Джон Кейс
Сянката на Бога (4)

4.

В дните, които последваха, кардинал Орсини бе изпълнен с безпокойства.

Безпокоеше се за Човека. Тревожеше се за Бога. Питаше се какво трябва да направи. Какво изобщо би могло да се направи? Последиците от изповедта на доктор Барези бяха толкова дълбоки, че за пръв път в живота си Орсини почувства непосилната тежест на товара, който му бяха прехвърлили. Явно беше, че проблемът трябва да бъде отнесен до папата, но папата бе на себе си само от време на време — съзнанието му се включваше и изключваше като слаб радиосигнал. Подобно бреме… просто би могло окончателно да го довърши.

Самият проблем значително се усложняваше от изолацията, която предполагаше. Орсини не виждаше с кого би могъл да го сподели. Всъщност единственият друг човек във Ватикана в течение на кризата бе отец Маджио — факт, за който трябваше да вини само себе си. Ацети ясно бе показал, че не иска свидетел на разговора им. „Той е мой помощник, Джулио, така че ще остане“, бе настоял Орсини.

Защо го бе казал? Защото, укори той себе си, прекарваш много време във Ватикана и малко извън него — в света. Защото си арогантен човек, който не може да допусне мисълта, че някакъв си енорийски свещеник може да сподели нещо интересно… И в резултат единственият ти довереник се оказва Донато Маджио.

Донато Маджио. Самата мисъл го накара да изпъшка. Маджио беше помощник-архивар и чиновник, който не се свенеше да изказва открито теологическите си възгледи. Традиционалист, който се моли (на висок глас) за „по-мускулест католицизъм“. Неведнъж го бяха чували да говори за „истинска меса“ — това, разбира се, беше неособено старателно прикрита форма на критика срещу реформите от Ватикана–2.

Но ако Тридентинският^[1] ритуал е „истинската меса“ — само защото проповедта е на латински и свещеникът е с гръб към конгрегацията — тогава новата меса е измама. А следователно и богохулство.

Макар никога досега да не бе дискутирал теологически проблеми с отец Маджио, кардинал Орсини беше наясно какви са неговите позиции по много въпроси. Той не само се отнасяше с презрение към „новата меса“, при която латинският се изместваше от английски или испански, но и несъмнено би се намръщил при възможността неделната проповед да се замести със служба в събота вечер. Подобно на останалите традиционалисти и той със сигурност се противопоставяше на опитите да се модернизира Църквата с цел да бъде по-достъпна. Но при Маджио не ставаше дума за възражения срещу предлаганите нововъведения от рода на това да се посвещават в свещенически сан жени, да се разреши на свещенослужителите встъпване в брак или да се узакони контрола над раждаемостта, не, консерватизмът на такива като Маджио отиваше много по-дълбоко. Той искаше да бъдат отменени вече вкараните в действие реформи. Беше направо неандерталец.

Следователно нямаше никакъв смисъл да го пита какво е мнението му за стореното от доктор Барези. Свещенослужители като Маджио просто нямат собствено мнение — те имат само рефлекси, при това напълно предсказуеми.

А и в крайна сметка нямаше значение. Отец Ацети бе дошъл във Ватикана със своята бомба със закъснител в момент на необичайна активност, което означаваше само, че изолацията на кардинал Орсини няма да продължи дълго. Немощта на папата бе достатъчно обезпокоителна, за да даде на Съвета на кардиналите основания да започне — напълно дискретно, естествено — сондажи сред членовете си за търсене на подходящия приемник. Вече дори бяха съставени няколко списъка на потенциални папи, актуализирани по няколко пъти. Имаше специална заповед, забраняваща използването на мобилни телефони в Светата канцелария, за да не се допусне журналист или някой друг да подслуша — случайно или не — секретните разговори.

Така че бе настъпило напрегнато време, в което обичайният дневен ред бе заменен с тайни срещи и думи на ухо. При тези обстоятелства кардинал Орсини прекарваше дните си в излизане от една задимена стая и влизане в следващата. Атмосферата бе нажежена. Неща от първостепенна важност се дискутираха навсякъде — кой ще е следващият папа и какво ще е бъдещето на Църквата.

Измъчван от изповедта на доктор Барези — тя бе много по-важна от всички други събития, — кардинал Орсини нямаше как да не я сподели с няколко свои колеги. Така че го стори, търсейки съвет от хората, на които имаше доверие. Само от няколко…

Реакцията по правило бе шок, последван от напрегнато размишление, завършващо с извода, че всъщност няма какво да се направи… или по-скоро, че може да се направи само едно, и това нещо е толкова смразяващо по същността си, че човек дори не е в състояние да си го представи. Всички обаче бяха на мнение, че да не се предприеме нищо, вече е равностойно на действие. При това с изключителни последици.

Да не се предприеме нищо, мислеше си Орсини, означаваше да се позволи на света да спре хода си като забравен часовник — часовник, който тиктака от Сътворението насам.

Проблемът бе толкова всеобхватен, че колегите на Орсини на свой ред го споделиха със свои приятели и така слухът плъзна навсякъде. Около седмица след разкритието на Ацети зад стените на Ватикана вече се водеше разгорещен дебат. Таен дебат, разбира се, при който прелат след прелат се отбиваха в архивите на библиотеката, за да потърсят указания какво следва да се предприеме в подобен случай. Само че подобни указания така и не се намериха. Мъдростта на миналото бе безсилна да подскаже решение. Всички стигнаха до заключението, че проблемът, повдигнат от греха на доктор Барези, просто е без прецедент в историята на Църквата. По една-единствена причина — просто досега е било невъзможно да се съгреши по толкова уникален начин.

Резултатът бе вакуум в догмата, довел до своеобразен консенсус. След седмица на академични спорове Курията реши, че стореното от доктор Барези — каквото и да е то — е израз на волята Божия. Следователно никой нищо не трябва да прави, поне докато не се възстанови папата… или не се появи нов папа, пред който да се постави проблемът. Негово Светейшество можеше да вземе отношение ех catedra. Дотогава всички трябваше да стоят настрана. И те така и направиха.

С изключение на отец Маджио, който се качи на влака за Неапол веднага след като научи за взетото решение.

 

 

Централата на „Умбра Домини“ (или „Сянката на Бога“) бе в една четириетажна вила на Виа Витербо, само на няколко преки от сградата на Неаполитанската опера. Основан през 1966, т.е. малко след Втория ватикански събор, каноническият статус на ордена си оставаше един и същ вече трийсет години: „мирска институция“ с повече от петдесет хиляди члена и „мисии“ в тринайсет страни. Макар отдавна да се правеха постъпки за издигане до „лична прелатура“, според повечето ватикански наблюдатели „Умбра Домини“ трябваше да е благодарен, че изобщо има нещо общо с Църквата.

Орденът беше против реформите на Ватикана–2. Неговите говорители атакуваха усилията на Събора да „демократизира“ вярата, виждайки в тях отстъпление пред силите на модернизма, ционизма и социализма. Най-влудяващата според „Умбра Домини“ реформа бе отказът от месата на латински, което означаваше разбиване на хилядолетна традиция и разкъсване на спойката, обединяваща католиците, пръснати по четирите краища на света. Според „Умбра“ месата на роден език бе „извратен ритуал, профанизирана версия на Божествената литургия“. По думите на основателя на организацията „новата меса“ можела да се обясни само по един начин: очевидно по време на пренията в хода на Ватикана–2 на трона на Свети Петър е седял Антихриста.

И това не беше всичко. Макар възгледите на ордена да не бяха оформени в публикуван документ, знаеше се, че той осъжда либералния възглед, според който и в останалите религии има зрънца истината и че — както прокламираше Ватикана–2 — техните последователи „се радват на Божията любов“. Ако това е така, аргументираше се „Умбра“, тогава Църквата носи вина за преследване заради религиозни убеждения и за масови убийства. Как иначе биха могли да се обяснят шестнайсетте века наложена с папска доктрина верска нетърпимост, стигнала апогея си в Инквизицията? Освен с допускането, че доктрината е била вярна винаги и че последователите на други религии всъщност са неверници… и врагове на истинската Църква.

Критиците на ордена бяха надигнали глас за неговото отлъчване, но папата се бе поколебал, явно страхувайки се да не провокира схизма. Години наред емисарите на Ватикана се срещаха тайно с водачите на „Умбра Домини“, докато накрая не бе постигнат компромис. Орденът получаваше от Ватикана официално признание и разрешение да отслужва меси на латински, но при условие че положи — образно казано — клетва за мълчание. В бъдеще „Умбра“ нямаше да прави публични изявления, а намирането на последователи щеше да става по пътя на личното убеждаване, не чрез разпространение на литература.

Неизбежната последица от това бе, че „Умбра“ се затвори в себе си. Водачите изчезнаха от публичното пространство и престанаха да дават интервюта. От време на време в Щатите или Европа се появяваше епизодична статия, предупреждаваща, че организацията се превръща в култ. „Ню Йорк таймс“ я обвини в „прекомерна потайност и насилствена вербовка на членове“ и открито спомена за огромното й богатство, натрупано незнайно как само за няколко години. Английският „Гардиън“ отиде по-далеч, споменавайки за съмнително големия брой политици, индустриалци и магистрати, станали членове на групата. Вестникът прозрачно намекваше, че „под прикритието на религиозен орден надига глава една неофашистка политическа организация“.

Обвинението бе отхвърлено с много чар от човека, когото отец Маджио бе дошъл да види в Неапол. Това бе младият и наистина очарователен „кормчия“ на „Умбра Домини“ Силвио делла Торе.

Делла Торе взе отношение по обвиненията за неофашисткия характер на организацията пред аудитория от нови членове, сред която бе — вярно съвсем отзад, притиснат към стената — и Донато Маджио. Обръщението бе направено в старата, но все още действаща, черква на Сан Еуфемио, дадена на ордена още в първите години на съществуването му.

Черквата бе построена още през осми век на мястото на древен храм на Митра. Вековете й бяха завещали течащ покрив и рушащи се стени, така че алтернативата пред отдаването й на „Умбра“ бе да се изравни със земята, за да не пострада някой.

Орденът я бе възстановил — както впрочем и бе обещал, — макар в примитивната сграда отдавна не бе останало нищо от онова, което привлича търсачите на антични паметници на културата и ги кара да извиват шии и да цъкат с език. Само на половин ден път оттук въпросните ценители можеха да се насладят на творенията на Джото, Микеланджело, Леонардо или Фра Липо Липи. Или на Рафаел и Бернини. Не, Сан Еуфемио определено не привличаше ценители.

Вярно, отвън бе украсена с две кипарисови врати, оцелели през вековете — семпли, но здрави. Интериорът обаче бе мрачен и потискащ. През малкото прозорци едва се процеждаше светлина, защото бяха от минерала селенит — предшественик на стъклото, той пропускаше наистина част от слънчевите лъчи, но бе доста далеч от прозрачността.

А и останалите неща бяха малко… обезкуражаващи. Сърцето на неособено популярния светия се съхраняваше в отблъскваща мощехранителница. Една страховита картина изобразяваше Благовещението. Тя бе толкова потъмняла от старост, че можеше да се разгледа донякъде само в слънчев ден. На всичкото отгоре Дева Мария бе изрисувана с безизразно лице, обърнато към Светия Дух, който, противно на църковната традиция, бе показан не като благ човек, а като безтелесно око, плуващо из въздуха.

Но в тази потискаща атмосфера Делла Торе грееше като свещ. В деня, когато реагира на обвиненията в пресата, че „Умбра“ е неофашистка организация — същия ден, когато Донато Маджио стана член на ордена, — младият духовник анализира ситуацията с подкупваща лекота. Първо се усмихна, после вдигна ръце и съжалително поклати глава:

— Пресата — бе започнал той, — пресата ме изумява, защото, от една страна, позицията й е несъстоятелна, а от друга — показва чуждо влияние. Първо се оплакват, че говорим прекалено много — продължил бе той, намеквайки за дните, когато „Умбра“ бе тръбяла на висок глас възгледите си, — а сега ни укоряват, че изобщо не говорим. Интерпретирайки тенденциозно поведението ни, те погрешно възприемат сдържаността ни като потайност, а братството — като конспирация. Така само доказват, че си остават верни на себе си. — Сред конгрегацията се разнесе весел шепот. — Пресата винаги представя нещата в погрешна светлина — заключи Делла Торе — и в това отношение никога няма да разочарова читателите си. — Новоприетите членове се усмихнаха.

Отец Маджио остана едновременно доминиканец и член на „Умбра“, в чиито редици имаше много свещенослужители, но заради светския характер на ордена, това не създаваше морален проблем. Все пак, отец Маджио бе малко по-особен случай, защото не само бе духовник, но и работеше във Ватикана. Стъпил с по един крак в двата свята, той добре разбираше страха, който единият предизвикваше в другия. За Ватикана „Умбра Домини“ бе екстремистка група, действаща на ръба на поносимостта, своеобразна католическа Хизбула, която всеки момент ще експлодира. От своя страна „Умбра Домини“ виждаше във Ватикана онова, което си беше или поне оставяше впечатление, че е — препятствие. Голямо, нелепо и… съществуващо.

 

 

Макар отец Маджио официално да не се познаваше със Силвио делла Торе, той не срещна никакъв проблем да си уговори лична среща. Когато разбра, че един от помощниците на кардинал Орсини иска да говори с него по въпрос от изключителна важност, Делла Торе предложи да вечерят заедно още същата вечер. Според Маджио той бе стигнал до погрешното заключение, че длъжността секретар на Орсини е постоянна, но… какво от това. Макар да знаеше, че е жалък книжен плъх, бе убеден, че Делла Торе ще иска да чуе онова, което бе дошъл да му разкрие.

Когато влезе, Делла Торе гледаше през прозореца. Маджио се обърна, за да покаже, че е забелязал сервитьора, плахо изрекъл „Scusi, signore“, и видя онова, което мракът в черквата бе скрил: главата на „Умбра Домини“ бе невероятно красив мъж в средата на трийсетте, широкоплещест и висок. Семпло, но скъпо облечен. Гъстата му къдрава коса бе толкова черна, че направо синееше на мъждивата светлина. Но онова, което най-силно изненада Маджио, бяха очите. Те бяха в трудния за описване нюанс на избледняващ аквамарин — нито сини, нито зелени, подчертани от гъстите мигли.

„Диамант в обков, изкован от Бога“, помисли Маджио, доволен от собственото си сравнение. Та нали в свободното си време пишеше поезия. Делла Торе стана и отецът забеляза, че чертите на лицето му са досущ като на статуя във Форума^[2]. Маджио вписа във въображаемата си книга: „Класически римски профил“… и едва тогава обърна внимание на човека пред себе си. Сърцето му прескочи — предстоеше му да вечеря в компанията на самия Силвио делла Торе!

— Salve — каза Делла Торе и протегна ръка. — Ти трябва да си брат Маджио.

Със заекващ от вълнение глас Маджио призна, че е същият. Двамата заеха местата си. Делла Торе подхвана общ разговор, докато наливаше в чашите „Греко ди Туфо“, после вдигна тост: „За нашите приятели в Рим“.

Вечерята бе проста и вкусна. Както и разговорът. Над чинии с брускета двамата разговаряха за футбол, за отборите на „Лацио“ и „Сампдория“ и за агонията във висшата лига. Сервитьорът отвори бутилка „Монтепулчиано“. Малко след това влезе втори сервитьор с анелоти, пълнени с тартуфо и праз. Маджио отбеляза, че анелотите са като „пухкави възглавнички“, на което Делла Торе отговори с шега, която се стори непристойна на отеца, но може би нещо не бе доразбрал. Докато ядяха и пиеха, разговорът постепенно се измести към политиката и Маджио с вълнение установи, че двамата с Делла Торе имат еднакви възгледи: християндемократите са в криза, мафията се възражда, франкмасоните са навсякъде… А що се отнася до евреите, то… хм… Размениха клюки за състоянието на папата и обсъдиха шансовете на възможните кандидати за папския престол.

Появи се сервитьор със следващото блюдо — пъстърва — и ловко обезкости пред тях две риби. Когато излезе, Делла Торе отбеляза колко е щастлив, че в лицето на отец Маджио „Умбра Домини“ има приятел в самата Конгрегация на доктрината на вярата. Маджио бе поласкан и между парченцата крехко месо демонстрира познанията си върху механизмите на работа в Конгрегацията и личните особености на хората, имащи достъп до il terzo piano — третия етаж на Апостолическия дворец, където бяха покоите на папата.

— Винаги е полезно да се знае какво мислят кардинал Орсини и Светият отец — въздъхна Делла Торе.

След пъстървата дойде ред на салатата, а малко по-късно — и на дебелата бистека ала фиорентина, която и сложи края на вечерята. Дойде сервитьорът, вдигна чиниите и събра трохите, за да постави на масата бутилка „Вин Санто“ и плато с бишкоти. Разбърка жарта в камината, попита ги ще желаят ли още нещо и излезе, затваряйки плътно вратата зад себе си.

Делла Торе наля по чаша „Вин Санто“. После се наведе към отец Маджио, фиксира го с острия си поглед и с копринен шепот каза:

— Донато…

Отец Маджио прочисти неловко гърло:

— Силвио?

— Да спрем с глупостите, а? Защо си тук?

Отец Маджио се опита да скрие изненадата си, притискайки ненужно силно снежнобялата ленена кърпа до устните си. Накрая я остави на масата, пое дълбоко въздух и отново си прочисти гърлото.

— Един свещеник, провинциален свещеник, дойде във Ватикана — беше преди няколко седмици — и разказа нещо. — Делла Торе кимна окуражително с глава. — Ами… — сви рамене Маджио, — понякога… чувам… същото, което чува и кардиналът, освен ако не става дума за нещо прекалено важно, за да бъда посветен в тайната и аз. Този път… — отец Маджио мрачно се засмя, — ами, сигурен съм, че кардиналът сега съжалява, че присъствах.

— Значи става дума за важна тайна?

— Да — кимна утвърдително отец Маджио.

Делла Торе помълча и след малко попита:

— И това се случи преди няколко седмици?

— Като изключим сплетните около бъдещия папа, оттогава досега не се говори за нищо друго.

— И защо?

— Защото трябва да решат какво да правят.

— Аха… И какво решиха?

— Нищо. По-скоро решиха да не предприемат нищо. Което е същото. Затова съм тук.

Делла Торе изглеждаше замислен. След малко допълни чашата на отец Маджио и го погледна:

— Добре, Донато… може би трябва да ми разкажеш цялата история.

Отец Маджио смръщи вежди и се наведе напред. Опря лакти на масата и събра връхчетата на пръстите си. После бавно ги размърда и каза:

— Всичко започнало с една изповед…

 

 

Когато свърши, Делла Торе седеше на ръба на стола си, а пурата в ръката му отдавна бе изгаснала. В камината пращяха главни и хвърляха искри, но освен тях в стаята цареше тишина.

— Донато — проговори накрая Делла Торе, — благодаря ти, че ми разказа това.

Отец Маджио доизпи последните капки „Вин Санто“ в чашата си и стана:

— Трябва да се връщам.

Делла Торе кимна:

— Благодаря ти за смелостта да ме посветиш в тайната. Онези не могат да решат какво да направят — продължи той, — защото просто няма какво да се решава. Всъщност има само едно нещо, което трябва да бъде направено.

— Знам — въздъхна Маджио, — само че нямат смелостта.

Делла Торе също стана. Маджио му подаде ръка, а той, вместо да я стисне, я пое с двете си ръце. После бавно я вдигна до устните си и я целуна. За момент на Маджио му се стори, че… усеща езика му по кожата си, но в следващия миг всичко свърши.

— Grazie — каза на раздяла Делла Торе. — Molto grazie.