Серия
Бараяр (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vor Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 65 гласа)

Шестнадесета глава

Първият рейнджър, екипиран със защитно бойно снаряжение за открития космос, се появи на видеоекрана пред Майлс. Войникът влезе в коридора, който водеше към главния шлюз на „Ариел“. Предпазливият водач беше последван незабавно от още четирима мъже, които внимателно огледаха празния коридор и се прегрупираха около затворените врати на шлюзовата камера, като ги блокираха напълно. Не ги заплашваха никакви врагове, нито дори автоматизирани оръжия. Една съвсем пуста и безлюдна шлюзова камера. Объркани, рейнджърите заеха отбранителни пози около външния люк на шлюза.

Грегор премина през люка. Майлс не беше изненадан да види, че Кавило не е счела за нужно да екипира императора с космическо защитно снаряжение. Грегор беше облечен в добре изгладена бойна униформа на рандалски рейнджър, без отличителни знаци. Единствената му защита бяха ботушите му, но дори и те биха били съвсем недостатъчни, ако едно от онези тежковъоръжени чудовища го настъпеше по пръстите на крака. Бойното облекло беше нещо прекрасно. То осигуряваше пълна защита срещу стънери и невроразрушители, а също и срещу повечето бойни отровни вещества и биологически оръжия. Беше устойчиво до известна степен и на плазмен огън и радиоактивност, а вътрешността му гъмжеше от хитроумно вградени оръжия, тактически уреди и телеметрични устройства — изключително подходящо за такава бордна експедиция. Навремето Майлс беше пленил „Ариел“ с по-малко хора, по-слабо въоръжение и без каквато и да е екипировка. Тогава обаче на негова страна беше единствено изненадата.

Кавило премина през люка след Грегор. Тя беше екипирана, въпреки че в момента носеше шлема си под мишница, като глава, която току-що е отсякла от нечие тяло. Тя огледа празния коридор и се намръщи.

— Добре, какъв е номерът? — настоятелно попита тя високо.

Майлс натисна бутона на дистанционното устройство, което държеше в ръката си.

Коридорът се разтресе от една приглушена експлозия. Гъвкавият ръкав, свързващ двата кораба, се откъсна от люка със силен плясък. Автоматичните врати, чийто датчици доловиха понижаването на налягането, мигновено се захлопнаха. Количеството на изгубения в космоса въздух беше нищожно. Добра система. Майлс беше накарал техниците да се убедят, че работи безотказно, преди да инсталират насочващите се мини в скобите, към които се захващаше свързващият ръкав на совалката. Той прегледа изображенията на своите монитори. Бойната совалка на Кавило се отдалечаваше неуправляема в космоса. Помощните й двигатели и сензорни устройства бяха извадени от строя от същия взрив, който й придаде началния тласък по отдалечаващата се от „Ариел“ траектория и сега тя приличаше на удавник, който бавно се носи към дъното. От нейните оръжия и останалите на борда рейнджъри нямаше да има никаква полза, докато, без съмнение, обезумелият й пилот не си възвърнеше контрола върху управлението. Ако изобщо успееше.

— Дръж го под око, Бел. Не искам да ни преследват — нареди по предавателя Майлс.

Торн, който дежуреше в залата за тактически операции на „Ариел“, отвърна:

— Мога да го взривя още сега, ако искаш.

— Почакай малко. Тук долу още далеч не сме приключили.

„Сега Господ да ни е на помощ.“

Кавило припряно си слагаше шлема. Стреснатите й войници я бяха оградили с жива верига. Толкова добре подготвени, а няма по кого да стрелят. Нека се поуспокоят за минутка — достатъчно, за да избегнат рефлективните залпове.

Майлс се извърна и огледа собствените си войници, също в космическа екипировка, шестима на брой, и затвори шлема си. Не че броят имаше някакво значение. Милионна армия с ядрено въоръжение или един човек с тояга — и едното и другото щяха да са достатъчни, когато целта е един невъоръжен заложник. Умаляването на размерите на реалния конфликт не беше довело до промяна в неговата същност, опечален си даде сметка Майлс. Кашата, която можеше да забърка, и евентуалният му провал все още бяха толкова вероятни и можеха да бъдат толкова големи, колкото и преди. Основната разлика беше плазменото му оръдие, насочено надолу по коридора. Той кимна на Елена, която обслужваше мощното оръжие. Обичайното поле за приложението на тази играчка не бяха затворените пространства, но тя щеше да разреши проблема с космическата екипировка, ако Кавило се решеше да нападне. И щеше да отнесе половината корпус на кораба. Според теоретичните пресмятания на Майлс, ако противниците им се спуснеха в безразсъдна атака, на това разстояние биха могли да елиминират един от петимата войници на Кавило, преди да се стигне до ръкопашен бой.

— Тръгваме — Майлс предупреди хората си по командния си канал. — Отигравали сме всичко. Не забравяйте тренировките. — Той натисна друг бутон. Двете бронирани крила на огнеупорната врата, която разделяше неговата група от хората на Кавило, се плъзнаха встрани. Не внезапно, а бавно, със скорост, която трябваше да внуши чувството на ужас у противниците.

Излъчване на пълна мощност по всички канали плюс високоговорители. За плана на Майлс беше от жизненоважно значение първата дума да е негова.

— Кавило! — изкрещя той. — Дезактивирай оръжията си и не мърдай или ще превърна Грегор в атоми!

Благословен да е прекрасният език на тялото. Невероятно е колко изразителна може да бъде празната лъскава повърхност на космическата екипировка. Най-мъничката фигура остана зашеметена на мястото си с разтворени ръце. Лишена от дар слово. Лишена за една скъпоценна секунда от реакции. Разбира се, защото Майлс току-що беше откраднал собствените й встъпителни думи. „Ще трябва да си намислиш ново начало, любима?“ Отчаян номер. Майлс беше решил, че проблемът със заложника не може да бъде решен по логичен път, следователно единственото, което можеше да направи, беше да го превърне в проблем на Кавило.

Е, във всеки случай, поне втората част от заповедта му — „не мърдай“, постигна своето. Но не смееше да остави равния резултат непроменен.

— Хвърли оръжието, Кавило! Необходимо е само леко потрепване, за да те превърна от имперска годеница в нещо, към което никой няма да прояви интерес. А след това и в едното нищо. А ти наистина ме караш да се напрягам.

— Каза, че бил безобиден — изсъска към Грегор Кавило.

— Лекарствата му трябва да са се изчерпали в по-голяма степен, отколкото предполагах — отвърна Грегор. Изглеждаше загрижен. — Не. Виж! Той блъфира! Ще ти докажа.

Грегор тръгна с разтворени ръце право срещу плазменото оръдие. Челюстта на Майлс увисна зад визьора на шлема му. „Грегор, Грегор, Грегор…!“

Грегор не отместваше втренчения си поглед от визьора на Елена. Крачките му нито за миг не ускориха темпото си, нито се поколебаха. Спря едва когато гърдите му се опряха в увенчания от мушката край на дулото на оръдието. Моментът прикова вниманието на всички с невероятната си драматичност. Майлс беше така погълнат от драматичния ефект, че му отне цяла вечност да помръдне пръста си с няколко незначителни сантиметра и да натисне контролния бутон на дистанционното си управление, който затваряше огнеупорната врата.

Бронираният щит на вратата не беше програмиран да се затваря бавно. Той се затръшна по-бързо, отколкото можеше да се проследи с поглед. От другата страна се чуха кратки изстрели на плазмени оръжия, викове, гласът на Кавило, която изкрещя на един от хората си тъкмо навреме, за да го предпази от фаталната грешка да изстреля мина по стената на затворена камера, която самият той в момента обитава. След това тишина.

Майлс хвърли плазмената си карабина и припряно свали шлема си.

— Боже Всемогъщи! Не очаквах такова нещо. Грегор, ти си гений!

Грегор вдигна ръка внимателно и отмести настрани дулото на плазменото оръдие.

— Не се притеснявай — успокои го Майлс. — Никое от оръжията не е заредено. Не исках да поемам никакви рискове.

— Бях почти сигурен, че е така — измърмори Грегор. Той се извърна и огледа бронираната врата през рамо. — А какво щеше да правиш, ако бях останал на мястото си?

— Щях да продължавам да говоря. Бях подготвил още един-два номера… Зад другата врата чака един взвод със заредени оръжия. В края на краищата, ако не се хванеше, бях готов да се предам.

— Точно от това се страхувах.

През вратата се чуха някакви особени приглушени шумове.

— Елена, поеми нещата — нареди Майлс. — Очистете ги. Ако е възможно, хванете Кавило жива, но не искам никой от Дендарии да изгуби живота си в прекалено упорити опити за това. Не поемайте никакви рискове и не вярвайте на нито една нейна дума.

— Ясно — тя отдаде чест с небрежно махване на ръка и даде знак на хората от взвода си, които се разпръснаха, за да заредят оръжията си. Елена започна да се съвещава по командния канал на шлема си с водача на дублиращия взвод, който чакаше от другата страна на Кавило, и с командира на бойната совалка на „Ариел“, който се приближаваше откъм космоса.

С жест Майлс подкани Грегор по коридора. Гледаше да го отдалечи колкото се може по-бързо от зоната на предстоящата схватка.

— Към залата за тактически операции. Там ще ви информирам за всичко. Трябва да вземете някои решения.

Влязоха в асансьорна тръба. Майлс дишаше по-леко с всеки метър, с който се увеличаваше разстоянието между Грегор и Кавило.

— Най-голямата ми тревога — каза Майлс, — докато не разговаряхме лично, беше, че Кавило наистина е постигнала онова, което по нейна преценка й беше вързано в кърпа — че ти е завъртяла главата. Не виждах друго място, откъдето би могла да черпи идеите си, освен от теб. Не бях сигурен какво бих могъл да направя в такъв случай, освен да ти вървя по акъла, докато не съм в състояние да предам случая на експерти от по-високо ниво на Бараяр. Ако оцелеех. Не знаех колко бързо ще проумееш що за човек е тя.

— О, веднага — повдигна рамене Грегор. — Същата гладна усмивка, каквато имаше Вордрозда. И около дузина по-безобидни канибали след него. Вече мога да подуша жадния за власт ласкател от хиляда километра.

— Предавам се. Ти си моят учител по стратегия — ръката на Майлс направи коленопреклоннически жест. — Знаеш ли, че ти се спаси сам? Тя щеше да те закара у дома дори и да не се бях появил.

— Не беше трудно — намръщи се Грегор. — Всичко, което се искаше от мен, бе да забравя, че имам някакво лично достойнство. — Майлс улови погледа на Грегор. Очите му бяха безжизнени и в тях не си личеше никакъв възторг.

— Не можеш да мамиш един честен мъж — неуверено каза Майлс. — Или жена. Какво щеше да правиш, ако те беше откарала у дома?

— Зависи — погледът на Грегор се зарея нанякъде. — Ако беше успяла да те убие, предполагам, че щях да заповядам да я екзекутират. — Когато излязоха от тръбата на асансьора, Грегор погледна назад.

— Така е по-добре. Може би… може би има начин да й дадем някаква добра възможност.

Майлс премигна.

— На твое място бих проявил изключителна предпазливост за това, дали изобщо да се даде възможност на Кавило. Дори и косвена. Заслужава ли я? Проумяваш ли какво става? Колко хора е предала тя?

— Донякъде. И все пак…

— Все пак, какво?

Гласът на Грегор беше толкова тих, че едва се долавяха думите му.

— Иска ми се да беше истинска…

* * *

— … Това е настоящата тактическа ситуация в Центъра и Вервейн според информацията, с която разполагам — приключи своето представяне на фактите Майлс. Двамата бяха сами в съвещателната зала на „Ариел“, Мейхю стоеше на пост в коридора. Майлс беше започнал краткото си изложение веднага щом Елена докладва, че въпросът с неприятелските сили на борда е бил успешно разрешен. Беше отделил време само колкото да се измъкне от непригодната за размерите на тялото му екипировка и да се преоблече в сивата униформа на Дендарии. Екипировката беше заета набързо от същата жена, която му беше услужила с униформата си при пристигането му и инсталациите й по необходимост бяха останали несвързани.

Майлс натисна бутона за пауза и холографското изображение, което се издигаше в средата на масата, замръзна неподвижно. Де да можеше по същия начин, с едно докосване на клавиша, да задържи и времето, и ужасния устрем на събитията.

— Както ще забележиш и сам, най-големите ни пропуски са в точната разузнавателна информация за войските на Сетаганда. Надявам се, че Вервейн ще запълнят някои от тези празнини, ако успеем да ги убедим, че сме техни съюзници, а от рейнджърите можем да научим дори повече. По един или друг начин.

— Сега, сир, решението зависи от вас. Сражение или бягство. Още сега мога да отделя „Ариел“, който да ви закара у дома. Това няма да се отрази кой знае колко на тази гореща и мръсна битка при прехода. Тук от първостепенно значение ще бъдат огневата мощ и въоръженията, а не скоростта. Едва ли може да има някакво съмнение за кой вариант биха гласували баща ми и Илиян.

— Не — размърда се Грегор. — От друга страна, те не са тук.

— Наистина. И още, ако отидем в другата крайност, искаш ли да бъдеш главнокомандващ в тази лудница? Всъщност това означава слава.

Грегор се усмихна.

— Каква съблазън. Но не мислиш ли, че приемането на бойно командване, без да съм чиракувал известно време, би било проява на… надменност и високомерие от моя страна?

Майлс се изчерви леко.

— Аз… Изправен съм пред подобна дилема. Срещал си се с възможното разрешение. Името му е Кай Тънг. По-късно, когато се прехвърлим на „Триумф“, ще имаме възможност да поговорим с него. — Майлс замълча за момент. — Има едно-две други неща, които можеш да направиш за нас. Ако решиш. Истински неща.

Грегор потърка брадичката си. Наблюдаваше Майлс така, сякаш се любуваше на добре поставен спектакъл.

— Изплюй камъчето, лорд Воркосиган.

— Да припознаете Дендарии. Да ги представите на Вервейн като част от въоръжените сили на Бараяр. Аз мога само да блъфирам, докато дори само твоят дъх има силата на закон. Само ти можеш да сключиш задължаващ договор за отбрана между Бараяр и Вервейн, а също и между Бараяр и Аслънд, който да има реална стойност. Твоето най-ценно качество, извинявай, е свързано с дипломацията, а не с военните действия. Иди на станция Вервейн и сключи сделка с тях. Преговаряй, докато не постигнеш успех.

— На сигурно място зад линията на бойните действия — сухо отбеляза Грегор.

— Само ако спечелим от другата страна на прехода. Ако загубим, линията на бойните действия сама ще дойде при теб.

— Ще ми се да бях обикновен войник. Някой дребен лейтенант с една шепа мъже, за които да се грижа.

— Няма никаква морална разлика дали носиш отговорност за един, или за десет хиляди. Мога да те уверя в това. Проклятието, което тегне над човек, извършил убийство, е едно и също, независимо от броя на хората, които е избил.

— Искам да участвам в сражение. Това сигурно е единственият шанс да се изложа на истински риск, който ще имам в живота си.

— Какво? Рискът да станеш жертва на покушение от някой ненормален, на който си подложен всеки ден, не е ли достатъчна тръпка за тебе? Искаш още?

— Искам активни действия, а не ролята на пасивен наблюдател. Истинска служба.

— Ако смяташ, че най-добрата услуга, която можеш да направиш на всички останали тук, е да рискуваш живота им като младши офицер, аз, разбира се, ще те подкрепя, доколкото е по силите ми — унило се съгласи Майлс.

— Ох! — възропта Грегор. — Обръщаш думите като фурнаджийска лопата, знаеш ли? — Той замълча за момент. — Договори, а?

— Ако решите да проявите благоволение, сир.

— О, я стига — въздъхна Грегор. — Ще изиграя определената ми роля. Както винаги.

— Благодаря ти! — Майлс обмисли няколко възможни извинения и утешителни думи, но после реши, че е по-добре да се откаже от тази идея. — Другият жокер в тестето са Рейнджърите на Рандал, при които, ако не греша, неразборията в момента е значителна. Заместник-командващият им изчезва, командващият им дезертира в началото на важна акция. Между другото, как така Вервейн са й разрешили излизане през прехода?

— Каза им, че трябва да се срещне с теб. Загатна, че някак си е успяла да те включи в състава на собствените си войскови части. Общото мнение беше, че оттам незабавно ще осъществи скок с бързия си куриерски кораб към горещата страна на прехода.

— Хм. Може да се окаже, че без да иска, ни е застлала пътя. Отрича ли, че е замесена със сетагандците?

— Не мисля, че вервейнците все пак са се досетили, че рейнджърите трябва да отворят вратата на Сетаганда. Когато тръгвахме от станция Вервейн, те все още отдаваха неуспехите на рейнджърите в отбраната на прехода откъм страната на Сетаганда на некомпетентност.

— Вероятно не без помощта на значителни доказателства в тази насока. Съмнявам се, че болшинството от рейнджърите са знаели за предателството. Иначе не би могло да остане в тайна за толкова дълго време. А колкото се отнася до вътрешните кадри, които са работили за Сетаганда, те всички са били оставени в неведение, когато Кавило се е плъзнала по имперската допирателна. Разбираш ли, Грегор? Ти го направи. Ти саботира настъплението на Сетаганда сам. Без никаква чужда помощ. Ей така, с една ръка!

— О — промълви Грегор, — и двете ми ръце бяха заети.

Майлс реши да не засяга повече тази тема.

— Както и да е… Трябва, ако можем, да обезопасим рейнджърите. Да ги поставим под свой контрол или поне да осигурим гърба си.

— Много добре.

— Предлагам да изиграем един рунд от играта на „добри и лоши“. Ще бъда щастлив да играя ролята на лошите.

* * *

Кавило буквално беше пренесена от двама мъже, въоръжени с преносими скрипери. Все още беше облечена в космическото си снаряжение, но сега лъскавата му повърхност беше поочукана и набраздена. Беше без шлем. Енергоносителите на оръжията й бяха свалени, контролните системи на екипировката й изключени, а гъвкавите връзки между отделните части на костюма бяха застопорени, превръщайки го в стокилограмов прилепнал като саркофаг затвор. Двамата войници от Дендарии я оставиха изправена близо до края на конферентната маса и се оттеглиха назад с поклон. Статуя с жива глава — като незавършено и навяващо ужас уродливо превъплъщение на творба на Пигмалион[1].

— Благодаря ви, господа. Свободни сте — обърна се към войниците Майлс. — Командващ Ботари-Джесек, останете ако обичате.

Кавило врътна късо подстриганата си руса глава — жест на съпротива, напълно обезмислен от ограничените й възможности за каквото и да е движение. Когато войниците напуснаха залата, тя яростно изгледа Грегор с освирепелите си очи.

— Змия — изръмжа към него Кавило. — Копеле!

Грегор седеше с подпрени на масата лакти. Брадичката му почиваше в ръцете му. Той вдигна глава и й отвърна с уморен глас:

— Командващ Кавило, и двамата ми родители загинаха в резултат на политическа интрига още преди да навърша шест години. Можехте да проучите миналото ми. Нима смятахте, че си имате работа с аматьор?

— Бяхте обречена от самото начало, Кавило — Майлс бавно обикаляше около нея, сякаш се любуваше на получена награда. Кавило завъртя глава, за да го проследи с поглед, но почти веднага трябваше да я обърне, за да го пресрещне по орбитата, която той описваше около нея. — Трябваше да се придържате към първоначалния си договор. Или към втория си план. Или към третия. Изобщо, трябваше да се придържате към нещо. Каквото и да е. Огромният ви егоизъм не ви направи по-силна. Той ви превърна в дрипа, носена от вятъра. Парцал, с който всеки можеше да си послужи. Сега Грегор смята, че трябва да ви се даде възможност да заслужите живота си. Въпреки че аз не съм на същото мнение. Вашият живот няма никаква стойност.

— Не ти е стигнал куражът да ме изхвърлиш през шлюза. — Яростта беше превърнала очите й в две цепки.

— Не съм имал такова намерение — Майлс отново започна да обикаля около нея. Явно това я вбесяваше. — Не! Мислех, че няма да е зле — по-нататък, когато всичко приключи — да те предам на Сетаганда. Една подкупваща пикантна добавка към договора, която няма да ни струва нищо. Предполагам, че ще те търсят под дърво и камък, не мислиш ли? — Той спря пред нея и се засмя.

Кръвта се оттегли от лицето й. Сухожилията изпъкнаха под кожата на красивата й стройна шия.

— Но ако удовлетвориш исканията ни — обади се Грегор, — аз ти гарантирам сигурно измъкване от Центъра, когато това тук свърши. През Бараяр. Заедно с оцелелите части от твоите войски, които все още ще искат да те последват. Това ще ти даде два месеца преднина пред отмъщението на Сетаганда за разгрома им, причина за който ще бъдеш ти.

— Всъщност — вметна Майлс, — ако си изиграеш ролята, можеш да излезеш от това положение дори и като героиня. Каква ирония!

Сърдитият поглед, който му хвърли Грегор, не беше съвсем престорен.

— Ще ми паднеш! — обърна се към Майлс Кавило, като се задъхваше от омраза.

— Това е най-доброто предложение, което ще получиш днес. Живот. Избавление. Ново начало далече оттук. Много далече от тук. Саймън Илиян ще се погрижи за това. Далече, но не и вън от наблюдение.

Наред с яростта в очите й започнаха да се промъкват пресметливи пламъчета.

— Какво искате от мен?

— Не много. Да предадеш контрола, който все още имаш върху своите войски на офицер по наш избор. Най-вероятно на някого от офицерите ни за свръзка с Вервейн. В края на краищата те ти плащат. Ще представиш приемника си на всеки от твоята командна йерархия и ще се оттеглиш на сигурно място в ареста на „Триумф“, докато всичко свърши.

— Когато този момент настъпи, от рейнджърите няма да е останало нищо!

— Съществува такава вероятност — съгласи се Майлс. — И без друго се готвеше да ги пожертваш. Ако обичаш, обърни внимание на факта, че не ти предлагам избор. Няма да се пазарим. Или приемаш тези условия, или отиваш в ръцете на сетагандците. А те одобряват предателството само в строго определени рамки — когато се прави в тяхна полза.

Кавило изглеждаше така, сякаш иска да го заплюе, но се въздържа.

— Много добре. Ще предам командването. Ще изпълня своята част от сделката.

— Благодаря.

— Но ти… — очите й бяха сини ледени кристали; гласът й — нисък и пръскащ жлъч, — ще видиш ти, малкия. Днес хвърчиш на високо, но времето ще те натика в калта. Бих ти казала: почакай само двайсет години, но се съмнявам, че имаш толкова живот пред себе си. Времето ще те научи каква е ползата от лоялността — никаква. Съжалявам, че в деня, когато окончателно те изсмучат и те изплюят на боклука, няма да съм там да сритам жалката леш, която ще остане от тебе.

Майлс повика войниците обратно в стаята.

— Отведете я. — Това беше почти молба. Когато вратата се затвори, Майлс се обърна и срещна втренчения поглед на Елена.

— Господи! Тази жена кара кръвта ми да се смразява — потрепери той.

— Ами? — забеляза Грегор, който все още се подпираше на лактите си. — Все пак, макар и странно, вие като че ли се разбирате. Мислите по един и същи начин.

— Грегор! — възропта Майлс и се обърна, за да потърси подкрепа. — Елена?

— И двамата сте много непочтени — в гласа на Елена се долавяше колебание. — И, ъ-ъ… хищни. — Майлс я изгледа със стиснати устни и обиден поглед. Тя обясни: — Става въпрос по-скоро за обща насока и предразположеност, отколкото за реално съдържание. Ако беше побъркан на тема власт, вместо… вместо…

— Побъркан по някакъв друг начин. Да, продължавай.

— … щеше и ти да интригантстваш така. Изглеждаше така, сякаш ти доставя удоволствие да се промъкваш под кожата й.

— Като че ли трябва да ти благодаря — раменете на Майлс се приведоха под тежестта на думите й. Вярно ли беше това? Възможно ли беше това да е самият той след двайсет години — отровен от цинизма и натрупаната през годините жлъч, една затворена в черупката си личност, която намира удоволствие единствено в превъзходството, властта и авторитарното господство над останалите? Един ранен звяр в непробиваемата обвивка на тежкото си снаряжение?

— Да се връщаме на „Триумф“ — кратко каза той. — Чака ни работа.

* * *

Майлс кръстосваше нетърпеливо сравнително тясната каюта на Озер на борда на „Триумф“. Грегор беше приседнал на ръба на бюрото и провесил единия си крак, наблюдаваше махалообразното движение на Майлс.

— … естествено вервейнците ще се отнесат с подозрение, но като усетят горещия дъх на сетагандците във вратовете си, ще им дойде ищах да повярват. А също и да преговарят. Ще представиш договора в колкото е възможно по-привлекателна светлина и приключвай по най-бързия начин, но, разбира се, не прави повече отстъпки от крайно наложителното…

— Може би искаш да ме придружиш като суфльор? — сухо го прекъсна Грегор.

Майлс млъкна и прочисти гърлото си.

— Извинявай. Зная, че разбираш от договори много повече от мен. Понякога… когато съм нервен, се раздрънквам прекалено.

— Да. Известно ми е.

Въпреки че не успя да накара краката си да спрат, Майлс издържа, без повече да си отвори устата, докато не се чу сигналът от зумера на каютата.

От интеркома се чу гласът на сержант Кодак:

— Затворниците, сър. Както ми беше наредено.

— Благодаря ви. Влезте — Майлс се наведе през бюрото и натисна бутона за вратата.

Кодак въведе в каютата капитан Унгари и сержант Овъролт. Придружаваше ги цял взвод войници. Затворниците действително изглеждаха така, както се беше разпоредил Майлс: изкъпани, обръснати, сресани и издокарани в току-що изгладени сиви униформи на флотилията, носещи съответните отличителни знаци за техния ранг. Неприязънта на Унгари и Овъролт и враждебното им отношение към новите униформи беше повече от явна.

— Благодаря ви, сержант. Вие и взвода ви сте свободни.

— Свободни? — Веждите на Кодак поставяха под въпрос благоразумието на тази заповед. — Сигурен ли сте, че не искате поне да изчакаме в коридора, сър? Спомнете си последния път.

— Този път няма да е необходимо.

Свирепият поглед на Унгари не свидетелстваше в полза на това лекомислено твърдение. Кодак се оттегли, изпълнен със съмнения. Двамата затворници нито за момент не слязоха от мушката на стънера му, докато затварящата се врата не ги скри от погледа му.

— Воркосиган! — дълбоко си пое дъх Унгари. — Дребен метежнически изрод! Ще те изправя пред военен съд. Ще те одерат, ще те натъпчат със слама и ще те окачат на стената за това…

Двамата все още не бяха забелязали смълчалия се Грегор, който продължаваше да седи на бюрото. Като проява на вежливост императорът също носеше сивата униформа на Дендарии, макар и без отличителен знак за ранг, тъй като във флотилията нямаше ранг, който да съответства на императорския.

— Ъ-ъ… сър — Майлс насочи погледа на капитана, чието лице вече беше почервеняло, към Грегор.

— Тези чувства се споделят от толкова много хора, капитан Унгари, че се страхувам, че ще трябва да се наредите на опашка и да си чакате реда — отбеляза леко усмихнат Грегор.

Останалият в гърдите на Унгари въздух излезе навън със съскане. Той застана мирно и отдаде чест. Чертите на лицето му отразяваха бурна смесица от различни емоции, връх над които взе дълбокото облекчение.

— Сир.

— Моите извинения, капитане — каза Майлс, — за своеволното ми отношение към вас и сержант Овъролт, но по моя преценка планът ми за освобождаването на Грегор беше прекалено, ъ-ъ… деликатен за, за… вашите нерви. Сметнах, че ще е по-добре да поема отговорността лично. Наистина, да не гледате беше по-добре за вас. А и за мен беше по-добре така, без да ми извиват ръцете.

— Младши лейтенанти не могат да поемат лична отговорност за операции от такъв мащаб. Отговорността се поема от командирите им — озъби му се Унгари. — Без съмнение това щеше да бъде първото, което Саймън Илиян щеше да ми припомни, ако твоят план, колкото и деликатен да е бил, не беше успял…

— Е, в такъв случай… Моите поздравления, сър. Току-що спасихте императора — не му остана длъжен Майлс, — който като ваш главнокомандващ има някои заповеди за вас, ако му позволите да вземе думата, разбира се.

Унгари стисна зъби. С явно усилие той отклони вниманието си от Майлс и го съсредоточи върху Грегор.

— Сир?

— Като единствените служители на ИмпСи в радиус от два милиона километра, с изключение на младши лейтенант Воркосиган, който има други не по-леки задачи, прикрепям вас и сержант Овъролт към себе си, докато не установим контакт с нашите подкрепления. Може също така да се наложи да ви възлагам и куриерски задачи. Преди да напуснем „Триумф“, бъдете така добри да споделите всички уместни разузнавателни данни, които притежавате, с оперативния щаб на Дендарии. Сега те са мои Имперски, ъ-ъ…

— Най-покорни слуги — шепнешком подсказа Майлс.

— Войски — заключи Грегор. — Смятайте тази униформа (Унгари сведе очи към своята с израз на отвращение) за уставно облекло и се отнасяйте към нея със съответното уважение. Без съмнение, когато получа своята зелена парадна униформа и вие ще получите своите.

— Когато потеглите за станция Вервейн — вмъкна Майлс, — ще отделя лекия кръстосвач „Ариел“ и по-бързия от двата куриерски кораба на флотилията Дендарии за лично ползване от императора. Ако се наложи да изпълнявате куриерски задачи, ви предлагам да вземете по-малкия кораб и да оставите Грегор на „Ариел“. Неговият капитан, Бел Торн, е най-довереният ми човек сред капитаните на Дендарии.

— Все още мислиш за начин, по който да се оттегля в безопасност, а, Майлс? — Грегор въпросително повдигна едната си вежда.

Майлс направи лек поклон.

— Ако нещата се развият по най-неблагоприятния начин, някой трябва да остане жив, за да отмъсти за нас. Да не споменавам за заплащането на оцелелите Дендарии. Нужен е човек, който да може да гарантира парите им. Мисля, че им го дължим.

— Да — меко каза Грегор.

— Освен това имам за вас личен доклад за последните събития, — продължи Майлс и връчи на Унгари един информационен диск, — който да предадете на Саймън Илиян, в случай че аз… че го видите преди мен.

Унгари изглеждаше замаян от бързата смяна в подреждането на неговите приоритети.

— Станция Вервейн? В името на сигурността ви трябва да се отправим към Пол-6, сир. Няма съмнение, че това е мястото, където тя може да бъде гарантирана.

— В името на дълга си трябва да се отправя към станция Вервейн, капитане. Това важи и за вас. Елате, ще ви обясня по пътя.

— Нима ще оставите Воркосиган свободен? — Унгари изгледа Майлс със свъсени вежди. — С тези наемници? Това не ми харесва, сир.

— Съжалявам, сър — обърна се Майлс към Унгари. В този случай не мога… не мога… (да ви се подчиня). — Майлс остави фразата недовършена. — Имам по-голям проблем. Предстои ми да проведа едно сражение заедно с тези наемници, без след това да се бия в гърдите какво съм направил. В това е разликата между мен и… бившия командващ на рейнджърите. Между нас все трябва да има някаква разлика и може би това е тя. Гре… императорът ме разбира.

— Хм — каза Грегор. — Да. Капитан Унгари, назначавам официално младши лейтенант Воркосиган за наш офицер за свръзка с Дендарии. На моя лична отговорност. Това би трябвало да е достатъчно дори и за вас.

— Не съм аз човекът, който определя кое е достатъчно и кое не, сир!

Грегор се поколеба за момент.

— В такъв случай за доброто на Бараяр. Този довод е достатъчен дори и за Саймън. Да вървим, капитане.

— Сержант Овъролт — добави Майлс, — вие ще бъдете личен телохранител и ординарец на императора до второ нареждане.

Видът на Овъролт говореше за всичко друго, но не и за удовлетворение от това повишение.

— Сър — прошепна той на Майлс, — не съм изкарал курса за повишаване на квалификацията!

Той имаше предвид задължителния курс на Саймън Илиян за имперската стража, който той лично провеждаше, и който придаваше на телохранителите на Грегор специфичния твърд блясък на наточен бръснач.

— Тук всички имаме подобни проблеми, сержант. Повярвайте ми — измърмори в отговор Майлс. — Направете всичко, което е по силите ви.

* * *

Залата за тактически операции на „Триумф“ беше оживена от активна дейност. Столовете пред всички пултове бяха заети. На всички екрани светеха изображения и данни за движението на корабите и промените в тактическите действия на флотилията. Майлс стоеше до Тънг и се чувстваше двойно излишен. Той си спомни една шега от академията. Правило първо: Можете да отхвърлите решението на тактическия компютър само в случай, че знаете нещо, което той не знае. Правило второ: Тактическият компютър винаги знае повече от вас.

И това ми било сражение! Тази тиха зала, водовъртежът от светлини, тапицираните столове! Може би безпристрастната изолация беше добра за командващия. Сега ударите на сърцето му бяха равномерни. Информационната лавина в една зала за тактически операции с такъв капацитет би могла да доведе до претоварване, вследствие на което умът просто да откаже. Разбира се, ако допуснеш лавината да те затрупа. Целият номер беше в това да подбираш важното и никога, никога да не забравяш, че картата си е карта, а не самата територия.

Работата му тук, напомни си Майлс, не беше да командва. Работата му беше да гледа как командва Тънг и да се учи. Да усвои начини на мислене, които бяха алтернатива на стандартите на Бараярската академия. Според правилата законното право на Майлс да взема собствени решения или да отхвърля решенията на Тънг щеше да настъпи само в случай, че някаква външна стратегическа или политическа необходимост вземе връх над вътрешната тактическа логика. Майлс се молеше на Господа да не допуска възникването на такова събитие, защото неговото по-кратко и по-грозно наименование беше предателство на собствените войски.

Вниманието на Майлс се изостри, когато на входа на прехода, подобно на премигване на светлинка, се материализира малък разузнавателен кораб. На тактическото изображение той представляваше малка точица розова светлинка в центъра на бавно движещия се въртоп на мрака. На видеоекраните се виждаше изящен кораб на фона на неподвижните далечни звезди. От гледната точка на обвития от всевъзможни кабели пилот корабът беше някакво странно продължение на собственото му тяло. В трето видео-изображение той беше сбор от телеметрични показания, нумерология, някакъв платоничен идеал. „Кой е истинският? Всички. Нито един от тях.“

— „Шаркбейт-1“ докладва на „Флотилия-1“ — чу се гласът на пилота от конзолата на Тънг. — Имате на разположение десет минути. Бъдете готови за приемане на излъчване с висока степен на концентрация.

— Флотилията започва осъществяването на скока. Придържайте се стриктно към номерацията.

Първият кораб на Дендарии, който стоеше в очакване близо до прехода, направи маневра, блесна ярко на изображението на тактическата карта (въпреки че в изображението му на видеоекраните не се долавяше никаква промяна) и изчезна. Той беше последван от друг кораб след трийсет секунди — доста малка разлика според изискванията за безопасност, на която трябваше да отговаря времевата разлика между два поредни скока. Ако два кораба направеха опит да се материализират отново след скок на едно и също място и по едно и също време, резултатът щеше да е само една голяма експлозия.

Когато телеметричните данни на излъчването от „Шаркбейт“ бяха обработени от компютъра, образът се завъртя така, че тъмният водовъртеж, който представляваше (но в никакъв случай не изобразяваше реално) космическия преход, внезапно се превърна в огледалния си образ — фунията на изхода на прехода. Петънцата и линиите отвъд нея представляваха летящите, маневриращи, стрелящи, отбягващи атаките кораби: ожесточените действия при станцията на Вервейн от страна на прехода, където Майлс беше оставил Грегор, както и нападащите сетагандци. Най-после картина от мястото, към което се бяха отправили. Все лъжи, разбира се. При предаването информацията остаряваше с минути.

Коментарът на Тънг беше лаконичен.

— Мамка му! Каква лудница! Тръгваме…

Прозвуча сигналът за започване на скока. Беше ред на „Триумф“. Майлс се вкопчи в облегалката на стола на Тънг, въпреки че с разума си разбираше, че чувството за движение е илюзорно. Съзнанието му сякаш беше забулено във вихрушка от сънища. За секунда, за час? Не беше възможно да се прецени. Болката в стомаха и ужасното гадене, които последваха, приличаха на всичко друго, но не и на сън. Скокът беше извършен. Моментна тишина в цялата зала, докато и останалите се бореха с чувството си за дезориентация. След това ромонът от тихи гласове продължи оттам, откъдето беше спрял. „Добре дошли във Вервейн. Направете скок към пъкъла.“

Изображението на космическата карта се завъртя и премигна при въвеждането на новите данни, после премести центъра на своята малка вселена. Сега преходът се защитаваше от обсадената станция, както и от пооредяла верига вече доста очукани кораби на вервейнската военна флота и на рейнджърите, които се намираха под командването на Вервейн. Явно сетагандците вече бяха нападнали веднъж. Били са отблъснати и сега се прегрупираха извън обсега на Вервейн, в очакване на подкрепления за нанасянето на втория си удар. Помощта от Сетаганда беше като пълноводна река, която се изливаше от другия преход и струеше през системата на Вервейн.

Другият преход беше паднал бързо, а той беше единственият път, по който атакуващите можеха да преминат. Дори и с пълната изненада на масирания първи удар на страната на Сетаганда, Вервейн можеха да ги спрат, ако три от корабите на рейнджърите, както изглежда, бяха разбрали погрешно дадените им заповеди и не бяха излезли от сражението, когато би трябвало да контраатакуват. Но Сетаганда вече си бяха осигурили предмостие и силите им започнаха да се изливат през прехода.

Вторият преход, този на Майлс, беше по-добре съоръжен за отбрана, докато паникьосаните вервейнци не бяха изтеглили всички бойни единици, които можеха да се отделят, в защита на високите орбити на териториалното си пространство. Майлс едва ли можеше да ги вини. Изборът на стратегия не беше лек и в двата случая. Но сега системата на Вервейн буквално кипеше от сетагандски сили, които се съсредоточаваха практически необезпокоявани. Те прескачаха планетата заедно с тежковъоръжената й отбрана, за да се отправят за дръзкия си опит да превземат прехода към Центъра. Действаха ако не с помощта на изненадата, то поне на скорост.

Възможностите за избор при атака на космически преход се ограничаваха до няколко основни способа. Главни инструменти за прилагането на първия бяха хитростта, подкупите и инфилтрацията, тоест измамата. Вторият, при който предпочитанията също се отдаваха на военната хитрост, беше изпращането на въоръжени сили в териториалния космос. За третия беше необходимо жертвоприношение. При него атаката се откриваше от кораб, който застила „слънчевата зидария“ — плътна завеса от ядрени ракети, програмирани да се взривят едновременно и разгърнати в пространството по начин, който гарантираше на взрива ударна вълна, прочистваща близкия космос от всичко, често включително и от самия атакуващ кораб. Но „слънчевата зидария“ беше скъпа, бързо се разсейваше и имаше ограничен ефект. Стратезите на Сетаганда бяха направили опит да комбинират и трите метода. За това свидетелстваха безредието сред рейнджърите и мръсната радиоактивна мъгла, която все още се стелеше около мястото на първия им набег.

Четвъртият утвърден подход за разрешаването на проблема за фронтално нападение върху охраняван космически преход беше да се разстреля офицерът, който го е предложил. Майлс искрено се надяваше, че сетагандците ще стигнат и до този вариант, преди да му бъде изпята песента.

Времето минаваше. Майлс закрепи неподвижно един стол в гнездата на пода и се зае да изучава централното изображение. Не откъсна погледа си от него, докато очите му не се насълзиха и съзнанието му не беше застрашено от пропадане в пропастта на хипнотичния сън. Той се изправи, разтърси глава и започна да обикаля между пултовете и да раздава съвети, които никой не му искаше.

Силите на Сетаганда се прегрупираха. Внезапното и неочаквано пристигане на Дендарии по време на затишието временно ги беше объркало: налагаше се вместо за заплануваната от тях финална атака, да се пренастроят в движение за още един изтощаващ рунд на играта „Удряй и бягай“. Скъпо. В сегашното им положение сетагандците имаха малко начини да прикрият своя брой и маневри. Дендарии имаха на своя страна предимството на скритите резерви, намиращи се извън погледа на Сетаганда, от другата страна на прехода. У Майлс се разгоря надеждата, че само тази заплаха може да се окаже достатъчна да накара сетагандците да прекратят атаката си.

— Няма — въздъхна Тънг, когато Майлс сподели тази оптимистична мисъл. — Вече са в твърде напреднал стадии на атаката. Цената, която до момента са платили с човешки живот, е прекалено висока, за да се преструват, че само са се пошегували. Дори и пред себе си. Ако сега някой от командващите им даде заповед за отстъпление, на Сетаганда ще го изправят пред военен съд. Ще продължат да нападат дълго след като положението им е станало безнадеждно, заради отчаяните опити на офицерите от командването им да прикрият кървящите си задници със знамената на победата.

— Това е… долно!

— Това е системата, синко. И тя не е такава само за сетагандците. Един от няколкото вградени дефекта на системата. А освен това — по лицето на Тънг премина усмивка — положението им още не е така безнадеждно. Нещо, което ще се опитаме те да не разберат.

Войските на Сетаганда се раздвижиха. Направлението на движението им и тяхното ускорение ясно сочеха, че целят пробив чрез масиран удар. Сигурно щяха да се прегрупират в малки бойни единици от по три или четири кораба срещу всеки един от съдовете на Дендарии и да се опитат да извадят от строя плазмените им огледала, като ги претоварят. Дендарии и Вервейн щяха да опитат същата стратегия срещу изоставащите кораби на Сетаганда, ако и от двете страни нямаше по няколко съоръжени с новите имплозионни пики кораба, чиито виртуозни капитани свеждаха шансовете й за успех почти до нулата. Майлс се опитваше да не изпуска от погледа си и разположението на рейнджърите. Не всички кораби от тяхната флотилия имаха на борда си вервейнски съветници и бойният ред, който отреждаше на рейнджърите позиции пред войските на Сетаганда, беше далеч по за предпочитане пред този, който ги оставяше зад гърба на Дендарии.

Тихото жужене на компютрите и гласовете на операторите в залата за тактически операции се промени съвсем леко. Трябваше да гърмят барабани, да звучат гайди и фанфари… Трябваше нещо да възвести началото на този танц на смъртта. Но ако реалността изобщо нахлуеше между тези тапицирани стени, това щеше да стане внезапно и безусловно. Щеше да е краят.

Бяха прекъснати от съобщение, предадено по вътрешнокорабната (да, все още ги обграждаше истински кораб) видеокомуникационна мрежа.

— Арестът, сър — докладваше на Тънг един останал без дъх офицер. — Внимавайте и се пазете там горе. Имаме бягство. Адмирал Озер избяга и освободи и всички останали затворници.

— По дяволите! — Тънг изгледа свирепо Майлс и посочи предавателя. — Вземи това. Вдигни Аусън. — Той отново концентрира вниманието си върху тактическото изображение, като мърмореше: — Такова нещо нямаше да се случи по мое време.

Майлс се плъзна в стола пред комуникационния пулт и извика мостика на „Триумф“.

— Аусън! Чу ли за Озер?

Появи се ядосаното лице на Аусън.

— Да. Работим по въпроса.

— Разпореди се за допълнителна охрана пред залата за тактически операции, пред машинното и пред собствения ти мостик. Тук моментът съвсем не е подходящ за прекъсвания.

— На мен ли го казваш? Оттук виждаме копелетата от Сетаганда като от ложа — Аусън прекъсна връзката.

Майлс започна преглед на вътрешните канали на системата за сигурност. Спря само колкото да отбележи пристигането на добре въоръжената охрана в коридора. Беше очевидно, че Озер е бил подпомогнат в бягството си от някой верен на Озерани офицер или офицери, което на свой ред накара Майлс да се замисли доколко е сигурна охраната. Дали Озер щеше да се сдуши с Метцов и Кавило? Двама от затворените за дисциплинарни нарушения Дендарии бяха открити да се мотаят из коридорите и върнати в ареста: още един се върна по собствено желание. Един, заподозрян в шпиониране, беше притиснат и заловен в складовете. Все още нямаше и следа от истински опасните…

— Ето го!

Майлс превключи канала. Една товарна совалка се отделяше от корпуса на „Триумф“ и се отправяше в космоса.

Майлс бързо прехвърли каналите и се включи към огневия контрол.

— Не! Повтарям, не откривайте огън по тази совалка!

— Ъ-ъ… — чу се в отговор. — Да, сър. Да не откриваме огън.

Защо подсъзнателно остана с впечатлението, че операторът изобщо нямаше намерение да стреля? Очевидно бягството беше добре координирано. Ловът на вещици по-късно щеше да бъде много неприятен.

— Свържете ме с онази совалка — поиска от офицера за свръзка Майлс.

— Ще се опитам, сър, но те не отговарят.

— Колко души са на борда?

— Няколко, но не сме съвсем сигурни…

— Свържете ме. Ще трябва да слушат, дори и да не отговарят.

— Имам канал, сър, но нямам представа дали слушат.

— Ще опитам — Майлс си пое въздух. — Адмирал Озер! Обърнете совалката и се върнете на „Триумф“. Навън е твърде опасно. Отправяте се право към зоната на бойни действия. Върнете се и аз лично ще гарантирам сигурността ви…

Тънг надничаше над рамото на Майлс.

— Опитва се да се добере до „Перигрин“. Дяволите да го вземат! Ако този кораб се изтегли, защитната ни линия ще се срине.

Майлс хвърли един поглед към тактическия компютър зад себе си.

— Сигурно няма. Реших да оставим „Перигрин“ в резервите именно защото се съмнявахме в лоялността му.

— Да, но ако „Перигрин“ се изтегли, мога да ти изброя още трима капитани-собственици, които ще го последват. А ако се изтеглят четири кораба…

— Рейнджърите ще се отцепят въпреки вервейнския им командващ, а ние ще бъдем сварени на бавен огън. Добре. Разбирам — Майлс отново погледна тактическия компютър. — Не мисля, че ще успее… Адмирал Озер! Чувате ли ме?

— Йок! — Тънг се върна на мястото си и сетагандците отново го погълнаха. Четири кораба на Сетаганда се прегрупираха срещу фланга на Дендарии, докато в същото време друг един се опитваше да пробие през центъра, опитвайки се очевидно да се приближи в зоната на обхвата на имплозионната си пика. Пътьом едно от плазмените му оръдия нехайно гръмна безпризорната совалка. На мястото й останаха само ярки искри.

— Той не знаеше, че Сетаганда нападат, преди откраднатата совалка да напусне „Триумф“ — прошепна Майлс. — Хубав план, но изборът на момента беше отвратителен… Можеше да обърне, но… Озер избра смъртта сам.

Утеха ли беше това?

Сетаганда не само не се отказаха от атаката си, но я завършиха толкова стройно, че само мисълта за добрата им организация действаше угнетяващо. Разликата в резултата беше незначителна в полза на Дендарии. Много от сетагандските кораби бяха лошо увредени, а един — напълно взривен. Повредите в контролните канали на Дендарии и рейнджърите бяха отчайващи. Дендарии все още не бяха изгубили кораби, но бяха изгубили огнева мощ, двигатели, системи за контрол над полета, животоподдържащи системи, защитни полета. Следващата атака щеше да е още по-опустошителна.

„Могат да си позволят да губят по три кораба за всеки един от нашите. Ако продължават да настъпват и да ръфат от нас парче по парче, победата им е неминуема — хладно разсъди Майлс. — Освен ако не получим подкрепления.“

Изминаха часове, докато сетаганците се прегрупират отново. Времето, което Майлс си позволяваше за отдих в оборудваната за целта каюткомпания, предвидливо отдалечена от залата за тактически операции, не беше дълго, но той беше твърде жизнен, за да подражава на изумителните петнайсетминутни дрямки на Тънг. Майлс беше сигурен, че пълното отпускане на Тънг не е просто преструвка — никой не можеше да симулира такова отвратително хъркане.

Приближаването на сетагандските подкрепления през системата на Вервейн вече можеше да се наблюдава и на телекомуникационните екрани. Това беше компромисът с времето, рискът. Колкото повече Сетаганда изчакваше, толкова по-добре подготвени щяха да бъдат войските й, но колкото повече време минаваше, толкова по-голям беше и шансът на техните врагове да се възстановят. Едва ли на борда на сетагандския флагман имаха тактически компютър, който би могъл да изчисли кривата в една такава вероятностна координатна система и да означи оптималната пресечна точка между интересите на Нашите и Вашите. Само да можеше проклетите вервейнци да проявят малко повече агресивност в атакуването на този потоп от подкрепления от планетарната си база…

Ето ги. Нападат отново. Тънг наблюдаваше своите тактически изображения, а юмруците му несъзнателно се свиваха и разпускаха в скута му в паузите между накъсаните бързи танци на дебелите пръсти по клавишите на контролния пулт пред него. Оттам те изпращаха заповеди, нанасяха корекции, правеха предвиждания. Пръстите на Майлс помръдваха като задвижвани от ехо, мозъкът му се опитваше да следи мислите на Тънг, да попие всичко. Картината на реалността пред тях все повече заприличваше на дантела, осеяна от скритите дупки, които оставяха след себе си изчезващите един след друг информационни показатели — последица от повредените сензори и излъчватели на различни кораби. Ударът на Сетаганда проби защитата на Дендарии… Един от корабите на Дендарии беше взривен, друг, с обезвредени оръжия, се опита да се измъкне извън обсега на сетагандските оръжейни системи; три кораба от флотилията на рейнджърите се отцепиха наведнъж… изглеждаше зле…

— „Шаркбейт 3“. Докладвам — резкият тон на гласа се извиси над всички останали комуникационни канали и накара Майлс да подскочи в стола си. — Освободете прехода! Пристига помощ.

— Не сега — изръмжа Тънг, но започна бързо преструктуриране на разгърнатите сили на Дендарии по начин, който да запази ограниченото пространство пред изхода на прехода от отломки, ракети, вражески огън и най-вече от противниковите кораби, съоръжени с имплозионни пики на борда. Корабите на Сетаганда, чието разположение позволяваше бърза реакция, застанаха нащрек. Движението на корабите на Дендарии ги разколеба със своето послание за настъпващи промени. Дендарии може би се оттеглят… може би се отваря някаква щастлива възможност за постигане на лека победа.

— Какво, по дяволите, е това! — възкликна Тънг, когато на изхода на прехода се появи нещо огромно и за момента неразгадаемо, и мигновено започна да се ускорява. Той извика показанията на монитора си. — Прекалено е голямо, за да бъде толкова бързо. Прекалено е бързо, за да е толкова голямо.

Майлс разпозна енергийната характеристика дори преди на видеоекрана да се появи изображение.

— Това е „Принц Серж“. Нашите бараярски имперски подкрепления току-що пристигнаха — той замаян си пое дъх. — Нали ти обещах…

Тънг изпсува ужасно, като израз на чисто естетическо възхищение. „Принца“ беше последван от други кораби: аслъндски, полианската военна флота, които бързо се разгръщаха в нападателен строй.

Вълната, която премина през редиците на Сетаганда, беше като безмълвен вик на ужас. Един въоръжен с имплодер кораб на Сетаганда смело се спусна към „Принц Серж“, за да открие, че имплозионните пики на „Серж“ са били усъвършенствани и обсегът им превъзхожда три пъти далекобойността на оръжията на Сетаганда едва когато беше буквално срязан на две. Това беше първият фатален удар.

Вторият — призив към агресорите от Сетаганда да се предадат, или ще бъдат унищожени — дойде от комуникационните канали от името на Съюзническата флота на Хийгън и обединеното командване — император Грегор Ворбара и адмирал граф Арал Воркосиган.

В първия момент Майлс помисли, че Тънг ще припадне. Кай си пое въздух застрашително и изрева с възхищение:

— Арал Воркосиган! Тук? Майка му стара! — и прошепна съвсем лекичко: — Как ли сте го примамили отново на служба след оставката му? Може би ще успея да се срещна с него!

Побърканият на тема военна история Тънг беше един от най-фанатичните привърженици на баща му, спомни си Майлс, и ако не се вземеха твърди мерки да спре, можеше да дрънка с часове за всяка известна подробност от ранните кампании на бараярския адмирал.

— Ще видя какво мога да уредя — обеща Майлс.

— Ако можеш да уредиш това, синко… — Тънг се откъсна с усилие от любимото си хоби — изучаването на военната история, и се завърна към това, което всички смятаха, че му се удава — да я твори.

Корабите на Сетаганда отстъпваха. В началото панически се отцепваха отделни съдове. Малко по-късно цели групи от кораби се опитваха да проведат едно що-годе организирано отстъпление. „Принц Серж“ и останалите кораби от съюзническата флота на Хийгън не изгубиха и една милисекунда и мигновено ги последваха, нарушавайки стройността на бойните им редици и унищожавайки изоставащите кораби. В следващите часове оттеглянето се превърна в истинско бягство, когато окуражени, корабите на Вервейн напуснаха високите планетарни орбити, които до момента защитаваха, и се присъединиха към атаката. Страхът за домовете им, който Сетаганда беше внушила на вервейнци, ги правеше безмилостни.

Нарядите за почистване на отломките, ужасните проблеми с контролните системи, оказването на помощ на пострадалите от екипажите… Майлс беше така погълнат от работата, че му бяха необходими няколко часа, за да проумее постепенно, че за флотилията Дендарии войната е приключила. Бяха си свършили работата.

Бележки

[1] Пигмалион — митичен скулптор от остров Кипър. За да се отдаде изцяло на изкуството, той дал обет за пълно плътско въздържание. Богинята на любовта Афродита, за да си отмъсти, го накарала да се влюби в изваяна от самия него статуя, наречена Галатея. Скоро след това богинята, омилостивена от молбите на нещастния влюбен, одухотворила статуята и Пигмалион се оженил за оживялата Галатея. — (Б.пр.)