Джон Кейс
Сянката на Бога (34)

34.

Регистрира се в „Мариот“ под името Джо Кели, плати авансово с налични и остави петдесет долара депозит за телефонните разговори, които щеше да проведе. Не възприемаше ситуацията като бягство, но технически погледнато не беше и разходка. Ако „Умбра Домини“ искаше да бъде съден в Италия, Ласитър нямаше никакви съмнения, че те щяха да го уредят… ако вече не го бяха уредили. Единственото обяснение на това, че във фирмата дойде щатски шериф, придружаван от представител на италианското посолство, беше, че италианската полиция желае да го разпита… и че го възприемаха като опасен индивид.

При тези обстоятелства, инстинктът за самосъхранение диктуваше известна дискретност поне докато не откриеше Мари Уилямс.

Разполагаше с един ден свободно време до срещата с Торгоф. Тръгна из заснежените улици на Бостън, докато не попадна на закусвалня, където продаваха сандвичи с фалафел^[1]. Десет минути по-късно беше в хотелската си стая, седнал на дивана с крака върху масичката за кафе и зачетен в изрезките за Калиста Бейтс.

Не попадна на нищо ново. Лишена от свеж материал, пресата бе зациклила в стари истории, поднасяйки ги под нови заглавия и с различни снимки. Прегледа близо дузина репортажи, без да попадне на нещо, което вече да не е чел на друго място. Работата бе скучна, но поради липсата на друга беше единственият начин да убие цял следобед.

Взе от купа пълния текст на интервюто, дадено за вече свалено от екран предаване. Спомни си, че в края на 80-те то бе имало репутацията на умерено, макар в крайна сметка да се бе оказало прекалено интелектуално, за да има успех. Помнеше го доста добре. Почти без декори, разговори на четири очи с актьори, режисьори, сценаристи и критици.

Датата на интервюто беше 27 април 1988 — веднага след участието на Калиста в промоцията на черния трилър „Червена роза“. Интервюиращата се казваше Валери Файн, и тя определено бе решила да рекламира новия филм на Калиста.

ВФ: Е, с Оскар в джоба за „Загубени хоризонти“ вероятно се чувстваш на гребена на вълната? Разкажи ни за това усещане.

КБ: Усещането ли?… Не знам… (смее се) Гребена на вълната? По-скоро като в топъл въздух, който леко се издига нагоре.

ВФ: Изглеждаш… безразлична… Това ли е думата? Искам да кажа, животът ти е доста бурен, а ти си някак… съсредоточена. Избираш ролите си внимателно, отказваш много филми… изглеждаш имунизирана срещу блясъка.

КБ: Не бих казала.

ВФ: Аз бих. Ти си удивително… земна. Успехът не е способен да ти замае главата. Питам се, правила ли си някога нещо наистина… глупаво?

КБ: (смее се) Естествено. Господи… земна. Колко скучно звучи това…

ВФ: Да, „земна“, като се има предвид, че си богиня на любовта за всички. Искам да кажа, че… ето те, седиш пред мен, но… си Калиста Бейтс! И едновременно с това си… съседското момиче.

КБ: (смее се) Не знам накъде отива този разговор. Ще ме изкараш Бети Крокер^[2]… с цици!

ВФ: Е, едва ли. За разлика от Бети Крокер ти си направо недостъпна. Разкажи ни за себе си… за истинската Калиста Бейтс.

КБ: Няма.

ВФ: „Няма“?

КБ: Искам да си остана недостъпна.

ВФ: Но защо? Знам правилото: няма да говорим за семейството ти, за детството и така нататък. Но защо поставяш бариера между хората и себе си? Ти си умна и интелигентна. Четеш, имаш интереси. Защо да не разкажеш на другите за това. То би ти дало… ново измерение.

КБ: Но аз не искам хората да знаят тези неща за мен.

ВФ: Защо?

КБ: (въздъхва) Ами, общо взето, става дума за следното… Нали знаеш, че винаги когато има камера — да речем, когато се прави репортаж за някакво събитие или спортен коментатор интервюира победителя след състезание, — винаги отзад има тълпа, която подскача, маха в камерата и се опитва по някакъв начин да се види по телевизията?

ВФ: „Здрасти, мамо! Ето ме-е…“

КБ: Точно това имам предвид. И ако вземат че ги покажат наистина, ах колко вълнуващо! Това ги променя по някакъв начин… Прави ги част от друг свят… света на Телевизията… а те кой знае защо си мислят, че той е по-истински.

ВФ: Знаеш ли кое е най-странното в това, което разказваш? С мен се случи същото. Не, на мен не ми се налага да карам някого да ме гледа, защото и без това всички вече само това правят (смее се). Но да се върнем на думите ти… Мои приятелки ми казват нещо такова: „Ей, Вал… ако гледаш мача на «Лейкърс», ще ме видиш и мен! Аз съм на шестия ред зад скамейката с баскетболистите, малко вдясно!“.

КБ: Да! Макар че това е твоя приятелка, с която се виждате всеки ден. В живота. Така че няма какво да я гледаш по телевизията. Но тя държи да я видиш именно по телевизията.

ВФ: Говорех за приятел.

КБ: (смее се) Както и да е… това е обичайната хорска реакция пред камерата, но има и друга. Има хора, които не искат да се гледат по телевизията, които не искат да бъдат снимани, защото това ги прави по-малко истински. Сещаш ли се за онова клише… за дивака, който не искал да го снимат, защото се страхувал, че фотоапаратът ще му отнеме душата?

ВФ: Да, но… Чакай малко! Трябваше да говорим за теб!

КБ: (смее се) Ще стигнем и до мен! Исках да кажа, че съм по малко и от двете. Когато играя, аз подскачам като луда и държа всички по света да ме видят. Но в истинския живот моето истинско аз не иска това. Тогава се превръщам в онзи дивак от Борнео и не желая да говоря за личния си живот. Това ме кара да се чувствам ограбена.

ВФ: Е-е-е, хайде сега… Струва ми се малко пресилено. Не искам част от душата ти! Искам да разкажа за теб. Да покажа Калиста човека, а не Калиста звездата.

КБ: (въздъхва) Не разбираш, защото не си… защото ти задаваш въпросите…

ВФ: Окей. Мисля, че е справедливо. Задай ми въпрос. Какъвто и да е.

КБ: Окей (смее се) Кажи ми… колко често мастурбираш?

ВФ: (смее се лудешки) Не, не е честно! Аз не те питам такива неща.

КБ: Ти не, но един радиоводещ ще ме попита.

ВФ: Но ти ще откажеш да му отговориш, нали?

КБ: Да, но хората ще решат, че съм затворена. Или че не съм готина. Виж… не се опитвам да те затруднявам. Истината е, че не спирам да дърдоря какво ли не за себе си.

ВФ: Не бих казала.

КБ: Добре де, може би малко пресилих. Но онова, което действително съм казала… понякога страх ме хваща.

ВФ: Не разбрах какво имаш предвид.

КБ: Ами срещам се с някой. Той знае всичко за мен — или си мисли, че знае… само че всъщност представата му е… превратна, изкривена. И след известно време човек просто спира да говори за себе си, за голяма част от своя живот, защото, след като го споделиш, той вече не е твой. Изчезва. Искам да кажа… Май не мога да го обясня добре.

ВФ: Но това е цената на славата, нали така? Ако държиш хората да бръкнат в джоба си, да извадят шест долара за билет и да влязат да те гледат… Не смяташ ли, че им дължиш поне нещо?

КБ: Не. Те плащат, за да гледат филма, а не за да разберат кой е любимият ми играч от „Лейкърс“ или как съм изглеждала на пет години.

ВФ: Значи отказваш да ми помогнеш?

КБ: Ти си неуморима!

ВФ: Моля те! Само едно нещо… най-тъпото!

КБ: (въздъхва) Добре. Но само за да попреча на някой друг да направи същата грешка. Не че това ще го възпре. Глупаво е да се самозаблуждавам.

ВФ: Хайде, хайде… всички чакаме.

КБ: Окей… но това е наистина глупаво. Не е забавно… просто е тъпо… (въздъхва). Когато някога дойдох на Западното крайбрежие, бях на деветнайсет години, почти нямах пари и пристигнах, карайки сама един гюнтер…

ВФ: Какво е „гюнтер“?

КБ: Микробус на „Фолксваген“. Стар микробус с износени гуми, скапани спирачки и проблемно охлаждане. Постоянно прегряваше. Из Скалистите планини само дето не се наложи да го бутам. Не бих го нарекла безопасна кола. За да пестя пари, спях в него… понякога на банкета край пътя, понякога по паркингите. Сега като се замисля… не мога да повярвам, че съм го правила…

ВФ: И… случи ли ти се нещо… ужасно?

КБ: Не, но не това е важното. Много хора бяха невероятно добри с мен, но… имаше и случаи, когато беше… страшничко.

ВФ: Кажи де?

КБ: Ами веднъж някакъв тип се опита да ме набута в колата си. Друг се качи на покрива и отказа да слезе… Беше дрогиран.

ВФ: Но ти все пак успя. Дойде в Калифорния? Постигна мечтата си? Не е ли това най-важното?

КБ: Не… Аз имах късмет. Друг можеше да го няма.

ВФ: Правилно… И все пак… Трябва да те попитам: Кой е любимият ти играч на „Лейкърс“?

Имаше още две страници от интервюто. Когато го прочете, Ласитър сложи материала настрани и посегна към следващия. После се замисли. Тази история с микробуса… нещо в нея я свързваше с… С какво всъщност?

И тогава се сети. Имаше в „Ел Ей стайл“ статия във връзка с изчезването й. Заглавието беше „Това е, приятели. Последен поклон на Калиста!“.

Беше ли я взел? По-голямата част от статиите бяха останали в офиса, защото бе грабнал само онези, които не бе прочел, и няколко изрезки, в които се съдържаха основните факти за Калиста. Материалът от „Ел Ей стайл“ трябваше да е сред тях… Така се и оказа. Издърпа го изпод другите и прелисти страниците, търсейки онова, за което се бе сетил.

Това беше интервю в Бевърли Хилс Хотел, където Калиста бе отседнала след продажбата на дома си. Материалът бе стилно написан и правеше чест на автора. Във всеки абзац можеха да се намерят разпокъсани, но точни факти за актрисата. Очите й бяха „болезнено тъмносини“. Отговаряше на въпросите с „цинизма на наранен влюбен“. Какво означава това, за Бога, питаше се Ласитър.

Текстът бе подреден около фотография на звездата. Тя беше по къси панталонки и блузка, седнала и кръстосала голите си крака („… единственият признак на обхваналото я напрежение бе нетърпеливото помръдване на палеца на крака й“).

Вече беше взела решение да загърби града. Това бе повече от ясно. Къщата я нямаше, мебелите бяха продадени, бентлито бе върнато на студиото, откъдето бе дошло. В коридора на апартамента й, до вратата, самотно чакаше един-единствен куфар.

Попитах я какво смята да прави оттук нататък. Поседя смълчана, което, впрочем, бе нормалното й състояние след делото, после разтърси великолепната си грива:

— Ще измисля нещо — каза тя и размърда сламката в чашата си, наблюдавайки как кондензираната по външната страна на стъклото влага се стича върху масата.

— Задържа ли нещо? — Тя мълчаливо поклати глава. — Дрехи? Снимки? А мерцедеса?

— Продадох го. — Зад нея, по стената на обляното в слънчева светлина бунгало, се стрелна гущерче — толкова бързо, сякаш беше халюцинация. Калиста се усмихна. Сложи си слънчевите очила и стана. Беше ясно, че това е краят на интервюто. — Реших, че мога да си отида, яхнала коня, на който дойдох — каза тя. После се обърна и… си тръгна.

Ласитър остави материала и се намръщи. Беше разочарован. Замисли се. „Коня, на който дойдох…“ Дали беше „гюнтер“? Ако се възприемеха думите й буквално, конят, на който бе дошла, бе микробуса на „Фолксваген“. „Гюнтер“!

Вдигна телефона и позвъни на Гари Стойкович в Минеаполис.

— Имаш ли нещо за мен?

— Не.

— Добре. Можеш ли да разбереш каква кола е карала Уилямс, докато е живяла там?

— Знам това — каза детективът. — Става дума за две коли, не една. Имала е купена от местен дилър „Хонда Акорд“ и „Фолксваген Бус“.

— „Бръмбар“?

— Не, микробус.

— Така ли!?

— Да… и най-странното е, че когато си е тръгнала, е взела точно него. Разбираш ли, захвърлила е хондата! Просто я е оставила на паркинга и се е качила на проклетия бус. Но може да е имала повече багаж и бусът да й е бил по-полезен. Така поне мисли Финли.

— Значи Финли знае, че тя е имала бус?

Беше по-скоро констатация отколкото въпрос. Ласитър вече имаше усещането, че и тази нишка няма да помогне да се разплете кълбото. Ако Финли е знаел, че тя е имала бус, той несъмнено е направил всичко възможно да го проследи.

— О, да — потвърди Стойкович. — Финли е пробвал името на Мари Уилямс и номера на социалната й осигуровка в практически всички бази данни, даже и в тази с притежателите на моторни превозни средства в целите Щати, включително и Аляска.

— И не е намерил нищо?

— Мисля, че се е натъкнал на много „Мари Уилямс“, но никоя от тях не е притежавала „Фолксваген Бус“. А сред притежателите на такава кола не се е намерила Мари Уилямс… Да не ти развалих настроението?

— Не — излъга Ласитър, благодари и затвори.

Всъщност Гари направо се беше изпикал върху настроението му. Простата истина бе, че Грималди и приятелите му имаха три-четири месеца аванс в опитите си да открият Калиста. От друга страна, помисли си Ласитър, аз вероятно съм по-добър в тази работа от тях. И щом аз се затруднявам, то такъв като Грималди сигурно вече е бесен.

Освен ако не му помага Драбовски, ползвайки ресурсите на ФБР. В такъв случай…

Ласитър се разходи по навик до прозореца и се загледа в сивия градски пейзаж. По перваза се трупаше мокър сняг, а вятърът хвърляше снежинки по стъклото.

Разтри очи и седна. Опита се да си представи „Мари Уилямс“ — или както там се наричаше в момента — да откарва буса някъде из пущинаците. И да го оставя да изгние там. А може да го е зарязала на някоя улица с ключовете на него и просто да си е отишла, както се бе простила с толкова много други неща.

Не! Ако бе искала да остави колата, щеше да го направи без усложнения. Само че не го бе направила. Беше изчезнала с него и със сигурност още го караше. Какво означаваше това, по дяволите?

Ако все още притежаваше буса, регистрацията вероятно беше на нейно име. Каквото и да е то… Където и да е тя…

Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Осъзна, че е действал, воден от инстинктите си. Само защото жената е родена в Мейн и снимката е направена в Мейн — или поне снимката на жената, която прилича на нея и за която Дик Бидъл твърди, че е в Мейн, — изобщо не означава, че в момента тя живее там.

От друга страна, защо не? Тя все трябва някъде да живее и макар свидетелствата в полза на подобно твърдение да не са особено надеждни… все пак по-вероятно е да живее в Мейн отколкото във… Финландия.

Ласитър посегна към телефона. В Мейн живееха около един милион души, така че колко ли буса от този модел можеше да има там? И колко от тях бяха собственост на жени? Поиска номера на Управлението за контрол на моторните превозни средства в Огъста и го избра. Естествено, не работеха. Дежурният го посъветва да позвъни отново в понеделник сутринта.

С въздишка Ласитър премина на следващата статия от купа. Беше разказ за хиромантията в женско списание, където екип от хироманти анализираше дланите на четири знаменитости. Според тях Калиста страдала от „прекомерна меланхолия“.

 

 

На следващата сутрин взе метрото за Кеймбридж и слезе на спирката за Масачузетския технологичен институт. Веднага съжали, че не бе дошъл с такси. Улиците бяха непроходими. Тоновете разпръсната сол бяха разтопили леда, но водата нямаше къде да се оттече, образуваше лагуни по кръстовищата и принуждаваше нещастните пешеходци да предприемат досадни обиколки и да се решават на отчаяни скокове.

Кабинетът на Торгоф беше в Катедрата по биология на Факултета по здраве, наука и технология, носещ името на Уитакър. Торгоф го очакваше — стегнат млад мъж с черна коса и радостна усмивка. Беше облечен неофициално — дънки, високи туристически обувки и червена тениска с двоен образ на Рой Орбисън под надпис: „Only the Clonely^[3]“.

— Извинявам се, че съм в такъв вид — каза Торгоф и се надигна да му подаде ръка, — но… аз никога не се обличам иначе.

Кабинетът му бе малък и затрупан от книги и списания. Стените бяха покрити с таблици и списъци, тибетски календар, жълти стикери за напомняне, карикатури на побъркани учени. От тавана като мухоловка висеше прашен обемен модел на двойната спирала, изработен от парчета бял картон и градинска тел. До бюрото имаше молберт^[4], а на самото бюро, сред купищата листа, се мъдреше куб на Рубик — нещо, което Ласитър не бе виждал от години. Торгоф му посочи стол за сядане и се отпусна на своя — ергономичен шедьовър в зелено.

— Какво ви е известно за генетиката? — попита го той. Ласитър го погледна и сви рамене. — Въпросът не е подвеждащ — опита се да обясни Торгоф: — Ако започна да говоря за „локус оперони“ и „транскрипция на РНК полимеразата“… може да загубите интерес. Което няма да е добре. Така че защо просто не ми… — почука се с пръст по главата — кажете какво знаете?

Ласитър се замисли за момент.

— Мендел. Имало някой си на име Мендел. Свързан по някакъв начин с наследствеността…

— Добре! Наследствеността е важно нещо!

— Доминантни и рецесивни гени…

— Можете ли да обясните по-подробно?

— Не, но… някога можех. — Обърна очи към тавана, загледа се в молекулата на ДНК и каза: — Двойната спирала.

— Знаете ли какво е това?

— ДНК — просто каза Ласитър. — Макар че, като се замисля, май повече знам за ДНК-анализа отколкото за самата ДНК… като такава.

— Опитайте все пак.

— Добре… всяка от нашите клетки съдържа нещо, което се нарича ДНК. Самата ДНК е уникална за всеки индивид. По някакъв начин. Като пръстовите отпечатъци.

— Благодаря, О Джей! Нещо друго?

— Горе-долу това е всичко. Не бих могъл да направя разлика между хромозома и понтиак.

— Аха, аха, аха — Торгоф клатеше глава като професионален голф играч, помолен да си каже мнението за няколко аматьорски удара и внезапно осъзнал след ударите, че урокът трябва да започне с думите: „Това е голф стик и…“ — Окей — събра той мислите си след малко, — установихме, че в главата ви има бъркотия по отношение на думата „генетика“. Което е чудесно… Хм… няма проблем — Торгоф замислено издаде няколко странни звука с езика си в задната част на небцето и притисна пръстите на ръцете си един в друг. — Следващият въпрос: вашата сътрудничка ми каза, че се интересувате от Барези.

— Да.

— За кое от двете става дума: генетиката ли ви интересува, или Барези?

— Най-вече ме интересуват неговите научни изследвания.

— Окей! Тогава забравете за Мендел. Всъщност… Недейте! Защото между Мендел и Барези има много общо. И двамата са задавали основни въпроси. Освен това и двамата са изпреварили времето си.

— По-конкретно?

— Ами… когато Мендел е стоял в градината си и е записвал своите наблюдения над растежа на граха, всички са се кълнели в Дарвин. Който, както може би сте чули, е твърдял, че организмите еволюират като реакция на промените в околната среда, само че не е могъл да обясни механизма.

— А Мендел е успял?

Торгоф сви рамене.

— Не съвсем. Но се е досетил за две важни неща. Като например това, че унаследените характеристики се предават от поколение на поколение, независимо една от друга. Затова някои синеоки хора са далтонисти, но други не са. Това се нарича „принцип за независимост на асоциативността“. Освен това разбрал е и за доминантността. Видял е, че когато комбинирате високи с ниски растения, получавате високи… а не средни. Едва когато комбинирате хибридите един с друг, влизат в действие рецесивните гени и тогава се получават високи и ниски растения. Следите ли мисълта ми?

— Засега.

— Добре, защото това е важен момент. Заслугата на Мендел е в постулирането на някои от правилата, определящи наследствеността. На практика той разгадал една от най-старите мистерии на вселената… не че някой го е забелязал. Тогава всички се били вторачили в Дарвин и продължили да гледат само в него в продължение на още трийсет години. Така било, докато някои учени не провели някои експерименти и не попрочели насам-натам това-онова, за да открият, че всъщност са изобретили повторно колелото. Мендел бил минал по тези пътеки далеч преди тях… В голяма степен същото се получило и с Барези — продължаваше Торгоф. — Докато Барези вършел най-добрата си работа, всички гледали към Уотсън и Крик. — Професорът взе кубчето на Рубик и започна да го нарежда. — Той получил докторат по биохимия, когато бил… на колко… на двайсет и две години. През 1953-та, която за генетиците е нещо като 1776-та. Велика година! Научната общност се вълнувала, че някои основни проблеми са пред решаване. А ДНК — тази огромна молекула, присъстваща в клетките на всеки жив организъм — била в сърцето на всичко… По това време вече било общоизвестна истина, че ДНК е ключът към наследствеността. Но точно какъв е механизмът? Как регулира той химическите реакции в клетките? Защото всичко опира до това. До синтеза на протеини. — Торгоф поспря. — Дотук как е?

— Крепя се зад вас — успокои го Ласитър.

— Добре, няма значение. Важното е, че ДНК регулира няколко изключително сложни процеса. Но преди те да бъдат разбрани, някой трябвало да осмисли структурата на молекулата. Така и станало. През 53-та двама души на име Уотсън и Крик сглобили физическия модел на ДНК. Ето този горе — и той вдигна очи към двойния тирбушон от тел и картон, висящ от тавана. — Двойната спирала. Извитата стълба. Наречете го, както искате… Значи става ясно, че да излезеш от университета с докторат точно по биохимия по онова време, е било рядък шанс. Защото, щом веднъж била разбрана структурата на ДНК, не било много трудно човек да си представи, че един ден щяло да се разбере и как ДНК се самовъзпроизвежда, как работят гените и още много, много други неща. Тогава Барези работел в институт „Льо Банж“…

— Къде е това?

— Берн, Швейцария. Инкубаторът на идеи. Тогава и винаги… Както и да е, той започнал по конвенционалния път с работа върху „Е. coli“…

— Бактерия — вметна Ласитър.

— Точно така. Просто организъм, който лесно се култивира и се възпроизвежда като побъркан, по които две причини е популярен в лабораториите. Та, „Е. coli“ е направена от ДНК… като вас и мен. Така че е идеална за работа. Но Барези не се занимавал дълго с нея. След година-две се прехвърлил в изследването на кръвта…

— „Прехвърлил“?

— Не е чак толкова различно. Когато говорим за „изследване на кръвта“ в този случай, подразбираме червените кръвни телца, които в две важни отношения са като бактериите: нямат ядра и се намират в изобилие. Ние ги произвеждаме през цялото време… Така-а, в тази област Барези вече работил на предния фронт на науката, но дори това не било нищо в сравнение със следващата му стъпка. Преди обаче да ви разкажа за нея, трябва да разберете, че Барези не само е гений. Той е бил гений на индукцията като научен метод. Бил е способен да формулира изключителни хипотези. И като повечето индуктивни гении е бил индиферентен към награди и мнения на колеги. Не се е втурвал „от едно към следващо голямо нещо“. Правил е, каквото е искал. С други думи, поемал е в направления, които е създавал сам.

— Какво означава това?

— В случая с Барези означава, че изоставил изследванията на кръвта, за да започне работа над клетките с ядра.

— И защо това е толкова революционно?

— Защото било трудно да се направи, особено по онова време. Днес вече имаме някои клетъчни генерации, които са достатъчно надеждни, но през 50-те… Нищо подобно не е съществувало. Което трябва да е било голям проблем, защото, ако някоя генерация загинела преждевременно — а това било доста вероятно, — Барези е трябвало да загуби месеци работа. Още не ми е ясно как е действал при тези условия. — Торгоф замълча, за да подскаже изключителността на този труд и продължи: — Но мога да ви кажа защо го е правил.

— О?…

— Да… търсил е главната жилка.

— Което означава?

— Клетъчната диференциация. Не можете да изследвате това, без да работите с клетки с ядра. Защото диференциацията не е нещо, което става в едноклетъчните организми. То се случва само в клетки с ярда. — Торгоф се облегна, видимо доволен.

Ласитър помисли и каза:

— Рискувайки невежеството ми да ви шокира, професоре, ще ви информирам, че не знам какво имате предвид под „диференциация“… Не съвсем. — Помълча и уточни: — Всъщност изобщо.

Торгоф щастливо се усмихна:

— А-а-а… диференциацията? Веднага ще ви обясня — и той пое дълбоко дъх: — Сигурен съм, че сте чували, че ние започваме съществуването си като оплодена яйцеклетка — зигота. Това е една клетка. Сега, ядрото на тази единствена клетка е мрежа от хромозоми, които сами по себе си са късчета ДНК със специфична генна информация. В случай че се питате, броят на хромозомите в клетките е постоянна величина за всеки вид: кучетата имат седемдесет и осем, рибата — деветдесет и две; вие и аз — по четиридесет и шест, половината от мама и другата половина — от татко, половината от яйцеклетката, половината от сперматозоида, който я е оплодил. Ясна ли ви е картината? — Доволен от мълчаливото кимване на Ласитър, Торгоф продължи: — Нашите гени, а те са стотици хиляди, са разпределени по хромозомите. Един ген определя цвета на очите, друг отговаря за типа на кръвната група и така нататък. Е, не е толкова просто, но… опростено представено е така. Всичко е там от самото начало. В тази една-единствена клетка. Която после започва да се дели. — Торгоф събра ръцете си и ги раздалечи. — Докато се усетите, клетките стават две, после четири и така нататък. И всяка от тези ранни ембрионални клетки съдържа един и същ генетичен материал — ДНК, хромозоми и гени в едно и също количество. Това е, което определя какво ще стане от малкия човек… Но скоро, доста скоро, когато ембрионът израсне до осем или шестнайсет клетки, тези клетки започват да се диференцират. Това означава, че те по някакъв начин започват да играят различна роля: едни стават мозъчни клетки, други — клетки на черния дроб, нервни клетки и така нататък. И макар ДНК във всяка от тях да остава една и съща, те активират различни гени, а гените, които се активират, определят какви ензими да се произвеждат, което на свой ред определя в какъв вид клетки ще се превърнат… Значи изправени сме пред интересна загадка: щом съдържат един и същи генетичен материал, човек би помислил, че имат един и същи генен потенциал. Само че на практика не е така: ранната ембрионална клетка е тотипотентна — тя може да сложи начало на цял организъм. Повтарям, една-единствена клетка! Но затова пък нервната клетка е способна да създаде само друга нервна клетка… Как се справяме? — заинтригувано погледна той Ласитър.

— Нали не очаквате сериозно да ви отговоря?

— Не. Ето върху това е работил Барези: процеса на диференциация и механизма, който го управлява. Което го извежда на около трийсет години пред глутницата. — Торгоф дълбоко въздъхна и се огледа: — Защо не излезем да пием кафе?

— Прекрасна идея.

— Има тук едно местенце зад ъгъла — Торгоф погледна кубчето на Рубик, замисли се и бързо го завъртя три пъти. Когато го остави, беше подредено. Двамата станаха едновременно. Торгоф дръпна един шал от закачалката и го омота около шията си. После вмъкна тесните си рамене в избелялото зимно палто и набучи на главата си кепето. — Да вървим.

Въздухът навън беше леденостуден. Тръгнаха в неизвестна на Ласитър посока и Торгоф продължи лекцията си:

— Следихте ли процеса срещу О Джей?

— Не. Отразяваха ли го медиите?

Професорът се изсмя.

— Спомняте ли си колко много се мъчиха да замъглят уникалността на ДНК-анализа? С помощта на статистиката? — Торгоф надигна престорено агресивен гъгнив глас: — „Значи не можете да заявите със сигурност, че тази ДНК принадлежи на Никол Браун Симпсън, нали така? Да или не?“ „Да, това е истината, но ако ъ-ъ… всъщност трябва да вземем осем милиарда други проби, преди да се натъкнем на друга такава. На земята няма толкова хора, така че…“ „Възражение, Ваша чест, свидетелката не отговаря на въпроса. Попитах възможно ли е да се заяви със сигурност, че конкретно тази ДНК-проба принадлежи на Никол Браун Симпсън? Да или не?“ „Но…“ „Да или не, мила? Да или не?“

Кафето представляваше дълга и тясна стая зад голяма стъклена витрина, покрита с кондензирана влага. На неизмазаната тухлена стена висеше италианския национален флаг, а във въздуха се носеше примамлив аромат. Торгоф и Ласитър седнаха до прозореца и си поръчаха кафе с мляко. Наблизо трима млади мъже седяха на три различни масички и четяха три различни книги. На Ласитър му се строи, че и тримата приличат по различен начин на Разколников.

— Та — проговори Торгоф, — разполагаме с ДНК. И какво е интересното в нея? Това, че тя е идентична във всяка клетка от тялото ни. Поради която причина можем да вземем капка сперма или кръв, косъмче или люспа кожа — и всички те могат да идентифицират по уникален начин дадено лице чрез сравняването им с кръвната проба от същото лице. Всяка клетка, без значение каква е, съдържа ДНК на този индивид и тази ДНК е уникална. — Донесоха кафето и Ласитър с нямо изумление проследи как Торгоф си слага четири лъжички захар. — По същество, съдържащата се в диференцирана клетка ДНК казва на гените, че тази конкретна клетка ще бъде коса например. Мислете си за ДНК като за пиано със стотици хиляди клавиши, всеки от които е отделна генетична особеност. В диференцираната клетка повечето от клавишите са покрити. Блокирани са, не работят. Но дори и при това положение има множество клавиши, които са напълно функционални: при косата те определят дали е къдрава, или права, пигментацията, дебелината на косъма, гъстотата и така нататък. Но нищо повече. Останалото е „изключено“. И което е по-важно, изключи ли се веднъж, изключва се завинаги!

— Завинаги?

— Доколкото ни е известно. След като ДНК активира определен ген, няма връщане назад. Нервната клетка си е нервна клетка. Не може да се превърне в кръвна клетка. Нито пък в мозъчна клетка.

— И как става това? — заинтересува се Ласитър, който действително слушаше захласнат, макар още да не разбираше каква връзка може да има всичко това с убийството на сестра му или смъртните случаи в Италия. — Как така клетката решава каква да стане?

— Не знам. Никой не знае. Точно това се е опитвал да разбере Барези… преди трийсет или четиридесет години.

— И успял ли е?

Торгоф сви рамене.

— На мен не ми е известно. Нито пък на някой друг. — Помълча и после отново продължи: — Проблемът е в това, че той спрял да публикува. В един момент спрял да предава статиите си за анотиране, така че никому не е известно колко още е продължил да работи в тази област. Може да са били години. Последното, което ми е известно за него, е, че бил в Германия… там ли беше наистина… и изучавал…

— Теология — допълни Ласитър.

— Именно! — Торгоф го погледна. — Именно… Значи ви е известно. Ами… — той погледна часовника си и се намръщи: — Трябва да взема сина си… Вижте, в наши дни биологията е най-интересната и бързо развиваща се наука. А най-интересната област в биологията е онова, върху което е работил Барези.

— Диференциацията?

— Точно така. Той е изследвал тотипотентните клетки в жабешки ембриони. Съдейки по последните му статии, е разделял ембрионите на фазата на четириклетъчен и осемклетъчен организъм с примитивно според сегашните ни представи оборудване. След това е обработвал разделените ембриони, за да види дали може да получи идентични организми.

— Клонирал е жаби?

— Не, създавал е жаби близнаци.

— Каква е разликата?

— Дори еднояйчните близнаци получават генетичния си материал от два първоизточника: мама и татко. Клонираните организми го получават от един: мама или татко. Така че, ако искате да създадете клонинг, трябва само да извлечете генетичен материал от майчината яйцеклетка…

— Ядрото…

— И да го смените с ядрото на тотипотентната клетка — клетка от възможно най-ранна фаза от развитието на ембриона. Тогава ще получите клониран организъм с генетична информация от един-единствен източник.

— И може ли да се прави това?

— Да, вече са го направили с овца в института „Рослин“ — в Единбург.

Ласитър се замисли.

— Щом могат да го направят с овца, несъмнено могат и с хора?

Торгоф сви рамене:

— Теоретично погледнато, да.

— Искам да кажа, могат ли да клонират мен например?

— Не, не могат.

— Защо?

— Защото всичките ви клетки вече са диференцирани. Последния път, когато в тялото ви е имало тотипотентна клетка, вие сте били по-малък и от луничка. Това, което може да се клонира, — повтарям, само теоретично, — е вашето дете. И то ако имаме достъп до него на възможно най-ранна ембрионална фаза. Още когато е грозд от тотипотентни клетки. Четири… осем… най-много шестнайсет.

— И тогава е възможно?

Торгоф обърна поглед към тавана и поклати глава, сякаш преценяваше съображенията за и против.

— Може би. Някъде. В „Рослин“ сигурно могат да го направят, но ако дръзнат, ги чака затвор.

— Защо?

— Клонирането на хора във Великобритания е извън закона. Но да се върнем на Барези. Днес ембриони се създават непрекъснато в клиниките за лечение на стерилитет. През 50-те и 60-те години е било съвсем различно. Ако се замислите за техническите иновации, които Барези е трябвало да реализира, само и само да може да се справи с най-елементарните неща… Какво има?

Ласитър поклати глава:

— Не, нищо… Знаете ли съдбата на Барези?

— Не, последната ми информация за него е, че е започнал да публикува на религиозна тема.

— Да, само че той… бил неспокоен дух. Изоставил религията и се заловил да следва медицина. Направил го, когато бил на… колко… петдесетина години. Специализирал акушерство и гинекология. Основал собствена клиника.

Торгоф повдигна вежди и отпи от кафето си.

— Ами-и… — каза той след малко, — той определено е имал суперквалификация да произвежда ембриони. Допускам, че клиниката му е жънела голям успех.

— Да, така е.

Торгоф въздъхна:

— Жалко все пак… Тъжно е.

— Защо казвате това?

— Защото е бил страхотен изследовател и ако погледнете какво е правил и каква е била голямата му цел… Непростимо похабяване на таланта!

— Каква според вас е била голямата му цел?

— Идеята зад изследванията на диференциацията е да се намери начин да се обърне процесът — с други думи, да се възстанови тотипотентността на диференцираните клетки.

— Защо? Какво добро би донесло това?

— Какво добро… — заекна Торгоф. — Та това е като Свещения Граал!

— В смисъл?

— Ако можете да правите това… — Торгоф се намръщи, за да обхване последиците. — Би струвало не милиарди, а трилиони! Но парите са най-малкото. Ако можете да обърнете диференциацията, вие ще промените света веднъж завинаги!

— Как?

— Тогава вече ще можем да ви клонираме. Вас и всеки друг. По дяволите, ще можем да изровим Бетховен, Къстър, Елвис… и да си ги отгледаме като деца. Ще можете да възкресите майка си. Или да отглеждате части и органи за замяна. Предполагам, представяте си какви морално-етични и социални проблеми поставя това. Какво става с осиновяването, когато хората могат да поръчат копия на самите себе си — или на някой друг — по пощата? А ако съчетаем клонингите с рекомбинантната ДНК-технология, лесно ще получим индивиди, които не са съвсем хора като нас и стават за пушечно месо, гладиатори или роби. Вместо банки с органи — ферми с органи. Хора за еднократна употреба.

— Увлякохте се, докторе — изсумтя Ласитър.

Торгоф се засмя и поклати глава:

— Изобщо не съм се увличал. Имате нужда само от клетка с ядро и непокътната ДНК в него: капка кръв, фоликула от косата, късче тъкан. Всичко става. После обръщате процеса на диференциация, възстановявате тотипотентността на клетката и я използвате, за да създадете новия организъм. Просто трябва да вкарате ядрото в яйцеклетка, от която е извадено собственото й ядро. После култивирате. Интересно, нали?

— Какво означава „култивирате“?

— Ами, ако става дума за хора, това е стандартното донорство на ооцита — Ласитър примигна, като чу познатия термин. Междувременно Торгоф заобяснява: — Което се прави, като…

— Знам как се прави — прекъсна го Ласитър. — Сестра ми се подложи на тази процедура.

— О… Е, значи ви е известна. — Торгоф погледна сепнато часовника си и се размърда неспокойно. — Наистина трябва да вървя. Става дума за дванайсетгодишен човек и хокейни билети.

— Само секунда — спря го Ласитър. — Ако Барези е направил всичко това… искам да кажа, ако е намерил начин да обърне диференциацията на клетките… щеше да се разчуе, нали?

— Абсолютно! — Торгоф стана. — Такова откритие би било съпоставимо с… с… с изобретяването на колелото. Затруднявам се да го сравня с нещо всъщност. Щяхме да научим, разбира се. Освен ако…

— Какво?

Торгоф загърна шалчето около врата си и вдигна яката на бозавото си палто, а кепето нахлупи ниско над челото.

— Освен ако не е имал съмнения. Може да се е изплашил. Защото нали все пак е бил религиозен човек.

 

 

Докато се връщаше с метрото към „Мариот“, Ласитър се чудеше какво да мисли. Барези беше видял Бог в една молекула и се бе заловил да учи теология. Но какво общо имаше всичко това с „Умбра Домини“ и серията убийства, като се започне от Токио и се стигне до Вашингтон?

Влакът се носеше с грохот из тунелите, а Ласитър губеше търпение. Защо трябваше да приема, че страстта на Барези към науката и религията има нещо общо със случая? Защото отец Ацети го бе заявил?

Да.

Но ключът за всичко очевидно бе в клиниката — не в науката и не в религията. Клиниката за лечение на безплодие. Това свързваше всички жертви. Започваше да се пита дали вместо да преследва фантоми, не трябваше да разпита жените, пребивавали там. Имаше имената и адресите им. Ставаше дума за онези, които бяха оставали по седмица. Нито една от тях не бе подлагана на донорство на ооцита и нито една — доколкото му бе известно — не бе умряла. Имаше поне сто такива жени, а той не бе разговарял с нито една от тях.

Но Фреди и Риордан бяха. И онова, което бяха научили, можеше да се резюмира в едно изречение: „Животът е прекрасен“. Беше ясно за Риордан, ясно за Фреди и ясно за него самия, че нито една от тези жени не бе застрашена по никакъв начин. Дори при това положение…

Наведе се, прекара пръсти през косата си и простена тихо. Тихо, но явно достатъчно силно, защото, като вдигна глава, мъжът, седнал срещу него, го гледаше втренчено и предупредително. Ласитър прочете мислите му: „Само това ми липсваше, поредният куко“.

И тогава му хрумна нещо друго, толкова разтърсващо, че тялото му чак подскочи и той се изправи на седалката. Ами ако Барези наистина го бе направил? Ако бе използвал клиниката си, за да клонира…

Тук логиката му изневеряваше. Какво да клонира? Или по-скоро кого? Ласитър изръмжа от чувството на безсилие, което накара мъжа отсреща да стане с ругатня и да се премести в далечния край на вагона.

И все пак какво от това, ако го бе направил? Какво се е случило после? Размислил ли е? И е започнал да избива децата?

Отговорът дойде в главата му веднага: „Това е лудост“. Децата от клиниката не можеха да бъдат клонинги. Те просто не си приличаха. Брендън не приличаше на Джеси, а и нито един от двамата не приличаше на нито едно от останалите избити деца, които бе виждал на снимка. На Мартин Хендерсън. На момченцето на Иржи Райнер. Бяха съвсем различни.

Значи клонингите отпадат, реши Ласитър, освен ако…

Какво? Освен ако не са клонинги на група?

Но каква група? Кардиналският колеж? Футболният отбор на „Милан“?

Глупости!

Това е нелепо! Дори ако Барези е бил в състояние да направи нещо подобно, защо ще го прави? Нищо не оставяше впечатлението, че децата си били част от експеримент. Жените са идвали в клиниката, забременявали са и са си отивали. Съвсем ежедневна, едва ли не рутинна процедура и доколкото бе известно на Ласитър, Барези дори не бе искал снимка на децата, а още по-малко се бе интересувал от тяхното израстване. За него това си е било съвсем обикновена медицинска процедура.

Само дето не беше така.

Защото всичките му пациенти бяха избити.