Серия
Бараяр (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vor Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 65 гласа)

Тринадесета глава

Все пак време за тренировки беше отпуснато и на трите личности на Майлс, и то още същия следобед. Малкият гимнастически салон на борда на кораба беше разчистен, за да приеме единствения си посетител. Той изследва обстановката около час, докато изпробваше оборудването и проверяваше различните разстояния и траектории до охранявания изход. Виждаше поне два начина, по които Иван успешно би могъл да нападне поста пред вратата. Но не и крехкият, късокрак Майлс. В един момент се улови, че наистина му се иска Иван да е с него.

По пътя обратно към килия №13 Майлс, придружен от ескорта си, мина покрай друг затворник, когото проверяваха в отсека на охраната. Очите на мъжа, който едва се влачеше, бяха обезумели, а цветът на русата му коса беше преминал в тъмните тонове на кафявото от потта. Шокът от разпознаването беше голям: лейтенантът на Озер. Убиецът с приятното лице се беше преобразил.

Беше облечен само в сиви панталони. Тялото му от кръста нагоре беше голо. Кожата му беше изпъстрена със синкави белези от шокова палка. Следите от неотдавнашно инжектиране с хипоспрей по ръката му приличаха на отпечатъци от малка розова лапичка. Устните му не преставаха да мутолевят нещо, той трепереше и се кикотеше. Както изглежда, разпитът току-що беше приключил.

Майлс беше толкова изненадан, че се протегна и улови лявата ръка на мъжа, за да се убеди с очите си. Белезите от собствените му зъби, още не напълно заздравели, си бяха там, върху кокалчетата на ръката, като сувенир, дошъл от другия край на системата за спомен от боричкането им край люка на „Триумф“ миналата седмица. Мълчаливият лейтенант вече не беше мълчалив.

Надзирателите на Майлс му направиха строго предупреждение и го подканиха да продължи. Майлс почти подтичваше, обърнал глава през рамото си, неспособен да откъсне очи от лейтенанта, докато вратата на килия №13 не се плъзна зад него.

„Какво правиш тук?“ Това трябва да е най-често задаваният въпрос, получил най-малко отговори в Центъра Хийгън, реши Майлс. Въпреки че се обзалагаше, че лейтенантът на Озер е отговорил и на него. Кавило трябва да командва един от най-силните контраразузнавателни отдели в Центъра. За колко време наемниците на Озер са ги проследили дотук? Колко бързо хората на Кавило са открили лейтенанта и са го прибрали? Белезите по тялото му бяха на повече от ден…

Но най-важният от всички въпроси бе, дали идването на Озер на станция Вервейн е част от широко, повсеместно претърсване, или е следвал някакви определени нишки? Компрометиран ли беше Тънг? Елена арестувана ли беше? Майлс потрепера и започна да крачи възбудено из килията си. „Дали просто не убих своите приятели?“

И така, каквото знаеше Озер, сега го знаеше и Кавило — цялата глупава каша от истина, лъжи, слухове и грешки. Значи разпознаването на Майлс като „Адмирал Нейсмит“ не е дошло непременно от Грегор, както беше допуснал в началото. (Явно са домъкнали ветерана от Тау Верде просто за потвърждение.) Ако Грегор систематично скрива информация и залъгва Кавило, сега тя ще го разбере. Ще разбере, ако скрие каквото и да е. Може би досега се е влюбил. Главата на Майлс пулсираше така, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

* * *

Надзирателите дойдоха за него по средата на нощния цикъл и го накараха да се облече. Най-после разпит, а? Той си спомни за заприличалия на клоун лейтенант и се подчини без възражения. Майлс настоя да се измие, след което се зае с униформата си с такова внимание, че не след дълго надзирателите се размърдаха нетърпеливо и започнаха да потупват палките си. Скоро и той щеше да прилича на глупав клоун. От друга страна, какво толкова би могъл да каже под влиянието на наркотика, та да влоши нещата още повече? Доколкото знаеше, на Кавило й беше известно всичко. Той разтърси рамене и се отскубна от хватката на надзирателите, след което тръгна между тях с цялото си окаяно достойнство, което успя да събере.

Те го преведоха през слабо осветения кораб и го качиха на някакъв асансьор. Слязоха от асансьора на етаж, обозначен като „Отсек Г“. Майлс застана нащрек. Грегор трябваше да е някъде тук… Стигнаха до врата, на която освен номера й — 10А нямаше никакви други надписи. Надзирателите натиснаха звънеца на кодиращото устройство за разрешение да влязат. Вратата се плъзна встрани.

Кавило седеше зад бюрото на компютърна конзола и сякаш плуваше във вир от светлина насред мрачната стая. Платиненорусата й коса блестеше като слънце със собствената си светлина. Бяха пристигнали в личния кабинет на командващия, вероятно разположен в съседство с жилищните й помещения. Майлс напрегна зрението и слуха си за някакви следи от императора. Кавило беше напълно облечена в изрядна бойна униформа. Майлс се успокои, че поне не беше единственият, който напоследък не си доспива. Стори му се, че тя изглежда поуморена. Това го изпълни с оптимизъм. Кавило положи стънера си върху бюрото, до дясната си ръка, и освободи надзирателите. Оръжието изглеждаше злокобно. Майлс протегна шия и потърси с очи хипоспрея. Тя се протегна и се облегна назад. Пречистено от бялата й кожа, уханието на парфюма й — по-свеж, по-остър и не толкова мускусен, като парфюма на Ливия Ню — гъделичкаше ноздрите му. Той преглътна.

— Седнете, лорд Воркосиган.

Той зае посочения стол и зачака. Тя го наблюдаваше с пресметливите си очи. Ноздрите му го засърбяха нетърпимо. Той държеше ръцете си спокойно отпуснати надолу. Не биваше още при първия й въпрос да започне да си бърка в носа.

— Вашият император Грегор е в ужасна беда, мънички лорд Вор. За да го спасите, трябва да се върнете в наемническата флота на Озер и отново да я поставите под свое командване. Когато го направите, ще получите по-нататъшни инструкции.

— Какво заплашва императора? — стресна се Майлс. — Вие? — Гласът му беше сподавен.

— Ни най-малко! Грег е най-добрият ми приятел. Любовта на моя живот. За него бих направила всичко. Дори бих се отказала от кариерата си. — Тя се усмихна невинно. В отговор Майлс гнусливо сви устни. Тя му се ухили. — Ако ти хрумне нещо друго освен изричното придържане към инструкциите, това би могло да подхвърли Грегор на невъобразими изпитания… в ръцете на по-лоши врагове.

„По-лоши от тебе? Не е възможно… Дали?“

— Защо искате от мен да оглавя наемниците Дендарии?

— Не мога да ви кажа — очите й се разшириха и блеснаха доволно от собствената й шега. — Изненада!

— Какво ще ми осигурите в подкрепа на това начинание?

— Транспорт до станция Аслънд.

— Какво друго? Войници, оръжия, кораби, пари?

— Казаха ми, че вие сте в състояние да се справите само с помощта на собствената си интелигентност. Точно това искам да проверя.

— Озер ще ме убие. Веднъж вече опита.

— Това е риск, който аз ще трябва да поема.

„Това «аз» наистина ми харесва, мадам.“

— Искате да ме убият — заключи Майлс. — А какво ще стане, ако вместо това успея?

Очите му започнаха да сълзят. Той подсмръкна. Скоро ще трябва да почеше носа си. Сърбежът направо го влудяваше.

— Разковничето на стратегията, мънички Вор — любезно обясни тя, — не се крие в това, да избереш пътя към победата, а в това да направиш избора си така, че всички пътища да водят към нея. В идеалния вариант. От смъртта ти ползата е една, от твоя успех — друга. Още веднъж ще подчертая, че всеки преждевременен опит да се свържеш с Бараяр може да бъде много противопоказен. Много!

Афоризмът за стратегията беше чудесен. Ще трябва да го запомни.

— Тогава нека чуя заповедите от собствения си върховен главнокомандващ. Нека говоря с Грегор.

— А! Това ще е твоята награда за успешно свършената работа.

— Последният човек, който прие подобна сделка, беше застрелян в тила заради своята доверчивост. Какво ще кажете, да си спестим времето и да ме застреляте още сега? — Той премигна и подсмръкна. Сълзите вече се стичаха по носа му.

— Нямам желание да ви застрелям — тя изпърха кокетно с миглите си и го погледна, след това се изправи намръщена назад. — Наистина, лорд Воркосиган, не съм очаквала, че ще избухнете в сълзи.

Той си пое дъх. Ръцете му се вдигнаха в безпомощен жест. Поразена, Кавило бръкна в горния джоб на куртката си и му подхвърли носната си кърпичка. Носна кърпичка, напоена със свежото ухание. Майлс нямаше друг изход и я притисна към лицето си.

— Престани да плачеш, страхли… — рязката й заповед беше прекъсната от първото му могъщо кихане, последвано от бърз залп.

— Не плача, кучко. Алергичен съм към шибания ти парфюм! — успя да продума задавено Майлс, между приличащите на припадъци пристъпи.

Тя се хвана за главата и се закикоти. Този път истински, а не в името на добрите обноски. Най-после истинската, спонтанната Кавило — беше прав, наистина имаше извратено чувство за хумор.

— О, скъпи — едва си пое дъх тя, — това ми дава страхотна идея за газова граната. Жалко, че никога няма да… ох, добре.

Синусите му пулсираха като медни барабани. Тя безпомощно поклати глава и натисна някакво копче на компютъра си.

— Мисля, че е по-добре да те изпратя, преди да си експлодирал.

Погледът на Майлс, замъглен от сълзите, падна върху филца на кафявите му чехли.

— Мога ли да получа поне чифт ботуши за това пътуване?

Тя сви устни и за миг остана замислена.

— Не — реши тя. — Ще бъде по-интересно да видя как ще се оправиш така, както си сега.

— С тази униформа на Аслънд? Ще бъда като овца във вълча кожа — възпротиви се той. — Застрелян без предупреждение по погрешка.

— По погрешка… нарочно… Божичко! Ще си прекараш много вълнуващо. — Тя отвори вратата с натискане на някакъв бутон.

Той все още кихаше и едва си поемаше дъх, когато надзирателите влязоха, за да го отведат. Кавило продължаваше да се смее.

* * *

Беше необходим половин час, за да отшумят последствията от отровния й парфюм. Дотогава го бяха затворили в тясна каюта на борда на кораб за полети във вътрешността на системата. Бяха се качили на борда направо от един от люковете на „Десницата на Кюрин“. Дори не беше стъпил на станция Вервейн. Никакъв шанс да си пробие път до нея.

Той огледа каютата. Удобството на леглото и санитарния възел напомняха много за предишната му килия. „Корабна служба, пфу! Обширните предели на необятната вселена, пфу! Ореолът на Имперските служби, пфу, пфу, пфу!“ Беше изгубил Грегор… „Може и да съм малък, но се оплесквам здраво, защото стоя на раменете на ГИГАНТИ.“ Зае се да блъска по вратата и да крещи по уредбата за вътрешна свръзка. Никой не се появи.

„Изненада!“

Можеше да ги изненада всичките, като се обеси — една привлекателна със сбитостта си идея, но нямаше на какво да закачи колана си.

Добре. Корабът, от куриерски тип, беше по-бърз от тромавия товарен съд, с който последния път на двамата с Грегор им трябваха три дни, за да пресекат системата. Но нямаше да стане и за минути. Разполагаше най-малко с ден и половина за сериозен размисъл. Той и Адмирал Нейсмит.

„Изненада! Господи!“

* * *

Един офицер и един пазач дойдоха да го вземат. Появиха се почти според предвижданията му: по времето когато трябваше да навлязат в отбранителния периметър на Аслънд. „Но все още не сме акостирали. Струва ми се преждевременно.“ Нервното му изтощение се прояви във вид на взрив от адреналин. Той си пое дъх, опитвайки се да разсее мъглата от обезумялото си съзнание и отново да го върне в будното му състояние. Въпреки че му беше необходимо много повече. Офицерът го преведе през късите коридори на малкия кораб до кабината за навигация и свръзка. Капитанът, в униформата на Рейнджърите, беше тук, наведен заедно с втория си офицер над комуникационната конзола. Пилотът и бордният инженер бяха заети на своите места.

— Ако се качат на борда, ще го арестуват и той автоматически ще бъде доставен до местоназначението, както ни е наредено — тъкмо казваше вторият офицер.

— Ако арестуват него, може да арестуват и нас. Тя каза само да го оставим на планетата и й беше все едно дали ще се приземи на краката или на главата си. Не ни е нареждала да се замесваме — каза капитанът.

Глас от предавателя:

— Говори „Ариел“ — преден пост от спомагателната флота, работеща за Аслънд. Викам C6-WG от станцията на Вервейн откъм Хийгън. Искаме достъп на борда за проверка на кораба преди акостирането му. Спрете ускоряването и свалете защитата от страничния си люк. При отказ за съдействие станция Аслънд си запазва правото да ви откаже достъп до доковете. — Гласът заговори с явно повишено настроение. — Аз си запазвам правото да открия огън, ако не спрете и не се предадете до една минута. А това е сериозна преграда, момчета — гласът зазвуча иронично и много познато. Бел?

— Преустановете ускоряването — нареди капитанът и направи знак с ръка на втория офицер да изключи предавателя. — Хей ти, Рота — извика той към Майлс. — Ела тук!

„Значи пак станах Рота.“ Майлс успя да докара една мазна усмивка и плахо се приближи. Той зърна монитора и се опита да скрие жадното си любопитство. „Ариел“? Да, ето го на видеодисплея — лъскав кръстосвач, илириканска конструкция… Дали Бел Торн все още го командваше? „Как да се кача на този кораб?“

— Не ме изхвърляйте навън! — побърза да се примоли той. — Озераните са по петите ми. Не знаех, че плазмените дъгомети са дефектни, кълна се!

— Какви плазмени дъгомети? — попита капитанът.

— Аз съм търговец на оръжие. Продадох им едни плазмени дъгомети. Евтино им ги дадох. Оказа се обаче, че при претоварване засичат и отнасят ръката на човека, който ги използва. Не знаех, взех ги на едро.

Капитанът разтвори и след това отново затвори дясната си ръка, сякаш се боеше да не би един от дъгометите на Рота случайно да се е оказал в нея. Несъзнателно отри дланта си в панталона, по-далече от кобура на собствения си плазмен пистолет. Той смръщено изгледа Майлс.

— Приземяването ще бъде с главата напред — каза той след малко. — Лейтенант, вземете ефрейтора и закарайте този дребен мутант при страничния служебен шлюз, опаковайте го в спасителна капсула и го изхвърлете. Прибираме се у дома.

— Не! — едва чуто промълви Майлс, когато лейтенантът и ефрейторът го хванаха за ръцете. „Да!“ Той влачеше краката си, но внимаваше да не се съпротивлява така, че да си счупи нещо. — Не можете да ме изхвърлите в космоса…! — „Ариел! Господи…“

— О, наемниците на Аслънд ще те приберат — отзова се капитанът. — Може би. Ако не решат, че си бомба и не се опитат да те изстрелят в космоса с плазмен огън от кораба си или нещо такова. — Развеселен, той се обърна към предавателя и занарежда отегчено диспечерския речитатив:

— „Ариел“, говори C6-WG. Решихме, ъъ… да променим графика на полета си и да се върнем на станция Вервейн. Корабът няма да акостира, следователно няма нужда от проверка. Все пак ви оставяме малък подарък на раздяла. Доста малък. Какво ще го правите си е ваша работа…

Вратата на кабината за навигация и свръзка се затвори зад тях. След къс коридор и остър завой Майлс и носачите му стигнаха до служебния шлюз. Ефрейторът остана да държи Майлс, който се съпротивляваше, а офицерът отвори разположения до люка шкаф и измъкна една спасителна капсула.

Спасителните капсули представляваха евтини надуваеми пашкули, в които човек можеше да се вмъкне за секунди, и се използваха от пътниците по време на опасност. Бяха удобни както в случаите на повишаване на налягането в кораба, така и за неговото напускане. Наричаха ги още „балони за идиоти“, защото за управлението им не се изискваха каквито и да е познания, по простата причина, че бяха неуправляеми. В тях имаше само система за неколкочасово рециклиране на въздуха и излъчвател на сигнал, който улесняваше търсенето им в откритото пространство. „Балоните за идиоти“ не се препоръчваха на хора, страдащи от клаустрофобия. Инертни и елементарни, те бяха едни от най-рентабилните животоспасяващи средства. Разбира се, когато корабите, които трябваше да ги приберат от открития космос, пристигнеха навреме.

Майлс нададе доста правдоподобен вой, докато го натъпкваха в тясната вътрешност на капсулата, от която се разнасяше миризма на пластмаса. Капсулата се запечатваше и надуваше автоматично само с издърпването на един шнур. За миг през съзнанието му премина споменът за потъналата в калта палатка на остров Кирил и той преглътна един истински вик. Преобърна се няколко пъти, докато похитителите му изтъркалят капсулата във въздушния шлюз. Изсвистяване, рязък удар, накланяне и той се понесе свободно надолу в катранения мрак.

Сферичната капсула беше малко повече от един метър в диаметър. Превит почти на две, Майлс опипа наоколо. Стомахът му негодуваше срещу въртенето, предизвикано от изхвърлянето на капсулата. Той продължаваше да проучва вътрешността на капсулата с треперещите си пръсти, докато не напипа нещо. Надяваше се това да е ненагряваща се лампа. Той стисна предмета в ръцете си и бе награден с противна зеленикава светлина.

Дълбоката тишина се нарушаваше единствено от тихичкото съскане на рециклатора и собственото му накъсано дишане… „Е… по-добре е от последния път, когато се опитаха да ме натикат във въздушен шлюз.“ Майлс се опита да си представи всички възможни действия, които можеше да предприеме „Ариел“ вместо да го прибере. Вледеняващото очакване, че всеки момент корабът ще открие огън, се замени с мисълта за студената тъмна асфикция, когато капсулата му беше хваната от механична ръка.

Операторът на ръката явно беше любител, страдащ от паралич, но след неколкоминутни фокуси, възобновената гравитация и външният шум успокоиха Майлс. Разбра, че е прибран на сигурно място в работещ шлюз. Чу се свистенето на вътрешната врата, изопачени човешки гласове и „балонът за идиоти“ започна да се търкаля. Той простена високо и като се сви на кълбо, се затъркаля заедно с капсулата. Когато движението спря, Майлс седна, пое си дълбоко въздух и се опита да пооправи униформата си.

Последваха приглушени думкания в пластмасовата повърхност.

— Има ли някой вътре?

— Да! — извика Майлс в отговор.

— Минутка…

Проскърцвания, звънтене, шум от раздиране и пломбите на запечатаната капсула бяха счупени. Горната част на капсулата започна да пропада, когато въздухът заизлиза като въздишка навън. Майлс си проправи път през гънките и треперещ се изправи с цялата грация и достойнство на току-що излюпило се пиле.

Намираше се в малък товарен отсек. Около него с насочени в главата му стънери и невропарализатори стояха трима войника в сиво-бели униформи. Един строен офицер със знаците на капитан беше стъпил с единия си крак върху някаква метална кутия и наблюдаваше появяването на Майлс.

Изрядната униформа и топлият кафяв цвят на косата на офицера не подсказваха с нищо дали пред Майлс стои изтънчен и нежен мъж, или необикновено решителна жена. Тази подвеждаща външност не беше случайна, а резултат на преднамерени грижи — Бел Торн беше бетиански хермафродит — малцинство от потомци на социогенетичен експеримент отпреди един век, който не беше успял. Когато Майлс се появи, изражението на Торн сякаш се втечни и преля от скептицизъм в удивление.

Майлс му се ухили.

— Здравей, Пандора. Боговете ти изпращат дар. Но има уловка.

— Нима не е винаги така? — с озарено от задоволство лице Торн пристъпи към Майлс и го сграбчи през кръста, преливащ от искрящ ентусиазъм. — Майлс! — Торн отново прегърна Майлс и се вгледа жадно в лицето му. — Какво правиш тук?

— Не знам защо, но все си мислех, че това може да е първият ти въпрос — въздъхна Майлс.

— … и какво правиш в униформата на рейнджър?

„Боже!“

— Радвам се, че не си от школата на първо-стреляй-после-питай. — Майлс освободи обутите си в чехли крака от спадналата капсула. Войниците все още държаха оръжието си насочено, но някак несигурно. — А… — Майлс направи изразителен жест към тях.

— Оставете, момчета — нареди им Торн. — Всичко е наред.

— Де да беше така — въздъхна Майлс. — Бел, трябва да поговорим.

* * *

В каютата на Торн го очакваше същата мъчителна смес от познато и непознато, която срещаше във всичко свързано с наемниците. Формите, звуците, миризмите на „Ариел“ отприщиха водопада на спомените. Каютата на капитана сега беше изпълнена с личните вещи на Торн — библиотека от дискове, оръжия, сувенири за спомен от различни кампании, включително и наполовина разтопен астронавтски шлем, който беше спасил живота на Торн — сега превърнат в лампа, малка клетка с някакъв екзотичен галеник от Земята, който Торн наричаше хамстер.

Докато посръбваха истински чай от личния запас на Торн, Майлс му изложи версията за адмирал Нейсмит във вид много близък до варианта, който беше представил на Озер и Тънг: военната оценка на Центъра, мистериозния работодател, и т.н. Разбира се, Грегор не беше споменат, а също и Бараяр. Майлс Нейсмит говореше с чист бетиански акцент. Иначе Майлс се придържаше максимално близо до фактите, свързани с пребиваването му при Рейнджърите на Рандал.

— Значи лейтенант Лейк е бил заловен от нашите съперници — Торн размишляваше върху описанието на русия лейтенант, покрай когото беше минал Майлс в коридора на „Десницата на Кюрин“. — И да бяха търсили по-подходящ, нямаше да намерят, но… по-добре ще е отново да променим шифрите си.

— Определено — Майлс остави чашата си на масата и се наведе напред. — Бях упълномощен от своя работодател не само да наблюдавам Хийгън, но и да предотвратя, ако това е възможно, избухването на война в Центъра. Какво е положението според теб?

Торн се намръщи.

— За последен път бяхме на док преди пет дни. Точно тогава Аслънд измислиха тези проверки преди акостиране. За осъществяването им всички по-малки кораби бяха принудени да поемат денонощни дежурства. Колкото повече приближава завършването на военната им станция, толкова повече работодателите ни се плашат от саботажи — бомби, биологичес…

— Не споря. Ами, ъъ… как стоят нещата вътре във флота?

— Имаш предвид слуховете за твоята смърт, живот и възкресение? Плъзнали са навсякъде. В четиринайсет различни версии. Не бих им обърнал внимание, вземали са те на мушка и преди, но внезапно Озер арестува Тънг.

— Какво? — Майлс прехапа устната си. — Само Тънг? А Елена, Мейхю, Кодак?

— Само Тънг.

— В това няма смисъл. Ако беше арестувал Тънг, щеше да го подложи на химически разпит, а това щеше да го отведе и до Елена. Освен ако не я е оставил свободна, за да служи за стръв.

— Положението наистина стана напечено, когато отведоха Тънг. На ръба на експлозията. Струва ми се, че ако Озер беше предприел нещо срещу Елена и Бъз, това щеше да възпламени войната още на момента. Все още не е отстъпил и Тънг не е възстановен. В състояние на голяма нестабилност сме. Озер внимава да държи старата вътрешна група изолирана, затова съм тук почти от седмица. Но последния път, когато видях Бъз, състоянието му беше дяволски близо до това да започне да се бие. А това е последното нещо, което би направил Бъз.

Майлс бавно издиша.

— Битка… точно това иска Кавило. Ето защо ме изпроводи дотук опакован като подарък в тази… безвкусица. Капсулата на Раздора. За нея е без значение дали ще спечеля, или ще загубя, стига враговете й да са в състояние на хаос, когато тя поднесе своята изненада.

— Още ли нямаш представа каква е тази изненада?

— Не. Рейнджърите провеждаха подготовка за някакво сухопътно нападение. Това, че Кавило ме изпраща тук, означава, че ще се насочат към Аслънд. Противно на всякаква стратегическа логика. Или готвят нещо друго? Тази жена има невероятно извратен начин на мислене. Пфу! — Той нервно потрепваше с ръце. — Трябва да говоря с Озер. И този път ще трябва да ме изслуша. Премислил съм всичко. Сътрудничеството между нас може да се окаже единственият начин на действие, който Кавило не е предвидила, единствената пролука в плътната стена на нейната стратегия… Искаш ли ти да задвижиш нещата, Бел?

Торн разсъдливо присви устни.

— Оттук, да. „Ариел“ е най-бързият кораб във флота. Ще мога да избегна възмездието, ако се наложи. — Торн се ухили.

„Дали да не избягаме на Бараяр?“ Не. Грегор все още беше в ръцете на Кавило. По-добре да се прави, че следва инструкциите й. Още известно време.

* * *

Майлс си пое дълбоко дъх и решително се настани в креслото в кабината за навигация и свръзка на „Ариел“. Беше се пооправил и носеше сиво-бяла униформа, която зае от най-дребната жена на кораба. За да не се виждат, навитите крачоли на панталона бяха натъпкани в ботушите, които му бяха почти по мярка. Коланът покриваше закопчалките, които зееха отворени на прекалено тясната талия. Възширочката куртка изглеждаше добре, когато беше седнал. Трайните поправки бяха оставени за по-късно. Майлс кимна на Торн.

— Добре. Включи твоя предавател.

Бръмчене, блясък и ястребовото лице на адмирал Озер се материализира на видеоекрана.

— Да, какво има… Ти! — Зъбите му изтракаха като човка, а ръката му — неясно разфокусирано петно в края на екрана, заблъска бясно по клавишите на интеркома и видеодисплеите.

„Този път не може да ме изхвърли през въздушния шлюз, но може да прекъсне връзката.“ Време е да се говори бързо.

Майлс се наведе напред и се усмихна.

— Здравейте, адмирал Озер. Завърших оценката на силите на Вервейн в Центъра Хийгън. Заключението ми е, че много сте загазили.

— Как се добра до този секретен канал? — изръмжа Озер. — Стеснете лъча, двойно шифроване! Проследете това обаждане! — обърна се той към свързочния си офицер.

— Как, ще разберете след няколко минути. Дотогава ще трябва да запазите връзката — обади се Майлс. — Но вашите врагове са на станция Вервейн, а не тук. Нито на Пол, нито в Сбора Джаксън. Нито пък аз. Най-вече! Забележете, казах станция Вервейн, не Вервейн. Познавате ли Кавило? Вашия двойник от другата страна на системата?

— Срещал съм се един-два пъти с нея — Озер беше нащрек. Нетърпението, с което очакваше доклада на техническия си екип, беше изписано на лицето му.

— С лице на ангел и ум на бясна мангуста? — доуточни Майлс.

Устните на Озер потрепнаха съвсем леко.

— Ти си се срещал с нея.

— О, да. Двамата проведохме няколко много задушевни разговора. Бяха доста… поучителни. В момента информацията е най-ценната търговска стока в Центъра. Поне моята. Искам да сключим сделка.

Озер го прекъсна с вдигане на ръка и бързо прекъсна връзката. Когато отново се появи на екрана, изражението на лицето му беше като мрачен облак.

— Капитан Торн, това е метеж!

Торн се приведе, за да може лицето му да застане пред камерата и му отвърна жизнерадостно:

— Не, сър. Не е. Опитваме се да спасим неблагодарния ви задник, ако позволите. Слушайте човека. Той знае неща, които на нас не са ни известни.

— Добре — съгласи се Озер. — Проклети бетианци. Винаги се поддържат — допълни под носа си той.

— Дали вие ще се биете с мен, или аз ще се бия с вас, няма никакво значение, адмирал Озер. И двамата ще загубим — побърза да се намеси Майлс.

— Ти не можеш да спечелиш — отвърна Озер. — Не можеш да превземеш флота ми. Не и с „Ариел“.

— „Ариел“ е само началото, ако се стигне дотам. Но не, вероятно не мога да спечеля. Това, което мога да направя, е да създам безбожна бъркотия. Да разделя силите ви, да ви скарам с работодателите ви… Всеки заряд, който ще изстреляте, всяко повредено винтче от оборудването, всеки ранен или убит войник е чиста загуба в такава вътрешна война. Няма да спечели никой освен Кавило, която просто ще изчака развръзката. Точно това е причината тя отново да ме изпрати тук. Каква печалба предвиждате, ако постъпите именно по начина, който желае врагът ви, а?

Майлс изчака, останал без дъх. Челюстта на Озер работеше, предъвквайки това пламенно изложение.

— Каква е твоята печалба? — попита той най-накрая.

— Ох, боя се, че аз съм опасната променлива в това уравнение, адмирале. Не съм тук заради печалба — ухили се Майлс, — така че щетите не ме интересуват.

— Каквато и информация да имаш от Кавило, тя не струва нищо — каза Озер.

„Започва да се пазари. Хвана се, хвана се…“

Майлс потисна ликуването, което напираше в него, и си наложи сериозно изражение.

— Разбира се, всяка дума на Кавило трябва да се пресява изключително внимателно. Но, ъъ… по дрехите посрещат, по ума изпращат. Открих слабото място на нашата красавица.

— Кавило няма слабо място.

— О, има. Нейната страст да извлича полза от всичко. Егоизмът й.

— Не виждам как това я прави уязвима.

— Точно за това имате нужда от мен в щаба си. Необходим ви е моят поглед върху нещата.

— Да те наема! — Озер се отдръпна от обектива на камерата. Удивлението му беше примесено с ужас.

Е, във всеки случай беше постигнал ефекта на изненадата. Нали това беше елемент от всяка военна акция.

— Разбрах, че поста на началник-щаба по тактическите въпроси е свободен.

Изражението на Озер направи плавен преход от удивление през вцепенение до нещо като весел бяс.

— Ти си луд!

— Не, просто ужасно бързам. Адмирале, между двама ни не се е случило нищо непоправимо. Все още. Вие ме нападнахте, а не аз, и сега очаквате от мен да ви отвърна със същото. Но аз не съм на почивка и нямам време за губене в лични забавления, като отмъщението, например.

Озер присви очи.

— А Тънг?

— Засега го дръжте затворен, ако настоявате — Майлс вдигна рамене. — Невредим, разбира се. — „Само не му казвайте, че това са мои думи.“

— Да предположим, че го обеся?

— Ъъ… това ще бъде непоправимо. — Майлс спря за момент. — Ще изтъкна, че да затворите Тънг, е все едно да си отрежете дясната ръка, преди да влезете в битка.

— Каква битка? С кого?

— Това е изненада. Изненадата на Кавило. Въпреки че имам една-две идеи по въпроса, които бих споделил с удоволствие.

— Нима? — Изражението на лицето на Озер беше същото като онова, което понякога Майлс успяваше да улови на лицето на Илиян — на човек, захапал лимон. Още малко и ще се почувства у дома.

Майлс продължи:

— Като алтернатива на възможността да стана ваш подчинен, ви предлагам да стана ваш работодател, от която бих се възползвал с радост. Упълномощен съм от моя ъъ… спонсор да предложа добросъвестен договор, обичайните премии, снаряжение и екипировка, възстановяване на щети, застраховки. — „Илиян, чуй молбата ми за помилване, моля те!“ — Всичко това без да влизаме в противоречия с интересите на Аслънд. Ще ти бъде платено от две места за една и съща работа и дори няма да има нужда да сменяш работодателя си. Мечтата на наемника.

— Какви гаранции можеш да предоставиш?

— Струва ми се, че аз съм този, който има нужда от гаранции, сър? Нека да караме подред. Аз няма да подбуждам бунтове. Вие ще спрете опитите си да ме изхвърляте през въздушни шлюзове. Ще се присъединя към вас открито — всички да знаят, че съм пристигнал. Ще ви предоставя информацията, с която разполагам. — Колко незначителна изглеждаше „информацията“ му на фона на тези щедри обещания. Никакви цифри, придвижвания на войсковите части, нищо: само намерения, и то в резултат от логически умозаключения. — Ще съгласуваме решенията. Всеки може да пропусне нещо, така че вашето мнение също ще е полезно. След това продължаваме съгласно общите си решения.

Устата на Озер се беше превърнала в тясна цепка. Той беше слисан, наполовина убеден, но все още изпълнен с дълбоки подозрения.

— Бих искал да подчертая и това, че рискът, личният риск е повече за моя, отколкото за ваша сметка.

— Мисля…

Майлс сякаш увисна в небитието, уловен единствено за думите на наемника.

— Мисля, че ще се разкайвам за това — въздъхна Озер.

* * *

Подробните преговори, необходими само за да вкарат „Ариел“ на док, отнеха още половин ден. Когато първоначалното вълнение отшумя, Торн стана по-умислен. След маневрата на „Ариел“ за акостиране той определено се замисли.

— Все още не съм съвсем сигурен какво би могло да попречи на Озер да ни затвори, зашемети и да ни обеси на спокойствие — попита Торн, седнал на страничната облегалка на креслото си. Той говореше тихо — искаше да запази оплакванията си далеч от изнежения слух на войниците от придружаващия взвод, които се екипираха наблизо в коридора на совалковия люк на „Ариел“.

— Любопитството — категорично отвърна Майлс.

— Добре де, в такъв случай: зашеметяване, химически разпит и после обесване.

— Ако ме подложи на химически разпит, ще му предложа същите факти, които така или иначе ще научи от мен плюс още някои, уви и той ще има по-малко съмнения. Толкова по-добре.

Майлс беше спасен от по-нататъшното преливане от пусто в празно от шума на подвижните ръкави, които се херметизираха от външната страна на кораба. Сержантът на Майлс освободи ключалките на люка, без да се поколебае, въпреки че, забеляза Майлс, внимаваше да не застава пред отвора.

— Взвод, строй се! — нареди сержантът. Шестимата войници провериха стънерите си. Торн и сержантът носеха и невропарализатори — добре пресметната комбинация: стънерите, като отстъпка пред човешката природа, склонна да прави грешки, и невропарализаторите, които да напомнят на другата страна да не рискува прекалено. Майлс тръгна невъоръжен. Като ругаеше наум Кавило, обу отново филцовите си чехли. Заедно с Торн Майлс оглави малката процесия и се отправи през гъвкавия ръкав към един от почти завършените докове на военната станция на Аслънд.

Верен на обещанието си, Озер си беше довел свидетели, които чакаха строени в редица. Групата от около двайсетина мъже носеше същия набор от оръжия.

— Имат числено превъзходство — измърмори Торн.

— Всичко е до акъла — промърмори му в отговор Майлс. — Върви, сякаш зад гърба си имаш цяла империя. — „И не поглеждай през рамо, че току-виж хората на Илиян ни настигнали и това се окаже истина. Не би било зле.“ — Колкото повече хора ме видят, толкова по-добре.

Самият Озер беше застанал мирно, целият в очакване. Приличаше на язваджия, който не може да си намери содата. Елена, Елена беше застанала до него. Беше невъоръжена, с лице, застинало като маска. Втренченият й поглед към Майлс и стиснатите й устни бяха натежали от подозрения — вероятно не към мотивите му, но към методите му — безусловно. „Сега пък каква глупост си измислил?“ — питаха очите й. Майлс я удостои с възможно най-краткото от ироничните си кимвания, преди да поздрави Озер.

Озер отвърна неохотно на военната вежливост.

— А сега, адмирале… да се върнем на „Триумф“ и да се залавяме за работа — изхриптя той.

— Да, наистина. Но нека пътьом направим малка обиколка из тази станция, а? Разбира се, само в помещенията, които не са свръхсекретни. В края на краищата последният ми преглед беше прекъснат толкова… грубо. След вас, адмирале.

Озер скръцна със зъби.

— О! След вас, адмирале!

Получи се цял парад. Майлс ги развежда наоколо в продължение на четирийсет и пет дълги минути, включително и през кафетерията по време на най-голямата навалица за вечеря. На няколко пъти обиколката им беше шумно прекъсвана. Майлс поздравяваше по име всеки от старите Дендарии, който успееше да познае, а останалите удостояваше с ослепителни усмивки. След себе си той оставяше невъобразим брътвеж — хората настояваха за някакво обяснение. Една бригада от Аслънд беше заета с отпарянето на облицовъчни панели и Майлс се спря, за да похвали работата им. Озер започваше да се разсейва и Елена се възползва от възможността да се наведе над Майлс и да прошепне яростно в ухото му: „Къде е Грегор?“

— Точно с това ме държат в ръцете си. Ако не успея да го върна… Много е сложно. Ще ти разкажа по-късно — прошепна й Майлс.

— О, Господи! — тя молитвено вдигна очи.

Майлс позволи да го поведат отново към „Триумф“ точно преди да прехвърли границите на търпението на Озер. Така. Покорен на заповедите на Кавило, Майлс не беше направил никакъв опит да установи връзка с Бараяр. Но ако Унгари не успееше да го открие след това тук, значи беше време да го уволнят. Дори да имаше прерийна птица, подрусваща се в лудешки любовен танц на главата му, появяването му едва ли щеше да бъде по-очебийно.

Около дока, на който беше акостирал „Триумф“, все още се извършваха довършителни работи, когато Майлс премина през него начело на своя парад. Няколко работници от Аслънд, облечени в жълто-кафяво, светлосиньо и зелено, се наведоха от конструкцията и се облещиха надолу. Военните техници в тъмносините си униформи се спряха посред работата си, за да не пропуснат нещо и след това трябваше да сортират отново връзките и винтовете за релетата. Майлс се въздържа от усмивките и ръкомаханията — внимаваше да не би челюстта на Озер да се напука. Толкова стръв трябва да е достатъчна за Унгари, време беше да започне да се държи сериозно. Трийсетчленният почетен караул от наемници можеше да се превърне в тъмнична стража при следващото му хвърляне на зара.

Високият сержант на Торн, който вървеше до Майлс, зяпаше наоколо, оглеждайки новата конструкция.

— Утре по това време роботизираните товарачи трябва да са напълно автоматизирани — отбеляза той. — Това ще е подобрение… Внимавай! — Ръката му рязко се спусна върху главата на Майлс и го избута надолу. Сержантът почти успя да се завърти, а ръката му, със свити като на граблива птица нокти, описа дъга към кобура, когато пращящата синя мълния от заряд на невроразрушител го удари право в гърдите, на нивото, където преди малко се намираше главата на Майлс. Той се сви спазматично и дишането му спря. Миризмата на озон, гореща пластмаса и обгорена плът зашлеви Майлс. Той се стовари на платформата, сякаш се гмуркаше, и се претърколи. Втора мълния се пръсна на платформата и силовото й поле, което се разплиска във всички посоки, прониза като жилата на двайсет оси ръката на Майлс. Той я дръпна назад.

Когато трупът на сержанта се свлече на земята, Майлс сграбчи куртката му и се свря под него, като намести главата и гръбнака си там, където тялото беше най-плътно — под торса. Издърпа навътре и ръцете, и краката си, като се сви, доколкото можеше. Следващата мълния изпращя недалече на платформата, а следващите две удариха тялото. Въпреки абсорбиращата маса над Майлс, ефектът беше по-силен от удар с включена на максимално напрежение шокова палка.

С пищящите си уши Майлс долови крясъци, удари, писъци, стрелба, шум от бягащи крака — хаос. Глас: „Той е тук горе! Хвани го!“ и друг — висок и дрезгав: „Ти го видя. Твой е. Ти иди да го хванеш!“ Още една мълния удари платформата.

Тежестта на едрия мъж и зловонието на нараненото му тяло притискаха лицето на Майлс. Искаше му се момъкът да беше качил още петдесет кила. Нищо чудно, че Кавило се беше съгласила да размени двайсет хиляди бетиански долара за персонално защитно поле. От всичките гнусни оръжия, които Майлс беше виждал, лично за него това беше най-ужасяващото. Увреждане на главата, което не те убива напълно, но ти отнема човешката природа, за да те превърне в животно или някакъв си там зеленчук. По-лошо и от кошмарен сън. Навярно неговият интелект беше единственото му оправдание, за да продължава да съществува. Без него…

До слуха му достигна специфичното пращене на невроразрушител, който не беше насочен към него. Майлс обърна глава и изкрещя, но викът му бе заглушен от дрехите и плътта. „Стънери! Използвайте стънери! Искаме го жив за разпит! Той е твой, ти иди да го хванеш…“ Би трябвало да се измъкне изпод това тяло и да се присъедини към битката. Но ако специалната мишена на убиеца беше именно той? А и за какъв дявол му е да тъпче с изстрели един труп… Май трябва да си стои точно тук. Той се сгърчи, опитвайки се да притегли ръцете и краката си още по-плътно към тялото.

Виковете замряха. Стрелбата спря. Някой коленичи до Майлс и се опита да изтъркаля тялото на сержанта от него. В първия момент Майлс не се досети, че трябваше да пусне униформата на мъртвия мъж, в която се беше вкопчил, за да бъде освободен. Трябваше му голямо усилие, за да отпусне пръстите си.

Бледото лице на Торн затрептя над него като в мараня. Беше задъхан, дишаше с отворена уста.

— Добре ли си, адмирале?

— Струва ми се — едва отвърна Майлс.

— Целеше се в теб — докладва Торн. — Само в теб.

— Забелязах — заекна Майлс. — Само съм леко обгорен. — Торн му помогна да седне. Трепереше така силно, както след боя с шокови палки. Той разгледа ръцете си, които се тресяха спазматично и протегна едната от тях надолу. Докосна трупа до себе си с болезнено учудване. „Всеки ден, който ми предстои да изживея, ще ми бъде дар от теб. А аз дори не знам името ти.“

— Твоят сержант… Как се казваше?

— Колинс.

— Колинс. Благодаря!

— Добър човек.

— Разбрах това.

Озер се качи при тях. Изглеждаше напрегнат.

— Адмирал Нейсмит. Това не е мое дело.

— А? — премигна Майлс. — Помогни ме да се изправя, Бел… Може да е било грешка. — Торн му помогна да се задържи на крака. Мускулите на тялото му играеха конвулсивно. Почувства се слаб, износен, уморен човек. „Елена! Къде е тя? Тя нямаше оръжие…“

Тя се появи заедно с още една жена от наемниците. Теглеха след себе си мъж в тъмносинята униформа на аслъндски редник и се приближаваха към Озер и Майлс. Всяка от жените държеше по един обут в ботуш крак. Ръката на мъжа се влачеше безжизнено по платформата. Дали бяха използвали стънер? Или беше мъртъв? Те пуснаха краката на мъжа, които издумкаха на платформата до Майлс. Израженията им бяха делови като на две лъвици, които носят плячката на малките си. Майлс се вгледа в лицето на мъжа. Едно до болка познато лице. „Генерал Метцов! Ти пък какво правиш тук?“

— Познавате ли този човек? — попита Озер аслъндския офицер, които беше побързал да се присъедини към тях. — Един от вашите хора ли е?

— Не го познавам — аслъндецът коленичи, за да провери за документи. — Има редовен пропуск…

— Можеше да ме убие и да избяга — обърна се към Майлс Елена, — но продължаваше да стреля по теб. Беше умно от твоя страна, че си остана на мястото.

„Тържество на ума или слаби нерви?“

— Да, доста умно. — Майлс направи още един опит да се закрепи на краката си сам, отказа се и се облегна на Торн. — Надявам се, че не си го убила.

— Само е зашеметен — отвърна Елена, която все още държеше оръжието като доказателство. Някой с достатъчно ум в главата си трябва да й го е подхвърлил, когато мелето започна. — Сигурно му е счупена китката.

— Кой е той? — попита Озер.

„Съвсем искрено“, реши Майлс.

— Е, адмирале? — Майлс откри зъбите си в нещо като усмивка. — Казах ви, че ще ви предоставя повече разузнавателна информация, отколкото вашият отдел би могъл да събере за месец. Да ви представя — той направи жест, който беше предназначен да извика у присъстващите представата за келнер, вдигащ капака от сребърен поднос, но отстрани движението му вероятно изглеждаше като поредната конвулсия — генерал Станис Метцов, заместник-командващ на Рейнджърите на Рандал.

— Откога висши щабни офицери предприемат опити за покушения?

— Извинете ме, заместник-командващ е от три дни. Положението му може да се е променило. Според плановете на Кавило той се приближаваше към влакнестия си край. Вие, аз и той имахме уговорена среща за малка почерпка с хипоспрей.

Озер зяпна.

— Вие сте запланували това?

— Защо мислите, че прекарах последния час да обикалям из станцията, ако не, за да го накарам да се покаже навън? — жизнерадостно му отговори Майлс. „Трябва да ме е дебнал през цялото време. Май ще повърна. Какво направих току-що? Заявка за брилянтно мислене или за невероятна глупост?“ Озер сякаш се опитваше да си отговори на същия въпрос.

Майлс се загледа в тялото на Метцов и се опита да помисли. Кавило ли беше изпратила Метцов, или този опит за убийство си беше изцяло негова идея? Ако е изпратен от Кавило, тя ли беше запланувала това, да попадне жив в ръцете на враговете й? Ако ли не, имаше ли някъде наоколо и втори убиец и коя беше неговата цел? Или Метцов успява, или Майлс се проваля! Или и двамата? „Трябва да седна и да си начертая табличка.“

Пристигнаха медицинските екипи.

— Да… лазарет — неясно смутолеви Майлс. — Докато старите ми приятели тук не ме събудят.

— Съгласен — отвърна Озер, като клатеше глава сащисан.

— По-добре поставете и вътрешен пост при нашия затворник. Не съм сигурен дали е трябвало да оцелее, ако попадне в плен.

— Добре — съгласи се Озер.

Майлс се отправи към люка на „Триумф“ със залитане. Торн и Елена го подкрепяха от двете му страни. Прибираше се у дома.