усмихна се. — Този път само ще си говорим, за да ми обяснят каква е процедурата.

Тогава Ласитър не бе одобрил внезапния ентусиазъм на Кати по отношение на майчинството, макар да се опита да го скрие. Не си я представяше като майка. Но в крайна сметка инстинктите й се бяха оказали верни. И всички неприятности — защото това бе отнело четири години и създало поредица от разочарования — се оказаха за добро. Майчинството я преобрази, излекува я от онази съсредоточена вглъбеност, която я бе обхванала още като дете. Едва ли всичко това се обясняваше само с пълната и безрезервна любов на Брендън към майка му. За Джо обяснението по-скоро бе в това, че Кати за пръв път в живота си се бе влюбила — в своя син.

 

 

Седящият срещу него Риордан се изчерви. Беше явно шокиран.

— Сестра ти е отишла в… едно от онези места? Клиника? Била е… изкуствено осеменена? — Неодобрението изкриви чертите на лицето му и той поклати глава. После тревожно се огледа и се наклони към Ласитър: — Знаеш ли, отпуснем ли фронта, жените ще ни се качат на главата. Напълно съм сериозен. Ще станем като шибаните пчелички. — Ласитър осъзна, че изненадата му си е проличала, защото Риордан продължи: — Търтеите, сещаш ли се? — После решително поклати глава: — Пчелите не могат да минат без тях, но какво получават те? Ще ти кажа: дойде ли зимата, ги изхвърлят от шибания кошер, за да се побъркат от студ. — Помълча и кимна сам на себе си: — Същото може да се случи и на човешкия род. — На лицето му изплува ново изражение, този път на безпокойство, че може да е прекалил. — Нямам нищо против сестра ти — измърмори той. Въздъхна тежко и реши да сложи край. Избута със скърцане стола си назад, стана и подаде ръка: — Е, благодаря, че се отби.

— Моля ти се, аз ти благодаря за усилията. — Стиснаха си ръцете. — Извинявай, ако бях…

— Не-е, забрави — Риордан явно мислеше за друго. — И без това не ми помогна. Искам да кажа, сестра ти… — голямата му глава тъжно се заклати като панаирджийска люлка. — Жалко само, че няма за какво да се захвана, за да продължа. — Потупа го по ръката и занамества пистолета си. — Не е любов, не е пари, не е семейство… Направо не знам. Остава онзи наистина да е откачен.

— Мога ли да те попитам нещо?

Риордан облече спортното си сако и затегна вратовръзката на шията си.

— Какво?

— За „Комфорт Ин“ — той обаждал ли се е по телефона оттам?

Детективът чукна пакета с цигари в китката си, извади със зъби подалата се и потупа джобовете си за кибрит. Запали в секундата, в която излязоха от полицейското, пое дълбоко дима и издиша мощна струя към сивото небе.

Накрая проговори:

— Не знам. Не съм сигурен, че сме проверили. — Отново всмукна дълбоко и допълни: — Но ще го направим.