Александър Блок
Последният ден

В ранно утро, когато хората в сънна замая

предусещат сивотата на сетните зимни дни —

мъж и блудница се събудиха в хладната стая,

в полумрака, сред дъх на недогорели главни.

 

Утрото зъзнеше. Безнадеждно догаряха свещи,

пламъчето им в подпухналите очи се скъси.

Зад студеното стъкло трепереха женските плещи,

пред огледалото мъжът сресваше сплъстени коси.

 

Ала в сивата утрин истината стана по-ясна

и внезапно жената като смъртник побеля,

още снощи под фенера лицето й проблясна —

някога в тази стая тя с любимия е била.

 

Днес гънките на ризата уродливо висяха,

всичко бе сиво, противно, с оттенък болнав.

Валяха се хартийки, угарки, мебели стърчаха.

Най-ужасен в стаята бе червеният шкаф.

 

Изведнъж нахлу шум. Върбата с набъбнали пъпки

се заклати от вятъра, поръсвайки сняг.

Биха камбани. Прозорче скръцна, екнаха стъпки,

долу на стълбите се чу припрян бяг.

 

Хората се суетяха, тичаха на вратите

(улицата бе скрита от дъсчен стобор).

Нещо видели, портиерите, децата, жените

правеха странни знаци и крещяха в хор.

 

И камбаните биеха. Лай, викове, грохот.

Там, на калната улица, където тълпата расте,

блудницата — след ложето на пиянската похот —

на колени, по риза, вдигаше към небето ръце…

 

Горе — над къщите — в здрача на снежната буря

вместо дневните облаци и звездите на нощта,

като розов зигзаг в ямата на лазура —

тънка ръка тънък кръст начерта.

 

1904