Джон Кейс
Сянката на Бога (21)

21.

В мига, в който остави слушалката, телефонът изви като аларма. Ласитър го вдигна като нещо нечисто.

— Ласитър — произнесе той с безстрастния глас, който използваше, когато секретарката му вземаше почивка за чаша кафе.

— Познай кой е!

— Джими… Имам някои неща… — готвеше се да спомене Бепи и собствените си неприятности в Неапол, но Риордан го помете с енергичния си глас.

— Няма да повярваш, сигурен съм! Случаят зацикля, ти заминаваш някъде си и изведнъж аз попадам на следа! — Ласитър се поизправи на стола. — Привлякох ти вниманието, нали? — засмя се Риордан, сякаш го гледаше отнякъде.

— Да, успя.

— Можеш ли да дойдеш тук?

— Къде?

— В Прага, естествено! Ти откъде мислиш, че ти се обаждам?

— Джими, случиха се някои неща. Не знам…

— Става дума само за един час полет. Какво толкова?

Ласитър осъзна, че Риордан не долавя тона му. Може би изобщо не го слушаше, защото наистина звучеше развълнуван от нещо.

— Защо не ми разкажеш?

— Защото трябва да се запознаеш с един човек! Скачай на самолета и идвай тук!

— Сигурен ли си, че…

— Повярвай ми. Важно е!

Ласитър остави слушалката и се опита да се съсредоточи. Усещаше, че трябва да остане в Рим и да направи нещо за Бепи, но нищо смислено не му идваше наум. Освен това… можеше да се върне тук след няколко дни. Дори по-скоро.

 

 

Пет часа по-късно Ласитър стоеше на паркинга пред хотел „Интерконтинентал“ в столицата на Чехия и разглеждаше комисарската идея за човешки прогрес — кутия от стомана и стъкло, чийто псевдомодернистичен стил обещаваше безвкусни ястия, изцапани мокети и несъмнено „европоп“. Построен в разгара на студената война, хотелът бе замислен като реклама на комунистическата партия, като архитектурно послание, заявяващо безпрекословно: Ние вървим към бъдещето ръка за ръка. Но както често се случва с архитектурните послания, и тук се бе получило малко по-различно, така че днес хотелът като че ли казваше: На нас не ни трябва човешка топлина!

Ласитър влезе и намери Риордан, седнал в едно сепаре, в компанията на недружелюбен чех с кожено палто. Въпреки официалния костюм и вратовръзката Риордан си приличаше на полицай, докато събеседникът му напомняше за безработен рокмузикант или болен от туберкулоза гений с дълга и мазна черна коса до раменете. На масата лежеше пакет „Тръмфс“, заобиколен от празни бутилки „Пилзнер Уркел“. Ласитър пусна пътната си чанта на пода и седна.

— Моли се да си струва.

Риордан се стресна:

— Хей, Джоуи-и-и! Кажи здрасти на Франц…

— Здрасти, Франц.

— Джо Ласитър, Франц Яначек.

Здрависаха се. Чехът имаше здрава ръка, подпухнали очи, кожа с болнав тен и нисък буботещ глас, който блестеше, докато говореше… благодарение на златната коронка в устата му.

— За мен е удоволствие — каза Яначек.

— Франц е… чакай, какъв беше? Министър на вътрешните работи?

Яначек се усмихна:

— Не още. — Извади визитка от вътрешния джоб на коженото си палто и я пусна в неизсъхнала локвичка бира. Ласитър я погледна с изненада. Яначек се оказваше началник на следствения отдел в пражката полиция.

Риордан пак се захили:

— Страхотна страна, нали? Харесвам това място! Аз черпя — каза той и махна на сервитьорката, сякаш беше на кораб, който потегля от пристанището, а ридаещото му семейство го изпраща.

Барът беше пълен с мъже на средна възраст в тъмни костюми. Те седяха на групички по трима-четирима и възбудено говореха на половин дузина езици. Като че ли всички пушеха, защото във въздуха се стелеше дим от евтин тютюн и миризма на скъп алкохол.

Риордан кимна към посетителите:

— Всички са тук! ФБР, Сикрет Сървис, КГБ… дори шибаните Ездачи^[1]. Можеш ли да повярваш? Ездачите! Скотланд Ярд.

Яначек запали цигара.

Риордан се изкиска:

— Франц е хипи.

Донесоха бирите и Ласитър отпи. Пивото беше невероятно, но опари раничката под устната му и той се намръщи. Яначек се усмихна:

— Какво се е случило? — попита той.

— Паднах.

— Сериозно ли — погледна го Риордан, вече без да се хили.

— Някакъв тип беше в стаята ми.

— И какво?

— Съпротиви се при ареста.

— Избяга ли? — попита Яначек.

— Засега.

— Лошо — отбеляза Риордан. — Най-вече за теб. Вероятно се чудиш за какво те повиках?

Ласитър се засмя:

— Ти просто си пиян, нали?

— Технически погледнато, преминал съм точката на кондензация на влагата. Няма значение. Важното е, че аз и Франц съвместно ръководим… как беше… секция.

— За какво? — поинтересува се Ласитър.

— Замразени случаи.

Ласитър поклати глава:

— Това пък какво е?

— Неразкрити случаи. Убийство или тежко престъпление, което не може да бъде приключено — обясни Яначек.

— Да кажем, защото няма улики — уточни Риордан.

— Или още по-лошо — вметна Яначек, — няма мотив.

— Проблемът е сериозен — каза Риордан. — Какво се прави в такива случаи? Искам да кажа, какво друго, освен да седиш и да се надяваш, че някой ден някак случаят ще се саморазреши? Какво да правиш?

— Не знам? — призна Ласитър. — Ти какво предлагаш?

Риордан сви рамене:

— Ами затова има секция, в която се водят дискусии. По принцип, трябва да се върнеш към сцената на местопрестъплението. Да разровиш отново. Да разпиташ хората наоколо повторно и да се надяваш някой да си признае. Да се молиш да бъде внедрена нова технология… като ДНК-анализа. Но неразкритият случай си е неразкрит случай. Потиска.

Ласитър поклати глава, сякаш за да я прочисти, а Яначек се усмихна с вълчата си усмивка.

— Та — започна Ласитър, — докато си описвал случая с моята сестра, изведнъж…

— Всъщност — уточни Риордан — не съм разказвал за него. Защото това престъпление е разкрито. Остава само да заловим извършителя. — Риордан отпусна долната си челюст и леко се оригна. — Отново…

— И какво правя аз тук тогава? — поинтересува се Ласитър.

Риордан започваше да го дразни.

— Опитвах се да стигна до това, но… Добре де, случи се така, че… по време на сесията някой зададе въпрос за серийните убийци.

— Добър въпрос — намеси се Яначек, — защото при тях често имаме тяло, а нямаме очевиден мотив.

— Точно така. Убиецът прави, каквото прави… просто защото му се прави — обясни Риордан.

— Той гледа на себе си като на „чист учен“ — допълни Яначек. — Мисля, че много от неразкритите случаи попадат в тази категория.

— Та, онзи участник, дето зададе въпроса, поиска да му дадем пример. И Яначек… Хайде, разкажи сам!

Чехът се наведе напред.

— Примерът, който използвах, е от истински случай отпреди три-четири месеца. Август. Семейството живее недалеч от парка „Стромовка“. Хубав квартал. Престъплението е палеж и убийство. Жертвите са две.

— Сега искам внимателно да слушаш — възбудено се намеси Риордан, — защото жертвите са малко момченце, на две, две и половина годинки, и майка му. Станало е през нощта. Те са спели. Къщата е изгоряла до основи.

— Използван е акселерант, така че наистина нищо не е останало — потвърди Яначек. — Само малко кости. И зъби. Заподозряхме съпруга, но не се оказа той.

— Няма друга жена, друг мъж или застраховка — допълни Риордан.

Яначек кимна:

— Няма дългове. Няма нищо…

— Щастливо семейство — въздъхна Риордан.

— Къде е бил съпругът? — попита Ласитър.

Яначек махна с ръка, сякаш избърсваше петно във въздуха.

— На мач на „Спарта“ — извън града.

— Да ти звучи познато? — погледна го Риордан.

— Да — съгласи се Ласитър, — звучи ми. И кога по-точно се е случило това?

— На първи септември.

Ласитър се намръщи. Опитваше се да си спомни подробности от паспорта на Грималди.

— Проверих — прочете мислите му Риордан. — Влязъл е в Чехия няколко дни преди това.

Тримата мълчаха и отпиваха от бирите си. Накрая Ласитър вдигна поглед:

— Може да е съвпадение.

Риордан се обади:

— Абсолютно.

— Може да е едно от онези неща…

— Мислите ли? — с неутрален глас го попита Яначек.

— Не — въздъхна Ласитър.

Яначек кимна, колкото на себе си, толкова и на събеседниците си.

Отново замълчаха и отново Ласитър наруши мълчанието:

— Мога ли да говоря със съпруга? Възможно ли е да се уреди?

Яначек се намръщи:

— Иржи Райнер? Той не говори английски.

— С ваша помощ, естествено.

Чехът се замисли.

— И как ще ни помогне това?

— Ами… бих искал да узная дали неговата жена е имала нещо общо със сестра ми. Или децата? Някаква точка, в която двата живота се пресичат.

— Например?

— Не знам.

Яначек сви рамене:

— Иржи… Той е още… много депресиран. Дават му лекарства. Успокоителни. Безпокоят се да не посегне на себе си. И защо не? — Светлите му очи се насочиха към Ласитър. — Всеки би могъл да се замисли. Само за една нощ е загубил всичко. Жена… син… дом. — Мрачно се загледа в тавана.

— Е — каза Ласитър, — беше само идея.

Яначек въздъхна дълбоко. После поклати глава:

— Освен това Иржи е малко… — безпомощно разпери и прибра ръце няколко пъти, затруднен да намери точната дума, — … не е много контактен, разбирате ли? През повечето време изобщо не проговаря. — Ласитър кимна и Яначек продължи: — И все пак… понеже двата случая са толкова сходни… можем да опитаме да си помогнем взаимно. Мислите ли, че би било възможно да получа копие от паспорта на италианеца?

Ласитър и Риордан се спогледаха.

— Сигурен съм, че детективът ще измисли начин — каза Ласитър.

— А снимка?

Риордан кимна:

— Да, няма проблем.

Яначек доизпи бирата си и стана:

— Окей. Ще направим така… Ще поставя въпроса на Иржи и на лекуващия го доктор. — Сви рамене. — Може и да се получи… — Подаде ръка първо на Ласитър, после на Риордан. — Ще говорим утре сутринта.

— Благодаря — каза Ласитър.

Чехът кимна, тръгна да излиза, но се обърна:

— Знаете ли, случай като този, който преминава от една страна в друга, е крайно необичаен. Дори повече — от един континент на друг… Аз не се сещам за аналог, като изключим тероризма. А ние знаем, че не става дума за тероризъм.

— Знаем ли? — усъмни се Риордан.

— Разбира се.

— И откъде го знаем?

— Защото всичко е много дискретно — обясни Ласитър. — Освен това не се намесва политика.

Яначек кимна и погледна този път към Риордан:

— Трябва да вървя — каза той и почука с пръст главата си. — Като се върнеш в Щатите, защо не се обърнеш към вашето ФБР? Може те да разполагат с информация, която би свързала двата случая.

— Абсолютно — веднага се съгласи Риордан. — Ще се обадя на моето ФБР. Ще видя какво могат да направят.

 

 

На следващия ден беше заключителната сесия на конференцията, така че Яначек и Риордан бяха заети до късно следобед. След дискусиите, заседанията, работните срещи и така нататък се предвиждаше закуска, после идваше ред на пленарната сесия. Вечерта щеше да има банкет.

Яначек позвъни, за да информира Ласитър, че се е опитал да организира среща с Райнер. Обеща да я вмъкнат някак в напрегнатия дневен ред. Каза, че пак щял да му се обади.

Това остави на Джо един ден свободно време. Имаше някои неща, които искаше да свърши, но най-важното сред тях бе да потича край реката и по улиците из Стария град. Макар все още да не можеше да докосне ребрата си, тичането не беше проблем — стига да поддържа бавно темпо и да не се напряга. Трябваше само да внимава да не се блъсне по невнимание в някого.

Излезе пред „Интерконтинентал“. Затича бавно и веднага усети мръсния въздух. Беше студен, с мирис на дим и с метален привкус, от който зъбите му заскърцаха. Наследството на Прага от ерата на комунизма — любовта към тежката промишленост в градските зони — в комбинация с разположението на града в речната долина бе създало сериозен проблем.

Въпреки всичко сърцето на града бе древно и красиво. Неизвестно как бе останало незасегнато от бомбардировките през войната и се бе спасило от благоустройствените програми, поразили повечето европейски столици. Тъкмо пресичаше един от световно известните мостове, когато заваля сняг. Ласитър се залута сред почернелите от времето статуи, цяла фаланга от корозирали светци, разположени през десетина-петнайсет метра и вперили незрящите си очи надолу към забързаните пешеходци. Улични търговци на пощенски картички, фотографии, коледни украшения и миниатюри се гушеха пред мангали с дървени въглища. Откъм реката лъхаха ледените пориви на вятъра. По ъглите стояха загърнати в шалове жени, вдигнали съблазнително пластмасови торбички с живи шарани. Риордан го бе предупредил за този коледен обичай, споделяйки непредпазливостта си да застане опасно близко до една от тези търговки, която извадила избраната от него риба, завряла пръсти под хрилете й, за да я просне на дъската, после с ловко движение й отсякла главата, при което изпръскала най-хубавия му панталон.

Когато навъртя три километра и тръгна да се прибира в хотела обратно по моста, търговците вече се бяха прибрали. Вятърът бе стихнал, а по раменете, босите нозе и протегнатите напред ръце на светиите се бе натрупал мокър сняг. Скоро тротоарите плувнаха в киша. От страх да не падне (дори не смееше да си го представи) Ласитър извървя последните две преки до хотела. Не си позволяваше дълбоки вдишвания, но въпреки това го болеше.

 

 

На рецепцията го чакаше вест от Яначек — срещата с Иржи Райнер бе насрочена за осем вечерта.

След като взе душ, Ласитър извади адаптера от пътната си чанта, включи преносимия си компютър и го свърза към телефонната линия. Искаше да потърси в „Нексис“ други случаи с убийства и палежи. Въведе кода за международно избиране на AT&T и се регистрира в мрежата на „Нексис/Лексис“. Можеше да накара някой в офиса да го направи, но според него интерактивното търсене в Интернет си беше интуитивен процес особено когато ровиш за нещо, което няма име.

„Нексис“ беше скъпа база данни, в която имаше безброй много статии от вестници и списания, събрани от стотици издания и информационни бюлетини. Търсенето ставаше бързо и ако критериите са дефинирани прецизно, нямаше никакъв проблем да се намери желаното, независимо дали то бе бюлетин от 1980 на бюрото на Ройтерс в София, или научна статия за серотонина в „Джърнъл ъф ендокринолоджи“.

Заявките за търсене в базата данни ставаха с използване на логически оператори: включващи (от рода на И/ИЛИ) и изключващи (като НЕ). Заедно с ключови думи те образуваха изрази, които определяха резултата от търсенето. Ласитър въведе: палеж И убийство И дете.

Екранът на компютъра остана да свети безстрастно няколко секунди, после се появи съобщение, че са намерени над хиляда записа, така че по-нататъшното търсене е прекратено.

Ласитър помисли и към предния израз добави: И 1995.

Секунди по-късно беше информиран, че са открити 224 записа… повечето от които нямаха нищо общо с онова, което го интересуваше, защото представляваха компилации на справки за престъпността, а палежът нямаше връзка с думите „дете“ и „убийство“, които се явяваха по-нататък в съвсем различен контекст. Ласитър изцяло предефинира критерия за търсене и въведе „Катлийн Ласитър И палеж И 1995“.

Появиха се деветнайсет записа в различни издания на „Вашингтон поуст“, „Вашингтон таймс“, „Феърфакс джърнъл“ и „Асошиейтед прес“. Записите попадаха в две групи: осем статии в първите три дни след убийствата, две за отварянето на гроба и останалите на тема „Джон Доу избягва“ и убийството на полицая. Само толкова. Нищо повече не бе публикувано след това.

Преглеждането на самите репортажи беше мъчително, отчасти защото съживяваше позабравения ужас от смъртта на сестра му, отчасти защото започна да осъзнава безполезността на мрежата, която бе хвърлил с надеждата да улови нещо. Можеше наистина да преконфигурира параметрите на извадката по такъв начин, че да получи всичко, написано за смъртта на сестра му, но това нямаше да му помогне да открие други подобни случаи. Имаше десетки синоними за „дете“, „палеж“ и „убийство“. Ако ги използваше, щеше да се наложи да отсява зърното от плявата на десетки хиляди записи.

Особено потискащо бе, че вниманието на пресата се бе оказало толкова краткотрайно и повърхностно. Несъмнено за нея случаят „Кати и Брендън“ беше незначителна новина, чието място е във вътрешните страници. Никой от отразяващите журналисти не бе имал търпението да проверява дали престъплението е предумишлено, както се бе и оказало. Нито някой се бе заинтересувал от онова, което се криеше зад второто изгаряне на тленните останки на Брендън. Да не говорим, че никой не бе коментирал вероятността Джон Доу да има съучастници. Събитията бяха отразени, но не и анализирани.

Ласитър предполагаше, че нещата стоят по същия начин във всеки мегаполис, където двойното убийство от събота отстъпва на неделното застрелване в кола. Случаят с Кати бе особено ужасяващ, но дори и той се бе оказал неспособен да задържи вниманието на пресата за по-дълго.

Този път въведе: Райнер И палеж И Прага. И не получи нищо. Объркан, се върна към първоначалната заявка и използва възможността за преглед, която го изпращаше направо към ключовите думи във всеки от извлечените записи. Накрая остана само един материал, който можеше да има отношение. Беше кратко съобщение в малък ежедневник, публикуван в Бресингам, Британска Колумбия, на стотина мили северно от Ванкувър. Историята разказваше как Брайън и Марион Кер заедно с тригодишния им син Бари са загинали при пожар, който местната полиция намираше за „съмнителен“.

Макар да не бе само жена и дете както в неговия случай и при Иржи Райнер, Ласитър все пак реши да потърси по-подробно: Кер И Бресингам И (пожар ИЛИ палеж).

И намери цели осем статии за събитието. Два дни след първото съобщение за пожара, полицията бе потвърдила, че става дума за умишлен палеж. Огънят бе избухнал на три различни места едновременно, а в лабораторията по криминалистика бяха установили, че са използвани акселеранти. Свидетели съобщаваха, че са видели човек, бягащ от къщата малко след избухване на пламъците.

Първото, което хрумна на Ласитър, бе, че всички деца са момченца — поне засега. Брендън, сина на Райнерови, детето на семейство Кер.

От друга страна, случаят с Кер беше по-особен. Ласитър щеше да си спомни, ако бе намерил в паспорта на Грималди и канадска виза. Но беше сигурен, че не е видял такава. По-важна бе датата: 14 ноември. На този ден Грималди все още беше в болницата. Това беше само няколко дни след погребението на Кати и Брендън. Джо изпъшка разочаровано, изключи компютъра и се обади на Джуди във Вашингтон.

— Ей! Къде си този път?

— Прага.

— Дай ми номера си! Не помниш ли, че трябва да държим връзка? — Даде й го. — Нещо ново около Бепи?

Ласитър помълча, преди да отговори:

— Не — каза той накрая.

— Значи причината сигурно е в теб…

— В това няма съмнение.

— В такива случаи се казва „омитай се“. Веднага!

— Вече съм в Прага. И освен това… не още.

— Защо?

— Защото имам да свърша някои неща. А от теб искам да се погрижиш за семейството на Бепи. Някакъв постоянен източник на доходи. Достатъчен за детето и човека, който ще се грижи за него. Знаеш за какво говоря — достатъчно, за да могат да се оправят.

— За колко време?

— За колкото потрябва.

— Досещаш се, че това може да означава значителна сума.

— Джуди… аз имам много пари.

— Ясно. Друго.

— AmEx.

— Какво за тях?

— Ти ми кажи.

— Интересуват се каква роля смяташ да играеш… след продажбата.

— Никаква.

— Не мисля, че искат да чуят това.

— Не ме интересува какво искат.

— В такъв случай, предложението им е за дванайсет и половина с дял от акциите на стойност три милиона. Уловката е, че не можеш да ги кешираш, преди да са изтекли три години. Освен това искат споразумение за въздържане от конкурентна борба.

— Няма проблем. — Хората съвсем естествено не желаеха да го видят да отваря нова фирма със стария предмет на дейност.

— Преговарящият ми каза, че ако останеш изпълнителен директор, са склонни да отидат на значително по-висока цена.

— Те и така ще отидат. Предай им, че акциите им не ме интересуват. Искам парите.

— Ясно.

— Идеята ми е да изляза от бизнеса срещу колкото се може повече.

— Разбрах. Добре, ще действам, както ми каза.

Следващото обаждане на Ласитър бе до Рой Дънуолд, шеф на лондонския офис на компанията. Рой беше представител на работническата класа, израснал в Дери или Лондондери — в зависимост от гледната точка, — но при всички положения закърмен с трудности и лишения. Беше излежал две години за серия кражби на коли и безгрижни разтакавания с тях, на което бе сложен край, когато поршето му се бе забило в катафалката начело на траурна церемония по повод смъртта на член на ИРА.

След три месеца в болницата и доста повече в затвора за малолетни престъпници го бяха пуснали да изкара условно остатъка от присъдата си под опеката на леля си в Лондон. Трезвомислещата жена, която даваше стая под наем, веднага му посочи очевидното: краденето на коли в най-добрия случай може да бъде странично занимание. Но трябваше да има основно.

И Рой се захвана да се сдобие с такова. В началото бе вечерното училище, после дойде ред на политехниката. Понеже се оказа добър студент, можа веднага след завършване да си намери работа като специалист по поддръжка на информационни системи. Работодателят му се оказа Главното управление за комуникации в Челтнъм — британският еквивалент на американската Агенция за национална сигурност. След година обучение в централата Дънуолд бе командирован към наземната станция за сателитни комуникации в планините Тродос, Кипър. След пет години в егейската пустош, просмукан с рицина и отвратен за цял живот от мисълта за нощни дежурства, той се върна в Англия и се захвана с частен бизнес. На приятелите си обясни: „Липсваше ми дъждовното време“. Ласитър успя да го съблазни да напусне „Крол Асошиитс“, като му даде същата заплата, но му предложи да си избере кола.

Рой избра порше.

Ласитър не можа веднага да се свърже с него, но когато най-сетне успя, започна направо по същество:

— Не знам колко и какво си чул, но… в момента разследвам частен случай.

— Сестра ти.

— И племенникът ми.

— Ясно.

— Едно от нещата, които ме интересуват — обясни Ласитър, — са подобните случаи — палеж с убийство. Намерих втори такъв в Прага. И трети в Канада.

— Сигурен ли си, че са свързани?

— Не. — Пауза. — Но могат и да бъдат. Помислих си, че ти би ми помогнал да открия още такива.

— Къде?

— Където и да е. Можеш да започнеш с Европа.

— Най-добре с Англия.

— Хубаво, нека бъде Англия.

Дънуолд се замисли за малко, а после каза:

— Има проблем.

— Какъв?

— Много случаи на палеж остават неразбрани, нали така? Искам да кажа, обясняват ги с къси съединения, открити реотани, неща от този род. Което означава, че трябва да търся случаи на предумишлен пожар, довели до смъртта на дете.

— Окей.

— Доста работа…

— Знам.

— За кой период говорим?

— От август насам.

— Добре.

— Мина ми през ума… Защо не опиташ с Интерпол?

— Остави тези нещастници. Не стават за нищо. Сами ще се справим по-добре. Имам достъп до една-две добри бази данни, а мисля, че и застрахователните компании могат да се окажат полезни. Знам го от опит. Ще се обадя в „Лойдс“.

— А полицията?

— Това се подразбира. Естествено, че ще проверя и при Европол, Скотланд Ярд… както се казва, „обичайните заподозрени“.

— Почакай малко. Току-що ми хрумна нещо. — Ласитър извади копието от паспорта на Грималди и прегледа печатите за влизане от въпросния период. Скоро намери, каквото го интересуваше: — Провери специално Сао Пауло.

— Бразилия?

— Да. Между тринайсети и осемнайсети септември миналата година. Обади ми се, ако намериш нещо.

— Разбрано. Искаш ли писмен отчет?

— Не, интересува ме само информацията. Джуди знае къде съм.

— Бюджет?

— Не се ограничавай. Само свърши каквото трябва.

— Добре! — разговорът отиваше към края си, когато Дънуолд се сети: — О, почакай… Джо! Там ли си още?

— Да.

— Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Тази работа вероятно ще се позабави. Искам да кажа… Нали е Коледа… Аз мога и да не почивам, но…

— Направи, каквото можеш.

— Добре тогава. Чао. Весела Коледа. Ще се чуем пак.

 

 

Срещна се с Яначек и Риордан във фоайето на хотела в седем и половина. След изправящо косата шофиране по заснежените улици, половин час по-късно бяха в асансьора на клиника „Панков“ — някъде из покрайнините. Лекар в бяла манта ги въведе в отделението, където лежеше Иржи Райнер.

В стаята беше горещо, но Райнер — той всъщност бе единственият пациент — беше загърнат с одеяла. Човекът направо се беше стопил. На изпитото му лице се открояваха две огромни очи.

— Не яде — обясни Яначек и прекара ръка през косата си. Докторът му прошепна нещо в ухото и се обърна към Ласитър. Без да каже нищо повече, вдигна предупредително пръст, напомняйки им да бъдат кратки. И излезе.

Райнер гледаше Ласитър, без да мига.

— Добре, аз ще превеждам. Какво искате да кажете на пан Райнер? Извинете ме, на мистър Райнер?

— Искам да му кажа, че на седми ноември моята сестра Кати и синът й Брендън бяха убити. Гърлата им бяха прерязани. След това къщата им беше опожарена. — Той пое дълбоко дъх. — Изглежда обаче, нещо не е станало, както трябва, защото извършителят е скочил през прозореца, целият в пламъци. — Яначек преведе и се обърна към Ласитър, за да покаже, че може да продължава. — Мъжът беше силно обгорял, но го спасиха. Когато полицията се опита да го разпита, той не каза нищо. Никой така и не можа да разбере по каква причина е извършено злодеянието. — Ласитър поклати глава и повтори: — Никой.

Гледаше Яначек, докато превежда, а Райнер междувременно наблюдаваше него. Очите му се насълзиха. Без да каже нищо, той ги избърса с ръкав. Когато Яначек най-сетне свърши, Райнер заговори с разтреперан глас.

— Пита — преведе Яначек — дали сестра ти и племенникът ти са били убити преди пожара. Дали не са се съпротивлявали?

Ласитър разбираше какво иска да узнае Райнер.

— Да — потвърди той, — не са умрели в резултат на пожара. Били са убити с нож. — Реши да не споменава за многобройните рани на Кати, нито за насечените й пръсти, показващи как се бе борила за живота си.

Мъжът ритмично се поклащаше напред-назад със затворени очи, сякаш се молеше. Когато ги отвори, на лицето му беше изписано облекчение. Ласитър разбра, че се е измъчвал, преследван от образите на жена си и детето си — задушаващи се и горящи живи. Сега вече имаше нов, не така покъртителен образ, с който да се утешава. Каза нещо на Яначек и детективът преведе:

— Пита кой е този човек?

— Италианец. Казва се Грималди. Преведете му, че е човек… с минало. Наемник. Платен убиец.

Яначек преведе и Ласитър видя как Райнер изкривява лице при споменаване на името Грималди. Прехапа долната си устна и на лицето му изпълзя изражения на удивление. После поклати тъжно глава.

Ласитър посочи себе си с пръст и бавно имитира същото изражение на собственото си лице. Райнер го наблюдаваше.

— Паспортът на Грималди показва, че той е бил тук точно когато са били убити жена ви и детето ви.

— Това вече съм му го казал — съобщи Яначек с досада.

— Кажете му го пак.

Райнер тъжно поклати глава и я почука три пъти — явно искаше да му обясни, че в нея няма никакви отговори.

Разговорът се водеше по този начин още известно време. Яначек продължи да превежда. Познаваха ли се двете жени? Била ли е някога Хана Райнер в Щатите или Кати Ласитър в Чехия? Ласитър помоли Риордан да покаже на Райнер увеличена снимка на Грималди, както и на Кати и Брендън, но нещастникът само клатеше безпомощно глава, неспособен да помогне. „Ne, ne. Nevim. Nevim“, беше единственото, което изричаше. Нямаше нужда да се превежда. После Райнер бръкна под възглавницата и извади малка снимка в рамка, на която бе жена му, държаща на ръце сина им. Сребърната рамка бе във формата на сърце. Ласитър я погледна и на свой ред поклати глава. Накрая се появи докторът, ядосан, че тримата все още са тук. Райнер проговори с укрепнал глас и поиска чрез Яначек адреса и телефона на Ласитър. Ласитър му даде визитката. Докторът се опита да ги изтласка навън, но без да му обръща внимание, Ласитър отиде при леглото, взе ръката на Иржи Райнер в своята и я стисна лекичко.

— Ще разбера — каза той на английски, гледайки Райнер право в очите. Райнер на свой ред стисна ръката му по-силно и я притисна до гърдите си. После затвори очи и прошепна нещо.

— Благодари ви — ненужно преведе Яначек.

— Знам, досетих се.

След това докторът с решителен жест им посочи вратата. Ласитър погледна през рамо и видя, че Иржи Райнер е впил горящия си поглед в него. Докторът вече се готвеше да му се скара, но в този момент Ласитър се сети за нещо и бързо се обърна към Яначек:

— Само още един въпрос!

Яначек поклати глава отрицателно, но Ласитър видя Райнер да отблъсва ръката на доктора с изненадваща сила.

— Prosim — каза той, посочвайки Ласитър.

— Попитайте го дали жена му някога е била в Италия.

Кати бе ходила пет-шест пъти и Ласитър започваше да се пита дали не познава Грималди от там. А може би Хана Райнер го познаваше от там. Яначек зададе въпроса и в този миг се случи нещо странно.

Райнер отмести поглед.

Може би Ласитър възприемаше нещата неправилно, но му се стори, че Райнер се притесни. Навел глава, чехът измърмори нещо на Яначек и отмести поглед встрани.

— Каза, че са били само веднъж — преведе Яначек. — На почивка. Сега трябва да вървим.

Ласитър кимна и вдигна ръка за сбогом. Мъжът в болничното легло гледаше с любов фотографията до себе си.

— Чао — шепнеше той, — чао!