Серия
Бараяр (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vor Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 65 гласа)

Четиринадесета глава

Майлс седеше разтреперан на една пейка в остъклената кабина в лазарета на „Триумф“, която обикновено се използваше за биоизолация и наблюдаваше как Елена завързва генерал Метцов за стола със силова мрежа. Картината би могла да погъделичка самодоволството на Майлс със смяната на ролите, ако разпитът, към който се канеха да пристъпят, не беше изпълнен с толкова много рискове. Елена отново не беше въоръжена. Двама души, въоръжени със стънери, стояха зад звуконепроницаемата прозрачна врата и от време на време надничаха вътре. Майлс трябваше да впрегне цялото си красноречие, за да ограничи публиката на този първоначален разпит до себе си, Елена и Озер.

— Доколко „гореща“ може да е информацията на този човек? — с раздразнение се беше поинтересувал Озер.

— Достатъчно гореща, за да съм на мнение, че трябва да имате възможност да я премислите, преди да я споделите пред някоя комисия — противопостави се Майлс. — Все пак, записите ще бъдат на ваше разположение.

Метцов беше притихнал. Не изглеждаше добре. Стиснатите му устни не обещаваха отзивчивост. Дясната му китка беше прилежно превързана. Зашеметяващият ефект на стънерите обясняваше болнавия му вид. Мълчанието беше безполезно и това беше добре известно на всички. Беше проява на странна вежливост да не му вадят душата с въпроси, преди да е започнало действието на наркотика.

Озер погледна намръщено към Майлс.

— Още ли не сте променили мнението си? Той едва ли знае нещо.

Майлс хвърли един поглед към леко треперещите си ръце.

— Докато някой не поиска от мен да се правя на мозъчен хирург, да. Продължавайте. Имам причини да подозирам, че времето е от най-съществено значение.

Озер кимна на Елена, която вдигна хипоспрея, за да отмери дозата, а след това го притисна към врата на Метцов. Метцов стисна очите си, за да скрие своето отчаяние. След секунди ръцете му се отпуснаха. На лицето му се изписа идиотска усмивка. Дори и за зрителите преобразяването беше особено неприятно. Без напрегнатостта на мускулите лицето му изглеждаше старо.

Елена провери пулса и зениците му.

— Добре. Той е изцяло на ваше разположение, господа — тя се оттегли назад и се облегна със скръстени ръце на рамката на вратата.

Майлс подканващо протегна ръка.

— След вас, адмирале.

— Благодаря ви, адмирале — изкриви уста Озер. Той се приближи към Метцов и замислено се вгледа в лицето му. — Генерал Метцов. Името ви е Станис Метцов, нали?

Метцов се ухили.

— Даа. Това съм аз.

— Понастоящем заместник-командващ флота на Рейнджърите на Рандал?

— Да.

— Кой ви изпрати да убиете адмирал Нейсмит?

На лицето на Метцов се изписа изражение на сънена обърканост.

— Кого?

— Наричайте ме Майлс — предложи Майлс. — Той ме познава под ъ-ъ… псевдоним. — Шансът личността му да остане неразкрита по време на този разпит се равняваше на шанса на снежна топка след космически преход до центъра на някое слънце. Но защо да насилва и без това сигурните усложнения?

— Кой ви изпрати да убиете Майлс?

— Кави, разбира се. Той избяга, знаете ли… Аз бях единственият, на когото тя можеше да се довери… да се довери… кучката му…

Майлс сбърчи челото си.

— Всъщност Кавило сама ме изпрати тук — обърна се той към Озер. — Следователно генерал Метцов е част от някакъв план. Но каква е целта му? Мисля, че сега е мой ред да задавам въпросите.

Озер любезно посочи с ръка и се оттегли. Майлс стана от пейката и със залитане влезе в полезрението на Метцов. Яростта на Метцов пролича дори и през еуфорията на наркотика. Той се ухили гадно.

Майлс реши да започне с въпроса, който от дълго време не му даваше мира.

— Кой… Каква беше целта на сухопътното нападение, запланувано от вас?

— Вервейн — отвърна Метцов.

Дори и челюстта на Озер увисна. Майлс чуваше как пулсът му тупти в ушите му. Тишината беше зашеметяваща.

— Вервейн е вашият работодател — задави се Озер.

— Господи Боже! Най-накрая всичко се изяснява! — едва не подскочи Майлс. От вълнението той залитна и Елена се отлепи от стената, за да го прихване. — Да, да, да…

— Това е лудост… — каза Озер. — Значи това е изненадата на Кавило.

— Това не е всичко. Обзалагам се. Засега десантните части на Кавило са по-големи от нашите, но в никакъв случай не са достатъчно големи, за да превземат напълно населена планета, като Вервейн, по суша. В състояние са да приложат единствено тактиката на внезапните нападения, последвани от светкавично изтегляне.

— Нападай и бягай, точно така — захили се Метцов.

— В такъв случай коя беше непосредствената ви цел? — побърза да зададе въпроса Майлс.

— Банки… музеи… генетични банки… заложници.

— Това са пиратски набези — обади се Озер. — Какво по дяволите щяхте да правите с плячката.

— Щяхме да я оставим на Сбора Джаксън, докато се измъкваме. Те трябваше да я укрият.

— Как смятахте да избягате от флота на Вервейн? — попита Майлс.

— Щяхме да ги ударим точно преди пристигането на новата флота. Нападащата флота на Сетаганда щеше да ги сгащи в орбита. Неподвижни мишени. Лесна работа.

Този път тишината беше абсолютна.

— Това е изненадата на Кавило — най-после прошепна Майлс. — Да, това е достойно за нея.

— Нападение… на Сетаганда? — без да се усети, Озер започна да си гризе ноктите.

— Господи! Съвпада, съвпада — Майлс закрачи из кабината. — Какъв е единственият начин да се превземе един космически преход? Едновременно от двете страни. Кавило не работи за Вервейн. Тя работи за Сетаганда. — Той се обърна и посочи генерала, който седеше с отворена уста. — Сега вече ролята на Метцов е ясна. Като бял ден.

— Пират? — Озер сви рамене.

— Не — коза.

— Какво?

— Този човек… вие явно не знаете, беше изхвърлен от бараярските Имперски служби за прояви на жестокост.

— От бараярските служби? — премигна Озер. — Трябва наистина да е било нещо много жестоко.

Майлс потисна внезапния прилив на раздразнение.

— Е… да. Той… избра неподходяща жертва. Но както и да е. Не разбирате ли? Флота на Сетаганда навлиза в пространството на Вервейн по покана на Кавило — може би по неин сигнал. Рейнджърите правят един бърз набег на Вервейн. С най-добро чувство сетагандците „спасяват“ планетата от продажните наемници. Рейнджърите бягат. Оставят Метцов зад себе си като коза. Точно както на земята са хвърляли някой от тройката на вълците, — „опа, тази метафора не беше съвсем бетианска“, — за да бъде публично обесен от сетагандците, които по този начин демонстрират своята „добронамереност“. Един вид, виждате ли този лош бараярец ви напакости и вие се нуждаете от нашата имперска закрила пред заплахата от Бараяр, така че ето ни и нас, вече сме тук.

— А Кавило си взема своето от три места. Веднъж от Вервейн, веднъж от Сетаганда и третия път от Сбора Джаксън, когато укрие плячката си. Всички печелят. Без Вервейн, разбира се — той спря, за да си поеме дъх.

Озер изглеждаше притеснен. Май се убеждаваше.

— Смятате ли, че Сетаганда възнамерява да нанесе удар и в Центъра? Или ще се задоволи с Вервейн?

— Разбира се, че ще нанесат удар. Тяхната стратегическа цел е Центъра. Вервейн е само едно стъпало към нея. Затова е и маскарада с „лошите наемници“. Сетаганда искат да изразходват колкото е възможно по-малко сили и енергия в умиротворяването на Вервейн. Вероятно ще им лепнат етикета „съюзна сатрапия“, ще вземат под свой контрол маршрутите на космическите преходи и едва ли въобще ще слязат на планетата. Ще ги погълнат икономически до едно поколение. Въпросът е в това, дали Сетаганда ще спре на Пол? Ще се опитат ли да я превземат и нея и да ударят с един куршум два заека, или ще я оставят като буфер между себе си и Бараяр? Завоеватели или ухажори? Ако успеят да накарат Бараяр да нападне през Пол без разрешение, това може дори да подтикне Пол към съюз със Сетаганда. Ох! — той отново закрачи из кабината.

Озер изглеждаше така, сякаш беше захапал нещо противно. С пълзящи в него червеи.

— Не бях нает, за да превземам Сетагандската империя. Очаквах, че ще се сражавам най-много с наемниците на Вервейн, ако цялата работа не отшумеше преди това. Ако Сетаганда пристигне тук, в Центъра, ние… ще се окажем в капан. Вкарани в кошара. Без изход… Може би е по-добре да помислим как да се измъкнем, докато все още можем…

— Но адмирал Озер, нима не разбирате — Майлс посочи Метцов, — тя никога не би го оставила да й се изплъзне с всичко това в главата си, ако планът още беше в сила. Може и да е предвиждала, че той ще умре при опита си да ме убие, но възможността да не успее винаги е била налице — възможността акцията му да завърши точно с такъв разпит. Всичко това е старият план. Трябва да съществува и нов. И струва ми се, че знам какъв е той. — Съществува и още един… фактор. Ново неизвестно в уравнението. — „Грегор.“ — За Кавило нападението на Сетаганда сега представлява значителна пречка. Освен ако не греша.

— Адмирал Нейсмит, бих повярвал, че Кавило е измамила когото си искате, но не и Сетаганда. Те не забравят за отмъщението дори и да са се сменили поколения. Кавило не би могла да избяга далече. Няма да има достатъчно време, за да се порадва на печалбите си приживе. Между другото, нима е възможна печалба, която да надвишава по размерите си заплащането от три места?

„Но ако очаква, че ще има на свое разположение Бараярската империя, която да я опази от възмездието, всички ресурси на нашата Сигурност…“

— Виждам един начин, по който би могло да й се размине. Може би и тя очаква точно това — каза Майлс. — Ако нещата се наредят както тя иска, Кавило ще разполага с необходимата й закрила. И печалба.

Би могло да стане. Наистина би могло. Ако беше омаяла Грегор. И ако двамата неудобни, враждебно настроени свидетели, генерал Метцов и Майлс, се избият помежду си. Тя би могла да изостави флотата си и да избяга заедно с Грегор точно преди настъплението на Сетаганда, за да се представи на Бараяр като негов „спасител“, извършил подвиг с цената на големи лични загуби. Ако в допълнение на това очарованият Грегор я представи за своя годеница — достойна майка на бъдещите потомци на военната каста, романтиката на тяхната драма може да възпламени масова подкрепа, която да надделее над по-трезвите мнения на съветниците на императора. Господ вижда, че собствената майка на Воркосиган беше положила основите за един такъв сценарий. „Наистина би могла да го направи. Кавило, императрица на Бараяр. Дори звучи добре.“ И би могла да завърши кариерата си, като предаде абсолютно всички, включително и собствената си войска…

— Майлс, лицето ти… — Елена беше разтревожена.

— Кога? — попита Озер. — Кога ще нападне Сетаганда? — Той улови блуждаещия поглед на Метцов и повтори въпроса си.

— Само Кави знае — изкикоти се Метцов. — Кави знае всичко.

— Сигурно е неизбежно — намеси се Майлс. — Може дори да е започнало. Така предполагам от разчета на Кавило за моето завръщане тук. Тя е искала флотата да е парализирана. Точно сега можехме да се бием помежду си.

— Ако това е истина — промърмори Озер, — какво да правим…?

— Не сме прекалено далече. На ден и половина от сражението, което ще бъде на станцията за преходи на Вервейн. Отвъд пространството на Вервейн. Трябва да се приближим. Флота ни трябва да пресече системата и да закове Кавило пред сетагандците. Да блокираме пътя й…

— Чакай, чакай! Няма да се впусна в безразсъдна атака на Сетагандската империя! — остро го прекъсна Озер.

— Трябва. Рано или късно ще трябва да се изправиш срещу тях. Избери сам времето за това или те ще го изберат. Космическите преходи са единственото място, където те могат да бъдат спрени. Преминат ли веднъж, това ще бъде невъзможно.

— Ако започна да изтеглям флотата от Аслънд, Вервейн ще помислят, че ги нападаме.

— И ще се мобилизират, ще застанат нащрек. Добре. Но ще съсредоточат вниманието си в погрешна посока. Това не е добре. Само ще улесним Кавило. Несъмнено това е част от стратегията й.

— Да предположим, че в момента Сетаганда са такава пречка за Кавило, както твърдиш, и тя не изпрати сигнала за нападението?

— О, те все още са й необходими. Различни са само целите й. Те й трябват, за да избяга от тях. И за да избият вместо нея евентуалните свидетели. Но за успеха си тя няма нужда от тях. Фактически, сега в неин интерес е нападението да забуксува. Ако наистина мисли в далечна перспектива, както би трябвало да бъде, според новия й план.

Озер разтърси глава, сякаш искаше да намести мозъка си.

— Защо?

— Единствената ни надежда, единствената надежда на Аслънд, е да заловим Кавило и да се противопоставим на Сетаганда, докато не ги спрем на прехода на станция Вервейн. Не, чакай малко, трябва да поставим под наш контрол и двете страни на прехода Вервейн-Центъра. Докато не пристигнат подкрепления.

— Какви подкрепления?

— Аслънд, Пол. Те ще разберат заплахата за тях веднага щом Сетаганда започне да действа от позиция на силата. А ако Пол влезе в сражението на страната на Бараяр, вместо на Сетаганда, Бараяр също може да се включи със свои войски чрез Пол. Сетаганда могат да бъдат спрени, ако всичко се развие в нужната посока. — Но ще могат ли да измъкнат Грегор жив? „Не само един път до победата, а всички пътища…“

— Бараяр ще се включат ли?

— О, струва ми се, че да. Вашето контраразузнаване трябва да следи тези неща. Не са ли забелязали рязко повишаване на разузнавателната активност на Бараяр в Центъра през последните няколко дни?

— Като стана въпрос за това, да. Интензивността на кодираните им съобщения се е учетворила.

Слава Богу! Може би избавлението беше по-близо, отколкото смееше да се надява.

— Разшифровали ли сте някое от тези съобщения? — небрежно попита Майлс, докато моментът беше подходящ.

— Засега сме разгадали само най-лесната им кодировка.

— Аха. Добре. Впрочем много лошо.

Озер стоеше със скръстени ръце и дъвчеше устната си. Остана така, вглъбен в себе си цяла минута. Майлс с притеснение си спомни съзерцателното изражение, което беше изписано на лицето на адмирала, когато той нареди да го изхвърлят през най-близкия въздушен шлюз преди по-малко от седмица.

— Не — най-накрая проговори Озер. — Благодаря за информацията. Предполагам, че ще ти подаря живота в замяна. Но ние се оттегляме. Това не е битка, която сме в състояние да спечелим. Само някоя заслепена от пропаганда планетарна армия, обезпечена с всичките ресурси на една планета, може да си позволи подобна психоматична саможертва. Предназначението, което съм предвидил за флота си, е да играе ролята на фино тактическо оръдие, а не на някакво си шибано резе от трупове. Аз не съм, както ти го нарече, жертвено агне.

— Не жертвено агне, а острие на атаката.

— Твоето острие виси във въздуха самотно, без нищо на което да е прикрепено. Не!

— Това последната ви дума ли е, сър? — попита Майлс с изтънял глас.

— Да — Озер посегна към предавателя на китката си, за да извика стражите, които стояха навън. — Ефрейтор, тази компания заминава в ареста. Обадете се долу и съобщете за тях.

Часовият отдаде чест през стъклото на вратата, когато Озер прекъсна връзката.

— Но, сър… — Елена се приближи към него с вдигнати умоляващо ръце и светкавично като нападаща змия, тя рязко замахна с китката си и заби хипоспрея във врата на Озер. Той отвори широко очи и яростта оголи зъбите му. Пулсът му удари веднъж, дваж, три пъти… Той се напрегна и посегна да я удари. Ръката му увисна по средата на пътя.

Стражите зад вратата реагираха светкавично на рязкото движение на Озер и извадиха стънерите си. Елена улови ръката на Озер и я целуна признателно. Часовите се отпуснаха. Единият сбута другия с лакът и му каза нещо доста гнусно, ако се съдеше по идиотските им усмивки, но в момента в главата на Майлс беше такава бъркотия, че въобще не му беше до опити да чете по устните.

Озер се олюляваше и дишаше тежко, опитвайки се да се пребори с наркотика. Елена опря едното си рамо плътно до него. Без да изпуска ръката му, тя плъзна своята ръка удобно около кръста му, като го обърна така, че сега стояха с гръб към вратата. Неизменната глупава усмивка, съпътстваща действието на наркотика, се появи на лицето на Озер, след това избледня и най-накрая се закрепи стабилно на него.

— Държеше се така, сякаш съм невъоръжена! — Елена ядосано поклати глава и мушна хипоспрея в джоба на куртката си.

— Сега какво? — отчаяно прошепна Майлс, когато ефрейторът се наведе над шифровата ключалка на вратата.

— Всички сме за ареста, предполагам. Тънг е там — отговори Елена.

— Аа… — „Дявол да го взема, никога няма да успеем.“ Трябва да опита. Майлс се усмихна жизнерадостно на стражите, които тъкмо влизаха, и им помогна да отвържат Метцов, като се стараеше по всякакъв начин да им се пречка и да отвлича вниманието им от необикновено щастливото изражение на Озер. Издебна един момент, когато погледите на стражите бяха отправени в друга посока, и спъна Метцов, който залитна.

— По-добре го хванете от двете страни. Не е много стабилен — каза той на войниците. Самият той не беше твърде стабилен, но все пак успя да задържи вратата, така че стражите и Метцов да тръгнат напред. Майлс тръгна след тях, а Елена, прихванала Озер за кръста, вървеше последна.

— Хайде, мили, ела — чу да припява зад него Елена като жена, която приласкава коте в скута си.

Това беше най-дългата кратка разходка, която Майлс беше правил в живота си. Той поизостана и изръмжа с ъгъла на устата си към Елена:

— Добре, значи всички отиваме в ареста. Там ще заприлича на склад за любимци. После какво?

— Не знам. — Тя прехапа устната си.

— Точно от това се страхувах. Оттук. — Те завиха зад следващия ъгъл.

Единият от стражите погледна през рамо.

— Сър?

— Продължавайте, момчета — извика им Майлс. — Доложете в каютата на адмирала, като затворите този шпионин.

— Тъй вярно, сър.

— Продължавай да вървиш — промълви Майлс. — Продължавай да се усмихваш…

Стъпките на стражите заглъхнаха по коридора.

— А сега накъде? — попита Елена. Озер се препъна. — Безмислено е!

— Каютата на адмирала. Защо не? — Усмивката на Майлс беше застинала като маска на покойник. Спонтанният бунт на Елена му беше осигурил възможността на деня. Вече беше набрал инерция. Нямаше да се спре, докато не успееха да го съкрушат физически. Главата му беше замаяна от неизразимото облекчение от възможността най-сетне да прикове непостоянната, измамна несигурност в едно твърдо ще. „Сега е моментът. Паролата е действие.“

Може би. Ако.

Минаха покрай няколко души от техническата част. Озер клатеше глава в нещо подобно на кимане. Майлс се надяваше това да мине за небрежен отговор на техния поздрав. Във всеки случай никой не се обърна и не извика „Ей“. След две нива и още един завой излязоха в добре познатите коридори на офицерския отсек. Те подминаха капитанската кабина (Господи, ще трябва да се оправя и с Аусън! И то скоро!), дланта на Озер, която Елена притисна към ключалката, им осигури достъпа до помещенията, които Озер беше превърнал в свой флагмански кабинет. Майлс се усети, че сдържа дъха си чак докато вратата се затвори зад тях.

— Сега сме вътре — Елена опря гръб на вратата. — Пак ли ще ни зарежеш?

— Не и този път — мрачно отвърна Майлс. — Може и да си забелязала, че остана един въпрос, който не исках да подлагаме на обсъждане в лазарета.

— Грегор.

— Точно така. В момента Кавило го държи като заложник на флагманския си кораб.

Елена едва не приклекна от изненада.

— Значи смята да го продаде на сетагандците срещу откуп?

— Не. По-лошо, тя смята да се омъжи за него.

Елена сви устни изумена.

— Какво? Майлс, няма начин в главата й да се зароди такава немислима идея, освен ако…

— Освен ако Грегор не е засадил семената сам. В което съм убеден. Освен това ги полива и тори. Това, което не знам, е дали наистина го е имал предвид, или просто е печелел време. Тя много внимаваше да не се срещнем. Познаваш Грегор почти толкова добре колкото и аз. Какво мислиш?

— Трудно ми е да си представя Грегор влюбен до видиотяване. Винаги е бил толкова… тих. Почти… е безполов. В сравнение с… Иван, да речем.

— Не съм убеден, че сравнението е удачно.

— Не е, прав си. Ами, тогава в сравнение с теб.

Майлс се зачуди как точно трябва да разбира това.

— Грегор никога не е имал много възможности, когато бяхме по-млади. Имам предвид, никакво уединение. С цялата тази охрана и сигурността… Това… може да създаде някои затруднения на един мъж, освен ако не си пада малко ексхибиционист.

Ръката й описа движение, сякаш се плъзгаше по гладката съвършена кожа на Грегор.

— Той не беше такъв.

— Естествено. Кавило сигурно полага старание да се представи само откъм най-привлекателната си страна.

Елена замислено прокара език по устните си.

— Хубава ли е?

— Да, ако случайно харесваш кръвожадни блондинки с мания за величие. Предполагам, че може да се представи и в по-добра светлина, когато ще е трудно да й се устои. — Той стисна ръката си. Все още усещаше спомена за допира на косата на Кавило като сърбеж на дланта си. Той я отри в шева на панталона си.

Елена лекичко се оживи.

— А, ти не я харесваш.

Майлс вдигна глава и се загледа в лицето на Елена — лице на валкирия.

— Прекалено е дребна за мен.

Елена се засмя.

— Това вече го вярвам. — Тя отведе Озер до един стол и го настани в него. — Скоро ще трябва да го завържем. Или да измислим нещо друго.

Сигналът на комуникационното устройство избръмча. Майлс отиде до бюрото на Озер, за да отговори.

— Да? — каза той с възможно най-спокойния си и отегчен глас.

— Тук е ефрейтор Медис, сър. Затворихме агента на Вервейн в девета килия.

— Благодаря ви, ефрейтор. Ъ-ъ… — струваше си да опита. — Остана ни малко от наркотика. Бихте ли довели, ако обичате, капитан Тънг за разпит?

Извън обсега на видеокамерата, Елена вдигна обнадеждена тъмните си вежди.

— Тънг ли, сър? — в гласа на ефрейтора звучеше съмнение. — Ъъ… Може ли да взема още двама души за подкрепление, сър?

— Разбира се… Вижте дали сержант Кодак не е някъде там. Той може да има свободни хора за извънреден наряд. Всъщност, самият той не е ли в списъка за извънредни дежурства? — Майлс вдигна очи към Елена, която го поздрави със свити в буквата „О“ палец и показалец.

— Мисля, че да, сър.

— Както и да е. Чудесно. Действайте — той изключи предавателя и го зяпна втренчено, като че ли се беше превърнал в лампата на Аладин. — Струва ми се, че не ми е било писано да умра днес. Провидението сигурно е решило да запази живота ми за вдругиден.

— Мислиш…?

— О, да. Тогава ще имам много по-голяма възможност да съсипя всичко, по много по-ефектен начин, и то пред публика. Може да струва и живота на хиляди други освен мен.

— Не изпадаш ли в едно от глупавите си паникьорски настроения? Сега нямаш време за това — тя започна да си играе с хипоспрея. — Трябва да помислиш как да ни измъкнеш от тази каша.

— Слушам, госпожо — хрисимо й отвърна Майлс и разтри ръката си. Чувстваше някакво странно благоразположение и душевен комфорт. — Между другото, защо когато Озер арестува Тънг заради осигуряването на моето бягство не продължи с теб, Ард, Кодак и останалите от вашите хора?

— Той арестува Тънг не заради това. Поне аз не мисля така. Постоянно дразнеше Тънг, това е любимото му занимание. Бяха на мостика двамата по едно и също време — това е много необичайно, и най-накрая Тънг не издържал и се опитал да го повали. Всъщност, повалил го. Доколкото разбрах, бил е на път да го удуши, когато охраната го е откъснала от Озер.

— В такъв случай това няма нищо общо с нас? — „Какво облекчение.“

— Не съм съвсем сигурна. Не бях там. Възможно е да е искал да попречи на Озер да направи точно тази връзка. Отклоняване на вниманието му по спешност, нещо такова — Елена кимна към Озер, който продължаваше да се усмихва с празната си смирена усмивка. — А сега?

— Остави го на мира, докато докарат Тънг. Тук всички сме просто едно щастливо семейство — Майлс направи гримаса. — Но в името на Господа Бога не позволявай на никому да се опитва да го заговори.

Зумерът на вратата иззвъня. Елена застана зад стола на Озер и постави едната си ръка на рамото му. Опитваше се да изобрази възможното щастие. Майлс отиде до вратата и освободи ключалката. Вратата се плъзна настрани.

Шестима яки войници заобикаляха враждебно настроения наглед Кай Тънг. Тънг беше облечен в светложълта затворническа пижама и излъчваше злоба като малко червено джудже. Когато видя Майлс, челюстта му хлопна, а на лицето му се изписа пълно объркване.

— А, ефрейтор. Благодаря — каза Майлс. — След този разпит ще проведем кратко съвещание на щаба. Ще ви бъда признателен, ако заедно с взвода си останете на пост тук навън. И за в случай, че капитан Тънг отново стане агресивен, ще е добре, а… сержант Кодак и още двама от вашите хора да влязат вътре. — За да подчертае „вашите“, той само изгледа втренчено Кодак в очите, без да променя тона си.

Кодак схвана мисълта му.

— Да, сър. Ти, редник. Ела с мен.

„Повишавам те в лейтенант“, помисли си Майлс и отстъпи встрани, за да пропусне Кодак и избрания от него мъж да вкарат Тънг вътре. Озер, който изглеждаше в най-добро настроение, се разкри напълно пред очите на войниците от взвода само за момент, преди вратата да се затвори отново.

Адмиралът беше изцяло в полезрението на Тънг. С едно движение на раменете той се отърси от стражата и се спусна към Озер с едри крачки.

— Сега пък какво искаш, копеле нещастно? Да не си мислиш, че… — Тънг спря. Озер продължаваше да му се усмихва с блуждаещата си усмивка. — Какво му става?

— Нищо — сви рамене Елена. — Струва ми се, че една доза от това — тя показа наркотика — беше достатъчна, за да го превърне в значително по-добро същество. Много жалко, че е само временно.

Тънг отметна назад главата си и се засмя, след това се завъртя и разтърси раменете на Майлс.

— Ти го направи. Ти малък… Върна се! Отново си в бизнеса!

Човекът на Кодак трепна, сякаш се колебаеше на кого да скочи. Сержантът го улови за ръката, мълчаливо поклати глава и посочи стената до вратата. Кодак прибра стънера си в кобура и се облегна със скръстени ръце на рамката на вратата; след секунда колебание човекът му го последва и застана от другата страна.

— Подпирай стената — ухили му се с ъгълчето на устата си Кодак. — Смятай го за подарък.

— Не беше съвсем доброволно — каза Майлс през стиснатите си зъби. — И все още не сме в бизнеса. — „Съжалявам, Кай. Този път не мога да водя хорото вместо тебе. Ще трябва да ме последваш.“ — Майлс запази строгото изражение на лицето си и свали ръцете на Тънг от раменете си с вледеняваща учтивост. — Онзи капитан на товарния кораб, който ти намери, ме закара право в ръцете на Кавило. Оттогава все се питам дали това беше случайност.

— А! — Тънг се отдръпна назад. Изглеждаше така, сякаш Майлс току-що го беше ритнал в корема.

Майлс се чувстваше така, сякаш наистина го е направил. Не, Тънг не беше предател. Но Майлс не смееше да се откаже от единствената пътечка, която му беше останала.

— Предателство или нехайство, Кай? — „И престана ли да биеш жена си?“

— Нехайство — прошепна Тънг. Лицето му беше побеляло. — По дяволите, ще убия този…

— Тази работа вече е свършена — студено го прекъсна Майлс. Тънг повдигна вежди. Беше едновременно и изненадан, и респектиран.

— Пристигнах в Центъра Хийгън по силата на договор — продължи Майлс, — който се обърка така, че едва ли възстановяването му ще е възможно. Не съм пристигнал тук, за да ти осигуря отново бойното командване на Дендарии — ударът беше точен, — освен ако не си готов да служиш за постигането на моите цели. Изборът на приоритети и цели остава мой. Единствено начинът за постигането им ще бъде в твоята компетентност.

— Като мой съюзник… — започна Тънг.

— Не съюзник. Твой командващ. Или нищо — прекъсна го Майлс.

Тънг стоеше вцепенен. Веждите му се опитваха да открият точното си място. Най-после той каза меко:

— Като че ли малкото момченце на татко Кай пораства.

— Това е само началото. В играта ли си, или се отказваш?

— Не мога да пропусна останалото — Тънг засмука долната си устна. — Влизам.

Майлс протегна ръка.

— Решено?

Тънг я пое.

— Решено. — Ръкостискането му беше решително.

Майлс изпусна една дълга въздишка.

— Добре. Миналия път ти наговорих някои полуистини. Ето какво става в действителност. — Той закрачи из стаята. Треперенето му не беше причинено единствено от ефекта на невроразрушителя. — Действително имам договор със заинтересован външен клиент, но той не е за „военна оценка“. Това е версията, с която хвърлих прах в очите на Озер. Онази част, която ви разказах — за предотвратяването на планетарна гражданска война, не е прах в ничии очи. Бях нает от Бараяр.

— Обикновено те не прибягват до услугите на наемници — отбеляза Тънг.

— Аз не съм обикновен наемник. Получавам заплащането си от бараярската Имперска сигурност („Господи! Най-после цялата истина“), за да открия и спася един заложник. Освен това се надявам да попреча на флота на Сетаганда да превземе Центъра Хийгън. Вторият ни стратегически приоритет ще бъде да поставим под свой контрол и двата изхода на космическия преход на Вервейн заедно с всичко друго, което успеем, докато не пристигнат подкрепленията от Бараяр.

Тънг се изкашля.

— Втори приоритет? Ами ако не пристигнат? Трябва да пресекат Пол… И ъъ… освобождаването на заложници обикновено не представлява въпрос от първостепенно значение при определянето на стратегическия и тактическия план на действие на цяла флота, нали?

— Гарантирам ви тяхното пристигане, като се има предвид личността на този заложник. Императорът на Бараяр — Грегор Ворбара, беше отвлечен. Аз го открих, изгубих го и сега трябва да го върна обратно. Както можете да се досетите, очаквам наградата за връщането му да бъде значителна.

По изражението на лицето на Тънг в момента можеше да се напише цяла популярна студия „За ужасяващите новини и техния ефект върху лицевите мускули на евразиеца“ или нещо такова.

— Оня мършавия неврастеник, дето влачеше след себе си миналия път… Това не е бил той, нали?

— Да, той беше. И между нас да си остане, двамата с теб успяхме да го доставим право в ръцете на Кавило. Без никакви отклонения.

— О! Мамка му! — Тънг се почеса по главата. — Тя ще го продаде без всякакви церемонии на Сетаганда.

— Не. Тя смята да си получи наградата от Бараяр.

Тънг отвори уста, затвори я и вдигна показалец.

— Чакай малко…

— Много е сложно — безпомощно отстъпи Майлс. — Точно затова ще те делегирам на по-простото място — контрола върху прехода. Със спасяването на заложника ще се заема аз.

— Просто! Наемниците Дендарии, всичките пет хиляди, срещу Сетагандската империя. Сам-сами. Да не си забравил да броиш през последните четири години?

— Мисли за славата. Мисли за своята репутация. Помисли само как ще изглежда в автобиографията ти.

— На некролога ми, искаш да кажеш. Никой няма да е в състояние да събере достатъчно от разпръснатите ми атоми за едно прилично погребение. Ще покриеш ли разходите по погребението ми, синко?

— Ще бъде разкошно. Знамена, танцуващи момичета и достатъчно бира, по която ковчегът ти ще може да доплава до Валхала.[1]

Тънг въздъхна.

— Нека плава по сливово вино и да е лодка, а? Биричката ще си я пийвам. Добре — той замълча и потри устните си. — Първата ни стъпка е да обявим положение на едночасова, вместо двайсет и четири часова тревога във флота.

— Не е ли обявено вече? — намръщи се Майлс.

— Ние се придържахме към отбранителната тактика. Смятахме, че разполагаме най-малко с трийсет и шест часа за проверка на всичко, което ни приближава откъм Центъра. Или поне Озер смяташе така. Ще са ни необходими около шест часа, за да преминем на едночасова готовност.

— Добре… в такъв случай това е втората ни стъпка. Твоята първа стъпка ще бъде да се разцелуваш и помириш с капитан Аусън.

— Разцелувай ми задника! — извика Тънг. — Този тъпанар. В главата му е пълен вакуум…

— Главата му е необходима за командването на „Триумф“, докато ти ръководиш флота. Не можеш да се справиш и с двете. Само толкова мога да направя за реорганизирането на флота за действие. Ако разполагах с една седмица за необходимата чистка… но не разполагам. Хората на Озер трябва да бъдат заставени да продължат да си вършат работата. Ако имам Аусън — Майлс вдигна свитата си като кошничка ръка, за да илюстрира мисълта си, — мога да държа в подчинение и останалите. По един или друг начин.

Тънг изрази мълчаливото си съгласие единствено с разочаровано ръмжене.

— Добре — ръмженето му заглъхна и той се ухили. — Въпреки че ще ти платя само за да видя как ще го накараш да се целуне с Торн.

— Всяко чудо с времето си.

* * *

Капитан Аусън, когото Майлс си спомняше отпреди четири години като едър мъж, беше прибавил още някой килограм, но иначе не се беше променил. Той влезе в каютата на Озер, схвана посланието на насочените към него стънери и се спря. Когато видя Майлс, който беше приседнал на ръба на бюрото на Озер (психологически трик, благодарение на който главата му беше на едно ниво с главите на всички останали: Майлс се страхуваше, че ако седне в стола ще изглежда като дете, което има нужда от малко столче, за да стигне масата за вечеря), изражението на Аусън се промени от ядосано до ужасено.

— О, по дяволите! Пак ли ти!

— Но разбира се — сви рамене Майлс. Кодак и неговият човек, които все още подпираха стената, но вече със стънери в ръце, потиснаха две усмивки на сладостно предчувствие.

— Шоуто ще започне всеки момент.

— Не можете да вземете този… — Аусън спря и се втренчи в Озер. — Какво сте му направили?

— Нека кажем просто, че сме пренастроили отношението му към нас. Колкото до флотата, тя е вече моя. (Е, във всеки случай, работеше по въпроса.) Въпросът е дали вие ще изберете печелившата страна? Дали ще си сложите в джоба една извънредна премия за участие в сражение? Или ще трябва да предам командването на „Триумф“ на…

Аусън се озъби безмълвно на Тънг.

— … Бел Торн?

— Какво? — изскимтя Аусън. — Не можете…

Майлс не го остави да довърши.

— Случайно да си спомняте как се издигнахте от капитан на „Ариел“ до командващ „Триумф“? Да?

Аусън посочи Тънг.

— Ами той?

— Предприемачът, с когото работя в случая, ще изплати равностойността на „Триумф“, което ще представлява законния дял на Тънг в кооперирането на флота. В замяна на това комодор Тънг ще се откаже от всички свои претенции към самия кораб. Аз ще потвърдя ранга на Тънг като началник-щаб по тактическите въпроси и вашия като капитан на флагмана „Триумф“. Вашият оригинален принос, равностоен на стойността на „Ариел“, ще бъде потвърден като ваш законен дял в кооперирането на флота. И двата кораба ще бъдат регистрирани като собственост на флота.

— Съгласен ли си с това? — настоя да разбере от Тънг Аусън.

Майлс смушка Тънг с палец.

— Да — неохотно се отзова Тънг.

Аусън се смръщи, обмисляйки проблема.

— Не са само парите… — той се спря и отново сбръчка челото си. — Каква премия за сражение? Какво сражение?

„Който се колебае, губи.“

— Да или не?

Върху кръглото лице на Аусън се появи лукаво изражение.

— Да, ако той се извини.

— Какво? Този галфон си мисли…

— Извини се на човека, Тънг, драги — припя отново през зъби Майлс. — И да започваме. Или „Триумф“ ще си има капитан, който сам може да си бъде булка. И никоя от многобройните добродетели на целомъдрието не ще може да ме разубеди.

— Никога не съм можел да разбера дали иска ти да го прекараш, или той да оправи теб…

Майлс се засмя и вдигна помирително ръка.

— Хайде, хайде — той кимна към Елена, която беше прибрала стънера си, за да го замени с невроразрушител, насочен в главата на Аусън.

Усмивката й обезпокоително напомни на Майлс за сержант Ботари. Или по-лошо — на Кавило.

— Аусън, казвала ли съм ти някога колко много ме дразни гласа ти? — поинтересува се тя.

— Няма да стреляш — каза Аусън, но по гласа му личеше, че не е убеден в това.

— Не бих я спрял — излъга Майлс. — Трябва ми кораба ти. Би било удобно, ако командването му поемеш ти. Но не е задължително — втренченият му поглед преряза като с нож неговия кандидат началник-щаб по тактическите въпроси. — Тънг?

Неохотно и с изкривено лице Тънг подхвана една крайно неясна, но преливаща от благородство реч за неизлечимите петна в неговия характер, интелект, потекло, външност. Лицето на Аусън потъмня и Майлс прекъсна по средата списъка, който Тънг изброяваше, и го накара да започне отначало.

— По-простичко — посъветва го той.

Тънг си пое дъх.

— Аусън, понякога може и да си голям боклук, но дявол да го вземе, наистина можеш да се сражаваш, когато се наложи. Виждал съм те в бой. Виждал съм те в какви ли не запечени и смахнати ситуации. Ти ще си първият, на когото ще подам ръка, ако се стигне дотам, преди дори да се сетя за някой от другите капитани във флота.

Аусън сви устни.

— Е, това вече е искрено. Много ти благодаря. Наистина съм ти признателен за загрижеността за моята безопасност. Колко запечено и смахнато смяташ, че ще е този път?

Тънг се подсмихна по възможно най-отвратителния начин, както реши Майлс.

* * *

Капитаните-собственици биваха довеждани в каютата един по един, за да бъдат принуждавани, подкупвани, изнудвани и смайвани, докато устата на Майлс не пресъхна, гърлото му не започна да дращи и гласът му не подрезгавя. Единствено капитанът на „Перигрин“ се опита да се бие. Той беше зашеметен със стънер и вързан, а на помощник-командира беше предоставена възможността да направи незабавен избор между бързото повишение и бавната и дълга разходка, започваща от въздушния шлюз. Той избра повишението, въпреки че очите му говореха: Някой друг път. Майлс нямаше нищо против, при условие, че този някой друг път дойдеше след сетагандците.

После се преместиха в по-голямата конферентна зала, за да проведат най-странното съвещание на щаба, на което Майлс беше присъствал някога. Озер беше подкрепен от ударна доза наркотик и подпрян начело на масата, където остана препариран като усмихващ се труп. Поне още двама бяха вързани за столовете си със запушени усти. Тънг беше заменил жълтата си пижама за сиво бойно облекло. Отличителните знаци на комодор бяха прикрепени набързо с карфици върху капитанските му петлици. Реакцията на встъпителното тактическо представяне варираше от съмнение до ужас, който почти избледня на фона на неудържимия обстрел със задачи, чието изпълнение се изискваше от тях. Най-убедителният аргумент на Тънг беше зловещото предположение, че ако не поемат защитата на космическия преход сега, почти сигурно ще бъдат принудени да нападнат през него по-късно срещу подготвената сетагандска защита. Представата за това накара всички около масата да потръпнат. „Може да стане по-лошо“ винаги е било твърдение, което е трудно да обориш.

По средата на съвещанието Майлс разтри слепоочията си и се наведе към Елена.

— Винаги ли е било толкова зле, или просто съм забравил? — прошепна й той.

Тя сви устни в размисъл и му промърмори:

— Не, едно време обидите бяха на по-високо ниво.

Майлс потисна усмивката си.

Майлс направи поне стотина искания, за които нямаше пълномощия и още толкова голословни обещания и най-накрая нещата си застанаха по местата. Озер и капитана на „Перигрин“ бяха съпроводени от стража до ареста. Тънг се спря само колкото да направи недоволна гримаса с поглед върху филцовите чехли на Майлс.

— Ако ще командваш моята група, синко, би ли направил една услуга на стария войник. Намери си, ако обичаш, чифт уставни ботуши.

Най-после останаха само двамата с Елена.

— Искам да разпиташ отново генерал Метцов — каза й Майлс. — Измъкни цялата информация за тактическото разположение на рейнджърите, до която успееш да се добереш — кодове, кораби в готовност, кораби в резерв, последните известни позиции, особености на личния състав плюс това, което може да му е известно за Вервейн. Редактирай всяко злополучно споменаване на истинската ми личност и предай показанията му на Операционния отдел с предупреждението, че не всичко, което Метцов си мисли, че е истина, непременно е. Може да ни е от полза.

— Добре.

Майлс въздъхна и изтощен се опря на лактите си на празната конферентна маса.

— Знаеш ли, планетарни патриоти като бараярците и като нас, грешат. Нашето офицерство смята, че наемниците нямат чест, защото могат да бъдат купени и продадени. Но честта е лукс, който може да си позволи само свободният човек. Един добър имперски офицер като мен не е задължен към честта, той е само ограничен. Колко от тези честни и достойни хора току-що изпратих на смърт с лъжа? Странна игра.

— Сега би ли променил нещо?

— Всичко и нищо. Бих сипал лъжи и с двойно по-голяма бързина, ако се наложи.

— Ти наистина говориш два пъти по-бързо с бетианския си акцент.

— Ти разбираш. Правилно ли постъпвам? Провалът автоматически означава грешка. — „Не само една пътека към бедствието, а всички пътища…“

— Естествено — тя вдигна вежди.

Майлс сви устните си.

— Значи ти, моята бараярска дама, която мрази Бараяр, си единственият човек в Центъра, когото мога честно да пожертвам.

Тя наведе глава, за да осмисли казаното от Майлс.

— Благодаря ти, милорд. — На излизане тя докосна върха на главата му с ръка.

Побиха го тръпки.

Бележки

[1] Валхала — дворец на бог Один, където живеят душите на падналите в бой войни — според скандинавската митология. (Б.пр.)