Джон Кейс
Сянката на Бога (17)

17.

Двамата с Бепи си стиснаха ръцете на сбогуване пред „Хаслър“.

Още в колата се бяха споразумели, че Бепи — който се бе съгласил да бъде все така discreto — ще приключи вместо Ласитър с няколкото останали неясноти. Една от задачите му бе да се свърже с разпръснатите членове на семейство Грималди, включени в списъка на Държавния департамент. Не беше изключено те все пак да поддържат връзка един с друг.

Ласитър обаче имаше намерение да лети за Швейцария на следващата сутрин, разбира се, ако съумееше да си направи резервация.

— Не ми казвай, че искаш да провериш банковата сметка на Грималди — шокира се Бепи. — Защото, нали знаеш, те са…! — И той поклати глава, за да покаже колко безсмислено е да се надява човек да научи нещо от швейцарците.

— Естествено, не — отговори Ласитър, но не беше напълно откровен. — Грималди е притежавал къща и там.

— А-а, така може — реагира Бепи, разсеян от гледката на симпатичното младо момиче, продължаващо да събира подписи под петицията за Испанските стъпала. — Помня… до Сен Мориц. И после?

Ласитър призна, че няма представа.

Момичето хвана Бепи за ръката и започна да го уговаря, флиртувайки, при което той се съгласи да бъде издърпан до младежа с бележника. В последния момент се обърна към Ласитър и безпомощно се усмихна.

 

 

Полетът до Цюрих продължи около час, колкото и търсенето на хотел. В големите хотели нямаше места. Накрая се съгласи и на стая във „Флорида“ — приятен, макар и вече старичък, хотел нагоре по улицата, започваща от Лимат Кей. Беше отсядал там веднъж, когато „Ласитър Асошиитс“ работеше по сложен случай, в който бяха замесени профсъюза на стоманолеярите и една алуминиева леярна в Западна Вирджиния, собственост на швейцарски милиардер отшелник.

Стаята доста приличаше на онази, която помнеше от командировката си: неочаквано просторна и с единичен прозорец, гледащ към Цюрихзее. Гледката сигурно щеше да бъде замайващо красива, но вътрешната страна на стъклото бе запотена, а отвън се стелеше сняг.

Цюрих бе измежду любимите градове на Ласитър, без да може да обясни защо. Сив и каменен, древен и сдържан, той се бе сгушил на брега на тъмното езеро, в чиито ледени води се вливаха потоци от Алпите. От градът определено лъхаше елитарност, по дух беше повече германски, отколкото швейцарски, и беше рай за пешеходците. Ласитър хвърли пътната си чанта в шкафа и без да губи повече време, излезе да се разходи по кея. Снежецът се сипеше от безцветното небе и се трупаше по раменете му. Тръгна в посока на Стария град, загледан в двойката лебеди във водите на черната река. Може би само този квартал бе такъв, но Ласитър имаше впечатлението, че основното занимание на местните жители е търговията с литографии, книги и антични музикални инструменти, а може би и предлагането на лечебни билки.

Не след дълго мина по моста „Мюнстер“ и тръгна по тесните калдъръми на Стария град, покрай баснословно скъпите магазинчета. Беше се надявал разходката да разведри мрачното му настроение и точно така и стана — поне за известно време, — макар че накрая му беше само по-студено. Магазините бяха прекрасни, но абсолютно безполезни за него, защото той нито имаше някакви конкретни нужди, нито съществуваше някой, на когото да купи подарък.

Зави към Банхофщрасе и извървя няколко преки покрай празнично осветените коледни витрини, докато не се озова пред сградата, която изглежда подсъзнателно бе търсил: клона на Креди Сюис, където преди четири месеца Франко Грималди бе получил банков превод.

Не беше съвсем сигурен защо бе искал да я види — в крайна сметка това си беше просто банка. Но го завладя някаква труднообяснима надежда сега, когато стоеше на тази тъмна цюрихска улица, пред нещо, за което знаеше, че е било част от света на Грималди. Също като празната стая на Виа Дженова, това беше едно от местата, посещавани от убиеца. Така Ласитър се чувстваше по-близо до него.

Вечеря без настроение в ресторанта на хотела и попита портиера за най-добрия начин да стигне до Цуоз.

— Най-добре с влак до Шур и вече оттам с кола. — Човекът му обеща да се погрижи за пътуването и да организира връщането на наетия от Ласитър автомобил. Швейцарците бяха пословично нелюбопитни, но портиерът, може би набрал смелост от щедрия бакшиш, се опита по изключение да завърже разговор: — Цуоз е красив. На ски ли отивате? Да?

— Да. — Какво друго можеше да му каже.

— Тази година не е много хубав — имам предвид снега, — но винаги може да се разчита на глетчера над Понтресина.

Поговориха няколко минути, след което Ласитър се качи в стаята си. Отвори барчето, извади бутилчица скоч и изля съдържанието й във водната чаша. Отпусна се в креслото и набра номера на Макс Ланг.

 

 

Макс беше президент на Международното сдружение на банковите служители и работещите в сферата на финансовите услуги със секретариат в Женева и над два милиона членска маса в страни като Норвегия, Индия и САЩ, което означаваше, че Макс прекарва по-голямата част от времето си — както сам се изразяваше — „летейки през нощта от една реч към друга и от едно летище към следващото“.

Случаят със стоманолеярите бе различен. Задачата на Макс тогава бе не да произнесе реч, а да сложи край на война, лишила временно от работа хиляда и петстотин работници в Емпория, Западна Вирджиния. Профсъюзът бе наел „Ласитър Асошиитс“, за да разследва мениджмънта на компанията. Документите водеха от Западна Вирджиния, където бе заводът, към Швейцария. Дори само този факт бе изненадващ, но по-нататъшните разследвания бяха разкрили, че заводът тайно се притежава от холандски индустриалец — плейбой с десни убеждения, за когото най-голямото удоволствие бе да натрива носа на профсъюзите.

Секретариатът на Ланг — който в крайна сметка представяше интересите на банкови касиери, служители, аналитици, застрахователи и какви ли още не — нямаше нищо общо нито със стоманодобива, нито с леярите. Но в името на профсъюзната солидарност той бе поел риска да контактува с банкерите на милиардера, а опреше ли до банкери, Макс имаше голямо влияние. Така на въпросните банкери беше най-убедително обяснено, че счепкването с профсъюзите определено не е в полза на стратегическите им интереси.

Те се бяха вслушали в гласа на разума и в крайна сметка се бяха съгласили да сътрудничат. Патовата ситуация бе преодоляна. Работниците се върнаха на работа. Макс Ланг получи ореола на герой.

— Макс… обажда се Джо Ласитър.

— Джо, хей!

— Как я караш?

— Прекрасно. Нов случай? Като Рейвънсуд?

— Не.

— Е-е-е, това е лошо. Тогава им го начукахме здраво, помниш ли?

— Да.

— Искам да кажа, набутахме им го до кръста.

— Да, Макс, точно това направихме.

— Ама си го заслужаваше!

— Именно.

— Окей! Да го шибам! — Ласитър се засмя. Беше забравил склонността на Макс да говори като Ал Пачино в „Човека с белязаното лице“. — О, Джо — продължи Макс, смеейки се на спомена, — страхотно беше! Такъв хепиенд!

— Наистина.

— Значи, казваш…

— Имам нужда от услуга, Макс.

— Каквото поискаш.

— Не бързай, искам много. Така че можеш да ми откажеш.

— Искай де — изсумтя Макс.

— Не е за телефон.

— Окей.

— Да те попитам нещо: още ли използваш PGP?

— Докато не се появи нещо по-добро…

— Със същия ключ?

— Абсолютно.

— Тогава ще ти изпратя електронна поща. На стария адрес?

— Да, разбира се.

— Чудесно. А после… после можем да се срещнем в Женева.

— Wunderbar.

— Може би след ден-два. Ще ти се обадя предварително.

— Добре.

— И както ти казах, ако ти се струва, че не е съвсем редно да го искам от теб… За мен е важно, но…

— Ще ми изпратиш ли шибания файл?

— Ще ти го изпратя.

— Ами изпрати го тогава!

Когато свършиха разговора, Ласитър извади преносимия си компютър, отвори нов файл под името grimaldi и въведе кратък текст:

макс,

искам много, но… интересува ме историята на една сметка в клона на креди сюис на банхофщрасе, цюрих. реших, че някой от твоите хора може да надникне (!)… както и да е, сметката е на италианец. името му е франко грималди. номерът на сметката е q6784–319. особено ме интересува банковия превод от юли. сумата е $50 000 и искам да знам, кой я е изпратил.

джо

Ласитър записа файла и смени директориите, премествайки се в /n-cipher, pgp. Това беше версия на Pretty Good Privacy — мощна програма за зашифроване, използваща модерната напоследък технология с публични ключове, считана за неразбиваема. И дано наистина да беше такава. Защото онова, което той искаше от Макс Ланг, не беше просто престъпление. То по-скоро можеше да се окачестви като обявяване на война, понеже беше атака срещу швейцарската raison d’etre^[1]: банковата тайна. Дори само опитът от страна на Макс да обсъжда подобна възможност можеше да му коства работата, затова Ласитър зашифрова файла. Беше просто: отвори главния прозорец, щракна с мишката върху иконата с надпис Encrypt и избра файла grimaldi. На екрана се появи диалогов прозорец и Ласитър внимателно прегледа дългия списък, за да намери [email protected]. После избра с мишката електронния адрес на Макс Ланг, натисна клавиша Enter и в центъра на прозореца се появи мигащ надпис Working… Когато надписът изчезна, което означаваше, че файлът е кодиран, Ласитър се върна на предишното меню и щракна курсора върху опцията Settings. Онова, което се готвеше да направи, бе по-скоро, за да предпази Макс, като му попречи да дешифрира писмото и да запише съдържанието на открития текст във файл на диска си. Затова избра Advanced Options и маркира файла като „Eyes Only^[2]“. Което означаваше, че след като бъдеше разшифровано, съдържанието на електронната поща можеше само да се чете на екрана на монитора, но не и да се записва като файл на диска.

Взел съответните предпазни мерки, вече можеше да изпрати файла. Когато пристигнеше в Женева, отговорът щеше да го чака там. Или може би нямаше да го чака. Защото си бе позволил да поиска много, наистина твърде много.

 

 

На следващата сутрин Ласитър си поръча закуска в стаята и телефонира на Риордан.

— Не беше нужно да се притесняваш — отговори му детективът. — Новини? Как я караме? — Той изсумтя. — Нищо! Нула, ясно ли е. Единственото, което мога да ти кажа, е, че намериха колата на медицинската сестра в крайпътна канавка, северно от Хейгърстаун.

— А Грималди?

— Изчезнал. Цитирам ти думата от вестниците, която намирам за уместна. Пичът изчезва, окей? И можеш спокойно да го наречеш катастрофа, а още по-точно „шибана катастрофа“. Имаме полицай, убит при изпълнение на служебния си дълг — втори само за една седмица. Схващаш ли? Коледа е, а ние ходим по погребения. Две! Помисли си само: смела майка номер 1 тук, смела майка номер 2 някъде там, ридаеща млада вдовица с бебе сираче, а ние какво… търсим извършител с лице като свински гъз! — Изсумтя недоволно. — Само не се заблуждавай, че някой го е видял, защото никой не го е и зървал. — Риордан замълча, колкото да си поеме дъх. — Така че по-добре кажи как си ти? Ще ми оправиш ли настроението с някоя находка? И къде, по дяволите, си в крайна сметка?

— Швейцария.

— Аха!

— Току-що пристигнах тук… от Рим.

— Без майтап? И какво научи в Рим?

— Че… Грималди е изживял някакво религиозно просветление. Ликвидирал е собствеността си. И раздал парите за благотворителност.

— Кодошиш се, а?

— Не, говоря сериозно.

Настъпи дълго мълчание. Накрая Риордан въздъхна:

— „Просветление“, хвани ме за…

 

 

Цуоз беше красив изящен град, сгушен в планината. Солидни домове от шестнайсети век оформяха тесни улички. Къщите бяха боядисани в кремаво, охра или сиво и без изключение имаха масивни и красиво оформени дървени врати. По тротоарите гъмжеше от подчертано добре облечени хора, забързани в лекия дъждец.

Дори с подробна карта в ръцете му трябваше доста време, докато намери адреса, който изглеждаше само на десетина минути пеша от центъра. Все пак успя да се загуби на два пъти и се наложи да пита, използвайки бедния си немски речник. „Isch das der richtig wag to Ramistrasse?“.

Прекоси малък площад със строг квадратен фонтан — толкова различен от фонтаните в Рим. Единствената му украса бе статуята на изправена мечка с отсечена лапа — несъмнено фамилен герб на стар швейцарски род.

Накрая намери къщата — триетажна алпийска вила с месингова табелка на дървената врата, която спокойно можеше да бъде по-стара от Америка. На табелката пишеше:

Ласитър почука и зачака. Накрая в говорителя до него се чу глас:

— Was ist?

Идентифицира се и след малко му отвори мъж на средна възраст, който с цялото си същество излъчваше просперитет: умерено коремче, кашмирен пуловер и пантофи от овча кожа. Държеше очила и висока чаша червено вино. От вътре се чуваше оперна музика и се разнасяше миризмата на дим от истински дърва.

— Bitte?

Ласитър се поколеба. Историята, с която идваше, щеше да прозвучи чужда и неуместна пред лицето на този буржоазен комфорт: убийство, палеж, насилие в нощта…

— Говорите ли английски?

— Слабо.

— Защото моят немски…

— Да, да… кажете какво мога да направя за вас.

— Става дума за собственика на този дом… мистър Грималди.

По лицето на мъжа премина сянка на изненада, после той се усмихна и разтвори гостоприемно вратата:

— Влезте, моля. Сигурно сте премръзнали.

Ласитър му благодари и се представи, докато вървяха по коридора.

— Аз пък съм Еглоф — отговори мъжът и го въведе в огромна стая, където най-забележителното нещо бе масивната, зидана от каменни плочи камина. — Ще ми направите ли компания с чаша вино?

— Много сте любезен — прие предложението Ласитър и проследи с поглед своя домакин, който първо намали звука на Пучини, а после взе ръжена и разрови горящите цепеници в огнището.

— Опасявам се обаче, че бъркате с този дом. Мистър Грималди не е негов собственик вече от няколко години.

— Така ли?

— Да. Мога ли да попитам вие американец ли сте? Или канадец?

— Американец.

— Кажете ми честно, от къщата ли се интересувате… или от мистър Грималди?

— От Грималди.

— Разбирам… — Еглоф наля най-сетне предложената чаша вино и му я подаде. Погледът на Ласитър бе привлечен към отсрещната стена, където имаше топографска карта, изобразяваща планински район в страна без очертани граници. Еглоф проследи погледа му. — Можете ли да се досетите къде е това?

— Някъде в Русия… — сви рамене Ласитър. — Или Грузия.

— Босна. Бяхме доста активни там. С бежанците, имам предвид.

— „Бяхме“?

— Говоря за „Салве Каело^[3]“.

— Съжалявам, не разбирам — поклати глава Ласитър.

— Благотворителна организация. Вършим доста работа из Балканите.

— Хм… — Ласитър си спомни за паспорта на Грималди и за няколкото печата в него, отразяващи посещенията му в Белград и Загреб.

— Какво ви е известно за Босна, мистър Ласитър?

Ласитър направи безпомощен жест с ръце:

— Достатъчно, за да ми е ясно, че там е сложно.

— Не е сложно. Напротив, много е просто и аз мога да ви го обясня с две думи.

— Така ли? — усмихна се подканващо Ласитър.

Еглоф кимна.

— Ислямски империализъм. Онова, което имаме в Босна, е политически тумор, началото на нещо ужасно. Хм… Какво мислите?

— Че думите бяха повече от две.

Еглоф се засмя.

— Да, вярно, хванахте ме! Сега ми кажете какво разследвате…

— Убийство. Или по-точно убийства.

— О!… Мистър Ласитър, вие ми поднасяте изненада след изненада!

— Една жена и синът й бяха убити.

— Ясно. А хер Грималди?

— Той е убиецът.

— А… — изрече Еглоф, замълча, кръстоса крака и отпи глътка вино. — Не мисля.

Ласитър сви рамене.

— Значи бъркате.

— Добре… щом сте толкова сигурен. Но какво се надявате да научите тук?

— Защо… защо го е направил.

Еглоф цъкна съчувствено няколко пъти с език и въздъхна.

— Били сте целия този път от Америка чак дотук? За да видите една стара къща?

— Бях вече в Рим. Знаех, че той притежава къща и тук, така че…

— Да… Добре… Къщата. Както споменах, тя наистина е била негова… някога. Преди години.

— Значи го познавате?

— О, да! — Нова глътка вино.

— И какви са ви впечатленията?

Разнесе се дрезгав звук. До този момент Ласитър не бе обърнал внимание на кутийката върху масата. Беше някакво средство за комуникация. Кати имаше подобно нещо. Носеше го със себе си из къщата, когато Брендън заспеше, за да може да го чуе, ако се събуди и се разплаче.

— Жена ми — обясни Еглоф. — Тя е тежко болна.

— Съжалявам.

— Няма да се бавя. Налейте си… — Направи жест към бутилката на масата и стана.

Когато Еглоф излезе, Ласитър разгледа акварелите по стените. Бяха необичайни религиозни илюстрации. „Благовещението“ например бе представено като момиче в басмена нощница, коленичило до леглото си в момент, когато от екрана на телевизора излита мускулест ангел. „Тайната вечеря“ бе на голяма маса в някакво кафене. „Савел на път за Дамаск“ беше мъж с раница, поел по шосе, по което летяха коли, а върху главата му струеше трепкаща светлина, сякаш минаваше под водопад. След няколко минути се чу шляпането на пантофите от овча кожа.

— Удивителни са — призна Ласитър, без да скрива какво го бе заинтригувало.

— Благодаря. Рисувани са от жена ми — отговори Еглоф, отпусна се в креслото и смени темата: — Ставаше дума за вашия мистър Грималди… Когато видях къщата, първата ми мисъл бе „евробоклук“. Всичко в кожа и хром. Черна кожа, отбележете! Можете ли да си представите — във вила като тази! После се срещнах с него и… хм, той се оказа доста по-различен от онова, което си бях представял. Беше облечен съвсем скромно. Беше тих и сдържан. Беше… джентълмен.

— И… предложи ли ви добра цена?

Еглоф се поколеба за миг, после отговори:

— Да… цената беше висока, но справедлива.

— Каза ли ви защо иска да я продаде?

Еглоф сви рамене с безразличие:

— Останах с впечатлението, че има финансови проблеми.

— Така ли? Защото на мен пък ми казаха, че дал всичките си пари за благотворителност.

— О…! Кой ви каза това?

— Сестра му.

— Аха… — измънка Еглоф, който за пръв път изглеждаше извън равновесие.

— Може би вашата организация… Не споменахте ли, че и тя е благотворителна?

Изведнъж Еглоф плесна с ръце и стана. На устните му се появи усмивка на съжаление:

— Е, беше ми много интересно, но… чака ме работа. — С тези думи прихвана Ласитър подръка и го съпроводи до вратата, където се сбогуваха. — Може би, ако… ми оставите визитката си… в случай, че се сетя за нещо…

— Разбира се! — Ласитър извади картичка от вътрешния си джоб.

Еглоф бегло я погледна.

— И докога сте в Швейцария, мистър Ласитър…?

— Отивам сега в „Бю Риваж“, Женева.

— Много добре. А после?

— Обратно във Вашингтон. — Ласитър осъзна, че почти със сигурност лъже.

Еглоф любезно се усмихна. Отвори вратата и двамата отново си стиснаха ръцете. Ласитър излезе в студа и вдигна яката на палтото си.

Еглоф махна вяло с ръка:

— Чао!

Вратата се затвори и Ласитър остана сам на предните стъпала. Постоя така, загледан в месинговата табелка, мъчейки се да запомни необичайните имена. Salve Caelo. Services des Catholiques Nord. Gemeinde Pius VI. Когато се обърна да си върви, погледът му мина през вратата и му се стори, че светлата точка в шпионката примигна. Като ястребово око. Или бухалско.

Разбира се, това е само игра на въображението, съзнаваше той. Защото, ако го наблюдаваше граблива птица, то тя се казваше Еглоф.

 

 

Всъщност, както и бе казал, в намеренията му наистина влизаше да се прибере още същата нощ в Женева. Имаше дори билет — благодарение на портиера в Цюрих — за влака през Шур.

Излезе на ветровития перон, провери разписанието и се съсредоточи върху малката, но ясна карта. Тогава размисли. Нямаше бърза работа в Женева, но пък можеше да свърши още нещо тук. Затова излезе от гарата и си нае стая в малкия хотел от другата страна на улицата.

Разговорът с Еглоф го бе обезпокоил. Като се изключеше странната история с „ислямския империализъм“, този човек не му бе задал нито един въпрос относно убийството на сестра му. Което, само по себе си, бе странно. Личният му опит досега показваше, че хората рядко сдържат любопитството си, когато станеше дума за убийство. Въпросите, които Еглоф бе задал, бяха обаче свързани все с плановете му за пътуване и хотелите, в които смяташе да отседне.

Но не беше само това, разсъждаваше Ласитър, загледан през прозореца на хотелската си стая към гарата отсреща. Срещата му с Еглоф бе изтъкана от случайности, а съвпаденията винаги го безпокояха.

Все пак се налагаше да си признае, че въпросните случайности не бяха кой знае какво. Еглоф имаше нещо общо с религиозните благотворителни организации, както и Грималди, макар и само в ролята на дарител. Една от организациите на Еглоф беше развивала дейност на Балканите, но и Грималди, ако се вярваше на паспорта му, също бе ходил там. На подобни съвпадения не биваше да се обръща прекалено сериозно внимание. Много хора даваха пари на фондации, действащи в Босна. Това, че Еглоф и Грималди имаха нещо общо по тази линия, не бе чак толкова странно. Много по-интересна, мислеше си Ласитър, бе историята с къщата. Беше ли тя продадена, както твърдеше Еглоф, или бе дарена, както бе разкрила Анджела? Иначе казано, беше ли излъгал Еглоф? Въпросът изглеждаше важен и макар останалите неща да тънеха в съмнения и неяснота, това поне бе нещо, което Ласитър можеше да установи със сигурност. И най-лесно бе да го направи, докато все още се намираше в кантоналната столица Шур.

На сутринта попита служителя на рецепцията как да намери handelsregister. Управлението беше само през няколко преки и когато се озова там, той обясни на служителя, че се интересува от конкретна недвижима собственост в Цуоз. Човекът кимна енергично, отиде в съседната стая и се върна след няколко минути със стара книга с размерите на географски атлас и подвързия от марокен. Ласитър откри хронологически списък на всички сделки с недвижима собственост, ставали в Цуоз от 1917-та година насам. Съдейки по почерците, списъкът бе съставен от поне дузина грижливи ръце, които бяха използвали все синьо мастило. Запрелиства страниците една по една, докато намери записа за Хайлещрасе 49.

Дневникът бе съхранил за поколенията продажбата на къщата на „Салве Каело“ през 1991-та. Цената бе… един швейцарски франк или по-малко от един долар. Веднага отдолу се виждаха подписите на Франко Грималди (итал.) и Гюнтер Еглоф. Седнал в handelsregister и разтворил дневника пред себе си, Ласитър проследи с показалец подписа на Грималди и се запита защо ли го бе излъгал Еглоф.

 

 

Експресът се носеше през местности, достойни за пощенски картички. Накрая спря на гарата в Женева с тихо съскане на спирачките. Ласитър имаше на разположение половин час и го използва, за да си намери хотел… различен от „Бю Риваж“. После тръгна към „Ла Перл“, където намери Макс да го чака сам на маса с изглед към езерото.

Макс много приличаше на едно от плюшените тролчета, които Кати бе събирала като малка. Имаше същите трапчинки, същото бузесто лице, същото тумбесто тяло и дори същата оранжева коса. Изглеждаше като елф или поне като помощник на Дядо Коледа. Когато седнаха, американецът се попита дали краката на събеседника му докосват пода.

За дребния си ръст Макс имаше невероятен апетит и не след дълго Ласитър смаян наблюдаваше как неговия приятел с ентусиазъм боде в двойната порция карпачио.

— Казват, че съм имал обмяната на колибри — отбеляза Макс.

— Много ли време прекарваш в реене из въздуха? — пошегува се Ласитър.

Макс намигна, дъвчейки енергично.

— Май точно това правя: рея се над едно място! — Изкиска се, искрено развеселен. — Както сам знаеш, това са златните години на капитализма. Бизнесът процъфтява. Би следвало да са нужни все повече и повече банкови служители и касиерите да не достигат. Само че няма такъв филм. Навряха шибаните банкомати по места, където преди време нямаше дори телефон. Има ги на остров Целебес… Боже мой, дори в Пном Пен, където допреди две години нямаше пукната банка! Едно време се събираха такси за използването на банкомати, сега се вземат комисионни за работа с човешки същества! Скоро всички касиери ще останат без работа. Аз самият ще излетя на улицата! И тогава, питам аз, кой ще има пари да си отвори сметка? Ще дойде ред и на банките да изчезнат! Което ще означава край на света. Казвам ти, Джо, този свят не е за мекушавите. Той е за хора, които могат да смятат. Едва ли може да се случи нещо по-трагично от това!

Сервитьорът отсервира ордьоврите и докато изпълняваше ритуала по фламбирането на максовия „Стек Диана“, самият Макс зарови из дипломатическото си куфарче, за да плъзне после един тъничък плик по покривката на масата. Беше яркочервен с бели букви, очертаващи кръста на швейцарския национален флаг. На него пишеше:

Сигурност

секретност

и доверие във вашата

лична

швейцарска

сметка

Седнал срещу него, Макс го наблюдаваше с пламнало лице, доволен от собствената си шега.

 

 

Движението по сметката бе разпечатано на безконечна перфорирана хартия за принтер и когато най-сетне остана сам в хотелската си стая, Ласитър потъна в документа. Тук-там Макс бе маркирал по-интересните моменти със звездичка и бе правил коментари.

Грималди притежаваше сметката от десетина години и през това време бе внасял и теглил само невпечатляващи суми. Преглеждайки записите, Ласитър лесно можа да идентифицира купуванията на апартаментите в Рим, на къщата в Цуоз и на колите. През пролетта на 1991-ва обаче схемата се бе променила. В няколко последователни дни на април по сметката на Грималди бяха постъпили преводи от Банко ди Лацио в Рим. Звездичката на Макс уточняваше, че става дума за сделки с недвижима собственост — очевидно продажбата на апартаментите. В този момент балансът по сметката на Грималди бе набъбнал до почти два милиона швейцарски франка. Два дни по-късно обаче сметката бе пресушена с няколко чека, за да останат точно хиляда швейцарски франка. Три от чековете бяха за сравнително малки суми: SF10 000 на името на фондация „Покрив за всички“, управлявана от Капела Чечилия, SF5 000 на името на Африканския национален конгрес и SF5 000 на образователната фондация „Йозкади“.

Четвъртият чек обаче бе на името на „Умбра Домини“, С.А. (Неапол), и той бе за всичко останало: 1 842 300 швейцарски франка.

Ласитър гледаше разпечатката и се мъчеше да разбере смисъла. Двата най-малки чека бяха жестове към АНК и Баската освободителна организация. „Покрив за всички“ сигурно си беше тъкмо това, така както се казва в поговорката „Понякога пурата си е просто пура“. Но после… тристакилограмова горила! Чек за почти два милиона долара!

Ласитър се намръщи. Латинският му беше на нивото на една-единствена година затъпяващи уроци в „Сейнт Олбънс“. Девети клас. Все пак обаче знаеше какво означава „Умбра Домини“: Сянката на Бога. И тогава изведнъж се сети къде е виждал вече тези думи: на корицата на брошурата в монашеската килия на Грималди на Виа Дженова.