Джон Кейс
Сянката на Бога (31)

31.

Ласитър бе изгубил дар слово. „Всички са мъртви…“

Това е краят, реши той. Няма какво повече да се направи и никога не е имало смисъл да се започва каквото и да е.

Регистрационната книга на пансиона и съставеният благодарение на нея списък му бяха дали надеждата, че някои от жените и децата са още живи. Ако това се бе оказало истина, разследването му можеше да изиграе по-висша роля, отколкото да послужи като средство за отмъщение или — още по-зле — да задоволи само любопитството му. Защото, ако имаше оцелели, той можеше да ги спаси. А те на свой ред щяха да му се отплатят, като му помогнат да разбере защо са били убити Кати и Брендън.

Само че сега… сега, след като нямаше живи… Осъзнаването на този факт го правеше напълно безпомощен.

Истината е, че всъщност всички ние сме безпомощни същества, подвластни на прищевките на съдбата, мислеше си Ласитър. Катастрофират коли, самолети се разбиват, болестите се разпространяват, невинни хора загиват при престрелки, които изобщо нямат отношение към тях. Сякаш сме опитни животни в нечия лаборатория. Сигурно затова хората се молят, вземат витамини и се прекръстват. Затова чукат на дърво и пишат писма до редактора. Всичко е начин да се поддържа илюзията, че животът е справедлив или дори да не е справедлив, има начин да се оцелее, стига да защитиш добре себе си и близките си. Например с подходящ амулет. Само дето витамините не помагат, писмата остават непрочетени и изглежда Никой не слуша молитвите ни.

Но защо Кати? И защо Брендън? А защо не?

— Ъ-ъ… Джо? — Фреди го гледаше обезпокоено. — Добре ли си?

— Да. Извинявам се. Бях… как да кажа… изненадан.

— Разбрах. Добре, както ти казах, аз общо взето приключих със списъка…

Ласитър вдигна ръка:

— Чакай малко… Какво означава това „общо взето“? Приключил ли си, или не си?

— Има само една, която не успях да издиря. Засега. По тази причина не мога да съм сигурен, че и тя е мъртва, но…

— Как се казва?

— Мари Уилямс. От Минеаполис.

Ласитър помълча.

— Колко задълба?

Фреди сви рамене.

— Не съм се престаравал. Направих, каквото и за останалите.

— Тоест?

Фреди извади от куфарчето си една папка и я плъзна по бюрото.

— Тук има доклад за всяка една. Джоди пое половината, другата половина взех аз, два случая прехвърлихме на подизпълнители. Рутинна работа, поне в по-голямата си част. Нали разбираш, не беше като да търсим Унабомбер. Най-основните неща.

— Например?

— Ами… започвахме с обаждане на телефонния номер, ако имаше такъв. Ако нямаше, използвахме адреса, за да го научим от „Крис-крос“. Повечето от номерата вече бяха закрити, но в един-два случая на тях се обади съпруг. След това говорехме със съседите. Имаме CD ROM-ове с данните от последните осем години. Знаеш как е: въвеждаш адреса и получаваш съседите от двете страни на къщата, отсреща и така нататък. Та, обаждахме им се и те ни разказваха какво се е случило. Една и съща история с малки вариации: майката и детето са убити, понякога цялото семейство; умишлен палеж.

— И винаги е имало деца?

— Момчета. Винаги са били момчета и нито едно не е било на повече от четири години.

— А Токио, Рабат… и тях ли издирихте?

— Това са случаите, които възложихме на подизпълнители, но съдбата им е същата.

— Искам да съм сигурен. В каква степен това е потвърдено? И каква част от него е само…?

— Приказки?

— Да-а…

— Няма приказки! Зад всеки нещастен случай стои дата, проверена в местните вестници. Разговаряхме със застрахователи, проверявахме в архивите на пожарните, свързвахме се с погребалните бюра… Всички са мъртви.

— Освен… Как й беше името…

— Да, освен нея. Може би…

Ласитър отвори папката и погледна досиетата. Нямаше нито едно, по-дълго от страница:

Хелън Франк

302 23 Бьорке,

Жастерхойд, Швеция

Род.: 11 август 1953, Поч.: 3 септември 1995

 

Август Франк

същият адрес

Род.: 29 май 1993, Поч.: 3 септември 1995

 

Причина за смъртта: Задушаване с дим

1. Национален архив (№001987/8) Стокхолм

2. Анели Янсен от Вастерхойд

033–107003 (съсед)

3. Мей Кристиянсон от Стокхолм

031–457911 (майка/баба на починалите)

 

Следовател: Фредрик Келгрен

Агенция: Ойгон Фьорксиктиг

Стокхолм, Швеция

031–997–444

3 февруари 1996

Ласитър прелисти досиетата, докато не попадна на:

Мари А. Уилямс

9201 Сейнт Пол Булевард №912

Минеаполис, Минесота

Тел.: 612–453–2735 (до 09–09–91)

— Какво научихте за тази, която не успяхте да издирите?

— Тя беше мой случай — уточни Фреди. — Да видим сега… Позвъних на телефона… без отговор. — Вдигна пръст. — Момент, не беше така — получих факс сигнал. Набирах го двайсетина пъти. Накрая някой вдигна слушалката и ми каза: „Това е факс номер“. Само че не на мен тия! „Не затваряйте, моля ви“, казвам. Но после се разбра, че това е някакъв застрахователен агент, който имал този номер от две години.

— Искаш да кажеш, че се е преместила преди две години?

— Да, повече от две години. Проверих адреса в „Крис-Крос“ и се оказа, че на него има над двеста номера.

— Значи е жилищен блок.

— Точно така, „Фонтаните“ или нещо подобно. Както и да е, намерих телефона на домоуправителя и той провери апартамента. Според него Мари Уилямс е живяла там около две години. Напуснала през 91-ва. Не е оставила адрес, на който да й доставят пощата. Всъщност човекът ми каза, че дори не е изтеглила предплатата за апартамента, значи е напуснала набързо.

— Спомни ли си я?

— Не, бил нов. Както и съседите.

— Това ли е всичко?

— Да. Искам да кажа… Тя беше втората в моя списък. Джоди току-що бе започнала с нейния. Още нямахме никаква реакция от наетите подизпълнители в чужбина. В началото все още допусках, че някои от тях… все ще вдигнат телефоните, нали ме разбираш? Така че не проявих голяма настойчивост. Искам да кажа, че дори не проверих кредитните им карти… — Фреди поспря, помисли и попита: — Искаш ли да го направя?

Ласитър не отговори веднага. Стана и отиде до камината.

— Не, Фреди — каза той накрая. — Свършил си добра работа. Когато говорихме, предполагах, че ще ти отнеме поне две седмици.

— Честно да ти кажа и аз се изненадах. Но ако се замислиш… повечето от тези жени са били на по четиридесет-четиридесет и пет години. Всички са били добре материално, плащали са си редовно сметките. Повечето — омъжени. Стабилни хора. Знаеш ли, ако избереш произволно десетина души… Ами, няма да повярваш, но една трета от тях са малко трудни за откриване. Преместват се, женят се, съпругът намира работа на друго място. А тези жени бяха толкова лесни. Образцови граждани. Много следи, за които да се захванеш…

— С изключение на Уилямс.

— Да — съгласи се Фреди, — с изключение на нея.

Ласитър взе ръжена и си поигра с него, докато в огнището се разхвърчаха искри.

— Добре — реши накрая той, — аз поемам оттук.

— Предполагах, че ще поискаш — обади се Фреди, — но…

— Какво?

— Не залагай много на по-различен изход, защото онзи, който се е захванал с тях, е доста… прилежен. Нали разбираш… Защо ли точно тя е оцеляла?

Ласитър сви рамене, с което искаше да каже: „А защо не?“.

 

 

Прекара известно време в сверяване на рождените дати в досиетата с датите от книгата за регистриране. Получи се, както беше очаквал. Всички деца са били заченати в клиниката на доктор Барези. Мари Уилямс е била в четвъртия месец от бременността, когато е напуснала апартамента си в Минеаполис.

Отново разрови огъня в камината и погледна през прозореца. Улиците бяха почти непроходими след четвъртия обилен снеговалеж за сезона. Беше изминала само седмица от последния и още нищо не бе започнало да се топи заради рекордно ниските за окръг Колумбия температури. Под минус петнайсет градуса нощ след нощ. Заледените могили покрай тротоарите маркираха затрупаните коли. Точно в момента един собственик беше навън и забиваше американското флагче на върха на снежната купчина. После изписа върху снега със спрей: „КОЛА“. Накрая се отдалечи, доволен, че е направил, каквото може, за да попречи на почистващите машини, ако изобщо някога минеха оттук, да смачкат колата му. Управата на окръга беше закъсала с бюджета и половината снегорини чакаха ремонт, който така и не идваше. Затова булевардите се бяха стеснили до улички, а тротоарите — до отъпкани снежни пътеки.

Целият град има нужда от ангиопластика^[1], мислеше си Ласитър, докато гледаше през прозореца как отново започва да вали.

Интеркомът позвъни.

— Детектив Риордан — съобщи Виктория с мелодичния си глас. — На линия едно.

Готвеше се да й каже, че го няма, но после размисли.

— Дай ми го.

— Е? — започна без предисловие Риордан. — Обади ли се на Конуей?

— Да — въздъхна Ласитър, — точно се готвех да му позвъня.

— Държиш се глупаво… След онова, което ти се е случило в Италия…

— Бях зает.

— Не ми ги разправяй тия. Грималди е на свобода… и никой няма представа какво е намислил. Ти трябва да… Виж, направи ми услуга! Не ме карай да ти пращам двама, които ще ти отровят живота, Джо… защото ще го направя, ако трябва. В твой интерес е сам да се погрижиш за сигурността си. Ти поне можеш да си го позволиш.

— Добре де, ще се обадя.

— Обещаваш ли? Кълна се в Бога, ще звънна на Тери и ще проверя.

— Обещавам.

— Хубаво — и Ласитър чу как Риордан въздъхва с облекчение. — Това е добре.

— Някакви новини?

— За Грималди? — Детективът издаде пренебрежителен звук. — Нищо. Нула… Този човек е истински Худини.

— Е, не съвсем — все пак са му помогнали.

— Да — съгласи се Риордан, — разпитваме я.

— Не, нямах предвид сестрата. Говоря за наблюдението.

— Какво да ти кажа… Драбовски е нещастник. Очевидно.

— Сигурен ли си в това?

Риордан помълча и после попита:

— Ти какво… Да не фантазираш, че Бюрото му е помогнало?

— Не знам какво да мисля — призна Ласитър. — Но… по-добре да оставим това. Щом ти нямаш новини за мен, тогава аз имам за теб.

— Какво?

— Говоря за списъка, който ти дадох. Нали помниш — от регистрационната книга?

— А, да! Със жените, дето са ходили в клиниката на онзи… Какъв беше? Почнахме работа по него.

— Можете да си я спестите.

— Защо?

Ласитър погледна пак през прозореца. Снеговалежът се засилваше.

— Те са мъртви.

— Кои са мъртви?

— Жените… и децата.

Последва пауза.

— Всички?…

— Вероятно. Има само една, която засега не можем да издирим. Мари Уилямс, Мари А. Уилямс.

— Ще видя какво можем да направим по въпроса — обеща Риордан, — но… почакай секунда! — Някой закрещя на испански, друг му отговори. Ласитър чу как Риордан закрива с ръка микрофона и изревава на свой ред с всички сили: „Ей, я си затворете устата, да ви го начукам!“ Настъпи мигновена тишина. След секунда отново прозвуча гласът на детектива: — Дръж ме в течение, окей?

— Както пожелаеш, Джим.

— И се обади на Тери Конуей!

— Добре.

Риордан замълча и когато проговори, гласът му беше твърд и безкомпромисен:

— Нека те попитам нещо…

— Какво?

— Ти си мислиш, че всичко е свършило, така ли? Всички са мъртви, с изключение на онази, дето ми каза името й, която най-вероятно също е мъртва. Значи толкоз. Последна спирка. Прав ли съм? — Въпросът му бе риторичен. — Прав съм, естествено. Но нека ти кажа нещо. Никой от нас няма грам представа за какво е цялата шибана работа, нали така? Следователно ние не можем да сме сигурни, че това е краят, само те го знаят.

— Ще се обадя на Тери.

— Направи го — с по-спокоен глас каза Риордан и затвори.

 

 

Но той не се обади на Тери. Поне не веднага.

Вместо това прелисти ролодекса на бюрото си и намери картичката на любимия си информационен брокер — фирмата във Флорида.

— „Услуги“ — отговори женски глас още на първия сигнал. Това беше едно от нещата, които му харесваха в тази фирма. Бяха ефикасни, работеха бързо, съблюдаваха строга дискретност. И никога не те караха да оставяш съобщение на гласовата им поща.

— Джо Ласитър от „Ласитър Асошиитс“. Имаме при вас текуща сметка — и той издиктува номера й.

— Какво можем да направим за вас?

— Искам доклад за кредитната история на Мари А. Уилямс, последен известен адрес в Минеаполис. — Даде адреса и попита: — Колко назад можете да се върнете?

— Колкото можете да си позволите да платите — последва незабавен отговор. — Помните ли Брайди Мърфи?

 

 

„Гейтуей Секюрити“ беше собственост на симпатичен млад мъж на име Тери Конуей, бивш защитник от Националната футболна лига, но също така с диплома на правист и глава на бизнесмен. Тери вече правеше повече пари, отколкото някога бе направил във футбола, което беше отличен атестат.

„Гейтуей“ си бе намерила уютна ниша в сферата на безопасността, като осигуряваше бодигардове за богати, за известни и за скандално известни, за дипломати, политици, знаменитости, мениджъри, техните семействата и тяхната собственост. Не беше конкуренция на „Уакенхът“ или някоя от компаниите, които предлагаха възможност да си наемеш действащ полицай, но беше специализирана в охраната на изпълнителни директори на преуспяващи фирми. При Тери имаше само професионалисти, никога портиери в баровете.

Ласитър обаче се отвращаваше от мисълта да си наеме бодигард, което означаваше да се постави доброволно под наблюдение и да плати прескъпо за това някой да си вре носа в личните му дела. А че щеше да има работа с досадник, бе извън съмнение, защото на тези хора се плащаше именно за да се превърнат в нечия сянка — с кодовите думи, мобилните телефони и вечното си присъствие.

Знаеше го, защото беше осигурявал точно такава охрана за няколко свои клиенти. Първоначално хората бяха благодарни на усещането за безопасност и естествено, бяха поласкани да бъдат постоянен център на нечие внимание. Но след известно време започваха да се оплакват. А после да се молят: „Ама необходимо ли е всичко това? Колко още ще продължи?“.

Накрая все пак звънна с неудоволствие и когато лично Тери отговори на обаждането му, се опита да му обясни накратко:

— Имам един изпълнителен директор във Вашингтон — цивилно лице, без семейство, на трийсет и пет…

— Държавен служител?

— Не. Както и да е, наскоро е имало доста сериозни заплахи срещу живота му…

— Като?

— Стреляли са по него.

— Значи наистина са сериозни.

— Така че сметнахме за добре…

— Кой е клиентът? — прекъсна увъртанията му Тери.

— Аз.

Дълго мълчание. Накрая Тери проговори:

— Е, това вече са лоши новини — убият ли те, губя един от най-добрите си клиенти. — Отново замълча. — Ето какво — каза след малко той, — пращам ти Бък. Той е от дискретните, ще ти хареса.

— Това Бък Долара ли е, или Бък Елена^[2]?

— Много смешно. Ще дойде в офиса ти към шест, а дотогава ще изпратим и някой у дома ти, за да огледа. Междувременно, мисля, че е добре да преспиш поне тази нощ в хотел. С Бък, естествено.

Ласитър си промърмори нещо, след което каза:

— Добре, да се надяваме, че ще ми хареса.

Тъкмо свърши разговора и факсът забръмча. Ласитър отиде да види какво получава. Първо излезе знакът на „Услуги“. Следваше заглавие: „Уилямс, Мари А.“ С възхищение видя, че това е докладът за кредитната история, който бе поискал, и че включва както рождената й дата (8 март 1962), така и номера на социалната й осигуровка.

С името, адреса, рождената дата и номера на социалната осигуровка той можеше да получи достъп до банкови сметки, медицински картони, договори за ипотека, данъчна документация… Дори само номерът на социалната осигуровка бе ключ за много информация. Първите три цифри казваха къде е роден притежателят, което на свой ред можеше да му помогне в издирването.

Издърпа „Открити източници“ от лавицата и намери главата за структурата на номера. Там имаше таблица, в която срещу числото 146 стоеше щата Мейн. Прибра книгата и съсредоточи вниманието си върху съдържанието на отчета. Веднага забеляза няколко странни неща.

Първо, кредитната й история бе безукорна: нямаше нито забавяния на плащанията, нито чекове без покритие. Нито един случай. Това само по себе си бе необикновено, но още по-странно бе, че кредитната й история започваше от 1989-та година. Това означаваше — ако рождената й дата бе правилна, — че Мари бе плащала в брой до двайсет и шест годишна възраст, когато „Американ Експрес“ й бе издала „платинена карта“. Имаше и две визи, издадени горе-долу по същото време — и двете с огромен кредитен лимит.

Как е възможно това, питаше се Ласитър. Откъде се бе появила тази жена?

И къде бе изчезнала? Валидността на кредитните карти бе изтекла през 1991-ва, след което банковите й сметки бяха закрити по едно и също време. И оттогава досега нищо. Никакви ипотеки, никакви гаранции с имущество срещу банкови заеми… Просто беше изчезнала.

Но това не бе всичко. Отчетите по кредитната история винаги включваха и списък на исканията за проверка на кредитната история. Ако желаеш да наемеш апартамент например, собственикът може да поиска кредитна проверка и тогава тази заявка ще бъде включена в следващите отчети. Същото става и ако поискаш да си откриеш текуща сметка в „Мейси“, да си купиш кола (без да плащаш с налични) или ако кандидатстваш за работа — във всички подобни случаи се прави кредитна проверка и сведението за нея се включва в следващите отчети. Така и собственото му запитване, направено, естествено, от името на „Услуги“, вече бе станало част от кредитната история — това се правеше автоматично.

Но, с едно-единствено изключение, никой не бе проверявал кредитната история на Мари А. Уилямс от 1991-ва година насам, което означаваше, че тя бе изчезнала от икономиката на страната. Не че не беше възможно, обаче изглеждаше малко вероятно: дори банкрутиралите компании правеха какво ли не, само и само да се снабдят с кредитни карти, като плащаха по депозити, за да намалят бъдещите искове срещу тях. В противен случай не можеха да наемат кола, да направят резервация или да осребрят чек.

Каквато и да бе истината, отчетът не даваше представа за нея.

Изключението във всичко това бе запитването за кредитната история, направено на 19 октомври 1995-та година… две седмици преди да бъдат убити Кати и Брендън.

Според отчета запитването беше направено в Чикаго от фирмата „Обединени национални продукти“, която — съдейки по безсмисленото й име — сигурно също бе информационен брокер.

Нямаше връзка, разбира се, но беше странно. Ако бе имало серия от запитвания, Ласитър щеше да предположи, че Мари А. Уилямс се опитва да се върне към нормалния си начин на живот след дълъг престой в чужбина например. Но случаят не беше такъв. Нямаше серия, а само едно запитване. И нищо повече чак до намесата на Ласитър.

Сложи отчета настрани и позвъни на Джуди.

— Какво? — изкрещя тя.

— Ъ-ъ… Джо Ласитър се обажда. Вече не съм ли собственик на фирмата?

Джуди се изкиска.

— Извинявай, Джо, но при мен е пожар. „Какво бих могла да сторя за вас?“ — и тя отново се засмя. — Хайде, казвай! Не ме бави.

— Имаме ли човек в Минеаполис?

— Естествено, че имаме. Случаят Коулс. Не помниш ли? Едно момче тогава направи маратонска обиколка. Джордж някакъв… Или Джери? — Ласитър си спомняше случая, но не помнеше подизпълнителя. Джуди вече проверяваше в компютъра си. — А-а… Гари, Гари Стойкович, „Туин ситис рисърч“ — издиктува му набързо телефонния номер и затвори.

 

 

С такова име и с база в такъв град… Гласът на Гари Стойкович обаче го изненада.

— Добър ден — изгърмя той в слушалката. — „Туин ситис рисърч“. — Имаше мрачен басов тембър като Фетс Домино, който беше невъзможно да бъде сбъркан с никого, толкова афроамерикански звучеше. — Говорите с Гари.

— Джо Ласитър се обажда… работили сте за нас преди време…

Последва смях в долната част на гласовия диапазон.

— Разбира се, разбира се. Доста работа, доколкото си спомням. За мис Джуди Рифкин.

— Именно.

— Какво мога да направя сега за вас, мистър Джоузеф Ласитър? Трябва ли да разбирам, че вие сте големият бос… или съм жертва на невероятно съвпадение на имената?

— Не, аз съм босът.

Стойкович пак се засмя и смехът му отекна като гръмотевица.

— Ами тогава… слушам ви.

— Издирвам жена, която е живяла в Минеаполис… през 1991-ва — и той издиктува подробностите.

— Имам въпрос — каза накрая Стойкович. — Тази Мари Уилямс… преместила ли се е, или е „изчезнала“? И ако е изчезнала, крие ли се?

Ласитър се замисли. Въпросът беше много уместен.

— Не знам — призна накрая той.

— Защото разликата между едното и другото, що се отнася до разноски, е драстична.

— Осъзнавам това, но… мистър Стойкович? Мисля, че най-важно е да разберете дали мис Уилямс е мъртва.

— О…

Ласитър обеща да изпрати отчета по кредитната история и го информира за досега предприетите от Фреди стъпки. Стойкович каза, че ще провери в базата данни за притежавани коли и шофьорски нарушения, във вестниците и в съда.

— Още нещо — сети се накрая Ласитър, — мисля, че може да е била бременна. Всъщност знам със сигурност, че е била. В четвъртия месец към момента на изчезването й.

— Това може да ми бъде полезно — благодари Стойкович. — Нещо друго, за което да се сещате?

— В момента не.

— Тогава започвам — бодро заяви Стойкович.

 

 

Ласитър тъкмо преглеждаше черновите на договорите за продажбата на „Ласитър Асошиитс“, когато Виктория му съобщи, че някоя си Дева Колинс иска да го види. От отдел „Проучване“.

— Пусни я.

Дева Колинс беше млада и неспокойна. Тя приглади назад дългата си черна коса и свали очилата си. После застана мирно, държейки наръч документи. Каза й да седне и тя се подчини.

— Това е първоначалният материал — започна Дева, — във вида, в който е изтеглен от интерактивните служби.

— За какъв материал говорим?

Невинният му въпрос я изненада и някак притесни. Дева бутна обратно очилата си и това сякаш й възвърна увереността.

— Мммм… за италианския доктор: Игнацио Барези.

— Изглежда доста сте намерили за него.

— О… това са главно вторични източници… позовавания на трудовете му от други учени и изследователски институти. Прегледах ги, за да отсея излишното. Втората половина на материала, от жълтите листа надолу, са, общо взето, не много важни цитирания: упоменавания само на името му или на някоя негова публикация. Разпечатах ги, защото помислих… Не знам… За всеки случай. Ако решите да се свържете с автора или нещо такова.

— А публикациите на самия Барези?

— О, това ще отнеме доста време, макар че вече съм открила повечето от тях. — Дева се поколеба. — Всъщност не лично аз, а всички ние. Някои от публикациите му могат да се намерят в сборници на различни университети, но не е толкова просто, понеже е работил в две съвършено различни области. Името му ми беше познато.

— Така ли?

Тя се изчерви.

— Говоря за научната му дейност като теолог. Аз съм завършила сравнителна история на религиите и знам, че името му се среща в едва ли не всяка бележка под линия.

— Това е чудесно и би трябвало да подпомогне работата ви — искаше му се да я окуражи, но думите му изглежда само я притесниха допълнително.

— Може би донякъде — с неудоволствие призна тя. — Поне знам къде са главните сборници. Но генетиката е проблем. Трябва да се обърнем към Джорджтаун за помощ.

— Добре.

Лицето и започна да просветва. Отново свали очилата си.

— Както и да е, по-голямата част от работите и статиите му можем да получим по линия на междубиблиотечния обмен. Работата е там, че всичко ще трябва да се анотира… освен ако не държите да бъде преведено.

— Колко ще отнеме това?

Тя поклати неуверено глава:

— Анотациите… Не знам. Но преводите със сигурност ще отнемат цяла вечност. Нали разбирате, това не е като да превеждаш разкази. Това е сериозна наука.

— А книгата му?

— Има я в няколко университетски библиотеки, но до момента съм намерила само италианското издание. Знае се, че е публикувана и на английски, но се оказва адски трудно да се доберем до екземпляр. Ще продължа да опитвам и ако успея да я намеря, може би ще се добера и до анотация.

Ласитър погледна купа на бюрото си.

— Ами добре. Благодаря, Дева. Струва ми се, че сте свършили страхотна работа — стана и й стисна ръката.

Момичето отново пламна.

 

 

Ласитър взе първия документ от купа и го прегледа. Беше статия, публикувана в „Журнал за молекулярна биология“. Автор — някой си Уолтър Фийлдс, доктор на науките.

Ролята на репресорните протеини в транскрипцията ни полимеразата при РНК: коментари върху изследванията на Игнацио Барези, Езра Сидран и други, представени на Годишната конференция по биогенетика в Берн, Швейцария, 11 април 1962.

Ласитър се пребори с първия абзац, замисли се и установи, че не е разбрал нито едно изречение. Намръщено остави документа настрани и взе следващия:

Евкариотична генна регулация: Колоквиум (под егидата на „Кингс Колидж“. Лондон)

Безнадеждно като първия случай.

Следващия:

Половообвързани наклонности: Хромозоми, рецесивни алели, синдром на Клинефелтер и Търнър. Коментари върху последните изследвания на И. Барези, С. Ривеле и С. Уилкинсън.

Третият материал се оказа разбираем в течение на повече от една страница, макар с навлизането в материята да ставаше все по-специализиран и недостъпен за Ласитър. Угнетен до максимум, той хвърли статията на бюрото, облегна се и затвори очи. Проблемът се оказваше далеч по-сложен, отколкото си го бе представял. Първо, трябваше му гуру — някой, който да му обясни тази наука по начин, достъпен за човек, все пак завършил висше образование.

Записа си: „Гуру“.

Но дори това можеше да се окаже недостатъчно. Публикуваните от Барези статии едва ли разказваха цялата история. След изоставянето на генетиката той спокойно може да е продължил изследванията само за себе си — в собствената си клиника, — без да публикува повече. Вестниците бяха пълни със статии за етичните проблеми, поставяни от генетичните изследвания. Ами ако Барези се беше натъкнал на нещо, което опира до морала на учения и… По дяволите, помисли си Ласитър. Това е непродуктивна линия на умопостроения — само предположения и нищо, подкрепено от факти. И то лоши предположения, защото нямаше никакви доказателства, че Барези е продължил изследователската си работа, скрито от очите на колегите си и света.

Ласитър изръмжа, залови се отново с купа и започна да сортира документите на две отделни купчини, разделяйки изследванията на Барези в генетиката от тези в теологията. Беше му хрумнало, че може би има интелектуалния багаж да се справи с някоя статия от втората област. Например тази:

„Старите християнски общности и Керигмата^[3]: анализ на текстовите сходства в регионални източници от времето на Евангелието на Марко“, И. Барези, „Журнал за сравнителна религия“, том 29, 11 август 1971

Позвъни Виктория. Ласитър остави документа на бюрото. Май теологията нямаше да се окаже по-лесна от генетиката.

— Да?

— Продадени ли сме вече?

— Какво?

— „Бизнес седмица“ на линия едно.

— Кажи им не.

— Не, в смисъл че не сме продадени или…

— Не, в смисъл че не съм тук.

— Окей! Някой си мистър Стойкович пък е на линия две.

— Дай ми го — и той вдигна слушалката: — Хей… Гари… кажи какво ти трябва? Сигурно имаш въпроси?

— О, не — изгърмя басовият глас в ухото му. — Нямам въпрос. Имам отговор.

— За два часа? Искаш да ми кажеш, че си намерил Мари Уилямс?

— О, не, не това, поне не още. Помните ли, когато ви попитах дали тази жена иска да бъде намерена, или не? Е, това е отговорът, който имам.

— И той е?

— Тя съвсем определено не иска да бъде намирана.

— И как ще се отрази това на твоята задача, Гари?

— Боли ме, че трябва да ви го кажа — защото аз бях готов да ви фактурирам много работни часове. Но за нещастие всичко се оказа фасулско, приятелю мой. Мари Уилямс е изчезнала на деветнайсети септември, защото на осемнайсети септември самоличността й е била разкрита.

— Какво означава това „самоличността й“? Каква самоличност?

— Мари Уилямс е Калиста Бейтс! Как ти звучи?

— Не може да бъде!

Пред очите му изплува снимка от някакъв таблоид: Калиста в Кан. Калиста в Ла Дом. Калиста в „Секлузион“. Актрисата не бе снимала филм от седем-осем години, но лицето й — винаги прекрасно — все още надничаше от таблоидите на полиците в супермаркетите. Също като Гарбо, тя се бе превърнала в икона, може би защото се бе оттеглила в зенита на изключителната си кариера, заменяйки славата със забрава. Но нещата бяха още по-мистериозни (и по-зловещи). Така както имената Линдберг и Шарън Тейт събуждаха спомена за сензация, Калиста извикваше добре позната на всички история.

Затворник в щатския затвор „Ломпок“, Калифорния, излежаващ осемнайсетгодишна присъда за умишлено раняване, взлом и изнасилване бил обхванат от внезапна страст към Калиста по средата на присъдата си. Писал до студиото й с молба за снимки, станал член на нейния фен клуб, започнал да води записки за публичните й изяви в дневник, който ставал все по-дебел и по-дебел, докато накрая килията му заприличала на храм, посветен на Единствената, Неповторима и Очарователна Калиста Бейтс.

Освободен условно през 1988-ма, човекът се качил на автобуса за Бевърли Хилс, където гидовете му показали къщата й по време на обиколка с туристи из квартала. През следващите месеци той бродил наоколо и оставял поредица нежелани „подаръци“ на портала пред имението й. Сред тях — Ласитър си спомняше много добре — садомазохистично видео, заснето в Германия, снимка на щангист с халки през зърната на гърдите и само по черна качулка.

После нещата загрубели. Нощ след нощ звънецът на портала звънял, но никой не отговарял. Въпреки че сменяла непрестанно непубликувания в никакъв указател телефонен номер, телефонът също звънял по всяко време, а гласът и „посланието“ били едни и същи: „Калиста, путко, пусни ме вътре.“

На два пъти мъжът изкатервал оградата, отделяща имението й от улицата, но бил прогонван от възбудения лай на верния страж — застаряващия лабрадор Керуак. Веднъж Калиста извадила от пощенската си кутия подгизнали в кръв писма. В друг случай, когато вратите на портала се отворили, натрапникът се материализирал до колата й и трескаво задърпал дръжката на вратата, крещейки да го пусне.

Полицията била вежлива, загрижена и неефективна. Цял месец охраната около имението й била засилена — колите патрулирали покрай дома й в късните нощни часове и осветявали с прожекторите си дърветата и храстите. Не се случило нищо особено. По идея на полицаите Калиста си инсталирала телефонен пост, позволяващ идентифицирането на обаждащия се, но натрапникът й винаги използвал улични автомати. След месеци фалшиви и реални тревоги, но без основание за арест, полицаите поклатили безпомощно глави и свили рамене. „Хлапета“, казали те, сякаш това обяснявало кръвта, порното и цялата останала лудост.

В нощта, когато той убил кучето и разбил вратата, Калиста била в дневната и четяла. Чула заплашително лаене, после задавено квичене, а след това и звука от счупване на стъкло. Записът на ужасеното й обаждане на телефон 911 бил възпроизвеждан във всички новинарски емисии през последвалата седмица: „Обажда се Калиста Бейтс… Марипоса 211… има мъж… с нож… уби кучето ми… Сега стои в дневната… и… не е дете!“.

Полицията пристигнала след по-малко от четири минути, но те били достатъчни на онзи да я рани два пъти — разрязвайки сухожилията в дясната й китка.

Последният видеообект с нейно участие я показваше на стълбището пред съда, след осъждането на маниака. Несравнимо красива в леденосиния си костюм, Калиста каза само: „Това е всичко, приятели“.

После имаше само едно случайно интервю. Пуснаха се слухове, че щяла да се върне към работата си. Но таблоидите не бяха сбъркали в преценката си, че Калиста просто се оттегля от света. През следващата година тя продаде къщата и мебелите си… и изчезна.

Повече така и не я видяха… или по-скоро беше навсякъде и никъде едновременно.

В уравнението на попкултурата Калиста Бейтс беше част от Мерилин и от Джей Еф Кей — образ, нарисуван със спрей по мостове и стени.

Но имаше и нещо друго — нещо, което… За миг Ласитър изпита прилив на адреналин, някакво моментно събуждане. Беше на върха на езика му… и вече го нямаше. Нещо, което си бе спомнил. И което бе забравил.

— Не, мистър Ласитър, не се шегувам. Открих предишния домоуправител на жилищния блок. Сега живее във Флорида. Когато го попитах за Мари Уилямс, той ми каза: „Вие пак ли от онзи вестник?“. „Кой вестник?“, питам го аз. „Инкуайърър“, казва ми той. Та, след малко вече си говорим и не можем да спрем. Той каза, че Мари Уилямс е единствената наемателка, която определено си спомня, защото щял да падне, когато научил, че тя всъщност била Калиста Бейтс. После ми разказа, че вестникът взел интервю от него и той дори развел репортера из апартамента й. Попита ме искал ли съм да видя изрезките.

— Гари — започна Ласитър с глас, пълен със скептицизъм, — „Инкуайърър“ не е точно вестникът, който…

— Момент! Момент! Знам какво се опитвате да ми кажете. Но изслушайте ме първо, защото аз помня тази история. Вие едва ли я помните, тъй като не живеете в Минеаполис, а и на всички им е омръзнало все някой да вижда Калиста тук, а утре — там.

— И да тежи двайсет и пет кила и да е болна от левкемия.

— Именно… Всички знаем, че са направили морфинг^[4] на снимката й и са я изкарали костелива и умираща. Но пак подчертавам, Минеаполис е родният ми град. И аз помня как интервюираха по телевизията дамата, видяла Калиста. Тогава не й обърнах много внимание. Затова не си спомних името Мари Уилямс.

— Добре, кое те кара да вярваш, че е била тя?

— Говорих с репортера.

— На „Инкуайърър“?

— Да. — Ласитър изсумтя. — Момент така! Момчетата там са много по-предпазливи, отколкото човек предполага. И как иначе, щом ги съдят по веднъж на ден. — Детективът замълча: — Ало?

— Да, да, целият съм слух.

— Окей… Та, ето как е станало. Някой се обадил по горещата линия „Калиста Бейтс“…

— „Ах, видях Калиста“…

— Точно така! „Видях Калиста“, било съобщението и уточнявало: „С агент по недвижима собственост от компанията «Сенчъри–21»“. Някаква любопитна жена от предградията.

— Мислех, че е живяла в жилищен блок. В центъра.

— Но ето че решила да си купи жилище. И по-точно удобна къща. В хубав квартал. Плащане в наличност. Според агента сделката била опечена. Но след това се появил нахаканият репортер от „Инкуайърър“ и измъкнал, както те си знаят, името Уилямс от секретарката на рецепцията. Малко след това заудрял по вратата й във „Фонтаните“. „Кой е там?“ „Ами, «Инкуайърър».“ „А, така ли!“ — и хоп, изчезнала.

— Хубава история. Единственото, което не разбрах, е как установи, че е била Калиста Бейтс?

— Репортерът — който впрочем, се казва Майкъл Финли — направил снимки. Преди да застане пред вратата й, постоял навън в колата си. Проследил я да излиза и влиза няколко пъти. Видях снимките. Сега… Признавам: косата й е кестенява, прическата различна, носи слънчеви очила. Но прилича на нея. Няма съмнение.

— „Прилича на нея“.

— Не съм свършил! Обадих се на Финли. И той ми каза, че със сигурност е Калиста Бейтс.

— И откъде знае?

— Направил проверка на кредитната й история. Опитал номер на социалната й осигуровка на Мари Уилямс с различно име: Калиста Бейтс. И получил всичко! Оказва се, че „Калиста“ било сценичен псевдоним, някаква измишльотина, творение на нейния агент, който я поел при пристигането й в Калифорния. Човекът искал нещо, което да стои добре на афиша, нали разбирате? Само че тя не пожелала да смени и номера на социалната си осигуровка, защото така и така данъците щял да плаща един и същи човек.

— Това не е ли объркало системата?

— Изненадващо, не. Освен това още не се е криела… тогава. Агентът й плащал на името на кредитна компания… и знаете ли как я нарекла тя? „Голяма американска компания“, така че, когато я питат с какво се занимава, да казва спокойно, че е президент на голяма американска компания! Брилянтно чувство за хумор. Както и да е, всичко, с което агентът разполагал, бил федералният идентификационен номер на компанията. Калиста въртяла сама счетоводството. И сама си смятала данъците. Така че според мен личният номер на социалната й осигуровка не е влизал много в работа.

— Чакай малко да си изясня нещо. Значи истинското й име е?

— Мари Уилямс.

— Но го сменила на Калиста Бейтс, когато станала актриса?

— А когато напуснала Калифорния, се върнала обратно към Уилямс. — Частният детектив помълча малко и продължи: — Знаете ли, възхищавам се на номера, който ни е извъртяла, особено след като всички знаем колко известна е била. Хамелеоните са нищо. Тази жена е… Една… Страхотна… Актриса!

— Какво се е случило с Финли?

— О, Финли си е добре. Човек може да не се безпокои за него. Успял да измъкне списъка на кредитите, които тя раздала. Още се храни от това. Нали се сещате: „Любимите ресторанти на Калиста“, „Калиста на Родео Драйв“, „Тайните места за отдих на Калиста“. Такива работи.

Ласитър почувства паника. Продължавайки списъка на Гари, той виждаше в съзнанието си: „Сериен убиец издебва Калиста и детето на тайната й любов“. Сигурно щеше да се появи специален репортаж, озаглавен „Най-търсеният в Америка“. Следваха сцени на Риордан, който изскубва телефонните кабели в офиса си. Кадър отдалеч на обезобразеното лице на Грималди. Бързо редуващи се фотоси със заклани деца, убити майки и опожарени домове. И номерът, на който да се обадим: „Обадете се на 1–800-Calista (1–800–225–4782^[5])! Помогнете ни да я намерим, преди да са я намерили Те!“

— Ъ-ъ… Гари, нека те попитам нещо. Ти какво каза на този тип? Питам дали моето име изплува в даден момент?

— Не, не беше споменато изобщо. Казах му, че съм нает от група за помощ на жени, жертви на маниаци. Дадох му и двеста долара, за да го склоня да си отвори устата.

Ласитър помисли.

— Добре — въздъхна той, — но аз не съм съвсем сигурен как да постъпя оттук нататък. На мен ми се струва, че след като е било трудно да бъде открита, преди да…

— … Сега ще бъде още по-трудно. Съгласен съм. Но ние разполагаме с някои нишки от кълбото. Домоуправителят спомена, че тя доброволно е полагала общественополезен труд в библиотеката. Посещавала е някои курсове в колежа. И после това с бременността… Има вероятност да е слушала лекции „Ламоз^[6]“, да е станала член на група, защитаваща определена кауза, и какво ли още не. Мога да проверя тези неща.

— Добре, направи го. Да видим какво ще излезе. А докато сме на тази тема, дай ми телефона на онзи репортер. Как му беше името? Финли.

Стойкович каза номера.

— И последно!

— Какво има?

— Докато звъните на Финли, си извадете портфейла — и чернокожият детектив от Минесота басово се изсмя. Като отекваща гръмотевица.

 

 

Калиста Бейтс.

Беше като вица за добрата новина и лошата новина, в който и двете новини са по същество еднакви. Фактът, че беше сложно да се намери, затрудняваше и предупреждението, но и убиеца. А щом аз не мога да я намеря, мислеше си Ласитър, значи никой не може. Като професионалист поне в това беше сигурен.

Стана и отиде при прозореца. Навън се спускаше здрач, толкова студен, че дори снеговалежът беше спрял. Небето зад Пентагона беше в рядък сапфиреносин нюанс и блестеше със свръхестествена чистота. Огрятият от прожектори купол на Капитолия блестеше със студено сияние, а детайлите по него се виждаха толкова ясно, че му напомняха за гравираните миниатюри, от слонова кост, които се предлагаха в Чайнатаун.

Затъмнената от блясъка на купола луна висеше сред рой звезди, които блещукаха толкова живо, че вселената изглеждаше затворена в гигантска сфера, видима само в местата, където незнаен архитект бе пробил дупки в метала, през които хората можеха да надникнат в Рая.

Настроението му се бе подобрило. Може би все пак тя беше жива. Може би…

Интеркомът иззвъня.

— Какво има?

— Дошъл е някой, който иска да те види — съобщи Виктория, без да се опитва да скрие неодобрението в гласа си.

— Кой?

— „Бък“.