Серия
Бараяр (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vor Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 65 гласа)

Девета глава

Базовата станция за скокове на Консорциума на Джаксън, според Майлс, се различаваше от тези на Пол главно по разнообразието на стоките, които търговците предлагаха. Беше застанал насред чакалнята, която много напомняше залите на Пол-6, пред автомат за книги дискове и се зае да превърта списъка на огромен каталог порнография. Е, на няколко пъти прегледа му беше прекъсван от кратки паузи, които разкриваха пред очите му шеметни картини. Като устояваше с достойнство на любопитството, той стигна до отдела по военна история, където откри разочароващо кратък списък от заглавия. Пъхна кредитната си карта в автомата, който избълва три тънки диска. „Кратък преглед на триагоналната стратегия във войните на Минос IV“ не го интересуваше кой знае колко, но му предстоеше дълго и еднообразно пътуване към дома, а сержант Овъролт не обещаваше бляскава компания. Майлс напъха дисковете в джоба си и въздъхна. Каква загуба на време и усилия се беше оказала тази мисия.

Капитан Унгари беше уредил пилот и бордов инженер във връзка с „продажбата“ на кораба на Виктор Рота на човек, който евентуално щеше да го достави обратно на Имперска сигурност. Молбите, с които Майлс обсипваше своя началник, и предложенията му как да извлекат повече изгода от Рота, Нейсмит и дори от младши лейтенант Воркосиган, бяха прекъснати от свръхзакодирано съобщение от Главния щаб на Имперска сигурност, за ползване само от Унгари. Унгари се беше оттеглил, за да го разшифрова и след половин час се появи мъртвешки блед.

След това промени разписанието си и още преди да е изтекъл и час, замина с търговски кораб за станцията Аслънд. Сам. Отказа да съобщи съдържанието на съобщението на Майлс и дори на сержант Овъролт. Отказа да вземе Майлс със себе си. Отказа да даде разрешение на Майлс поне да продължи самостоятелно военните наблюдения върху Консорциума.

Унгари остави Овъролт на Майлс или обратното. Трудно беше да се каже кой на кого трябваше да се подчинява. През цялото време Овъролт действаше по-малко като подчинен и повече като бавачка, като обезсърчаваше опитите на Майлс за изследвания върху Консорциума и настояваше да си стои на сигурно място в стаята си в общежитието. Сега чакаха да се качат на борда на ескобарски търговски лайнер, чийто полет към Ескобар беше обявен като директен. На Ескобар щяха да се представят в посолството на Бараяр, което несъмнено щеше да осигури транспортирането им до дома. У дома с празни ръце.

Майлс погледна часовника си. Имаше още двайсет минути до качването на борда. Можеха да поседнат. Майлс се помъкна през чакалнята, хвърляйки раздразнителен поглед към Овъролт, който го последва. На смръщеното му лице беше изписано решително неодобрение. Майлс си мислеше за Ливия Ню. Със сигурност беше изпуснал приключението на живота си като отклони еротичната й покана. И все пак това на лицето й не беше израз на любов — във всеки случай, би се притеснявал за жена, която беше в състояние да се влюби лудо от пръв поглед във Виктор Рота. Блясъкът в очите й подхождаше повече на чревоугодник, съзерцаващ необичаен hors d’oeuvre[1], току-що представен от келнера. Беше се почувствал така, сякаш от ушите му стърчеше магданоз.

Може и да беше облечена като куртизанка, и се движеше като куртизанка, но в нея нямаше нищо от готовността на куртизанките да доставят удоволствие. Нищо сервилно. Жестове на властта в одеждите на безвластието. Обезпокоително!

Толкова красива.

Куртизанка, престъпничка, шпионка… Каква беше тя? И преди всичко, към кои принадлежеше? Дали беше някакъв шеф на Лига, или негов противник? Или негова съдба? Сама ли беше убила този никаквец? Какво друго беше тя? Майлс все повече се убеждаваше, че тя е ключова фигура в загадката на центъра Хийгън. Трябваше да я проследят, а не да я отбягват. Сексът не беше единствената пропусната възможност. Срещата с Ливия Ню щеше да го вълнува още дълго.

Майлс вдигна очи и видя, че пътят му е преграден от двойка главорези на Консорциума. „Офицери от държавна сигурност“, с ирония се поправи той. Поизправи се, стъпил здраво на краката си, и повдигна брадичката си. „Сега пък какво има?“

— Да, господа?

Единият, който Майлс определи като много едър, погледна към другия, който беше грамаден. Грамадният прочисти гърлото си:

— Господин Виктор Рота?

— Ако съм аз, какво?

— Беше ни продадена заповед за вашето арестуване. Обвиняват ви в убийството на някой си Сидни Лига. Ще предложите ли по-висока цена?

— Вероятно — раздразнен, Майлс сви устни. „Какво развитие.“ — Кой е предложил цена за арестуването ми?

— Името му е Кавило.

Майлс поклати глава.

— Дори не го познавам. Случайно да е от полианската държавна сигурност?

Офицерът провери в бележника си.

— Не — добави той бъбриво. — Полианците почти никога не правят бизнес с нас. Мислят си, че сме длъжни да им даваме престъпници безплатно. Като че ли ние им искаме криминални в замяна.

— Хм. За вас това е въпрос на търсене и предлагане — Майлс въздъхна шумно. Илиян няма да бъде очарован от това перо в сметката за разходите. — Каква сума е предложил за мен този Кавило?

Офицерът отново направи справка с бележника си. Веждите му се повдигнаха.

— Двайсет хиляди бетиански долара. Трябва много да ви иска.

Откъм Майлс се чу тихичък шум, като от пробита топка:

— Нямам толкова в себе си.

Офицерът извади палката си.

— Ще трябва да се обадя тук-там.

— Ще се обаждате от ареста.

— Но ще изпусна полета!

— Сигурно това е целта — съгласи се офицерът, — като се има предвид времето.

— Да предположим, че ме арестувате, Кавило ще изтегли ли вноската си?

— Ще изгуби значителен депозит.

Джаксънианското правосъдие беше напълно сляпо. Биха го продали на всеки.

— Ъ-ъ… може ли да разменя две думи с помощника си?

Офицерът присви устни и огледа Овъролт с подозрение.

— Но бързо!

Майлс се обърна към Овъролт:

— Какво мислите, сержант? Май нямат заповед за вас…

Овъролт изглеждаше напрегнат. Стиснатите му устни издаваха раздразнение, а погледът му беше на ръба на паниката.

— Ако успеем да се доберем до кораба…

Останалото увисна неизречено във въздуха. На Ескобар споделяха полианското неодобрение към „правото“ на Консорциума. Качи ли се веднъж на борда на лайнера, Майлс щеше да е на ескобарска „земя“. Капитанът не би го предал доброволно на властите на Джаксън. Дали този Кавило беше в състояние да наддава за задържането на целия ескобарски лайнер? Сумата, необходима за това, би била астрономическа.

— Да опитаме.

Майлс се обърна към офицерите на Консорциума с протегнати в очакване на белезниците ръце. Усмихваше се. Овъролт експлодира.

След първия ритник на сержанта палката на огромната горила изхвръкна във въздуха. Инерцията на Овъролт се трансформира във вихрушка. Двете му ръце намериха главата на втората горила с огромна сила. Майлс вече действаше. Той избегна един прибързан опит да бъде спрян и се затича през чакалнята по най-добрия начин, на който беше способен. Чак сега забеляза третата горила. Беше се пременил в цивилно облекло. Позна го по блясъка на „мухоловката“, която оня хвърли в краката му. Майлс се хвърли напред и се опита да се претърколи, за да спаси крехките си кости. Смехът на мъжа прозвуча като грухтене. Майлс се стовари върху пода на чакалнята с удар, който изкара въздуха от белите му дробове. Пое дъх през стиснатите си зъби. Болката в гърдите му и тази от металната мрежа около глезените му сякаш си оспорваха първото място. Той се изви на пода и погледна назад.

По-малко огромният от горилите стоеше превит и се държеше за главата. Беше замаян. Другият си вдигаше палката от мястото, където беше спряла да се търкаля. По принципа на елиминирането, купчината на пода трябваше да е зашеметеният сержант Овъролт.

Горилата с палката огледа Овъролт, поклати глава и като го прекрачи, тръгна към Майлс. Замаяният извади своята палка, стовари я върху купчината на пода, там, където трябваше да е главата и последва първия, без да поглежда назад. Явно, никой не искаше да си хвърля парите за Овъролт.

— Ще има десет процента доплащане за оказване на съпротива по време на арест — студено отбеляза горилата говорител. Гледаше към Майлс, който лежеше в краката му. Майлс се взря нагоре. Пред очите му се извисяваха лъскавите колони на ботушите. Шоковата палка се спусна като при удар със стик.

При третото проблясване на палката Майлс започна да крещи. На седмото припадна.

* * *

Дойде в съзнание съвсем скоро. Все още се влачеше по пода между двамата униформени мъже. Трепереше неконтролируемо. Дишането му беше някак си нарушено — нередовни повърхностни вдишвания, които го караха да се задъхва от липсата на достатъчно кислород. През нервната му система пулсираха болезнени вълни, сякаш го пробождаха карфици. Впечатленията му представляваха калейдоскоп от асансьорни шахти и коридори. И още коридори — голи и функционални. Най-накрая спряха. Когато горилите го пуснаха, Майлс падна на колене и лакти върху студения под.

Някакъв офицер от държавна сигурност надзърна към него иззад конзолата на компютъра си. Една ръка сграбчи Майлс за косата и го издърпа назад. Червеното примигване на очния сканер го ослепи за миг. Очите му бяха необикновено чувствителни към светлина. Треперещите му ръце бяха притиснати силно към плаката на някаква апаратура за идентификация. Пуснаха го и той се срина обратно. Джобовете му бяха опразнени: стънер, документи, билети, пари — всичко беше изсипано накуп в найлонов илик. Майлс издаде глух писък, когато и бялото му яке, заедно с всичките си полезни тайни, също беше натъпкано в плика. Ключалката на плика беше заключена с отпечатъка от собствения му палец, който притиснаха към нея.

Офицерът на ареста проточи врат.

— Иска ли да се откупи?

Главата на Майлс отново беше издърпана назад.

— Ъъх… — изхърка в отговор той.

— Каза, че иска — услужливо се намеси единият от тези, които го бяха арестували.

Офицерът от ареста поклати глава.

— Ще трябва да изчакате, докато попремине шокът. Струва ми се, момчета, че сте се престарали. Та той е само един дребен нещастник.

— Да, ама с него имаше един едър тип, дето ни създаде неприятности. Дребният мутант май беше шефът, тъй че решихме, че е редно да плати и за двамата.

— Така бива — отстъпи офицерът на ареста. — Е, ще отнеме малко време. Хвърлете го в „отрезвителя“, докато спре да трепери.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? На момчетата може да им се прииска да си поиграят, какъвто е странен на вид. Все още може да си плати откупа.

— Хм — офицерът огледа Майлс преценяващо. — Тогава го оставете в чакалнята с техниците от Марда. Те са тиха компания. Ще го оставят на мира. А и скоро потеглят.

Отново го повлякоха. Краката му изобщо не му се подчиняваха, само потрепваха спазматично. Изглежда скобите на краката му имаха някакъв усилващ ефект върху шоковите палки, които използваха тук, или причината беше в комбинацията им с действието на „мухоловката“. Пред погледа му, като на сън, премина дълго помещение, приличащо на казармена спалня, с редици от койки, наредени покрай стените. Без излишна грубост горилите го метнаха на една празна койка в по-малко населения край на стаята. По-старшият от тях направи някакъв бегъл опит да го изправи, хвърли едно одеяло върху тялото му, все още разтърсвано от неконтролируеми конвулсии, а след това го оставиха.

Измина малко време, без никой да отвлича вниманието му от пълното наслаждение и признателност от новия ред, в който протичаха физическите му усещания. Майлс беше решил, че е изпробвал всяка от агониите в каталога, но шоковите палки на горилите бяха открили нерви, синапси и ганглии, каквито никога не беше предполагал, че притежава. Не беше болка, върху която да концентрира вниманието си. Беше практически всеобхващащо чувство. Но като че ли отслабваше… Само ако тялото му можеше да спре с тези почти епилептични пристъпи, които го изтощаваха…

Пред погледа му затрептя лице. Познато лице.

— Грегор! Да се радвам ли, че те виждам? — почти неразбираемо измърмори в празното Майлс. Ръцете му се изстреляха напред и уловиха ризата на Грегор — избеляла синя затворническа униформа. — Какво правиш тук, по дяволите!

— Това е дълга история.

— Ох! Ох! — Майлс с мъка се изправи на лакът и обезумял се огледа наоколо за убийци, халюцинации — сам не знаеше за какво. — Господи! Къде е…

Грегор го бутна обратно на леглото.

— Успокой се! — каза той шепнешком с ръка на гърдите на Майлс. — И си затвори устата!… По-добре си почини малко. Не изглеждаш много добре.

Всъщност и самият Грегор, седнал на ръба на койката на Майлс, не изглеждаше много добре. Лицето му беше бледо и уморено, покрито с набола брада. Косата му, която обикновено беше подстригана късо, по военному, сега приличаше на заплетен пущинак. В лешниковите му очи се таеше нервност. Майлс преглътна паниката си.

— Името ми е Грег Блийкман — каза императорът.

— Точно сега не мога да си спомня собственото си име — запъна се Майлс. — О, да. Виктор Рота, струва ми се. Но как се оказа…

Грегор разсеяно се огледа наоколо.

— Мисля, че стените имат уши.

— Да. Може би — Майлс заговори малко по-тихо. Мъжът на съседната койка поклати глава с поглед, който казваше: „Господи, спаси ме от тези тъпанари“, обърна се и покри главата си с възглавницата. — Но ъ-ъ… ти по собствено… ъ-ъ… желание ли дойде тук? Сам?

— За съжаление всичко е изцяло мое дело. Спомняш ли си оня път, като се шегувахме да избягаме от къщи?

— Да?

— Ами… — Гретор си пое дъх. — Оказа се наистина лоша идея.

— Не можа ли да го предвидиш?

— Аз… — Грегор спря и погледна към дъното на дългата стая. Един надзирател подаде глава от вратата и изкрещя:

— Пет минути!

— Ох! Мамка му!

— Какво? Какво?

— Идват за нас.

— Кой за кого идва? Какво става, по дяволите? Грегор, Грег…

— Намерих работа на един товарен кораб, но ме стовариха тук. Без да ми платят — бързо обясни Грегор. — Прекараха ме. Нямах и половин марка в джоба. Опитах да намеря нещо на някой отлитащ кораб, но преди да успея, ме арестуваха за скитничество. Законите на Джаксън са налудничави — добави той замислено.

— Знам. И после какво?

— Явно правеха нарочна хайка. Изглежда, някакъв предприемач продава бригади от работници с технически опит на аслъндците за работа на тяхната станция в Центъра, която изостава от плана.

Майлс премигна.

— Робски труд?

— Нещо такова. Номерът е, че когато срокът на присъдата изтече, ще ни освободят на Аслънд. На повечето от тези техници изглежда не им пука особено много. Без заплащане, но ние… те ще получават храна и подслон и ще избягат от джаксънианската сигурност, така че няма да са по-зле, отколкото преди това — безработни и разорени. Повечето от тях изглежда смятат, че евентуално биха могли да си намерят някаква работа на кораби, напускащи Аслънд. Там безпаричието не е чак толкова ужасно престъпление.

— Отвеждат те? — Майлс чувстваше главата си така, сякаш го блъскаха с чукове.

— Веднага, струва ми се.

— Божичко! Не мога да те оставя…

— Но как ме откри тук… — започна на свой ред Грегор и примирено огледа стаята, в която мъжете и жените в сини дрехи с ропот се изправяха на крака. — Трябваше да ме…

Майлс отчаяно се огледа наоколо. Облеченият в синьо мъж на съседната койка сега лежеше на една страна и смръщен ги наблюдаваше. Не беше много висок…

— Ти! — Майлс изпълзя към леглото му и се приведе към него. — Искаш ли да се измъкнеш от тази екскурзия?

— Как? — Мъжът все още изглеждаше отегчен, но като че ли прояви лек интерес.

— Като си продадеш дрехите. И документите. Оставаш на моето място, а аз тръгвам вместо тебе.

Мъжът го изгледа с подозрение.

— Какъв е номерът?

— Няма номер. Имам много пари. Съвсем скоро щях да си платя и да си тръгна оттук — Майлс спря за секунда. — Въпреки че ще трябва и да доплащам за оказване на съпротива при ареста…

Аха — уловката проработи. Мъжът изглеждаше малко позаинтригуван.

— Моля ви! Трябва да отида с… с приятеля си. Веднага. — Брътвежът се усилваше. Техниците се трупаха в далечния край на стаята, при изхода. Грегор се мотаеше зад койката на мъжа.

Мъжът сви устни.

— Не — реши той. — Ако това, заради което си тук, е по-лошо и от тази дупка, не искам да имам нищо общо с него — той се завъртя и седна в леглото. Готвеше се да стане, за да се присъедини към останалите.

Майлс, все още свит на пода, вдигна умолително ръце.

— Моля ви!

Заел идеална позиция, Грегор нанесе удар. С чиста хватка той сграбчи мъжа за гърлото и го прехвърли зад койката си, където не можеха да ги видят. Слава Богу! Бараярската аристокрация все още настояваше за военното обучение на своите издънки. Майлс се изправи със залитане, за да прикрие сцената, която се разиграваше зад койката. От пода се дочуха няколко глухи удара. След няколко мига една синя затворническа куртка се плъзна под койката и се спря в обутите в сандали крака на Майлс. Той клекна и я навлече върху зелената коприна на своето облекло. За щастие, беше му малко големичка. След това се напъха и в широките панталони, които последваха куртката. Шум от бутане, докато тялото на мъжа бъде изтикано и скрито под койката, и Грегор се изправи — леко задъхан и много блед.

— Не мога да се оправя с шибания колан! — каза Майлс. Краищата на колана се тресяха в ръцете му.

Грегор пристегна панталона и нави въздългите крачоли.

— Трябват ти документите му, иначе няма да получиш храна и няма да отчиташ изработеното си — изсъска Грегор и артистично се облегна на леглото в небрежна поза.

Майлс провери джоба и откри стандартна компютърна карта.

— Добре — той застана до Грегор широко усмихнат. — Всеки момент ще припадна.

— Недей. Ще привлечеш внимание — ръката на Грегор се сключи около лакътя на Майлс.

Те прекосиха стаята и се присламчиха към тътрещата се, мърмореща синя редица. Един сънен на вид надзирател ги проверяваше на вратата, като преглеждаше документите им със сканер.

— … двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет. Това е. Водете ги. — Бяха предадени на друга група надзиратели, които не носеха униформите на Консорциума, а бяха облечени в някакви невзрачни ливреи в златисто и черно. Майлс държеше главата си сведена, докато ги подкарваха навън от ареста. Единствено ръката на Грегор го задържаше на крака. Минаха през някакъв коридор, после през друг, надолу с асансьора (Майлс едва не повърна по време на спускането) и през още един коридор. „Ами ако тази проклета карта има локатор?“ — внезапно се сети Майлс. При спускането със следващия асансьор той я пусна. Мъничката карта потрепна в далечината — тихичко и незабележимо. Товарен док, люк, кратката безтегловност в ръкава, свързан с кораба, и вече бяха на борда. „Къде си, сержант Овъролт?“

Корабът представляваше типичен превозвач, предназначен за вътрешността на системата. Не приличаше на кораб за скокове и не беше особено голям. Мъжете бяха разделени от жените в двата противоположни края на коридор, от който се влизаше в четириместни каюти. Затворниците се разпръснаха при избора на каюти, към който надзирателите не проявиха явен интерес.

Майлс направи бързо изчисление.

— Можем да вземем една само за себе си, ако опитаме — побърза да прошепне на Грегор. Те нахълтаха в най-близката и бързо затвориха вратата. Един затворник се опита да ги последва, но посрещнат от дружното изръмжаване: „Разкарай се“, побърза да се отдръпне. Вратата не се отвори повече.

Каютата беше мръсна и липсата на чаршафи върху матраците не подсказваше за излишен разкош, но водопроводът работеше. Майлс изпи чаша хладка вода и чу, а едновременно с това и усети, люкът да се затваря и корабът да напуска дока. За момента бяха в безопасност. За колко дълго?

— Кога смяташ, че ще се събуди оня в ареста? — попита Майлс. Грегор седеше на ръба на едната койка.

— Не съм сигурен. Никога не съм душил човек — Грегор изглеждаше зле. — По… почувствах нещо странно под ръката си. Боя се, че може да съм му счупил врата.

— Още дишаше — отвърна Майлс. Той отиде до долното легло, срещу това, на което седеше Грегор, и го побутна. Нямаше следи от разни гадинки. Седна предпазливо. Жестоките контракции отшумяваха и след тях оставаше само треперенето, но той все още чувстваше слабост в коленете си.

— Когато оня се събуди… Всъщност, независимо дали ще се събуди или не, няма да им отнеме много време да се сетят къде съм отишъл. Това беше тъпа идея. Трябваше просто да изчакам, да те последвам и да те откупя. Ако приемем, че успеех да платя собствения си откуп. Защо не ме спря?

Грегор зяпна.

— Мислех, че знаеш какво правиш. Илиян не е ли зад гърба ти?

— Не, доколкото знам.

— Мислех, че сега си в неговия отдел. Смятах, че си изпратен да ме откриеш. Това не е някакво… избавление по чудо, нали?

— Не — Майлс поклати глава и веднага съжали за това. — Може би е по-добре да започнеш от самото начало.

— Бях на Комар за една седмица. Под куполите. Разговори на високо равнище за космическите преходи. Обсъждания на договорите за маршрутите — все още се опитваме да получим разрешение от Ескобар за преминаване на военните ни съдове. Има някаква идея да допускаме техни инспекционни екипи, които да запечатват оръжията ни при преминаване. Нашият генералитет смята, че това е прекалено много, техният, че е твърде малко. Подписах две споразумения… нали знаеш, каквото ми пробутат от Съвета на министрите…

— Татко със сигурност те кара да ги четеш.

— О, да. Както и да е, онзи следобед имаше преглед на войските, а вечерта и държавна вечеря, която приключи рано — две от страните в преговорите трябваше да хващат кораби. Оттеглих се в резиденцията си, някаква градска къща на старата олигархия. Просторно място на края на купола, близо до аеродрума. Апартаментът ми се намираше на горните етажи на сградата. Излязох на балкона, но не ми помогна много. Все още изпитвах чувство на клаустрофобия. Този купол…

— И на комарианците открития въздух не им понася — в името на справедливостта отбеляза Майлс. — Познавах един, който имаше проблеми с дишането всеки път когато трябваше да излезе на открито, нещо като астма. Чисто психосоматично[2].

Грегор сви рамене. Беше забил поглед в носовете на обувките си.

— Както и да е. Забелязах, че не се виждаше охрана. За разнообразие, изглежда. Не знам защо. По-рано там имаше човек. Мислеха, че съм заспал, предполагам. Беше след полунощ. Не можех да заспя. Бях се навел през парапета на балкона и си мислех, че ако се катурна надолу… — Грегор се поколеба.

— Ще стане бързо — сухо довърши мисълта му Майлс. Това душевно състояние му беше познато. О, да!

Грегор вдигна очи към него и се усмихна с ирония.

— Да. Бях леко пийнал.

„Бил си мъртво пиян.“

— Бързо. Да. Разбит череп. Щеше да боли много, но за кратко. Може би дори нямаше и да боли много. Може би просто една нажежена мълния.

Майлс потръпна, но това остана скрито покрай треперенето от шоковата палка.

— Прекрачих парапета. Хванах се за онези растения и… Тогава разбрах, че мога да се спусна надолу със същата лекота, с която можех и да се изкатеря нагоре. Дори по-лесно. Почувствах се свободен, като че ли бях умрял. Започнах да вървя. Никой не ме спря. През цялото време очаквах някой да ме спре. Спрях се чак на товарния док на аеродрума. В един бар. Казах на оня тип, свободния търговец, че съм космически навигатор. Познавам навигацията от корабната си служба. Казах му, че съм загубил документите си и се страхувам, че бараярската сигурност може да ме прибере. Повярва ми като че ли… Както и да е, даде ми работа. Сигурно сме напуснали орбитата на Комар, преди моят ординарец да влезе в спалнята ми, за да ме събуди.

Майлс си гризеше кокалчетата на пръстите.

— И така, от гледна точка на ИмпСи си се изпарил от напълно охранявана стая. Никаква бележка. Никаква следа. И то на Комар.

— Корабът направи директен преход до Пол. Там останах на борда, а след това без спиране до Консорциума. Отначало не се справях много добре. Беше товарен кораб. Реших, че започвам да се оправям по-добре, но предполагам, че не е било точно така. Но си мислех, че така или иначе, Илиян вероятно е непосредствено зад гърба ми.

— Комар — Майлс разтри слепоочията си. — Разбираш ли какво става там сега? Илиян сигурно е убеден, че това е някакво политическо отвличане. Хващам се на бас, че е привикал всеки оперативен работник и половината армия и разглобява онези куполи болт по болт, за да те търси. Ти си доста пред тях. Няма да те търсят отвъд Комар преди… — Майлс преброи дните на пръстите си. — Все пак Илиян трябва да е вдигнал под тревога всичките си външни агенти… почти преди седмица. Ха! На бас, че това е било съобщението, което вдигна Унгари във въздуха точно преди да изчезне с такава бързина. Изпратено до Унгари, не до мен. — „Не до мен. Мен никой дори не ме брои.“ — Но трябва да е било съобщено във всички новини…

— Беше — обясни Грегор. — Появи се раздуто съобщение, че съм болен и съм се оттеглил да почивам в уединение във Воркосиган Сърло. Потулват го…

Майлс можеше да си го представи.

— Грегор, как можа да направиш такова нещо! У дома ще се побъркат!

— Съжалявам — сковано каза Грегор. — Разбрах, че е грешка… почти веднага. Дори преди да ми премине махмурлука.

— Тогава защо не слезе на Пол и не отиде в Посолството на Бараяр?

— Мислех, че все още бих могъл… По дяволите! — избухна той. — Защо тези хора трябва да ме притежават!

— Това са детинщини, глупако! — каза през зъби Майлс.

Грегор отметна ядосано глава, но не каза нищо.

Пълното разбиране на собственото му положение едва започваше да прониква в Майлс. Като олово в стомаха му. „Аз съм единственият човек в тази вселена, който в момента знае къде е императорът на Бараяр. Ако нещо се случи с Грегор, бих могъл да го наследя. Всъщност, ако с него се случи нещо, доста хора ще сметнат, че аз…“

А ако центърът Хийгън открие кой е Грегор в действителност, ще настъпи една обща лудост с епични размери. От Джаксън ще го вземат просто заради откупа. Аслънд, Пол и Вервейн — на всяка от тях или на всички заедно може да им се прииска да си поиграят на власт и сила. И Сетаганда повече от всички. Ако успеят тайно да сложат ръка на Грегор, кой знае какво изтънчено психологическо програмиране могат да предприемат. Ако ли пък го направят явно, какви ли заплахи ще последват? А и двамата, Майлс и Грегор, бяха хванати в капан на някакъв кораб, върху който нямаха контрол. Майлс можеше всеки момент да бъде заловен от горилите на Консорциума или още по-лошо…

Сега Майлс беше офицер от ИмпСи и нищо друго нямаше значение. Клетвата за вярност на ИмпСи беше сигурността на императора. Императорът — обединяващата икона на Бараяр. Грегор — неподдаваща се плът, напъхана насила в тази рамка. Икона, плът… кое от тях изискваше безпрекословната му вярност? „И двете. Той е мой. Затворник, бягащ, преследван от Господ знае какви врагове, с мания за самоубийство… И целият мой.“

Майлс преглътна безумния крясък, който напираше в него.

Бележки

[1] hors d’oeuvre (фр.) — Предястие. (Б.пр.)

[2] соматичен (гр. somatikos) — Който се отнася до тялото. (Б.пр.)