Джон Кейс
Сянката на Бога (2)

2.

Отец Ацети написа Chiuso на картонче, за да стане ясно на всички, че черквата е затворена. Забоде с кабарче картончето на вратата, заключи я и потегли за Рим.

Още чуваше гласа на доктора като виеща сирена — ту по-силен, ту по-слаб, а от време на време съвсем заглъхващ. Имаше усещането, че душата му обявява „извънредно положение“ с декларация, която го връхлита на вълни от всички посоки едновременно. Приглушеният и отчаян баритон на Барези бе като инфекция, срещу която няма лекарство. Думите го кълвяха и единствената смислена мисъл, която се въртеше в главата му, бе: „Направи нещо! Нещо!“ И той й се бе подчинил. Затова пътуваше за Рим. В Рим знаеха какво да направят.

Изпроси си от съпруга на жената, която идваше да чисти стаите му, да го хвърли с колата до най-близкия по-голям град, Тоди. Щом седна в нея, се почувства по-добре и усети как натискът върху психиката му отслабва под въздействие на решението да действа.

Шофьорът му бе едър и шумен мъж, който си падаше — отец Ацети нямаше как да не го знае — по играта на карти и гроздовата. Не беше пипвал работа от години и — може би загрижен за онова, което жена му припечелваше — се държеше прекалено угоднически, като непрестанно се извиняваше за лошото окачване на колата, за задуха, за състоянието на пътищата и за безумното поведение на другите шофьори, с които им се налагаше да се разминават. Когато удареше спирачки, протягаше ръка да го предпази, сякаш отец Ацети бе малко дете, неспособно да усети действието на фундаменталните физически закони и да се стегне при рязкото намаляване на скоростта.

Накрая пристигнаха на гарата. Тогава мъжът изскочи като побъркан от колата и се хвърли да му отвори. Вратата на стария фиат — личеше й, че някога е взела активно участие в пътно произшествие — сърцераздирателно изскърца. Въздухът отвън не беше по-прохладен. По гърба на свещеника вече пълзеше тънка струйка пот. Докато влизаха в гарата, придружителят му го обсипа с последна канонада въпроси: Иска ли отецът да му бъде купен билет? Да изчака ли, докато пристигне влакът? Сигурен ли е отецът, че не предпочита да бъде откаран до централната гара в Перуджа? Отецът решително отказа всичко: „No-no-no-no… grazie, grazie!“ Накрая мъжът се отдалечи с придворен поклон, без да скрива изражението на искрено облекчение върху лицето си.

Отец Ацети имаше да чака близо час, докато пристигне влакът за Перуджа. Оттам щеше да вземе друг влак и после да чака още час влака за Рим. Междувременно седна на припек на малката скамейка на перона на гарата в Тоди. Въздухът тежеше от прах и озон, а черните му дрехи алчно привличаха слънчевите лъчи.

Беше йезуит, член на Обществото на йезуитите. Въпреки горещината не позволи на раменете си да се отпуснат, нито на главата си да клюмне. Седеше с изправен гръб. Позата му бе перфектна.

Ако бе обикновен енорийски свещеник в малко забутано градче някъде сред Умбрия, цялата история с изповедта на доктор Барези вече щеше да е приключена и забравена. Всъщност, ако бе обикновен свещеник, той едва ли щеше да разбере смисъла на тази изповед, да не говорим за последиците от деянието. А дори ако по някакво чудо бе разбрал за какво става дума, нямаше да има ни най-малка представа какво да стори с получената информация и при кого да отиде с нея.

Но Джулио Ацети не беше обикновен свещенослужител.

Има един термин, популярен в наше време сред миряните, който означава необичайно стечение на обстоятелства. Терминът е съвпадение. За един религиозен човек този термин изразява външна, демонична намеса. Отец Ацети трябваше да разглежда веригата от събития като проява на Нечия воля, а не като игра на случайността. Погледнато по този начин, присъствието му точно в тази изповедалня, за да изслуша точно тази изповед, бе предначертано. Сети се за начина, по който обикновените хора изразяваха същата мисъл: „Неведоми са пътищата Божии!“

Седнал на перона, отец Ацети размишляваше — не, той направо медитираше — върху измерението на изповядания пред него грях. Простичко казано, ставаше дума за мерзост, за богохулство… за престъпление не толкова срещу Църквата, колкото срещу Космоса. За деяние, омърсяващо предначертания ред и съдържащо в себе си края на Църквата. И не само на Църквата.

Молитвата бе щит. Отец Ацети опита да се помоли, да издигне преграда, да се обвие в бял шум… но беше безполезно. Гласът на доктор Барези пробиваше и дори кръстният знак не можеше да го прогони.

Отец Ацети поклати леко глава и премести погледа си да почине върху прашните плевели, поникнали в цепнатините на напукания бетон около коловоза. Точно както семената, паднали в тези цепнатини, таяха в себе си обещанието на разрушителната сила, така и изповяданият от доктора грях, ако някой не направеше нещо, съдържаше… Какво?

Края на света?

Под парещото юлско слънце гледката пред очите му — релсите и сградите отсреща — сякаш потрепна и се разтопи във въздуха. Тялото му под расото бе плувнало в пот.

Избърса чело с ръкава си и започна да репетира онова, което смяташе да каже в Рим… при положение че кардинал Орсини го приемеше.

Става дума за нещо изключително важно, Ваше Преосвещенство…

Научих нещо, което застрашава Вярата по най-опасен начин…

Щеше да намери подходящите думи. По-трудно щеше да бъде проникването през бюрократичната стена около Орсини. Опита се да си представи обстоятелствата, при които един доминиканец би се съгласил да го види. Нямаше съмнение, че Орсини щеше да си спомни името му и щеше да разбере, че зад искането за аудиенция няма нищо фриволно. А може би известността му щеше да му изиграе лоша шега, може би кардиналът щеше да предположи, че отива при него, за да поиска да смени отшелничеството си в Умбрия с живот в Рим.

Стисна силно клепачи. Щеше да намери начин. Трябваше да намери начин.

В този момент земята под краката му се разтресе и през подметките на излъсканите му черни обувки се просмука буботене. Малкото момиченце с розови пластмасови сандалки заподскача. Отец Ацети стана. Влакът пристигаше.