Серия
Бараяр (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vor Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 65 гласа)

Единадесета глава

Бърз тропот на ботуши откъм горния край на коридора привлече вниманието на Майлс. Той изпусна една дълго сдържана въздишка и се изправи. Елена.

Тя беше облечена в офицерската бойна униформа на наемническата флотилия: сиво-бяла куртка с джобове, панталони, ботуши до глезените, които блестяха върху дългите й крака. Все още висока, все още слаба, все още с чиста, бледа кожа и кафяви очи като въглени, с леко гърбав аристократичен нос и продълговата изваяна челюст. „Отрязала си е косата“ — помисли си Майлс, замаян до степен на оглупяване. Нямаше го ослепителния черен водопад, който стигаше до кръста й. Сега косата й беше отрязана около ушите й, само малки тъмни кичурчета очертаваха високите скули, челото и тила: строго, практично, много красиво.

Тя се приближи с широки крачки и огледа Майлс, Грегор и четиримата Озерани.

— Добра работа, Кодак! — Тя коленичи до най-близкото тяло и опипа врата за пулс. — Мъртви ли са?

— Не, само зашеметени — обясни Майлс.

Тя изгледа отворената вътрешна врата на въздушния шлюз с известно съжаление.

— Не мисля, че можем да ги изхвърлим в космоса.

— Нас щяха да ни изхвърлят, но ти си права. Ще трябва да ги скрием някъде, докато се измъкнем — каза Майлс.

— Точно така — изправи се и кимна на Кодак, който се спусна да помага на Майлс да издърпат телата в шлюза. Тя се смръщи при вида на лейтенанта.

— Не че космосът не би се отразил благотворно на някои личности.

— Можете ли да ни осигурите коридор за бягство?

— Точно заради това сме тук — Елена се обърна към тримата войници, които предпазливо я бяха последвали. Четвърти войник стоеше на пост в най-близкия пресечен коридор. — Май извадихме късмет — каза им тя. — Разузнайте напред и разчистете пътя по маршрута ни, но действайте хитро, не искам да ви усетят. След това изчезвате. Не сте били тук и не сте видели нищо.

Те кимнаха и се оттеглиха. Майлс чу заглъхващия им шепот: „Това той ли беше? Да…“

Майлс, Грегор и Елена се настаниха удобно заедно с телата в шлюза и временно затвориха вътрешната врата. Кодак остана на пост пред нея. Елена помагаше на Грегор да свали ботушите на озеранеца, който носеше неговия номер, докато Майлс съблече своя син затворнически костюм и остана по смачканите дрехи на Виктор Рота, които изглеждаха доста зле след четири дни непрекъснато носене, сън и потене. Майлс искаше да смени уязвимите сандали с ботуши, но никой в шлюза нямаше номер, който поне мъничко да се доближава до неговия.

Грегор навлече сиво-бялата униформа и напъха крака в ботушите. Двамата с Елена си размениха предпазливи, пълни с удивление погледи.

— Наистина си ти — Елена слисана поклати глава. — Какво търсиш тук?

— Стана грешка — отвърна Грегор.

— Без майтап! И чия беше тази грешка?

— Боя се, че беше моя — намеси се Майлс. Това, че Грегор не отрече твърдението му, малко го подразни.

Елена присви устни в една доста особена усмивка — първата, откакто се бяха срещнали. Майлс реши, че е по-добре да не й иска обяснение. Тази припряна размяна на практични забележки ни най-малко не напомняше многобройните разговори, които Майлс дълго беше репетирал наум за първата си мъчителна среща с Елена.

— Ще претърсят кораба след минути — веднага, щом забавянето на доклада на тези юнаци стане подозрително — изнервен отбеляза Майлс. Той прибра двата стънера, силовата мрежа и вибрационния нож и ги напъха в колана си. След като размисли още веднъж, той бързо лиши четиримата озерани от кредитните им карти, пропуските, документите им за самоличност и парите им. Натъпка всичко по джобовете, своите и на Грегор, и се увери още веднъж, че Грегор се е отървал от затворническата си карта, която лесно можеше да се проследи. Намери и една изядена наполовина дажба и я захапа на момента. Докато Елена ги изведе от въздушния шлюз, вече дъвчеше. Майлс добросъвестно предложи на Грегор да си отхапе от блокчето, но той само поклати глава. Вероятно Грегор беше вечерял в онази кафетерия.

Кодак пооправи набързо униформата на Грегор и групата пое по коридора, по-надалече от шлюза. Майлс вървеше в центъра, полускрит от останалите. Преди подозрителността му да е успяла да се превърне в параноя, те се качиха на някакъв асансьор и се озоваха няколко нива по-долу в голям товарен шлюз, към който се беше скачила совалка. Един войник от разузнавателния взвод на Елена, който подпираше стената сякаш нямаше друга работа, им кимна. Кодак отдаде чест на Елена и се отдели от групата, която побърза напред. Майлс и Грегор последваха Елена по гъвкавия ръкав, който свързваше шлюза на совалката с товарния шлюз на кораба и се озоваха в празния товарен трюм на една от совалките на „Триумф“. Внезапното напускане на изкуственото гравитационно поле на кораба-майка ги хвърли в шемета на свободното падане. Понесоха се напред към пилотската кабина, сякаш плаваха във въздуха. Елена затвори люка на кабината зад тях и нетърпеливо посочи на Грегор празния стол пред инженерно-комуникационния пулт.

Местата на пилота и помощник-пилота бяха заети. Ард Мейхю се извърна към Майлс, ухили се жизнерадостно през рамо и махна за поздрав. Майлс позна обръснатата, гладка като куршум глава на втория мъж още преди да се е обърнал.

— Здравей, синко — в усмивката на Кай Тънг имаше много повече ирония, отколкото радост. — Добре дошъл отново. Наигра се, а? — Тънг седеше със скръстени на гърдите ръце и дори не направи опит да го поздрави.

— Здравей, Кай — кимна на евразиеца Майлс. Във всеки случай Тънг изобщо не се беше променил. Все още изглеждаше между четирийсет и шейсет. Все още с конструкция на древен танк. Все така говореше малко, а виждаше много — нещо в най-голяма степен неудобно за хора с гузна съвест.

— Контрол за управление на полетите — наведе се към предавателя си пилотът Мейхю. — Открих причината за червената светлинка на таблото ми. Погрешно отчитане на налягането. Сега всичко е наред. Готови сме за отделяне.

— Време беше, С-2 — отвърна равен глас. — Имате разрешение за отделяне.

Бързите ръце на пилота активираха контролните бутони за херметизиране на шлюза и поеха контрола над реактивните двигатели. Чу се съскане, нещо изтрака и совалката се отдели от кораба-майка и пое по собствена траектория. Мейхю изключи предавателя и изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— Няма опасност. Засега.

Елена се напъха в тясната пътечка зад стола, на който седеше Майлс, и опря гръб в стената, протегнала дългите си крака в търсене на по-добра опора. Майлс се вкопчи с едната си ръка в страничната облегалка на стола, търсейки начин да се закрепи по-стабилно в условията на все още умереното ускорение, което Мейхю подаваше на совалката.

— Надявам се, че си прав — каза Майлс, — но защо смяташ така?

— Той има предвид, че можем да поговорим — поясни Елена, — а не, че няма опасност в някакъв космически смисъл. С изключение на нас, нередовните пътници, това е рутинен, планов полет. Знаем, че бягството ви още не е открито, в противен случай контролът за управление на полетите щеше да ни спре. Озер ще претърси първо „Триумф“ и военната станция. Може да се наложи дори да ви вмъкнем обратно на борда на „Триумф“, след като обхвата на претърсването се разшири.

— Това е план Б — Тънг се извърна. — Или може би план В. План А, изграден на предположението, че освобождаването ви ще вдигне много повече шум, предвиждаше незабавно да избягаме на „Ариел“, който сега е на преден пост и да обявим революцията. Благодарен съм на възможността да уредим всичко не чак толкова, ъ-ъ… спонтанно.

— Господи! — задави се Майлс. Това щеше да е по-зле и от първия път — да се оплете във верига от събития, върху които нямаше никакъв контрол, да стане знаменосец на някакъв наемнически военен метеж, да бъде изтласкан начело на парада, при това с възможност за избор, колкото има и една побита на върха на копие глава… — Не. Никакви спонтанни действия. Определено, не.

— Е — Тънг събра върховете на дебелите си пръсти, — в такъв случай, какъв е твоят план?

— Моят какво?

— План — повтори Тънг язвително. — С други думи, защо си тук?

— И Озер ми зададе същия въпрос — въздъхна Майлс. — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм тук просто по случайност? Озер нямаше да ми повярва. Случайно да знаеш защо нямаше да ми повярва, че съм тук случайно, а?

— Случайно? — присви устни Тънг. — Може би… Забелязал съм, че твоето „случайно“ обикновено оплита враговете ти по начин, на който могат да завидят и зрели стратези. Това се повтаря прекалено често, та да бъде отредено на случайност, затова стигнах до заключението, че е резултат на неосъзната воля. Ако се държиш за мен, синко, заедно бихме могли… или може би ти си просто един завършен опортюнист. В такъв случай бих насочил вниманието ти към възможността да завземеш отново наемниците Дендарии.

— Не отговори на въпроса ми? — отбеляза Майлс.

— А ти не отговори на моя — контрира го Тънг.

— Не искам наемниците Дендарии.

— Аз ги искам.

— О — Майлс замълча за момент. — Защо в такъв случай не се отделиш заедно с личния състав, който ти е верен, и не започнеш сам и на чисто? Няма да си първият.

— И ще плуваме в космоса ли? — Тънг изду бузи и с пръстите си имитира зигзага на рибешката перка. — Озер контролира цялото оборудване, включително и моя кораб. „Триумф“ е всичко, което съм успял да натрупам през трийсетгодишната си кариера. Всичко! И го изгубих в резултат на твоите машинации. Някой ми дължи друг кораб. Ако не Озер, то… — Тънг многозначително изгледа Майлс.

— Опитах се в замяна на „Триумф“ да ти дам цяла флотилия — отвърна Майлс. — Как изгуби контрола си върху нея, пълководецо?

— Първоначално нещата потръгнаха добре — за около година, година и половина, след като напуснахме Тау Верде. Получих два малки сладки договора при един конфликт в района на Истнет: охрана, десантни операции от малка величина — все безопасни неща. Е, не прекалено безопасни, постоянно бяхме на нокти. Но си вършехме работата.

— Чух за това — Майлс погледна Елена.

— При третия десант си докарахме неприятности. Бъз Джесек все повече и повече се затваряше само в работата с оборудването и поддръжката — той е добър инженер, признавам му го. Аз бях командващ по тактическите въпроси, а Озер, сега съм сигурен, че беше преднамерено, пое административната работа. Работата му прилягаше. Беше добре, но само ако работеше с нас, а не срещу нас. При това положение трябваше да го премахна. Водеше войната си чрез счетоводителите си. При изпълнението на задълженията ни по третия договор ни поотупаха. Бъз беше затънал до гуша в поправки и технически проблеми и докато аз изляза от лечебницата, Озер уредил договор за охрана на космически преход. Никакви сражения, мирна и тиха работа, дългосрочни договори — напълно по негов вкус. Тази идея ми се стори добра. Но това му даде опора. Без истински бойни действия аз… — Тънг прочисти гърлото си — отегчих се, не обръщах внимание на нищо. Озер беше обходил флаговете ми, преди още да се усетя, че помежду ни се води истинска битка. Натрапи ни финансовата реорганизация…

— Казах ви да не му се доверявате, и то цели шест месеца преди това — обади се ядосано Елена. — Опита се да ме прелъсти.

Тънг сви рамене. Чувстваше се неловко.

— Такова изкушение изглеждаше напълно разбираемо.

— Да чука съпругата на своя командващ? — от очите на Елена захвърчаха искри. — Чиято и да е съпруга? Знаех, че не е на висота. Щом моите клетви не означаваха нищо за него, то какво остава за неговите собствени?

— Каза, че е приел отказа ти и се е примирил с него — оправда се Тънг. — Ако беше продължил да ти се натиска, щях да се намеся на драго сърце. Смятах, че в реда на нещата е да се почувстваш поласкана, без да му обръщаш внимание.

— В подобни увертюри се съдържат преценки за моя характер, които намирам за всичко друго, но не и за ласкателни, благодаря — озъби му се Елена.

Спомняйки си собствените си копнежи, Майлс незабелязано впи зъби в кокалчетата на пръстите си.

— Това би могъл да е просто един от ранните му ходове в играта му за власт — вметна той. — Може би е проучвал слабите места на враговете си и не ги е открил.

— Хм — Елена изглеждаше леко поуспокоена. — Както и да е, на Кай не можеше да се разчита за помощ, а на мен ми писна да се правя на Касандра. Естествено не можех да кажа на Бъз. Но не за всички ни двойната игра на Озер беше чак такава изненада.

Ако се съдеше по гримасата му, Тънг беше разстроен.

— При условие, че притежаваше основното ядро от собствените си оцелели кораби, всичко, което трябваше да направи, беше да спечели гласовете на половината от останалите капитани-собственици. Аусън гласува за него. Трябваше да удуша това копеле.

— Сам си си виновен, че изгуби Аусън. С твоето вечно мърморене за „Триумф“ — вметна ядосано Елена. — Той помисли, че заплашваш командването му на кораба.

— Докато бях началник-щаб по тактическите въпроси, който отговаря за воденето на истинските бойни действия — повдигна рамене Тънг, — не смятах, че той наистина е в състояние да повреди кораба ми. Статутът на „Триумф“ като собственост на флотилията ме задоволяваше напълно. Можех да почакам… докато ти се върнеш — тъмните му очи проблеснаха към Майлс. — Тогава открихме какво всъщност става. А ти така и не се появи.

— Кралят ще се завърне, а? — прошепна Грегор, който бе очарован от чутото. Погледна Майлс и повдигна вежди.

— Нека да ти е за урок — през зъби му прошепна Майлс. Грегор притихна. Шеговитото му настроение се беше изпарило.

Майлс се обърна към Тънг.

— Колкото до тези надежди, Елена навярно ти е отворила очите.

— Опитах — измърмори Елена. — Въпреки че… че и аз самата… мъничко се надявах. Можеше пък да… изоставиш другите си планове и да се върнеш при нас.

„Ако ме бяха изгонили от академията, това ли имаш предвид?“

— Не бяха планове, които можех да изоставя.

— Сега знам това.

— Максимум след пет минути — намеси се Ард Мейхю — трябва или да се свържа със станцията за търговски обмен и да поискам разрешение за влизане на док, или да взема курс към „Ариел“. Кое от двете ще е, приятели?

— Само една дума и ще ти осигуря поддръжката на повече от сто верни офицери и подофицери — Тънг се обърна към Майлс. — И четири кораба.

— Защо не я осигуриш за себе си?

— Ако можех, вече щях да съм го направил. Но нямам намерение да разкъсвам флотилията на парчета, докато не съм сигурен, че после отново мога да ги сглобя. Всичките. Но с теб начело, с легендарната ти репутация…

— Начело като водач? Или като фигурант? — Образът на онова копие отново изплува в съзнанието на Майлс.

Тънг разпери ръце и отвърна уклончиво:

— Както искаш. Основната маса от офицерския кадър ще мине на страната на победителя. Това означава, че ако изобщо предприемем нещо, трябва да изглежда, че печелим, и то с бързи темпове. Озер също разполага с около стотина офицери, които са му лично предани. Ще трябва да ги унищожим, ако Озер окаже сериозна съпротива. Това ме навежда на мисълта, че едно добре разчетено във времето покушение може да спаси живота на много хора.

— Страхотно. Мисля, че двамата с Озер прекалено дълго време сте работили заедно, Кай. Започвате да мислите по един и същи начин. Не съм дошъл тук, за да си присвоявам командването на наемническа флотилия. Имам по-важни задачи. — Майлс се опита да не поглежда към Грегор.

— Какви например?

— Какво ще кажеш за предотвратяването на планетарна гражданска война? А може би и междузвездна?

— Това не представлява професионален интерес за мен. — Прозвуча почти като виц.

„Наистина, какво значеха за Тънг агониите на Бараяр?“

— Ще представлява, ако си на страната на обречените. Можеш да печелиш само ако побеждаваш, наемнико, и можеш да харчиш спечеленото, само ако си жив.

Тесните очи на Тънг се присвиха още повече.

— Знаеш ли нещо, което да не ми е известно? На обречената страна ли сме?

„Аз съм със сигурност. Ако не успея да закарам Грегор у дома.“ Майлс поклати глава.

— Съжалявам. Не мога да говоря за това. Трябва да стигна до… — „Пол е затворен за него, станцията на Консорциума е блокирана, а сега Аслънд става дори още по-опасен“ — … Вервейн. — Той погледна Елена. — Закарайте ни до Вервейн.

— За вервейнците ли работиш? — попита Тънг.

— Не.

— Тогава за кого? — Ръцете на Тънг потрепнаха конвулсивно. Беше така напрегнат, сякаш искаше да изцеди информацията със сила.

Елена също забеляза несъзнателния жест.

— Дръпни си лапите, Кай — остро каза тя. — Ако Майлс иска Вервейн, ще бъде Вервейн.

Тънг изгледа Елена, а след това и Мейхю.

— С него ли сте или с мен?

Елена вдигна глава.

— И двамата сме положили васална клетва пред Майлс. Също и Бъз.

— И още питаш защо имам нужда от теб? — Тънг вбесен се обърна към Майлс, като сочеше Елена и Мейхю. — Каква е тази голяма игра, която май е ясна на всички ви и за която аз съм в пълно неведение?

— Нищо не знам — изчурулика Мейхю. — Аз само гледам от Елена.

— Тук няма ли вече йерархия и военни заповеди, или ще си играем на доверие?

— Нима има разлика? — ухили се Майлс.

— С идването си тук ти ни разкри — не се отказваше Тънг. — Помисли! Помагаме ти, ти изчезваш, ние оставаме беззащитни пред гнева на Озер. Вече има прекалено много свидетели. В победата може да има сигурност, в половинчатите мерки такава със сигурност няма.

Майлс с мъка погледна към Елена. Спомена за последните преживелици бе съвсем искрен и той си представи Елена, изхвърлена през въздушния шлюз от някакви злобни безмозъчни горили… Тънг с удовлетворение забеляза ефекта, който думите му имаха върху Майлс и самодоволно се облегна назад. Елена го изгледа свирепо.

Грегор неспокойно се размърда.

— Мисля си… не можете ли в наш интерес да станете бежанци. — (Майлс забеляза, че Елена също долови акцента върху „наш“, който, разбира се, убягна на Тънг и Мейхю.) — Ние ще се погрижим да не понесете никакви загуби. Поне финансови.

Елена кимна в знак на съгласие. Тънг се наведе към нея и посочи Грегор.

— Добре, стига толкова. Кой е тоя? — Елена мълчаливо поклати глава. — Така като те гледам, нямаш нужните средства, синко — тихо изсъска той. — А какво ще кажеш, ако във ваш интерес се превърнем в трупове?

— Поемали сме този риск и за много по-малко — отбеляза Елена.

— По-малко от кое? — озъби й се Тънг.

Мейхю вдигна ръка, притисна слушалката в ухото си и за момент погледът му изстина.

— Време е за решение, приятели.

— Този кораб може ли да пресече системата? — попита Майлс.

— Не. Няма достатъчно гориво — извинително вдигна рамене Мейхю.

— Нито пък е толкова бърз и така въоръжен — добави Тънг.

— Ще трябва да ни прекарате през службите за сигурност на Аслънд, и то на търговски кораб — нещастно заключи Майлс.

Тънг втренчено изгледа хората от своя малък непокорен щаб и въздъхна.

— Мерките за сигурност са по-строги за влизащите, отколкото за напускащите кораби. Мисля, че може да се уреди. Прибираме се, Ард.

* * *

След като Мейхю беше акостирал на определения за совалката товарен док в станцията за търговски обмен на Аслънд, Майлс, Грегор и Елена останаха заключени в пилотската кабина. Тънг и Мейхю излязоха „да видим какво можем да направим“, както се изрази Тънг — доста безгрижно според Майлс. Майлс седеше и нервно си гризеше кокалчетата на пръстите. Опитваше се да не подскача при всеки глух удар или звън на роботизираните товарачни машини, които нареждаха провизиите за наемниците от другата страна на корпуса. Майлс със завист забеляза, че сериозното лице на Елена не потрепваше при всеки малък шум. „Някога я обичах. Коя е тя сега?“

Можеше ли да устои на изкушението да не се влюби отново? Имаше ли избор? Изглеждаше по-сигурна в себе си, по-често изразяваше собственото си мнение. Това беше добре. И все пак в мислите й се долавяше горчивина. Това не беше добре. Тази горчивина му причиняваше болка.

— Как беше през цялото това време? — колебливо я попита той. — Ако се абстрахираме от тази бъркотия в структурата на командването. Тънг добре ли се държи с теб? Трябваше да е твой наставник. Работата сигурно е тежка за теб. Обучението ми…

— О, той е добър наставник. Тъпче ме с военна информация — тактика, история… Мога да проведа всяка фаза от една десантна операция: организиране на тила, картографиране, нападение, оттегляне, дори принудителни излитания и приземявания на совалки. Почти съм в състояние наистина да се справям със задълженията, които произтичат от въображаемия ми ранг — поне тези, които са свързани със снаряжението на флотилията. Той обича да преподава.

— Стори ми се, че между вас има някакво… напрежение.

— Точно сега напрежението е навсякъде — тя отметна глава. — Не е възможно да се „абстрахираме“ от тази бъркотия в структурата на командването. Макар че… предполагам, все още не съм простила на Тънг това, че не беше безпогрешен в този случай. Отначало мислех, че във всичко е такъв.

— Да. Е, в тези времена никой не е безпогрешен. — Майлс се почувства неловко. — Ъ-ъ… как е Бъз? — „Съпругът ти добре ли се държи с теб?“ — искаше му се да попита, но не го направи.

— Той е добре, но е обезсърчен — отвърна тя. Не изглеждаше щастлива. — Борбата за власт му е чужда. Мисля, че за него всичко това беше доста отблъскващо. Той е техник по призвание. Види ли нещо, което трябва да се оправи, оправя го… Тънг намеква, че ако Бъз не се беше погребал в инженерния отдел е можел да предвиди, да предотврати, да се противопостави на преврата, но аз смятам, че беше точно обратното. Във воденето на бойните действия Бъз не можеше да се принизи до нивото на Озер, който винаги е готов да забие нож в гърба на противника си, затова се оттегли, за да остане верен на собствените си стандарти за честност… Доброволното му заточение продължи малко по-дълго. Този разкол повлия на духа на всички ни.

— Съжалявам — каза Майлс.

— И би трябвало. Бъз смяташе, че ти е изменил, но ти му измени пръв, като никога повече не се върна при нас. Не можеше да очакваш от нас да съхраним илюзията завинаги.

— Илюзията? Знаех… че ще е трудно, но мислех, че може… да се вживеете в ролите си. Да превърнете наемниците в своя собствена флотилия.

— Това може и да е достатъчно за Тънг. Мислех, че може да задоволи и мен, докато не стигнахме до убийства… Мразя Бараяр, но по-добре да служиш на Бараяр, отколкото на нищо или на собственото си его.

— На какво служи Озер? — полюбопитства Грегор, повдигнал вежди при обърканите патетични думи за родната им планета.

— Озер служи на Озер. Той казва, че служи на „флотилията“, но флотилията обслужва собствените му интереси, така че се получава нещо като късо съединение — каза Елена. — Флотилията не е родна страна. Няма сгради, няма дечица… тя е нещо стерилно. Нямам нищо против да помагам на Аслънд, още повече, че те имат нужда от помощта ни. Бедна планета. Бедна и уплашена.

— Ти и Бъз… и Ард, можехте да напуснете. Да продължите сами — започна Майлс.

— Как? — прекъсна го Елена. — Ти ни остави да отговаряме за Дендарии. Веднъж вече Бъз беше дезертьор. Никога повече.

„Аз съм виновен за всичко, помисли си Майлс. Страхотно!“

Елена се обърна към Грегор. Докато слушаше обвиненията на Елена към Майлс, че ги е изоставил, на лицето на императора се беше появило особено, съсредоточено изражение.

— Все още не си обяснил какво търсиш тук. Да не говорим за това, че се месиш в неща, които не са твоя работа. Какво е това? Някаква тайна дипломатическа мисия ли?

— Обясни й ти — едва не скръцна със зъби Майлс. „Кажи й за балкона.“

Грегор сви рамене и плъзна погледа си встрани от спокойните, питащи очи на Елена.

— И аз дезертирах. Като Бъз. И аз като него разбрах, че това не е изход от положението. Съвсем не е така, както се надявах.

— Сама разбираш защо е толкова важно да върнем Грегор у дома по възможно най-бързия начин — намеси се Майлс. — Смятат го за изчезнал. Вероятно отвлечен. — Майлс набързо разказа на Елена съкратената версия на случайната им среща в ареста на Консорциума.

— Господи! — сви устни Елена. — Във всеки случай разбирам защо за теб е толкова важно да снемеш този товар от плещите си. Ако му се случи нещо, докато е с теб, петнайсет клики ще нададат вой: „заговор!“ и „държавна измяна!“.

— И на мен ми хрумна подобна мисъл — изръмжа Майлс.

— Правителството на Центристката коалиция на баща ти ще бъде първата жертва — продължи Елена. — Предполагам, че дясно настроените военни ще застанат зад граф Воронис и ще се нахвърлят срещу либералите, които искат децентрализация. Френски говорещите ще искат Ворвил, руски говорещите — Вортугалов, или той вече е умрял?

— Умопобърканите крайно десни изолационисти, които искат космическите преходи да бъдат взривени, ще подкрепят с всички средства граф Вортифрани срещу прогалактичната, враждебна на Вор клика, която иска написването на конституция — мрачно добави Майлс. — Именно с всички средства.

— Граф Вортифрани ме плаши — потръпна Елена. — Чувала съм го как говори.

— Това е от изискания начин, по който си бърше пяната от устата — каза Майлс. — Лидерите на гръцките малцинства ще се възползват от момента, за да се отцепят…

— Стига! — Лицето на Грегор беше скрито в шепите му.

— Мислех, че това е твоя работа — хапливо го сряза Елена. Грегор вдигна глава и Елена поомекна при отчаяния му израз. Устните й се извиха в усмивка. — Жалко, че не мога да ти предложа работа във флотилията. Винаги можем да се възползваме от услугите на обучени офицери — ако не друго, поне могат да обучават останалите.

— Наемник? — Грегор беше поразен. — Мислех…

— О, естествено. Много от хората ни са бивши офицери, които са били на редовна военна служба. Някои от тях дори са напълно законно уволнени от армията.

За миг очите на Грегор се разведриха от веселите пламъчета на мечтите. Той огледа сиво-бялата си куртка.

— Ех, ако беше начело на флотилията, а Майлс?

— Не! — разгорещен изкрещя Майлс.

Пламъчетата в очите на Грегор угаснаха.

— Само се пошегувах.

— Не беше смешно — Майлс внимателно си пое дъх. Молеше се на Грегор да не му мине през ума да повтори шегата си като заповед… — Във всеки случай, сега се опитваме да се доберем до бараярското консулство на станция Вервейн. Надявам се, че все още си е там. Не съм чувал никакви новини от дни. Какво става с вервейнците?

— Доколкото знам, работите им вървят както обикновено, с изключение на тяхната все по-засилващата се параноя — отговори Елена. — Вервейн влага всичките си средства в кораби, не в станции…

— Логично е, при условие, че трябва да охраняват повече от един преход — съгласи се Майлс.

— Но това кара Аслънд да възприема Вервейн като потенциален агресор. Дори има една Аслъндска клика, която вече настоява за нанасянето на изпреварващ удар, преди Вервейн да са готови с новата си флотилия. За щастие, поддръжниците на отбранителната стратегия за сега имат надмощие. Цената, която Озер поиска за нанасянето на удар от нашата флотилия, е толкова висока, че също ги затруднява. Не е глупав. Знае, че аслъндците не могат да ни подкрепят. Вервейн също платиха на наемническа флотилия, която да запълни празнината, докато те се превъоръжават. Всъщност, тъкмо това доведе Аслънд до идеята да наемат нас. Наричат се Рейнджърите на Рандал, въпреки че разбрах, че Рандал вече не е между живите.

— Ще стоим настрана от тях — каза Майлс разгорещено.

— Чух, че новият им заместник-командващ е бараярец. Може да успеете да получите някаква помощ от тях.

Грегор замислено повдигна вежди.

— Може би е някой от внедрените хора на Илиян? Прилича на негова работа.

„Там ли беше отишъл Унгари?“

— Но ще подходим с голяма предпазливост — съгласи се Майлс.

— Най-сетне — измърмори Грегор под носа си.

— Командващият флотилията на рейнджърите се казва Кавило.

— Какво? — като настъпено коте измяука Майлс.

Елена учудено повдигна вежди.

— Само Кавило. Май никой не знае дали е собствено или фамилно име…

— Кавило е човекът, който се опита да ме откупи, мен или Виктор Рота, на станцията на Консорциума. За двайсет хиляди бетиански долара.

Веждите на Елена останаха в предишното си положение.

— Защо?

— Не знам защо. — Майлс отново обмисли възможните варианти за тяхното измъкване: Пол, Консорциумът, Аслънд… не, все още единствената възможност си оставаше Вервейн. — Но определено ще стоим настрана от наемниците на Вервейн. Слизаме от кораба и отиваме направо при консула, скриваме се в дупките си и няма да издаваме дори и звук, докато хората на Илиян не дойдат да ни отведат у дома. Ясно ли е?

— Ясно — въздъхна Грегор.

Повече никакви игрички на тайни агенти. Единственият резултат от огромните му усилия беше, че Грегор едва не бе убит. Време беше да види какво ще стане, ако не си дава толкова зор, реши Майлс.

— Странно — Грегор гледаше Елена, новата Елена, — като си помисля, че имаш по-голям боен опит и от двама ни.

— И от двама ви, взети заедно — сухо го поправи Елена. — Да, е… истинският бой е… много по-тъпо, отколкото си представях. Щом две групи могат да съгласуват действията си до невероятната степен, която изисква едно сражение, защо да не могат да вложат една десета част от тези усилия, за да поговорят? Макар че това не важи за партизанските войни. Ония не стават за тези неща — замислено продължи Елена. — Ако ще си подъл, защо да не си подъл и в червата си? Онзи, третият ни договор… Ако някога отново се забъркам в партизанска война, искам да съм на страната на партизаните.

— По-трудно е да се помирят врагове, който са подли и в червата си — отбеляза Майлс. — Завършекът на една война не е самата война, освен ако това не е някакво катастрофално плъзгане по плоскостта на абсолютното проклятие. Иска се мир. Мир, по-добър от този, който си нарушил.

— Печели този, който успее да остане най-подъл за най-дълго време — заключи Грегор.

— Мисля, че това не е доказано… имам предвид от историята. Ами ако в резултат на извършеното през войната деградираш до такава степен, че следващият мир да е по-лош… — Човешките гласове откъм товарния отсек накараха Майлс да замръзне на средата на изречението, но това бяха Тънг и Мейхю, които се връщаха.

— Хайде — подкани ги Тънг. — Ако Ард не се придържа строго към разписанието, ще привлечем вниманието върху себе си.

Влязоха в едно от товарните помещения на кораба и Мейхю издърпа една товарна платформа с няколко пластмасови кашона върху нея.

— Твоят приятел може да мине за войник от флотилията — обърна се Тънг към Майлс. — За теб съм намерил един кашон. Сигурно щеше да е по-изискано да те омотая в килим, но тъй като командирът на товарния кораб е мъж, реших, че историческата алюзия ще се загуби[1].

Майлс изгледа кашона със силно съмнение. Май му липсваха дупки за въздух.

— Къде ще ме носиш?

— Имаме едно негласно споразумение да прекарваме офицерите от разузнаването без много шум и в двете посоки. Имам един капитан на товарен кораб — независим собственик. От Вервейн е, но досега сме го използвали три пъти. Ще ви превози през системата и ще ви прекара през митницата на Вервейн. От там нататък ще се оправяте сами.

— Това споразумение не представлява ли заплаха за вас? — обезпокои се Майлс.

— Не. Никаква — отговори Тънг. — Всичко е под контрол. Капитанът ще реши, че прекарва просто още двама агента на наемниците, срещу заплащане, разбира се, и ще си държи устата затворена. Ще минат дни, докато се върне, така че ще им трябва много време дори само за да го разпитат. Уредил съм всичко лично. Елена и Ард въобще не са се мяркали пред очите му. Няма начин да ги издаде.

— Благодаря ти — тихо каза Майлс.

Тънг кимна и въздъхна.

— Само ако беше останал с нас! Какъв войник можех да направя от теб през тези три години.

— Ако останете без работа заради това, че сте ни помогнали — кимна Грегор, — Елена знае как да влезете във връзка.

— Във връзка с какво, а? — намръщи се Тънг.

— По-добре е да не знаеш — увери го Елена, която помагаше на Майлс да се настани в кашона.

— Добре — недоволно измърмори Тънг, — но… добре.

Майлс се оказа лице в лице с Елена за последен път до… до кога? Тя го притисна към себе си, но след това по същия сърдечен начин прегърна и Грегор.

— Поздрави майка си от мен — поръча тя на Майлс. — Често си мисля за нея.

— Добре. Ъ-ъ… поздрави на Бъз. Кажи му, че всичко е наред. Твоята лична сигурност е по-важна от всичко друго. Твоята и неговата. Дендарии са, са… бяха… — не можеше да се насили да каже „без значение“ или „наивна мечта“ или „илюзия“, въпреки че последното май беше най-близко до истината, — добър опит — неубедително завърши той.

Погледът, който тя му хвърли, беше студен, остър, неразгадаем. Не, за съжаление, не беше трудно да се дешифрира — „идиот“ или нещо по-силно. Той седна с глава между коленете и остави Мейхю да нагласи капака. Чувстваше се като зоологически екземпляр, когото опаковат за следващата пратка за лабораторията.

* * *

Прехвърлянето мина гладко. Майлс и Грегор бяха настанени в малка, но прилична каюта, предназначена за придружителите на товара, които рядко пътуваха със същия кораб. Около три часа, след като се качиха на борда, корабът се отдели от дока — вън от станция Аслънд и от опасността да ги открият. Никакви Озерани, никаква врява… Майлс трябваше да признае, че Тънг все още си го биваше.

Майлс беше изключително благодарен на възможността да се изкъпе, да смени дрехите, които му бяха останали, да похапне нормално и да се наспи на спокойствие. Малобройният екипаж на кораба сякаш имаше алергия към техния коридор: изолацията им се спазваше стриктно. Още три дни сигурност, докато отново прекоси центъра Хийгън, отново със сменена самоличност. Следваща спирка: бараярското консулство на станция Вервейн.

О, Боже! Трябваше да опише всичко това в доклада си, щом се приберат у дома. Истинска изповед в утвърдения от ИмпСи служебен стил (сух като пустинна прах, ако се съдеше от примерните образци, които бяха чели). Виж, ако Унгари беше направил тази обиколка, щеше да представи колони от конкретни, обективни данни, подготвени за шест различни анализа. А какво беше преброил Майлс? „Нищо, бях в един кашон.“ Нямаше какво толкова да предложи, освен едно вътрешно чувство, базирано върху беглите наблюдения, които беше натрупал, докато бягаше през глава от всичко в системата, което дори малко приличаше на агент от сигурността. Може би в центъра на доклада си ще трябва да постави силите на сигурността, а? Мнението на един младши лейтенант. Генералният щаб ще бъде толкова впечатлен.

Е, какво беше мнението му засега? Ами… май източникът на напрежение в центъра Хийгън не беше Пол: те не действаха, просто реагираха. Консорциумът като че ли беше в най-голяма степен незаинтересуван от военни авантюри. Единственият противник, достатъчно слаб за събраните от кол и въже Джаксънианци, когото те евентуално можеха да победят, беше Аслънд, а в завземането на Аслънд — един почти неблагоустроен земеделски свят, едва ли се криеха някакви изгоди. Параноята беше втресла аслъндците достатъчно, за да представляват опасност, но подготовката им още беше до половината и освен това ги защитаваше наемническа флотилия, която само чакаше необходимата искрица, за да се разцепи на две воюващи помежду си клики. Тук също нямаше особена заплаха. Истинските действия, енергията за тази дестабилизация, по принципа на елиминирането, трябваше да идва от или през Вервейн. Как би могъл да открие… не! Вече се беше отрекъл от шпионството. Вервейн не беше негов проблем.

Чудеше се дали няма да може да накара Грегор да му даде имперска амнистия от задължението му да пише доклада и дали Илиян ще й обърне някакво внимание.

Грегор беше много кротък. Майлс се опъна на койката си, пъхна ръце под главата си и се опита да скрие грижите си зад една усмивка, докато Грегор, с известно съжаление, както се стори на Майлс, остави настрана откраднатата униформа на Дендарии и се преоблече в цивилното облекло, което Мейхю му беше донесъл. Опърпаните вехти панталони, ризата и сакото висяха на мършавото тяло на Грегор като на закачалка, а и му бяха къси. Така облечен, императорът приличаше на скитник с хлътнали очи, когото късметът е напуснал окончателно. Майлс тайничко реши да го държи настрана от по-баровските места.

Грегор го огледа на свой ред.

— Знаеш ли, много си странен като адмирал Нейсмит. Почти като друг човек.

Майлс се привдигна на лакът.

— Предполагам, че Нейсмит съм самият аз, но без задръжки. Без нуждата да се подчинявам на някого. На Нейсмит не му е притрябвало да бъде добричкият мъничък Вор или какъвто и да е Вор. Няма и проблеми с дисциплината, не е подчинен на никого.

— Забелязах — Грегор ската униформата на Дендарии по бараярския устав. — Съжаляваш ли, че отново ти се наложи да се потопиш сред Дендарии?

— Да… не… Не знам. — „Дълбоко!“ — Вярвам, не съжаляваш, че избяга от оня заробващ трудов договор.

— Не… не беше, както си го бях представял. Все пак борбата при въздушния шлюз беше много особена. Напълно непознати хора, които искаха да ме убият, без дори да знаят кой съм. Ако се опитваха да убият императора на Бараяр, това го разбирам. Ще трябва да обмисля всичко това…

Майлс си позволи една мъничка крива усмивка.

Грегор го изгледа остро.

— Беше много странно също да видя отново Елена. Прилежната дъщеря на Ботари… променила се е.

— Исках да се промени — призна си Майлс.

— Изглежда доста привързана към съпруга си — дезертьора.

— Да — отвърна Майлс.

— И това ли искаше?

— Изборът не беше мой. Той… последва логически от честността й и нейния характер. Можех да го предвидя. След като принципите и лоялността й спасиха живота и на двама ни, аз… трудно бих могъл да съжалявам за тях.

Коментарът на Грегор, изразен само чрез повдигане на вежди, беше повече от двусмислен. Майлс обузда раздразнението си.

— Както и да е. Надявам се тя да е добре. Озер се оказа опасен. Тя и Бъз като че ли могат да разчитат само на властта на Тънг, а тя, както всички признават, е силно подкопана.

— Изненадан съм, че не прие предложението на Тънг — Грегор върна усмивката на Майлс. — Незабавно адмиралтейство. Да прескочиш всички тези досадни междинни етапи, задължителни на Бараяр.

— Предложението на Тънг? — изсумтя Майлс. — Не го ли чу? Мислех, че татко те е карал поне да четеш всички онези договори. Тънг не ми предложи командване, предложи ми сражение при шансове пет към едно срещу нас. Той търсеше съюзник, някой, който да изпъчи гърди отпред — пушечно месо, а не шеф.

— О! — Грегор се изтегна на койката си. — Това е така. И все пак, чудя се дали нямаше да избереш нещо по-различно от това благоразумно отстъпление, ако не бях с теб. — Острият му поглед беше скрит зад притворените клепачи.

Майлс едва не се удави в собствените си мечти. Една по-либерална интерпретация на неясната заповед на Илиян: „“Използвай младши лейтенант Воркосиган, за да очистите Центъра от наемниците Дендарии" би могла да се разшири така, че да включва… не!"

— Не. Ако не бях попаднал на теб, сега щях да съм на път за Ескобар със сержанта-бавачка Овъролт. Предполагам, че ти все още щеше да монтираш крушки. — Разбира се, всичко зависеше от това, какво беше запланувал за Майлс мистериозният Кавило — командващият Кавило? В ареста на Консорциума Майлс беше в ръцете му.

И къде беше Овъролт сега? Беше ли докладвал в Генералния щаб, или беше направил опит да се свърже с Унгари? Или Кавило го е хванал? Или беше последвал Майлс? Колко жалко, че Майлс не можеше да последва Овъролт, който пък да го заведе до Унгари. Не. Това беше някакъв омагьосан кръг, и те изобщо не бяха в него.

— Ние сме в девета глуха — сподели Майлс с Грегор.

Грегор разтри бледосивия белег на лицето си — избледняващ спомен от срещата му с шоковата палка.

— Да, по всяка вероятност. Все пак оправях се доста добре с лампите.

* * *

„Почти свърши“, мислеше си Майлс, докато двамата с Грегор следваха капитана на товарния кораб по ръкава на въздушния шлюз, който ги изведе в района на товарните докове на станция Вервейн. Е, може би не съвсем. Вервейнският капитан беше нервен, раболепничеше и явно беше напрегнат. Все пак, щом човекът се е справял с това три пъти досега, би трябвало да знае какво прави.

Яркоосветеният отсек на товарните докове на станцията представляваше обичайната мразовита кънтяща пещера, уредена по суровия, студен като електрически ток вкус на роботите, който не допускаше чисто човешките, създаващи уют, извивки и чупки. Всъщност в отсека нямаше хора, а машинарията беше притихнала. Майлс предполагаше, че пътят им напред е разчистен, въпреки че ако с тази работа трябваше да се заеме той, би избрал хаоса на часовете с най-усилната работа по товаренето и разтоварването, за да прекара незабелязано каквото и да било.

Очите на капитана играеха неспокойно във всички посоки. Майлс не успяваше да проследи погледа му. Спряха близо до безлюдна контролна кабина.

— Чакайте тук — каза капитанът. — Ще дойдат едни хора, които ще ви преведат през останалата част на пътя. — Той се облегна на стената на кабината и леко започна да почуква по нея с тока на обувката си. Продължи да си тактува в безразборен, натрапчив ритъм няколко минути, след това спря, изправи се и обърна глава.

Стъпки. От близкия коридор се появиха шест човека. Майлс се вцепени. Униформени мъже и офицер с тях, ако се съдеше по държанието им, но не носеха униформата нито на държавната сигурност на Вервейн, нито на военното им контраразузнаване. Непознато жълто-кафяво бойно облекло с къси ръкави, с черни петлици и декорации и ниски черни ботуши. Носеха стънери, извадени от кобурите и готови за стрелба. „Но щом вървят като взвод за арести, щом говорят като взвод за арести, и крещят като взвод за арести…“

— Майлс — промърмори Грегор, който прехвърляше в ума си същите реплики, — такъв ли е сценарият?

Стънерите вече бяха насочени към тях.

— Капитанът се е справил с това три пъти — опита се да го окуражи Майлс, без сам да си вярва, — защо да не се справи и сега?

Капитанът на товарния кораб се усмихна със стиснати устни и се отдалечи от стената, извън прицела на оръжията.

— Справял съм се с това два пъти — осведоми ги той. — На третия ме хванаха.

Ръцете на Майлс се разтрепераха. Той се стараеше да ги държи встрани от тялото си и преглъщаше люти псувни. Бавно, Грегор също вдигна ръце. Изразът на лицето му беше чудесен, като празен лист хартия. Както винаги едно на нула за самообладанието на Грегор — една задължителна за живота добродетел.

„Тънг е нагласил всичко. Лично. Знаел ли е Тънг? Тънг да го продаде. Не…“

— Тънг каза, че на теб може да се разчита, капитане — изскърца със зъби Майлс.

— Какво е за мен Тънг? — озъби се той. — Имам семейство, господине.

Двама (Господи, пак горили!) от войниците се приближиха под прикритието на оръжията и долепиха Майлс и Грегор с ръце към стената, след това ги претърсиха и ги лишиха от придобитите с толкова мъка озерански оръжия, екипировка и многобройни документи за самоличност. Офицерът изследва плячката.

— Да. Това са хората на Озер. Добре — той вдигна ръка и поднесе китката към устата си. — Хванахме ги.

— Продължавайте — отвърна му тънък глас. — Слизаме веднага. Кавило, край.

Явно това бяха Рейнджърите на Рандал, затова и униформите бяха непознати. Но защо не се виждаха никакви вервейнци?

— Извинявайте — Майлс кротко се обърна към офицера, — но да не би да действате под влияние на погрешното впечатление, че сме агенти на Аслънд?

Офицерът зяпна надолу към Майлс и изпръхтя.

— Чудя се дали не е време да разкрием истинската си самоличност? — опипа почвата Грегор.

— Интересна дилема — отвърна Майлс с ъгъла на устата си. — По-добре да разберем дали разстрелват шпионите.

Бързо почукване на ботуши възвести още нечие пристигане. Когато звукът зави зад ъгъла, войниците видимо се стегнаха. Грегор също застана мирно — автоматична реакция на военна вежливост, която изглеждаше най-малкото странна, предвид провисналите му парцали. Нямаше никакво съмнение, че Майлс бе най-далече от изискванията на военния строеви устав. Устата му зееше отворена от шока. Той я захлопна, преди някой да успее да хвърли вътре обувката си.

Беше висока пет фута и нещо — беше на ботуши с по-високи токчета, отколкото беше позволено по устав. Късо подстригана руса коса, като ореола на глухарче около изваяната глава. Униформа в жълто-кафяво и черно, с позлатата на ранга й, която така идеално подчертаваше и допълваше тялото й, сякаш то говореше със свой собствен, приказен глас. Ливия Ню.

— Командващ Кавило, ’спожо — офицерът отдаде чест.

— Отлично, лейтенант… — сините й очи попаднаха на Майлс и се разшириха с неподправена изненада, която тя мигновено прикри. — А, Виктор, мили — гласът й лепнеше като сироп от преувеличената радост и задоволство в него. — Представи си, да те срещна тук. Още ли продаваш костюми-чудо на будалите?

Майлс разпери празните си ръце.

— Това е всичкият ми багаж, госпожо. Трябваше да си купите, когато можехте.

— Нима? — усмихна се студено тя. Блясъкът в очите й стана обезпокоителен. Грегор стоеше безмълвен. Изглеждаше объркан до оглупяване.

„Значи, името ти не е било Ливия Ню, и не си била посредник.“ Тогава защо, по дяволите, му трябваше на командващия наемническата флотилия на Вервейн да се среща инкогнито на станция Пол с представител на най-мощната търговска къща на Консорциума Джаксън? „Това не беше просто оръжейна сделка, скъпа.“

Кавило (Ливия Ню) вдигна предавателя на китката си до устните си.

— Лечебницата, „Десницата на Кюрин“. Говори Кавило. Изпращам ви двама затворници за разпит. Може да се заема с това и аз сама — тя изключи предавателя.

Капитанът на товарния кораб пристъпи напред. Едновременно се страхуваше и беше готов да се кара.

— Жена ми и сина ми. Сега ми дайте доказателство, че са добре.

Тя го изгледа пресметливо.

— Може да свършиш още някоя работа. Добре — тя посочи един войник. — Заведете този човек до ареста на Кюрин и му разрешете да погледа на мониторите. След това го доведете обратно. Ти си щастлив предател, капитане. Имам за теб още една работа, с която можеш да спечелиш дори…

— Свободата им? — не се стърпя капитанът.

Тя се смръщи леко.

— Още малко и ще поискаш и премии. Не. Още една седмица живот.

Той се повлече след войника. Юмруците му бяха стиснати яростно, а зъбите му — благоразумно.

„По дяволите!“, помисли си Майлс. Той не познаваше добре Вервейн, но беше съвсем сигурен, че дори военните им закони не предвиждаха задържането на невинни роднини като заложници срещу примерното поведение на неосъдени предатели.

След като капитанът изчезна от погледа им, Кавило отново включи предавателя си.

— Охраната на „Десницата на Кюрин“? А, добре. Изпращам ви моя галеник, двойния агент. Пуснете записа, който направихме миналата седмица в шеста килия. Необходим е за мотивацията му. Не му позволявайте да разбере, че това не е… добре. Кавило, край.

Значеше ли това, че семейството на капитана е свободно? Или бяха мъртви? Преместени? Какво ставаше тук?

Зад ъгъла се появиха още нечии ботуши. Тежка, уставна стъпка. Кавило се усмихна кисело, но изглади изражението си до нещо по-сладко, когато се обърна да поздрави новодошлия.

— Станис, мили. Виж какво уловихме в мрежата този път. Това е оня дребен бетиански ренегат, който се опитваше да търгува с откраднато оръжие на станция Пол. Както изглежда, оказва се, че не е независим.

Майлс налудничаво си отбеляза, че и униформата на Рейнджърите не правеше изключение. И тя стоеше чудесно на генерал Метцов. Сега беше идеалният момент да избели очи и да припадне, само да знаеше как става номера.

Генерал Метцов остана прикован на мястото си. Стоманеносивите му очи запламтяха с небогоугодна радост.

— Той не е бетианец, Кави.

Бележки

[1] Според едно от преданията, когато Юлий Цезар влязъл в Александрия след битката при Фарсал, Клеопатра успяла да се промъкне в двореца, омотана в килим и съблазнила великия пълководец. (Б.пр.)