Серия
Бараяр (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vor Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 65 гласа)

Шеста глава

Есента във Ворбар Султана беше чудесен сезон и днешният ден го доказваше. Синевата на въздуха беше разкошна, температурата приятна. Дори и индустриалният пушек не миришеше неприятно. Есенните цветя още не бяха повяхнали, но листата на внесените от Земята дървета бяха променили цвета си. Преди да го натикат в един от задните входове на огромната сграда — Щаба на Имперска сигурност, Майлс зърна едно от тях. След това вратата хлопна зад него. Той се опита да запази образа на това дърво за в случай, че никога повече не го види.

Лейтенантът извади пропуски, които ускориха преминаването на Майлс и сержанта покрай часовите на входа и ги отведоха в лабиринт от коридори, през който се добраха до два асансьора. Влязоха в тази, която водеше нагоре. Така. Значи не го водеха направо в някоя от килиите на свръхохранявания затворнически корпус под сградата. Той се досети какво може да означава това и загледа асансьора, който водеше надолу, с копнеж.

Бяха въведени в един от кабинетите на по-горните нива. Минаха покрай капитан от ИмпСи и влязоха във вътрешното помещение на кабинета. Слаб мъж с приятен външен вид, в цивилно облекло, седеше пред огромната компютърна конзола на бюрото си и разглеждаше някакво изображение. Кестенявата му коса започваше да посребрява по слепоочията му. Той вдигна очи към ескорта на Майлс.

— Благодаря ви, лейтенант. Сержант, можете да си вървите.

Овъролт откачи Майлс от китката си.

— Ъ-ъ… дали ще сте в безопасност, сър? — попита лейтенантът.

— Надявам се — сухо отвърна мъжът.

„Да, ами аз!“ — безмълвно проплака Майлс. Двамата войници напуснаха и оставиха Майлс сам, мръсен, небръснат, все още облечен в черния си гащеризон, който леко вонеше. Беше го надянал едва… Кога… Снощи? Лицето му носеше следите от суровия климат, ръцете му бяха подути, а краката му все още бяха увити в найлона на медицинските превръзки… Пръстите на краката му се свиваха и шляпаха в медицинския гел. Беше без ботуши. По време на двучасовия полет със совалката беше дремал на пресекулки в изнемогата си и сега съвсем не изглеждаше освежен. Гърлото му беше пресъхнало, чувстваше синусите си натъпкани с памук, а гърдите го боляха при всяко вдишване.

Саймън Илиян — шеф на бараярската Имперска сигурност — скръсти ръце и бавно огледа Майлс. Погледът му се спусна от главата до петите, след което отново се върна на лицето му. Това накара Майлс да изпита някакво изкривено чувство за deja vu[1].

Почти всички на Бараяр се страхуваха от името на този човек, въпреки че малцина бяха виждали лицето му. Този ефект беше внимателно създаден от самия Илиян, който го изгради отчасти, но само отчасти, върху наследството на неговия страховит предшественик — легендарния шеф на Сигурността Негри. Илиян и неговият отдел бяха осигурявали безопасността на бащата на Майлс през двайсетте години на неговата политическа кариера и бяха сгрешили само веднъж — през нощта на гибелното нападение със солтоксин. Майлс не знаеше да съществува някой, от когото Илиян да се страхува, с изключение на майка му. Веднъж Майлс беше попитал баща си дали това е от чувството за вина заради солтоксина, но граф Воркосиган беше отговорил с не. Било просто траен ефект от ярките първи впечатления. Майлс беше наричал Илиян „чичо Саймън“ през целия си живот, преди да влезе в Службите. След това го наричаше „сър“.

Сега, като гледаше лицето на Илиян, Майлс си помисли, че най-после като че ли му се удава да улови разликата между „ядосан“ и „бесен от яд“.

Илиян приключи с инспекцията си, поклати глава и изпъшка:

— Чудесно. Просто чудесно.

Майлс си прочисти гърлото.

— Аз наистина… наистина ли съм арестуван, сър?

— Това е, което трябва да реши тази среща — въздъхна Илиян и се облегна в стола си. — На крак съм от два след полунощ заради тази лудория. Слуховете са плъзнали навсякъде из Службите. Видеофонната мрежа едва смогва да ги разпространи. Фактите изглежда се видоизменят на всеки четирийсет минути, като бактерии. Надали би могъл да си избереш по-малко публичен начин за собственото си саморазрушение, а? Какво… Да речем опит за покушение над императора с джобно ножче и по време на парада по случай рождения му ден или пък, да кажем, да изнасилиш овца на Големия площад през пиковите часове?

Сарказмът се стопи и отстъпи място на истинска болка.

— Той хранеше такива надежди за теб. Как можеш да го предаваш по този начин?

Нямаше нужда да пита кой е „той“. „Воркосиган.“

— Аз не… не мисля, че съм го предал, сър. Не знам.

На компютърната конзола на Илиян премигна светлинка. Той изпусна дъха си и като погледна остро към Майлс, натисна едно копче. Втората врата към кабинета, скрита в стената вдясно от бюрото му, се плъзна безшумно и двама мъже в парадни униформи бързо пристъпиха.

Министър-председателят адмирал граф Арал Воркосиган носеше униформата си така естествено, както животното носи своята кожа. Беше не по-висок от среден на ръст, набит, с посивяла коса и широка челюст. Тялото му беше покрито с белези. Приличаше на гангстер и при все това имаше най-проницателните очи, които Майлс беше виждал някога. Придружаваше го адютантът му, висок рус лейтенант на име Жол. Майлс се беше запознал с Жол по време на последния си домашен отпуск. Това беше идеалният офицер. Смел и блестящ. Беше служил в космоса, награден за проявена смелост и бързи реакции при някакъв ужасен инцидент на борда, преминал през Главния щаб по време на възстановяването си от получените наранявания и бързо издигнат като личен военен секретар от министър-председателя, който имаше набито око за изгряващи таланти. При великолепието му челюстта ти увисваше до ботушите. При този външен вид трябваше да снима рекламни клипове за донаборници. Майлс въздишаше от безнадеждна ревност всеки път, когато го мернеше.

— Благодаря, Жол — измърмори на адютанта си граф Воркосиган, щом очите му намериха Майлс. — Ще се видим в кабинета.

— Да, сър. — Освободен по този начин, Жол пристъпи обратно през вратата. На излизане хвърли разтревожен поглед през рамо към Майлс и началника си. Вратата отново изсъска и се плъзна на мястото си.

Илиян все още не освобождаваше копчето на бюрото си.

— Официално ли си тук? — попита той граф Воркосиган.

— Не.

Илиян изключи нещо — устройство за запис, досети се Майлс.

— Много добре — тонът му беше наситен със съмнение.

Майлс поздрави баща си по устава. Баща му пренебрегна този поздрав и го прегърна сериозно, без да каже и дума, после седна на единствения свободен стол в стаята и кръстоса ръце и крака.

— Продължавай, Саймън.

Илиян, когото бяха прекъснали по средата на нещо, което по преценка на Майлс той беше замислил като истинска класическа поема, прехапа устната си разочаровано.

— Слуховете настрана — обърна се той към Майлс, — какво наистина се случи снощи на онзи проклет остров?

По възможно най-безпристрастния и сбит начин, на който беше способен, Майлс описа събитията от предишната нощ, като започна с разлива на фетин и завърши със своя арест (задържане), кое точно — щеше да бъде решено от Имперска сигурност. По време на цялата рецитация баща му не каза нищо, само разсеяно въртеше химикалката си в ръка, почукваше се по коляното и пак го завърташе. Отново и отново.

Когато Майлс свърши, настъпи тишина. Химикалката докарваше Майлс до умопомрачение. Искаше му се баща му да беше оставил настрана шибаното нещо или да го беше изпуснал, или каквото и да е.

Баща му мушна химикалката обратно в горния джоб на куртката си, слава Богу! Облегна се назад, събра върховете на пръстите си и се намръщи.

— Дай да си изясним това. Казваш, че Метцов е прескочил йерархията в командването и е упражнил насилие над новобранци, като ги е заставил да изпълняват ролята на негов наказателен взвод?

— Над десет от тях. Не знам дали са били доброволци или не. Не бях там за тази част.

— Новобранци — лицето на граф Воркосиган беше мрачно. — Момчета.

— Дрънкаше нещо за това, че било като армията срещу флота на старата Земя.

— Хм? — почуди се Илиян.

— Не мисля, че Метцов беше твърде устойчив, когато беше заточен на остров Кирил след неприятностите си в бунта на Комар. Петнайсет години размисъл не са му помогнали да се стабилизира.

Майлс се поколеба.

— Дали… генерал Метцов изобщо ще бъде разпитан за своите действия, сър? Или пак ще се изплъзне, както след бунта на Комар?

— Генерал Метцов, според собствените ти думи, е увлякъл взвод осемнайсет годишни момчета в нещо, което е било на косъм от масово убийство по особено жесток начин.

Майлс кимна при спомена за това. Острата болка от разнообразните агонии все още прорязваше тялото му.

— За този грях няма дупка достатъчно дълбока, за да го скрие от моя гняв. Ще бъдат взети мерки — граф Воркосиган беше ужасяващо мрачен.

— Ами Майлс и метежниците? — попита Илиян.

— Страхувам се, че ще трябва по необходимост да ги третираме като отделен случай.

— Или два отделни случая — подсказа Илиян.

— Хм. И така, Майлс, разкажи ми за мъжете от другата страна на дулата.

— Техници, сър. Повечето от тях. Много гърци.

Илиян трепна.

— Боже Господи! Този човек изобщо ли няма политически усет?

— Аз поне не съм забелязал. Помислих си, че това ще е проблем. — Майлс беше мислил за това по-късно, докато лежеше буден на койката в килията си, след като медицинската група си беше тръгнала. Другите политически отклонения бяха минали през главата му. Повече от половината от бавно замръзващите техници бяха от гръцки говорещото малцинство. Без съмнение щяха да обвинят генерала, че като е възложил почистването на гърчолята, е извършил расистки саботаж. Езиковият сепаратизъм щеше да се превърне в улични вълнения и клане. Още смърт — хаос, който щеше да отеква в бъдещето като последиците от клането на Солстис?

— Хрумна… хрумна ми, че ако умра заедно с тях, поне щеше да е кристално ясно, че не е било някакъв заговор на правителството ви или на олигархията Вор. Така че ако оживеех, щях да спечеля, ако ли не — също щях да спечеля. Или поне да служа. Един вид стратегия.

Най-великият стратег на Бараяр за века разтри слепоочията си като че ли го боляха.

— Е… един вид, да.

— Какво ще стане сега, сър? — Майлс преглътна. — Ще бъда ли обвинен в държавна измяна?

— Втори път само за четири години? — отвърна Илиян. — Не, по дяволите. Няма още веднъж да се подложа на това. Просто ще изчезнеш, докато случаят се позабрави. Къде, все ще не съм решил. Остров Кирил отпада.

— Радвам се да го чуя — Майлс присви очи. — А останалите?

— Новобранците? — попита Илиян.

— Техниците. Моите… съратници в метежа.

Илиян потрепера при произнасянето на думата.

— Ще бъде изключително несправедливо, ако се изплъзна по линията на някаква привилегия на Вор и ги оставя да операт пешкира сами — добави Майлс.

— Един публичен скандал около процеса ти ще разруши центристката коалиция на баща ти. Моралните ти скрупули може и да са достойни за възхищение, Майлс, но не съм сигурен, че мога да си ги позволя.

Майлс се втренчи твърдо в министър-председателя граф Воркосиган.

— Сър?

Граф Воркосиган остана замислен, прехапал долната си устна.

— Да, бих могъл да отменя обвиненията към тях с Имперски указ, въпреки че това ще повлече след себе си други последствия. — Той се приведе съсредоточено напред. Очите му проникваха в Майлс.

— Никога повече не би могъл да служиш. Слуховете ще се разнесат навсякъде дори и без процес. След това няма да има командир, който да те вземе под свое командване. Никой няма да ти вярва, че си истински офицер, а не артефакт, предпазван от специална привилегия. Не мога да поискам от никого да те командва при условие, че постоянно трябва да се озърта през рамо.

Майлс въздъхна дълбоко.

— В известен смисъл те бяха мои подчинени. Направи го. Отмени обвиненията.

— В такъв случай ще подадете ли оставка? — настоя Илиян. Не изглеждаше добре.

Майлс се почувства зле. Усети как започва да му се повдига. Стана му студено.

— Да — гласът му беше изтънял. Илиян внезапно изостави замисления си поглед и вдигна очи към компютърната си конзола.

— Майлс, откъде знаеш за съмнителната дейност на генерал Метцов по време на бунта на Комар? Този случай беше засекретен.

— Ах, Иван не ви ли каза за малката пролука в картотеките на ИмпСи, сър?

— Какво?

„Проклетият Иван!“

— Може ли да седна, сър? — отпаднало попита Майлс. Главата му се пръскаше, а стаята се люлееше под краката му. Без да изчака разрешение, той седна с кръстосани крака на килима, премигвайки на парцали. Разтревожен, баща му понечи да му помогне, но се сдържа. — Направих някои проверки около миналото на Метцов заради нещо, което ми каза лейтенант Ан. Между другото, горещо ви препоръчвам, когато се заемете с Метцов, първо да подложите Ан на кръстосан разпит. Знае повече, отколкото казва. Предполагам, че ще го намерите някъде на екватора.

— Картотеките ми, Майлс!

— О, да. Ами… Излиза, че ако обърнеш една от секретните конзоли с лице към някоя от конзолите за свръзка навън, можеш да прочетеш секретните досиета от кое да е място, включено във видеомрежата. Разбира се, трябва да имаш някого в Главния щаб, който да може и иска да нагласи екраните и да извика материала вместо теб. Не можеш и да презаписваш. Но, ъ-ъ… мислех, че би трябвало да го знаете, сър.

— Перфектна сигурност — гласът на граф Воркосиган беше сподавен. Майлс с изненада разбра, че беше такъв заради потиснатия кикот.

Илиян изглеждаше така, сякаш току-що е захапал лимон.

— Как — започна той, после спря и свирепо изгледа графа, — как го измисли?

— Беше очевидно.

— Херметическа секретност, нали така каза? — измърмори граф Воркосиган и направи неуспешен опит да потисне напиращия смях. — Най-скъпата измисляна досега. Осигурена срещу най-хитрите вируси и най-сложните подслушвателни устройства. А двама младши лейтенанти си ровят из нея, както си искат?

Илиян се озъби на предизвикателството.

— Не съм обещал, че ще е защитена от идиоти!

— Ех, човешкият фактор — въздъхна граф Воркосиган и изтри очите си. — Ще поправим дефекта, Майлс. Благодаря ти!

— Ти си едно проклето разцентровано оръдие, момче, което стреля във всички посоки — изръмжа Илиян и проточи врат, за да погледне към мястото, където седеше Майлс, отпуснат като ненужен куп парцали. — Това плюс предишната ти лудория с онези проклети наемници… — домашният арест не е достатъчен. Няма да мога да заспя, докато не се убедя, че си затворен в килия и ръцете ти са вързани зад гърба.

Майлс, който си мислеше, че в момента е напълно способен на убийство за един приличен сън, успя само да свие рамене. Може би ще успее да убеди Илиян по-скоро да го остави в тази приятна тиха килия.

Граф Воркосиган се беше умълчал. В умислените му очи започваше да се разгаря особен плам. Илиян също забеляза изражението му и спря.

— Саймън — обърна се към него графа, — няма съмнение, че ИмпСи ще трябва да продължи да наблюдава Майлс. — За негово добро, както и за мое.

— И за доброто на императора — строго допълни Илиян. — Също и за доброто на Бараяр. И на невинните зрители.

— Но какъв по-добър, по-непосредствен и ефикасен начин за наблюдението му може да има за Сигурността от това той да е назначен в Имперска сигурност?

— Какво? — извикаха в един глас Илиян и Майлс и двамата с еднакво ужасен тон. — Не говориш сериозно — продължи Илиян.

— Сигурността никога не е била измежду първите десет в избора ми.

— Не става въпрос за избор, Майлс. Това е дарба. Доколкото си спомням, по едно време майор Сесил ми спомена за нея, но ти не я включи в избора си.

Не беше включвал и арктически метеоролог в своя избор, припомни си Майлс.

— Първият път го каза добре — каза Илиян, — сега няма командир в Службите, който да го иска. Аз не правя изключение.

— Честно казано, няма такъв, на когото бих могъл да се осланям за това. С изключение на теб. Винаги — за миг граф Воркосиган се усмихна особено — съм се осланял на теб, Саймън.

Илиян изглеждаше леко зашеметен, като гениален тактик, когото са надхитрили.

— Удачно е в няколко отношения — продължи граф Воркосиган със същия мек и убедителен глас, — можем да пуснем слух, че е неофициално вътрешно изгнание. Позорно понижение. Това ще спечели на моя страна политическите ми противници, които иначе биха се опитали да извлекат полза от тази бъркотия. Освен това ще смекчи впечатлението, че сме склонни да опрощаваме провинение във военен метеж. Нещо, което никоя военна служба не може да си позволи.

— Истинско заточение — каза Майлс, — дори и да е неофициално и вътрешно.

— О, да — меко се съгласи граф Воркосиган, — но ъ-ъ… не и истински позор.

— Може ли да му се вярва? — със съмнение попита Илиян.

— Явно — усмивката на графа проблясна като острие на нож. — Сигурността може да използва неговите дарби. Сигурността има нужда от тях повече от който и да е друг отдел.

— Да вижда очевидното?

— И по-малко очевидното. Животът на императора може да бъде поверен на много офицери. На доста по-малко може да бъде поверена неговата чест.

Илиян неохотно направи неопределен жест на примирение. Този път граф Воркосиган благоразумно не се опита да измъкне по-голям ентусиазъм от шефа на Сигурността, а се обърна към Майлс и каза:

— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от лечебница.

— Имам нужда от легло.

— Какво ще кажеш за легло в лечебницата?

Майлс се покашля и премигна, за да проясни премрежения си поглед.

— Да, ще свърши работа.

— Ела, ще ти намерим едно.

Той се изправи, подпря се на ръката на баща си и тръгна, олюлявайки се, навън. Краката му шляпаха в найлоновите превръзки.

— Е, младши лейтенант Воркосиган, ако се абстрахираме от всичко това, как беше остров Кирил? — поинтересува се графът. — Както отбеляза майка ти, не се обаждаше често вкъщи.

— Бях зает, тате. Климатът беше жесток, теренът убийствен, една трета от населението на острова, включително и прекият ми началник — мъртво пияни през по-голямата част от времето. На повече от петстотин километра във всички посоки нямаше жена, а командващият базата бе психопат със садистични наклонности. Ако се абстрахираме от всичко това, беше прекрасно.

— Като те слушам, като че ли островът не се е променил ни най-малко през последните двайсет и пет години.

— Ти си бил там! — погледна го Майлс. — И въпреки това позволи да бъда изпратен и аз?

— Командвах база „Лазковски“ пет месеца. Докато чаках назначението си като капитан на „Генерал Воркрафт“. Период на, така да се каже, политически еклипс[2] в кариерата ми.

„Така да се каже!“

— Как ти се стори?

— Не си спомням много. Бях пиян през по-голямата част от времето. Всеки си намира свой собствен начин да се справи с Лагера на вечния скреж. Мога да кажа, че ти се справи доста по-добре от мен.

— Намирам начина, по който сте го преживели, за… окуражителен, сър.

— Точно заради това го споменах. Не е нещо, с което може да се похвали човек.

Майлс вдигна очи към баща си.

— Правилно… правилно ли постъпих, сър? Снощи?

— Да — простичко отговори графът. — Правилно. Може би не по най-добрият начин. Правилният избор никога не е само един. След три дни може да се сетиш и за по-умна тактика, но тогава е трябвало да реагираш бързо. Опитвам се да не поставям на обсъждане решенията на бойните командири.

За пръв път, откакто беше напуснал остров Кирил, Майлс спокойно си пое дъх с наболяващите го гърди.

* * *

Майлс реши, че баща му ще го отведе до големия комплекс на известната имперска военна болница, на няколко километра път през града, но те откриха лечебница по-близко — три етажа по-надолу в сградата на Главния щаб на ИмпСи. Лечебницата беше малка, но напълно оборудвана, с два кабинета, самостоятелни стаи, килии за затворниците и свидетелите под охрана, които постъпваха на лечение, хирургия и затворена врата със смразяващата табелка: „химическа лаборатория за разпити“. Илиян сигурно се беше обадил предварително, защото фелдшерът се въртеше загрижен в очакване. Не след дълго пристигна малко задъхан и един военен лекар от Сигурността. Преди да се обърне към Майлс, той оправи униформата си и уставно отдаде чест на граф Воркосиган.

Майлс си помисли, че лекарят е свикнал повече да изнервя хората, отколкото да бъде изнервян от тях и сега смяната на ролите го караше да се чувства неудобно. Дали около баща му не се носеше някаква аура на древна сила след всичките тези години? Властта, историята? Някаква божествена сила, която караше могъщите да припълзяват като сплашени псета? Майлс можеше да усети излъчващата се топлина съвършено ясно и все пак като че ли не му действаше по същия начин.

Аклиматизация, може би. Бившият лорд регент беше човекът, който имаше навика да се оттегля за двучасова почивка на обяд и да изчезва в резиденцията си, независимо дали всичко е спокойно, или са насред криза на ръба на войната. Съдържанието, с което бяха изпълнени тези часове, беше познато единствено на Майлс: големият мъж в зелена униформа изгълтваше сандвича си за пет минутки, а след това прекарваше следващия час и половина на пода със сина си, който не можеше да ходи. Как играеше с него, как му говореше, как му четеше на глас. Понякога, когато Майлс се затваряше в истеричното си упорство, съпротивлявайки се на някоя нова болезнена физическа терапия и хвърляше майка си и дори сержант Ботари в ужас, баща му беше единственият, който запазваше достатъчно твърдост, за да настоява за агонията на онези десет допълнителни опъвания на краката, за учтивото подчиняване на хипоспрея, за още една операция, за ледените кристали, които обгаряха вените му. „Ти си Вор. Не трябва да плашиш васалите си с тази демонстрация на страх, лорд Майлс.“ Острата миризма на лечебницата, напрегнатият лекар отприщиха потока на спомените. „Нищо чудно, помисли си Майлс, че Метцов не беше успял да го уплаши достатъчно.“ Когато граф Воркосиган си тръгна, лечебницата напълно опустя.

Изглежда, през тази седмица в щаба на ИмпСи цареше затишие. С изключение на единици от персонала, които слизаха, за да си изпросят нещо за глава, простуда или махмурлук от отстъпчивия фелдшер, в лечебницата беше глухо. Една вечер двама техници трополиха около три часа из лабораторията по някаква спешна работа, след което бързо се измъкнаха навън. Докторът пресече зараждащата се пневмония на Майлс точно преди тя да се развие. Майлс размишляваше и очакваше края на шестдневната терапия с антибиотици. Кроеше планове за домашния си отпуск във Ворбар Султана, който му предстоеше със сигурност, когато лекарите го изпишат.

— Защо не мога да се прибера у дома? — оплакваше се Майлс при следващото посещение на майка си. — Никой не ми казва нищо. Ако не съм арестуван, защо да не мога да си взема домашен отпуск? Ако съм арестуван, защо вратите не са заключени? Чувствам се сякаш съм захвърлен на бунище за бракувани вещи.

— То си е така, малкия ми — графиня Воркосиган изсумтя по начин, който съвсем не подхождаше на една дама. Чистият й бетиански акцент погали слуха на Майлс, независимо от язвителния тон. Тя отметна глава. Днес носеше червеникавата си коса плътно прибрана зад лицето и спусната свободно по гърба. Косата й блестеше върху есенното й, кафяво на цвят, изпъстрено със сребриста бродерия сако и широката й пола на жена от класата Вор. Удивителните й сиви очи, излъчващи особена светлина, караха лицето й да изглежда толкова живо, че беше трудно да се забележи, че не е красива. Беше свидетелка на двайсет и една години от възкръсването на великия си мъж и въпреки това и сега изглеждаше толкова безразлична към бараярската йерархия, колкото винаги е била. „Въпреки че, помисли си Майлс, не изглеждаше толкова равнодушна към бараярските рани.“

„Защо никога не мисля за амбицията си да командвам кораб така, както майка ми преди мен?“ Капитан Корделия Нейсмит от бетианския Институт за астрономически изследвания бе работила в опасната област по разширяването на космическите преходи. Правили са го чрез извършване на скокове на сляпо, правили са го от човечност, от любов към чистото познание или заради икономическия възход на Бета колониите. „Какво я е движило?“ Беше командвала изследователски съд с шейсет членен екипаж — далече от дома и от възможната помощ.

Сега тя се движеше в Бараярското общество така гладко, че само най-близките й хора, които я наблюдаваха от непосредствена близост, разбираха колко му е чужда. Не се страхуваше от никого, дори от ужасяващия Илиян. Беше извън контрола на всички, дори и на самия адмирал. Небрежното безстрашие беше това, реши Майлс, което правеше майка му толкова объркваща. Да вървиш по стъпките й беше все едно да вървиш бос по живи въглени.

— Какво става навън? — попита Майлс. — Тук е почти толкова забавно, колкото и в строг тъмничен затвор. Дали пък в крайна сметка не са решили, че наистина съм метежник?

— Не мисля. Уволняват останалите — твоят лейтенант Бон и другите. Не съвсем позорно, но без пенсия и онзи статут на Имперски Васал, който изглежда означава толкова много за мъжете на Бараяр…

— Мисли за него като за особен вид запас — посъветва я Майлс. — Ами Метцов и новобранците?

— Уволняват ги по същия начин. Струва ми се, че Метцов повече изгуби.

— Само се отървават от него — намръщи се Майлс.

Графиня Воркосиган сви рамене.

— Убедиха Арал, че щом няма смъртни случаи, военният съд няма да издаде по-тежка присъда. Решиха да не предявяват обвинение към новобранците.

— Хм. Радвам се. Поне така ми се струва. Ами, ъ-ъ… аз?

— Официално оставаш задържан от Имперска сигурност. За неопределено време.

— Предполага се бунището за бракувани вещи да е неопределено място — ръката му улови чаршафа и го стисна. Кокалчетата на пръстите му все още бяха подути. — Колко дълго?

— Колкото е необходимо, за да се постигне предвиденият психологически ефект.

— Какъв по-точно? Да ме побъркат? Още три дни трябва да са достатъчни.

Тя сви устни.

— Достатъчно, за да бъдат убедени бараярските милитаристи, че получаваш наказанието, което си заслужил със своето ъ-ъ… престъпление?! Докато си затворен в тази зловеща сграда, те могат да бъдат поощрявани да понасят присъствието ти, каквото и да си мислят, че става тук. Ако ти бъде разрешено да обикаляш из града и да вдигаш купони, ще бъде много трудно да се поддържа илюзията, че си обесен с главата надолу в някоя изба.

— Всичко изглежда толкова… нереално — той се отпусна на възглавницата си. — Исках само да служа. — Голямата уста на Корделия за миг се опъна в кратка усмивка, която бързо изчезна.

— Готов ли си да размислиш още веднъж за някаква друга работа, любов моя?

— Да бъдеш Вор е повече от обикновена работа.

— Да, нарича се патология. Маниакална илюзия. Галактиката е голяма, Майлс. Има и други начини да служиш. По-голям… избор.

— Тогава защо стоиш тук? — изстреля той в отговор.

— Ах — тя се засмя на докачливостта му, — по-трудно е да се устои на нуждите на някои хора, отколкото на оръжията.

— Като говориш за татко, той ще дойде ли пак?

— Хм. Не. Трябва да ти кажа… той ще се дистанцира за известно време. За да не дава вид, че одобрява бунта ти, докато всъщност те измъква от потопа. Решил е публично да ти бъде ядосан.

— А ядосан ли ми е?

— Разбира се, че не. И все пак… В схемата на социалнополитическата си платформа беше започнал да чертае някои дългосрочни планове за теб. Основаваха се на солидната военна кариера, която трябваше да изградиш. Измислил е как дори и вродените ти увреждания да служат на Бараяр.

— Да. Знам.

— Е, не се притеснявай. Без съмнение ще измисли някакъв начин да се възползва и от тази бъркотия.

— Искам да правя нещо. — Майлс въздъхна кисело. — Искам си дрехите!

Майка му сви устни и поклати глава.

* * *

Същата вечер се опита да се обади на Иван.

— Къде си? — подозрително попита той.

— Захвърлен на едно бунище за бракувани вещи.

— Е, не искам и аз да се окажа там — каза Иван грубо и стовари юмрука си върху бутона за прекъсване. Връзката се разпадна.

Бележки

[1] deja vu (фр.) — Чувство за нещо вече преживяно. (Б.пр.)

[2] еклипс — Затъмнение на слънцето, луната или други небесни тела. (Б.пр.)