Серия
Бараяр (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vor Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 65 гласа)

Втора глава

Когато на следващата сутрин Майлс влезе в кабинета на Ан, той беше твърде изненадан да намери лейтенанта буден, трезвен и облечен в униформа. Не че човекът изглеждаше съвсем добре: бледен и дишащ на хрипове, той се беше свил пред един монитор и с присвити очи се взираше в цветната метереологична карта. Изображението просветваше и трептеше замайващо от импулсите на дистанционното управление, което Ан стискаше в треперещата си влажна длан.

— Добро утро, сър — Майлс милостиво снижи гласа си и затвори вратата, без да я затръшва.

— А? — Ан вдигна очи и без да се замисля, отвърна на поздрава. — Какво по дяволите прави… а, младши лейтенант?

— Аз съм вашият заместник, сър. Никой ли не ви предупреди, че пристигам?

— А, да! — Ан веднага се оживи. — Чудесно, влезте. — Майлс, който беше вече влязъл, леко се усмихна. — Смятах да ви посрещна на дока — продължи Ан. — Подранили сте. Но явно сте намерили пътя без проблеми.

— Пристигнах вчера, сър.

— О, трябваше да ми се представите.

— Представих ви се, сър.

— О! — Ан погледна притеснено към Майлс. — Представили сте се?

— Обещахте, че тази сутрин ще ми осигурите пълно техническо въведение в службата, сър — добави Майлс.

— О — премигна Ан, — чудесно. — Разтревоженото му лице се изостри. — Ами, ъ-ъ… — Ан се огледа наоколо. Реакцията си към физиката на Майлс лейтенантът ограничи до един прикрит поглед и вероятно реши, че са приключили със светските задължения по запознаването още предишния ден, защото веднага се впусна в описание на оборудването, което опасваше стената. Започна отляво надясно.

Това беше запознаване в буквалния смисъл на думата. Всички компютри носеха женски имена. С изключение на склонността си да говори за своите машини като за живи хора, Ан изглеждаше достатъчно последователен и излагаше в подробности своята работа. От време на време се отклоняваше от темата, отплесваше се, след което настъпваше тишина. С уместни въпроси Майлс внимателно го връщаше към метеорологията и си водеше бележки. След объркана обиколка из стаята, която напомняше Брауново движение, Ан най-после откри дисковете с техническите ръководства, прикрепени на долната страна на съответните елементи от оборудването. Той направи прясно кафе в неразрешена от устава кафеварка, наречена Джорджет, инсталирана дискретно в ъгловия шкаф. После заведе Майлс на покрива, за да му покаже центъра за събиране на данни, който беше разположен там. Ан прегледа различните измервателни уреди, колектори и проби доста небрежно. Изглежда, главоболието му се влошаваше заедно с усилията му тази сутрин. Той се облегна тежко на антикорозионната ограда, която заобикаляше автоматизираната станция и се загледа в далечния хоризонт. Майлс го следваше добросъвестно, макар че Ан сякаш медитираше по няколко минути на всяка от четирите точки на компаса. А може би този интроспективен поглед просто означаваше, че той се кани да повърне?

Утрото беше светло и ясно. Слънцето бе високо в небосклона — то беше високо от два след полунощ, напомни си Майлс. Току-що бяха оставили зад себе си най-късите нощи от годината за тази географска ширина. От този необичайно висок за околността наблюдателен пункт Майлс с интерес се загледа в база „Лазковски“ и равния пейзаж зад нея.

Остров Кирил представляваше яйцевиден блок, широк около седемдесет километра, сто и шейсет километра дълъг, на повече от петстотин километра от каквато и да е земя. „Вълнисто и кафяво“ даваха представа за по-голямата част както от острова, така и от базата. Повечето от близките сгради, включително и офицерските помещения, където беше настанен Майлс, бяха вкопани в земята и покрити с местен торф. Никой не се беше главоболил със земеделско терасиране на почвата. На острова се беше запазила естествената бараярска екология, белязана от прекомерно използване и злоупотреби. Казармите за новобранците от пехотата, сега празни и тихи, бяха покрити с дълги и дебели валма торф. Коловози, пълни с кална вода, изкачваха неравния терен и се спускаха към опустели стрелбища, полигони с препятствия и надупчени сякаш от шарка сектори за тренировки с бойни муниции.

Недалеч на юг се надигаше оловното море, което осуетяваше и най-смелите опити на слънцето да заблести. Далече на север верига от мъртви вулканични планини маркираше със сива линия границите на тундрата.

Майлс беше изкарал къс офицерски курс по зимни маневри в Черните склонове — планинска местност, дълбоко във вътрешността на втория континент на Бараяр: много сняг и убийствен терен, но въздухът беше сух и свеж и действаше стимулиращо. Дори днес, в късното лято, влагата на морето сякаш се промъкваше под широката му шуба и гризеше костите му на всички счупени места. Майлс се сгуши в дебелата яка и се опита да прогони мокрия студ, но напразно.

При това движение Ан, все още наведен над оградата, погледна през рамо към Майлс.

— Кажете, младши лейтенант, имате ли някаква връзка с Воркосиган? Почудих се, когато оня ден видях името на заповедта.

— Баща ми е — кратко отговори Майлс.

— Милостиви Боже! — Ан премигна и се изправи, след това притеснено се отпусна отново на лактите си. — Милостиви Боже! — впечатлен повтори той и прехапа устни. За миг в помътнелите му очи светна неподправено любопитство.

— Какъв е той в действителност?

Какъв невъзможен въпрос, помисли си Майлс с раздразнение. Адмирал граф Арал Воркосиган — колосът в историята на Бараяр през този половин век, завоевателят на Комар, герой от ужасното отстъпление от Ескобар; шестнайсет години лорд-регент на Бараяр по време на изпълненото с грижи непълнолетие на император Грегор; доверен премиер-министър на императора през последните четири години; разрушител на домогванията към властта на Вордариан, инженер на чудната победа в третата война със Сетаганда, човекът, който непоколебимо сложи край на смъртоносните междуособици на Бараяр през последните две десетилетия. „Татко, Воркосиган, виждал съм го да се смее с чиста наслада, застанал на дока на Бараяр Сърло и да крещи назидателно, когато плавах за първи път и обърнах планера, а след това сам го изправих по курса. Виждал съм го да плаче, докато му потече носа, по-мъртво пиян, отколкото беше ти вчера, Ан, в нощта, когато получихме съобщението, че майор Дювалие е бил екзекутиран за шпионаж. Виждал съм го така вбесен, че се страхувахме за сърцето му, когато пристигаха доклади, описващи глупостите, довели до бунтовете на Солстис. Виждал съм го да се лута из къщи по бельо, да се прозява и да подканя майка ми, още сънена, да му помогне да си намери два еднакви чорапа. Той не е като всички, Ан. Той е необикновен.“

Тишината стана неловка.

— Той обича Бараяр — най-накрая проговори Майлс. — Трудно е да го разбере човек.

„А, да, и единственото му дете е уродлив мутант. Това също.“

— И аз така смятам. — Ан изпусна дъха си и сякаш въздъхна съчувствено, а може би му се беше повдигнало.

Майлс реши, че би могъл да приеме съчувствието на Ан. В него като че ли не се долавяше проклетото снизходително състрадание, нито пък, интересно, обичайното отвращение. „Защото съм неговата смяна тук, реши Майлс, дори да бях с две глави, той пак щеше да е извън себе си от радост да ме види.“

— Вървиш по стъпките на баща си, а? — с равен глас попита Ан. И след като се огледа, със съмнение добави: — Тук?

— Аз съм Вор — с нетърпящ възражение глас каза Майлс. — Аз служа. Или поне се опитвам. Където и да ме изпратят. Такава беше сделката.

Объркан, Ан вдигна рамене. Майлс не можеше да прецени дали го е объркал той, или прищевките на службите, които го бяха изпратили на остров Кирил.

— Добре — изсумтя Ан и се надигна от парапета. — Днес няма признаци за уа-уа.

— Няма признаци за какво?

Ан се прозя и натрака колонка цифри на отчетното си табло, които представляваха почасови прогнози за времето през деня и които, доколкото разбра Майлс, лейтенантът изсмука от редкия въздух.

— Уа-уа. Никой ли не ти каза за уа-уа?

— Не…

— Трябвало е. Преди всичко. Дяволски опасно нещо е уа-уа.

Майлс започна да се чуди дали Ан не се опитва да му извърти номер. Грубите шеги можеха да бъдат достатъчно тънка форма на мъчение, за да проникнат дори през защитата, която рангът му осигуряваше. Чистата омраза на боя причиняваше само физическа болка.

Ан отново се наведе над парапета и посочи с ръка.

— Когато то излезе, увисваш на въжетата, за да не те издуха. Ако изпуснеш хвата си, не разтваряй широко ръце и не се опитвай да се спреш. Виждал съм много момчета да си чупят китките по този начин. Свиваш се на кълбо и се търкаляш.

— Какво по дяволите е уа-уа, сър?

— Силен вятър. Внезапен. Виждал съм го от мъртво затишие и десет градуса температура да стига до сто и шейсет километра и двайсет под нулата само за седем минути. Може да продължи от десет минути до два дни. Когато условията са налице, почти винаги духа от северозапад. Външните станции на брега ни предупреждават с около двайсет минути по-рано. Надуваме сирена. Това означава, че никога не бива да се оставяш да бъдеш хванат без термална екипировка или на по-малко от петнайсет минути от някой бункер. Ей там — Ан махна с ръка — из тренировъчните полигони на новобранците бункерите са разпръснати навсякъде. — Изглеждаше напълно сериозен, дори настойчив. — Чуеш ли сирената, бягай с всички сили към някое прикритие. С твоите размери, ако някога те вдигне и отвее в морето, никога няма да успеят да те открият.

— Добре. — Майлс безмълвно реши при първа възможност да провери тези мними факти в метеорологичните архиви на базата. Той проточи врат, за да погледне в отчетното табло на Ан. — Откъде взехте числата, които току-що въведохте?

Ан изненадан зяпна таблото.

— Ами, това са точните цифри.

— Не питах за тяхната точност — търпеливо обясни Майлс. — Искам да знам как точно постъпвате с тях, за да мога да го направя утре, докато все още сте тук, за да ме поправите, ако се наложи.

Ан махна раздразнително.

— Ами…

— Нали не си ги измисляте? — подозрително го попита Майлс.

— Не! Не съм мислил за това, но… начина, по който мирише денят, предполагам — той си пое дълбоко въздух, сякаш за да покаже.

Майлс сбърчи нос и експериментира с едно помирисване. Студ, морска сол, крайбрежна тиня. Средната температура, барометричното налягане и влажността в дадения момент, нито пък прогнозите за осемнайсет часа напред не можеха да бъдат открити в обонятелната информация, която притискаше неговите ноздри. Той заби палеца си в редицата метеорологично оборудване.

— Това тук има ли някакъв вид мирисометър, който да дублира това, което правите? Каквото и да е то.

Ан изглеждаше истински объркан, като че ли неговата вътрешна система, каквато и да бе тя, се беше разстроила от факта, че внезапно я е осъзнал.

— Съжалявам, младши лейтенант Воркосиган. Разбира се, имаме стандартните компютърни проекции, но да ви призная истината, не съм ги използвал от години. Не са достатъчно точни.

Зяпнал в Ан, Майлс стигна до ужасяващ проблясък. Ан не лъжеше, не се шегуваше и не си измисляше. Петнайсетте години опит, вече подсъзнателен, изпълняваше тези неуловими функции. Запас от опит, който нямаше да може да използва, нито да придобие. „Не че бих искал“, призна пред себе си той.

По-късно същия ден, под предлог, че се ориентира в системите, Майлс провери в метеорологичните архиви на базата всички поразяващи твърдения на Ан. Лейтенантът не се беше пошегувал за уа-уа. По-лошо, не се беше пошегувал и за компютърните проекции. Автоматизираните системи даваха местни прогнози с точност от 85%, които падаха до 73% при прогнозите за една седмица напред. Ан и магическият му нос поддържаха точност от 96%, падаща до 94% при седмичните предвиждания. „Когато Ан напусне, този остров ще преживее 11 до 21% спад в точността на синоптичните прогнози. Те ще забележат това.“

Без съмнение, МТО-офицер в Лагера на вечния скреж беше по-отговорен пост, отколкото Майлс си представяше в началото. Тук времето можеше да бъде смъртоносно.

„И този човек ще ме остави сам на този остров, заедно с шест хиляди въоръжени мъже и ми казва да ходя и да душа за уа-уа?“

* * *

На петия ден, когато Майлс току-що беше решил, че първото му впечатление е било прекалено сурово, Ан го потвърди. Около час Майлс почака лейтенантът и неговият нос да се появят в метеорологичния кабинет, за да започнат всекидневните си задължения. Накрая той извади рутинните показания от невписващите се в нормите за точност компютърни системи, въведе ги някак и започна хайката.

Най-накрая го откри. Ан беше все още в леглото си, в своята квартира в офицерската сграда. Хъркаше, пропит от вонята на отлежала… плодова ракия? Тръпки побиха Майлс. Разтърсването, ръчкането и крясъците в ухото на Ан не успяха да го вдигнат. Стенейки, той само се заравяше още по-дълбоко в своето спално бельо. Майлс със съжаление изостави картините на насилие, които се въртяха в главата му, и се приготви да продължи сам. И бездруго съвсем скоро щеше да е сам.

С накуцване той се отправи към моторния пул. Вчера Ан го беше завел на редовната обиколка за поддръжка на петте най-близко разположени до базата външни приемателни станции. Шестте по-отдалечени бяха запланувани за днес. Рутинните пътувания около остров Кирил се извършваха с всъдеходи, наричани скатери, управлението на които се беше оказало почти толкова забавно, колкото и на антигравитационните шейни. Скатерите представляваха наземни машини с капковидна форма, боядисани в цветовете на дъгата. При движението си те разкъсваха тундрата, но бяха гарантирани срещу отнасяне от уа-уа. На Майлс му беше дадено да разбере, че на персонала на базата му е дошло до гуша да прибира загубени антигравитационни шейни от студеното море.

Моторният пул представляваше още един вкопан в земята бункер — като повечето от останалите на база „Лазковски“, само че по-голям. Майлс измъкна ефрейтора, как му беше името, Олни, който им беше разписал предишния ден. Техникът, който му помагаше и сега изкарваше скатера от подземния гараж към входа, също му се стори слабо познат. Висок, черен работен гащеризон, тъмна коса — това описание съвпадаше с външния вид на осемдесет процента от мъжете в базата — но когато заговори, силният му акцент подсети Майлс. Беше единият от коментаторите с приглушените гласове, които Майлс беше дочул на дока при пристигането си в базата. Майлс си наложи да не реагира.

Преди да се подпише, Майлс внимателно провери описа на инвентара на превозното средство, както го беше научил Ан. Изискванията към всички скатери включваха носенето на пълна термална екипировка по всяко време. Ефрейтор Олни наблюдаваше Майлс с леко пренебрежение, докато той се пипкаше наоколо за да открие всичко. „Добре, бавен съм, с раздразнение си помисли Майлс, нов и зелен. Това е единственият начин да стана по-малко нов и зелен. Стъпка по стъпка.“ Той с мъка се контролираше. Досегашният му болезнен опит го беше научил, че за него това е най-опасното душевно състояние. „Концентрирай се върху задачата, не върху проклетата публика. Винаги си имал публика. Вероятно винаги ще имаш.“

Майлс разгърна картата върху купето на скатера и посочи плана на маршрута си на ефрейтора. Според Ан такъв брифинг също беше част от сигурността. Олни изсумтя в потвърждение. Досадата в многострадалното му изражение беше точно премерена — осезаема, но точно на границата, извън която Майлс щеше да бъде принуден да забележи.

Облеченият в черно техник, Патас, който гледаше над ръбестото рамо на Майлс, присви устни и проговори:

— О, младши лейтенант, сър — отново интонацията беше на ръба на иронията, — отивате към Девета станция, нали?

— Да.

— Може би ще поискате да се осигурите, като паркирате скатера, ъ-ъ, на завет — в тази котловинка, точно под станцията. — Дебелият пръст докосна картата в участък, означен със синьо. — Ще я видите. Така двигателят ще запали със сигурност.

— Енергоносителите на тези двигатели са изчислени за космоса — каза Майлс. — Как е възможно да не запалят?

Очите на Олни припламнаха, след това изведнъж станаха напълно безразлични.

— Да, но в случай на внезапно появяване на уа-уа, не бихте искали вятърът да отвее скатера ви.

„Първо ще отвее мен.“

— Мислех, че скатерите са достатъчно тежки.

— Е, не да ги отвее, но се е случвало да ги обръща — промърмори Патас.

— О! Добре, благодаря.

Ефрейтор Олни се поокашля. Майлс изкара скатера. Патас жизнерадостно му помаха.

Брадичката на Майлс трепна — стар нервен тик. Той дълбоко си пое дъх. Косата му беше настръхнала. Изчака да се успокои. След това обърна скатера и пое през откритата местност, отдалечавайки се от базата. Той увеличи оборотите на двигателя. Машината с плющене си запробива път през кафявата, приличаща на папрат растителност. Не се чувстваше във форма. Така ли щеше да бъде всеки път, когато заеме нов пост? Най-вероятно, горчиво разсъди той и още малко увеличи мощността. Беше наясно, че това ще е част от играта още когато беше поискал да се включи в нея.

Днес времето беше почти топло. Бледото иначе слънце — почти ярко. А когато стигна Станция 6 на източния бряг на острова, Майлс почти беше в настроение. За него беше истинско удоволствие да е сам. Просто за разнообразие. Само той и работата му. Никакви зрители. Може да не бърза и да разбере същността. Работеше внимателно, като проверяваше енергийните източници, разтоварващите устройства, оглеждаше за признаци на корозия, повреди или разхлабени връзки в оборудването. И ако се случеше да изпусне инструмент, нямаше кой да прави забележки за спазматичните мутанти. Когато напрежението започна да се разсейва, той започна да греши по-рядко, а тикът изчезна. Майлс приключи, протегна се и блажено пое огромна порция от влажния въздух. Необичайният лукс на самотата го опияняваше. Той дори отдели няколко минути за разходка из плажа. Обърна внимание и на сложните плетеници от морски организми, изхвърлени на брега.

Едно от разтоварващите устройства на Станция 8 беше повредено, един влагоизмервателен уред — разбит. Докато го сменяше, разбра, че разписанието на маршрута му е било прекалено оптимистично. Когато напусна Станция 8, слънцето клонеше надолу към зеления здрач. Станция 9 беше разположена в област близо до северния бряг, където тундрата се смесваше с оголени скали. Докато стигне до нея, почти се беше стъмнило.

На светлината на вграденото в писалката си фенерче Майлс още веднъж провери картата. Станция 10 беше разположена високо във вулканичните скали между глетчерите. Най-добре е да не се опитва да я търси в тъмното. Ще изчака през кратките четири часа до разсъмване. Докладва по предавателя за промяната в плановете си. Базата остана на сто и шейсет километра на юг. Гласът на дежурния не прозвуча особено заинтересовано. — „Добре.“

Щастлив, че няма зрители, Майлс с радост се възползва от възможността да изпробва всички тези чудати принадлежности, натъпкани в задната част на скатера. Далеч по-добре е да се упражни сега, когато условията са добри, отколкото по-късно по средата на някоя виелица. Когато разпъна малката двуместна палатка, тя му се стори почти като палат за неговото кратко и самотно царуване. Палатката беше за зимни условия — предвидена да бъде изолирана с утъпкан сняг. Той я разположи на завет зад скатера, паркиран в препоръчаната му долчинка на неколкостотин метра от синоптичната станция, която беше кацнала на едно скалисто възвишение.

Майлс се замисли за относителната тежест на палатката в сравнение със скатера. Ан му беше показал запис на типичен уа-уа, който не напускаше съзнанието му. Гледката на походния клозет, който, полегнал настрани, се носеше из въздуха със сто километра в час, беше особено внушителна. Ан не знаеше дали вътре е имало някой, когато са правили записа. Майлс взе допълнителна предпазна мярка, като прикрепи палатката към скатера с къса верига. Доволен, той пропълзя вътре.

Екипировката беше първокласна. Той окачи една нагревателна лампа на тавана на палатката, включи я и седна с кръстосани крака, наслаждавайки се на топлината й. Провизиите бяха от добро качество. От концентрата, който намери в припасите, Майлс си направи приемливо количество плодов сок. Взе и една самоподгряваща се консерва. В различните отделения на подноса имаше яхния, зеленчуци и ориз. След като се нахрани и прибра остатъците, той се разположи удобно на възглавницата, подбра информационен диск и като зареди визьора си, се приготви да прекара в четене късата нощ.

Беше доста напрегнат през последните няколко седмици. През последните няколко години. Дискът — бетиански роман на добрите обноски, който му беше препоръчан от графинята, нямаше нищо общо с Бараяр, военните маневри, мутациите, политиката или метеорологията. Дори не забеляза кога е задрямал.

* * *

Събуди се внезапно, като премигваше в гъстия мрак. Единствено слабата светлина на нагревателната лампа хвърляше лека позлата наоколо. Чувстваше, че сънят му е продължил дълго, но въпреки това прозрачните повърхности на палатката бяха катранено черни. Паниката го сграбчи за гърлото. По дяволите, нямаше значение, ако се е успал. Тук нямаше опасност да закъснее за изпит. Той погледна проблясващия екран на ръчния си часовник. Трябваше да е съвсем светло. Гъвкавите стени на палатката бяха поддали навътре. Подът беше нагънат, а от оригиналния обем не бе останала и една трета. Майлс бутна с пръст тънката студена пластмаса. Тя поддаде бавно, като меко масло, и остана така. Какво по дяволите…?!

В главата му сякаш блъскаха чукове, гърлото му се беше свило, а въздухът беше задушен и влажен. Беше точно като… като кислороден глад и насищане с въглероден двуокис по време на критическа ситуация в космоса. Шеметът на неговата дезориентация сякаш наклони пода. С негодувание Майлс разбра, че подът наистина беше наклонен. Силно изтеглен надолу от едната страна той беше заклещил крака му и Майлс го разтърси, за да го освободи. Като се бореше с паниката, причинена от въглеродния двуокис, той се отпусна по гръб и се опита да диша по-бавно. Едновременно с това се опитваше да мисли по-бързо.

„Погребан съм. Потънал съм в някакви движещи се пясъци. Или движеща се тиня.“ Двете проклети копелета на моторния пул ли му бяха скроили това? Беше се хванал. Беше увиснал на въдицата.

Бавна тиня може би. Скатерът не беше затънал забележимо, докато опъваше палатката. В противен случай щеше да усети капана. Разбира се, беше тъмно. Ами ако се беше настанил за по-дълго? Заспал…

Спокойно, повтаряше си той неистово. Повърхността на тундрата, изобилният въздух може да са на някакви си десет сантиметра над главата ти. Или десет метра… спокойно! Той опипа из палатката за нещо, което да използва като сонда. Имаше една дълга телескопична тръба, завършваща с щик, която се използваше за вземане на проби от леда на глетчерите. В снаряжението на скатера. До свързочната апаратура. Майлс отмери около два и половина метра надолу от ъгъла на пода, на запад от мястото, където се намираше. Надолу го влечеше скатерът. Самата палатка можеше чудесно да си плава по замаскираните блатни езера на тундрата. Дали ще се вдигне, ако успее да откачи веригата? Не достатъчно бързо. Усещаше гръдния си кош като натъпкан с памук. Трябваше скоро да си пробие път до въздуха или щеше да се задуши. Играчка-плачка. Дали когато най-накрая го откриеха, родителите му щяха да са тук? Дали щяха да видят как отварят този гроб, как тежкият ховър измъква скатера и палатката от тресавището… замръзналото му тяло със зейнало гърло. Тази отвратителна пародия на амниоти… спокойно.

Той се изправи и се изтласка нагоре срещу натежалия таван. Краката му потънаха в пода като в тесто, но беше в състояние да освободи едно от вътрешните ребра на палатката, изкривено от голямото натоварване. Едва не припадна от усилието в задушния въздух. Откри горния край на входа на палатката и отвори само с няколко сантиметра ципа. Само колкото да промуши пръта. Страхуваше се, че черната кал може да протече през отвора и веднага да го удави, но тя само избълбука и се плъзна по стената, откъдето започнаха да падат тинести капки — пльок, пльок… Сравнението беше явно и отблъскващо. „Господи, и досега съм си мислил, че до гуша съм затъвал в лайна.“

Той бутна реброто нагоре. То се съпротивляваше и се плъзгаше в потните му длани. Десет сантиметра. Двайсет. Метър, метър и трийсет, прътът като че ли щеше да се окаже къс. Той поспря, стисна още по-здраво и бутна отново. Съпротивлението не намаляваше ли? Беше ли пробил до повърхността? Той раздвижи пръта напред-назад, но всмукващата тиня все още го покриваше.

Може би разстояние по-малко от собствения му ръст делеше върха на палатката от повърхността. Повърхността, където можеше да си поеме дъх. Вдишване, издишване. Или смърт. Колко време ще му трябва, за да прокопае пътя си с ръце? Колко бързо се затваряше една дупка в тази кал? Започна да му причернява пред очите, но не заради отслабващата светлина. Той изключи нагревателната лампа и я напъха в предния джоб на куртката си. Ужасът от неестествения мрак го разтърси. Или причината бе въглеродния двуокис. Сега или никога.

Без да се колебае повече, той се наведе, разхлаби връзките на ботите си и катарамата на колана, след това пипнешком свали ципа на палатката. Започнала копае като куче. Калта се трупаше на големи буци в малкото останало пространство на палатката. Той се промъкна през отвора, подпря се и като си пое последен дъх, бутна нагоре.

Гърдите му пулсираха, а пред очите му играеха червени петна, когато главата му се показа на повърхността. Въздух! Изплю черна мръсотия и парченца папрат и премигна, опитвайки се да почисти очите и носа си. С мъка извади едната си ръка, после и другата и се опита да се изтегли до хоризонтално положение, като жаба. Студът осуети намерението му. Чувстваше как тинята се стяга около краката му, вцепеняваща като прегръдката на вещица. Стъпил на покрива на палатката, Майлс се вдигаше колкото можеше на пръсти. Издигна се с един сантиметър и тя потъна. Последната му опорна точка. Сега трябва да се тегли. Ръцете му сграбчиха папратта. Поддаде. Повече. Повече. Напредваше по малко. Студеният въздух браздеше благодарното му гърло. Вещицата стегна своята хватка. Той изви краката си и за последен път се опита да се измъкне. Без успех. Добре. Сега! Тегли!

Краката му се измъкнаха от ботите и панталоните. С мляскащ звук бедрата му се освободиха и той се претърколи настрани. Лежеше с широко разперени ръце, за да си осигури максимална опора върху коварната повърхност, с лице обърнато към сивото, въртящо се небе. Униформената му куртка и наполеонките му бяха пропити с тиня и бе загубил единия термален чорап, както и ботите си и панталона. Валеше суграшица.

* * *

Откриха го няколко часа по-късно, свит около догарящата термална лампа в едно празно отделение, предназначено за оборудването в автоматизираната синоптична станция. Очите му бяха хлътнали в нашареното с черно лице, пръстите на краката и ушите му бяха бели. Вкочанясалите му морави пръсти потракваха две жици една в друга в постоянен хипнотичен ритъм — кодът за спешни случаи на Службите, за да бъде прочетен в пропукванията на статичното електричество в уреда за измерване на барометричното налягане в метеорологичния кабинет в базата. Ако, разбира се, някой забележи внезапно дефектиралите показания от тази станция или схемата в белия шум.

Няколко минути, след като го извадиха от малката кутийка, пръстите му продължаваха спазматично да потрепват в същия ритъм. Когато се опитаха да изправят тялото му, ледът по гърба на куртката му се напука. Дълго време не можаха да изкопчат и една дума от него — само зъзнещо съскане. Единствено очите му бяха изгарящи.